Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уил Пайпър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Library of the Dead [= Secret of the Seventh Son], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 100 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Глен Купър. Библиотеката на мъртвите

ИК „Бард“, 2009

Редактор: Мария Василева

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009

ISBN 978–954–655–032–3

История

  1. — Добавяне

30 януари 1947 г.
Остров Уайт, Англия

Реджи Сандърс се търкаляше, както се изразяваше, в широкото легло на подполковник Джулиън Бърнс от Кралските военновъздушни сили заедно със закръглената му съпруга. Страшно се забавляваше. Беше в огромна извънградска къща с огромна спалня, с приятна малка камина, която да прогони студа, както и с отзивчива госпожа, която бе свикнала да се грижи за себе си по време на дългото отсъствие на съпруга й през войната.

Реджи бе червендалест, едър тип с бирено шкембе. Детската усмивка и невъзможно широките му рамене бяха нещата, пред които не можеше да устои никоя жена, в това число и настоящата. Под дяволитата му закачливост и многословието се криеше морален компас, който не работеше. Стрелката сочеше само в една посока — към самия него. Винаги бе имал чувството, че светът му е задължен само защото съществува в него, а успешното преминаване през световната война без да изгуби очи, крайници или гениталии бе за него знак, че благодарната нация ще продължи да се грижи за нуждите му, били те финансови или плътски. Законите на Короната и обществените нрави бяха ориентировъчни знаци в неговия свят — неща, които можеха и да се вземат предвид, след което да се игнорират.

Военната му служба започна гадно и неприятно като щабен сержант в Осма армия на Монтгомъри, когато се опитваше да изтласка Ромел от Тобрук. След прекалено дългия престой в пустинята през 1944 г. успя да си уреди прехвърляне в освободената Франция, след което постъпи в полка, определен за събиране и каталогизиране на заграбените от нацистите произведения на изкуството.

Шефът му се оказа най-приятният джентълмен, когото бе срещал някога — възпитаник на Кеймбридж, чиято представа за командване на хора бе да ги попита учтиво дали биха могли да му помогнат с това или онова. Колкото и да не беше за вярване, армията бе уцелила с майор Джефри Атууд, като бе намерила за професора по археология и старини работа, която подхождаше на уменията му, вместо да го запрати на някое опасно място с карта, бинокъл и големи пушки.

Работата на Сандърс се състоеше предимно в това да нарежда на момчетата да местят тежки дървени сандъци от едни подземия и да ги пренасят в други. Изобщо не споделяше възмущението на околните при вида на онова, което бяха ограбили германците. Намираше кражбите им за напълно разбираеми предвид обстоятелствата. Всъщност, под неговата лична закрила една-две вехтории бяха преминали от едни ръце в други срещу известно възнаграждение — и защо пък не? След войната сменяше работа след работа, хващаше се тук-там в строителството и при нужда се изпаряваше, ако се разчуеше за похожденията му. Когато Атууд му се обади да го пита дали проявява интерес към едно малко приключение на остров Уайт, Сандърс тъкмо се намираше в дупка между две връзки и отговори:

— Само духни в ухото ми, шефе, и ще те последвам навсякъде.

Сега Реджи тласкаше ритмично, изгубен в морето розова плът, ухаеща на талк и лавандула. Господарката на дома издаваше тихи гукащи звуци, които го пренесоха в птичарника на Кю Гардънс, където го бяха завели като момче, за да види жива природа. Побърза да се отдръпне от спомена и да се съсредоточи в настоящето. Сюблимният момент наближаваше, а всяко нещо, което си струва, трябва да се върши добре, казваше дядо му. Точно тогава чу някакво механично, гърлено ръмжене.

Годините нощни патрули в пустините на Либия и Мароко бяха тренирали слуха му — умение за оцеляване, което му свърши работа и сега.

— Не спирай, Реджи! — изстена госпожа Бърнс.

— Чакай малко, цветче. Чуваш ли това?

— Нищо не чувам.

— Двигател. — Определено не беше колата на някой от слугите. Личеше си, че е породиста машина. — Сигурна ли си, че мъжлето ти няма да се появи?

— Казах ти вече. В Лондон е. — Тя сграбчи задника му и се опита да го накара да продължи.

— Някой идва, миличка, и това не е проклетият пощальон.

Стана от леглото и както си беше гол, леко повдигна най-близката завеса. Два мощни фара пронизваха мрака.

— Познаваш ли някого с червена инвикта? — попита той.

Със същия успех можеше да я попита дали знае, че дяволът чука на вратата.

Тя скочи от леглото и грабна бельото си, надавайки уплашени писъци.

— Значи е колата на подполковника — фаталистично изрече Реджи и сви широките си рамене. — Трябва да изчезвам, миличка. Чао-чао.

Скочи в панталоните, събра останалите си дрехи и хукна по задните стълби към кухнята. Излезе през вратата за прислугата точно когато подполковникът влизаше в приемната и викаше весело:

— Ехо! Познай кой се прибра един ден по-рано!

Реджи се дооблече в градината и моментално се разтрепери. Предишната седмица бе необичайно топла за сезона, но след това от север нахлу студен въздух и температурите паднаха. Беше се срещнал с госпожата пред кръчмата и тя го беше докарала до дома. Намираше се най-малко на десет километра от лагера и нямаше абсолютно никакво намерение да бие целия път пеша.

Тихо заобиколи къщата. Автомобилът, модел 1930 г., излъчваше топлина. Купето му бе дълбоко като вана с червени кожени седалки. Ключовете се полюшваха на запалването. Ходът на мислите му не беше от сложните — студено ми е, колата е топла, просто ще я заема за малко. Скочи вътре и завъртя ключа. Мощният двигател се събуди с прекалено висок рев. Миг по-късно Реджи изпадна в паника. Къде беше скоростният лост, по дяволите? Ръката му безуспешно се опитваше да го напипа. Вратата на къщата рязко се отвори.

И тогава си спомни — това беше кола с автоматични скорости, първата, появила се в Англия! Натисна газта и скоростите реагираха незабавно. Автомобилът набра скорост, изхвърляйки дребен чакъл под гумите. Зърна за миг в огледалото някакъв гневен мъж на средна възраст, размахващ юмруци във въздуха. Двигателят заглушаваше виковете му, каквито и да бяха.

