Глен Купър
Библиотеката на мъртвите (5)

12 февруари 1947 г.
Лондон

Ърнест Бевин беше връзката, посредникът. Единственият член на кабинета, служил в две правителства. За Клемънт Атли, премиера на лейбъристите, Бевин бе логичният избор.

— Ърнест — бе казал Атли на външния си министър, докато седяха пред горящата камина на Даунинг Стрийт. — Поговори с Чърчил. Кажи му, че лично го моля за помощ.

По плешивата глава на Атли бяха избили капчици пот и Бевин гледаше с неудобство как една струйка се стичаше по високото му чело и клюнообразния нос.

Заповедта бе приета. Никакви въпроси, никакви възражения. Бевин беше войник, стар лидер на лейбъристите, един от основателите на най-големия профсъюз на Великобритания — този на транспортните и общите работници. С типичния си прагматизъм, преди войната той бе един от малцината лейбъристи, които се съгласиха да сътрудничат на консервативното правителство на Уинстън Чърчил, и се бе обявил срещу пацифисткото крило на Партията на труда.

През 1940 г., докато подготвяше нацията за война и сформираше коалиционно правителство, Чърчил направи Бевин министър на труда и националните служби, давайки му големи пълномощия в областта на икономиката във военни условия. Бевин мъдро успя да намери баланс между военните и цивилните нужди и създаде своя собствена армия от петдесет хиляди души, взети от въоръжените сили да работят във въгледобива — Момчетата на Бевин. Чърчил имаше много високо мнение за него.

А после дойде ударът. Само седмици след триумфалната победа мъжът, когото руснаците наричаха британския булдог, изгуби съкрушително изборите през 1945 г., претърпя крах от Лейбъристката партия на Клемънт Атли и бе захвърлен от електорат, който не му вярваше, че може да възстанови държавата. Човекът, който бе казал: „Ние ще защитаваме нашия остров на всяка цена, ще се бием по бреговете, ще се бием по сушата, по полята, по улиците, но никога няма да се предадем“, слезе от голямата сцена на политиката, потиснат и обезкуражен. Чърчил мрачно поведе опозицията след поражението си, но повече предпочиташе да стои в любимия си Чартуел, където пишеше стихове, рисуваше с акварел и хвърляше хляб на черните лебеди.

Сега, година и половина по-късно, Бевин, вече външен министър на Атли, беше в дълбока нелегалност в очакване на по-твърдия си шеф. Беше студено, затова си остана със закопчано палто върху подплатения си зимен костюм с жилетка. Беше солиден мъж с оредяваща сива коса, зализана назад и намазана с помада, с месесто лице и заформяща се двойна брадичка. Нарочно беше избрал това потайно място за среща, за да прати психологическото си послание. Въпросът можеше да се окаже важен. Секретен. Ела веднага, без да се бавиш.

Посланието не бе останало незабелязано от Чърчил, който нахълта в стаята, огледа се безцеремонно и заяви:

— Защо искахте да идвам на това забравено от Бога място?

Бевин стана и с махване на ръка освободи високопоставения военен, който съпровождаше бившия министър-председател.

— В Кент ли бяхте?

— Да, в Кент бях! — Чърчил замълча за момент. — Никога не съм си помислял, че отново ще стъпя тук.

— Няма да ви подканвам да си свалите палтото. Студено е.

— Винаги си е било такова — отвърна Чърчил.

Двамата се ръкуваха хладно, след което Бевин го настани на масата, върху която лежеше червената папка с печата на премиера.

Намираха се в бункера на Джордж Стрийт, където Чърчил и военният му кабинет бяха прекарали по-голямата част от войната. Помещенията бяха изградени в мазето на сградата на Службата по труда, притисната между парламента и Даунинг Стрийт. Подсилен с чували пясък и бетон, бункерът вероятно щеше да оцелее и при пряко попадение, каквото така и не получи.

