Лий Чайлд
Врагът (20)

20

Минахме по познатия ни път до Плас дьо л’Опера и хванахме автобуса за летището. През последната седмица вече шести път се возех в този автобус. Шестият път с нищо не беше по-приятен от предишните пет. И тъкмо това чувство на телесен дискомфорт ме накара да се замисля.

Слязохме пред салона за заминаващи и намерихме гишето на „Ер Франс“. Разменихме два ваучера срещу две места до „Дълес“ с нощния полет в единайсет. Това означаваше дълго чакане. Стоварихме чантите си на пода в огромния салон и седнахме в едно барче. Съмър не беше особено разговорлива. Имах чувството, че не се сеща какво да каже. Истината беше, че аз се справях добре засега. Животът продължаваше. Рано или късно всеки остава сирак. От това не може да се избяга. Така е било от хиляди поколения. И няма никакъв смисъл да се разстройваме.

Изпихме по едва-две бири и се заоглеждахме за място, където да хапнем. Не бях закусвал и обядвал; сигурно и Съмър не беше особено сита. Минахме покрай безмитните бутици и влязохме в едно заведение, наподобяващо тротоарно бистро. Събрахме останалите по джобовете ни долари и като прегледахме менюто, заключихме, че можем да си позволим по едно ястие, сок за нея и кафе за мен, плюс бакшиш за келнера. Поръчахме си пържола с пържени картофи. Пържолата се оказа доста порядъчно парче месо, картофите бяха нарязани на дълги ивички, а отстрани имаше лъжица майонеза. Във Франция навсякъде може да се хапне прилично. Дори на летищата.

След час станахме и лениво тръгнахме към изхода. Бяхме подранили и наоколо нямаше почти никой. Само няколко транзитни пътници, изтощени от пазаруване или останали без пари като нас. Седнахме далеч от тях и забихме погледи в празното пространство.

— Не ми е приятно, че се прибираме — каза Съмър. — Докато е далеч от дома, човек забравя неприятностите, които го чакат.

— Трябва ни само резултат — казах аз.

— Резултат няма да има — отвърна Съмър. — Минаха вече десет дни, а доникъде не сме стигнали.

Кимнах. Десет от смъртта на Креймър, шест от убийството на Карбоун. И пет, откакто „Делта“ ми бяха дали една седмица, за да изчистя името си.

— Не открихме нищо — каза Съмър. — Дори най-лесното. Дори жената от мотела на Креймър. Това поне не трябваше да е трудно.

Кимнах отново. Съмър беше права. Това поне не трябваше да е трудно.

 

 

Чакалнята пред изхода се напълни и ни качиха на самолета четирийсет минути преди часа за излитане. Местата ни се падаха зад някакво възрастно семейство на редицата до изхода. И на двамата ни се искаше да се сменим с тях. Щяхме да можем поне да си протегнем краката. Излетяхме навреме и през първия час аз напразно се опитвах да се наместя удобно. Стюардесата ни сервира вечеря, която нямаше как да изям, дори да исках, по простата причина, че не можех да си помръдна лактите, за да ползвам ножа и вилицата.

Същевременно в главата ми се блъскаха разни мисли.

Сетих се за Джо, който бе пристигнал предишната вечер. Той положително бе летял в икономическа класа. Държавен служител, пътуващ по лична работа, а не в командировка, не може да си позволи повече. Така че Джо бе прекарал цяла нощ, сгънат на две, неподвижен и схванат, и то повече от мен сега, защото беше с два сантиметра по-висок. От това ми стана още по-съвестно, като си помислих как го бях качил на автобуса. Спомних си коравите пластмасови седалки, вдигнатите му колене, спомних си как при всяка неравност главата му се люлееше. Трябваше да поръчам такси още от града и да го накарам да ни чака на изхода. Трябваше да намеря начин да заделя малко пари.

После си представих Креймър, Васел и Кумър, които бяха летели от Франкфурт за „Дълес“ навръх Нова година. С „Америкън Еърлайнс“. С „Боинг“. Не по-широк и не по-комфортен от който и да било друг пътнически самолет. Тръгнали са рано от XII корпус. Полетът за „Дълес“ е изнурителен. Представих си как слизат по стълбицата — уморени, схванати, обезводнени, задъхани от липса на кислород.

Тази мисъл ме подсети за нещо друго.

Извадих от джоба си сметката от „Джордж V“. Прочетох я от край до край. После още веднъж. Прегледах внимателно всеки ред, всяко перо.

Хотелска сметка, самолет, автобус до града.

Автобус до града, самолет, хотелска сметка.

Затворих очи.

Сетих се за неща, които бях чул от Санчес, от помощник-командира на „Делта“, от Андрея Нортън и от самата Съмър. Сетих се за тълпите посрещачи в салона за пристигащи на „Роаси-Шарл дьо Гол“. После се замислих за Сперивил, щата Вирджиния. За къщата на мисис Креймър в Грийн Вали.

Накрая плочките на доминото започнаха да падат стремително и когато играта приключи, нито един от участниците не изглеждаше много добре. Най-зле от всички изглеждах аз, понеже бях направил много грешки, включително и най-голямата, заради която сигурно, рано или късно, щеше да ми припари под краката.

 

 

До такава степен бях обсебен от мисълта за предишните си грешки, че допуснах още една. Отделих твърде много време на размишления за миналото и съвсем недостатъчно на подготовка за бъдещето. За очакващото ни на „Дълес“. За контрамерките, които трябваше да предприемем. Ето защо, когато кацнахме в два сутринта и минахме през граничния контрол, попаднахме право в капана на Уилард.

