Саки
Одата

Кловис седеше в третото по горещина отделение на хамама и ту се отдаваше на съзерцание, вцепенен като статуя, ту шареше бързо-бързо с писалката си по тесте листове. На Бърти ван Тан, който се бе отпуснал морно в стола до неговия и май се канеше да започне разговор, направи забележка:

— Не ме прекъсвай с детинското си бъбрене, пиша безсмъртна поезия.

Бърти го изгледа с интерес.

— Честна дума — рече, — ти би бил благодат за художниците, стига наистина да се прославиш. Ако не успеят да окачат официалния ти портрет в академията под заглавие Поетът Кловис Сангрейл по време на работа над най-новата си творба, могат да го пробутат като Етюд на голо тяло или Орфей слиза на Джърмин стрийт. Нали винаги се оплакват, че им пречат модерните дрехи, докато само с вързан около кръста пешкир и писалка ти…

— Идеята да напиша това всъщност бе на мисис Пакълтайд — каза Кловис, пренебрегвайки заобиколните пътища към славата, които му сочеше Бърти ван Тан. — Разбираш ли, Луна Бимбъртън написа Коронационна ода, която отпечатаха в Ново детство — един вестник, основан с идеята да накара Нов век (Нов век (New Age): тогавашен орган на Либералната партия във Великобритания. Названието може да се преведе и като Нова възраст, оттук каламбурът с Ново детство)да изглежда по-малко нов и малко по-консервативен. Когато Луна я прочете, семейство Пакълтайд казаха: „Колко умно от твоя страна, скъпа; всеки, разбира се, би могъл да напише такава ода, но само на теб би хрумнала мисълта да го сториш.“ Луна възрази, че подобни неща се пишели изключително трудно, и ни подсказа, че са повече или по-малко запазена територия за неколцина талантливи избраници. Е, семейство Пакълтайд винаги са се отнасяли много порядъчно с мен по различни начини, но най-вече като финансови санитари, които се притичват на помощ, когато човек е най-зле, а с мен това се случва често, пък и не обичам особено Луна Бимбъртън; тъй че се включих в разговора и казах, че, стига да река, мога и аз да напиша ода. Луна отвърна, че едва ли ще успея, и двамата се хванахме на бас и, между нас казано, мисля, че парите са ми в кърпа вързани. Естествено, едно от условията на облога е стиховете да бъдат публикувани в някой печатен орган — да не е обаче местно вестниче. Мисис Пакълтайд има предан поклонник в лицето на редактора на Димен комин, когото е привързала с множество дребни услуги, така че, ако успея да създам нещо приблизително на равнището на стандартната продукция оди, ще спечеля баса. Дотук се справям толкова добре, че започва да ме обзема опасението, дали не спадам към неколцината талантливи избраници.

— Не е ли късничко за коронационна ода?

— Вярно — отвърна Кловис, — затова и тази ще бъде Ода за оттеглянето на участниците в дурбара (Дурбар (англ.-инд.) — тържествен прием на индийски князе от наместника на британския крал в Индия). Такова нещо можеш да си държиш в чекмеджето колкото искаш, докато се намери повод да бъде извадено.

— Ааа, сега разбирам защо си избрал да пишеш одата точно тук — изрече Бърти с вид на човек, внезапно осенен от разгадката на тъмна до този миг тайна. — Искаш вярно да пресъздадеш температурната обстановка на мястото.

— Тук дойдох, за да не бъда тревожен от глупавите прекъсвания на хора с умствена недостатъчност — отвърна Кловис, — но, изглежда, съм искал премного от съдбата.

Бърти ван Тан се приготви да използва пешкира си като оръжие, ала отчете, че той самият е уязвим, а Кловис разполага освен с пешкир и с писалка, затова се примири и се отпусна пак в стола си.

След малко проговори отново:

— Възможно ли е човек да чуе извадки от безсмъртната ти творба? Обещавам, че нищо от онова, което чуя, няма да ме възпре да си набавя в нужния момент брой от Димен комин, за да прочета целия шедьовър.

— Все едно да хвърлям бисери в копаня — дружелюбно забеляза Кловис, — но нямам нищо против да ти прочета някои избрани места. Например ето как започва, с картина на участниците в дурбара, които след края му се пръскат и всеки поема пътя си:

И тръгват те към домовете си по склоновете хималайски,

и бледите и морни слонове от Куч Бехар

се движат бавно като галеони по гладка морска шир…

— Не мисля, че Куч Бехар е близо до Хималаите — прекъсна го Бърти. — Когато пишеш такива оди, трябва да имаш подръка географски атлас. И защо бледи и морни слонове?

