Глен Купър
Библиотеката на мъртвите (9)

23 юни 2009 г.
Ню Йорк

Уил имаше ужасен махмурлук. Имаше чувството, че в черепа му се е събудила невестулка, спала досега на топло и уютно, която изведнъж се паникьосва от затвора си и се опитва с нокти и зъби да излезе на свобода през очите му.

Вечерта бе започнала доста добре. На връщане спря в кварталната си кръчма, миризливото кафене „При Дънигън“, където удари две на празен стомах. После се премести в „Пантеон Дайнър“, където изсумтя на силно брадясалия сервитьор. Онзи му изсумтя в отговор и без да разменят завършени фрази, му домъкна същото ядене, което ядеше два-три пъти седмично — агнешки кебап с ориз, прокаран, естествено, с две бири. А преди да хвърли котва в дома си, направи дружеско посещение на бакалията и си тръгна с половин галон „Джони Уокър“ черен етикет — кажи-речи единственият лукс, с който украсяваше живота си.

Апартаментът бе малък и спартански, а без женското докосване на Дженифър изглеждаше наистина мрачен и безинтересен — две полупразни стаи с бели стени и блестящ паркет, оскъден изглед към сградите от другата страна на улицата и няколко хиляди долара, инвестирани в най-проста мебел и килими. Честно казано, апартаментът му се виждаше тесен дори само за него. Дневната бе пет на четири метра, спалнята — три на три и половина, а кухнята и банята — колкото сносен килер. Някои от престъпниците, които бе прибрал през кариерата си, не биха погледнали това място като важна инвестиция. Как беше успявал да дели апартамента с Дженифър цели четири месеца? Чия е била блестящата идея?

Нямаше намерение да се напива до безпаметност, но тежестта на пълната бутилка бе страшно примамлива. Завъртя капачката, после взе бутилката за стъклената дръжка и напълни до половината любимата си чаша. Под тихото бръмчене на телевизора постепенно се напи на дивана и потъна в дълбоката тъмна дупка, докато си мислеше за шибания си ден, шибания си случай, шибания си живот.

Въпреки че пое случая „Апокалипсис“ с неохота, първите няколко дни бяха всъщност освежаващи. Клайв Робертсън беше убит направо под носа му и дързостта на престъплението и смущението го наелектризираха. Напомни му как на времето му въздействаха големите случаи и тласъците адреналин бяха напълно съгласни с него.

Хвърли се в бъркотията факти и макар да знаеше, че моментите на откровение са само измислица, изпитваше силно желание да дълбае, докато не открие нещо, което беше пропуснал, подминатата брънка, която щеше да свърже две убийства, после трето, четвърто и така нататък, докато случаят не се изясни.

Предизвикателствата на работата му действаха успокояващо като мехлем върху изгоряло. Отдаде й се изцяло, прерови всички папки, не даваше мира на Нанси, изтощаваше и нея, и себе си в маратона от дни, преминаващи в нощи и отново в дни. За момент дори взе присърце думите на Сю Санчес — добре, нека това е последният му голям случай. Нека спипа този скапаняк и се уволни величаво, с гръм и фанфари.

Кресчендо.

Декресчендо.

За една седмица беше изгорил цялата си енергия, бе изтощен и обезкуражен. Докладите от аутопсията и токсикологичните изследвания на Робертсън нищо не му говореха. Седемте други убийства нищо не му говореха. Не му идваше никаква идея що за птица беше извършителят или какво удоволствие получаваше от убийствата. Никое от първоначалните му предположения не се връзваше. Единственото, което се набиваше в очи, бе случайният подбор на жертвите, а никога досега не бе виждал подобно нещо при сериен убиец.

Първото уиски трябваше да притъпи неприятните спомени от следобеда в Куинс, когато разпита семейството на прегазения — приятни и улегнали хора, които все още не можеха да намерят утеха. Второто трябваше да се справи с чувството му за безсилие. Третото — да запълни част от пустотата със сантиментални спомени, четвъртото — за самотата му. Петото?…

 

 

Въпреки пулсиращата глава и гаденето, Уил упорито се замъкна на работа в осем. Според неговите принципи, ако не закъсняваш, никога не пиеш по време на работа, не близваш и капка до настъпването на щастливия час, нямаш проблем с пиячката. Въпреки това не можеше да пренебрегне изпепеляващото главоболие и докато пътуваше в асансьора, притискаше двойното кафе към гърдите си като животоспасяващ пакет. Трепна при мисълта как се беше събудил облечен в шест сутринта, а съдържанието на голямата бутилка се бе стопило с две трети. В кабинета си имаше „Адвил“. Трябваше да се добере дотам.

Папките по случая бяха натрупани върху бюрото му, по бюфета, шкафа за книги и по пода имаше сталагмити от бележки, доклади, изследвания, разпечатки и снимки от местопрестъплението. Беше си издълбал коридорчета между купчините — от вратата до стола, от стола до шкафа, от шкафа до прозореца, за да може да наглася щорите и да се предпази от следобедното слънце. Преодоля препятствията, стовари се в стола си и изрови болкоуспокоителните. Преглътна хапчетата с малко горещо кафе. Разтърка очи с длани и когато ги отвори, видя пред себе си Нанси, която го наблюдаваше като доктор.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма.

— Не ми изглеждаш добре. Приличаш на болен.

— Добре съм. — Намери опипом някаква папка и я отвори.

Тя все още стоеше на входа.

— Какво?

— Какъв е планът за днес? — попита тя.

— Моят план е да си изпия кафето, а твоят — да дойдеш отново след час.

Нанси най-прилежно се появи час по-късно. Болката и гаденето бяха позаглъхнали, но главата му беше все още размътена.

— Добре — започна той, — какъв е графикът ни?

