Федър

(автор)

По-долу е показана статията за Федър от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Начална страница на "Федър"

„Федър“ (на старогръцки: Φαίδρος) е един от диалозите на Платон.

Време на написване

Според повечето му изследователи, текстът може да бъде отнесен към късното творчество на автора. Довод за това твърдение е наличието на общи и подобни теми с други диалози на Платон от това време като „Държавата“ и „Пир“. Времето на написването трябва да се търси около 370 пр.н.е. Изследването на езика на диалога само потвърждава, че не става въпрос за ранно произведение.

Участници

Участниците в диалога са двама преки и един косвен (Лизий). Това са Сократ и не съвсем младият Федър, на когото е наречен диалогът. Федър е син на Питокъл, родом от дема Миринунт, в Атина. За Федър не се знае много. Бил е беден човек, който обича да се занимава със слово. Споменат е в други диалози на Платон: в "Протагор" за първи път, а в "Пир" е виновник да се повдигне темата за любовта. Лизий присъства задочно, доколкото Федър използва негова реч в хода на диалога. Лизий е един от най-видните логографи за времето на Платон. Той е син на Цефал, този, в чийто дом се развива действието на "Държавата". Лизий бил умел ретор и софист, запазена е неговата реч "За убийството на Ератостен", която свидетелства за изключителните му умения.

Място на действието

Диалогът "Федър" се случва извън очертанията на град Атина, под сянката на чинар, на брега на река Илис. Вероятно мястото на диалога не е случайно. То влиза в диалогична връзка в две посоки. Веднъж поставя разговора между Сократ и Федър извън пределите на града, като го противопоставя на цитираната вътре в диалога реч на Лизий, която е създадена вътре в града. И втори път се свързва с демоните, за които се е смятало, че живеят по бреговете на реката и покровителстват човешките състояния, за които става въпрос в диалога.

Особености

За разлика от "Пир" и други диалози на Платон, във "Федър", ни се поднася информация непосредствено в момента на създаването ѝ. Читателят присъства, когато се случват събития, а не както често прави авторът, да научава за тях през няколко разказвача. Особеност за неподготвения по темата и творчеството на Платон може да се окажат примерите, които се явяват в този, а и в другите диалози от същия автор. Любовните отношения се представят с примери включващи по-младо момче и по-възрастен мъж. Като цяло следва да се търси достигане до смислите, които са вложени от Платон отвъд конкретните примери и с толерантност към античния модел за любовно чувство.

Теми и съдържание

Структура

Хронологично на протичане на диалога големите теми са три: за любовта и любовната лудост, за душата, за реториката и диалектиката и писаната реч. Като смислово деление, диалогът има две (или три според различните изследователи) части. Важно е да се отбележи, че вътре в самия диалог, Платон дефинира истинското слово, чрез думите на Сократ:

Всяко слово трябва да бъде цяло и неделимо, като живо същество, със свое собствено тяло; не може да бъде лишено от глава и крака; но също така трябва да има сърцевина и обкръжаващи я прилежания, които са в съзвучие едно с друго, така както и с цялото тяло.

Един от изследователите на диалога, Е. Вилер, предлага кръгово и симетрично деление на диалога, според естетическите традиции на елинската архаика и класика. Според това деление, диалогът има сърцевина, в която попада второто слово на Сократ, преди нея са словото на Лизий и първата реч на Сократ, като глава, а "крака" са двете подтеми в общирния финален разговор между Федър и Сократ за реториката и диалектиката, в самия финал за писаното слово. Частите на диалога съответстват една на друга в симетричен порядък и образуват кръгово разположено слово, а не линейно. В началото диалогът започва със споменаване на Лизий, който е свързан с ораторското изкуство, а в края се споменава името на Исократ. За разлика от Лизий, Исократ, който също е оратор, има интерес и към философията и по този начин се свързва с диалектиката. И така краят достига до началото, но то е вече друго начало, по-богато и претърпяло развитие в хода на диалога.

Речта на Лизий

Докато вървят и разговарят, Сократ разпитва Федър от къде идва и какво му се е случило. Федър разказва за реч на Лизий, която е чул и от която е бил впечатлен, но отказва да я възпоризведе, защото претендира, че не я помни. Сократ го разобличава и се оказва, че оня крие под дрехата си речта на Лизий. Сократ кара Федър да прочете речта. Тя е по темата за любовта. Лизий построява съждение, в което доказва, че влюбеният е зависим от желанията на тялото си и в стремежа си да се харесва губи представа за добро и зло. Докато невлюбеният отдава приятелството си честно и открито. Любовта, според Лизий, е лудост и причинява силни желания, а оттам често и страдание. Според логографа за едно момче е по-подходящо да общува с невлюбен в него по-възрастен мъж, отколкото с влюбен в него. В заключение, се оформя тезата, че човек е по-добре да бъде невлюбен и да общува с невлюбени, така както ако е богат, е по-добре да споделя с по-бедните.