Застанали на абсолютно същото място, както и преди шест дни, ни очакваха същата тройка патрулни от Главното комендантство. Двамата кандидат-офицери и офицерът. Видях ги. Те нас също. Около секунда се питах как ли го бе постигнал Уилард. Дали беше поставил постове на денонощно дежурство по всички летища в страната? Дали бе следил появяването на ваучерите ни из цяла Европа? Способен ли беше наистина да се справи сам? Или бе намесил ФБР? Или може би Министерството на отбраната? Държавният департамент? Интерпол? Нямах отговор. Колкото и да беше абсурдно, си казах, че все някога ще трябва да се опитам да разбера.

През следващата секунда размишлявах какво да направя по въпроса.

От бавене нямаше полза. Не и сега. Не и когато бях в ръцете на Уилард. Имах нужда от свобода на придвижване и на действие още двайсет и четири часа. Максимум четирийсет и осем. После щях да отида да се срещна с Уилард. При това с удоволствие. Защото тогава щях да съм готов да го арестувам, но не и преди да го ступам хубаво.

Офицерът тръгна към нас; двамата кандидат-офицери го следваха по петите.

— Имам заповед да поставя белезници и на двама ви — каза той.

— Забрави за заповедта.

— Не мога — каза той.

— Опитай.

— Не мога — повтори той.

Кимнах.

— Добре, тогава да сключим споразумение. Ако пробваш да ми сложиш белезници, ще ти счупя ръцете. Ако ни оставиш мирно и тихо да стигнем до колата, няма да ти избягаме.

Той помисли малко. Беше въоръжен. Помощниците му също. Докато ние не бяхме. Но явно не желаеше да стреля по хора насред оживено летище. Не и по невъоръжени колеги. После щеше да му тежи на съвестта. А и щеше да изпише кофи мастило, за да дава обяснения. От друга страна, не желаеше и юмручен брой. Бяхме трима на двама, но аз бях прекалено едър, а Съмър — съвсем дребна. Силите бяха неравностойни.

— Обещавате ли? — каза той.

— Обещавам — излъгах аз.

— Да вървим тогава.

Предишния път офицерът бе тръгнал напред, а двамата му подчинени бяха застанали от двете ми страни. Много се надявах и този път да повторят схемата. Предполагах, че двамата по-младши се смятат за страшно печени и като че ли не бяха твърде далеч от истината, но повече ме тревожеше началникът им. Той наистина ми изглеждаше печен. Само дето нямаше очи на тила си. Затова толкова се надявах да тръгне напред.

Така и стана. Двамата със Съмър застанахме един до друг с чантите в ръце, а кандидат-офицерите се строиха на една крачка зад нас и встрани, така че цялата група образуваше нещо като клин. Офицерът ни поведе напред. Мина през изхода и излезе на студа. Зави към служебния паркинг, където бяха оставили колата си и предишния път. В два сутринта пътищата към летището бяха пусти. Лампите на високите стълбове хвърляха широки кръгове мъртвешки жълта светлина. Беше валяло. Асфалтът беше мокър.

Пресякохме локалното платно за таксита и разделителната полоса към навесите за автобуси. Вляво различих силуета на големия надземен гараж, а най-вдясно на паркинга се виждаше самотен зелен шевролет каприс. Насочихме се право към него. Вървяхме по платното за коли. През всеки друг час от деня може би веднага щяхме да бъдем прегазени от профучаващите автомобили. Но по това време наоколо беше тихо и безлюдно.

Пуснах чантата си на асфалта и с две ръце изтласках Съмър встрани. Тя залитна и падна на земята. Заковах се на място и забих десния си лакът в лицето на следващия ме отдясно. Без да отлепвам краката си от земята, забих другия си лакът в левия. Отстрани сигурно съм изглеждал като човек, правещ някакво твърде енергично упражнение за раздвижване на мускулите. Пристъпих напред тъкмо в мига, когато офицерът, стреснат от шума, се извърна към мен, за да получи един ляв прав в гръдния кош. Понеже и двамата се движехме един към друг, масата на телата ни се прибави към силата на удара, който сигурно здравата му разбърка вътрешните органи. С десен юмрук в челюстта го повалих в безсъзнание на земята. После се извърнах, за да видя какво правят подчинените му. Лежаха по гръб. Лицата им бяха окървавени. С разбити носове, може би и с разклатени зъби. Погледите им изразяваха смайване и шок. Бяха зашеметени. Това ме зарадва. Те може да бяха добри, но аз бях по-добрият. Погледнах и офицера. Той също не бързаше заникъде. Приклекнах до помощниците и извадих двете берети от кобурите им. После отидох при началника и прибрах и неговата. През халките за спусъка нанизах и трите на показалеца си. После със свободната си ръка опипах джобовете им за ключовете от колата. Намерих ги у десния кандидат-офицер. Подхвърлих ги на Съмър. Тя вече се бе надигнала. Изглеждаше леко замаяна.

Подадох й трите пистолета и повлякох офицера за яката към най-близкия навес за автобуси. После повторих операцията с двамата му помощници. И тримата бяха в съзнание, но зашеметени. Един силен удар в главата има много по-сериозни последици в реалния живот, отколкото на кино. Аз също дишах тежко. Адреналинът ме помпаше отвътре. Нещо като забавена реакция. Всяко сбиване има почти еднакъв ефект и за двете страни.

Приклекнах до офицера.

— Извинявам се, шефе — казах, — но ми се изпречи на пътя.

Той не продума. Лежеше и ме гледаше. На лицето му бяха изписани гняв, шок, объркване, наранена гордост.

— Виж какво сега — продължих аз. — Слушай ме внимателно. Не сте ни виждали. Изобщо не сме минавали оттук. Чакали сте ни с часове, но не сме се появили. А като сте се върнали на паркинга, сте видели, че някой ви е откраднал колата. Това е, което е станало, ясно ли е?

Той се опита да каже нещо, но езикът не го слушаше.

— Разбирам те — казах аз. — Звучи доста тъпо и те кара да се чувстваш като идиот. Но пък по-добре ли ще бъде да си признаеш, че си ни оставил да избягаме? Че не си ни сложил белезниците, както ти е било наредено?

