Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Enemy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 113 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat (2009)
Разпознаване и начална корекция
Ti6anko (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Врагът

Издателство „Обсидиан“, София, 2004

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954–769–066–3

История

  1. — Добавяне

24

Когато кацнахме на „Нашънъл“ във Вашингтон, беше единайсет вечерта. Взех чантата си от багажната лента и се качихме на летищния автобус до дългосрочния паркинг. Шевролетът ни чакаше, където го бяхме оставили. С част от петдесетте долара на Франц напълнихме резервоара. После Съмър седна зад волана и потеглихме към Форт Бърд. В три сутринта бяхме пред главния портал. Базата беше притихнала. Във въздуха се носеше мъгла. Нищо не помръдваше.

— Накъде? — запита Съмър.

— Към казармата на „Делта“.

Тя подкара колата към някогашния затворнически портал и часовият ни пусна да влезем. Оставихме колата на паркинга. Червеният корвет на Трифонов се виждаше отдалеч дори в мрака. Беше паркиран както винаги най-накрая, близо до маркуча за вода. Изглеждаше безупречно чист.

— Защо сме тук? — запита Съмър.

— Доказателствата ни бяха доста слаби — отвърнах аз. — Ти сама забеляза. И беше напълно права. Наистина куцаха. Експертизата на щабната кола помогна, наистина, но и след това имахме само определени улики. Нямаше начин да докажем, че Васел или Кумър, или Маршъл са били на местопрестъплението. Нито че Маршъл се е докосвал до железния лост. Нито че просто не е изял киселото мляко на закуска. Още по-малко можехме да докажем, че е изпълнил нареждане на Васел и Кумър. Ако се стигнеше дотам, те можеха да твърдят, че е действал на своя глава, че се е побъркал и така нататък.

— Е, и?

— Имаме двама висши офицери, които обвинихме възоснова на твърде неубедителни косвени доказателства. Какво трябваше да се случи?

— Трябваше да се съпротивляват при ареста.

Кимнах.

— Трябваше направо да ни се изсмеят в лицето. Да се направят на засегнати, да се гневят и да заплашват. Трябваше да ни изхвърлят от стаята си. Но те не направиха нищо подобно. Седяха си мирно и кротко и с мълчанието си се признаха за виновни. Това беше моето впечатление. Така го приех аз.

— И аз също — каза Съмър. — Няма друго обяснение.

— Но защо не се съпротивляваха?

Тя помисли малко.

— От гузна съвест?

— Моля те, спести ми тия глупости.

Тя помисли още малко. После каза:

— По дяволите! Може просто да изчакват. Може да са се подготвили и утре във Вашингтон, в присъствието на адвокатите си, да направят обвиненията ни на пух и прах. Да съсипят кариерите ни. Да ни поставят на място. Може да кроят отмъщение.

Поклатих отново глава.

— В какво ги обвиних аз?

— В подбудителство към извършване на убийство.

Кимнах.

— Но мисля, че те не ме разбраха.

— Каза им го на чист английски.

— Разбраха думите, но не и контекста. Аз говорех за едно, а те си помислиха, че имам предвид друго. Което няма нищо общо със случая. Признаха се за виновни по погрешно обвинение, Съмър. По обвинение, за което знаят, че има неопровержими доказателства.

Тя мълчеше.

— Дневният ред — казах аз. — Той е още там. Не са успели да си го върнат. Карбоун ги е измамил. Когато са отворили куфарчето на магистралата, дневният ред не е бил в него. Той им го е задигнал.

— Къде е тогава?

— Сега ще ти покажа — казах аз. — Затова се върнахме. За да можем да го използваме утре. Като компенсация за доказателствата, които липсват.

Слязохме от колата, пресякохме паркинга до входа на някогашния затвор и влязохме. Вътре се чуваше обичайното хъркане на множество спящи мъже. Въздухът беше спарен. Преминахме по няколко коридора, завихме няколко пъти и се озовахме пред стаята на Карбоун. Беше празна, на вид изглеждаше, както я бяхме видели предишния път. Влязох и запалих лампата. Пристъпих към леглото. Протегнах ръка към стелажа. Прокарах пръсти по гърбовете на книгите. Извадих големия илюстрован албум за концерта на „Ролинг Стоунс“. Разтворих го и го разтърсих.

На леглото изпадна дневен ред от четири страници.

Спогледахме се.

— Брубейкър му е казал да го скрие — обясних аз.

Вдигнах го от леглото и го подадох на Съмър. Угасих лампата и излязох обратно в коридора. И там се озовах лице в лице с младия сержант с брадата и тена. Беше по боксерки и тениска. Бос. По дъха му се усещаше, че допреди няколко часа се е наливал с бира.

— Я гледай — каза той — кой ни е дошъл на гости…

Не отговорих.

