Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Enemy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 113 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat (2009)
Разпознаване и начална корекция
Ti6anko (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Врагът

Издателство „Обсидиан“, София, 2004

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954–769–066–3

История

  1. — Добавяне

14

Моят колега от Южна Каролина се казваше Санчес, познавах го добре и ми беше доста симпатичен. Интелигентен мъж, който си разбираше от работата. Включих телефона на високоговорител, за да чува Съмър, и двамата със Санчес обсъдихме накратко въпроса за юрисдикцията, но без особен ентусиазъм. При такива следствия юрисдикцията и без това е мъгляво понятие, а този път поначало нямахме шансове за намеса. Брубейкър беше отишъл на почивка със семейството; трупът му беше открит на градска уличка, намираща се в района на полицейското управление на Кълъмбия и те го смятаха за свой. Нищо не можеше да се направи по въпроса. Тамошните власти бяха сезирали ФБР, понеже човекът за последен път бил видян в хотела на някакъв голф клуб в Северна Каролина, което придаваше междущатско измерение на инцидента, а с такива случаи определено се занимава Бюрото. Това се допълваше и от обстоятелството, че всеки военнослужещ формално се смята за служител на федералното правителство, а убийството на федерален служител е особен вид престъпление, за което се предявяват и допълнителни обвинения в случай, че извършителят бъде хванат. И на Санчес, и на двама ни със Съмър не ни пукаше особено за разликата между щатските и федералните съдилища; знаехме само, че щом е замесено ФБР, случаят явно ни се е изплъзнал от ръцете. Решихме, че най-многото, на което бихме могли да се надяваме, бе все някога да видим част от документацията, предоставена за наша собствена информация, и то от любезност. Съмър направи гримаса и извърна глава. Аз вдигнах слушалката, натиснах бутона да изключа високоговорителя и със Санчес продължихме разговора.

— Имаш ли някакво предположение? — запитах го.

— Бил е някой, когото е познавал — отвърна той. — Не е лесно да изненадаш в тъмна уличка опитен боец от „Делта“, Брубейкър беше наистина добър.

— Какво е оръжието?

— Съдебните лекари смятат, че е деветмилиметров пистолет. Те би трябвало да разбират от тези неща. В края на краищата са виждали достатъчно огнестрелни рани. Имам чувството, че в петък и събота вечер прибират доста трупове от този квартал.

— Какво е правил там?

— Нямам представа. Имал е среща, предполагам. С познат.

— Можеш ли да кажеш кога приблизително?

— Трупът е напълно изстинал, кожата е леко позеленяла.

Според тях убийството е станало преди двайсет и четири до четирийсет и осем часа. Да кажем, някъде по средата са трийсет и шест часа, което се пада преди денонощие и половина. Миналата нощ, малко преди или малко след дванайсет. Боклукчиите са го открили в десет тази сутрин. Там прибират боклука веднъж в седмицата.

— Ти къде беше на двайсет и осми декември?

— В Корея. А ти?

— В Панама.

— Защо ни преместиха?

— Все ми се струва, че скоро ще разберем — казах аз.

— Тук става нещо — каза Санчес. — Проверих, защото ми беше любопитно, и се оказа, че поне двайсет души по целия свят сме в същото положение. Всичките заповеди носят подписа на Гарбър, но и той ми се струва съмнителен.

— Сигурен съм, че не е наред — казах аз. — Около теб имаше ли нещо подозрително преди сегашната ситуация с Брубейкър?

— Нищо. Най-спокойната седмица, която помня.