Никакъв отговор.

— Та ето какво ще кажеш: не си ни виждал, не сме дошли, а колата ти е била открадната. В противен случай ще пусна слух, че лейтенант Съмър те е подредила така. Четирийсет килограма момиче. Сама срещу трима. Сигурен съм, че на някои хора много ще им хареса. Направо ще се побъркат. А сигурно знаеш, че тръгне ли веднъж приказка, няма отърване.

Той мълчеше.

— Избирай — отсякох аз.

Сви рамене, но не каза нищо.

— Извинявам се — рекох. — Най-искрено.

Оставихме ги, грабнахме чантите и хукнахме към колата. Съмър отключи, качихме се и тя запали двигателя. Включи на скорост и потегли.

— Карай бавно — казах й аз.

Изчаках да се изравним с навеса за автобуси, свалих прозореца и изхвърлих трите берети на тротоара. Историята нямаше да звучи правдоподобно, ако наред с колата им бяха задигнали и оръжието. Пистолетите изчаткаха по цимента в близост до тях, те се надигнаха на колене и лакти и запълзяха да си ги приберат.

— А сега дай газ — казах аз.

Съмър настъпи педала, гумите изсвистяха и след две секунди бяхме извън обсега на пистолетите. Тя продължи да натиска газта и шевролетът напусна района на летището със сто и четирийсет километра в час.

— Добре ли си? — попитах.

— Засега — отвърна тя.

— Съжалявам, че те блъснах.

— Трябваше просто да побегнем — каза тя. — В терминала щяхме лесно да се измъкнем.

— Трябваше ни кола — казах аз. — Писна ми от автобуси.

— Но сега вече загазихме здраво.

— Вярно — съгласих се аз.

* * *

Погледнах часовника. Наближаваше три сутринта. Движехме се на юг от „Дълес“. Бързо, без посока в мрака. Трябваше да решим накъде отиваме.

— Знаеш ли телефонния ми номер в Бърд? — запитах аз.

— Разбира се — каза тя.

— Добре, спри при първата телефонна кабина.

След седем-осем километра встрани от шосето забелязахме денонощна бензиностанция. Отбихме да я огледаме. Зад колонките имаше магазинче, но беше затворено. Нощем клиентите плащаха бензина на гише с блиндирано стъкло. Зад помпата за гуми имаше телефонна кабина — по-скоро обикновен алуминиев навес, монтиран на стената. Съмър набра собствения ми номер във Форт Бърд и ми подаде слушалката. Сержантката вдигна на второто позвъняване. Онази с малкото дете. Беше нощна смяна.

— Ричър съм — казах аз.

— Яко сте се накиснали, сър.

— И това е добрата новина.

— А каква е лошата?

— Че смятам да накисна и теб. Има ли кой да гледа детето ти?

— Дъщерята на едни приятели. От съседния фургон.

— Може ли да й кажеш да те изчака?

— Защо?

— За да се срещнем. Искам да ми донесеш някои неща.

— Ако си платите…

— Колко?

— Два долара на час. За момичето на съседите.

— Нямам два долара. Това е едно от нещата, които искам да ми донесеш. Пари.

— Искате да ви дам пари?

— Назаем — казах аз. — До ден-два.

— Колко ви трябват?

— Колкото можеш да събереш.

— Къде и кога?

— Когато се освободиш. В шест. В закусвалнята до стриптийз бара.

— Какво още искате да ви донеса?

— Разпечатки от телефонната централа — казах аз. — На всички изходящи разговори от Форт Бърд, като се започне от полунощ на Нова година, да кажем, до трети януари. И един армейски телефонен указател. Трябва да се обадя на Санчес, на Франц и на още куп хора. Освен това искам личното досие на майор Маршъл. Оня, от Дванайсети корпус. Да ти го пратят по факса, няма значение откъде.

— Друго?

— Искам да знам къде са паркирали Васел и Кумър, когато са вечеряли в базата на четвърти. Провери дали някой не е видял колата.

— Добре — каза тя. — Това ли е всичко?

— Не — казах аз. — Искам да знам къде е бил майор Маршъл на втори и трети. Гледай да намериш някой тиловак, който знае какви ваучери са му издадени. Трябва ми и телефонният номер на хотел „Джефърсън“ във Вашингтон.

— Страшно много работа е за три часа.

— Затова моля теб, а не ефрейтора. Ти си по-добра.

— Можете да си го спестите — каза тя. — На мен ласкателствата не ми действат.

— Човек, докато е жив, се надява — казах аз.

 

 

Върнахме се в колата и излязохме на шосето. Тръгнахме на изток, за да хванем магистрала 95. Казах на Съмър да кара бавно. Иначе щяхме да стигнем в закусвалнята много преди моята сержантка, а точно това не биваше да се случи. Тя щеше да бъде там към шест и трийсет. Планирах да стигнем след нея — да кажем, около шест и четирийсет. Исках просто да се убедя, че не се е повела по чувството си за дълг, за да ме издаде и на мястото на срещата да ме чака засада. Беше малко вероятно, но не и невъзможно. Исках да мина оттам с колата, за да огледам терена. А не хората на Уилард да дойдат след мен и да ме спипат на някоя маса.

— Защо ти е всичко това? — запита Съмър.

— Знам точно какво е станало с мисис Креймър — отвърнах аз.

— Откъде знаеш?

— Сетих се — казах аз. — Отдавна трябваше да го направя. Само дето не мислех. Не ми достигна въображение.

— Не е достатъчно само да си въобразяваш неща.

— Напротив — казах аз, — достатъчно е. Дори понякога е единственото, с което разполага един следовател. Да си въобразява. Да си представя какво са направили другите.

Как са мислили и как са постъпили. Да се поставя на тяхно място.

— На чие място?

— На Васел и Кумър — казах аз. — Знаем кои са. Знаем какво представляват. Затова трябва да сме в състояние да предвидим какво биха могли да направят.