Тя отвори вездесъщия си бележник.

— В десет имаме телеконференция с доктор Софър от „Джонс Хопкинс“. В два — пресконференция със специалната част. В четири трябва да идем да видим Хелън Суишър. Изглеждаш по-добре.

— Бях си добре и преди час, добре съм и сега — грубо отсече той.

Тя не изглеждаше особено убедена и Уил се запита дали не се е сетила, че е махмурлия. И тогава му просветна — изглеждаше по-добре. Лицето й бе малко по-изтънено, тялото й — малко по-стройно, полата не я стягаше толкова много в кръста. Вече десет дни непрекъснато бяха заедно и едва сега той осъзна, че напоследък яде като мишка.

— Мога ли аз да попитам нещо?

— Разбира се.

— Да не би да си на диета или нещо подобно?

Тя моментално се изчерви.

— Може да се каже. Освен това започнах отново да тичам.

— Е, отразява ти се добре. Продължавай в същия дух.

Тя сведе смутено поглед.

— Благодаря.

Уил побърза да смени темата.

— Добре, да се отдръпнем малко и да се опитаме да видим цялата картина — неясно рече той. — Подробностите ни разказват играта. Да ги прегледаме отново още веднъж, като се съсредоточим върху общите неща.

Отиде при нея на масата за съвещания и премести едни папки върху други, за да разчисти малко. Взе един лист, написа „Ключови наблюдения“ и го подчерта два пъти. Заповяда на мозъка си да заработи и разхлаби вратовръзката, за да помогне на кръвообращението.

Имаше три убийства на 22 май, три на 25 май, две на 11 юни и нито едно след това.

— Какво ни казва това? — попита той. Нанси поклати глава, така че Уил сам отговори на въпроса си. — Всичките са делнични дни.

— Може би работи през уикендите — предположи тя.

— Добре. Може би. — Записа първото си ключово наблюдение — „Делници“. — Намери папките на Суишър. Май бяха върху шкафа за книги.

Случай номер едно: Дейвид Пол Суишър, тридесет и шест годишен, инвестиционен банкер в една от големите банки. Жилище на Парк Авеню, богат, учил в Бръшлянената лига. Женен, без данни за кръшкане. Без скелети в килера, доколкото знаеха. Извел кучето на разходка преди съмване и бил открит от бегач малко след пет сутринта, лежащ в локва кръв. Липсващи часовник, пръстени и портфейл, чисто прерязана лява сънна артерия. Тялото било все още топло, на около шест метра извън обхвата на най-близката наблюдателна камера, разположена на покрива на сградата от южната страна на Осемдесет и втора улица — само някакви си шест метра и щяха да разполагат със запис на убийството.

Все пак бяха успели да видят за момент интересуващия ги човек — деветсекунден откъс, от 5:02:23 до 5:02:32, заснет от охранителна камера на покрива на десететажната сграда на западната страна на Парк Авеню, между Осемдесет и първа и Осемдесет и втора. Виждаше се как някакъв мъж се появява от Осемдесет и втора, тръгва на юг по Парк Авеню, обръща се и тича обратно по същия път, за да изчезне отново в Осемдесет и втора. Изображението беше с лошо качество, но техниците от ФБР бяха успели да увеличат и изчистят картината. По цвета на ръката заключиха, че заподозреният е чернокож или латинос, а от съпоставката с околните предмети изчислиха, че е висок около метър седемдесет и пет и тежи между седемдесет и осемдесет килограма. Качулката на сивия суичър скриваше лицето му. Времето беше подходящо, тъй като обаждането на 911 бе регистрирано в 5:07, но поради липсата на свидетели нямаха никакви сведения за самоличността на извършителя.

Ако не беше пощенската картичка, случаят щеше да бъде приет за най-обикновено улично нападение. Дейвид Суишър обаче беше получил картичка. Дейвид Суишър бе жертва номер едно на Апокалипсиса.

Уил вдигна снимката на мъжа с качулката към Нанси.

— Значи това е нашият човек?

— Може да е убиецът на Дейвид, но това не го прави Убиеца на Апокалипсиса — рече тя.

— Сериен убиец по съвместителство? Би бил първият по рода си.

Тя опита друга тактика.

— Добре, може да е бил наемен.

— Възможно. Един банкер със сигурност си има врагове — съгласи се Уил. — При всяка сделка има печеливша и губеща страна. Но Дейвид е различен от останалите жертви. Той е единственият, който е отивал с костюм на работа. Кой ще плати за убиването на когото и да било от останалите? — Уил прелисти една от папките на Суишър. — Разполагаме ли със списък на клиентите му?

— Банката му не е от най-отзивчивите — докладва Нанси. — Всяко допитване трябвало да мине през юридическия им отдел и да бъде подписано лично от главния юрисконсулт. Все още не разполагаме с нищо, но продължавам да ги натискам.

— Имам чувството, че той е ключът. — Уил затвори папката и я побутна настрана. — Първата жертва в поредицата има особено значение за убиеца, нещо символично. Казваш, че днес ще се видим с жена му, така ли?

Тя кимна.

— Крайно време беше.

Случай номер две: Елизабет Мари Колер, тридесет и седем годишна, управител на аптека „Дуейн Рийд“ в Куинс. Застреляна при обир, намерена от служителите си при задния вход, когато те дошли на работа в 8:30 сутринта. Отначало полицаите помислили, че е била убита от грабител, който я е издебнал, за да открадне наркотици. Нещо се объркало, той стрелял, тя паднала, той побягнал. Куршумът бил 38 калибър, един изстрел от упор в слепоочието. Никакви видеозаписи, никакви съществени следи. На полицията й трябвали два дни, за да намери пощенската картичка в апартамента й и да я свърже с останалите убийства.