Първа реч на Сократ

Платон, детайл от фреската на Рафаел "Атинската школа" в апартаментите на Борджиите

В своята първа реч в диалога, Сократ повтаря тезите на Лизий, но добавя дълбочина. Още преди за започне словото си, той констатира, че Лизий се е чувствал несигурен в своето твърдение и заради това го е повторил два пъти, в различна форма. Сократ, още, преди да започне словото си, забелязва, че Федър се е наслаждавал, докато е рецитирал, но му обръща внимание, че това е така, защото написаното е по-скоро красиво, отколкото истинно. Преди да започне своето слово, Сократ покрива главата си, за да не се смущава от Федър, докато говори. Всъщност покриването на главата е жест, с който в Елада говорещият е давал знак, че не присъства лично в разговора, а божество използва тялото и гласа му, за да говори. Мястото, на което се води този диалог, бреговете на река Илис, е тъкмо такова, населено от демони и божества.

Сократ започва своето разсъждение, използвайки по-ранното твърдение, отбелязано във "Федон", че в човек има две начала. Едното вродено, е желанието за удоволствия, а другото е придобито и е свързано със стремежа към съвършенство. Когато двете са в синхрон, човек е щастлив, но се случва и да се разминават, тогава изпитваме страдание или сме обзети от безумие. Вроденото желание има различни проявления и превъплъщения. Понякога то е желание за храна и се нарича глад, понякога за течности и е жажда, а когато се касае за красота на тяло се нарича любов. Следва анализ и разсъждение върху наблюдения от фазите в отношенията между невлюбено момче и по-възрастен влюбен в него мъж. Според Сократ влюбеният постъпва спрямо своята полза и нехае дали това е добро за обекта на страстта. Така по-умният търси по-неумен от себе си, за да бъде силен и контролиращ. Същото става с богатия, с красивия. И не само, че влюбеният търси своя противоположност над която да доминира, но и бди да не се случи развитие у другия, за да не може той да повиши способността или качеството си и да осъзнае положението си. Така по-възрастният влюбен мъж пречи на момчето да получи образование, прави му неуместни и прекомерни комплименти, за да задържи вниманието му. Отдалечава го постпенно от приятелите и роднините му, за да може да се разпорежда със самотата му и слабостта му. Влюбеният се радва, когато обектът на желанието му страда или губи, защото точно тогава той може да го успокоява или да му дава ефимерно усещане за сигурност и радост. Тук Сократ прави рязък обрат и посочва какво се случва с тази ситуация, когато внезапно влюбеният престане да бъде такъв. Тогава, с възвърнат разум той вижда смешните си действия, но което е по-неприятно среща се с обещания, които е давал, които сега не може да изпълни. Тогава, момчето, което не разбира какво се е случило изпада в почуда и започва да преследва на свой ред, този, този който доскоро е бягал подире му. Заключението на Сократ е, че именно за да се избегне тази ситуация, момчетата трябва да общуват на основата на приятелство и без любовно чувство. Усетил, че е извършил нещо нередно, Сократ въпреки че има желание да си тръгне след края на словото, чува глас, който го спира. Сократ трябва да остане и да поправи грешката си, а именно, че е довел разбирането до това, че любовта е нехубаво нещо. Но любовта е божеството Ерос, а божеството не може да бъде нехубаво и недобро. Затова Сократ се готви да произнесе нова реч. Станало е обед и слънцето не се движи.

Втора реч на Сократ

Във втората си реч, Сократ има за цел да поправи грешката, която са направили произнесените дотук. И според двете любовта е лудост и нещо лошо. Затова Сократ започва речта си с разграничаване на видовете лудост, които имат божествен произход:

  • първият вид е тази лудост, в която когато изпадат, хората умеят да виждат в бъдещето и да разчитат знаци в заобикалящия ги свят за волята на боговете; тази лудост идва от Аполон и се свързва с прорицалището му в Делфи(там гадае Пития, седнала върху пукнатина в земята, от която излизала серниста пара), както и с това в Додона(светилище в сърцето на Пелопонес, където се гадаело по цвъртежа и летенето на свещените гълъби в клоните на дъбово дърво), на Зевс;
  • вторият вид се свързва с освобождаването от зло в състояние на пълно изстъпление; тази лудост се свързва с Дионисий; Платон я обяснява така: отначало тази лудост била свързана с гадателската дарба, но оттам започнала да се проявява в служенето на боговете и в култа към тях; така тя се развила до способност да се очиства от проклятие или да се избавя в мистерия от завладялото тялото зло;
  • третият вид е оная божествена лудост, която кара хората да създават поезия; тази лудост идва от Музите и хората, обладани от нея биват едни, когато създават своите произведение и е възможно да бъдат съвсем други и обикновени, когато тя отстъпи от тях;
  • четвъртият вид лудост е любовта; тя идва от Ерос, стария бог, този, който съществува от самото начало на съществуването; тази „лудост се дава от боговете за най-голяма сполука на човека“.