Затворихме. Няколко минути стоях неподвижно. Мислех си къде ли точно се падаше Кълъмбия, стоящата на Южна Каролина. Доколкото си спомнях, на около триста, триста и двайсет километра от Форт Бърд. Тръгваш на югозапад по магистралата, пресичаш границата на щата, намираш шосе 20 в западна посока, и не след дълго си там. Триста километра. Оная нощ бяхме открили трупа на Карбоун. Бях си тръгнал от кабинета на Андрея Нортън в два след полунощ. До този час имах алиби, което тя щеше да потвърди. В седем сутринта вече бях в моргата, за да присъствам на аутопсията. Това пък щеше да го потвърди докторът. Но между два и седем все пак оставаше една пролука от пет часа, която по всяка вероятност съвпадаше с времето на смъртта на Брубейкър. Можеше ли човек да измине два пъти по триста километра за пет часа?

— Какво си мислиш? — запита Съмър.

— Момчетата от „Делта“ вече ме подозират за Карбоун. Сега се питам дали няма да ме погнат и заради Брубейкър. Как ти звучи шестстотин километра за пет часа?

— Твърде възможно — каза тя. — Зависи от колата, разбира се, също и от натовареността на трафика, от времето, от полицията, от състоянието на пътя. Но е напълно изпълнимо.

— Страхотно.

— Все пак е малко вероятно.

— Така е по-добре. За тях да застреляш Брубейкър е все едно да убиеш Господ Бог.

— Ти ли ще им съобщиш новината?

Кимнах.

— Налага се. Въпрос на уважение. Но ти ще я предадеш от мое име на командира на базата, нали?

 

 

Макар да си падаше гадно копеленце, помощник-командирът на специалните части беше преди всичко жив човек. Когато чу за Брубейкър, той замръзна и пребледня; в реакцията му имаше нещо повече от неприятно предчувствие за бюрократичните разправии, които го очакваха. Бях чувал, че Брубейкър е строг и авторитарен лидер, леко надменен, но се отнасял като истински баща към хората си, поотделно като човешки същества и като бойна единица. Специалните части по принцип, и особено отрядът „Делта“, не се ползваха с особена популярност в Пентагона и на Капитолийския хълм. Армията мрази промяната и й трябва много време, за да свикне с новите неща. Самата идея за тази разпасана команда от професионални убийци и ловци на хора поначало беше трудна за преглъщане, а тъкмо Брубейкър беше този, който им я бе натикал в гърлата навремето и оттогава не бе спрял да я защитава. Убийството му щеше да се отрази на специалните части така, както смъртта на действащ президент — на нацията като цяло.

— Не ни стигаше Карбоун — каза човекът, — а сега и това, което е безумие! Дали има връзка?

Аз го изгледах.

— Откъде-накъде? Това с Карбоун беше нещастен случай при тренировка.

Той не каза нищо.

— Защо Брубейкър е бил на хотел?

— Той много обича да играе голф. Има къща до Форт Браг от много време, но игрищата там не му харесват.

— Къде се намира хотелът?

— Край Роли.

— Той често ли ходеше там?

— При всеки удобен случай.

— Жена му играе ли голф?

Помощникът кимна.

— Двамата играят заедно. — Замисли се. — Играеха — поправи се той и извърна поглед.

Представих си Брубейкър. Не го бях виждал лично, но познавах други като него. Това са хора, които един ден могат професионално да обясняват как се залага противопехотна мина, за да може малките стоманени сачми в нея да откъснат главите на максимален брой човешки същества, а на следващата сутрин ги виждаш, по тениска в пастелни тонове с крокодилче на джобчето, как играят голф със съпругите си, държат се за ръце и се усмихват, сякаш единственото нещо на света, което ги вълнува, е как да стигнат до топката с електрическата си количка. Да, познавах много такива като него. Баща ми например. Само дето не играеше голф. Той беше любител на птиците. Беше ходил в повечето страни на света и познаваше всички видове птици.

Станах от стола.

— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо — казах аз. — Ако мога с нещо да помогна, нали разбираш?

Той кимна.

— Благодаря за визитата — каза. — По-добре е от телефонен разговор.