Уил вдигна очи от папката.

— Добре, каква е връзката между един банкер от Уолстрийт и управителка на аптека?

— Не зная — сви рамене Нанси. — Били са горе-долу на една възраст, но в живота им няма никакви явни пресечни точки. Той никога не е пазарувал в аптеката й. Нищо.

— Как сме с бившия й съпруг, старите приятели, колегите?

— Успях да открия повечето от тях — отвърна тя. — Има само един приятел от гимназията, когото не мога да намеря. Семейството му напуснало щата преди години. Всички останали, ако нямат алиби за нейното убийство, значи нямат и за което и да било друго. Била е разведена от пет години. Бившият й мъж е карал автобус в сутринта, когато е била застреляна. Била е най-обикновен човек. Животът й е бил прост. Не е имала врагове.

— Значи ако не беше картичката, щяхме да си имаме отворен и затворен случай на зле протекъл въоръжен грабеж.

— Така изглежда, поне на пръв поглед — съгласи се Нанси.

— Добре, да видим какво може да се направи — каза той. — Провери дали фигурира в някой годишник на гимназия или колеж и се погрижи всички имена да влязат в базата данни. Освен това се свържи с хазяина й и направи списък на всички сегашни и бивши съседи за последните пет години. Включи и тях в бъркоча.

— Дадено. Искаш ли още кафе?

Искаше, при това страшно.

Случай номер три: Консуела Пилар Лопес, тридесет и две годишна, незаконна имигрантка от Доминиканската република, живяла в Стейтън Айлънд, работила като чистачка в Манхатън. Намерена малко след 3:00 през нощта от група тийнейджъри в горичка край брега в парк „Артър фон Брайсън“, на около километър от дома й на Фингърборд Роуд. Била изнасилена и многократно намушкана в гърдите, главата и шията. Според камерата, взела ферибота от Манхатън в десет вечерта. Обикновено пътувала с автобус на юг към Форт Уодсуорт, но никой не я е засякъл на спирката при терминала „Сейнт Джордж“ или в автобус 51, пътуващ по Бей Стрийт до Фингърборд.

Работната хипотеза бе, че някой я е пресрещнал на терминала, предложил й е да я закара и я е отвел в тъмното кътче на острова, където посрещнала смъртта си под надвисналия мост „Верацано-Нароус“. Във или по тялото й не била открита семенна течност — явно убиецът е използвал презерватив. По ризата й били намерени сиви влакна, по всяка вероятност от суичър. Измерването на раните показало, че острието е било с дължина десет сантиметра, подобно на онова, с което е бил убит Дейвид Суишър. Лопес живеела в двуетажна къща с голяма група роднини и братовчеди, някои регистрирани, други — не. Била религиозна и се молела в „Сейнт Силвестър“, където поразените енориаши се бяха събрали за възпоменателна меса. Според роднините и познатите й нямала приятел, а аутопсията показала, че макар и прехвърлила трийсет, била все още девствена. Всички опити за връзка с останалите жертви се оказали безрезултатни.

Уил бе отделил особено много време тъкмо на това убийство — обходи ферибота и терминала с автобусната спирка, отиде до местопрестъплението, посети дома и църквата. Сексуалните престъпления бяха стихията му. Не че искаше да прави кариера с тях — никой с ума си не би написал в молбата си в Куонтико „Бих искал някой ден да специализирам сексуални престъпления.“ Просто първите му големи случаи имаха силни сексуални моменти, а точно по този начин те разпределят в Бюрото. Беше направил повече от това да следва интуицията си — гореше от амбиция и се усъвършенства до степента на експерт. Бе изучил най-усърдно аналите на сексуалните престъпления и се беше превърнал в ходеща енциклопедия по серийната перверзност на американците.

Беше виждал подобно убийство преди и бързо си спомни профила на извършителя. Убиецът бе опитен ловец, планираше ходовете си, предпазлив самотник, който внимаваше да не оставя следи от ДНК след себе си. Явно е познавал квартала, което означаваше, че или в момента пребивава там, или някога е живял на Стейтън Айлънд. Познавал е парка като собствената си длан и е преценил точно къде да си свърши работата, без риск от случайни свидетели. Имаше голяма вероятност да е латинос, тъй като жертвата му е проявила достатъчно доверчивост, за да се качи в колата му, а знаеше, че английският й бил съвсем ограничен. Имаше голяма вероятност да е познавала убиеца си, било то и бегло.

— Чакай малко — внезапно рече Уил. — Разполагаме с нещо. Убиецът почти със сигурност е имал кола. Трябва да се огледаме за същия тъмносин седан, който е прегазил Майлс Дрейк. — Надраска „Син седан“ върху листа. — Как беше името на свещеника й?

Нанси си спомни тъжното му лице и не й се наложи да рови в бележника си.

— Отец Рохас.

— Трябва да направим диплянка с различни модели тъмносини седани и да помолим отец Рохас да ги раздаде на енориашите и да види дали някой не познава някого с такава кола. Освен това пусни списъка на енориашите в отдела за моторни превозни средства и вземи разпечатка на регистрираните автомобили. Обърни особено внимание на мъжете.

Тя кимна и си отбеляза.

Уил опря ръце на тила и се прозя.

— Трябва да отскоча до клозета. После ще се обадим на онзи тип.

 

 

Съдебните лекари в централата ги упътиха към Джералд Соуфър, водещия експерт в окръга по наистина странни смъртни случаи. Фактът, че търсеха именно неговата консултация, беше мерило за безсилието им във връзка с кончината на Клайв Робертсън.