Седяха един срещу друг на голямата правоъгълна маса в заседателната зала, където Чърчил привикваше най-доверените си съветници, без да се интересува дали е ден или нощ. Помещението беше мрачно и неприветливо, със застоял въздух. До него бе стаята с картите, където все още лежаха плановете на военните действия, както и личната спалня на Чърчил, която все още си вонеше на пури, макар че последната бе загасена много отдавна. По-надолу по коридора в стария килер за метли се намираше свързочната с трансатлантическата телефонна линия, където апаратът с кодово име „Сайсали“ кодираше разговорите между Чърчил и Рузвелт. Доколкото Бевин знаеше, апаратурата все още работеше. Нищо не се бе променило от деня, когато помещенията бяха тихомълком опразнени след победата над Япония.

— Искате ли да обиколите? — попита Бевин. — Мисля, че генерал-майор Стюарт има ключове.

— Не искам — рязко отвърна Чърчил. Вече започваше да губи търпение. Бункерът го изнервяше. — Вижте какво, защо не пристъпим направо към въпроса? Какво искате?

Бевин зарецитира заученото си въведение.

— Появи се проблем — доста неочакван, доста необичаен и доста деликатен. Правителството трябва да подходи към него изключително внимателно и дискретно. Тъй като е свързан с американците, премиерът се запита дали не се намирате в много по-добра позиция спрямо тях, за да му помогнете лично по този въпрос.

— Аз съм в опозиция — ледено рече Чърчил. — Защо да му помагам за каквото и да било освен да опразни Даунинг Стрийт и да ми върне кабинета?

— Защото сте най-големият патриот, когото е раждала някога нашата нация. И защото човекът, когото виждам пред себе си, го е грижа повече за добруването на британските поданици, отколкото за политическите изгоди. Поради това смятам, че може би ще пожелаете да помогнете на правителството.

Чърчил изглеждаше объркан — много добре осъзнаваше, че го подвеждат.

— В какво сте се забъркали, по дяволите? Че да апелирате към патриотизма ми? Хайде, разкажете каква попара сте надробили.

— Ситуацията е обобщена на тези страници — каза Бевин и кимна към червената папка. — Може би бихте се съгласили да се запознаете. Носите ли очилата си за четене?

Чърчил опипа джоба на сакото си.

— Нося ги. — Надяна телените очила на грамадната си глава. — А вие какво, ще седите и ще въртите палци ли?

Бевин кимна и се облегна на простия дървен стол. Гледаше как Чърчил изсумтя и отвори папката. Гледаше го как прочете първия абзац. Гледаше го как свали очилата си и попита:

— Това някаква шега ли е? Наистина ли очаквате, че ще повярвам на подобно нещо?

— Не е шега. Да, невероятно е. Но не е измислица. По-нататък ще видите предварителния отчет на военното разузнаване за извършеното по потвърждаване на откритията.

— Не очаквах точно такова нещо.

Бевин кимна.

Преди да продължи с четенето, Чърчил запали пура. Старият му пепелник все още беше на масата.

От време на време мърмореше нещо неразбираемо. Веднъж възкликна: „Остров Уайт, за Бога!“ По едно време стана да се разтъпче и да запали отново. Непрекъснато мръщеше чело и хвърляше бързи въпросителни погледи към Бевин, а десет минути по-късно беше привършил с папката. Свали очилата, прибра ги в джоба си и дръпна силно от хаванската си пура.

— Участвам ли?

— Определено да, но не зная подробностите — сериозно отвърна Бевин.

— А вие? — попита Чърчил.

— Не съм се интересувал.

Изведнъж Чърчил се оживи и стана такъв, какъвто го беше виждал толкова много пъти в тази стая. Кръвта му кипеше.

— Това не бива да се разгласява! Едва сме се събудили от един ужасен кошмар. Подобно нещо само ще ни хвърли в още по-голям мрак и хаос.

— Точно така смятаме и ние.

— Кой е в течение? До каква степен може да се контролира информацията?

— Кръгът е малък. Като изключим премиера, аз съм единственият от министрите. Само трима-четирима офицери знаят достатъчно, за да съберат две и две. Разбира се, да не забравяме професор Атууд и екипа му.