 

 

Върнах се в моя кабинет. Съмър я нямаше. Изгубих повече от час с нейните списъци на личния състав. Реших да си улесня живота и зачеркнах патоанатома от списъка. После Съмър и Андрея Нортън. После всички останали жени. Данните от експертизата ясно сочеха, че нападателят е едър и силен мъж. Преминах нататък и зачеркнах персонала в офицерския стол. Сержантът ме бе уверил, че всички са били на работа и са се суетели около височайшите гости. Зачеркнах готвачите, барманите, часовите на портала. После и всички болни в лазарета. И себе си. А също и Карбоун, доколкото не се беше самоубил.

Преброих останалите отбелязани, че са били налице, и записах на лист хартия броя им: 973 души — действителният кръг от заподозрени. После известно време седях и гледах пред себе си в празното пространство. В един момент телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката. Беше Санчес, от Форт Джаксън.

— Току-що ми се обадиха от полицията на Кълъмбия — каза той. — Да споделят първоначалните си констатации.

— Е, и?

— Техният патоанатом не е напълно съгласен с мен. Времето на смъртта не е било между три и четири сутринта, а точно в един и двайсет и три минути миналата нощ.

— Откъде тази точност?

— Куршумът се е отплеснал и е ударил часовника му.

— Номерът със счупения часовник, а? На това невинаги може да се разчита.

— Не, не е часовникът. Направили са и други тестове. Сезонът не бил подходящ за развитие на личинки, което е добър индикатор, но стомашното му съдържание напълно отговаряло на интервал от пет-шест часа след обилна вечеря.

— Какво казва жена му?

— Бил изчезнал в осем вечерта, след като добре похапнали. Станал от масата и не се върнал повече.

— А тя какво е направила тогава?

— Нищо — каза Санчес. — Мъжът й служи в специалните части. През целия им брак е било все така: той изчезва нанякъде, често посред нощ, няма го с дни и седмици, после не казва къде е бил… Била свикнала.

— Може би са му се обадили по телефона?

— Тя предполага, че така е станало, но не е сигурна. Преди вечеря е постоял в сауната. Все пак цял следобед били играли голф.

— Не можеш ли да й се обадиш? С теб ще й бъде по-лесно да говори, отколкото с гражданската полиция.

— Бих могъл да пробвам.

— Друго? — запитах аз.

— Раните са от деветмилиметров пистолет — каза той. — Два куршума, и двата са минали през черепа, с чисти входни отверстия и доста неугледни изходни рани.

— Били са с цяла метална риза — казах аз.

— Стреляно е с допряно дуло — каза той. — По кожата има следи от обгаряне. И барутни сажди.

Замислих се. Нещо не можех да си го представя. Два куршума? С допряно дуло? Единият трябва да е направил завой във въздуха, за да счупи и часовника му, след като му е пръснал черепа.

— Да не би ръцете му да са били на главата?

 

 

— Застрелян е отзад, Ричър. С два бързи изстрела в тила. Дан-дан, благодаря много и лека нощ. Вторият куршум сигурно е закачил часовника на излизане от главата. Траекторията му е била низходяща. Убиецът вероятно е бил висок.

Не казах нищо.

— Добре де — продължи Санчес. — Колко правдоподобно ти звучи това? Ти познаваше ли го?

— Никога не съм го виждал — отвърнах аз.

— Брубейкър беше професионалист. Много по-добър от останалите. А и обмисляше всичко. Всяка възможност, всяка подробност, всяка гънка от пейзажа. Не признаваше случайностите.

— И все пак се е оставил да го застрелят с два куршума в тила.

— Очевидно е познавал убиеца. Няма друг начин. Как иначе ще се обърне с гръб, и то посред нощ, в сляпа улица?

— Някого от Форт Джаксън ли подозираш?

— Там живее сума ти народ.

— На мен ли го казваш!

— Той имаше ли врагове в Бърд?

— Не съм чувал — отвърнах аз. — Но явно е имал врагове нагоре в йерархията.

