Лий Чайлд
Врагът (21)

21

Без да пускам десетдоларовата банкнота от ръката си, но и без да я прибирам, я накарах да си възстанови всичко, което се бе случило през онази нощ. И тя го направи. След като съм я вдигнал от коляното си, била отишла да търси момичетата, за да ги разпита. С повечето успяла да размени шепнешком по няколко думи. Но те не знаели нищо. Не били чували никаква история за тяхна колежка, на която се е случила неприятност в мотела. Отишла в стаята за персонални услуги, но и там момичетата не знаели нищо. После в гримьорната, която била празна. Тази вечер бизнесът вървял добре. Всички били или на сцената, или отсреща в мотела. Тя съзнавала, че трябва да продължава да разпитва. Но нямало никакви клюки. Това й се сторило странно. Ако наистина се било случило нещо, трябвало да се разчуе. Така че в един момент решила да се откаже и да ме разкара. И тогава войникът, с когото съм бил разговарял преди това, се вмъкнал при нея в гримьорната. Тя ни го описа доста добре. Описанието й отговаряше напълно на Карбоун. Подобно на повечето проститутки, и тя се бе научила да запомня лица. Когато даден клиент посещава една и съща жена, обича да бъде разпознаван. Това го кара да се чувства важен. Да дава по-големи бакшиши. Карбоун я бил предупредил да не казва нищо на военната полиция. Тя ни го имитира — доста сполучливо, между другото. Няма да казваш нищо на никакви полицаи. После за по-сигурно я зашлевил два пъти през лицето. Бързо и безмилостно. Веднъж с длан и веднъж с опакото на ръката. Била зашеметена.

— Я ми го кажи още веднъж — рекох аз. — Значи военният те е ударил, а не собственикът на заведението.

Жената ме погледна, сякаш разговаряше с луд.

— Собственикът никога не ни биеше — каза тя. — Нали ние му изкарвахме хляба!

Подадох й десетте долара, после станахме и я оставихме сама на масата.

 

 

— Какво може да означава това? — запита Съмър.

— Всичко — отвърнах аз.

— Откъде разбра?

Вдигнах рамене. Бяхме в мотела, в стаята на Креймър, и си опаковахме нещата — сгъвахме дрехи, тъпчехме ги в чантите, готвехме се да тръгнем на път за последно.

— Допуснах една основна грешка — казах аз. — Започнах да я осъзнавам едва в Париж. Докато чакахме Джо на летището. Сред посрещачите, които наблюдаваха излизащите и бяха някак еднакво готови да се втурнат да ги поздравяват или да не им обърнат внимание, според случая. Същото се случи и в бара онази вечер. Влязох вътре, аз съм едър мъж и всички ме забелязаха. За половин секунда привлякох любопитството им, но те не ме познаваха, знаеха само по принцип какъв съм и нямаха особено желание да общуват с мен, затова ми обърнаха гръб и се направиха, че не ме виждат. Всичко това беше много фино изпълнено, само с езика на тялото. Единствено Карбоун не ми обърна гръб. Напротив, той се извърна с лице към мен. Тогава помислих, че е случайно, но явно не е било. Помислих си, че аз съм го избрал между останалите, но истината е, че той също ме бе избрал.

— Сигурно е било случайно. Та той не те е познавал.

— Не ме е познавал, но безпогрешно е разпознал знаците на военната полиция. Все пак шестнайсет години е служил във войската. Знаел е какво вижда.

— И защо му е било да се обръща към теб?

— Беше номер. Примамка. Отначало се направи, че ми обръща гръб, после уж размисли и се извърна към мен. Той е искал да го заговоря.

— Защо?

— Защото му е било важно да разбере какво правя тук.

— А ти каза ли му?

Кимнах.

— Да си призная, казах му. Не в подробности. Исках просто да успокои хората, за да не си мислят, че съм там заради тях. Казах му, че нищо особено не се е случило, просто някой си е загубил нещо отсреща в мотела и може някоя от проститутките да го е прибрала. Оказа се много интелигентен и печен. Успя да ме заблуди и да измъкне всичко.

— За какво му е трябвало да знае?

— Това ми напомня нещо, което веднъж бях казал на Уилард. Че понякога нарочно се случват неща, за да тласнат следствието по грешна следа. Карбоун е искал да ме подведе. Да тласне разследването ми по грешна следа. Затова е мислил бързо. И хитро. В „Делта“ не вземат на служба глупаци. Влязъл е при момичето и му е зашлевил два шамара, за да си затваря устата, ако случайно е надушила нещо. После се върна при мен, за да ме подхлъзне, че собственикът на заведението я е бил. Дори не се наложи да ме излъже. Остави ме сам да го предположа. Нави ме като пружинена играчка и ме насочи накъдето искаше. И аз се хванах. Цапардосах собственика с юмрук в ухото и после се бихме на паркинга. А Карбоун стоеше отстрани и ни гледаше. Изчака да поступам човека, както и беше очаквал, и после пусна онази жалба. Така че той постигна всичко, което си бе наумил. Момичето щеше да мълчи от страх, а известно време и аз щях да съм извън играта поради дисциплинарно наказание. Тоя Карбоун се оказа много умен, Съмър, съжалявам, че не го бях срещнал преди.

