Пол Дохърти
Имперски убийства (8)

Глава пета

Всичко в Рим има цена.

Ювенал, „Сатири“, I

Клавдия се изправи и грабна вързопа и тоягата си. Тръгна по прохода и спря като прикована. Катакомбите се простираха тъмни и пусти. Когато си тръгваха, тя и Силвестър винаги изпълняваха един и същи ритуал. Той излизаше първи, а тя го следваше, като загасваше малките светилници. А сега те бяха угасени, дори онзи, който бе поставила отляво и другият отсреща. Силвестър никога не би постъпил така. Тук имаше някой друг — натрапник, притаен в тъмнината с нож или въже, за да я удуши. Клавдия си спомни за един случай отпреди няколко месеца. По заповед на Анастасий беше тръгнала да се срещне с шпионин от армията на Максенций в покрайнините на Константиновия лагер. Императорският свещеник я предупреди, че никой не бива да забележи мишлето, прислужничката, която отива да се позабавлява с любовника си, имал нещастието да бъде на пост. Но тази нощ беше по-различна. Техният шпионин бе заловен и екзекутиран, а на негово място я чакаше платен убиец, който не подаде предварително договорения сигнал. Сега Клавдия почувства как стомахът й се свива от същия страх, както и в онази студена октомврийска нощ. Смъртта я причакваше: някой беше я проследил в катакомбите. Той не беше посмял да нападне Силвестър, но прислужничката Клавдия вървеше право към опасността.

— Кой е там? — остро подвикна тя.

— Клавдия! — гласът беше тих и гърлен. — Клавдия, ела тук!

Тя отстъпи назад.

— На котка и мишка ли ще играем? — подигра се гласът. — Нагоре-надолу сред гробовете? Ще хвана ли мишлето? Огледай се, Клавдия, виж тези стени с нишите по тях! Аз ще положа трупа ти сред покойните вярващи и никой няма да забележи!

Клавдия се напрегна; гласът приближаваше. На мъж или на жена принадлежеше той? На млад или стар човек? Тя изтри ръце в тъмната си туника и изруга от безсилие. Устата й пресъхна, докато се взираше в мрака. Имаше само една малка кама и тоягата си.

— Да поиграем на котка и мишка! — подхвърли тя подигравателно в отговор. — И не забравяй, че преследвачът може да стане преследван!

Тя побягна назад към нишата, откъдето бе тръгнала, и свърна по друг проход. Спря пред една ниша и чу как някой тихо провлече краката си. Побягна по-нататък, като спираше от време на време, докато лъч светлина от една пукнатина в скалата край нея не освети мрачния проход.

— Винаги върви наляво! — й бе казал Силвестър. — Следвай знака на рибата!

Тя тръгна вляво, но въпреки, че преследвачът й се движеше предпазливо, нямаше съмнение, че я настига.

— Клавдия! — сега гласът беше нетърпелив. — Искам само да поговорим! Защо не спреш за малко?

Тя забърза напред, с лепкава от пот кожа, гърдите започваха да я болят. Знаеше, че няма да се изгуби, и все пак досега не беше видяла и знак, че има някакъв изход. А дори и да излезеше навън, преследвачът вероятно щеше да продължи да я гони. Нямаше да бъде в безопасност, докато не стигнеше Апиевия път, където можеше да се изгуби сред тълпите, вървящи към града. Тоягата едва не се изплъзна от ръката й. Тя зави при един ъгъл и се разхълца от облекчение. Светлината тук беше по-ярка. Погледна към тесния ходник, през който бе дошла. От двете й страни нагоре в скалите тръгваше по една пукнатина. Тя намести тоягата си напряко в тях и напрегнато се вслуша. Преследвачът й приближаваше.

— Ще завърша това надбягване и ще победя! — подигра се към мрака тя. — Скоро ще ти избягам!

Като стисна вързопа, Клавдия побягна по прохода. Зад себе си чу трясък и се ухили. Който и да беше преследвачът й, здраво се бе блъснал в тоягата.

— Ще разбера кой си по насинените ти пищяли и по куцането ти! — присмя му се тя.