В течение на шест минути Уил и Нанси бяха правили сърдечен масаж на безжизненото тяло на Клайв, докато не дойдоха парамедиците. На следващата сутрин се навъртаха около съдебния лекар, когато онзи отвори тялото на Клайв и започна да търси причината за смъртта. Като се изключат счупените кости на носа, външни травми нямаше. Тежкият му мозък, който доскоро преливаше от музика, бе нарязан на тънки резенчета като филийки. Нямаше признак за удар или кръвоизлив. Всичките му вътрешни органи бяха нормални за човек на неговата възраст. Сърцето му бе леко уголемено, клапите — нормални, коронарните артерии имали слаби до средни признаци на атеросклероза, особено лявата низходяща, която беше седемдесет процента запушена.

— Сигурно моята е запушена повече, отколкото на този — изхриптя докторът ветеран.

Нямаше признаци за инфаркт, макар Уил да знаеше, че това може да се определи категорично едва след микроскопско изследване.

— Засега не мога да изляза с диагноза — заяви патологът, сваляйки ръкавиците си.

Уил чакаше с безпокойство резултатите от кръвните и тъканните изследвания. Надяваше се да открият някаква отрова, но се интересуваше също и от ХИВ статуса му, тъй като бе правил дишане уста в уста на окървавеното тяло на Клайв. След няколко дни резултатите пристигнаха. Добрата новина — тестовете за ХИВ и хепатит бяха отрицателни. Лошата новина — всички резултати бяха отрицателни. Човекът просто нямаше причина да е мъртъв.

— Да, имах възможност да се запозная с доклада от аутопсията на господин Робертсън — каза д-р Соуфър. — Типично е за синдрома.

Уил се наведе към микрофона.

— В смисъл?

— Ами, сърцето му не е било в толкова лошо състояние. Няма критични коронарни запушвания, никакви тромбози, никакви хистопатологични данни за нарушения на миокарда. Това е типично за изследваните от мен пациенти с предизвикана от стрес кардиомиопатия, известна също като синдром на блокиране на миокарда.

Според Соуфър, внезапен емоционален стрес, като страх, гняв или шок, може да доведе до внезапно и фатално спиране на сърцето. Жертвите били хора, които във всички останали отношения били здрави, но били подложени на внезапен и силен емоционален удар, например смъртта на близък човек или силна уплаха.

— Докторе, говори специален агент Липински — обади се Нанси. — Чела съм статията ви в „Медицински журнал на Нова Англия“. Нито един от пациентите с вашия синдром не е умрял. Какво прави господин Робертсън различен?

— Отличен въпрос — отвърна Соуфър. — Мисля, че сърцето може да бъде зашеметено от масирано отделяне на катехоламини — хормони на стреса като адреналина, които се отделят от надбъбречните жлези в отговор на стрес или шок. Това е основно еволюционно средство за оцеляване, което подготвя организма за борба или бягство пред лицето на застрашаваща живота опасност. При някои индивиди обаче отделянето на тези неврохормони е толкова силно, че сърцето може да не бъде в състояние да работи ефективно. Сърдечната дейност рязко намалява и това води до спадане на кръвното налягане. За съжаление, при господин Робертсън сривът на сърдечната дейност се е съчетал със средното запушване на лявата коронарна артерия, довело вероятно до лошо изпълване на лявата камера, което е предизвикало фатална аритмия, а може би камерна фибрилация, и внезапна смърт. Случаите от шок на миокарда са редки, но не невъзможни. Доколкото разбирам, господин Робертсън се е намирал под остър стрес преди да умре.

— Беше получил пощенска картичка от Убиеца на Апокалипсиса — каза Уил.

— Е, в такъв случай ще използвам общоприетия израз и ще кажа, че вашият господин Робертсън е бил буквално уплашен до смърт.

— Не приличаше на уплашен — отбеляза Уил.

— Външният вид може да е измамен — напомни му Соуфър.

След като приключиха, Уил затвори и допи остатъците от петото си кафе за деня.

— Ясно като шибана тиня — промърмори. — Убиецът се обзалага, че ще убие човека, като го наплаши до смърт? Стига бе! — Разпери раздразнено ръце. — Добре, да продължаваме. Убива трима души на двайсет и втори май и си почива през уикенда. На двайсет и пети отново е зает.

Случай номер четири: Майлс Дрейк, двадесет и четири годишен куриер от Куинс, работил във финансовия район в 7:00 сутринта, когато някаква служителка на Бродуей, единственият свидетел, поглежда през прозореца си и го вижда на Джон Стрийт как нарамва раницата и се качва на колелото си, точно когато тъмносин седан се качва на тротоара, блъска го и продължава нататък. Жената е твърде потресена, за да види номера или да посочи каква точно е марката и моделът на колата. Дрейк умира на място с премазан черен дроб и далак. Колата, която несъмнено е получила някакви следи от удара, си остава неизвестна въпреки масираните проверки на всички автокъщи в района. Майлс живеел с по-големия си брат и според всички показания бил напълно редовен. Чисто досие, свидетелства за добро справяне с работата и т.н. Не са известни връзки с другите жертви, нито пряко, нито непряко, макар че никой не би могъл да твърди със сигурност, че никога не е стъпвал в намиращата се на булевард „Куинс“ аптека на Колер.

— Някаква информация за наркотици? — попита Уил.

— Нищо, но си спомням един случай, докато учех право. Куриер като него снабдяваше с кокаин брокерите от района.

— Не е зле да се провери. — Уил написа: „Проверка на раницата за следи от наркотици“.

