Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Enemy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 113 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat (2009)
Разпознаване и начална корекция
Ti6anko (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Врагът

Издателство „Обсидиан“, София, 2004

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954–769–066–3

История

  1. — Добавяне

18

Разбира се, не очаквах Уилард да разреши подобна задгранична експедиция, затова отидох в комендантството и отмъкнах тесте ваучери за служебна командировка. Върнах се в кабинета си и на реда КОМАНДИРОВАН написах върху всичките собственото си име, а на реда ОДОБРИЛ поставих твърде прилични подобия на подписа на Лион Гарбър.

— Нарушаваме закона — каза Съмър.

— Това е като битката при Курск — отвърнах аз. — Късно е да се връщаме назад.

Тя се поколеба.

— Избирай — казах аз. — Идваш или не, без никакъв натиск от моя страна.

Тя не отговори.

— Ваучерите ще се върнат чак след месец-два — продължих аз. — Дотогава или Уилард ще си е отишъл, или аз. Нямаме какво да губим.

— Добре — каза тя.

— Върви да си стегнеш багажа. За три дни.

Съмър излезе, а аз повиках сержантката и й казах да установи кой е следващият по ранг след мен, за да ме замества. Тя се върна след минута с името на една жена капитан, която бях виждал в офицерския клуб. Онази със счупената ръка. Написах й бележка, че ще отсъствам три дни, и я оставям за свой заместник. После вдигнах телефона и се обадих на Джо.

— Заминавам за Германия — казах му.

— Чудесно — отвърна той. — Приятно пътуване.

— Не мога да пътувам до Германия, без да се отбия в Париж на връщане — казах аз. — Нали разбираш, при тези обстоятелства…

Джо се замисли.

— Така е — отвърна той. — Наистина не е редно.

— Не върви да не се отбия — казах аз. — Но тя не бива да си помисли, че я обичам повече, отколкото ти. Това също не е редно. Така че трябва и ти да дойдеш.

— Кога? — запита той.

— Вземи нощния полет след два дни. Ще те чакам на „Дьо Гол“. И ще отидем заедно да я видим.

 

 

Съмър ме чакаше на тротоара пред къщичката ми и заедно понесохме чантите си към шевролета. И двамата бяхме облечени с камуфлажни униформи, защото преценихме, че по това време имаме най-голям шанс да хванем някой транспортен самолет от „Андрюс“. Вече беше късно за нощен граждански полет, а не искахме да се бавим до сутринта. Качихме се на колата и спряхме да ни отметнат на портала. Разбира се, Съмър караше. Тя даде газ и когато колата се ускори достатъчно, отпусна педала и подкара равномерно с двайсетина километра над позволената скорост.

Облегнах се и се зазяпах в пътя. Оглеждах банкетите, крайпътните магазини и бензиностанции, другите автомобили. На петдесетина километра на север минахме покрай мотела на Креймър. Влязохме в детелината и свихме към магистрала 95. Продължихме на север. Подминахме паркинга. Подминахме и мястото на километър и половина по-нататък, където бяха открили куфарчето на Креймър. Затворих очи.

 

 

През целия път до военновъздушната база „Андрюс“ съм спал непробудно. Когато стигнахме, отдавна минаваше полунощ. Оставихме шевролета на служебния паркинг и разменихме два от ваучерите срещу две места на борда на един С–130 на транспортния корпус, който излиташе за Франкфурт в три сутринта. Зачакахме в някакъв салон, осветен от бели луминесцентни тръби; седяхме върху тапицирана с винил пейка сред обичайната тълпа командировани, с каквито са пълни военните летища. Войската непрестанно е в движение. По всяко време на денонощието някой отива някъде, друг се връща. Всички мълчаха. На път никой с никого не говори. Седяхме по неудобните си места, уморени, схванати и безмълвни.

Обявиха качването на борда трийсет минути преди времето за излитане. Заточихме се в индийска нишка по пистата и по спуснатата рампа се изкачихме в търбуха на самолета. В централния отсек имаше дълга редица палети с товар. Насядахме върху сгъваеми седалки, с гръб към стените на корпуса. Помислих си, че първокласният салон на „Ер Франс“ е за предпочитане. В транспортния корпус няма стюардеси и не се сервира кафе.

Излетяхме с малко закъснение, като отначало се насочихме на запад срещу вятъра. Над Вашингтон направихме бавен завой на 180 градуса и поехме право на изток. Усещах с тялото си движението на самолета. Нямаше прозорци, но знаех, че сме над града. Някъде там беше Джо и спеше.

 

 

С набирането на височина стените на корпуса изстинаха ужасно и всички се наведохме напред, подпрели лакти на колене. Шумът не ни позволяваше да говорим. Седях, вперил очи в палета с танкови боеприпаси пред себе си, докато погледът ми се замъгли и отново заспах. Бях в крайно неудобна поза, но едно от предимствата на военната служба е, че човек се научава да спи навсякъде. Докато стигнем, се будих поне десетина пъти, като през повечето време бях в състояние на полусън. Ревът на двигателите и свистенето на въздушната струя покрай корпуса ми действаха приспивно. В крайна сметка успях да си почина. Не като в легло, но все пак.

Бяхме във въздуха почти осем часа, когато самолетът започна да се снишава. На борда нямаше радиоуредба, затова минахме без ободрителните обяснения на пилота. Просто в един момент ревът на моторите се понижи с една степен, корпусът се наведе напред, а ушите ни започнаха да заглъхват. Пътниците около мен наставаха и започнаха да се протягат. Съмър седеше облегната на един сандък с боеприпаси и триеше очи като котка. Изглеждаше доста добре. Косата й беше късо подстригана и не се бе разрошила, а очите й блестяха. Видът й издаваше упорита решимост, сякаш знаеше, че я чака позор или слава, но още не беше сигурна кое от двете.