— Да ти се връща, приятел! — извика в отговор Реджи. — Благодаря за колата и за госпожата.

Заряза инвиктата пред кръчмата във Фишбърн и бързо измина последния километър и половина, като си подсвиркваше в тъмното и търкаше ръце, за да ги стопли. В лагера гореше голям огън, подсилен с парафин. Благодарение на него намери по-лесно пътя. Гъстите облаци разпръскваха лунната светлина и превръщаха нощното небе в тъмносива фланела. Димът от огъня се издигаше гъст и черен като противни харпии и Реджиналд проследи полета им, докато не ги изгуби над извисяващата се кула на манастира Вектис.

Докато вървеше към огъня да се стопли, вратата на един от очуканите фургони се отвори.

— Изненада! — извика появилият се дългурест младеж. — Виж кой е тук! На Редж са му били шута!

— Напуснах по свое желание, приятел — рязко отвърна Реджи. — Да се намира нещо за дъвчене?

— Сещам се за едни консерви боб.

— Мятай една. Умирам от глад след плющене.

Младият мъж се изсмя, но думата беше вълшебна — вратите и на четирите фургона се отвориха и обитателите им се изсипаха навън да чуят подробности. Дори Джефри Атууд се появи от шефската каравана, облечен в дебело вълнено поло и пуфтящ замислено с лулата си.

— Някой плющене ли каза?

— Да не би да очаквате да ви разправям подробности?

— Да, моля — похотливо го подкани дългурестият Денис Спенсър. Беше пъпчив първокурсник от Кеймбридж, достатъчно млад, за да е отървал военната служба.

Имаше и четирима други, трима мъже и една жена, всички от департамента на Атууд. Също като Спенсър, Мартин Банкрофт и Тимъти Браун бяха студенти, макар и по-възрастни, които след войната се бяха върнали в университета да завършат образованието си. Мартин не беше напускал Англия. Разпределили го в Лондон като офицер от разузнаването. Тимъти пък бил радист на фрегата, действала предимно в Балтийско море. И двамата бяха като замаяни от връщането си в Кеймбридж и перспективата за повече от месец разкопки.

Ърнест Мърей бе прехвърлил трийсетте, и в момента довършваше доктората си, който беше зарязал след като германците нахлуха в Полша. Беше участвал в сериозни битки в Индокитай, които го бяха направили ужасно нерешителен. Англосаксонската археология вече не му се виждаше толкова важна и той все още не можеше да реши какво да прави с остатъка от живота си.

Единствената жена в екипа бе Беатрис Слейд, преподавател по средновековна история и академична довереница на Атууд. По време на войната на практика тя управляваше департамента му. Беше яка и остроумна дама и прочута с това, че изобщо не криеше, че е лесбийка. Двамата с Реджи бяха абсолютно несъвместими. Зад гърба й той грубо се подиграваше със сексуалните й предпочитания, а тя му отвръщаше с абсолютно същото.

— А, събрахме се всички — рече Атууд, като примигваше срещу яркия огън. — Какво ще кажете да пийнем кафе, докато Реджи ни разкаже историята си?

— Аз ще го сваря, шефе — предложи Тимъти.

— Казвай, Редж, какво е станало? — попита Мартин. — Мислех си, че тази нощ ще спиш в пухено легло, а не в ръждивата кофа с нас.

— Просто по едно време се издразних, приятел — отвърна той. — Нищо особено. — Сви цигара и намокри хартията с език.

— Нищо особено? — подигравателно повтори Беатрис. — Да не би да е поискала да го направите пак и да не си го вдигнал?

Заклати комично бедра и всички, дори Атууд, започнаха да се смеят за негова сметка.

— Я да те питам, господин Сандърс — подигравателно-почтително се обади Денис, — задникът ти гол ли беше по време на оттеглянето?

Всички отново ревнаха. Атууд изпуфтя няколко пъти с лулата и замислено отбеляза:

— Доста неприятна картинка, като си представи човек.

 

 

Сутринта бе ветровита и прехвърчаше сняг, от който земята изглеждаше като посипана със сол. Ърнест бе отличен домакин и успя да приготви закуска за седем души на двата газени котлона. Насядаха около огъня върху гюмове за мляко, увити в дебели вълнени дрехи, за да се подкрепят с чаша горещ сладък чай. Дъвчейки препечена филийка, потопена в жълтък, Атууд се загледа през замръзналото поле към морето.

— Чия беше чудната идея да се копае през януари? — попита той.

Щеше да е далеч по-добре, ако сутринта бе лятна или есенна, но за всички бе направо фантастично да работят тук по всяко време, при каквито и да било условия. Сякаш до вчера бяха в разгара на войната и си мечтаеха колко хубаво би било да се посветят на археология на някой спокоен и тих остров. Затова в мига, в който получи тристате лири от Британския музей за подновяване на разкопките във Вектис, Атууд бързо събра екипа, без да обръща внимание, че е зима.

Реджи беше шефът на изкопните работи. Погледна часовника си, стана и извика с мощния си сержантски глас:

— Хайде, момчета, да се размърдаме! Много пръст трябва да прехвърлим днес.

Тимъти посочи театрално Беатрис. „Момчета?“ — безмълвно оформиха устните му.

— Прав си — рече Реджи, докато вземаше нещата си. — Извинявам се. Прекалено е дърта, за да я наричам момче.

— Разкарай се, чекиджия нещастен — процеди тя.

 

 

Сондажът на Атууд бе в ъгъла на манастира, далеч от основния комплекс постройки. Абатът, отец Уилям Скот Лоулър, любезен духовник със страст към историята, бе така мил да позволи на екипа от Кеймбридж да разположи лагера си в рамките на манастира. На свой ред Атууд го покани да гледа как върви работата и предишната събота абатът дори се появи в джинси и анорак и цял час стърга един квадратен метър с шпаклата си.