— Събудихте ме с приказките си — каза той. — И с това палене на лампи посред нощ.

Не отговорих. Той надникна в стаята на Карбоун.

— Какво, връщаш се на местопрестъплението ли?

— Той не е умрял тук.

— Знаеш какво имам предвид.

Той се усмихна и видях как ръцете му се свиха в юмруци. Изпреварих го и с левия си лакът го приковах към стената. Черепът му издумка по бетона, младежът подбели очи. Без да свалям ръката си от гръдния му кош, аз забих лакът в левия му бицепс, а с пръстите на дясната си ръка го стиснах за десния. Така не можеше да мърда. Облегнах се с цялата си тежест на него, докато почна да губи дъх.

— Имам една молба към теб — казах. — Тази седмица всеки ден чети вестника.

После със свободната си ръка бръкнах в джоба на куртката и извадих патрона. Същия, който той бе занесъл на сержантката. С името ми, изписано върху него. Хванах го с два пръста в основата на гилзата. На слабата светлина от коридора проблесна като златен.

— А сега гледай — казах аз. После вдигнах патрона пред очите му и го заврях докрай в носа му.

 

 

Сержантката ми си беше на бюрото. Беше направила кафе. Налях две чаши и ги занесох в кабинета си. Съмър носеше дневния ред като трофей. Извади телчето и подреди четирите листа един до друг на бюрото.

Бяха оригиналните страници, напечатани на пишеща машина. Не индигови копия, не фотокопия, нито факсове. Това се виждаше от пръв поглед. Между редовете и в полетата имаше добавени на ръка бележки и поправки. С различни почерци. Най-вече на Креймър, но почти сигурно и на Васел и Кумър. Беше нещо като официална чернова. Това също се виждаше от пръв поглед. Явно в съставянето му бяха вложени много мисъл и съвместни усилия.

На първата страница имаше анализ на проблемите, пред които са изправени бронетанковите войски. Евентуалните интегрирани части, загубата на престиж. Възможността командването да им бъде иззето. Констатациите бяха мрачни, но в никакъв случай не оригинални. И до голяма степен отговаряха на истината, каквато ми я бе описал началник-щабът.

Втората и третата страница съдържаха в общи линии това, което бях казал на Съмър. Предложения за дискредитиране на основни опоненти чрез максимално очерняне. Някои бележки в полетата съдържаха намеци за пикантни подробности, много от които твърде любопитни. Зачудих се откъде ли разполагаха с тези факти. И се запитах дали Военна прокуратура няма да предприеме самостоятелно разследване по тях. Би трябвало. При разследванията често се получаваше така: едни факти водеха след себе си други, които насочваха следствието в различни, често неочаквани посоки.

Имаше идеи за пропагандни кампании в медиите. Повечето звучаха доста неубедително. Тези типове не си бяха дали труда да разберат какво мисли широката публика от деня, когато като новобранци бяха взели автобуса за „Уест Пойнт“. По-нататък се споменаваха големите оръжейни компании. Имаше предложения за политически инициативи по линия на Министерството на отбраната и Конгреса. Някои от тях бяха свързани с оръжейните компании, както сочеха поставените на ръка стрелки. Намекваше се за доста сложни взаимоотношения между едните и другите. Явно определени услуги се разменяха срещу определени суми пари. Министърът на отбраната се споменаваше по име, неговата помощ се приемаше за гарантирана. На един ред името му дори беше подчертано на ръка, а в полето пишеше: Купен е, ще слуша. С една дума, първите три страници бяха пълни с неща, каквито човек би могъл да очаква от арогантни професионалисти, имащи интерес от запазване на статуквото. Срамна, недостойна история, показваща готовност за отчаяни действия на ръба на закона. Но нищо, за което се отива в затвора.

Интересното беше на четвърта страница.

Тя носеше странното заглавие: Да направиш последната крачка — Е. Б. К. Отдолу имаше отпечатан цитат от „Изкуството на войната“ на древния китайски пълководец Сун Дзъ: „Да не пренесеш битката в полето на врага, когато гърбът ти е притиснат до стената, е равно на гибел. Отстрани в полето до цитата имаше бележка с молив, написана най-вероятно с почерка на Васел: Докато умението да запази хладнокръвие в беда е върховно доказателство за храбростта на военачалника, енергичността при преследване на врага е най-убедителният тест за силата на неговата воля. Уейвъл“

— Кой е Уейвъл? — запита Съмър.

— Британски фелдмаршал — казах аз. — От годините на Втората световна война. По онова време е бил вицекрал на Индия. Сляп с едното око от нараняване през Първата световна.