— Само че тия тъпаци не причакват жертвите си посред нощ в тъмни улички.

— Къде е тая уличка?

— В един не дотам приятен квартал.

— И никой нищо не е чул?

— Никой — каза Санчес. — От градската полиция са разпитвали по къщите, но нищо не са открили.

— Много странно.

— Това са цивилни граждани, какво очакваш?

Санчес се умълча.

— Успя ли да се запознаеш с Уилард? — запитах го аз.

— Всеки момент го чакаме да дойде. Изглежда ми като човек, който си вре носа навсякъде.

— Какво представлява тази уличка?

— Свърталище на проститутки и пласьори на дрога. Не е сред забележителностите, които Кълъмбия рекламира в туристическите си брошури.

— Уилард мрази скандалите — казах аз. — Сега ще има да се тръшка, че станалото прави лошо впечатление.

— И разваля имиджа на Кълъмбия? Какво го интересува това?

— Разваля имиджа на армията — отвърнах аз — Той няма да иска името на Брубейкър да се свързва с уличници и пласьори на дрога. Все пак ставадума за полковник от елитните части. Уилард и без това се бои, че тия истории в Съветския съюз ще доведат до размествания в армията. Според него сега повече отвсякога трябва да пазим имиджа си. Въобразил си е, че само той разбира положението.

— Положението е такова, че аз, тъй или иначе, не мога да се добера до този случай. Самият той има ли някакво влияние над полицията в Кълъмбия или над ФБР? Ако ли не, може да забрави за случая.

— Бъди готов за неприятности — казах аз.

— Искаш да кажеш, че ни чакат седем гладни години?

— Е, не чак толкова.

— Защо не?

— Имам такова предчувствие.

— Доволен ли си, че аз ти посреднича с местните? Или да им кажа да се свържат направо с теб? Формално погледнато, Брубейкър е твой контингент.

— Ти се занимавай с тях — отвърнах. — Имам си достатъчно грижи.

Затворихме и аз отново се наведох над списъците на Съмър. Деветстотин седемдесет и три имена. Деветстотин седемдесет и двама невинни, един виновен. Кой ли?

 

 

Съмър се върна след около час и още с влизането си ми подаде лист хартия. Беше фотокопие от заявка за изписване на оръжие, подадена преди четири месеца от сержант Кристофър Карбоун. Беше за пистолет „Хеклер & Кох“. Може би на Карбоун му бе допаднал автоматът „Хеклер & Кох“ на въоръжение в „Делта“ и бе решил да се екипира с лично оръжие от същата марка за самозащита. Изрично бе поискал модификация, която да стреля със стандартни деветмилиметрови патрони тип „Парабелум“. С пистолета си бе изписал един пълнител с 13 патрона и два резервни. Като заявка беше съвсем стандартна, пък и в избора на оръжието нямаше нищо необичайно. Предполагах, че е била удовлетворена, без да предизвика политически последици. „Хеклер & Кох“ е германска фирма, а последния път, когато проверих, Германия беше член на НАТО. Едва ли бяха възникнали й технически проблеми със съвместимостта. Патроните „Парабелум“ бяха стандартен боеприпас на НАТО. Военните складове в американската армия бяха пълни с тях. Имаше достатъчно, за да се напълнят три пълнителя с по 13 патрона милион пъти дневно, докато свят светува.

— Е, и? — запитах аз.

— Виж подписа — каза Съмър. Извади от вътрешния си джоб копието от жалбата на Карбоун по мой адрес и ми го подаде. Разгънах го на бюрото си, успоредно със заявката за оръжие. Огледах внимателно и двете.

Подписите бяха еднакви.

— Не сме графолози все пак — казах аз.

— Не е и нужно. Подписите са идентични, Ричър. Повярвай ми.