Археолозите тръгнаха към обекта, когато камбаната на катедралата удари за молитвата на третия час, или в девет сутринта. Над тях се рееха и крещяха чайки, а в далечината бушуваха стоманеносивите вълни на Солент. Камбанарията на катедралата се издигаше величествено в яркосиньото небе на изток. Дребните фигурки на монасите бързаха през полето за молитвата. Атууд ги гледаше с присвити очи и им се възхищаваше. Сякаш бяха извън времето. Ако можеше да се върне на това място преди хиляда години, дали картината щеше да изглежда по-различна?

Обектът бе грижливо очертан с колчета и канап. Размерите му бяха четиридесет на тридесет метра — тъмнокафява пръст, от която бяха вдигнали чимовете. Отдалеч ясно се виждаше, че обектът се намира в падина, около метър под околния терен. Именно това хлътване бе привлякло интереса на Атууд преди войната, когато проучваше територията на абатството. На това място определено се е извършвала някаква дейност в минало. Но защо толкова далеч от основния комплекс?

През двата кратки сезона на 1938 и 1939 г. Атууд пусна контролни сондажи и откри следи от каменни фундаменти и керамика от дванадесети и най-вече от тринадесети век. По време на войната мислите му често се връщаха тук. Защо през Средните векове са строили тук, така далеч от сърцето на манастира? Какво е било предназначението на сградата — духовно или светско? В архивите на манастирската библиотека не се споменаваше нищо за подобен строеж. Атууд се примири с факта, че трябва да дочака поражението на Хитлер, преди да се заеме със загадката.

Основният сондаж бе в южната част на обекта, която гледаше към морето. Изкопът бе дълъг тридесет метра и широк четири, като вече достигаше три метра дълбочина. Реджи, когото го биваше в тежката работа, беше започнал изкопа с машина и сега целият екип се беше събрал долу и работеше с лопати и кофи. Следваха останките на южната стена на постройката до основите й, за да открият първия строителен хоризонт.

Атууд и Ърнест Мърей се намираха в югозападния ъгъл на сондажа и чистеха профила с мистрии, за да го заснемат.

— Виж този пласт. — Атууд проследи неравномерната ивица черна пръст, минаваща по дължината на профила. — Виждаш ли как следва горния край на стената? Следи от огън.

— Случаен пожар или нарочно запален? — попита Ърнест.

Атууд смукна лулата си.

— Винаги е трудно да се определи. Възможно е да е запален нарочно като част от някакъв ритуал.

Ърнест смръщи чело.

— Но защо? Обектът не е езически. Бил е част от манастира и се е намирал в пределите му!

— Чудесно наблюдение, Ърнест. Сигурен ли си, че наистина не искаш да се занимаваш с археология.

— Не знам — сви рамене по-младият мъж.

— Е, докато обмисляш съдбата си, хайде да щракнем снимките и да слезем още половин метър надолу. Едва ли сме далеч от подовото ниво.

Атууд премести тримата студенти в югозападния ъгъл, за да покопаят още. Беатрис седеше на сгъваемата маса до изкопа и описваше керамика, а Атууд взе Ърнест и Реджи в северозападния ъгъл на обекта, за да заложат малък сондаж с надеждата да открият другия край на стената. С напредването на деня стана доста по-топло и работещите започнаха да свалят дреха след дреха, докато не останаха по ризи.

През обедната почивка Атууд отиде до дълбокия изкоп.

— Какво е това? — попита той. — На друга стена ли попаднахте?

— Така мисля — развълнувано отговори Денис. — Тъкмо се канехме да ви викнем.

Бяха разкрили горната част на по-тънка каменна стена, минаваща успоредно и на около два метра от основната.

— Виждате ли? Тук има прекъсване, професоре — посочи Тимъти. — Възможно ли е на това място да е имало врата?

— Може би. Вероятно — отвърна Атууд, докато слизаше по стълбата. — Бихте ли покопали още малко тук — каза той и посочи един участък. — Ако вътрешната стена завива под прав ъгъл и стига до външната, значи ще получим малка стаичка. Би било интересно, не мислите ли?

Тримата младежи се отпуснаха на колене и застъргаха. Денис работеше край външната стена, Мартин — край вътрешната, а Тимъти — между двамата. Само няколко минути по-късно стигнаха до камък.

— Оказахте се прав, професоре! — развълнува се Мартин.

— Е, занимавам се с това от години. Човек започва да усеща подобни неща. — Беше доволен от себе си и запали лулата, за да отпразнува момента. — След почивката ще слезем до нивото на пода и ще видим какво е било предназначението на стаичката.

Младежите се нахвърлиха върху обяда си, изгарящи от нетърпение да продължат. Изгълтаха сандвичите със сирене и лимонадата и скочиха обратно в изкопа.

— Никого не впечатлявате, новобранци! — извика Реджи след тях и се настани на изкопаната пръст, за да изпуши ръчно свитата си цигара.

— Затваряй си плювалника, Редж — скара му се Беатрис. — Остави ги на мира. И свий по една цигара и за нас.

Час по-късно младежите повикаха останалите. Стояха по краищата на малкото помещение и изглеждаха доста впечатлени от себе си.

— Намерихме пода, навсякъде! — възкликна Денис.

Бяха разчистили гладки тъмни камъни, майсторски оформени така, че да пасват един към друг и да образуват непрекъсната повърхност. Погледът на Атууд обаче бе привлечен от нещо друго.

— Какво е това? — попита той и слезе, за да разгледа по-добре.

В югозападния ъгъл на малката стаичка имаше по-голям камък, който сякаш не беше на мястото си. Подовата настилка беше от син камък. По-големият беше варовик, с размери два метра на метър и половина, при това доста дебел. Издигаше се на повече от педя над подовото ниво и имаше неравни краища.

— Някакви идеи? — попита Атууд учениците си, докато почистваше камъка с шпаклата си.

— Сякаш не му е мястото тук, нали? — обади се Беатрис.

Ърнест направи няколко снимки.

— Някой е хвърлил доста труд, за да замъкне това чудо тук.

— Трябва да опитаме да го преместим — каза Атууд. — Редж, кой казваш, че имал най-здрава гърбина?

— Беатрис, разбира се — отвърна Реджи.

— Майната ти, Редж — каза жената. — Я да видим малко от прочутата ти мускулна сила.