— Но защо е искал да те подхлъзне? Какви може да са били мотивите му?

— За да не открия кой е взел куфарчето.

— Но защо?

Седнах на ръба на леглото.

— Защо според теб ние така и не открихме жената, с която е бил Креймър?

— Нямам представа.

— Защото не е имало жена — казах аз. — Креймър е бил в стаята с Карбоун.

Тя ме гледаше зяпнала.

— Креймър също е бил хомо — казах аз. — Двамата с Карбоун са били дружки.

 

 

— И така, Карбоун е взел куфарчето — продължих аз. — Той го е изнесъл от стаята. Защото е трябвало да опази връзката в тайна. И точно както бяхме предположили за онази въображаема жена, си е помислил, че вътре може да има нещо лично дискредитиращо за него. Или просто Креймър му се е похвалил за конференцията в Ъруин. Как бронетанковите войски смятали да отстояват позициите си. Може да е предизвикал любопитството на Карбоун. Или дори загрижеността му. Все пак Карбоун е служил шестнайсет години в пехотата. А един сержант от „Делта“ е абсолютно предан на частта, в която служи. Може би дори повече, отколкото на любовника си.

— Не мога да повярвам! — възкликна Съмър.

— А трябва — рекох аз. — Всичко пасва идеално. Андрея Нортън почти ни го каза. Мисля, че тя е знаела за Креймър. Дали съзнателно или подсъзнателно, не съм сигурен. Ние обвинихме нея, а това не я обиди, не помниш ли? По-скоро й стана смешно. Тя е сексуален психолог, срещала се е с него, може да е доловила нещо. Така че, когато я обвинихме, че е била в леглото с Креймър, това й се стори абсурдно. Не се засегна, не се разкрещя, просто се зачуди. Пък и бракът на Креймър е бил напълно фиктивен. Нямал деца, пет години не се бил прибирал вкъщи. Детектив Кларк от Грийн Вали се чудеше защо не е разведен. Веднъж ме попита дали разводът може да съсипе кариерата на един генерал. Аз му казах: не, не може. Но да разберат, че си гей, е друга работа. Тогава кариерата ти отива по дяволите. Затова през цялото време се е правил на семеен. За пред хората, за пред армията. Също като онази снимка на някаква си приятелка в портфейла на Карбоун.

— Нямаме доказателства.

— Но можем да намерим. В портфейла на Карбоун до снимката на момичето е имало презерватив. Залагам десет към едно, че е от същия пакет като онзи, който са свалили от тялото на Карбоун в „Уолтър Рийд“. Също десет към едно, че ако разровим служебните им досиета, ще разберем къде са се запознали. Може би на някое съвместно учение, както си мислехме за въображаемата любовница на Креймър. Карбоун е поправял автомобилите на „Делта“. Имал е право да изкара от парка който си иска хъмър, когато си поиска. Хващам се на бас, че навръх Нова година е отметнат на портала да излиза с хъмър, и то сам.

— В крайна сметка и той ли е бил убит заради куфарчето? Като мисис Креймър?

Поклатих глава.

— Нито Карбоун, нито мисис Креймър са убити само заради куфарчето.

Съмър ме погледна учудено.

— Ще стигнем и до това — казах аз. — Да караме поред.

— Но куфарчето е било у него — настоя тя. — Ти сам го каза. Той го е взел и е побегнал.

Кимнах.

— И го е претърсил веднага след като се е прибрал в базата. Намерил е дневния ред. Прочел го е. И нещо в него го е накарало да се обади незабавно на командира си.

— Той се е обадил на Брубейкър? Как точно го е направил? Не вярвам да му е казал: виж какво, чуках се с един генерал и познай какво намерих!

— Може да му е казал, че е намерил куфарчето някъде другаде. На тротоара, да речем. Но се питам дали Брубейкър поначало не е знаел за Креймър и Карбоун. Не е невъзможно. В „Делта“ всички са като едно семейство, а Брубейкър беше много близък с хората си. Сигурно е знаел и за Карбоун. Може дори да се е възползвал от ситуацията. За събиране на информация. Санчес ми беше казал, че Брубейкър не пропускал нищо. Така че е много възможно Карбоун да му се е отблагодарявал за толерантността, като му е предавал какво си говорят в леглото с Креймър.

— Но това е ужасно!

Кимнах.