Оттук Платон казва, че за да се разбере лудостта, която е любов, трябва първо да се открие устройството на душата, както и да се определи какво е тя. Следва обширен пасаж от второто слово на Сократ, в което се изясняват и определят характеристиките и свойствата на душата. Душата е безсмъртна, казва Платон, защото е самодвижеща се. Още тя е непроизводна, което я прави изначална. тези неща, които нямат нужда от външна сила, не се раждат и не загиват, те са безсмъртни. Всяко тяло, което се движи от външна намеса е неодушевено, а движеното от собствени сили е одушевено. Знаменитото определение на Платон, че душата е колесница, теглена от два коня и управлявана от колесничар се намира точно в тази част на диалога "федър". Душата е колесница, която има колесничар, който е разумен и аналитичен, той трябва да се справя с емоционалността, която задвижва целия впряг. Там, отпред са впрегнати един до друг два коня - единият, любим на колесничаря, е бял и хармоничен, с дълга шия и красиви форми, другият, непокорен, черен, набит и крив не се подчинява и тегли впряга в своя посока. Преди да се върне на този образ и да разкаже как се случват в него различните състояния на душата, Платон разказва за прераждането. Душата е лека, затова тя има крила, които я издигат нависоко. Когато спре да се храни с красота, крилата на душата губят своята сила и тя полита надолу, докато се залови за нещо твърдо - преражда се в тяло. Тогава ние виждаме тялото, което се движи от душата и можем да се заблудим, че тя е смъртна. Всички богове имат колесници, с впрегнати два добри коня, освен Хестия, която стои в дома и пази. Първи е Зевс, а след него в 11 отреда са подредени другите богове и божества. Всички те се носят по небето в сфери, докато се завършат пълен цикъл и се приберат за да почиват. Душите на хората се опитват да се свързват и да се движат заедно с тези на боговете, защото са привлечени от хармонията и красотата. От своя кръговрат на колесниците, боговете наблюдават отвъднебесната реалност:

Онова място се заема от реалност, която действително е без цвят и без форма и към която, неосезаема и видима единствено за кормчията на душата, за ума, е насочено истинското знание.

В зависимост от това колко от истинската реалност е успяла да види душата се случва и нейното прераждане. Тук Платон дава особена йерархична структура на обществото, според която душите се прераждат така:

Сократ и Платон, средновековна миниатюра
  1. философ или познавач на изкуствата;
  2. справедлив цар или някакъв умел управник;
  3. финансист;
  4. спортист или лекар;
  5. гадател;
  6. поет или друг подражател;
  7. занаятчия или земеделец;
  8. софист или демамог;
  9. тиранин.

Тази душа, която не е успяла да види нищо от отвъднебесната реалност няма право да се прероди в живо същество в първото си прераждане. Колкото по-справедливо се живее толкова по-добро ще бъде следващото прераждане. Но никоя душа няма крила, докато е в цикъла с прераждания, а той трае 10 000 г. Единствено онзи, който философства с чисти помисли остава с окрилена душа. Всички души се стремят да видят повече от красотата на идеалния свят. Чрез образа на любимия човек те си спомнят за неща от онази най-красива реалност и биват обзети от любовна лудост, която ги тегли вс екъм обекта на чувстото. Много малко души разбират какво се случва с тях, когато биват обзети от тази лудост, за повечето споемнът за божествената красота е твърде блед и те не знаят какво вършат. Тук във "федър" следва дълго описание на състояния и разкриване на механизми в поведението на влюбения, които с малко усилие могат да бъдат използвани и днес, след 2400 г., за да се обяснят психологически положения и проявления. Веднъж върнал се към началната тема за лудостта, Платон продължава в своя цикличен начин на разказване и започва да води тази част от диалога към нейния логичен край, а именно - началната тема. Драматичният ход на колесницата на душата е проследен в обширна част от финала на диалога. Черният кон изпада в любовна лудост, която разваля хода на цялата колесница и влиза в конфликт с колесничаря и белия кон. Въпреки тази песимистична картина, Сократ описва и нейната алтернатива, тогава, когато любовното чувство е светло и безтелесно, когато е насочено към чистата красота. Като такова, то окрилява душата и след смъртта на тялото ѝ помага да се въздигне и да продължи да пътува в света на светлината.