Реджи взе лост и се опита да пъхне края му под ръба. Използва един камък за опорна точка, но тежкият блок не помръдваше. Накрая се отказа, плувнал в пот.

— Добре! Ще докарам проклетия багер.

Нужен бе цял час, докато машината си направи рампа, за да се спусне достатъчно ниско и без опасност от аварии.

Когато се намести достатъчно близо, за да достигне блока с кофата си, и достатъчно далеч от ръба, за да не пропадне, Реджи им извика от кабината, че е готов. През рева на дизеловия двигател се чуваше камбаната, призоваваща за молитвата в деветия час.

Реджи насочи зъбите на кофата към ръба на блока и успя да го захване от първия път. Кофата загреба и блокът се повдигна.

— Задръж! — извика Атууд. Реджи закова на място. — Донесете лост!

Мартин скочи и пъхна железния лост в отвора между варовика и подовата настилка. Напрегна се с всички сили, но камъкът не помръдна.

— Много е тежък! — извика той.

Докато Мартин продължаваше да натиска, Реджи отново задвижи кофата и камъкът започна лека-полека да се плъзга. Мартин го насочваше с лоста и когато го изместиха достатъчно, за да остане стабилно на мястото си, заразмахва ръце като обезумял.

— Спри! Спри! Ела тук! Ела!

Реджи изключи двигателя и всички се спуснаха в изкопа.

Денис го видя пръв.

— По дяволите!

— Вижте само! — поклати глава Тимъти.

Докато останалите зяпаха невярващо, Реджи запали фаса, който беше запазил в джоба си, и дръпна дълбоко.

— Да си го начукам. Шефе, това трябва ли да е тук?

Атууд почеса зачудено оплешивяващото си теме.

— Ще ни трябва светлина — рече той.

Взираха се в дълбока черна дупка и косите лъчи на следобедното слънце разкриваха нещо като каменни стъпала, спускащи се надолу.

 

 

Денис изтича обратно до лагера и събра всички електрически фенери, които успя да намери. Върна се зачервен и запъхтян и ги раздаде на колегите си.

Реджи се чувстваше като закрилник на стария си шеф и настоя да влезе пръв. На времето беше разчистил няколко от подземните бункери на Ромел и знаеше как да се оправя в такива места. Останалите последваха едрия мъж в колона по един. Зарязала обичайната си храброст, Беатрис плахо пристъпваше последна.

След като всички слязоха без инциденти по тясното спирално стълбище, което по преценка на Атууд се спускаше на невероятните дванайсет или петнайсет метра под земята, изследователите се озоваха в помещение, не по-голямо от две лондонски таксита. Въздухът беше застоял и Мартин, който бе със склонност към клаустрофобия, веднага започна да губи кураж.

— Малко е тесничко — изхленчи той.

Всички местеха фенерчетата си във всички посоки и лъчите се пресичаха като лъчите на прожекторите по време на войната.

Реджи пръв откри вратата.

— Хей! Ти пък какво правиш тук?

Освети с фенерчето си проядената повърхност. От зейналата ключалка стърчеше огромен железен ключ.

Атууд спря лъча си в него.

— Като ще е гарга, да е рошава. Съгласни ли сте?

Младият Денис пристъпи към вратата.

— Абсолютно!

— Добре тогава — рече Атууд. — Реджи, ти имаш честта.

Намиращата се най-отзад Беатрис не можеше да види какво става.

— Какво? Какво правим? — Гласът й беше напрегнат.

— Отваряме голяма врата — обясни Тимъти.

— Хайде, побързайте, иначе се връщам обратно — настоя Мартин. — Не мога да дишам тук.

Реджи завъртя ключа и всички чуха прещракването на механизма. Опря длан на хладната дървена повърхност, но вратата не помръдна. Продължи да се съпротивлява на усилията му, докато не я натисна с все сили с рамото си.

Скърцайки, вратата бавно се отвори.

Промъкнаха се през нея, сякаш бяха завързани на верига, след което всички започнаха да проучват новото помещение с фенерчетата си.

Тази стая бе по-голяма от първата. Много по-голяма.

Умовете им съчетаха разпокъсаните образи в нещо цяло, но виждането не бе равносилно на вярването. Поне отначало.

Никой не смееше да проговори.

Намираха се в помещение с висок купол и размерите на конферентна зала или малък театър. Въздухът бе хладен, сух и застоял. Подът и стените бяха изработени от големи каменни блокове. Атууд обърна внимание на тези особености, но онова, което го разтърси най-много, беше дългата дървена маса и пейката до нея. Плъзна лъча на фенера си и прецени, че дължината й е над шест метра. Пристъпи напред, докато бедрата му не я докоснаха. Освети повърхността й. Върху масата имаше глинен съд колкото чаша за чай с черна утайка в него. По-нататък имаше втори съд, после трети, четвърти.

Възможно ли бе?…

Сети се да насочи фенера към пространството отвъд масата.

Там имаше друга маса. А зад нея — още една. И още една. И още една.

Зави му се свят.

— Мисля, че знам какво е това място.

— Целият съм слух, шефе — тихо рече Реджи. — Какво е това място, по дяволите?

— Скрипторий. Подземен скрипторий. Просто невероятно.

— Ако знаех какво означава това, щях да разбера, нали така — раздразнено подхвърли Реджи.

— Мястото, където монасите са правели копия на ръкописи — с благоговение обясни Беатрис. — Ако не греша, това е първият открит подземен скрипторий.

— Не грешиш — каза Атууд.

Денис посегна към мастилницата, но Атууд го спря.

— Не пипайте нищо. Всичко трябва да се заснеме in situ, точно както го намираме.

— Извинете — обади се Денис. — Мислите ли, че ще намерим и ръкописи?

— Би било чудесно — едва чуто промълви Атууд. — Но не бих разчитал на това.

Решиха да се разделят на две групи и да проучат периметъра на залата. Ърнест поведе тримата студенти надясно, а Атууд тръгна наляво с Реджи и Беатрис.

— Внимавайте къде стъпвате — предупреди ги той.

Броеше редиците маси, покрай които минаваха.

Когато стигна до петнайсетата, видя, че Реджи осветява друга голяма врата в дъното на помещението.

— Какво ще кажеш да надникнем и там? — предложи той.