Всички отново насядахме и затегнахме коланите, готови за кацане. Колелата допряха пистата, двигателите обърнаха тягата с вой, спирачките се задействаха с всичка сила. Палетите се люшнаха напред, изопвайки докрай привързващите каиши. После ревът на двигателите спадна до глухо боботене и известно време се плъзгахме по пистата, докато накрая спряхме. Рампата се спусна и през отвора се показа вечерен здрач. В Германия беше пет следобед, шест часа напред спрямо Източното крайбрежие, един час пред Гринуич. Умирах от глад. След онзи сандвич в Сперивил предния ден не бях хапвал нищо. Двамата със Съмър се изправихме, вдигнахме чантите си и се наредихме на опашката за слизане. Полека-лека се спуснахме по рампата и се озовахме на пистата. Времето беше мрачно и студено. Кажи-речи, като в Северна Каролина.

Взехме един от автобусите за военнослужещи, който ни откара до гражданския терминал на франкфуртското летище. Нататък трябваше да се оправяме сами. Някои от останалите пътници си бяха уредили посрещане и транспорт, но не и ние. Затова се наредихме на опашката за таксита, състояща се главно от цивилни. Запристъпвахме напред, крачка по крачка. Когато ни дойде редът, подадохме на шофьора един ваучер и му казахме да ни откара до базата на XII корпус. Той с радост изпълни желанието ни. Нашият ваучер можеше да се размени срещу долари във всяка американска военна база, а и на връщане сигурно нямаше да се движи празен. Като нищо щеше да качи двама-трима танкисти, решили да прекарат нощта във франкфуртските заведения. Като много други германци през последните четири и половина десетилетия си изкарваше хляба покрай американската армия. Колата му беше мерцедес.

Пътувахме трийсет минути. Все на изток, през предградия, които по нищо не се отличаваха от много други населени места в Германия. Огромни пространства, застроени някъде през петдесетте години с почти еднакви жълтеникави сгради. Улиците на новите квартали се виеха в плавни дъги, ориентирани в посока изток-запад, следвайки пътя на ятата бомбардировачи. Нито една държава в света не бе губила война така, както Германия. Подобно на много други, и аз бях виждал снимки от 1945 година. Думата поражение не беше достатъчно силна, за да изрази станалото. Страшният съд прилягаше може би по-добре. Цялата страна е била стрита на прах от силата на ответния удар. Следите щяха да останат за вечни времена в архитектурата. И под нея. Всеки път, когато телефонната компания копаеше за полагане на подземни кабели, излизаха черепи и кости, разбити порцеланови сервизи, ръждясали вериги от танкове. Всеки път, когато се правеше първа копка за нова сграда, до багера заставаше свещеник, за да прочете молитва за погребаните отдолу. Аз съм роден в Берлин и прекарах детството си, заобиколен от американци, а също и от десетки квадратни километри криво-ляво закърпена, опустошена земя. Те започнаха всичко, казвахме ние.

Улиците в предградията бяха чисти и добре поддържани. От двете страни имаше ненатрапчиви магазинчета, а над тях — жилищни сгради. Витрините бяха пълни с лъскави стоки. Уличните надписи бяха с черни букви на бял фон — архаичен шрифт, който ги правеше трудни за четене. Тук-там имаше малки табелки, указващи посоката към американските военни обекти. Те се набиваха в очи. Тръгнахме по табелките към XII корпус, като скоро излязохме от застроените квартали и пресякохме двукилометрова ивица разорана земя. Бяха обикновени ниви, но на мен ми заприличаха на някакви защитни заграждения, изолиращи военната база от цивилния свят. На изток небето беше съвсем притъмняло.

Дванайсети корпус се помещаваше в някогашна промишлена зона, характерна за златната ера на нацизма. През трийсетте години някакъв индустриалец построил огромен заводски комплекс върху площ от четири квадратни километра. По средата имаше импозантна административна сграда, сега превърната в щаб, а зад нея — редици от ниски метални складове, простиращи се на стотици метри. Складовете бяха бомбардирани толкова пъти и с такава ярост, че от тях бяха останали само стърчащи усукани железа. В същото време административната сграда беше само частично повредена. През 1945 година някаква уморена от битки американска танкова дивизия била избрала мястото за свой временен лагер. Изнемощели от глад жени с басмени рокли и избелели забрадки били докарани от Франкфурт да трупат боклука на купчини срещу храна. За целта им били раздадени лопати и ръчни колички. После инженерният корпус ремонтирал сградата и доразчистил терена с булдозери. На няколко пъти Пентагонът отпуснал значителни суми, но си струвало. До 1953-та опустошеният заводски комплекс се превърнал в образцова американска военна база. И сега тухлените сгради бяха старателно почистени, бялата боя блестеше, околовръст се издигаше здрав зид. Навсякъде се виждаха пилони със знамена и караулки с часови. Имаше няколко столови, военна болница и смесен магазин. Също и казарми за личния състав, работилници и складове. И най-вече споменатите четири квадратни километра земя, всеки квадратен метър от които към 1953-та вече беше покрит с американски танкове. Всичките строени в редици, обърнати с дулата на изток, готови да се втурнат в бой с врага.

Когато — трийсет и седем години по-късно — пристигнахме в базата, беше паднал мрак. Но ние знаехме, че по същество нищо не се е променило. Танковете сега бяха различни, но това беше всичко. Старите М4 „Шърман“, които спечелиха Втората световна война, отдавна ги нямаше, ако не се смятаха двата великолепно реставрирани образеца, застанали на пост или като символи от двете страни на главния портал. Бяха поставени върху бетонни фундаменти, с вирнати предници, сякаш преодоляващи поредното препятствие. Бяха красиво боядисани в масленозелено, с по една бяла петолъчка от двете страни на купола. Изглеждаха като нови. Зад тях започваше дълга алея с боядисани в бяло бордюри, в дъното на която се виждаше осветената с прожектори фасада на щаба. По-назад бяха навесите с основните бойни танкове на американската армия М1А1 „Ейбрамс“ — стотици, нови-новенички, наредени един до друг, струващи по четири милиона долара всеки.