Кимнах. И двата подписа гласяха К. Карбоун; и на двата главните букви К бяха твърде характерни — издължени нагоре, изписани със замах, с дълги засукани камшичета. Малкото н в края на всеки подпис също беше характерно — с дълга и енергична напречна черта, която стигаше далеч след името и завършваше с артистична извивка надолу. Буквите а-р-б-о-у по средата бяха равни, закръглени и четливи. Подписът издаваше твърда ръка, воля и самоувереност; беше подпис, еволюирал в течение на годините, през които е бил поставян върху безброй чекове, сметки, разписки и документи за наемане на коли. Разбира се, нито един подпис не е защитен срещу фалшифициране, но този конкретно би представлявал сериозно предизвикателство. Едва ли е било лесно да се намери фалшификатор между полунощ и 08:45 сутринта във военна база в Северна Каролина.

— Ясно — казах аз. — Жалбата е истинска.

Оставих листа върху бюрото. Съмър го обърна към себе си и прочете написаното от край до край, макар че сигурно вече го знаеше наизуст.

— Много хладнокръвно звучи — каза тя. — Като нож в гърба.

— Смахната история — казах аз. — Това е. Никога не съм виждал този човек, абсолютно съм сигурен. Освен това е от „Делта“. А сред тях няма пацифисти и нежни души, които се ужасяват от едно малко сбиване. Защо се е скандализирал толкова? Да не би да съм счупил неговия крак?

— Може да е имал личен мотив — каза тя. — Може дебелият да му е бил приятел.

Поклатих глава.

— Щеше да се намеси. Да ни разтърве.

— Това е единствената жалба, която е подал за шестнайсет години служба.

— Ти да не си разпитвала?

— Да, говорих с всякакви хора. И с местни, и по телефона.

— Внимателно ли пипа?

— Много внимателно. Тази жалба е единствената, подавана някога срещу теб.

— И това си проверила значи?

Тя кимна.

— Проверявам всичко, до най-малката подробност.

— Искала си да знаеш с какъв тип си имаш работа, така ли?

— Не, исках да докажа на момчетата от „Делта“, че нямаш стари вражди. Нито с Карбоун, нито с когото и да било.

— Какво, ти мен ли закриляш?

— Все някой трябваше да го направи. Преди малко бях при тях и мога да ти кажа, че са бесни.

Кимнах. Разбрали са за Брубейкър.

— Сигурно — казах аз. Представих си затворническата им сграда, първоначално проектирана, за да не избяга никой от вътре на вън, после пригодена, за да не прониква никой от вън на вътре; сега между тия дебели стени сигурно вреше и кипеше като в тенджера под налягане. Представих си кабинета на Брубейкър, празен и притихнал. И килията на Карбоун, също празна.

— А къде тогава е новият пистолет на Карбоун? — запитах аз. — Не го намерих в стаята му.

— В арсенала — каза Съмър. — Почистен, смазан и зареден. Те предават личните си оръжия на съхранение. В хангара имат отделна желязна клетка, трябва да я видиш, прилича на пещерата на Дядо Коледа. Натъпкана от стена до стена с бронирани хъмъри, камиони, експлозиви, гранатомети, противопехотни мини, апаратура за нощно виждане. Стига за въоръжаване на централноафриканска държава с диктаторски режим.

— Благодаря — рекох аз, — много успокоително звучи.

— Съжалявам — каза тя.

— Защо е подал жалбата?

— Нямам идея.

Представих си Карбоун в оня стриптийз бар в новогодишната нощ. С влизането си се бях насочил към групичка от четирима мъже, които бях взел за сержанти. В блъсканицата тримата се бяха озовали в един момент с гръб към мен, а четвъртият с лице. Всичко бе станало съвсем случайно. Нямах представа кого ще намеря там, а те не бяха очаквали да се появя. Не познавах нито един от тях. Беше толкова случайна среща, колкото изобщо е възможно. И все пак Карбоун ме беше наклепал заради някакво си сбиване, каквото сигурно бе виждал хиляди пъти. Или в каквото сам бе участвал. Ако някой сержант твърди, че никога не се е бил в бар, значи е лъжец.