— Защо не? — отвърна Атууд. — Но едва ли нещо може да се сравнява с това.

— Сигурно е проклетият им кенеф — нервно се пошегува Беатрис.

Почти се бутаха в Реджи, докато той вдигаше тежкото дървено резе и отваряше вратата.

Всички едновременно насочиха лъчите на фенерчетата си вътре.

Атууд ахна.

Прималя му и се наложи да седне на каменния под. Очите му започнаха да се пълнят със сълзи.

Реджи и Беатрис се подкрепяха един друг. За първи път двете противоположности се привличаха.

— Професоре, елате тук! — развикаха се от отсрещния край на залата. — Намерихме катакомби!

— Има стотици скелети, може би хиляди!

— Не им се вижда краят!

Атууд не бе в състояние да говори. Реджи направи няколко крачки назад, за да се увери, че шефът му е добре. Наведе се, помогна му да стане и извика с най-силния си войнишки баритон:

— Зарежете скелетите, нехранимайковци! По-добре елате тук, защото няма да повярвате на какво се натъкнахме.

 

 

Първата мисъл на Атууд бе, че е мъртъв, че е вдишал някакви отровни изпарения и е умрял. Не беше вярващ, но това като че ли беше някакво свръхестествено изживяване.

Не, всичко беше истинско. Ако първото помещение бе колкото театър, то второто бе с размерите на хангар за пътнически самолет. От лявата му страна, само на три метра от вратата, имаше огромен дървен шкаф, пълен с грамадни, подвързани в кожа томове. Отдясно се издигаше друг такъв шкаф, а помежду им имаше пътека, по която едва можеше да премине човек. Атууд дойде на себе си и плъзна лъча на фенерчето си по дължината на шкафа, за да прецени размерите му. Беше дълъг около петнайсет метра, висок около девет и имаше двайсет лавици. Бързо преброи книгите само на една от тях — около сто и петдесет.

Целият беше настръхнал, докато вървеше по централния коридор. От двете му страни се издигаха огромни шкафове досущ като първите два, които чезнеха в мрака, сякаш нямаха край.

— Цял лайнян товар книги — обади се Реджи.

Атууд някак се беше надявал първите думи, произнесени при едно от най-големите открития в историята на археологията, да бъдат по-значими. Нима Картър пред входа на гробницата на Тутанкамон е чул някой да казва „Цял лайнян товар джунджурии, приятел“? Все пак, трябваше да се съгласи.

— Прав си.

Наруши собственото си правило да не се пипа нищо и леко докосна с показалец една от книгите на нивото на очите му в края на третия шкаф. Кожата бе здрава и чудесно запазена. Внимателно извади книгата.

Беше тежка, най-малко два килограма и нещо, висока около четиридесет и пет сантиметра, широка трийсет и дебела около дванайсет. Кожата бе прохладна и лъскава, без абсолютно никаква украса. Само на ръба имаше голям, лесен за разчитане номер, гравиран дълбоко в подвързията — 833. Листата пергамент имаха грубо изрязани, леко неравни краища. Сигурно бяха на две хиляди години.

Реджи и Беатрис стояха до него. И двамата насочиха фенерчетата си към книгата в ръцете му. Атууд внимателно я отвори напосоки.

Беше списък. Имена, ако можеше да се съди по трите колони. Около шейсет имена на колона. Пред всяко едно имаше една и съща дата — 23 1 833. След името се четеше Mors или Natus.

— Това е някакъв регистър — прошепна Атууд.

Обърна страницата. Имената продължаваха. Това бе някакъв безкраен списък.

— Имаш ли някакви идеи, Беа? — попита той.

— Прилича ми на запис на раждания и смърт, подобно на онези, които са се пазели в енорийските черкви през Средновековието — отвърна тя.

— Тук са доста много, не мислиш ли? — каза Атууд, осветявайки дългия централен коридор.

Останалите бяха дошли и мърмореха на входа на библиотеката. Атууд им извика засега да останат там. Не забеляза, че Реджи и тръгнал навътре по коридора.

— Колко стара е залата според теб? — попита Атууд.

— Ако се съди по градежа, конструкцията на вратата и бравата, най-вероятно е от единадесети или може би дванадесети век — отвърна Беатрис. — Осмелявам се да предположа, че ние сме първите живи хора, дишащи този въздух за последните осемстотин години.

Гласът на Реджи проехтя на трийсетина метра от тях:

— Щом шефката се прави на толкова отворена, как така държа книга, в която е записан шести май хиляда четиристотин шейсет и седма?

Трябваше им генератор. Въпреки трескавата възбуда на всички Атууд реши, че е твърде рисковано да продължават проучванията на тъмно. Върнаха се и излязоха на яркото следобедно слънце, след което бързо покриха отвора с дъски и дзифтова хартия и хвърлиха отгоре пръст, за да го скрият от случайни посетители като абат Лоулър.

— И нито дума на никого за находката — предупреди ги Атууд. — На никого!

Върнаха се в лагера и Реджи взе двама от младежите да потърсят генератор някъде на острова. Атууд се затвори в караваната си да пише дневник, а останалите разговаряха тихо помежду си над купите агнешка яхния.

Колата се върна след залез-слънце. Бяха намерили строител в Нюпорт, който им бе дал под наем преносим генератор. Освен това се бяха сдобили с кабел и сандък електрически крушки.

Реджи отвори задната врата на микробуса, за да покаже придобивките на професора.

— Реджиналд доставя — гордо обяви той.

— Май винаги успява да го направи — похвали го Атууд и го потупа по гърба.

— Голяма работа, нали, шефе?

Атууд беше потиснат; писането на дневника го беше оставило без сили.

— Все мечтаеш да намериш нещо много важно. Нещо, което да промени представите, както се казва. Е, старче, боя се, че това ще се окаже прекалено голяма работа.

— В какъв смисъл?

— Не зная, Редж. Честно да ти кажа, имам лошо предчувствие.