Слязохме от таксито, пресякохме тротоара и се запътихме към караулката до портала. Значката ми на майор от специалните части ни отвори вратите на базата. Поначало тази значка ми отваряше всяка врата на всеки американски военен обект където и да било по света, освен в най-вътрешния кръг на Пентагона. Понесохме чантите си по алеята.

— Идвал ли си тук преди? — запита Съмър.

Поклатих глава, без да забавям крачка.

— Бил съм в Хайделберг с пехотата — казах аз. — Много пъти.

— Наблизо ли е?

— Не е далеч.

Към входа на щаба водеха няколко широки каменни стъпала. Цялата сграда странно напомняше Капитолия на някой малък американски щат. Изкачихме стъпалата и влязохме. Зад вратата имаше гише, а зад него войник. Не военен полицай, а обикновен новобранец от корпуса. Показахме му служебните си карти.

— Ще се намери ли място за нас във вашето общежитие? — запитах го.

— Няма проблем, сър — отвърна той.

— Две стаи — казах аз. — Една нощувка.

— Ще се обадя да ги запазя — рече той. — Вие следвайте табелите.

И войникът посочи с пръст към дъното на коридора. Там имаше още врати, някои от които водеха навън, към останалата част на комплекса. Погледнах часовника си. Показваше точно дванайсет на обяд. Още беше нагласен на източно американско време. В Германия беше шест вечерта и вече се беше мръкнало.

— Искам да се срещна с командващия военната полиция в базата — казах аз. — Дали е още в кабинета си?

Войникът вдигна телефона и скоро получи отговор. Посочи ни едно широко стълбище, което водеше към горния етаж.

— Горе, вдясно — каза той.

Качихме се по стълбите и свихме вдясно. Тръгнахме по дълъг коридор с много врати от двете страни. Бяха от масивно дърво, с прозорчета от релефно стъкло. Намерихме вратата, която ни трябваше, и влязохме. В предната стаичка имаше бюро, а зад него сержант. Самата стаичка беше почти идентична с тази на моята сержантка в Бърд. Същата боя, същият под, същата мебелировка, същата температура и миризма. Същото кафе в същата стандартна машина. Самият сержант приличаше на много други сержанти, които бях виждал. Спокоен, делови, невъзмутим, готов да повярва, че той единствен върти службата — което може би беше и вярно. Когато влязохме, той вдигна глава и ни огледа. Нужна му бе около половин секунда, за да реши кои сме и какво искаме.

— Предполагам, че търсите майора — рече той.

Кимнах. Сержантът вдигна телефона и позвъни във вътрешния кабинет.

— Влизайте направо — каза той.

Влязохме и вътре видях друго бюро, а зад него — един тип на име Суон. Познавах го добре. Последния път се видяхме във Филипините преди три месеца, когато го бяха назначили там уж за цяла година.

— Не ми казвай, че си тук от двайсет и девети декември — казах вместо поздрав аз.

— Замръзнаха ми мартинките — отвърна той. — Бях облечен като за екватора; тия некадърници три дни не можаха да ми намерят зимна униформа.

Последното не ме изненада. Суон беше нисък и разплут, почти квадратен. Предполагам, че в скалата на интендантството щеше да фигурира като напълно отделна категория.

— Комендантът тук ли е? — запитах.

Той поклати глава.

— В командировка.

— Гарбър ли подписа заповедта ти?

— Така се твърди.

— Разбираш ли нещо?

— Нищичко.

— Аз също.

Той вдигна рамене. Какво друго да очакваш?

— Това е лейтенант Съмър — представих я аз.

— От Сто и десета специална част ли е?

Съмър поклати глава.

— Но иначе си я бива — казах аз.

Суон протегна късата си дебела ръка през бюрото и двамата се здрависаха.

— Търся един тип на име Маршъл — казах аз. — Майор. Бил в щаба на Дванайсети корпус.

— Да не е загазил?

— Друг е загазил. Надявам се, че Маршъл ще ми помогне да разбера кой. Ти познаваш ли го?

— Не съм чувал за него — каза Суон. — Отскоро съм тук.

— Знам — казах аз. — От двайсет и девети декември.

Той се усмихна, отново вдигна рамене, този път извинително, и посегна към телефона. Каза на сержанта да намери Маршъл и да го уведоми, че искам да го видя в удобен за него момент. Докато траеше разговорът, аз се озърнах. Кабинетът на Суон изглеждаше също така временен и чужд, както моят във Форт Бърд. Със същия часовник на стената. Електронен, без стрелка за секундите. Не тиктакаше. И в момента показваше шест и десет.

— Нещо ново покрай теб? — попитах аз.

— Нищо особено — отвърна Суон. — Някакъв пилот на хеликоптер отишъл на пазар в Хайделберг и го сгазила кола. И това с Креймър, разбира се. Убийството му доста поразбърка нещата тук.

— Кой се гласи за негов заместник?

— Васел, предполагам.

— Запознах се с него — казах аз. — Не ме впечатли особено.

— Убийството на Креймър е лош знак. Задават се промени. Да можеше да ги чуеш тукашните как си говорят! Много са омърлушени.

— Статуквото не може да се запази — казах аз. — Само това се чува навсякъде.

Телефонът иззвъня. Суон го вдигна, слуша около минута и затвори.

— Маршъл не е в базата — каза той. — Бил на нощни маневри. Щял да се върне сутринта.

Съмър ме погледна. Вдигнах рамене.

— Каня ви на вечеря — каза Суон. — Чувствам се самотен тук сред кавалерията. След час в офицерския клуб, става ли?

 

 

Понесохме багажа си към общежитието и намерихме определените ни стаи. Моята доста приличаше на онази, в която бе умрял Креймър, само дето беше по-чиста. Иначе по нищо не се различаваше от стандартна стая в американски мотел. Може би някоя хотелска верига навремето бе спечелила търга за държавната поръчка. След което бяха докарали със самолет цялата мебелировка — от леглата, та чак до закачалките за кърпи и тоалетните чинии.