Чърчил изсумтя.

— Това е проблем. Прави бяхте да ги изолирате.

— И накрая — продължи Бевин, — американците. Предвид специалните ни отношения, сметнахме за уместно да информираме президента Труман, но бяхме уверени, че съвсем малко от техните са в течение.

— Това ли е причината да се обърнете към мен? Заради янките?

Най-накрая на Бевин му стана достатъчно топло, за да свали палтото си.

— Ще бъда напълно откровен с вас. Премиерът иска вие да се заемете с Труман. Отношенията им не са от най-добрите. Правителството иска да възложи тази задача на вас. Не желаем да се въвличаме дългосрочно. Американците предложиха да вземат всички материали и след доста обсъждания сме на мнение, че е по-добре да се съгласим. Не са ни необходими. Явно американците имат какви ли не идеи, но не искаме да знаем за тях. Трябва да работим здраво за възстановяването на страната и не можем да си позволим нито разсейването, нито отговорността, ако се разчуе, нито пък разходите. Трябва да вземем решение и относно Атууд и останалите. Молим ви да се заемете с този въпрос не като лидер на опозицията, не като политическа фигура, а заради личните ви способности на морален лидер.

Чърчил кимаше.

— Умно. Много умно. Сигурно е ваша идея. Аз бих постъпил по същия начин. Вижте, приятелю, можете ли да ми гарантирате, че това няма да бъде използвано срещу мен в бъдеще? Смятам да ви бия на следващите избори и не ми се иска да ме торпилирате по такъв начин.

— Имате уверенията ми — отвърна Бевин. — Този въпрос е по-важен от политиката.

Чърчил стана и плесна с ръце.

— Тогава съм съгласен. Ще се обадя утре сутринта на Хари, ако успеете да го уредите. После ще се заема с Атууд.

Бевин прочисти пресъхналото си гърло.

— Надявам се, че ще се заемете по-скоро с професор Атууд. Той е надолу по коридора.

— Значи е тук! И искате да го направя още сега? — невярващо попита Чърчил.

Бевин кимна и стана малко припряно, сякаш се канеше да побегне.

— Ще ви оставя да го направите и лично ще докладвам на премиера. — Спря за момент, за да придаде по-голяма тежест на думите си. — Генерал-майор Стюарт ще бъде ваш адютант. Ще ви помага, докато проблемът бъде решен и всички материали — изнесени от британска територия. Това приемливо ли е?

— Да, разбира се. Ще се погрижа за всичко.

— Благодаря. Правителството ви е задължено.

— Да, да, всички ще ми благодарят с изключение на жена ми, която ще ме убие, че съм пропуснал вечерята — умислено рече Чърчил. — Доведете Атууд.

— Искате да го видите ли? Не мислех, че е абсолютно задължително.

— Не става въпрос какво искам или не искам. Май нямам друг избор.

 

 

Джефри Атууд седеше пред най-прочутия човек на света с ужасно объркана физиономия. Беше добре сложен и жилав от годините работа на открито, но цветът на кожата му бе жълтеникав като на болен. Макар да бе само на петдесет и две, последните събития сякаш го бяха състарили с цяло десетилетие. Чърчил забеляза лекото треперене на ръката му, когато мъжът поднесе чашата чай с мляко към устните си.

— Задържан съм против волята ми вече почти две седмици — каза Атууд. — Съпругата ми е в пълно неведение. Петима от колегите ми също бяха задържани, сред тях има една жена. Моите уважения, господин премиер, но това е скандално. Един от членовете на екипа ми, Реджиналд Сандърс, почина. Всички сме травмирани от тези събития.

— Да, наистина е скандално — съгласи се Чърчил. — И травмиращо. Съобщиха ми за Сандърс. Все пак несъмнено ще се съгласите, професоре, че всичко това е крайно необичайно.

— Е, да, но…

— Какво правехте по време на войната?