 

 

Цялата следваща сутрин отиде в пренасянето на генератора и опъването на кабели с крушки в подземните помещения. Атууд реши, че първо трябва да се направят снимки, така че пусна Тимъти и Мартин да фотографират скриптория, Ърнест и Денис — катакомбите, а самият той с Беатрис засне библиотеката. Крушките често се пръскаха и застоялият въздух се изпълни с миризмата на озон. Реджи пое ролята на електротехник — прокарваше жиците, сменяше крушки и се грижеше за генератора, който пухтеше на повърхността.

Следобед откриха, че огромната библиотека е само първата от общо две. В дъното на помещението имаше вход към друго, вероятно изградено по-късно, когато мястото е станало недостатъчно. Второто хранилище бе също толкова огромно — със страни четиридесет и пет и височина най-малко девет метра. Във всяко помещение имаше шейсет двойки дълги и високи шкафове, разделени от тесен коридор. Повечето от лавиците им бяха пълни с томове с изключение на няколко шкафа в дъното на второто помещение, които бяха останали празни.

След като обходиха хранилищата, Атууд направи груба сметка в бележника си и показа резултата на Беатрис.

— По дяволите! — възкликна тя. — Сигурен ли си?

— Не съм математик, но мисля, че са горе-долу толкова.

Двете помещения съдържаха близо седемстотин хиляди тома.

— Това означава, че сме намерили една от десетте най-големи библиотеки във Великобритания — рече Беатрис.

— И смея да кажа, най-интересната. Е, ще се опитаме ли да разберем защо средновековните монаси — ако това наистина е тяхно дело — са си направили огромния труд да пишат имена и дати от бъдещето? — Атууд затвори рязко бележника си и звукът отекна в голямото помещение.

— Честно казано, цяла нощ си мислех за това — призна Беатрис.

— Аз също. Ела.

Поведе я към второто хранилище. Не бяха прекарали кабел до края му и Беатрис вървеше близо до него, следвайки жълтеникавия лъч на фенерчето му. Бяха навлезли дълбоко между тъмните шкафове, когато той спря и почука един от томовете — 1806.

Продължи към следващия ред.

— А, приближаваме. Хиляда осемстотин и седемдесета. — Продължи нататък, като следеше датите. — Стигнахме. Хиляда осемстотин деветдесет и пета. Много добра година.

— Защо? — попита тя.

— Защото съм роден през нея. Да видим. Би ли светнала тук? Не, трябва да се върнем малко, този том започва от септември.

Върна книгата на мястото й и прегледа няколкото до нея.

— Аха! — възкликна Атууд. — Януари хиляда осемстотин деветдесет и пета. Преди две седмици имах рожден ден, нали помниш. Да видим, четиринайсети януари. Сума ти имена. Господи! Тук е писано на всички езици на света! Виж. Китайски, арабски, английски, естествено, испански… Това финландски ли е? Това май е суахили, ако не греша.

Пръстът му се движеше бавно по колоните и накрая спря.

— Боже мой, Беатрис! Погледни тук! „Джефри Филип Атууд, четиринайсет, едно, хиляда осемстотин деветдесет и пет, Natus.“ Това съм аз! Аз, по дяволите! Откъде са знаели, че Джефри Филип Атууд ще се роди на четиринайсети януари хиляда осемстотин деветдесет и пета?

Гласът й потрепери.

— Това няма рационално обяснение, Джефри.

— Освен че са били ужасно умни негодници, не си ли съгласна? Предполагам, че именно те лежат в катакомбите. Специално отношение за умници. Няма да погребват гениите си в обикновеното гробище. Хайде, да намерим нещо по-ново.

Продължиха да обикалят второто помещение. Внезапно Атууд спря така рязко, че Беатрис се блъсна в него. Той подсвирна тихо.

— Виж това, Беатрис!

Лъчът на фенерчето освети някакви дрехи на земята близо до края на реда — купчина кафяв и черен плат, сякаш някой беше изпуснал прането си. Приближиха предпазливо и с ужас установиха, че се намират пред напълно облечен скелет, лежащ по гръб.

По големият жълтеникав череп имаше остатъци изсъхнала плът и няколко тъмни кичура коса. До него се търкаляше черна шапчица. Тилната кост бе дълбоко хлътнала и счупена, а камъните под нея бяха покрити с ръждиви петна от отдавна засъхнала кръв. Облеклото бе мъжко — черен подплатен двуреден жакет с висока яка, кафяви бричове до коленете, черни чорапи по дългите кости, кожени ботуши. Трупът лежеше върху дълго черно наметало с дрипава кожена яка.

— Този приятел определено не е средновековен — промърмори Атууд.

Беатрис вече бе коленичила, за да го огледа по-добре.

— Предполагам, че е от времето на Елизабет.

— Сигурна ли си?

На колана на скелета имаше пурпурна копринена кесия, на която бяха бродирани инициалите J. C. Беатрис я побутна с пръст, след което леко разтвори изсъхналата връв. В дланта й се посипаха сребърни монети. Шилинги и по три пенса. Атууд насочи фенерчето към тях. На оверса се виждаше доста мъжкият профил на Елизабет I. Беатрис обърна монетата. Над герба ясно се четеше 1581.

— Да, сигурна съм — прошепна тя. — Какво според теб е правил тук, Джефри?

— Май днешният ден ще ни донесе повече въпроси, отколкото отговори — замислено рече той. Погледът му се плъзна по рафтовете над трупа. — Виж! Най-близките книги са от хиляда петстотин осемдесет и първа! Определено не става дума за съвпадение. Ще се върнем при нашия приятел по-късно с фотоапарата, но нека първо да довършим търсенето.

Внимателно заобиколиха скелета и продължиха да вървят покрай шкафовете, докато Атууд не откри онова, което търсеше.

За щастие, томовете от 1947 г. можеха да се достигнат с ръка, така че не им трябваше стълба.

Освети шкафовете и възкликна:

— Открих ги! Четиридесет и седма започва оттук. — Развълнувано затърси из томовете и извика тържествуващо: — Днешна дата! Трийсет и първи януари!

Седнаха един до друг на студения под и положиха тежката книга помежду им така, че едната половина да ляга на нейното бедро, а другата — на неговото. Зачетоха страница след страница гъсто изписани имена. Natus, Mors, Mors, Natus.

Атууд изгуби бройката на обърнатите страници — петдесет, шейсет, седемдесет.