Избръснах се, взех си душ и се преоблякох в чиста униформа. Петнайсет минути преди да изтече даденият ни от Суон час, почуках на вратата на Съмър. Тя отвори. Изглеждаше свежа и изкъпана. Стаята й приличаше досущ на моята, само че вече миришеше на жена. Въздухът ухаеше на хубав парфюм.

Бързо намерихме офицерския клуб. Заемаше половината от приземния етаж на едно от крилата към главната сграда. Беше просторно помещение с високи тавани и сложни гипсови орнаменти. Състоеше се от фоайе, бар и столова. Открихме Суон в бара. Беше в компанията на някакъв подполковник в парадна униформа, с отличителни знаци на пехотата върху ревера. Беше малко неочаквано да видим пехотинец в база на бронетанковите войски. На табелката с името му пишеше Саймън. Стори ми се, че се готви да вечеря с нас. Саймън ни се представи. Бил от пехотата, офицер за връзка при XII корпус. В базата на пехотата в Хайделберг имало друг като него, но от танкистите.

— Отдавна ли сте тук? — запитах го.

— От две години — каза той, което ме зарадва. Трябваше ми информация, а от Суон можеше да се научи толкова, колкото от мен за Форт Бърд. После си казах, че Саймън не случайно е поканен на нашата маса. Суон се беше досетил какво ми трябва и се бе заел да ми го достави, без да съм го молил. Такъв си беше той.

— Приятно ми е да се запознаем, подполковник — казах аз и кимнах на Суон, за да му благодаря. Изпихме по една-две студени американски бири от високи запотени чаши и после се преместихме в столовата. Суон беше запазил места. Келнерът ни поведе към една от ъгловите маси. Седнах на място, от което да наблюдавам цялото помещение. Наоколо не се виждаше нито една позната физиономия. Васел го нямаше, също и Кумър.

Менюто беше стандартно. Можеше да се намираме във всеки друг офицерски клуб по света. Целта на тези заведения не е да запознават военнослужещите с особеностите на местната кухня. Напротив, те са предназначени да ги накарат да се почувстват у дома си. Имаше избор между риба и пържола. Рибата може и да беше европейска, но месото за пържолата със сигурност беше докарано през океана. Някой политик от животновъдните щати бе уредил за избирателите си изгодна сделка с Пентагона.

Отначало поговорихме на злободневни теми. Пооплакахме се от заплатите и осигуровките, заговорихме за общи познати. Стана дума и за „Справедлива кауза“ и Панама. Подполковник Саймън ни каза, че преди два дни ходил в Берлин и си взел отломка от стената като сувенир. Смятал да я монтира в плексигласов куб. И да го предава на деца и внуци като семейна реликва.

— Познавате ли майор Маршъл? — запитах го аз.

— Сравнително добре — отвърна той.

— Кой е той всъщност? — запитах.

— Това официален разговор ли е?

— Всъщност не.

— Майор Маршъл е човек, който чертае планове. Или поточно стратегии. Човек на дългосрочните схеми. Струва ми се, че генерал Креймър го харесваше. Винаги го държеше край себе си, беше го направил офицер от разузнаването.

— Той има ли опит в разузнаването?

— Не официално. Но съм сигурен, че по ротация е служил и там.

— И сега е част от приближения екип, така ли? Чувал съм името на Креймър да се споменава на един дъх с Васел и Кумър, но не и с Маршъл.

— Маршъл също е в екипа — каза Саймън. — Това е сигурно. Но нали знаете какви са щабните офицери. Харесат си някого, но гледат да не личи много отстрани. Затова го товарят с всякаква черна работа. Да прави кафе, да носи куфарите им, да ги вози, но когато стане напечено, се съветват за всичко с него.

— Сега, като Креймър го няма вече, дали няма Маршъл да се придвижи нагоре? Да заеме мястото на Кумър например?

Саймън направи гримаса.

— Би трябвало. Той е поддръжник на бронетанковите войски, фанатизиран до мозъка на костите си. Като всички останали. Само дето никой не знае със сигурност какво има да става сега. Смъртта на Креймър не би могла да ги завари в по-неподходящ момент.

— Светът се променя — казах аз.

— Ама какъв свят беше само, а? — отбеляза Саймън. — Светът на Креймър. Правен като по мярка за него. Завършил „Уест Пойнт“ през петдесет и втора, а до петдесет и трета бази като тази тук вече са били напълно окомплектовани и в течение на близо четирийсет години са тяхната крепост, центърът на вселената. Така са се окопали, че не е за вярване. Вие давате ли си сметка кой род войски са направили най-много за родината?

— Не. Кой?

— Не бронетанковите. Нито пък пехотата. Истинските царе на съвременния театър на бойните действия са инженерният корпус. Навремето танкът „Шърман“ е тежал трийсет и осем тона и е бил широк два метра и седемдесет. За да се стигне днес до М1А1 „Ейбрамс“, който тежи седемдесет тона и е широк три и трийсет. Така че през тези изминали близо четирийсет години инженерните войски нито за миг не са оставали без работа. Разширявали са пътища, стотици мили пътни артерии из цяла Западна Германия. Укрепвали са мостове. По дяволите, те дори са строили пътища и мостове. С десетки при това. Ако искаш една вълна от седемдесеттонни танкове да се устреми по команда на изток, трябва да се погрижиш първо пътищата и мостовете да я издържат.

— Разбирам — казах аз.

— И всичко това струва милиарди долари — продължи Саймън. — Разбира се, те са знаели от кои пътища и мостове да започнат най-напред. Знаели са откъде тръгват, знаели са и къде искат да стигнат. Съветвали са се със стратезите, оглеждали са внимателно картите, преди да се захванат с бетона и кофража. След което са построили тилови станции навсякъде, където е имало нужда от тях. Постоянни складове за гориво-смазочни материали, погреби, ремонтни работилници, стотици на брой по цялото протежение на предварително определени трасета. Така че ние буквално сме се сраснали с тази земя. Бойните полета на Студената война са излети от бетон и издялани от камък, Ричър.