— Ти католичка ли си? — запитах аз.

— Не, защо? — отвърна Съмър.

— Питах се дали не знаеш латински.

— Не само католиците знаят латински. Ходила съм на училище все пак.

— Е добре, qui bono? — казах аз.

— Кой печели ли? Искаш да кажеш от тази жалба?

— Винаги помага да потърсиш мотива — казах аз. — С него се обясняват много неща. В историята, в политиката, навсякъде.

— Нещо като следвай парите, така ли?

— Нещо такова — казах аз. — Но не мисля, че тук са намесени пари. По-скоро някаква друга изгода за Карбоун. Иначе за какво му е трябвало да го прави?

— Може пък да е било от морални съображения. Може някакъв вътрешен подтик да го е накарал.

— Не и ако това е първата му жалба за шестнайсет години. Сигурен съм, че е виждал и много по-лошо. Аз счупих само един крак и един нос. Нищо кой знае какво не е станало. Това е армията, Съмър. Не вярвам през всичките тези години Карбоун да си е въобразявал, че е в кръжок по ръкоделие.

— Не знам — каза тя.

Плъзнах към нея листа с написаната цифра 973.

— Това е общият брой на заподозрените — казах аз.

— Той е бил в бара до осем часа — каза тя. — Проверих, тръгнал си е сам. Оттогава никой на го е виждал жив.

— Каза ли някой в какво настроение е бил?

— Сержантите от „Делта“ нямат настроения. Да не би случайно да заприличат на хора…

— А пил ли е много?

— Една бира.

— Значи си е тръгнал от столовата в осем съвсем спокойно, сякаш няма нищо?

— Явно така е било.

— И е познавал човека, с когото е имал среща.

Съмър не отговори.

— Преди малко, докато те нямаше, Санчес пак се обади — казах аз. — Полковник Брубейкър е бил застрелян в тила. С два куршума, от упор.

— Явно и той е познавал убиеца си.

— Много е възможно — казах аз. — В един и двайсет и три през нощта. Между три и половина и четири и половина часа след Карбоун.

— Значи имаш алиби пред хората от „Делта“ — каза тя. — В един и двайсет и три си беше тук.

— Така е — казах аз. — Бяхме с Нортън.

— Ще им го кажа.

— Няма да ти повярват.

— Смяташ ли, че има връзка между Карбоун и Брубейкър?

— Здравият разум ми подсказва, че би трябвало да има. Само че не виждам как. Нито пък защо. Е, да, и двамата са от отряда „Делта“. Карбоун обаче е убит тук, а Брубейкър на съвсем друго място. При това Брубейкър е голям началник, важна клечка, докато Карбоун е никой, прост сержант, който си е живял тихо и кротко и на никого не е пречил.

— Мислиш ли, че един ден в армията ще служат гейове?

— Те вече служат в армията. И винаги са служили. През Втората световна война съюзниците са имали общо четиринайсет милиона мъже в униформа. По теорията на вероятностите поне един милион от тях са били хомосексуалисти. А пък доколкото си спомням, това не ни е попречило да спечелим войната. Така поне пише в учебниците.

— Би било голяма крачка — каза тя.

— Подобна на тази, която са направили, когато са започнали да приемат чернокожи. А също и жени. Отначало всички са се разпищели и завайкали, че е опасно за бойния дух, че е вредно за сплотеността на армията. Същите глупости, както сега с хомосексуалистите. Ти, като си жена, какво ти е?

— А ти католик ли си?

Поклатих глава.

— Майка ми ни преподаваше латински. Тя много се грижеше за образованието ни. На много неща ни научи, мен и брат ми Джо.

— Трябва да й се обадиш.

— Защо?

— За да я питаш как е кракът й.

— Може би по-късно.