Под цитата на Уейвъл имаше друга бележка, също написана с молив, но с различен почерк, евентуално на Кумър. Тя гласеше: Доброволци? Аз? Маршъл? Трите думи бяха заградени в кръгче и от тях имаше дълга стрелка, която сочеше обратно към заглавието: Да направиш последната крачка — Е. Б. К.

— Но какво значи всичко това? — запита Съмър.

— Чети нататък — казах аз.

Под цитата на Сун Дзъ имаше списък от осемнайсет имена. Повечето ми бяха познати. Бяха изтъкнати батальонни командири от престижни пехотни дивизии като 82-ра и 101-ва, висши служители на ключови места в Пентагона и други. Общо взето, бяха доста разнородни по възраст и старшинство. Сред тях нямаше истински младши офицери, но не всички бяха от висшия команден състав. Имаше и изгряващи звезди. Някои от имената бяха станали нарицателни, други бяха не дотам известни. Имаше и такива, за които не бях чувал. Сред последните имаше някакъв Ейбълсън. Не знаех кой е. Срещу името му имаше отметка с молив. Никой друг не беше отбелязан по този начин.

— За какво е знакът? — запита Съмър.

Вдигнах телефона и позвъних на сержантката в предната стая.

— Чувала ли си за някакъв военен на име Ейбълсън? — запитах я.

— Не — отвърна тя.

— Постарай се да разбереш кой е. Вероятно е старши офицер, от полковник в пехотата нагоре.

Затворих и отново се зачетох в списъка. Беше кратък и лесен за тълкуване. Съдържаше осемнайсет основни кости в един огромен, постепенно оформящ се скелет. Или осемнайсет главни нерва в една сложна нервна система. Ако те бъдеха отстранени, немалка част от армията щеше да бъде осакатена. Днес със сигурност. Но и утре, и вероятно за дълго, заради изгряващите звезди. Заради нарушената приемственост. И ако можеше да се съди по имената в списъка, въпросната част от армията беше именно тази, в която щяха да се формират леките интегрирани части. Онези, които гледаха напред, към двайсет и първи век, вместо назад към деветнайсети. Осемнайсет души не са кой знае колко много в една армия, наброяваща близо милион. Но подборката беше направена много внимателно. Явно някой бе мислил доста задълбочено по въпроса. И бе подбирал целите си с изключителна прецизност. Това бяха все хора, които мислеха и планираха, вземаха решенията, организираха и движеха армията напред. Нейните най-ярки звезди. Ако някой си бе поставил за цел да състави списък от осемнайсет души, чието премахване ще остави най-дълбоки следи в бъдещето, явно бе успял. Списъкът беше пред очите ми, черно на бяло, номериран и прошнурован.

Телефонът ми иззвъня. Натиснах копчето на говорителя и чух гласа на сержантката.

— Ейбълсън се е казвал онзи с хеликоптера „Апачи“ — каза тя. — Нали ги знаете, бойните хеликоптери? С многото ракети? Дето вдигат един такъв ритмичен шум, като летят?

— Казвал се е?

— Той е загинал в деня преди Нова година. Прегазен от кола в Хайделберг. В Германия.

Натиснах копчето и прекъснах връзката.

— Суон спомена нещо такова — казах аз. — Сега се сещам.

— За какво е знакът срещу името му?

— Един убит, остават още седемнайсет.

— А какво означава Е. Б. К.?

— Това е жаргон на ЦРУ от едно време — казах аз. — Означава: да се елиминира без колебание.

Съмър не каза нищо.

— Да се отстрани физически — обясних аз. — С други думи, да се убие.

Дълго време седяхме един до друг и никой не продумваше. Прегледах още веднъж онези идиотски цитати. Врагът. Когато гърбът ти е притиснат към стената. Върховно доказателство за храбростта на военачалника. Тест за силата на неговата воля. Опитах се да си представя що за самовлюбен, комплексиран психопат би могъл да добави помпозни фрази като мото към списък на хора, които се готви да убие. Накрая се отказах, подредих страниците на купчинка и поставих телчето в първоначалните дупки. Извадих от чекмеджето на бюрото си плик и сложих вътре дневния ред.

— Губи им се още от първи — казах аз. — И до четвърти те вече са решили, че никога няма да си го върнат. Не е бил в куфарчето, нямало го е и у Брубейкър. Затова бяха толкова примирени. Били са се отказали от играта още преди седмица. Убили са трима души заради него, но така и не са го намерили. Затова седяха в онази стая, знаейки, че това, което са свършили, рано или късно ще им се изсипе на главата.

Плъзнах плика по бюрото към нея.

— Използвай го — казах й. — Утре във Вашингтон. Закопай ги веднъж завинаги.

 

 

Наближаваше четири сутринта и Съмър тръгна незабавно за Пентагона. Легнах си и поспах четири часа.

Събудих се в осем. Оставаше ми да изпълня още нещо.