— Може да се каже, че инвестицията си е струвала. В крайна сметка ние победихме.

Саймън кимна.

— Правилно. Но какво ще стане оттук нататък? — запита той.

— Още инвестиции — казах аз.

— Точно така. Както във флота, когато големите бронирани крайцери са били изместени от самолетоносачите. Това е било краят на една ера и началото на друга. Танковете „Ейбрамс“ са като крайцерите. Те са прекрасни машини, но морално остарели. Единственият начин, по който могат да се използват, е по специално построени пътища, водещи в предварително избрани посоки.

— Те са подвижни — казах аз. — Като всеки танк.

— Не са особено подвижни — каза Саймън. — Вие знаете ли къде ще е следващата битка?

Вдигнах рамене. В този момент ми се прииска Джо да е при нас. Него много го биваше по геополитическите работи.

— В Близкия изток може би? — казах аз. — В Иран или Ирак, да кажем. Сега, като вече са си поели дъх, отново ще им се прище да направят някоя дивотия.

— Или на Балканите — каза Суон. — Когато Съветите рухнат окончателно, там има една тенджера под налягане, която само чака да се вдигне капакът.

— Е, добре — каза Саймън. — Да вземем Балканите. Например Югославия. Ако има нещо да става, то ще е там, дума да няма. Те само чакат да гръмне първата пушка. И какво правим ние в такъв случай?

— Пращаме една-две въздушнопреносими дивизии — каза Суон.

— Е, добре — съгласи се Саймън. — Да кажем, че им пратим Осемдесет и втора и Сто и първа. При леко въоръжение можем да разположим първите три батальона до една седмица. Но какво ще правим, след като веднъж стигнем там? За тях ние сме незначителна пречка като спящите полицаи по улиците. Ще се наложи да чакаме по-тежките части. А това вече е проблем. Танкът „Ейбрамс“ тежи седемдесет тона. Не може да се пренася по въздуха. Трябва да се натовари на влак, после на кораб. И това е лесната част. Трудната започва оттам нататък. Защото не стига да пренесеш само танка. За всеки тон танк трябват по четири тона гориво и друго снаряжение. Тия чудовища горят по пет литра на километър. После трябват резервни двигатели, боеприпаси, цели бригади механици за поддръжка. Логистиката няма край. Все едно да преместиш една желязна планина. За да се превозят достатъчно танкови бригади, които да решат изхода на войната, е необходима минимум шестмесечна подготовка, и то денонощна.

— През това време въздушнопреносимите части здравата ще загазят — отбелязах аз.

— И още как! — каза Саймън. — А това са все мои момчета и ме боли за тях. Ако изпратим лековъоръжени десантчици срещу каквито и да било противникови танкове, ще ги смачкат. Така че през тези шест месеца ще ни се скъсат нервите. Но с това проблемите не свършват. Какво ще стане например, когато бронетанковите бригади стигнат до местоназначението? Като слязат от кораба и на две преки по-нататък затънат в калта? Защото, ако нито пътищата са достатъчно широки, нито мостовете достатъчно здрави, така и ще си останат на пристанището. И от калта ще гледат безпомощно как избиват пехотата пред очите им.

Всички мълчаха.

— Или да вземем Близкия изток — продължи Саймън. — Всички знаем, че Ирак си иска обратно Кувейт. Ами ако нахлуят? В дългосрочен план бихме могли лесно да спечелим тази война, понеже за танка пустинята е като степите на Централна Европа, само е малко по-прашно и горещо. Плановете, които имаме за Европа, ще послужат и там. Но ще стигнем ли изобщо дотам? Или ще оставим пехотата да ни чака шест безкрайни месеца, за да спира с телата си врага? Та иракчаните ще ги прегазят за две седмици!

— Трябва ни въздушна сила — каза Суон. — Ударни хеликоптери.

— Де да беше толкова просто — каза Саймън. — Самолетите и хеликоптерите изглеждат много добре на картинка, но сами по себе си не могат да спечелят нито една битка. Войните се печелят, когато по земята стъпват ботуши.

Усмихнах се. В известен смисъл това си беше най-обикновено пехотинско самохвалство. Но в него имаше истина.

— Та какво ще стане тогава? — запитах.

— Същото, което стана с флота през четирийсет и първа — отвърна Саймън. — Докато се усетят, бронираните крайцери са отишли в историята и на тяхно са дошли самолетоносачи. Що се отнася до нас, сега трябва да се интегрираме. На първо място трябва да разберем, че нашите леки части са твърде уязвими, а тежките са твърде бавни. Следователно трябва да се откажем от делението на леки и тежки. Необходими са ни интегрирани бригади за бързо реагиране с бронирани машини, ненадвишаващи двайсет тона и достатъчно малки, за да се поберат в търбуха на един С–130. Тоест да стигаме по-бързо до мястото на боя и да се сражаваме по-гъвкаво и умно. Стратегическото планиране никога вече няма да се основава на битки по сценарий между стада динозаври.

Саймън се усмихна и каза:

— С други думи, водеща роля отсега нататък ще играе пехотата.

— Вие разговаряли ли сте някога с такива като Маршъл на тези теми?

— С техните стратези ли? За нищо на света.

— Те как виждат бъдещето?

— Нямам представа. И не ме интересува. Бъдещето принадлежи на пехотата.

 

 

За десерт имаше ябълков пай, после кафе. Превъзходно както винаги. Постепенно от бъдещето се върнахме към дребнотемието на настоящето. Келнерите обикаляха безшумно около нас. Беше най-обикновена вечер в офицерски клуб, макар и на хиляди километри от предишния.

— Маршъл ще се върне призори — каза ми Суон. — Оглеждайте се за колата на разузнаването в края на първата колона.

