Глен Купър
Библиотеката на мъртвите (15)

6 юли 795 г.
Вектис, Британия

Абат Йосиф зърна отражението си в един от високите прозорци в залата на катедралния съвет. Навън беше тъмно, но свещите още не бяха опушили стъклото и то беше като огледало.

Имаше приличен корем и месести бузи, и бе единственият възрастен мъж в братството, който беше без тонзура — а и нямаше начин да има, тъй като бе напълно плешив.

Един млад монах, ибериец с черна коса и брада, гъста като меча козина, почука и влезе с щипци за гасене на свещи. Поклони се леко и се захвана за работа.

— Добър вечер, отче. — Акцентът му бе силен като аромата на медовина.

— Добър вечер, Хосе.

От всички млади монаси абатът ценеше най-много него заради ума му, майсторството му на илюстратор и доброто чувство за хумор. Хосе рядко беше мрачен, а когато се развеселеше, смехът му напомняше на стареца за гръмкия смях, който бе чувал преди много години от устата на приятеля си Матиас, ковача, който бе излял манастирската камбана.

— Как е въздухът навън?

— Благоуханен, отче, и изпълнен с песните на щурци.

Залата на катедралния съвет потъна в мрак. Хосе остави две горящи свещи в покоите на абата — една на работната му маса и втора до леглото му, след което пожела лека нощ. Останал сам, Йосиф коленичи до леглото и отправи същата молитва, която повтаряше откакто бе станал абат:

— Мили Боже, благослови смирения си слуга, който жадува да Те почита всеки ден, и ми дай силата да бъда пастир на това абатство и да Ти служи. И благослови твоя съсед Октавус, който безспирно се труди да изпълни Твоята заръка, защото Ти движиш ръката му, както повеляваш и на нашите сърца и умове. Амин.

След това духна свещта и си легна.

Когато епископът на Дорчестър попита новия си абат кого иска за приор, Йосиф побърза да предложи сестра Магдалена. Определено никой друг не бе по-подходящ за тази задача. Уменията й на организатор и чувството й за дълг бяха ненадминати в манастира. Йосиф обаче имаше и друга причина, която винаги го бе изпълвала с безпокойство. Нуждаеше се от подкрепата й за закриляне на мисията, която според него трябваше да изпълни Октавус.

Тя бе първата жена приор на Вектис и се молеше от все сърце да й бъде простено за гордостта, която изпитваше всеки ден. Йосиф я остави да се грижи за всички подробности по управлението на абатството, точно както Освин бе оставил тези задачи на него, и изслушваше търпеливо всекидневните й доклади за злоупотребите и прегрешенията, които така страстно издирваше. Манастирът, призна Йосиф, сега бе определено по-продуктивно и дисциплинирано място, отколкото по времето, когато той беше приор. Вярно, може би се мърмореше малко повече от необходимото за дреболии, но благоволяваше да се намеси само когато сметнеше, че мерките на Магдалена стават прекалено крайни или жестоки.

Вместо това предпочиташе да се отдаде на молитва, на завършването на преустройството на манастира и, естествено, на Октавус.

Последните две занимания се пресичаха. След смъртта на Освин Йосиф преразгледа плановете за нов скрипторий и реши, че той трябва да бъде още по-голям, тъй като горещо вярваше, че светите писания и другите книги, създавани във Вектис, са жизненоважни за усъвършенстването на човешкия род. Виждаше бъдеще, в което още повече монаси щяха да създават все повече ръкописи, възвисявайки с труда си както абатството, така и целия християнски свят.

Освен това искаше към него да се изгради допълнително помещение, един вид светая светих, където Октавус да може да работи на спокойствие. Трябваше да бъде специално, защитено място, където момчето да изписва имената, които кипяха в него и се изливаха на страницата подобно на ейл от отворена бъчва.