— И какво са направили?

— Тръгнали са рано сутринта от базата и цял ден са прекарали в път. Летели са от Франкфурт за „Дълес“. Навръх Нова година. Били са с парадни униформи, като са се надявали да ги сложат в първа класа. Може и да са успели, като се има предвид, че са били с „Америкън Еърлайнс“. А може и да не са. Така или иначе, не са можели да разчитат на това. Били са подготвени да се тъпчат осем часа в икономическа класа.

— Е, и?

— Смяташ ли, че типове като Васел и Кумър са способни да чакат търпеливо на опашката за таксита на „Дълес“? Или да вземат автобуса за града? Да се блъскат в тълпата?

— Не — каза Съмър. — Не мисля, че са способни на едното или другото.

— Именно. И през ум не би им минало. Смятат се за твърде важни. Такива като тях винаги ги чака кола с шофьор.

— И кой е бил той?

— Маршъл — казах аз. — Той е. Техният верен слуга. Тяхното момче за всичко. Винаги на разположение, когато и за каквото се наложи. Той ги е взел от летището. Може би заедно с Креймър. Да не мислиш, че Креймър е отишъл за колата от „Хърц“ с автобуса? Едва ли. По-скоро Маршъл го е закарал. След което е откарал Васел и Кумър до хотел „Джефърсън“.

— И после?

— И после е останал с тях, Съмър. Предполагам, че е имал запазена стая. Може да са искали да им е подръка следващата сутрин, за да ги откара до „Нашънъл“. В края на краищата и той е щял да пътува с тях. За конференцията в Ъруин. Или просто са искали да говорят спешно с него. Само тримата: Васел, Кумър и Маршъл. Може би им е било по-лесно да се съветват, без Креймър да се върти наоколо. А Маршъл е имал да им казва много неща. Той е командирован към Пентагона от ноември. Ти сама го каза. Именно през ноември са започнали да постъпват първите сигнали за опасност. Така че те са го изпратили в Пентагона, за да слухти. Така предполагам. Но във всеки случай Маршъл е пренощувал в същия хотел.

— Добре, и какво от това?

— Маршъл е бил в хотела, колата е била в хотелския паркинг. И знаеш ли какво още? Проверих нашата сметка от Париж. В тоя хотел ти смъкват кожата за всяко нещо. Особено за телефонни разговори. Но не за всички. Разговорите между стаите не се отбелязват. Ти ми се обади в шест, за да питаш за вечерята. После аз ти звъннах към полунощ, понеже се чувствах самотен. Тези два разговора не фигурират в сметката. Ако натиснеш тройка, за да набереш друга стая, говориш безплатно. Натиснеш ли деветка за външна, компютърът моментално се задейства. Ето защо в сметката на Васел и Кумър не са отбелязани никакви разговори, и ние си мислим, че те изобщо не са говорили. Докато всъщност са говорили. Това е очевидно. Само че разговорите са били вътрешни. Между стаите. Васел е получил съобщението от Дванайсети корпус в Германия и веднага е позвънил на Кумър, за да се съветват какво да правят при създалата се ситуация. После единият или другият е вдигнал телефона, за да повика Маршъл. И верният слуга е дотичал, за да му кажат веднага да пали колата.

— Маршъл е убиецът?

Кимнах.

— Пратили са го през нощта да почисти онова, което те са оплескали.

— Можем ли да го докажем?

— Можем да се опитаме — казах аз. — Готов съм да се обзаложа с теб за три неща. Първо, ако позвъним в хотел „Джефърсън“, ще открием, че навръх Нова година е имало запазена стая на името на Маршъл. Второ, в досието му ще пише, че в даден момент от живота си е живял в Сперивил, Вирджиния. И трето, пак там ще пише, че е висок, едър и десняк.

Тя замълча. Клепачите й потрепваха напрегнато. После каза:

— Дали е достатъчно? Искам да кажа, дали това, че разкрихме случая с мисис Креймър, е достатъчно, за да отървем кожата?

— Има още — казах аз.

* * *

Лейтенант Съмър караше бавно — това беше ново преживяване за мен. Едва пъплехме по платното, а пейзажът покрай нас се движеше като в забавен кадър. Големият двигател на шевролета работеше едва ли не на празен ход. Гумите не издаваха никакъв звук. Подминавахме едно по едно всички познати места по пътя. Сградата на щатската полиция, отсечката, където бе открито куфарчето на Креймър, паркингът, отбивката от пътя. Преминахме пълзешком детелината и аз огледах внимателно бензиностанцията, евтината закусвалня, паркинга, мотела. Имаше мъгла, в която се размиваше жълтеникавата светлина на лампите, но аз виждах достатъчно добре. Нямаше следи от засада. Съмър влезе в паркинга и направи бавен кръг. Един до друг като изхвърлени на брега китове бяха наредени три огромни влекача с полуремаркета; до тях имаше две стари коли, вероятно изоставени. Поне така изглеждаха. Боята им беше избеляла, гумите спаднали, ресорите омекнали. Имаше и стар пикап форд с детско столче на задната седалка. Предположих, че е на сержантката. И нищо друго. В шест и четирийсет сутринта светът беше тъмен и притихнал.

Паркирахме колата зад стриптийз бара, за да не се вижда от шосето, и се отправихме към закусвалнята. Прозорците й бяха запотени от парата. Вътре ярки лампи грееха с топла светлина. Гледката напомняше картина на Едуард Хопър. Моята сержантка беше сама в едно сепаре в дъното. Влязохме и седнахме до нея. Тя вдигна от пода пазарска торба, пълна с разни неща.

— Да караме поред — каза тя и бръкна в торбата. Извади един патрон и го постави изправен на масата. Беше деветмилиметров, система „Парабелум“. Стандартен боеприпас на НАТО. С метална риза. За пистолет или лек автомат. Върху лъскавата месингова гилза имаше някакви драскотини. Вдигнах го от масата. Върху метала беше гравирана дума. По-скоро име. Ричър.