Кимнах. Представих си, че зазоряването във Франкфурт през януари настъпва някъде около седем часа. Нагласих вътрешния си часовник на шест. Подполковник Саймън ни пожела лека нощ и си тръгна. Съмър бутна стола си назад и се изтегна удобно, доколкото можеше да се изтегне миньонче като нея. Суон се наведе напред, подпрял лакти на масата.

— Смяташ ли, че в тази база влиза много дрога? — попитах аз.

— Защо, да не искаш малко? — отвърна той.

— Кафяв хероин — казах аз. — Не за лична употреба.

Суон кимна.

— Казват, че можел да се намери при турските гастарбайтери. Или при пласьорите на крек.

— Чувал ли си за един тип на име Уилард? — запитах го.

— Новият шеф ли? — рече той. — Получих докладна. Никога не съм го срещал. Но някои хора тук го познават. Бил клечка в разузнаването, занимавал се с танкове.

— Писал е алгоритми — казах аз.

— За какво?

— За потреблението на гориво на съветските Т–80, доколкото знам. По което можело да се разбере колко учения правят.

— И сега е шеф на Сто и десета?

Кимнах.

— Именно. Да се чудиш просто.

— Че как е успял да се намърда там?

— Явно се е харесал на някого.

— Трябва да разберем на кого. Започни да пускаш доноси по негов адрес.

Кимнах отново. Американската армия наброява близо милион, а в крайна сметка всичко се свежда до това кой на кого се е харесал. Какво друго да очакваш?

— Аз си лягам — казах и станах от масата.

 

 

Стаята ми в общежитието за командировани беше толкова стандартна, че минута след като затворих вратата, забравих къде се намирам. Закачих униформата си в гардероба, измих се и се мушнах в леглото. Чаршафите миришеха на същия перилен препарат, какъвто армията използва навсякъде по света. Замислих се за майка ми в Париж и за Джо във Вашингтон. Майка ми може би вече си бе легнала. Джо сигурно още беше в службата си, каквато и да бе тя. Казах си шест сутринта и затворих очи.

Зазоряването настъпи в 6:50, когато със Съмър вече стояхме до източния портал на XII корпус. В ръцете си държахме големи чаши с кафе. Земята под краката ни беше замръзнала; стелеше се мъгла. Небето беше сиво, пейзажът пастелно зеленикав, с ниски заоблени хълмове, незабележителен като голяма част от Европа. Тук-там стърчаха дървета. Спящата зимна земя миришеше слабо на изгнила органична материя. Беше много тихо.

След портала пътят завиваше леко на изток-североизток и се губеше в мъглата по посока на Русия. Беше прав и широк, изграден от стоманобетонни блокове. Каменните бордюри бяха тук-там нащърбени от танкови вериги. От камъните се бяха отчупили големи клиновидни парчета. Танкът не се кара лесно.

Стояхме и чакахме. Тишината беше пълна.

И тогава ги чухме.

Кой е най-характерният звук на двайсети век? По този въпрос може много да се спори. За някои това може да е плътното боботене на самолетен двигател. На някой самотен едновитлов изтребител, реещ се из лазурното небе някъде в началото на 40-те години. Или яростният писък на реактивен прехващач, който прелита ниско над земята и кара прозорците да треперят. Или може би равномерното, пулсиращо фют-фют-фют на хеликоптерен ротор. Или грохотът на тежко натоварен 747 при излитане. Или трясъкът на падащи бомби. Всички тези звуци са достойни кандидати за първото място. Защото принадлежат единствено на двайсети век. През цялата дотогавашна история на човечеството никой от тях не е съществувал.

Някой смахнат романтик би предложил песен на Бийтълс. Нещо с йе-йе-йе, удавено в писъците на екзалтирана публика. Склонен съм да разбера и подобен избор. Ала песен и писъци на екзалтация не отговарят на условието. Музика и човешко желание е имало откакто свят светува. Те не са изобретени след 1900-а година.

Не, според мен безспорната звукова емблема на двайсети век е металното чаткане и стъргане на танкови вериги по паваж. Този звук е отеквал във Варшава и Ротердам, в Сталинград и Берлин. После в Будапеща и Прага, в Сеул и Сайгон. Това е един жесток, всяващ ужас звук. Звукът на страха. Израз на огромното брутално надмощие. И на неангажираното, надменно безразличие. Танковите вериги стържат и чаткат по паважа и със самия звук ви казват, че няма как да бъдат спрени. Че човекът е слаб и безпомощен срещу машината. Изведнъж едната верига спира, докато другата продължава да се движи, танкът завива на място и се понася право към вас, ревейки и чаткайки с веригите си. Това е истинският звук на двайсети век.

Чухме приближаването на танковата колона на XII корпус много преди да я видим. Шумът достигаше до нас през мъгла — грохот на вериги, вой на турбини. Чувахме стъргането на предавките и с телата си усетихме мощни, плътни вибрации, които се предаваха по земята и оттам по ходилата ни с всяко поредно стъпване на звено от веригата върху бетона. Чувахме хрускането на камъчета по пътя, които се стриваха на прах под огромната тежест.

И чак тогава ги видяхме. Водещият танк изплува пред нас от мъглата. Движеше се бързо, като леко се накланяше ту напред, ту назад, после веднага заставаше хоризонтално. Двигателят ревеше. Зад него идваха втори, трети, още и още. Движеха се в колона по един като някаква армада призрачни кораби от ада. Гледката беше изумителна. Танкът М1А1 прилича на акула, на жив организъм, еволюирал до точката на абсолютното съвършенство. Той е неоспоримият цар на джунглата. Нито един друг танк на света не е в състояние дори да го одраска. Целият е обвит в броня, съставена от слой обеднен уран, затиснат между два листа валцована стомана, плътна и непробиваема. Всякакви снаряди, ракети и кинетични проектили отскачат от него като гумени топчета. Но най-хитрото е, че застава на такава дистанция, от която е недостижим за въпросните снаряди, ракети и кинетични проектили. Просто си стои там и гледа как мунициите на противника падат в прахоляка някъде далеч пред него. След което спокойно насочва могъщото си оръдие и стреля, и секунда по-късно на два километра и половина в далечината неблагоразумният нападател избухва в пламъци и изгаря като факел. Танкът М1А1 „Ейбрамс“ е върховното мощно въплъщение на несправедливостта.