 

 

Отново се заех със списъците на личния състав, докато Съмър излезе за малко и се върна с карта на източните щати. Залепи я със скоч на стената под часовника и забоде върху Форт Бърд кабарче с голяма червена главичка. После обозначи по същия начин град Роли в Южна Каролина, където Брубейкър бе играл голф със съпругата си. От чекмеджето на бюрото си й подадох прозрачна плексигласова линийка и по мащаба на картата тя започна да изчислява разстоянията и времето за изминаването им.

— Не забравяй, че повечето хора не карат толкова бързо като теб — казах аз.

— Никой не кара толкова бързо като мен — отвърна тя.

Разстоянието между Роли и Кълъмбия се оказа дванайсет сантиметра по права линия, което тя закръгли на петнайсет заради извивките на пътя. После наложи линийката върху скалата с мащаба.

— Триста километра — отсече тя. — Ако Брубейкър е тръгнал от Роли след вечеря, към полунощ спокойно е бил в Кълъмбия. Час и нещо, преди да бъде убит.

После тя измери разстоянието между Форт Бърд и Кълъмбия. Оказа се двеста и четирийсет километра — по-малко, отколкото бях предполагал.

— Три часа — каза тя. — При това без бързане.

После ме погледна.

— Възможно е убиецът да е един и същ — каза тя. — Карбоун е убит между девет и десет, значи същият човек е можел да бъде в Кълъмбия между дванайсет и един, за да очисти и Брубейкър.

Постави кутрето си върху кабарчето, с което бе означила Форт Бърд.

— Карбоун.

После разпери пръсти и постави показалеца си върху кабарчето на Кълъмбия.

— Брубейкър. Има явна последователност.

— По-скоро предположение — казах аз.

Тя не отговори.

— Знаем ли с положителност, че Брубейкър е дошъл от Роли с кола?

— Можем да приемем, че да.

— Трябва да говорим със Санчес — каза тя. — Да провери дали колата на Брубейкър е намерена. Ако трябва, да пита жена му дали изобщо е бил с кола.

— Добре — каза тя и излезе да се обади от телефона на сержантката. Останах сам с безкрайните списъци на личния състав. Съмър се върна след десет минути.

— Бил е с колата си — каза тя. — Жена му казала на Санчес, че и двамата са били в хотела с колите си. Винаги пътували така, защото често се налагало той да замине нанякъде, а тя не искала да остане без превоз.

— Каква е била колата му? — запитах аз. Бях сигурен, че Съмър се е осведомила.

— „Шевролет Импала SS“.

— Хубава кола.

— Тръгнал бил веднага след вечеря. Жена му си помислила, че се връща във Форт Бърд. Това би било нормално. Но до този момент колата още не е намерена. Поне според полицейското управление на Кълъмбия и според ФБР.

— Ясно — казах аз.

— Санчес смята, че не му казват всичко. А знаели нещо.

— Това също би било нормално.

— Той ги притиска, но не е лесно.

— Не е.

— Ще ни се обади — каза тя — веднага щом разбере нещо.

 

 

Телефонът иззвъня след трийсет минути. Но не беше Санчес. Не беше и във връзка с Брубейкър или Карбоун. Обаждаше се детектив Кларк от Грийн Вали, Вирджиния. Ставаше дума за мисис Креймър.

— Научих нещо — каза той.

Гласът му звучеше самодоволно. Започна да ми описва с най-големи подробности всичките си ходове. Сами по себе си те бяха доста разумни. По картата бе разучил всички възможни пътища към Грийн Вали в радиус от петстотин километра. После с помощта на телефонни указатели бе съставил списък на всички железарски магазини и складове по протежение на въпросните пътища. Беше разпоредил на хората си да се обадят на всички, един по един, като започнат от центъра на паяжината. Основателно бе предположил, че през зимата продажбите на железни лостове едва ли са много. По-сериозни ремонти се правят от пролетта нататък. Никой не разбива стени и не демонтира шкафове през студения сезон. Така че Кларк бе очаквал малко случаи. През първите три часа не бе успял да регистрира нито един. След Коледа повечето хора бяха купували главно електрически бормашини и отвертки. А също и известен брой моторни триони, за да си приготвят дърва за камините. Някои с по-авантюристичен дух си бяха купили брадви. Но никой не бе проявил интерес към нещо толкова прозаично като железен лост.