— Патрон с моето име — констатирах аз.

— От отряда „Делта“ — каза тя. — Доставен на ръка. Вчера.

— От кого точно?

— От младия, с брадата.

— Много мило — казах аз. — Напомни ми да го сритам едно хубаво.

— Не се шегувайте — каза тя. — Направо са бесни.

— Сбъркали са човека.

— Можете ли да го докажете?

Замислих се. Да знаеш нещо и да го докажеш са две различни неща. Пуснах патрона в джоба си и сложих длани на масата.

— Може и да мога — отвърнах.

— Тогава сигурно знаете кой е убил и Карбоун?

— Да караме поред — продължих аз.

— Ето ви парите — каза сержантката. — Само толкова можах да събера. — После бръкна в чантата си и постави на масата четирийсет и седем долара.

— Благодаря — казах аз. — Приеми, че ти дължа петдесет. Три долара лихва.

— Петдесет и два — каза тя. — Не забравяйте бавачката.

— Какво още ми носиш?

Сержантката извади от торбата топче нагъната на хармоника принтерна хартия, разграфена на бледосини редове и с перфорации в двата края. От горе до долу с цифри. Телефонни номера.

— Разпечатката от централата — каза тя и ми подаде откъснато листче от армейски бележник с написан на ръка телефонен номер. Кодът за набиране беше 202. Вашингтон. — Хотел „Джефърсън“.

Дойде ред на поомачкано руло хартия от факс.

— Досието на майор Маршъл — каза тя.

После на масата се появи армейски телефонен указател. Дебел, зелен, с номерата на всички американски военни обекти по целия свят. После още едно руло хартия от факс. Записките от разпитите на съседи, които й бе изпратил детектив Кларк. От Грийн Вали навръх Нова година.

— Франц от Калифорния каза, че това ви трябвало — обясни тя.

— Чудесно — казах аз. — Много благодаря за всичко.

— Да разберете, че наистина съм по-добра от ефрейтора. И да не забравите да го кажете където трябва, като започнат съкращенията.

— Непременно — обещах аз.

— Няма нужда — рече тя. — След като го казвате вие, най-много да ми навреди. Пък и дотогава може да сте умрели или в затвора.

— Щом ми донесе всичко това — казах аз, — значи още вярваш в мен.

Тя не отговори.

— Та къде са паркирали колата Васел и Кумър? — запитах аз.

— На четвърти ли? Никой не може да каже със сигурност. Първият нощен патрул е забелязал щабна кола, оставена чак в края на паркинга. Но не можели да се закълнат, че наистина е била тяхната. Не са видели номера. А вторият патрул не помнеше нищо. Между показанията им има противоречие.

— Какво точно е видял първият?

— Той я описа като щабна кола.

— Черен „Мъркюри Гранд Маркиз“?

— Нещо черно, и толкова — каза тя. — Но пък всички щабни коли са или черни, или зелени.

— Само дето тая била в края на паркинга.

Тя кимна.

— Най-накрая, сама. И вторият патрул не може да го потвърди.

— Разбра ли къде е бил майор Маршъл на втори и трети?

— Това беше по-лесно. Има издадени два ваучера за пътуване. До Франкфурт на втори с връщане на следващия ден.

— Една нощувка в Германия?

Тя отново кимна.

— Отишъл е и се е върнал.

Известно време и тримата седяхме мълчаливо. Съдържателят се приближи до нас с бележник и молив. Погледнах менюто и купчинката банкноти на масата и си поръчах кафе и пържени яйца, за по-малко от два долара общо. Съмър схвана намека и си поръча сок с бисквити. Беше най-евтиното, което можехме да си позволим, за да не умрем от глад.

— Свършихте ли с мен? — запита сержантката.

Кимнах.

— Благодаря ти. Наистина.

Съмър стана, за да й направи място да мине.

— Целуни детето от мен — казах аз.

Сержантката не каза нищо. Гледаше ни, цялата кости и сухожилия, корава като камък.

— Майка ми почина току-що — казах аз. — Един ден и твоят син ще преживее сутрин като тази.

Тя кимна още веднъж, обърна се и тръгна към вратата. Минута по-късно я видяхме в пикапа й — малка самотна фигурка зад волана на голямата кола. Даде газ и потегли в сутрешната мъгла. Димът от ауспуха й я следва известно време, после се разпръсна във въздуха и изчезна.

 

 

Подредих хартиите в някакъв логичен порядък на масата пред себе си и започнах от досието на Маршъл. Факсът не беше особено качествен, но се четеше. Съдържаше обичайната за досие информация. На първата страница пишеше, че Маршъл е роден през септември 1958 година. Значи беше на трийсет и една. Ерген, без деца. И без бивши съпруги. Женен за армията, казах си аз. Ръст метър и деветдесет и тегло сто килограма. Пишеше още, че е десняк. Армията трябваше да знае и това, понеже снайперистките карабини се изработват за десняци. Не се набират леваци за снайперисти. Във войската от първия ден започнат да те категоризират.

Обърнах страницата.

Маршъл се оказа роден в Сперивил, щата Вирджиния. Там бе учил от детската градина до гимназията.

Усмихнах се. Съмър ме погледна въпросително. Отделих съответните страници, плъзнах ги по масата към нея и посочих къде да чете. После й подадох листчето с номера на хотел „Джефърсън“.

— Потърси телефон — казах аз.

Телефон имаше на стената между вратата и касовия апарат. Видях я как пусна две монети по двайсет и пет цента, набра номера, каза нещо и зачака. Каза си чина и наименованието на частта. Изслуша някакви обяснения. После изчака още малко. И изслуша още нещо. Постави нови монети по двайсет и пет цента. Разговорът продължи дълго. Сигурно я прехвърляха от телефон на телефон. После каза „благодаря“. Затвори. Докато се връщаше на масата, на лицето й беше изписано мрачно задоволство.