Мазето на скриптория бе тъмно и прохладно, идеално за съхраняването на големите листа пергамент и гърнетата с мастило, но напълно подхождаше и за момче, което нямаше желание да играе на слънце или да тича по поляните. В единия му край бе изградена отделна стая и Октавус прекарваше живота си в нея, зад заключената врата, в постоянен мрак, прогонван единствено от светлината на свещите. Момчето имаше само едно желание — да седи на стола си, наведен над писалището, трескаво да топи отново и отново перото в мастилницата и да пише, докато не припадне от изтощение и не се наложи да го отнесат в леглото.

Поради тази своя всеотдайност Октавус рядко спеше повече от няколко часа на ден и винаги се събуждаше сам, свеж и бодър като прероден. Когато влизаше сутрин в скриптория, Паулин неизменно заварваше момчето захванало се за работа. Някоя млада сестра или послушница му носеше храна, като внимаваше да не докосва пергамента му, след което изхвърляше нощното гърне и донасяше нови свещи. Паулин събираше скъпоценните изписани страници и когато станеха достатъчно на брой, ги съшиваше в дебели, тежки, подвързани с кожа книги.

За разлика от повечето момчета, които с възрастта губеха деликатните черти на лицето си, челюстта на Октавус си беше все така изящна, нито носът му стана по-широк и груб. Физиономията му си беше необяснимо момчешка, но пък и самото му съществуване беше необяснимо. Меката му коса си оставаше все така яркочервена. Горе-долу веднъж на месец Паулин викаше бръснаря да подстриже къдриците му, докато момчето работеше или спеше. Кичурите коса с цвета на морков оставаха по пода, докато някое от грижещите се за него момичета не ги изметеше.

Момичетата, които бяха заклети да пазят тайна, за да бъдат допуснати да му носят храна и да му чистят, бяха поразени от безмълвната му красота и пълното съсредоточаване, макар че една дръзка и палава послушница, петнайсетгодишната Мери, понякога правеше неуспешни опити да привлече вниманието му, като изпускаше някоя чаша или чиния на пода.

Нищо обаче не можеше да разсее Октавус от работата му. Имената се сипеха изпод перото му със стотици, хиляди, десетки хиляди.

Паулин и Йосиф често заставаха благоговейно до него и го гледаха как яростно движи перото по пергамента. Макар че повечето от записите бяха изписани на латиница, не липсваха и други. Паулин разпозна арабски, арамейски и еврейски букви, но имаше и други, които не можеше да разчете. Момчето поддържаше свирепо темпо, което нямаше нищо общо с липсата на напрежение на лицето му. Когато перото се изтъняваше, Паулин носеше ново, за да могат буквите да си остават сбити и дребни. Страниците бяха толкова гъсто изписани, че по тях имаше повече черно, отколкото бяло. След като стигнеше края на всяка от тях, Октавус обръщаше пергамента и продължаваше да пише, воден сякаш от някакво вродено чувство за пестеливост. Едва след запълването и на двете страни посягаше за нов лист. Страдащият от артрит и с вечно свит на топка стомах Паулин оглеждаше всяка страница и нервно се питаше дали няма да попадне на някое особено интересно име — Паулин от Вектис, например.

Понякога двамата с Йосиф разговаряха колко чудесно би било да попитат момчето какво мисли за работата си и да получат смислено обяснение. Със същия успех обаче можеха да поискат от някоя крава да им обясни смисъла на съществуването си. Октавус никога не ги поглеждаше в очите, никога не отговаряше на думите им, никога не показваше емоции, никога не говореше. През годините двамата застаряващи монаси често обсъждаха смисъла на труда на Октавус в библейски контекст. И двамата се съгласяваха, че Бог, бидейки всезнаещ и вечен, знае всичко станало и ставащо, но също така познава и бъдещето. Всички събития на света несъмнено са предопределени от Създателя и Той явно бе избрал чудодейно родения Октавус за свое живо перо, с което да запише онова, което предстои.