— Също толкова ужасно, колкото и да си проститутка. Казах ти, че в тази игра няма да има победител. Накрая всички ще изглеждат лоши.

— Освен нас. Ако разкрием убийствата.

— Ти ще се оправиш. Аз не.

— Защо?

— Почакай, и ще видиш — казах аз.

 

 

Занесохме чантите си в шевролета, който бяхме паркирали, зад сградата на стриптийз бара. Сложихме ги в багажника. Паркингът беше по-пълен, отколкото през деня. Вечерта беше в разгара си. Погледнах си часовника. На Източното крайбрежие наближаваше осем, на Западното пет. Спрях се за момент, за да взема решение. Ако спрем дори само да си поемем дъх, онези ще ни прегазят.

— Трябва да се обадя на още две места — казах аз.

Взех под мишница телефонния указател и със Съмър отидохме в закусвалнята. Прерових всичките си джобове и събрах шепа монети. Съмър добави една от двайсет и пет цента и една от пет. На бара ни смениха дребните монети с по-едри за телефона. Пуснах няколко в апарата и набрах номера на Франц във Форт Ъруин. В пет следобед работният му ден беше едва по средата си.

— Ще ме пуснат ли вашите да мина през портала?

— Защо не?

— Уилард ме гони по петите. Сигурно е предупредил часовите навсякъде, където очаква да се появя.

— Засега не ми се е обаждал.

— Защо не си изключиш телекса за ден-два?

— Кога идваш?

— Утре по някое време.

— Твоите приятели са вече тук. Преди малко пристигнаха.

— Аз нямам приятели.

— Васел и Кумър. Идват от Европа.

— Защо?

— За маневри.

— Маршъл още ли е там?

— Разбира се. Отиде на летището да ги посрещне. Върнаха се тримата заедно. Като едно голямо, щастливо семейство.

— Искам да ми свършиш две неща.

— Още две, искаш да кажеш.

— Искам някой да вземе и мен от летището. Идвам с първия сутрешен полет от Вашингтон. Прати човек.

— И още?

— Искам някой да намери щабната кола, с която са се возили Васел и Кумър тук. Черен „Мъркюри Гранд Маркиз“. Записана е навръх Нова година на името на Маршъл. В момента или е върната в гаража на Пентагона, или е оставена на паркинга в „Андрюс“. Искам пълна криминологична експертиза, отпечатъци и всичко останало. И колкото се може по-бързо.

— Какво да търсят?

— Каквото намерят.

— Добре — каза Франц.

— Хайде, до утре.

Затворих телефона и се върнах назад от Ф за Форт Ъруин на П за Пентагон. Прекарах пръст по колонките с названия на служби и се спрях на Началник-щаб на сухопътните войски. Задържах пръста си върху съответния ред и се замислих.

— Васел и Кумър са в Ъруин — казах аз.

— Защо? — попита Съмър.

— Крият се. Мислят си, че сме още в Европа. Знаят, че Уилард наблюдава летищата. И че щом се появим, ще ни спипа.

— Но те трябват ли ни всъщност? — запита Съмър. — Двамата не са знаели за мисис Креймър. Когато им го съобщи онази вечер в кабинета си, бяха шокирани. Предполагам, че са разпоредили претърсването на дома, но не и убийството.

Кимнах. Съмър беше права. Онази вечер в кабинета ми Васел и Кумър наистина бяха страшно изненадани. Кумър пребледня и запита дали убийството е било с цел грабеж. Този въпрос очевидно беше плод на гузна съвест. Той показваше, че Маршъл им е спестил най-лошата новина. След като се бе върнал в хотела в три и двайсет сутринта, той им бе признал, че не е намерил куфарчето, но бе премълчал всичко останало. Васел и Кумър явно са били принудени да сглобяват картината в движение след онази вечер в моя кабинет, на тъмно и постфактум. Сигурно не бяха скучали на връщане.

— Пак стигаме до Маршъл — каза Съмър. — Той е изпаднал в паника и е извършил убийство.

— Формално погледнато, имаме заговор — казах аз. — Всички са еднакво виновни.

— Не могат да им предявят обвинения — каза тя.

— Това си е проблем на военния съд.

— Няма доказателства.

— Те са извършили и друго — казах аз. — Повярвай ми, ударът по главата на мисис Креймър е най-малкият им проблем.

Поставих още монети в апарата и набрах номера на началник-щаба, някъде дълбоко в сърцето на Пентагона. Отговори ми женски глас с перфектен вашингтонски тембър — балансиран, изискан, почти без акцент. Предположих, че е висша администраторка, останала до късно на работа. По гласа си я представих на около петдесет, прошарена, с пудра на лицето.