— Имал е запазена стая — каза тя. — Всъщност запазил си я е сам предишния ден. Общо три стаи: за Васел, за Кумър и за себе си. Платили са и за място в хотелския паркинг.

— Говори ли с охраната на паркинга?

Тя кимна.

— Колата е била черен мъркюри. Влязла е малко след обяд, напуснала е паркинга в един без двайсет след полунощ, върнала се е отново в три и двайсет сутринта, напуснала е окончателно след закуска на първи.

Разрових купа хартии пред себе си и извадих факса от Кларк в Грийн Вали. Резултатите от разпитите на съседи. Отбелязано беше, че през нощта в квартала е имало доста движение на автомобили. Много хора са отивали и са се връщали от партита. Някой казал, че на улицата на мисис Креймър малко преди два сутринта било спряло такси.

— Една щабна кола може лесно да се сбърка с вашингтонско такси — казах аз. — Голям черен седан, добре поддържан, но все пак леко поовехтял, на доста километри, със същата форма като „Форд Краун Виктория“.

— Звучи правдоподобно — каза Съмър.

— И доста вероятно — казах аз.

 

 

Платихме сметката, оставихме един долар бакшиш и преброихме остатъка от заема на сержантката. Решихме, че трябва да си купуваме евтина храна по пътя, понеже ни трябваха пари и за бензин, а и за някои други неща.

— А сега накъде? — запита Съмър.

— През улицата — отвърнах аз. — Отиваме в мотела. Ще трябва да се скрием някъде за днес. Ще поработим още малко, после ще поспим.

Оставихме шевролета скрит зад стриптийз бара и пресякохме улицата. Събудих кльощавия младеж на рецепцията и му поисках стая.

— Една ли? — попита той.

Кимнах. Съмър не възрази. Беше й ясно, че не можем да си позволим две стаи. Освен това нямаше да ни е за пръв път. Париж ни бе подействал добре, що се отнася до съвместното нощуване.

— Петнайсет долара — каза мършавият.

Отброих ги, той се усмихна и ми предаде ключа от стаята, в която бе умрял Креймър. Предположих, че е опит да се пошегува. Не казах нищо. Нямах възражения. Помислих си, че една стая, в която е умрял някой, е за предпочитане пред стаите, които се наемат на час.

Тръгнахме покрай редицата малки къщички, отключихме вратата и влязохме вътре. Стаята беше все така усойна, кафеникава и мизерна, както я помнех. Трупът беше отстранен, разбира се, но иначе си беше същата, каквато я бях видял първия път.

— Не е като „Джордж V“ — каза Съмър.

— Спор няма — съгласих се аз.

Пуснахме чантите си на пода, а върху леглото разстлах хартиите от сержантката. Покривката беше леко влажна. Поиграх си с климатика под прозореца, докато успях да изцедя някаква топлина.

— И сега какво? — запита Съмър.

— Телефонните разпечатки — казах аз. — Търсим обаждане до номер с код девет-едно-девет.

— Значи местен разговор. Форт Бърд също е девет-едно-девет.

— Прекрасно — казах аз. — Това са милион разговори.

Разгърнахме разпечатката върху леглото и се зачетохме.

Нямаше милион местни разговори, но със сигурност бяха неколкостотин. Започнах от полунощ на Нова година и карах поред. За начало задрасках всички номера, набирани повече от веднъж и от различни телефони. Предположих, че са на барове, клубове, таксиметрови компании и други подобни. После задрасках онези, започващи с номерата на централата на Форт Бърд. Те бяха на военнослужещи извън базата, завършващи с вътрешни номера. След полунощ много дежурни бяха звънели по къщите си, за да честитят на близки и роднини. Съсредоточих се върху случайните номера, които не се повтаряха. На телефони в други градове из щата. Интересуваше ме по-специално номер в друг град, набран един-единствен път, някъде между половин час и четирийсет минути след полунощ. Този номер беше моята цел. Търпеливо, ред по ред, страница по страница, изчетох цялата разпечатка. Не бързах. Имах цял ден на разположение.

Намерих го на третата прегъвка на хармониката. Разговорът беше отбелязан в дванайсет и трийсет и две. Половин час и две минути, след като 1989-а се бе сменила с 1990-а. Точно в отрязъка от време, когато бях очаквал да го намеря. Беше продължил близо петнайсет минути. Това също отговаряше на очакванията ми. Но за всеки случай се зачетох нататък. Проверих следващите двайсет-трийсет минути. Там нищо не ми изглеждаше толкова обещаващо. Така че се върнах и забодох пръст в номера, който си бях харесал. Бях готов да заложа на него. Всъщност той беше единствената ми надежда.

— Имаш ли нещо за писане? — запитах.

Съмър извади химикалка от джоба си и ми я подаде.

— А монети за телефона?

Тя ми показа петдесетте цента в ръката си. Две по двайсет и пет. Написах номера, на който бях заложил, върху листчето от бележника на сержантката, точно под номера на хотела. Подадох й го.

— Обади се — казах. — Виж кой ще вдигне. Трябва да се върнеш отсреща в закусвалнята. Телефонът на рецепцията не работи.

Тя се върна след около осем минути. Аз си уплътних времето, като си измих зъбите. Бях си изработил една теория: ако не можеш да се наспиш, вземи душ. Ако и душ не можеш да си позволиш, едно миене на зъбите също помага.

Поставих четката си в една чаша в банята точно в момента, когато входната врата се отвори и Съмър влезе. А с нея и студен зимен въздух с мирис на мъгла.

— Номерът е на голф клуб край Роли — каза тя.

— Идеално — казах аз.

— Брубейкър — каза тя. — Той е бил там. На почивка.