Паулин притежаваше копие на тринайсетте тома „Изповеди“ на св. Августин. Монасите от Вектис почитаха много тези трудове, тъй като Августин бе техен духовен водач, отстъпващ единствено на св. Бенедикт. Йосиф и Паулин ги изучаваха и почти чуваха как почитаемият светец се обръща към тях през времето: „Бог решава земния път на всеки човек. Човешката съдба следва Божия избор.“

Нима Октавус не бе живо доказателство на това твърдение?

Отначало Йосиф прибираше подвързаните книги на една лавица в стаята на Октавус. Когато момчето стана на осем, вече беше напълнило десет дебели тома и Йосиф нареди да сложат втора лавица. Докато растеше, ръката му ставаше все по-бърза и през последните години Октавус изписваше около десет книги на година. Когато общият брой томове надхвърли седемдесет и те вече заплашваха да заемат изцяло помещението, Йосиф реши да им намери специално място.

Абатът взе работници от другите строежи из манастира и им заръча да направят изкоп в другия край на мазето на скриптория, срещу стаята на Октавус. Преписвачите, които се трудеха в основната зала, мърмореха заради приглушените звуци на кирките и лопатите, но Октавус не обърна никакво внимание на шума и продължи да работи.

Така Йосиф създаде цяла библиотека за растящата колекция на Октавус — прохладно, сухо, облицовано с камъни подземие. Уберт лично ръководеше зидарите; много добре осъзнаваше, че синът му е зад затворената врата, но не проявяваше никакво желание да го види. Той вече принадлежеше на Бог, а не на него.

Йосиф се грижеше около Октавус да се пази пълна тайна. Само Паулин и Магдалена знаеха за естеството на работата му, а освен този тесен кръг единствените, които поддържаха пряк контакт с него, бяха няколкото момичета, които се грижеха за нуждите му. Разбира се, в малка общност като манастира се носеха слухове за мистериозните текстове и ритуали, включващи младежа, когото повечето не бяха виждали откакто бе малко момче. Йосиф обаче бе толкова обичан и уважаван, че никой не постави под въпрос благочестивостта и правилността на действията му. На този свят имаше твърде много неразбираеми неща за обитателите на Вектис и това бе просто едно от тях. Доверяваха се на Бог и Йосиф да бдят над тях и да им сочат верния път към спасението.

На седмия ден на месец юли Октавус стана на осемнадесет.

Започна деня, като се облекчи в ъгъла, след което тръгна направо към писалището, за да потопи перото в мастилницата. Продължи от онова място, до което бе стигнал. Няколко големи свещи, които горяха дори докато спеше, стояха на металните си стойки и къпеха писалището в трептяща жълта светлина. Примигна, за да навлажни очите си, и се зае за работа.

Ново име. Mors. После още едно. Natus. И така нататък, и така нататък.

Рано сутринта послушницата Мери почука и без да чака отговор, който така и нямаше да дойде, влезе в стаята. Беше местно момиче от южната част на острова, която гледаше към Нормандия. Баща й бе фермер, който имаше твърде много гърла за изхранване и се надяваше, че добросъвестната му дъщеря ще преживява много по-добре като слугиня на Бог, отколкото като бедна вършачка. Това бе четвъртата й година в абатството. Сестра Магдалена я смяташе за умна девойка, която бързо учеше молитвите, но бе твърде жизнерадостна за вкуса й. Беше усмихната и обичаше да палува с останалите — все ще скрие нечии сандали или ще сложи жълъд в нечие легло. Магдалена не беше склонна да я допусне в братството, докато не оправи поведението си.

Мери донесе лека храна — черен хляб и резен бекон. За разлика от другите момичета, които се бояха и никога не говореха на Октавус, тя бъбреше около него, сякаш той бе напълно нормален младеж. Сега застана пред писалището, за да го накара да я погледне. Кестенявата й коса все още бе дълга и се изсипваше изпод забрадката й. Станеше ли сестра, щяха да я подстрижат — нещо, което желаеше, но същевременно изпитваше ужас от него. Беше висока и с едър кокал, подвижна като жребче, хубава и с постоянно розови бузи.