— Запишете си това, което ще ви кажа — започнах аз. — Казвам се Ричър и съм майор от военната полиция. Наскоро бях преместен от Панама във Форт Бърд, Северна Каролина. Точно в полунощ ще бъда на пропуска на вътрешния пръстен във вашата сграда. Нека началник-щабът сам реши дали иска да се срещне с мен, или не.

Замълчах.

— Това ли е? — запита жената.

— Да — отвърнах аз и затворих. Прибрах петнайсетте останали цента в джоба си. Пъхнах телефонния указател под мишница. — Да вървим — казах на Съмър.

Минахме през бензиностанцията и допълнихме резервоара за осем долара, след което поехме на север.

 

 

— Началник-щабът да реши дали да се срещне с теб, или не? — рече Съмър. — Какво, по дяволите, значи всичко това?

Движехме се по магистрала 95, до Вашингтон имаше още около три часа път. Може би два и половина, понеже Съмър караше както винаги.

— Мъти се нещо сериозно — казах аз. — Защо иначе Карбоун ще си позволи да измъкне Брубейкър от новогодишно парти? Щом не е могъл да изчака, работата наистина е била важна. И как си обясняваш това, че в един и същ ден са разместили двайсет елитни полицаи по целия свят?

— Ти си майор — каза тя. — Както и Франц, Санчес и останалите. Всеки полковник би могъл да ви премести.

— Да, но комендантите също са разместени. Разкарани са да не пречат. А повечето от тях са полковници.

— Е, добре, значи някой бригаден генерал го е направил.

— С подправен подпис върху заповедите?

— Всеки може да подправи подпис.

— И да стиска палци после да му се размине? Не, цялата история е подготвена от човек, който е знаел, че може да действа безнаказано. От някой недосегаем.

— От началник-щаба?

Поклатих глава.

— По-скоро от заместника му. Тъкмо сега заместник началник-щабът е офицер от пехотата. Може да се предполага, че е доста интелигентен. На подобни постове не назначават идиоти. Видял е какво става. Видял е как рухва Берлинската стена, помислил е и е заключил, че много скоро ще почнат да рухват и други неща. Целият установен ред.

— Е, и?

— И е започнал да се тревожи, че в бронетанковите войски замислят сериозен ход, защото там имат най-много да губят. Според мен заместник началник-щабът е предвидил, че нещо се мъти, и е пратил най-добрите си хора там, където бихме могли да го предотвратим още в зародиш. Той има всички основания да се тревожи. Защото танкистите са усетили надвисналата опасност и са предприели изпреварващи ходове. Те най-малко желаят някакви си интегрирани части, където ще ги командват офицери от пехотата. Искат си нещата постарому. Така че конференцията в Ъруин е щяла да даде сигнал за нещо страшно. Затова толкова са треперели, че дневният ред може да попадне където не трябва.

— Но промените, така или иначе, ще настъпят — каза тя. — Никой не може да ги предотврати.

— Да, но хората по принцип си затварят очите пред фактите. Така е било открай време. Иди в някоя военна корабостроителница, и ти гарантирам, че ще намериш цели планини от петдесетгодишна хартия, милиони страници, на които пише, че бойните кораби са незаменими и че самолетоносачите са ненадежден боклук. Тези трактати са писани от адмирали, които са се клели в своята правота.

Съмър мълчеше. Усмихнах се.

— Ако ли пък се разровиш в архивите на сухопътните войски, ще видиш, че може би дядото на Креймър се е клел, че танкът никога няма да измести коня.

— Какво точно са намислили според теб?

Вдигнах рамене.

— Не съм виждал дневния ред. Но мога да предположа, че целта им е била да дискредитират основните си опоненти. Почти сигурно има някакво съглашателство с военнопромишления комплекс. Ако са убедили основните производители на бойна техника да твърдят, че една лека бронирана машина никога не може да бъде достатъчно безопасна, това също би помогнало. Сигурно са щели да прибягнат до пропагандни трикове. Да набиват в главите на хората, че синовете им ще бъдат изпратени на война в консервени кутии, които и въздушна пушка може да пробие. Или са щели да се опитат да плашат Конгреса. Например с изчисления, че транспортните самолети, които трябва да се поръчат за превозване на новите бронирани машини, ще струват стотици милиарди долари.

— Това дотук си е най-обикновено хвърляне на кал.

— Може да не е било само то. Още нищо не знаем. Инфарктът на Креймър им провали плановете. Засега.

— Смяташ, че като отшумят нещата, ще пробват отново?

— Ти на тяхно място не би ли пробвала? Ако ти предстои да загубиш всичко?

Съмър свали едната си ръка от волана и я положи в скута си. Обърна се леко и ме погледна.

— Защо тогава искаш да се срещнеш с началник-щаба? — запита тя. — Ако си прав, не той, а заместникът му ще е на твоя страна. Той те е изпратил тук. Той стои зад гърба ти.