Преход към разговора за диалектиката и реториката

След като завършва своето слово, маркирайки края със споменаване на името на Лизий, Сократ въвлича Федър в диалог. Като поанта той изтъква, че разликата между произнесеното сега и онова, което е написано от Лизий и прочетено преди малко слово е свързаността му с истината и метода на разглеждане на проблема. Лизий представя пред публиката своя теза, без да се грижи дали тя е добра или лоша, докато Сократ търси достигане до истинно положение чрез постепенно разгръщане на подобия и трансформации. За преход към следващата тема, Сократ използва сравнението между своите две слова и това на Лизий. Кое е това, което определя словото като добро или лошо?! Грозно и лошо слово не е ли онова, което служи за задоволяване на лична суета и убеждаване на мнозинството от хората в твърдение, което не е истинно. Срещу това, Сократ противопоставя своя начин на създаване на слово чрез разсъждаване и постепенно навлизане в дълбочината на темата, докато се достигне положение, което е истинно, защото е проверено в диалогизиране. В този преход между третата част и финалните две, Сократ разказва красивият мит за произхода на щурците, които били хора, които обичали да пеят много. От пеене не им останало време да се хранят и пият и измрели. Но Музите се смилили над тях и ги превърнали в щурци – животните, които с раждането си започват да пеят и пеят до самата си смърт. След като достига до твърдението, че за да бъде едно слово красиво то трябва да е истинно, Сократ трябва да даде определение за истина. Защото иначе изкусният оратор би могъл да убеди незапознатия, че магарето е кон. Тук Сократ се оттласква от практиката в хелиеята да се печелят дела, не защото защитават истината, а защото човекът, който се е явил пред съда е речовит или е намерил добър логограф, който му е написал убедително слово. По този начин не остава никакво съмнение, че произнесеното от Федър в началото слово на Лизий, прочут логораф, е антитеза на всичко, което защитава и представя Сократ.

Разговор за реториката и диалектиката

В сравнението, което Сократ кара Федър да направи между лизиевото слово и двете, които са току що произнесени, се проявява основна разлика. Едното слово е създадено без конструкция и частите му следват в прозволен ред, а единственото нещо към което са отнесени е впечатлението, което ще направят на слушателя. Докато сократовото изказване тръгва от една теза, че любовта е лудост, след това преминава през определение на лудостта и накрая завършва с утвърждаване на конструкция с два вида любов и поне четири лудости. Така пътят за срваняване на двата типа говорене е открит. Диалектическото говорене събира различни неща и се опитва да ги подреди според подобието им, да ги постави във връзка едно с друго. Но не само това. Влизайки във всяко едно по отделно, това говорене разглежда вътрешните части и внимателно ги съотнася с целия клас, в който попада предмета. За разлика от ораторското слово, което не се занимава със същността на нещата нито с проблема за истината в тях, а само търси ефекта от силата на словото и убеждението. В едрия клас на ораторското говорене, Сократ разделя два подвида - представител на едното ораторско изкуство е Лизий, а на другото Перикъл. Ораторското изкуство трябва да бъде насочено към познаването на хората, за които е предназначено. Освен това то не може да не бъде свързано с истината. Според Сократ Лизий избира тема, построява съждение, че любовта е лудост и е лоша, а след това без оглед дали това е вярно или не, търси ефекти и обрати, с които да утвърди у слушателя това. Словото е насочено не към тялото, а към душата, казва Сократ. Тогава се иска познаване на душата и на различните видове душа, за да може да се построяват и различни видове слова. Майсторите на ораторски слова имат това познание, макар да не го признават и защото го имат умеят да поризнасят и съставят речи в съда, които имат успех:

По начало в съдилищата човек го е грижа не за истината, а за правдоподобието...

За писаното слово

В началото Сократ разказва мит за създаването на писаното слово. Бог Тевт предоставил на цар Тамуз, който управлявал в Египетската Тива, намереното от него, край Навкратис изкуство да се пише. Царят благодарил, но определил дара като по-скоро непригоден и вреден. Писаното слово, според него, вреди, защото погубва паметта и само става памет за идните поколения. Но като такава подвластна някому памет, то може да пренесе във времето не това, което се е случило или е истина, а което умеещият да пише поиска. Сократ сравнява писаното слово със живописта, което като нея е нямо и не диалогично.

С това диалогът завършва. Явяващата се спорна с тезата си и странна със засягането си тема за писаното слово следва да свържем с фоновия пласт в диалога. Основните тема, които са изложени пряко са тези за любовтта, лудостта и безсмъртието на душата. Изложението им става чрез противопоставяне и оттласкване. Като постоянен фон, през целия диалог протича спорът между ораторското изкуство, което само убеждава и диалектическото, което чрез търсене на истината и разбиране за причастността на едно към друго и устройството на всяко едно или друго убеждава. Писаното слово се свързва директно с ораторското изкуство и лизиевата реч е образец. Докато диалектическото изкуство е живо и възможно само в разговора, в непрекъснатото влизане и излизане в проблематиката. Въпреки това свое твърдение, Платон се старае да запише своите диалози.

Източници