— Може да е танцувал, когато са му се обадили — отбелязах аз. — Не мислиш ли? Какво друго е можел да прави в дванайсет и половина навръх Нова година? Сигурно рецепционистът е трябвало да го измъкне от балната зала, за да дойде до телефона. Затова разговорът е отбелязан като четвъртчасов. Повечето време е минало в чакане.

— Кой според теб му се е обадил?

На разпечатката имаше колонка от цифри и кодове, с които се обозначаваха телефоните, от които беше набирано. Тези неща не ми говореха нищо. За мен бяха само цифри и букви. Но сержантката се беше погрижила да ми даде ключ. На последната прегъвка от хармониката беше добавен на ръка списък с буквените кодове и местата, на които съответстваха. Права беше, че далеч превъзхожда младежа от дневната смяна. Но пък, от друга страна, той беше само ефрейтор, а тя — сержант. Американската армия се крепеше на сержантите.

Проверих буквените кодове с помощта на списъка.

— Обаждането е от монетен телефон в сградата на „Делта“ — казах аз.

— Значи, някой от „Делта“ се е свързал с командира си — каза Съмър. — И какво доказва това?

— Важен е часът — казах аз. — Трябва да е било доста спешно, не мислиш ли?

— И кой може да е бил?

— Да караме поред — казах аз.

— Не ме изолирай — каза тя.

— Не те изолирам — отвърнах аз.

— Напротив, изолираш ме. Затваряш се в себе си.

Не казах нищо.

— Майка ти е умряла, болно ти е, но не бива да се затваряш в себе си. Сам нищо няма да постигнеш, Ричър. Не може да прекараш целия си живот като единак.

Поклатих глава.

— Не е това, което си мислиш — казах аз. — Просто засега всичко са само догадки. Една абсурдна догадка след друга. През цялото време тръпна дали ще се докажат. Не ми се иска да се издъня. Не и пред теб. Няма да ме уважаваш повече.

Тя мълчеше.

— Знам, знам — казах аз. — Ти и без това вече не ме уважаваш, понеже си ме виждала гол.

Съмър не отговори. Само се усмихна.

— Но ще ти се наложи да свикваш — продължих аз. — Понеже ти предстои отново да ме видиш гол. И то още сега. Обявявам почивка до края на деня.

 

 

Леглото беше ужасно. Но пък, помислих си аз, какво да очакваме за петнайсет долара? А и Съмър ме накара да забравя за чаршафите. Бяхме доста уморени, но не чак дотам. Вторият път често е най-блажен. Поне според моя опит. Още ти е ново, чакаш го с нетърпение и не е започнало да ти омръзва.

След това сме заспали като младенци. Най-после и климатикът успя да вдигне леко градуса в стаята. Чаршафите се позатоплиха. Шумът от коли по магистралата действаше успокоително. Чувствахме се в безопасност. На никого нямаше да му хрумне да ни търси тук. Креймър бе направил добър избор. Като скривалище си го биваше. Двамата се сгушихме във вдлъбнатината на матрака, обвили ръце един около друг. В края на краищата леглото не беше чак толкова лошо. Дори може да се каже, че беше най-хубавото, в което някога бях спал.

* * *

Събудихме се след много време, изгладнели до смърт. Беше шест вечерта. Навън вече бе тъмно. Януарските дни се изнизваха покрай нас, а ние сякаш не ги забелязвахме. Изкъпахме се, облякохме се и отидохме в закусвалнята да хапнем. Взех армейския телефонен указател със себе си.

Избрахме си най-калоричното измежду най-евтините ястия в менюто и въпреки това профукахме общо осем долара. За компенсация се наливах с кафе. В закусвалнята имаха практика да доливат чашите до безкрайност. После заех позиция между вратата и касовия апарат и свалих телефонната слушалка от стената. Проверих номера в указателя и позвъних на Санчес във Форт Джаксън.

— Чух, че яко си я оплескал — каза той.

— Временно — отвърнах. — Научи ли нещо повече за Брубейкър?

— Какво например?

— Например дали са намерили колата му.

— Да, намерили са я. И то твърде далеч от Кълъмбия.

— Нека се опитам да отгатна. Някъде на повече от час път северно от Форт Бърд и малко на юг-югоизток от Роли. Да кажем, в Смитфийлд, Северна Каролина.

— Откъде, по дяволите, ти е известно?

— Шесто чувство — казах аз. — Предположих, че е някъде около пресечната точка на магистрала 95 и национално шосе 70. Там ли смятат, че е бил убит?

— Няма съмнение. Убит е в самата кола. Някой го е гръмнал от задната седалка. Предното стъкло пред шофьора е избито почти цялото навън, а каквото е останало, е покрито с кръв и мозък. Има пръски по волана, които са останали неразмазани. Никой друг не е карал колата след него. Следователно е бил убит там. В колата си. В Смитфийлд, Северна Каролина.

— Намерени ли са гилзи?

— Гилзи няма. Нито някакви други следи, ако не се брои оплесканата отвътре кола.

— Имат ли теория как е станало?

— Паркингът е в индустриална зона. Някаква голяма фабрика, местна забележителност, с огромен паркинг, който през деня е пълен с коли, но нощем опустява. Смятат, че е било среща с две коли. Брубейкър пристига пръв, втората кола спира до него, от нея слизат поне двама души, сядат за малко при него, говорят си нещо, после тоя отзад вади пистолет и го гръмва. Което според тях обяснява защо часовникът му е счупен. Може би в момента ръката му е била на волана. След като го очистват, онези го измъкват от колата, натъпкват трупа в багажника на другата, откарват го до Кълъмбия и го подхвърлят там.

— С дрога и пачка мангизи в джоба.

— Чийто произход още не е изяснен.

— А защо убийците не са преместили колата? — запитах аз. — Струва ми се доста тъпо да разкарват трупа чак до Южна Каролина, а да оставят колата където си е.