— Това е като игра на шах — казах аз. — Или като дърпане на въже. Добрият и лошият. Тоя, който ме е докарал тук, и оня, другият, който е отстранил Гарбър. По-трудно е да се премести такъв като Гарбър, отколкото такъв като мен, значи лошият е по-старши от добрия. А по-старши от заместник началник-щаба е само началник-щабът. И понеже тях ги назначават на ротационен принцип, ако заместникът е от пехотата, това означава, че началникът е танкист. Тоест има личен интерес.

— Началник-щабът е лошият, така ли?

Кимнах.

— Защо тогава искаш да се срещнеш с него?

— Защото сме в армията, Съмър. Тук се изправяш срещу врага, не срещу приятеля си.

 

 

С приближаването към Вашингтон все повече се умълчавахме. Познавах добре силните и слабите си страни, а и бях достатъчно млад, дързък и глупав, за да смятам, че бих бил достоен противник на всекиго. Но да бъркам с пръст в окото на началник-щаба беше друга работа. Като военен чин и длъжност над него нямаше никой. През цялата ми служба се бяха изредили трима началник-щабове и нито веднъж не се бях срещал с някой от тях. Доколкото си спомнях, не ги бях виждал и от разстояние. Както не се бях срещал със заместник-министър или с някой друг от излъсканите знаменитости, които обитаваха високите етажи на военната йерархия. За нас те бяха съвсем различна порода.

Теоретично и те бяха започнали като нас. Теоретично и аз бих могъл да стана началник-щаб. И аз бях завършил „Уест Пойнт“. От друга страна обаче, от десетилетия насам „Уест Пойнт“ беше едно лустросано инженерно училище и нищо повече. Само с „Уест Пойнт“ не се отиваше в Щаба. За да имаш шансове, трябваше да се намери кой да те прати да завършиш още нещо. Университетът „Джордж Уошингтън“ например или Станфорд, или Харвард, Принстън или Йейл, или пък Масачусетския технологичен институт, или дори нещо отвъд океана — Оксфорд или Кеймбридж, да речем. За последните две беше нужна и стипендия. Трябваше да направиш магистратура или още по-добре докторат по икономика, по политически науки или международни отношения, да станеш стипендиант на Белия дом и така нататък. И тъкмо тук, след „Уест Пойнт“, моят скромен път и пътищата на по-успелите от мен се бяха разделили. Още тогава, като се погледнех в огледалото, виждах човек, по-пригоден да троши чужди глави, отколкото да блъска собствената си над дебелите книги. Явно и други бяха видели в мен същото. А във войската специализацията започва от първия ден. Затова моите съкурсанти от „Уест Пойнт“ бяха тръгнали в една посока, аз в друга. Те бяха поели към вътрешния пръстен на Пентагона, а аз — към тъмните слепи улички на Сеул и Манила. Ако някога попаднеха на моя територия, те щяха да пълзят по корем. Как щях да се оправя аз на тяхна, тепърва предстоеше да видя.

— Отивам сам — казах аз.

— Идвам с теб — отвърна Съмър.

— Дума да не става. Наречи го както искаш: приятелски съвет или заповед на висшестоящ офицер, но ти оставаш в колата. Ако трябва, ще те закопчая с белезници за волана.

— Заедно се накиснахме в тая работа.

— Което не ни пречи да сме умни. Това няма да бъде като срещата с Андрея Нортън. Толкова е рисковано, колкото не можеш да си представиш. Няма смисъл да изгорим и двамата.

— Ти би ли останал в колата на мое място? — попита тя.

— На твое място бих се скрил под нея — отвърнах аз.

Съмър не отговори. Продължи да кара бързо както винаги. Навлязохме в околовръстното шосе и се насочихме по дъгата към Арлингтън.

* * *

Охраната на Пентагона беше по-стриктна от обикновено. Може би някой се тревожеше да не би недоразвитите сили на Нориега да започнат контраофанзива на север. Все пак стигнахме до паркинга без излишни усложнения. Беше почти пуст. Без да бърза, Съмър направи дълга обиколка и спря недалеч от главния вход. Угаси двигателя и постави лоста на паркинг. Може би малко по-рязко от обикновено. Сигурно искаше да изрази нещо. Погледнах часовника си. Беше дванайсет без пет.

— Какво, ще спорим ли сега? — запитах аз.

Тя вдигна рамене.

— На добър час. И му дай да се разбере.