В слънчевата светлина тя на един дъх изкачи стъпалата и се озова в гробището, недалеч от Апиевият път. Побягна край рушащите се паметници и високите гробници, край погребалните урни от слонова кост и разядените от времето надгробни камъни. Прескочи една канавка и едва не се блъсна в група изненадани селяни, които тикаха колички към портата.

— Извинявайте! — заекна тя. — Приятелят ми е много нетърпелив!

Селяните се изсмяха и пуснаха няколко солени забележки. Един й предложи винен мях, друг — натрошена безквасна овесена питка. Клавдия ги прие. Обърна се назад, но от преследвача й нямаше и следа. Тя последва селяните до портата и влезе в града. Там им благодари и спря пред една готварница, за да си купи малко месо и чаша разредено с вода вино. Чак тогава се разтрепери и стомахът й се сви при мисълта, че едва е отървала кожата. Гледаше хората, които минаваха край нея, но не видя никого, който да се държи подозрително. Един мъж куцаше, но беше стар и прегърбен, а лицето му бе покрито с мръсотия. Освен него нямаше друг, който да изглежда наранен. Клавдия въздъхна и продължи по пътя си. Спря да си вземе нова тояга и, следвайки тълпата, навлезе още по-навътре в града.

В една кръчма се опита да се приведе в ред, но с туниката нищо не можеше да се направи. Беше разкъсана, покрита с кални петна и зеленикава слуз там, където се бе търкала в стените на катакомбите.

Когато се представи в определената за прислугата част в императорския дворец на Палатин, един иконом я огледа от главата до петите и самодоволно се ухили.

— Май не хващаш много окото.

— Не съм тук да хващам нечии очи! — рязко отговори Клавдия. — Наеха ме да помагам в домакинството!

— Точно така! — презрително отрони мъжът. — Но тук работят само чистоплътни хора!

Той щракна с пръсти и един прислужник от кухнята поведе Клавдия през портици и градини към едно спално помещение зад двореца — просто една дълга стая над конюшните с две редици легла, всяко с малко шкафче и стол. Една от прислужничките беше повръщала и бе оплескала всичко наоколо. До нея стоеше лечител с гърне, пълно с отвара от корен на подбел и я караше да вдишва изпаренията му. Спалнята беше слабо осветена: светлината идваше от прозорци, които повече приличаха на процепи в стената; въздухът вонеше на застояла пот, урина, евтино масло и тежки благовония. В другия край имаше кани с вода и нужник с подредени на дървени лавици гърнета. Клавдия напълни една кана с вода от ведрото, изми лицето и ръцете си и се върна в спалнята. Момчето от кухнята вече се опитваше да претършува вързопа й. Клавдия заплашително вдигна тоягата. Момчето се наведе, запретна дрехата си, пръдна шумно и побягна.

Клавдия бързо смени туниката си. Сгъна старата и я пъхна в шкафчето заедно с някои спомени. Не се страхуваше, че ще я оберат. Доста често беше работила на такива места. Неписаното правило на тези спални помещения беше, че момичетата никога не се крадат една друга. Ако успееха да отмъкнат нещо от другаде, то си оставаше тяхно.

— Ти ли си Клавдия?

На входа към помещението стоеше високо дългокрако момиче, мръсната му русолява коса бе прихваната на темето. Имаше широко, обветрено лице, а гласът му беше гърлен.

— Аз съм Клатина. Ще работиш с мен в кухните.

Клавдия тръгна към нея. Клатина изглеждаше глуповата, с тесни сини очи и присвити устни. Тя стискаше ръцете си с грапава лющеща се кожа и напрегнато я гледаше. И играта отново започна. Клавдия знаеше, че Клатина мисли същото като нея: Коя си ти? Имам предвид — коя в действителност си ти? Доносница? Шпионка? Имаш ли могъщ покровител? Или глупав любовник сред стражата? Може ли човек да се сговори с теб или да те сплаши?

— Германка ли си? — попита Клавдия.

— Не, от Хелвеция^[1] съм.

Клавдия кимна.

— А ти?

— Баща ми беше римски центурион, майка ми британка.