Случай номер пет: същия следобед Милош Иван Кович, осемдесет и две годишен старец от Парк Слоуп, Бруклин, се хвърля от апартамента си на деветия етаж и се превръща в каша на Проспект Парк Уест, недалеч от Гранд Арми Плаза. Прозорецът на спалнята му е широко отворен, апартаментът е заключен, няма следи от влизане с взлом или обир. Няколко черно-бели снимки в рамка на младия Кович с други хора, вероятно роднини, са намерени разбити на пода до прозореца. Няма предсмъртно писмо. Човекът, хърватски имигрант, работил петдесет години като обущар, нямал живи роднини и водил толкова затворен живот, че никой не можеше да свидетелства за душевното му състояние. В апартамента били открити само едни отпечатъци — неговите собствени.

Уил прегледа купчината стари фотографии.

— Имаме ли информация за някого от тези хора?

— За нито един — отвърна Нанси. — Всичките му съседи бяха разпитани, пратихме хора и в хърватската общност, но никой не го е познавал. Нямам представа какво да правим. Някакви идеи?

Уил обърна длани към небето.

— Абсолютно никакви.

Случай номер шест: Марко Антонио Наполитано, осемнадесетгодишен, неотдавна завършил гимназия. Живеел с родителите и сестра си в Малката Италия. Майка му намерила пощенската картичка в стаята му и рисунката на ковчег я довела до истерия. Семейството му безуспешно се опитало да го заключи за целия ден. Полицията открила тялото му вечерта в парното помещение на сградата с игла в ръката, хероин и турникет. Аутопсията показала свръхдоза, но семейството и най-близките му приятели се кълнат, че не е употребявал наркотици, което се потвърждава и от отсъствието на следи от убождания по тялото му. Хлапето имало няколко прегрешения — кражби от магазини и подобни неща, но не било от сериозните злодеи. По спринцовката са открити следи от две различни ДНК, като неидентифицираната е на мъж, което предполага, че някой друг му е направил инжекцията, използвайки намерените до тялото средства. Освен това по спринцовката и лъжицата били намерени отпечатъци на двама души, негови и други, които били прекарани през националната база данни, но без да намерят съвпадение с петдесетте милиона записа.

— Добре — каза Уил. — Този има възможни връзки.

Нанси също ги видя и се ободри.

— Да, какво ще кажеш за това? Убиецът е наркоман, убива Елизабет и се опитва да открадне наркотици от аптеката й. Има зъб на Марко и му бие свръхдоза, а също и сметки за уреждане с Майлс, който му е доставчик.

— А Дейвид?

— Най-вероятно е бил нападнат за пари, което също подхожда на наркоман.

Уил поклати глава и се усмихна кисело.

— Много изсмукано ми звучи — изтъкна той, пишейки „Възможен наркоман???“ — Добре, на финалната права сме. Нашият човек си взема две седмици почивка, след което започва отново на единадесети юни. Защо е тази пауза? Да не би да е уморен? Или зает с нещо друго? Може би е напуснал града? И се е върнал във Вегас?

Риторични въпроси. Нанси изучаваше лицето на Уил, който мислеше ожесточено.

— Прехвърлихме всички пътни нарушения в посока изток на основните пътища между Вегас и Ню Йорк за периодите между датите от картичките и дати на убийствата и не попаднахме на нищо интересно, така ли е?

— Така е — кимна тя.

— Разполагаме и с пътническите списъци за всички полети между Вегас и Ню Йорк за същите дати, нали?

— Да.

— И какво сме научили от това?

— Засега нищо. Имаме няколко хиляди имена, които съпоставяме на всеки няколко дни с имената в базите данни на жертвите. Засега без резултати.

— И сме направили щатски и федерални проучвания на досиетата на всички пътници, нали?

— Уил, задаваш ми този въпрос за стотен път!

Нямаше намерение да се извинява.

— Защото е важно! И направи разпечатка на всички пътници с испаноезични имена. — Посочи към купчината папки на пода до прозореца. — Подай ми онази. От нея се включих.

Случай номер седем: Ида Габриела Сантяго, седемдесет и осем годишна, застреляна в ухото в спалнята си с пистолет 22 калибър. Както и беше предположил, не е била изнасилена и като се изключат жертвата и най-близките й роднини, не са намерени никакви други отпечатъци от пръсти. Чантата й е била открадната и все още не е открита. Калният отпечатък под прозореца в кухнята е от дванадесети размер, с характерната шарка на популярните маратонки „Рибок“ DMX 10. По дълбочината на отпечатъка и съдържанието на вода в калта в лабораторията са изчислили, че заподозреният е тежал около седемдесет и седем килограма, горе-долу толкова, колкото и онзи от записите на Парк Авеню. Бяха търсили връзки, особено със случая „Лопес“, но между живота на двете жени не бяха открити общи моменти.

Оставаше случай номер осем: Лусиъс Джеферсън Робертсън, човекът, буквално уплашен до смърт. Нямаше какво още да се каже за него, нали?

— Това е, предавам се — обяви Уил. — Ще обобщиш ли, партньоре?

Нанси запрелиства бележките си и хвърли поглед на „Ключовите наблюдения“.

— Може да се каже, че заподозреният е висок около метър и седемдесет и пет, тежащ към седемдесет и седем килограма мъж от испаноезичен произход, наркоман и склонен към сексуално насилие, който кара синя кола, притежава нож, пистолети двадесет и втори и тридесет и осми калибър, пътува редовно с кола или самолет до Лас Вегас и обратно и предпочита да убива хора в делнични дни, за да може да си почине през уикендите.

— Ама че профил — отбеляза Уил и на лицето му най-сетне се появи усмивка. — Добре, да съберем всичко накуп. Как подбира жертвите си и защо са шибаните пощенски картички?