Водещият танк мина покрай нас. Три метра и трийсет широк, близо осем дълъг, два и осемдесет и пет висок. Седемдесет тона. Двигателят виеше, земята трепереше под тежестта му. Веригите скриптяха и чаткаха, и приплъзваха по бетона. След него мина и вторият танк. После третият, четвъртият, петият. Шумът беше оглушителен. Огромни маси метал завихряха въздуха, изпълнен с изгорели газове. Оръдията сякаш се поклащаха във въздуха, навеждаха се, после се изправяха.

В колоната имаше общо двайсет танка. Когато и последният мина през портала, шумът и вибрациите постепенно отслабнаха. След няколко секунди от мъглата изскочи колата на разузнаването, която се движеше на известно разстояние зад колоната. Беше специално оборудван хъмър, с малка противотанкова ракетна установка на покрива. Вътре имаше двама души. Аз излязох на пътя му, вдигнах ръка и зачаках. Не познавах Маршъл, бях го виждал само веднъж, в тъмното купе на служебната кола пред щаба на Форт Бърд. Но въпреки това веднага разбрах, че двамата мъже в хъмъра са други хора. Бях запомнил, че Маршъл е едър, докато тия двамата бяха дребни като повечето танкисти. Танкът „Ейбрамс“ не може да се похвали с просторна вътрешност.

Хъмърът спря пред мен, аз заобиколих предницата и застанах до прозореца на шофьора. Съмър невъзмутимо зае позиция до другата врата. Шофьорът свали стъклото и ме изгледа учудено.

— Търся майор Маршъл — казах аз.

Шофьорът беше капитан, пътникът също. И двамата бяха облечени в танкови екипи, с топли зимни куртки и шлемофони. На ръкавите си пътникът имаше джобове, от които стърчаха писалки. На коленете му имаше бележници. Гъсто изписани. Явно с резултатите от стрелбата.

— Маршъл го няма — каза шофьорът.

— Къде е? — запитах аз.

— Кой се интересува?

— Можете да прочетете сам — казах аз. Бях с камуфлажките от предишната вечер. На яката си имах дъбови листчета, на джоба ми ясно пишеше Ричър.

— От коя част? — запита човекът.

— Не ви трябва да знаете.

— Маршъл замина за Калифорния — каза той. — Преместен е по спешност във Форт Ъруин.

— Кога?

— Не мога да ви кажа.

— Опитайте.

— Някъде снощи.

— Не е много точно.

— Честно, не мога да ви кажа.

— Какво толкова спешно е възникнало в Ъруин?

— И това не знам.

Отдръпнах се от прозорчето.

— Карайте — казах му.

Хъмърът освободи пространството между нас и със Съмър се срещнахме на средата на пътя. Във въздуха се носеше миризма на изгорели газове от дизелови и турбинни двигатели; бетонът под краката ни беше прясно изранен от веригите на танковете.

— Само си загубихме времето — каза Съмър.

— Може би не. Зависи кога е отпътувал Маршъл. Ако е било след обаждането на Суон, това може все пак да значи нещо.

 

 

Известно време обикаляхме между три различни служби, опитвайки се да разберем в колко часа Маршъл е напуснал базата. Накрая се озовахме в обширния кабинет на втория етаж, където се намираше командването на генерал Васел. Него го нямаше. Разговаряхме с поредния капитан, който приличаше повече на администратор в голяма компания.

— Майор Маршъл е взел граждански полет в двайсет и три часа — каза той. — От Франкфурт за „Дълес“. Там има седемчасов престой и после продължава за Лос Анджелис. Лично му издадох ваучерите.

— Кога?

— При тръгването му.

— Тоест в колко часа?

— Три часа преди полета.

— Значи около осем?

Капитанът кимна.

— Точно в осем.

— Преди това му е било казано, че е записан да участва в нощни маневри.

— Така беше. Но плановете се промениха.

— Защо?

— Не мога да ви кажа.

Явно в XII корпус Не мога да ви кажа беше стандартният отговор на всички въпроси.

— Какво ли толкова е станало в Ъруин?

— Не мога да ви кажа.

Това ме накара за миг да се усмихна.

— Кога е издадена заповедта за преместването на Маршъл?

— В седем часа.

— Писмено?

— Устно.

— От кого?

— От генерал Васел.

— Васел ли е подписал и ваучерите?

Капитанът кимна.

— Да. Той трябва да ги одобри.

— Искам да говоря с него.

— Генералът замина за Лондон.

— За Лондон? — повторих аз.

— За среща в британското Министерство на отбраната. Получи внезапна покана.

— Кога отпътува?

— Двамата с майор Маршъл тръгнаха заедно за летището.

— А къде е полковник Кумър? — запитах аз.

— В Берлин. За сувенири.

— Само не ми казвайте, че и той е тръгнал за летището с Васел и Маршъл.

— Не — отвърна капитанът. — Взе влака.

— Страхотно — казах аз.

 

 

Двамата със Съмър отидохме в офицерския клуб да закусим. Седнахме на същата ъглова маса, както и предишната вечер. Един до друг, с гръб към стената, като наблюдавахме помещението.

— И така — казах аз, — в осемнайсет и десет службата на Суон започва да разпитва за местонахождението на Маршъл и петдесет минути по-късно той получава назначение във Форт Ъруин. След час вече не е в базата.

— Докато Васел изчезва за Лондон — каза тя. — А Кумър се мята на влака да си купува сувенири от Берлин.

— На нощния влак — добавих аз. — Кой пътува с нощен влак за удоволствие?