Този път кимна Клатина, очите й внимателно изучаваха Клавдия.

— Защо си тук? — попита тя.

Клавдия сви рамене:

— Работех в едно семейство. Сега ме прехвърлят в друго. Родена съм свободна.

Клатина принудено се засмя. Клавдия знаеше, че е решила. Няма да наказват, няма да удрят с юмруци или шамари новодошлата. В кухнята няма да й погаждат дребни номера. Няма да има преднамерени случайности с тигани с врящо масло.

— Ще видиш, че съм добра работничка — увери я Клавдия. — Държа си устата си затворена, а главата сведена.

Сега се засмяха и очите на Клатина. Тя взе решение. Това ново момиче знаеше правилата, познаваше йерархията на глутницата.

— Можеш да работиш до мен — предложи тя. — Не е лошо. Готвачите са мръсници, кухненските прислужници все се опитват да те ощипят по задника. Войниците си мислят, че са дар от боговете за жените. Колкото до останалото… — Клатина пропусна придворните, блюдолизците, хрантутниците и посетителите. — Само гледай да не оставаш сама с тях! И преди си работила в дворци, нали? Големите идват и си отиват.

Усмивката на Клатина угасна и тя прехапа устни: тези думи можеха да се окачествят като предателство. Очите й загледаха умолително.

— Разбирам! — засмя се Клавдия. — Големите идват и си отиват всеки ден. Но ние оставаме и работим от сутрин до вечер.

Клатина протегна ръка. Клавдия я пое.

— Мисля, че ще се справиш много добре! — прошепна Клатина. — Управителят каза, че е трябвало да бъдеш тук на зазоряване.

Така започна службата на Клавдия в кухните и коридорите на двореца. Еднообразна работа, търчане насам-натам с делви вода или кърчази с вино. Часове в горещия въздух на кухнята, където димът се издига на облаци; после в помещението с пресите, където изстискват зехтина и го наливат в делви. Маси, които трябва да се измият, подове, които трябва да се изстържат. Набързо забъркани яйца с масло и козе сирене, изядени на крак сред тракането на съдове или пренасянето на вързопи. Клавдия работеше в помещенията за прислугата, но често ходеше и до мраморните коридори и обливаните в слънчева светлина колонади, откъдето се отиваше към господарските покои. Беше се затворила в себе си, отблъскваше ръце, които се опитваха да я опипат, чуваше, но никога не отвръщаше на злонамерени думи. Отначало я забелязваха, после спряха да й обръщат внимание. Понякога се разминаваше с Анастасий. Той й смигваше и отминаваше. Изучи досадното всекидневие на двореца и, нещо по-важно, запозна се с Ливония: набито, русокосо момиче, което работеше в пералнята. Клавдия изчака един следобед, когато прислужничките се хранеха в слънчевия двор и успя да седне до Ливония. Тя лакомо поглъщаше яденето, а Клавдия я гледаше с престорено удивление.

— Вземи!

Тя й подаде дървената си тарелка с хляб, грозде, сирене и силно подправено, нарязано на късове месо.

— Не си ли гладна? — отвърна Ливония и учудено завъртя очи.

— Не толкова, колкото си гладна ти! — засмя се Клавдия. — Напомняш ми на приятелката ми Фортуната.

Ливония преглътна с мъка хапката си и едва не се задави. Погледна Клавдия и смаяно се опули.

— Познаваше ли Фортуната?

Клавдия се усмихна и се запита дали Ливония е толкова глупава, колкото изглежда, или само се преструва. В императорските палати нищо не беше такова, каквото изглеждаше.

— Работихме заедно на разни места — отвърна тя. — Но после изчезна, избяга с някакъв моряк, както предполагам.

— Не и Фортуната! — присмя се Ливония. — Беше хитра като змия! Най-много й се искаше да бъде актриса. Трябваше да я видиш, когато трупата на Зосина дойде тук! Чувала ли си за него? Притежава театър край Диоклециановите бани.

Клавдия кимна. Зосина беше добре известен. Той наемаше трупи и поставяше пиеси в Рим и на други места.

— Какво те кара да мислиш, че Фортуната е тръгнала с него? — попита Клавдия.