— Недей да ругаеш! — рече тя и игриво замахна с бележника си към него. — Възможно е жертвите да са свързани, но може и да не са. Всяко престъпление е различно. Човек остава с впечатлението, че това е търсено нарочно. Може би подборът на жертвите също е правен напосоки. Изпраща картичките, за да ни покаже, че престъпленията са свързани и че той е онзи, който решава дали някой ще умре. Чете във вестниците за Убиеца на Апокалипсиса, гледа репортажите по кабелните телевизии и това е истинската тръпка за него. Много е умен и много извратен. Такъв е нашият човек.

Зачака одобрението му, но вместо това той я поля със студена вода.

— Ти си абсолютен перко, специален агент Липински, знаеш ли го? — Стана и се възхити на усещането да имаш бистра глава и стомах, способен да поема храна. — В анализа ти има само една грешка. Не вярвам на нито една дума от него. Единственият познат ми архипрестъпник, способен на подобна брилянтна проява на зло, е Леке Лутор, а последния път, когато се сблъсках с него, беше в комикс. Излез да похапнеш. После мини да ме вземеш за пресконференцията.

Изпрати я с намигване и се загледа след нея. Помисли си, че определено изглежда по-добре.

Лятото напредна, делото се проточи и съобщенията за Апокалипсиса в пресата започнаха да се появяват веднъж седмично. Отначало даваха изявления всеки ден, но подобно ниво на популярност не можеше да се задържи дълго. Все пак в историята имаше хляб, при това доста, и се оказа с по-висок рейтинг от О Джей Симпсън, Джон Бенет и Ана Никол, взети заедно. Всяка вечер кабелните телевизии разнищваха случая до молекулярно ниво от водещи и цял легион бивши служители на ФБР и други правозащитни организации, юристи и учени глави, които тежко изказваха теориите си. Напоследък започна да се оформя обща за всички тема — ФБР няма напредък, следователно ФБР са некадърници.

Пресконференцията се проведе в балната зала на „Хилтън“. Когато Уил и Нанси заеха местата си край служебния вход, три четвърти от помещението бяха изпълнени от журналисти, фотографи и важни клечки. По даден сигнал включиха прожекторите и започна прякото излъчване.

Напет и невъзмутим, кметът се качи на подиума.

— Това разследване продължава вече шест седмици — започна той. — Добрата новина е, че за последните десет дни няма нови жертви. Макар да не са извършени арести, професионалистите от правозащитните служби от Ню Йорк, щата Ню Йорк и федералните агенции работят усърдно — и според мен продуктивно — за проучването на множество следи и хипотези. Същевременно не можем да отречем, че в града станаха осем свързани помежду си убийства и нашите граждани няма да се почувстват в пълна безопасност, докато извършителят не бъде заловен и даден на правосъдието. Бенджамин Райт, главен асистент от филиала на ФБР в Ню Йорк, ще отговори на въпросите ви.

Райт бе висок и слаб афроамериканец към петдесетте, с тънки мустаци, късо подстригана коса и професорски очила с телени рамки. Стана и приглади гънките на двуредното си сако. Чувстваше се спокойно пред камерите и говореше ясно в грозда микрофони.

— Както каза кметът, ФБР работи в сътрудничество с градските и щатските служби за решаването на този случай. Това несъмнено е най-голямото разследване на серийни убийства в историята на Бюрото. Макар да нямаме задържан заподозрян, продължаваме да работим неуморно и искам много ясно да подчертая, че ще намерим убиеца. Не страдаме от ограничени ресурси. Използваме всичко налично за този случай. Въпросът опира до време, не до липсата на хора. А сега ще отговоря на въпросите ви.

Журналистите забръмчаха като разбутан кошер, макар да не очакваха да научат нещо ново. Телевизионните репортери бяха достатъчно цивилизовани да оставят техните омацани с мастило колеги от вестниците първи да хвърлят камъните.

 

 

В. Има ли нови резултати от токсикологичните проби на Лусиъс Робертсън?

О. Не. За някои от тестовете на тъканите ще са нужни още няколко седмици.

В. Правени ли са изследвания за рицин и антракс?

О. Да. И двата са отрицателни.

В. Щом всички проби са отрицателни, тогава какво е убило Лусиъс Робертсън?

О. Все още не се знае.

В. Тази липса на яснота не рискува ли да разтревожи обществото като цяло?

О. Когато научим причината за смъртта, ще я оповестим.

В. Полицията в Лас Вегас сътрудничи ли ви?

О. Да.

В. Всички отпечатъци върху картичките ли са проверени?

О. Почти. Остават да се проверят още няколко пощенски служители.

В. Има ли някакви следи към мъжа с качулката от случая със Суишър?

О. Никакви.

В. Куршумите от двете стрелби имат ли съответствие с някакви минали случаи?

О. Не.

В. Откъде сте сигурни, че зад всичко това не стои „Ал Кайда“?

О. Няма улики, предполагащи тероризъм.

В. Екстрасенска от Сан Франциско се оплака, че ФБР не желае да говори с нея въпреки твърденията й, че в убийствата е замесен дългокос мъж на име Джаксън.

О. ФБР се интересува от всяка заслужаваща доверие информация.

В. Наясно ли сте, че обществото се обезсърчава от липсата на напредък?

О. Служителите споделят чувствата на гражданите, но остават уверени в крайния успех на разследването.

В. Мислите ли, че ще има още убийства?

О. Надяваме се, че не, но няма начин да знаем със сигурност.

В. ФБР разполага ли с профил на Убиеца на Апокалипсиса?

О. Все още не. Работи се по въпроса.

В. Защо създаването му се бави толкова?

О. Заради сложността на случая.

 

Уил се наведе към Нанси.

— Колосална загуба на време — прошепна в ухото й той.

 

В. Най-добрите специалисти ли са натоварени със случая?

О. Да.

В. Могат ли медиите да разговарят със специалния агент, ръководещ разследването?

О. Аз мога да отговоря на всичките ви въпроси.