— Октавус, навън е чудно лято, ако случайно искаш да знаеш.

Постави чинията на писалището. Понякога той дори не докосваше храната, но Мери знаеше, че обича бекон. Октавус остави перото и започва да нагъва хляба и месото.

— Знаеш ли защо получаваш бекон днес? — попита тя.

Той продължи да яде, без да вдига очи от чинията.

— Защото днес е рожденият ти ден! — възкликна Мери. — Ставаш на осемнайсет години! Ако искаш днес хубаво да си починеш, да оставиш перото и да излезеш на слънце, ще им кажа. Със сигурност ще те пуснат.

Октавус омете храната и веднага се зае отново с писане. Пръстите му оставяха мазни петна по пергамента. През двете години, в които се бе грижила за него, Мери проявяваше все по-голям интерес към момчето. Въобразяваше си, че някой ден именно тя ще успее да развърже езика му и да го накара да сподели тайните си. И беше убедена, че осемнадесетият му рожден ден е нещо важно, сякаш пълнолетието можеше да развали магията и да позволи на този странно красив младеж да влезе в братството на мъжете.

— Дори не знаеше, че имаш рожден ден, нали? — обезсърчено рече тя. И го подразни: — Седми юли. Всеки знае кога си роден, защото си специален, нали?

Бръкна под ленената си риза и извади скритото там вързопче. Беше с големината на ябълка, увито в парче плат и завързано с тънка кожена връв.

— Имам подарък за теб, Октавус — напевно рече тя.

Застана зад него и се пресегна, за да сложи вързопчето върху страницата, с което го накара да спре. Октавус се загледа в него със същия празен поглед, с който гледаше всичко останало.

— Развий го — каза му тя.

Той продължаваше да се взира.

— Добре де, аз ще го направя вместо теб!

Наведе се през гърба му, обхвана тънкото му тяло с яките си ръце и започна да развързва пакета. Вътре имаше кръгла златиста питка, която бе изцапала плата със сладка лепкава маса.

— Виж! Медена пита! Аз я направих, специално за теб!

Беше все така притисната в него.

Може би той усети стегнатите й малки гърди през тънката си риза. Или топлия допир на ръката й по бузата си. Може би бе надушил женския мускус на узряващото й тяло или пък топлия дъх от устата й, докато говореше.

Пусна перото и ръката му падна в скута му. Дишаше тежко и сякаш се беше разтревожил от нещо. Уплашена, Мери отстъпи няколко крачки назад.

Не разбираше какво прави Октавус — тупаше се, сякаш го е ужилила пчела. От устните му се изтръгнаха тихи животински звуци.

Внезапно той стана и се обърна. Мери ахна и краката й омекнаха.

Панталоните му бяха разкопчани и ръката му държеше огромен възбуден член, по-розов от всяка друга част от тялото му.

Хвърли се към нея, като се спъваше в гамашите си, и хвана гърдите й с дългите си изящни пръсти, подобни на лепкави пипала.

Двамата паднаха на пръстения под.

Мери бе далеч по-силна от Октавус, но шокът я бе направил слаба като коте. Той инстинктивно дръпна ризата й нагоре и оголи белите й бедра. Намести се между краката й и задвижи бързо таза си. Главата му бе провесена през рамото й, притискаше чело в земята. Издаваше тихи свистящи звуци. Мери беше земно момиче. Знаеше какво й се случва.

— Мили Боже, имай милост! — закрещя тя.

Когато ибериецът Хосе чу писъците и се втурна надолу по стълбите от главната зала, Мери вече седеше облегната на стената с окървавена риза и тихо плачеше, а Октавус седеше зад писалището си със свалени панталони и перото му продължаваше да лети по страницата.