— Ами… няколко седмици преди да изчезне, трупата игра в двореца. Фортуната не беше на себе си, непрекъснато говореше за Парис, един от водещите актьори.

— Да, чувала съм за него! — прекъсна я Клавдия.

Актьорите в Рим имаха собствена репутация: Клавдия също се интересуваше от мимолетния като на метеор възход и падение на този или онзи актьор. Беше чувала да споменават името на Парис в „Магариците“ и беше виждала името му по обявления из града.

— Беше подлудяла като разгонена кучка — заяви Ливония, — но може и да е дебнела не пред тази миша дупка, пред която трябва — високо се изсмя на смайването на Клавдия и я мушна със зачервения си и груб лакът. — Нали ги знаеш тези актьори! Само вдигай крака!

— Разбира се, че ги знам! — усмихна се Клавдия. — Значи, Парис не й отвърна със същите чувства?

— Не знам. Фортуната беше много хлътнала, но дали е сторила туй или онуй, не мога да знам.

— Но защо пък Парис? — продължи да пита Клавдия.

— Е, той умее да се перчи и да се показва. Бяха представили пиеса за високопоставените, а после цялата трупа слезе в кухните да ги нахранят. Мисля, че тъкмо Фортуната наливаше вино на Парис.

— Дали после не е отишла да се срещне с него? — настоя Клавдия.

Ливония почеса месестия си нос.

— Не питай и няма да те излъжат. Ама щом си била нейна приятелка, би трябвало да знаеш.

— По онова време ме нямаше — обясни Клавдия. — А когато се върнах и я потърсих…

— Странно! — Ливония привърши яденето. — И друг също питаше за нея. Но не ме питай кой или кога. Само така, дъра-бъра, приказки.

Тя й върна празната дървена тарелка.

Клавдия се облегна на стената и вдигна очи нагоре. В същия момент видя как един прозорец се затвори много бързо. Можеше да бъде всеки, но тя беше сигурна, че внимателно са наблюдавали нея и Ливония.

На другия ден Клавдия се измъкна от двореца. Бяха й казали, че може да ползва свободен следобед и тя реши да посети актьора Парис. Времето бе изненадващо топло, във въздуха се носеше дъх на пролетна свежест. Важни патриции и матрони, следвани от роби и слуги, се разхождаха или отиваха да посетят съседи. Улиците бяха изпълнени със столове — носилки и лектики, с продавачи и дребни амбулантни търговци; войници маршируваха към казармите си. Клавдия вървеше както обикновено бързо и гледаше да избира странични проходи и тесни улички. Спираше само понякога, колкото да се увери, че никой не я преследва.

Откри театъра на Зосина на малък площад, където се извисяваха внушително стените на Диоклециановите бани^[2]. Беше кръгла постройка с глави на сатири в зидарията над главната врата. Вмъкна се в един коридор и никой не я спря. Сцената беше пълна с работници, които сменяха декорите за новата пиеса, потяха се и крещяха. Флейтистите и арфистите се упражняваха и Клавдия мигом се почувства като у дома си сред нестройния хор на музикалните инструменти, сред странното благовоние от гримьорните, сред мириса на боя и стърготини. Край нея важно пристъпваха текстописци и гръмогласно даваха нарежданията си или диктуваха на писари с изтормозени лица. Млади момичета в пъстри маски и костюми подскачаха насам-натам, момчета се връщаха от лавките с гърнета димяща храна и кошници с високи купчини хляб и риба.

Клавдия седна в края на един балкон, обърнат към сцената. Някакво момиче приближи към нея.

— За репетицията ли си тук?

— Не, да се срещна с Парис.

— Че ние всички сме тук затова! — злобничко се засмя момичето.

— Какво подготвяте? — попита Клавдия.

— О, следващата голяма постановка на Зосина: две пиеси от Теренций, „Медея“ на Овидий и „Пожарът“ на Ферин.

— Всичките едновременно? — заядливо възкликна Клавдия. — Някога бях в трупата на Валериан.

— Така ли? — Усмивката на момичето угасна. — Работа ли си търсиш?