 

— Сега става интересно — добави Уил.

 

В. Защо да не можем да се срещнем с агента?

О. Ще се опитаме да ви го осигурим за следващата пресконференция.

В. В момента той тук ли е?

О. …

 

Райт погледна умоляващо седящата на първия ред Сю Санчес, сякаш я призоваваше да контролира по-добре човека си. Тя се огледа и забеляза стоящия настрана Уил; единственото, което можеше да направи, бе да го изгледа убийствено.

Мисли ме за неуправляем, помисли си той. Какво пък, няма да я разочаровам. Аз съм ръководещият разследването специален агент. Не исках случая, но сега той е мой. Щом искат мен, ето ме.

— Насам! — извика Уил и вдигна ръка. През цялата си кариера се беше изправял десетки пъти пред журналисти и тези неща му бяха до болка познати. Изобщо не се притесняваше от камери.

Нанси видя ужасената физиономия на Санчес и едва не го сграбчи за ръкава. Едва. Уил пъргаво се насочи с пружинираща походка към подиума, докато камерите се завъртаха в негова посока.

На Бенджамин Райт не му оставаше нищо друго, освен да го представи.

— Добре, специален агент Уил Пайпър ще отговори на няколко ваши въпроса. Ти си, Уил.

Докато се разминаваха, Райт му прошепна:

— Бъди кратък и внимавай какво говориш.

Уил приглади коса с длан и пристъпи напред. Организмът му бе изхвърлил алкохола и страничните му продукти и се чувстваше добре, дори изпълнен с енергия. Беше фотогеничен, едър рус мъж с широки рамене, трапчинки и невероятно сини очи. Някакъв телевизионен режисьор се обади от апаратната:

— Покажете го в близък план!

Първият въпрос беше как се пише името му.

— Като на Пайд Пайпър,^[1] П-А-Й-П-Ъ-Р.

Репортерите се наведоха напред в столовете си. Дали го познаваха? Някои от по-възрастните си зашепнаха един на друг:

— Помня този тип. Прочут е.

— Откога работите във ФБР?

— От осемнайсет години, два месеца и три дни.

— Каква е причината за такава точност?

— Падам си по детайлите.

— Какъв е опитът ви със серийните убийства?

— Посветих на тях цялата си кариера. Ръководил съм разследването на осем случая — на изнасилвача от Ашвил, убиеца от Уайт Ривър в Индианаполис и шест други. Хванахме всички, ще хванем и този.

— Защо все още нямате профил на убиеца?

— Повярвайте, опитахме, но не се получава по обичайния начин. Нито едно убийство не прилича на някое от останалите. Няма общ модел. Ако не бяха пощенските картички, дори нямаше да разберем, че случаите са свързани.

— Каква е хипотезата ви?

— Мисля, че си имаме работа с много извратен и много интелигентен човек. Нямам представа какво го мотивира. Търси внимание, това е повече от сигурно. И го получава, благодарение на вас.

— Мислите, че не трябва да го отразяваме ли?

— Нямате друг избор. Просто казвам фактите.

— Как смятате да го хванете?

— Не е съвършен. Оставил е улики, за които няма да говоря по обясними причини. Ще го пипнем.

— Какъв е вашият залог? Ще направи ли отново удар?

— Ще ви отговоря така. Залогът ми е, че точно в момента гледа тази пресконференция по телевизията, така че казвам това на теб. — Уил се вторачи в камерите с невъзможно сините си очи. — Ще те пипна. Въпрос на време е.

Райт, който пърхаше наоколо, буквално го избута от микрофоните.

— Добре, мисля, че за днес е достатъчно. Ще ви уведомим за часа и мястото на следващия брифинг.

Журналистите станаха от местата си и над глъчката се чу викът на репортерката на „Пост“:

— Обещайте, че ще доведете отново Пайд Пайпър!

 

 

Парк Авеню 941 представляваше солидна тринайсететажна сграда отпреди войната. Долните етажи бяха облицовани с фин бял гранит, а изисканото фоайе — с мрамор и кретон. Уил беше идвал тук и преди, за да проследи последните стъпки на Дейвид Суишър от фоайето до мястото на Осемдесет и втора, на което му бяха източили кръвта. Беше изминал разстоянието в същия сумрак преди зазоряване и след като бе приклекнал на мястото на трупа (все още потъмняло въпреки здравото търкане на службите по чистотата), се беше опитал да си представи последното, което е видяла жертвата, преди мозъкът й да изключи. Част от мръсния тротоар? Черните решетки на прозореца? Бронята на паркиран автомобил? Тънкото дръвче, растящо от утъпканата пръст?

Надяваше се да е дръвчето.

Както можеше да се очаква, Хелън Суишър беше погалила Уил против козината. През изминалите седмици всякак се мъчеше да се измъкне — не отговаряше на позвъняванията, имаше претоварен график, налагало й се да пътува извън града.

— Та тя е съпруга на жертва, по дяволите, а не шибана заподозряна! — беше възкликнал той пред Нанси. — Защо не се опита да съдейства, мамка й?

По-късно, тъкмо докато слушаше конските благословии на Сю Санчес заради изпълнението му на пресконференцията, женичката звънна на мобилния му само за да го уведоми, че трябвало да бъде много кратък, тъй като времето й било крайно ограничено. Като за капак на всичко ги посрещна в апартамент 9В с отсъстващ и презрителен поглед, сякаш бяха от фирмата за почистване на мокети, дошли да навият персийския й килим.

— Не зная какво мога да ви кажа извън това, което съм споделила с полицията — поде Хелън Суишър, докато ги водеше през огромната арка към дневната, грамадно помещение с изглед към Парк Авеню. Уил се вцепени при вида на интериора. Хвърлените тук средства бяха колкото заплатата му през целия му живот — пищно украсени мебели, полилеи и килими, всеки на цената на луксозен автомобил.