— Всеки от тях има нещо да крие.

— Освен мен и моята маймунка — казах аз.

— Какво?

— Това е песен на Бийтълс — обясних аз. — Една от мелодиите на двайсети век.

Съмър ме погледна въпросително.

— Какво толкова имат да крият? — каза тя.

— Ти ми кажи!

Съмър постави длани върху масата и си пое дълбоко въздух.

— Виждам част от обяснението — каза тя.

— Аз също.

— Дневният ред — каза тя. — Това е обратната страна на същата монета, за която говореше снощи подполковник Саймън. Той явно злорадстваше, че пехотата ще поизмести бронетанковите войски. Креймър положително се е досетил за същото. Един генерал с две звезди не може да е глупак. Така че конференцията в Ъруин навръх Нова година е била за това как да си опазят своето. Как да не предадат спечелените позиции.

— Отказва ли се лесно човек от такова нещо?

— Къде ти! — възкликна тя. — Също като капитаните на бронираните крайцери преди толкова години.

— И така, какво е съдържал дневният ред?

— Една част отбрана, една част нападение — каза тя. — Това е най-близко до ума. Аргументи против интегрираните бойни части, подигравки с леките бронирани машини, възхвала на собствените им умения и опит.

— Дотук съм съгласен — казах аз. — Но не е било само това. Много скоро Пентагонът ще бъде засипан от подобни докладни и възражения. „За“ и „против“, „понеже“ и „обаче“, край няма да има. Но в този дневен ред е имало и нещо друго, заради което толкова отчаяно се опитваха да си върнат екземпляра на Креймър. Какво ли е било?

— Нямам представа — каза тя.

— Аз също.

— И защо избягаха снощи и тримата? — запита Съмър. — Та те са имали достатъчно време да унищожат екземпляра на Креймър и всичко останало. Така че са можели спокойно да те излъжат какво е съдържал дневният ред, за да ги оставиш на мира. Можели са дори да ти подхвърлят фалшив документ. Да ти кажат: ето, това е, няма друго, убедете се сам.

— Избягали са заради мисис Креймър — казах аз.

Тя кимна.

— И аз мисля, че Васел и Кумър са я убили. Креймър внезапно умира и топката остава в тяхното игрище. Съзнават, че трябва да направят всичко, за да заличат следите. Мисис Креймър е просто една невинна жертва.

— Звучи твърде логично — казах аз, — само дето и двамата не ми изглеждат особено високи и яки.

— И двамата са много по-високи и по-яки от мисис Креймър. Станало е толкова бързо, реагирали са панически, може пък и резултатите от експертизата да не са съвсем точни. Нямаме представа колко са опитни полицаите от Грийн Вали. Откъде да знаем, може за патоанатом да ползват някой семеен лекар, учил два семестъра съдебна медицина. Какво разбира той?

— Може и така да е — казах аз. — Но все пак не виждам как са могли да го направят. Като извадим времето за придвижване от Вашингтон, плюс десетте минути за откриване на железарския магазин и задигане на лоста, остават им само десет минути за реакция. Освен това не са имали кола, нито са поръчвали.

— Може да са наели такси. Или някоя от колите на хотела. И ние никога няма да я открием. Навръх Нова година всичко живо е било в движение.

— Разстоянието е голямо. Сметката ще е била солена. Все някой шофьор ще си я спомни.

— Навръх Нова година — каза тя — такситата и лимузините на Вашингтон плъзват по трите околни щата. Наемат ги до къде ли не. Всичко е възможно.

— Едва ли — отвърнах аз. — Човек не наема всеки ден такси или лимузина по маршрут, включваш обир в железарски магазин и разбиване на частен дом.

— Не е задължително шофьорът да е видял нещо. Васел или Кумър, или и двамата може да са извървели пеша сляпата уличка до магазина. И да са се върнали след пет минути с лоста под палтото. Също и при мисис Креймър. Таксито е спряло отпред, а действието се е развило зад къщата.

— Рискът е твърде голям. Вашингтонските таксиджии четат вестници като всички нас. Може би дори повече, понеже са все в задръствания. Като прочете историята за Грийн Вали, човекът ще се сети за двамата пътници.

— Да, но те не са смятали, че рискуват. Не са очаквали нещата да се развият така. Мислели са, че мисис Креймър ще е в болницата при съпруга си. И са си казали, че вашингтонските вестници няма да се занимават с някакви глупави обири в Сперивил и Грийн Вали.

Кимнах. Дойде ми наум нещо, което детектив Кларк бе казал преди няколко дни: Бях изпратил хората си да разпитват по къщите. По улицата имаше коли.

— Може и да си права — казах аз. — Може би трябва да проверим такситата.

— Най-трудната нощ в годината — каза тя. — Както и за доказване на алиби.

— Какво нахалство, а? — подхвърлих аз. — Да наемеш такси, за да свършиш нещо такова.

— Трябват железни нерви — съгласи се тя.

— Ако нервите им са железни, защо се разбягаха снощи?

Известно време Съмър не отговори.

— Наистина няма логика — каза накрая тя. — Те не могат вечно да бягат и сигурно сами го разбират. Рано или късно ще им се наложи да се обърнат и да почнат да хапят.

— Така е. И трябваше да го направят тук и сега. На свой терен. Не разбирам защо се поколебаха.

— Когато започнат да хапят, ще хапят яко. Цялата им кариера е заложена на карта. Съветвам те да се пазиш.

— Ти също — казах аз.

— Нападението е най-добрата защита.

— Така е.

— Значи тръгваме да ги гоним?

— Иска ли питане?

— Кого пръв?

— Маршъл — казах аз. — Той ми трябва най-много.

— Защо?

— Има едно просто правило — казах аз. — Тръгваш да гониш тоя, който е избягал най-далеч. Освен това Маршъл ми се струва слабото им звено.

— Сега ли тръгваме? — запита тя.

Поклатих глава.

— Първо отиваме в Париж. Трябва да видя майка ми.