— Морни от дългите часове и бледи от вълнение, разбира се — отвърна достойно Кловис. — Освен това казах, че в Хималаите са техните домове, тоест са родом оттам: предполагам, че в Куч Бехар може да има хималайски слонове, както има ирландски коне на състезанията в Аскот (Хиподрум близо до Лондон).

— Но ти казваш: тръгват към домовете си — възрази Бърти.

— Много естествено, пращат ги там, за да се възстановят. Обичайно е в Индия слоновете да бъдат пускани да се движат свободно по хълмовете, както у нас пускаме по ливадите конете.

Кловис можеше поне да се поласкае, че е придал на измишльотината си малко от разточителния блясък на Изтока.

Критикът му зададе нов въпрос:

— Цялата ода ли ще бъде в бели стихове?

— Разбира се, че не: в края на четвъртия ред идва дурбар, което се римува с Куч Бехар в края на втория.

— Чак в края на четвъртия ред? Каква страхливост! Но поне разбирам защо си се спрял на Куч Бехар.

— Между географските топоними и поетичното вдъхновение има много по-тясна връзка, отколкото се признава обикновено. Например една от причините в нашата литература да са създадени толкова малко наистина хубави стихове за Русия е тази, че на английски не може да се намери рима на имена като Смоленск, Тоболск, Минск…

Кловис говореше авторитетно като човек, който е опитвал.

— Разбира се — продължи той, — може да се римува Томск и Омск, те сякаш съществуват точно за тази цел, но читателите не биха издържали такава рима да се повтаря до безкрайност.

— О, биха — възрази Бърти злобно, — а и толкова малко от тях знаят руски, че винаги можеш да си позволиш да обясниш в бележка под линия, че последните три букви от „Смоленск“ не се произнасят. Това е толкова правдоподобно, колкото и твърдението ти, че в Хималаите пускат слоновете на воля из ливадите.

С невъзмутимо спокойствие Кловис поде отново:

— Ето друг хубав откъс, вечерна картина в околностите на село край джунглата:

Где в здрач злорадства на спирала кобра свита,

и леопарди дебнат, и са все нащрек козите…

— В тропическите страни на практика няма никакъв здрач — рече снизходително Бърти, — но ми харесва изкусната недоизказаност, с която въвеждаш мотива за злорадството на кобрата. Както гласи пословицата, неизвестността плаши и аз добре си представям нервните читатели на Димен комин, които будуват нощем при запалена лампа от остро безпокойство, за какво всъщност злорадства кобрата.

— Кобрите са злоради по природа — отвърна Кловис, — точно както и вълците плячкосват просто по силата на навика дори и след като са преяли до пръсване. По-нататък имам един чудесен цветен пейзаж — продължи той, — картина на зазоряване над река Брахмапутра:

Целунат от лъчи, Възтокът с багри на янтар

разпали аметист и прасковено-пурпурен пожар

по изумруда — тучни брегове гористи,

и нови краски — халцедон и хризопраз лъчисти —

изгряха като шарено крило на папагал

под слънцето, въззело се в омара от бисер и опал…

— Никога не съм виждал как изгрява слънцето над река Брахмапутра — рече Бърти, — и не мога да кажа доколко вярно описваш събитието, но тези редове ми звучат повече като изброяване на скъпоценности, задигнати при обир. Както и да е, от крилото на папагала има безспорна полза — придава местен колорит. Предполагам, че си включил в текста и тигри? Един индийски пейзаж изглежда непълен и недовършен без някой и друг тигър в среден план.

— По-нататък има и тигрица — отвърна Кловис, прелиствайки набързо черновата си. — А, ето я:

Тигрица кафеникава сред тикови преплетени стъбла

услажда на децата си слуха със песен зла,

що тракащата човка на паун агонизиращ произвежда:

така се хищници безмилостни отглеждат…

Бърти ван Тан припряно скочи от стола и се отправи към стъклената врата, водеща към още по-горещото отделение:

— Отвратително! — заяви той. — Онази кобра беше достатъчно противна, но от импровизираните ясли за тигърчета няма накъде повече. И ако ще ме хвърляш ту в ледени, ту в горещи тръпки, направо си отивам в парилнята!

— Само чуй това — помоли Кловис, — то би прославило като гений и най-убогия поет:

…с търпението на махало пунка^[1]

ражда мъртъв полъх…

— Мнозинството читатели ще изтълкуват пунка като вид разхладително питие или полувреме в мач по поло — отряза Бърти и изчезна сред парата.

Димен комин публикува, както бе уговорено, одата на Кловис, ала тя се оказа лебедова песен, понеже друг брой на вестника така и не излезе.

Луна Бимбъртън постъпи в санаториум някъде в Съсекс. Нервен срив след сезон на напрегната творческа работа бе общоприетото обяснение, ала трима-четирима знаят, че тя не могла да дойде на себе си след прочитането на онази Картина на зазоряване над река Брахмапутра.