И тогава го видя, миг преди да го забележи и тя: Реджиналд Уилям Сандърс Mors.

 

 

Бяха избрали „Коварния“ във Фишбърн за своя кръчма. Обикновено се отбиваха в нея след работа. Бирата беше евтина, а срещу едно пени на човек собственикът им позволяваше да използват банята в странноприемницата. Емблемата на кръчмата — ухилен мъж, клекнал над поток и ловящ пъстърва с голи ръце — винаги предизвикваше усмивка, но не и тази вечер. Археолозите седяха сами на дългата маса в задименото общо помещение и мрачно избягваха местните.

Реджи погледна часовника си и се опита да хвърли светлина върху въпроса.

— Мой ред е, стига някой да ми заеме две лири. Утре ще ти ги върна, Беатрис.

Тя бръкна в портмонето си и му подхвърли няколко банкноти.

— Вземай, горило такава. Ще ми ги върнеш, няма къде да ходиш.

Реджи грабна парите.

— Какво мислиш, шефе? Това ли е краят за дъртия Редж?

— Признавам, че съм ужасно озадачен от всичко това — отвърна Атууд и изгълта остатъка от бирата си. Беше му третата, което бе повече от обичайното, и главата му се въртеше. Всички пиеха здравата и вече заваляха думите.

— Е, ако това е последната ми нощ на този свят, поне ще си отида с пълен корем битер — заяви Реджи. — По още едно за всички, нали?

Събра празните халби и ги отнесе на бара. Когато се отдалечи, Денис се наведе и прошепна на групата:

— Нали никой не вярва на тези глупости?

Мартин поклати глава.

— Ако са глупости, как така рождената дата на професора е записана в една от книгите?

— Да, как? — обади се Тимъти.

— Трябва да има някакво научно обяснение — изтъкна Беатрис.

— Нима? — попита Атууд. — Защо всяко нещо трябва да пасва на разни спретнати научни теории?

— Джефри! — възкликна тя. — От твоите уста ли чувам това? От устата на самия доктор Рационалност? Кога за последен път си стъпвал в църква?

— Не помня. Доста стари църкви съм разкопал. — Атууд имаше замаяния вид на вече направил главата пияница. — Къде ми отиде бирата? — Вдигна поглед и видя Реджи на бара. — А, ето го и него. Добър човек. Преживя Ромел. Надявам се, че ще преживее и Вектис.

Ърнест се беше замислил дълбоко. Бе малко по-трезвен от останалите.

— Трябва да направим някои проверки — каза той. — Да потърсим повече хора, които познаваме. Или пък да проверим датите на някои исторически личности.

— Какъв подход само — изфъфли Атууд, като удряше с юмрук подложката за халба. — С помощта на научен метод да докажеш, че науката е глупост.

— Ами ако всички дати са верни? — попита Денис. — Тогава какво?

— Тогава съобщаваме това на страшните мушмороци, които вършат страшни нещица в страшните си кабинетчета в Уайтхол — заяви Атууд.

— На министерството на отбраната — тихо рече Ърнест.

— Защо пък на тях? — попита Беатрис.

— Че на кого другиго? — учуди се Атууд. — На пресата? Или на папата?

Реджи чакаше кръчмаря да напълни последната халба.

— Умряхме от жажда! — извика му Атууд.

— Идва, шефе — отговори Реджи.

Джулиън Бърнс влезе в кръчмата с разкопчан шинел. Никой не се изненада повече от местните, които го познаваха и никога не го бяха виждали в кръчма, особено в тази. Имаше нещо неприятно в него, някаква противна смес от надутост и наглост. Зализана назад коса, перфектно подстригани мустаци. Дребен, приличащ на пор.

Един от местните, човек от трейдюниона, който презираше този тип хора, подхвърли саркастично:

— Подполковникът май ни е сбъркал с офиса на Консервативната партия. Надолу по улицата и вляво, скуайър!

Бърнс не му обърна внимание.

— Кажете ми къде мога да намеря Реджиналд Сандърс! — извика той с ораторски тон.

Археолозите се обърнаха като един към него.

Реджи още беше на бара и тъкмо се канеше да отнесе пълните халби. Намираше се на две крачки от надутия дребосък.

— Кой пита? — поинтересува се той и се изправи в целия си внушителен ръст.

— Вие ли сте Реджиналд Сандърс? — наперено попита Бърнс.

— Кой пък си ти, по дяволите?

— Питам отново, вие ли сте Сандърс?

— Да, аз съм Сандърс. Имаш работа с мен ли?

Дребосъкът преглътна.

— Мисля, че познавате съпругата ми.

— А също и бричката ти, шефе. Познай кое от двете предпочитам.

И тогава подполковникът извади сребристия си пистолет и застреля Реджи в челото, преди някой да успее да каже или стори каквото и да било.

След срещата с Уинстън Чърчил Джефри Атууд бе откаран обратно в Хемпшир в покрит военен камион. До него на дървената пейка седеше млад капитан с безизразна физиономия, който говореше само ако го заговорят. Пътуваха към една база от времето на войната, където военните продължаваха да поддържат голяма казарма и учебен полигон. Там бяха задържали Атууд и екипа му.

— Защо не ме пуснете тук, в Лондон? — беше попитал Атууд в началото на пътуването.

— Имам заповед да ви върна в Алдършот.

— И защо, ако мога да попитам?

— Така ми е наредено.

Атууд бе служил достатъчно дълго в армията, за да се сети, че няма да получи по-подробни обяснения, така че по-нататъшното упорство беше безсмислено. Предположи, че адвокатите правят някакви тайни договорки и че всичко ще завърши добре.

Каросерията скърцаше и подскачаше на износените си ресори, а Атууд се опита да си мисли приятни неща за жена си и децата си, и колко щяха да се зарадват, когато се прибере. Мислеше си за вкусна храна, за гореща баня и за това как ще продължи успокояващо прозаичната си академична работа. Вектис щеше да потъне в дълбокия кладенец, бележките и фотографиите му вече бяха иззети, спомените му буквално бяха изтрити. Представяше си, че може би ще си приказват тайно с Беатрис на чаша шери в стаята му в музея, но затварянето им бе постигнало търсения ефект — беше уплашен. Далеч по-уплашен, отколкото през войната.