— Опитът ми беше използван пълноценно, господин премиер. Бях зачислен в полка, натоварен със запазването и каталогизирането на антиките и произведенията на изкуството, заграбени от нацистите от музеите на континента.

— Аха — кимна Чърчил. — Добре, добре. А след демобилизацията сте продължили научните си занимания.

— Да. Аз съм Бътъруърдов професор по археология и старини в Кеймбридж.

— И разкопките ви на остров Уайт са били първите след войната, така ли?

— Да, правих сондажи на обекта и преди войната, но в момента разкопките са в друг сектор.

— Разбирам.

Чърчил посегна към кутията с пури.

— Искате ли? — предложи той. — Не? Надявам се, нямате нищо против. — Драсна клечка кибрит и запафка яростно, докато стаята не се изпълни с дим. — Знаете къде се намираме, нали, професоре?

Атууд го погледна с недоумение.

— Малцина непосветени са стъпвали в тази стая. Аз самият изобщо не предполагах, че ще я видя отново, но бях повикан едва ли не от заточение, така да се каже, за да се справя с малката криза.

— Разбирам значението на откритието, господин премиер, но не мисля, че освобождаването на мен и на хората ми е проблем — запротестира Атууд. — Ако е криза, тя е изфабрикувана.

— Да, приемам гледната ви точка, но други биха реагирали по различен начин — студено отбеляза Чърчил и тонът му разтревожи професора. — Залогът в случая е много висок. Трябва да се вземат предвид евентуалните последици. Не можем да ви позволим да публикувате находките си в някое проклето списание, нали разбирате!

Атууд се задави от дима и на няколко пъти се закашля, за да прочисти гърлото си.

— Мисля си за това ден и нощ откакто ни арестуваха. Моля да имате предвид, че именно аз се обърнах към властите. Не съм изтичал да разгласявам каквото и да било на журналистите. Готов съм да сключа тайно споразумение и съм сигурен, че мога да убедя колегите си да направят същото. Това би трябвало да успокои всякакви тревоги.

— Това, сър, е много уместно предложение и смятам да го обмисля. Знаете ли, по време на войната вземах множество трудни решения в тази стая. Решения на живот и смърт… — Гласът му замря, когато си спомни едно от тях. Ужасният избор да позволи на Луфтвафе да бомбардират с фугасни бомби Ковънтри, без да заповяда евакуация. Ако го беше направил, нацистите щяха да се досетят, че англичаните са разбили шифрите им. Стотици цивилни загинаха. — Имате ли деца, професоре?

— Две момичета и едно момче. Най-голямото е на петнадесет.

— Е, не се съмнявам, че ще искат да видят баща си колкото се може по-скоро.

Атууд се развълнува и очите му се напълниха със сълзи.

— Вие бяхте вдъхновение за всички нас, господин премиер, герой за всички, а днес сте герой за мен. Благодаря ви от цялото си сърце за намесата.

Човекът вече хлипаше. Чърчил стисна зъби. Един мъж не би трябвало да се размеква така.

— Не му мислете. Всичко е добре, когато завършва добре.

След извеждането на Атууд остана да седи сам. Пурата бе догоряла до средата. Почти чуваше ехото на войната, тревожните гласове, шума от радиопредаванията, далечния грохот на бомбите. Синкавите струйки и кълба дим бяха като призраци, носещи се в зловонните подземни изпарения. Генерал-майор Стюарт, когото Чърчил познаваше бегло от войната, влезе и застана мирно.

— Свободно, генерал-майор. Казаха ли ви, че сега цялата тази каша е изсипана в моя скут?

— Така ми беше съобщено, господин премиер.

Чърчил вдигна пурата от стария си пепелник.

— Държите Атууд и хората му в Алдършот, нали?

— Точно така. Професорът вярва, че ще бъде освободен.

— Освободен? Не. Върнете го при хората му. Ще поддържаме връзка. Въпросът е деликатен. Не може да се действа прибързано.

Генералът погледна едрия мъж, тракна с токове и отдаде чест.

Чърчил взе палтото и шапката и за последен път излезе от помещението, без да поглежда назад.