Излязох отвън на студа. Затворих вратата и няколко мига стоях неподвижно. Огромният силует на сградата се очертаваше смътно в мрака пред мен. Смятаха я за най-голямото административно здание в света и точно в този момент бях склонен да го повярвам. Закрачих към входните врати, зад които имаше охранявано фоайе с размерите на баскетболно игрище. Значката ми на майор от 110-а специална част ми осигури влизането в сградата. От главното фоайе продължих към сърцето на комплекса. Пентагонът се състои от пет концентрични коридора, всеки с форма на правилен петоъгълник. Наричат ги пръстени. На всеки от тях има отделен пропуск. След A моята значка щеше да ми позволи да вляза в B, C и D. Но нищо на света нямаше да ми осигури достъп до E. Ето защо застанах пред последния пропуск и кимнах на дежурния. Той ми кимна в отговор. Явно беше свикнал всякакви хора да чакат пред будката му.

Облегнах се на студената бетонна стена. Цялата сграда беше притихнала. Не се чуваше никакъв звук, освен движението на водата в тръбите, тихото бучене на климатиците и равномерното дишане на дежурния. Стоях и чаках. От мястото си виждах часовника в будката му. Минаваше дванайсет и пет. Стана и десет. Аз чаках. Започнах да си мисля, че предизвикателството ми е пренебрегнато. Тия хора бяха политици. Може би играеха играта си по-умно, отколкото можех да си представя. Може би освен лустро имаха и повече пресметливост и търпение. Може би твърде много се бях изсилил.

Или пък чисто и просто онази жена с изискания глас бе изхвърлила съобщението ми в боклука.

Стоях и чаках.

Точно в дванайсет и петнайсет чух по линолеума да отекват стъпки. От парадни обувки. Донякъде забързани, донякъде спокойни. Стъпки на човек, който има спешна работа, без да е в паника. От мястото си не го виждах. Стъпките му се чуваха иззад близкия ъгъл. Звукът го изпреварваше като предупредителен сигнал.

По звука изчислих точното място, където щеше да се появи. То съвпадаше с точката, където отраженията на флуоресцентните тръби на тавана се събираха върху пода. После някакъв мъж излезе иззад ъгъла и тръгна към мен през отблясъците. Продължи да крачи, без да променя ритъма на стъпките си. Приближаваше се. Беше началник-щабът на сухопътните войски. С официална униформа. Късо синьо вталено сако. Син панталон с два златни канта отстрани. Папийонка. Златни копчета. Сложни плетеници от златен ширит по ръкавите и раменете. Гърдите му бяха покрити с всякакви значки, лентички и миниатюрни копия от медалите му. Имаше гъста посивяла коса. Беше висок метър и седемдесет и два-три, тежеше към осемдесет килограма. Абсолютно среден ръст за военен.

Когато стигна на около три метра от мен, аз се изпънах и отдадох чест. По рефлекс. Като католик при среща с папата. Той не отговори на поздрава. Само ме изгледа. Може би протоколът забраняваше отдаването на чест с официална униформа. Или ако си гологлав в Пентагона. Или просто се държеше грубо.

Той протегна ръка.

— Съжалявам, че закъснях. Много любезно от ваша страна да ме изчакате. Бях в Белия дом. На вечеря с приятели от чужбина.

Поех ръката му и се здрависахме.

— Да идем в кабинета ми — каза той.

Преведе ме покрай пропуска, свихме вляво по коридора и повървяхме още малко. После влязохме в преддверието към кабинета му и там ни посрещна жената с изискания глас. Изглеждаше точно както си я бях представил, само дето на живо гласът й звучеше още по-приятно, когато ме запита:

— Кафе, майоре?

На шкафа до нея имаше кана кафе. Сигурно бе натиснала бутона в единайсет и петдесет и три, за да бъде готово точно в дванайсет. Имах чувството, че за кабинета на началник-щаба това е нещо нормално. Подаде ми кафето в чашка от тънък порцелан. Беше ме страх да не я смачкам като черупка на яйце. Жената беше в цивилни дрехи. С тъмен костюм, толкова строг, че изглеждаше по-официален от униформа.

— Оттук, моля — каза началник-щабът и ме въведе в кабинета си. Чашката с кафето изтрака върху чинийката. Кабинетът беше учудващо спартански. Стените бяха от същия боядисан с блажна боя бетон, както всичко останало в сградата. Със същото желязно бюро, каквото бях видял при патоанатома във Форт Бърд.

— Седнете — каза той. — Ако не възразявате, срещата ни ще бъде кратка. Минава полунощ.

Не казах нищо. Той ме наблюдаваше.

— Предадоха ми съобщението ви — каза той. — Получено и разбрано.

Аз мълчах. Той опита обходна маневра за стапяне на леда.

— Хората на Нориега са още на свобода. Защо според вас?

— Това са седемдесет и пет хиляди квадратни километра — отвърнах аз. — Има къде да се скрият.

— Ще ги хванем ли все пак?

— Няма съмнение — казах аз. — Някой от техните ще ги издаде за пари.

— Вие сте циник.

— Реалист — поправих го аз.

— Е, какво имате да ми казвате, майоре?