— Никой не знае защо. Може би защото една кола, пълна с кръв и с избито предно стъкло, би привлякла внимание по пътищата. Или пък защото понякога хората наистина са тъпи.

— А имаш ли записки какво е казала мисис Брубейкър, кой го е търсил по телефона?

— След вечеря на четвърти?

— Не, по-рано. Навръх Нова година. Около половин час, след като са се хванали за ръце и са пели „За старото приятелство“.

— Обикновено си записвам тия неща. Трябва да проверя.

— Побързай — казах аз. — Обаждам ти се от монетен апарат.

Чух как слушалката изтрака върху бюрото му. После шумове от движение и стържещи звуци някъде отстрани. Стоях и чаках. Поставих още две монети по двайсет и пет. Вече бяхме дали два долара за телефонни разговори. Плюс дванайсет за храна и петнайсет за стаята. Имахме всичко на всичко осемнайсет долара. От които със сигурност скоро щяхме да похарчим още десет. Надявах се да е по-скоро. Освен това си помислих колко по-добре би било, ако армията купуваше малолитражни коли. А не „Шевролет Каприс“ с големи осемцилиндрови двигатели. Нещо скромно — като това, дето Креймър си бе наел, с четири цилиндъра. За осем долара щеше да ни закара доста по-надалеч.

Чух как Санчес отново вдигна слушалката.

— И така, на Нова година — каза той — мисис Брубейкър твърди, че мъжът й е бил повикан на телефона около дванайсет и половина след полунощ. Било точно по време на танците и доста му се разсърдила за това.

— Казал ли й е нещо за самия разговор?

— Не. Но според нея след разговора танцувал още по-добре. Бил приятно развълнуван. Сякаш бил получил нови сили. Като куче, надушило следа.

— И мисис Брубейкър съди за това само по танцуването?

— Били са женени доста отдавна, Ричър. Женените хора се познават добре.

— Чудесно — казах аз. — Благодаря ти, Санчес. Трябва да прекъсвам.

— Внимавай.

— Винаги внимавам.

Поставих обратно слушалката и се върнах на масата.

— Сега накъде? — запита Съмър.

— Сега отиваме да гледаме жени, които се събличат — казах аз.

 

 

От закусвалнята до стриптийз бара разстоянието беше съвсем кратко и минаваше през паркинга на мотела. Наоколо имаше коли, но не много. Тълпите щяха да заприиждат след около два часа. Местните хора си бяха по къщите, вечеряха, гледаха телевизия. Военните във Форт Бърд привършваха с вечерята си в столовата, вземаха си душове, преобличаха се в цивилни дрехи, събираха се по двойки и тройки, търсеха си ключовете от колите, уговаряха се кой ще кара на връщане. Но аз все пак си казах, че трябва да си отварям очите на четири. Не исках да попадна на цяла компания от „Делта“, която да ме причака отвън в тъмното. Тази вечер времето ми беше ценно.

Дръпнахме вратата и влязохме. Зад касовия апарат се виждаше ново лице. Може би беше приятел или роднина на оня дебелак. Във всеки случай не ме познаваше. Освен това бяхме с обикновени камуфлажни униформи. Без отличителни знаци за войскова част. По нищо не личеше, че сме от военната полиция. За него бяхме скромен източник на доход за заведението. Нищо повече. Дори не ни удостои с поглед.

Помещението беше почти празно. Изглеждаше много различно от предишния път. Огромно, студено и пустеещо. Приличаше на заводски цех. Като ги нямаше телата да убиват звука, музиката гърмеше по-силно и по-тенекиено от друг път. Дансингът беше празен. Стотици незаети столове. Само една от танцьорките беше на работното си място. Горе, на централния подиум. Макар и окъпана в ярка червена светлина, изглеждаше апатична и някак уморена. Видях, че Съмър се загледа в нея и потрепери. Преди няколко дни й бях казал: И какво ще правиш тогава? Ще гладуваш? Или ще идеш в стриптийз бара при Син? Явно сега, като видя за какво става дума, последната възможност й се струваше твърде непривлекателна.

— Защо сме тук? — запита тя.

— За да открием ключа към всичко — казах аз. — Да поправим най-голямата ми грешка.

— И каква е тя?

— Ти само гледай.

Заобиколих дансинга и отидох до вратата на гримьорната. Почуках два пъти. Отвори ми едно момиче, което не бях виждал преди. Само открехна вратата и подаде глава през процепа. Може би беше гола.

— Търся Син — казах аз.

— Син не е тук.

— Тук е. И трябва да си изплати Коледата.

— Заета е.

— Десет долара — казах аз. — Само за разговор, без пипане.

Момичето се дръпна навътре и вратата се затвори след нея. Аз отстъпих, за да може, като отвори, Син да види най-напред Съмър, а не мен. Зачакахме. Мина доста време. Стояхме и чакахме. После вратата се отвори и Син излезе навън. Беше с розова прилепнала по тялото рокля. С лъскави пайети. И с високи токове от прозрачна пластмаса. Вмъкнах се зад гърба й. Застанах между нея и вратата на гримьорната. Тя се обърна и ме видя. Беше в капан.

— Само два въпроса — казах аз. — Това е всичко.

Изглеждаше по-добре от предишния път. След десет дни синините по лицето й почти се бяха разнесли. Може би гримът й беше малко по-силен. Очите й гледаха с празен поглед. Сигурно току-що си бе ударила дозата. Между пръстите на краката. Колкото й трябваше, за да изкара нощта.

— Десет долара — казах аз.

— Да седнем.

Намерихме една маса далеч от високоговорителите. Там беше относително тихо. Извадих десетачка от джоба си и я вдигнах пред лицето й.

— Помниш ли ме? — запитах.

Тя кимна.

— А помниш ли какво стана онази нощ?

Тя отново кимна.

— Е, добре. Кажи ми само това: кой те удари?

— Военният — каза тя. — Същият, с когото беше приказвал преди.