Така че Кларк бе сменил тактиката и се бе насочил към базите данни на криминалния полицейски архив. Първоначално бе търсил случаи, в които да фигурират разбити врати и железни лостове. Явно бе смятал, че така ще стесни кръга от възможности. Не бе открил нищо, което да отговаря на тези параметри. Вместо това в полицейския архив се бе натъкнал на обир на железарско магазинче в град Сперивил, щата Вирджиния. То било забутано в края на сляпа уличка. По показания на собственика витрината била разбита с ритник в малките часове на новогодишната нощ. Понеже било празник, в касата нямало пари. Доколкото собственикът можел да определи, от инвентара липсвал само един железен лост.

 

 

Съмър се върна при картата на стената и заби едно кабарче върху град Сперивил, Вирджиния. Беше толкова малък, че кабарчето го закриваше целия. След това заби още едно кабарче върху Грийн Вали. Двете точки бяха на малко повече от половин сантиметър една от друга. Главичките на кабарчетата почти се допираха. Между двата града едва ли имаше повече от петнайсетина километра.

— Виж сега — каза Съмър.

Станах от бюрото си и се загледах в картата. Сперивил се падаше на завоя на шосе, което продължаваше на югозапад към Грийн Вали и по-нататък. В другата посока то не водеше за никъде освен направо за Вашингтон. Съмър заби трето кабарче върху Вашингтон. Постави върха на кутрето си върху него. После сложи средния си пръст върху Сперивил, а показалеца върху Грийн Вали.

— Васел и Кумър — каза тя. — Те са. Тръгнали са от Вашингтон, задигнали са лоста от Сперивил и са разбили вратата на мисис Креймър в Грийн Вали.

— Само дето не са те — казах аз. — Васел и Кумър току-що са били пристигнали на летището. Не са имали кола, нито пък са се опитали да поръчват. Ти сама направи справка за телефонните им разговори.

Тя не отговори.

— И двамата са канцеларски плъхове — казах аз. — Да ги убиеш, не могат да разбият витрина на магазин.

Съмър махна ръката си от картата. Аз се върнах на бюрото и подредих списъците на личния състав в изрядна купчинка.

— Трябва да се съсредоточим върху Карбоун — казах.

— Тогава е редно да променим плана — рече тя. — Детектив Кларк престава да се занимава с железни лостове. Вече е намерил този, който му трябва.

Кимнах.

— Връщаме се към традиционните, доказали се във времето методи на разследване.

— Които са?

— Нямам представа. Аз съм завършил „Уест Пойнт“. Не съм учил в школа за военни полицаи.

Телефонът на бюрото иззвъня. Вдигнах слушалката. Същият топъл, интимен, южняшки глас повтори заклинанията за 10–33 по отношение на 10–16 от Форт Джаксън, които бях чувал и преди. Приех разговора, натиснах бутона за високоговорител, облегнах се на стола и зачаках. Помещението се изпълни с електронен шум. После се чу щракване.

— Ричър? — каза Санчес.

— Да, и лейтенант Съмър. На високоговорител сме.

— Има ли други в стаята?

— Не.

— Вратата затворена ли е?

— Да. Какво става?

— От полицията на Кълъмбия се обадиха отново, това става. Снасят ми на час по лъжичка. Явно много им е гот. Нямаш представа как злорадстват.

— Защо?

— Защото Брубейкър е имал хероин в джоба си. Три пликчета кафяв хероин. И голяма пачка пари. От полицията казват, че бил убит при сделка, след като настъпили усложнения.