Отпих от кафето си. В кабинета беше полутъмно. Изведнъж си дадох сметка, че се намирам в една от най-добре охраняваните сгради на земята, през нощта, насаме с най-високопоставения военен в страната. И бях на път да му отправя твърде сериозно обвинение. За това, че съм тук, знаеше само още един човек — Съмър, а и тя като нищо се намираше вече в някоя килия.

— Бях в Панама допреди две седмици — казах аз. — Когато получих заповед за преместване.

— Защо според вас?

Поех си дълбоко дъх.

— Мисля, че заместник началник-щабът е искал определени хора на определени места, понеже е очаквал неприятности.

— Какви неприятности?

— Вътрешен преврат от вашите приятели от бронетанковите войски.

Той помълча известно време.

— И дали тревогите му са били оправдани?

Кимнах.

— Във Форт Ъруин е била насрочена конференция навръх Нова година. Имам основания да вярвам, че дневният й ред е бил най-малкото спорен, вероятно незаконен, може би граничещ с държавна измяна.

Началник-щабът мълчеше.

— Само че конференцията е била осуетена — продължих аз. — Поради смъртта на генерал Креймър. Но са останали проблеми, свързани с възможни разкрития. Заради което вие лично сте се погрижили да отстраните полковник Гарбър от Сто и десета специална част и да го замените с некадърник.

— И какво бих постигнал с това? — запита той.

— Нещата да следват естествения си ход и разследването да иде в задънена улица.

Дълго време той седя неподвижно. После се усмихна.

— Добър анализ — каза накрая той. — Рухването на системата на съветския комунизъм няма как да не предизвика напрежение в американските въоръжени сили. То на свой ред води до вътрешни планове и заговори. Които също трябва да бъдат предвидени и да предизвикат ответни мерки, за да бъдат пресечени в зародиш. Както сам уместно отбелязахте, напрежението на върха намери израз в редица мерки и контрамерки.

Сега пък аз мълчах.

— Като при игра на шах — продължи той. — Заместник началник-щабът прави своя ход, после аз правя моя. Заключението ви е доста логично, струва ми се, понеже става въпрос за играчи на високо ниво, от които единият превъзхожда по ранг другия.

Погледнах го в очите.

— Да не би да греша?

— Само в две подробности — отвърна той. — Очевидно сте прав, че се задават огромни промени. ЦРУ не успя навреме да забележи предстоящата гибел на Съветите, така че ние разполагахме с по-малко от година, за да обмислим нещата. Но, повярвайте ми, добре сме ги обмислили. Сега се намираме в уникална ситуация. Приличаме на боксьор тежка категория, който в течение на години е тренирал за световната титла, докато една сутрин се е събужда, за да научи, че съперникът му е умрял. Доста объркващо усещане. Но въпреки това ние успяхме да си напишем домашното.

Той се наведе напред, отвори едно чекмедже на бюрото си и с мъка измъкна оттам огромна папка с твърди корици. Беше поне четири пръста дебела. Със зелено облекло, върху което беше отпечатана една-единствена дълга дума. Той обърна папката към мен, за да мога да я прочета. Отгоре пишеше: Преобразувания.

— Първата ви грешка е, че сте гледали твърде отблизо на нещата — каза той. — Трябвало е да се отдръпнете и да ги видите от наша гледна точка. Тоест отгоре. Защото промяната ще засегне не само бронетанковите войски. Всички останали също ще трябва да се променят. Ясно е, че се налага да извършим преход към високо мобилни интегрирани части. Но би било огромна грешка те да се разглеждат като обикновена моторизирана пехота с някое и друго украшение за блясък. Тези части ще отразяват една различна, напълно нова концепция. Ще бъдат нещо безпрецедентно, каквото не е имало преди. Може да добавим към тях и ударни хеликоптери, като предадем командването на авиацията. Или пък да преминем към електронна война и да поставим начело онези с компютрите.

Аз мълчах.

Той постави ръка върху папката.

— Опитвам се да ви кажа само, че никой няма да остане незасегнат от подготвяните промени. Действително бронетанковите войски ще бъдат напълно съсипани. Няма съмнение. Но същото важи и за пехотата, и за артилерията, и за транспортните войски, и за тила, и за всички останали. Може би за някои повече, отколкото за други. Военната полиция също няма да бъде пощадена. Всичко се променя, майоре. Никой няма да излезе сух от водата.

Аз мълчах.

— Играта не е само танкисти срещу пехота — каза той. — Трябва да разберете това. Така поставен, въпросът звучи опростенчески. Играта е всеки срещу всеки. Боя се, че няма да има победител. Но пък, от друга страна, това значи, че няма да има и победен. Ако предпочитате, гледайте на ситуацията по този начин. Че всички сме в една лодка.

Той вдигна ръка от папката.