Когато се върна в заключената казарма, беше нощ и другарите му го наобиколиха като фотографи около филмова звезда. Бледа, обезсърчена компания. Бяха отслабнали, раздразнителни, зле хранени и ужасно разтревожени. Държаха Беатрис отделно от мъжете, но й позволяваха през деня да остава с тях в общата стая, където пазачите им носеха блудкавата армейска храна. Мартин, Тимъти и Денис мрачно играеха карти, Беатрис фучеше и ругаеше пазачите, а Ърнест седеше в ъгъла и неспокойно чешеше ръцете си.

Всичките им надежди бяха в Атууд, когато го замъкнаха в Лондон, и сега искаха да научат всичко, до най-малката подробност. Слушаха жадно разказа му за срещата с генерал-майор Стюарт, ръкопляскаха и плакаха, когато им каза, че задължително ще ги пуснат. Трябвало само да се уредят нещата с тайните агенции и да подпишат. Дори Ърнест се оживи и придърпа стола си по-наблизо, а напрежението на лицето му донякъде намаля.

— Знаете ли какво ще направя, когато се върна в Кеймбридж? — попита Денис.

— Не ни интересува, Денис — сряза го Мартин, опитвайки се да го накара да млъкне.

— Ще се изкъпя, ще облека чисти дрехи, ще ида в някой джаз клуб и ще свалям леки жени.

— Той каза, че не ни интересува — обади се Тимъти.

Цялата следваща сутрин очакваха с нетърпение вестта за освобождаването им. По обяд се появи един редник с поднос и го остави на масата. Беше тъпо, лишено от чувство за хумор момче и Беатрис обичаше да го тормози.

— Вземи това, чекиджия малоумен — нареди му тя. — Донеси ни две бутилки вино. Днес си отиваме.

— Ще трябва да проверя, госпожице.

— Направи го, синко. Провери също дали мозъкът ти не е изтекъл от ушите.

 

 

Генерал-майор Стюарт вдигна телефона в кабинета си в Алдършот. Обаждаха се от Лондон. Мускулите на изсеченото му лице с презрителна физиономия не помръднаха. Разговорът беше съвсем кратък и по същество. Нямаше нужда от встъпителни думи и разяснения. Отговори със „Слушам, сър“ и дръпна стола си назад от бюрото, за да изпълни заповедта.

 

 

Обядът беше безвкусен, но всички бяха гладни и възбудени. Докато нагъваха старите хлебчета и лепкавите спагети, Атууд в характерния си описателен стил им разказа всичко, което си спомняше от прословутия подземен бункер на Чърчил. Докато се хранеха, редникът се върна с две отворени бутилки вино.

— Да вярвам ли на очите си! — възкликна Беатрис.

— Редник Чекиджийски се погрижи за нас!

Момъкът остави бутилките на масата и излезе, без да каже нито дума.

Атууд пое ролята на домакин и разля виното във водните чаши.

— Искам да вдигна тост — каза той и стана сериозен.

— За жалост, никога не ще можем да говорим за онова, което открихме във Вектис, но преживяното ни свърза завинаги и тази връзка не може да бъде разкъсана. За нашия мил приятел Реджи Сандърс и за проклетата ни свобода!

Чукнаха чаши и изгълтаха виното.

Беатрис се намръщи.

— Май не е от офицерската столова.

Денис започна да се дави пръв, може би защото бе най-дребен и лек. Беатрис и Атууд бяха следващите. След няколко секунди всички бяха изпопадали от столовете си и се гърчеха на пода, прехапали окървавени езици, с изцъклени очи и стиснати юмруци.

След като всичко приключи, генерал-майор Стюарт влезе и уморено огледа жалката картина. Беше му писнало от смърт, но в армията на негово величество нямаше по-изпълнителен войник от него.

Въздъхна. Предстоеше тежка работа и денят се очертаваше да бъде дълъг.

Генералът поведе малък контингент доверени хора обратно към остров Уайт. Обектът на Атууд беше отцепен и над изкопа бе издигната голяма щабна палатка, която го скриваше от любопитни очи.

Един военен каза на абат Лоулър, че екипът на Атууд е открил неизбухнали снаряди в сондажа си и е бил евакуиран за по-сигурно. През следващите дванайсет дни големи военни шлепове непрекъснато докарваха камиони на острова и тежките машини една след друга спираха до палатката. Войници, нямащи никаква представа за значението на онова, което е в ръцете им, денонощно изваждаха тежки дървени сандъци на повърхността.

Генералът влезе в хранилищата на библиотеката. Тропотът на подкованите му ботуши отекваше остро в празното пространство. Помещенията бяха опразнени и сега в тях се издигаха ред след ред празни шкафове. Прекрачи скелета, без да му обръща абсолютно никакво внимание. Друг на негово място сигурно би се запитал какво ли се е случило някога тук, би се опитал да разбере как е възможно всичко това, да се замисли за огромното му философско значение. Стюарт обаче не беше такъв човек и може би именно това го правеше идеален за тази работа. Единственото му желание бе да се върне в Лондон навреме, за да отиде в клуба си за чаша уиски и порция бифтек.

След като приключеше тук, трябваше да посети абата и да изкаже съжаленията си за ужасната грешка, която бе допуснала армията — смятали, че са обезвредили всички боеприпаси, преди да позволят на екипа на Атууд да се върне. За съжаление се оказало, че са пропуснали една двеста и двайсет килограмова бомба.

Може би било уместно да отслужат заупокойна меса за тях.

Стюарт нареди да опразнят района и остави сапьора да приключи с опъването на кабелите. Когато бомбата се взриви, земята се разтресе и многотонните средновековни зидове се срутиха под собствената си тежест.

Дълбоко в затрупаните катакомби останките на Джефри Атууд, Беатрис Слейд, Ърнест Мърей, Денис Спенсър, Мартин Банкрофт и Тимъти Браун щяха да лежат завинаги до костите на поколенията червенокоси писари, чиито книги бяха натоварени в конвоя тъмнозелени камиони и сега пътуваха към американската военновъздушна база в Лакенхийт, Съфолк, за да бъдат незабавно изпратени във Вашингтон.