— Хубаво местенце — отбеляза той с вдигнати вежди.

— Благодаря — хладно отвърна тя. — Дейвид обичаше да чете тук неделния си вестник. Тъкмо го обявих за продажба.

Седнаха и Хелън веднага започна да хвърля погледи на часовника си, за да им намекне, че времето им е ограничено. Уил я прецени бързо и й направи повърхностен профил. Беше привлекателна по жокейски начин, външният й вид се подсилваше от съвършената й прическа и скъпия марков костюм. Суишър бе евреин, но не и тя — вероятно бе издънка на стар англосаксонски род с доста пари. Банкер и юрист, срещнали се не заради общите социални кръгове, а по работа. Тази жена не беше студена риба, а направо замразена. Външно не проявяваше никакви признаци на мъка, но това не означаваше, че не е била привързана към съпруга си — може и да го е харесвала много, — просто държанието й бе отражение на ледената й натура. Ако някога му се наложеше да съди някого, когото наистина мрази, щеше да се обърне именно към нея.

Гледаше единствено него. Нанси със същия успех можеше и да е невидима. Подчинените, подобно на помощниците й във фирмата, бяха оръдия, част от общия фон. Едва когато Нанси отвори бележника си, Хелън регистрира присъствието й с намръщена физиономия.

Уил реши, че няма смисъл да изразява фалшиви съчувствия. Не го биваше в тия работи, а и тя нямаше да се върже. Затова започна направо.

— Познавате ли испаноезичен мъж, каращ синя кола?

— Господи! — възкликна тя. — Нима разследването се е стеснило до такава степен?

Уил пренебрегна въпроса й.

— Познавате ли?

— Единственият испаноезичен господин, когото познавам, е Рикардо, който развеждаше кучето. Нямам представа дали притежава кола.

— Защо говорите в минало време?

— Защото подарих кучето. Колкото и да е странно, един от екипа на бързата помощ от болница „Ленъкс Хил“ го хареса.

— Мога ли да получа координатите на Рикардо? — попита Нанси.

— Разбира се — изсумтя тя.

— Щом сте имали човек за разхождане на кучето, защо съпругът ви го е извел сутринта, когато са го убили? — попита Уил.

— Рикардо идваше само следобед, докато сме на работа. Иначе го разхождаше Дейвид.

— Все по едно и също време ли?

— Да. Около пет сутринта.

— Кой знаеше, че го прави?

— Нощният пазач, предполагам.

— Съпругът ви имаше ли врагове? Такива, които биха желали смъртта му?

— Категорично не! Впрочем всеки в банковия бизнес си има врагове, това е в реда на нещата, но Дейвид се занимаваше със стандартни и като цяло неконфликтни трансакции. Беше кротък човек — добави тя презрително, сякаш кротостта не беше добродетел.

— Получихте ли имейла със списъка на останалите жертви?

— Да, погледнах го.

— И?

Лицето й се изкриви.

— Много ясно, че нито Дейвид, нито аз познаваме когото и да било от тях!

Точно това беше обяснението на нежеланието й да съдейства. Освен неудобството от загубата на надежден партньор, тя се отвращаваше от мисълта, че може да бъде свързана със случая „Апокалипсис“. Беше известен, но долнопробен. Повечето от жертвите бяха анонимни представители на долната класа.

Убийството на Дейвид се отразяваше зле на имиджа й, на кариерата й, на аристократичните й партньори, които си шепнат за нея, докато пикаят в писоарите и се цапотят пред огледалата. В известен смисъл сигурно се ядосваше на Дейвид, че са му прерязали гърлото.

— Лас Вегас — неочаквано рече той.

— Лас Вегас — подозрително повтори тя.

— Кого от Лас Вегас е познавал Дейвид?

— Зададе ми същия въпрос, когато видя пощенската картичка вечерта преди да го убият. Не можеше да се сети никакво конкретно име, аз също.

— Опитахме се да получим списък на клиентите му от банката, но безуспешно — обади се Нанси.

— С кого разговаряхте? — попита Хелън. Зададе въпроса на Уил.

— Обадихме се в офиса на борда — отвърна той.

— Познавам много добре Стив Гартнър. Ще му се обадя, ако желаете.

— Би било много любезно от ваша страна.

Телефонът на Уил зазвъня с неподходящата си мелодия и той безцеремонно го вдигна, заслуша се за няколко секунди, после стана и се отдалечи към групата фотьойли и дивани в отсрещния ъгъл, оставяйки двете жени да мълчат неловко.

Нанси нервно прелистваше бележника си, мъчейки се да се направи на много заета, но беше ясно, че се чувства като диво прасе до лъвица. Хелън просто гледаше часовника си, сякаш по този начин можеше да направи магия и да накара натрапниците да изчезнат.

Уил затвори и се върна при тях.

— Благодаря ви. Трябва да тръгваме.

Това беше всичко. Бързо ръкуване и изпращане до вратата. Студени погледи за сбогом.

— Голяма е сладурана — отбеляза Уил в асансьора.

— Абсолютна кучка — съгласи се Нанси.

— Отиваме в Сити Айлънд.

— Защо?

— Жертва номер девет.

Нанси едва не разтегна мускул на врата си, когато се обърна да го погледне.

Вратата на асансьора се отвори.

— Играта се промени, партньоре. Май няма да има жертва номер десет. Полицията е задържала заподозрян на име Луис Камачо, тридесет и две годишен, латинос, висок метър и седемдесет и две, седемдесет и два килограма.

— Сериозно!

— И се оказва, че е стюард. Познай по кой курс?

— До Лас Вегас?

— До Лас Вегас.