— А каква е втората ми грешка? — запитах аз.

— Аз бях този, който ви премести от Панама — каза той. — Не заместник началник-щабът. Аз лично избрах двайсет души и ги поставих там, където мислех, че най-много ще ми трябват. Гледах да са разпределени равномерно, понеже не знаех кой най-напред ще си изпусне нервите, дали пехотата или бронираните части. Беше петдесет на петдесет. Невъзможно беше да се предвиди. Ако командирите им се позамислеха, щяха да разберат, че могат да загубят всичко. Затова изпратих вас във Форт Бърд например, понеже малко се притеснявах за Дейвид Брубейкър. Той е твърде инициативен.

— Само че бронетанковите войски първи си изпуснаха нервите.

Той кимна.

— Така излиза. Щом казвате. Във всеки случай беше петдесет на петдесет. Да си призная, малко съм разочарован. Това бяха моите момчета. Но не ги защитавам. Аз се издигнах, те останаха където бяха. Нямам нищо против да си понесат заслуженото.

— Защо тогава преместихте Гарбър?

— Не съм аз — каза той.

— Кой тогава?

— Кой стои над мен?

— Никой — отвърнах аз.

— Да беше така…

Замълчах.

— Колко струва една карабина Ml6? — попита той.

— Не знам. Предполагам, че не много.

— На нас ни излизат по стотина долара — каза той. — А колко струва един основен боен танк М1А1 „Ейбрамс“?

— Около четири милиона.

— Помислете си за големите компании от военнопромишления комплекс. На чия страна биха застанали, на страната на леките части или на тежките?

Не отговорих. Въпросът беше риторичен.

— Е, кой стои над мен? — повтори въпроса си той.

— Министърът на отбраната — отвърнах аз.

Той кимна.

— Гадно копеленце. Политик. Политическите парии имат нужда от дарения за финансиране на кампаниите си. А големите оръжейни компании предсказват бъдещето не по-зле от който и да било.

Аз мълчах.

— Има върху какво да се замислите — каза началник-щабът. После вдигна тежката папка с надпис Преобразувания от бюрото си и я прибра в чекмеджето. На нейно място се появи друга папка, по-тънка. Отгоре пишеше: Аргон.

— Знаете ли какво е аргон? — запита той.

— Инертен газ — отвърнах аз. — Използва се при пожарогасителите. Разпространява се ниско над огъня и му пречи да се разгори.

— Ето защо избрах това име — каза той. — Операция „Аргон“ беше тайният план, с който ви разместих в края на декември.

— А защо подписахте Гарбър?

— Както сам посочихте в друг контекст, за да може нещата да следват естествения си ход. Ако началник-щабът подпише заповеди за назначения на военни полицаи, това би предизвикало известно учудване. Всички щяха изведнъж да станат много примерни, а тези, които и без това са се чувствали гузни, да се покрият вдън земя. Това щеше много да затрудни вашата работа. И да ми попречи да постигна целта си.

— Вашата цел?

— Разбира се, моята цел беше да предотвратя заговора. Главният ми приоритет. Но наред с това бях и любопитен, майоре. Исках да видя кой пръв ще си изпусне нервите.

Той ми подаде папката.

— Вие сте следовател от Сто и десета специална част — каза той. — По устав Сто и десета има извънредни правомощия. Имате право да арестувате всеки военнослужещ навсякъде, включително самия мен в собствения ми кабинет, ако сметнете за необходимо. Така че прочетете папката „Аргон“. Ще се убедите сам, че тя доказва моята пълна изрядност. Ако сте съгласен, после можете да отидете и да си довършите започнатото другаде.

Началник-щабът стана от бюрото си. Ръкувахме се повторно. После той излезе от кабинета. Остави ме сам вътре. Сам посред нощ, в сърцето на Пентагона.

* * *

Трийсет минути по-късно се качих в колата при Съмър. Не бе палила двигателя, за да пести бензин, и вътре беше студено.

— Е? — погледна ме въпросително тя.

— Една съществена грешка — казах аз. — Войната не била между началник-щаба и заместника. А между началник-щаба и министъра на отбраната.

— Сигурен ли си? — попита тя.

Кимнах.

— Видях с очите си папката. Пълна с докладни и заповеди от последните девет месеца. На различна хартия, с различни пишещи машини, невъзможно е да се фалшифицира за четири часа. Инициативата от самото начало е на началник-щаба, който е абсолютно изряден.

— И как го понесе той?

— Доста добре — казах аз — предвид обстоятелствата. Но не мисля, че има намерение да ми помага.

— За какво да ти помага?

— Да се измъкна от неприятностите, които си навлякох.

— И какви са те?

— Скоро ще разбереш.

Тя само ме погледна.

— А сега накъде?

— Към Калифорния — казах аз.