— Не, търся Парис. — Клавдия отвори кесията си и извади монета. — Нося му важни новини. Негов познат е починал. Уверявам те, това е единствената причина, поради която искам да го видя.

Момичето облиза устни.

— Твоя е — вдигна Клавдия монетата пред очите й, — ако ми доведеш Парис.

Момичето хукна. Слънцето печеше все по-силно и Клавдия отиде да седне на сянка. Заради горещината трескавата дейност наоколо бе замряла, тъй като работниците, бояджиите, художниците и артистите бяха потърсили хладина и покой. Момичето се появи отново.

— Парис ще дойде. Всъщност, по-близо е, отколкото предполагаш.

Очите му се насочиха зад Клавдия, тя се завъртя и видя един млад мъж, който й се усмихваше.

— Ти ли си Парис?

— Така казват.

Клавдия никога не бе срещала толкова красив мъж: гладко лице с маслинова кожа, живи очи, дръпнати нагоре в ъглите, прав тесен нос над пълни чувствени устни. Носеше чиста тъмна туника; черната му коса бе подстригана и специално подредена в къдрици, които падаха покрай страните му.

— Дай на момичето монетата! — произнесе той с мек глас.

Клавдия й я подаде. Парис прескочи седалките и седна до нея. Той я прегърна през рамо, сиво-сините му очи бяха пълни със смях.

— И коя си ти?

— Клавдия! — запъна се тя. Беше свикнала с актьорите, с неискреното им приятелство и възторжените приветствия, които не значеха нищо. В театъра хората те прегръщаха и целуваха, но само след час изобщо не ти обръщаха внимание.

— Била си актриса в театъра на Валериан, така ли? Пияницата, който фалира? — Парис щракна с пръсти и насочи идеално изгладения нокът на показалеца си към нея. — Слушал съм за теб, Клавдия. Не си била толкова добра в говорящи роли, но си била великолепен мим. Мисля, че веднъж съм те гледал. На представление в Капуа?

— Била съм в Капуа.

— А сега?

— Работя. Както каза, Валериан се разори. Чичо ми държи „Магариците“ край Есквилинските порти.

— И си търсиш работа?

— Не.

— Чудесно! — Парис леко я потупа по ръката. — Собствениците на театри са такива напаст! — чаровно произнесе той. — Не са нищо повече от сбирщина тъпи уличници. Обещават ти света, но в действителност само искат да спечелят добре и да опипат кълките ти.

Клавдия разглеждаше гладкото му, прекрасно лице, дългите клепачи, изписаните като с молив вежди и великолепната му черна коса, гъста като грива. Парис се облегна назад, вдигна стройните си силни крака, блестящи от благовонното масло, и леко тропна със сандали.

— Да, а другите скъпоценни същества ядат, пият или развратничат. Или каквото друго там правят. Момичето ми каза, че някой, когото съм познавал, е умрял, но хора умират по всяко време, скъпа, нали?

— Фортуната е мъртва!

Парис рязко спусна крака и дръпна ръката си от рамото й.

— Съжалявам — прошепна. — Тя беше весело девойче с игриви очи и хубава устица. Искаше да стане актриса. Аз я наскърбих — очите на Парис се изпълниха със сълзи. — Беше прекалено възрастна, за да започне. И все пак изглеждаше в добро здраве.

— Така си беше, докато не я убиха.

— Убиха ли я?

— Гърлото й беше прерязано, а трупът — провесен от една кука за месо.

Парис сподави внезапен пристъп на гадене. Когато се окопити, очите му бяха влажни, а лицето бледо.

— В името на Юпитер! Кой го е направил?

— Не знам. Затова и дойдох да се срещна с теб. Както Фортуната, помниш ли?

— Помня, разбира се. С трупата бяхме в двореца. Изиграхме някои пиеси, показахме сценки с мимове и песни. После, както е обичайно, ни пратиха да се нахраним в слугинските помещения.

— Спал ли си с нея?

— О, ти си нагло момиченце! — изгука Парис. — Разбира се! Станахме големи приятели. Тя идваше в театъра, а сетне вечеряхме в някоя кръчма. — Направи гримаса: — Беше малко загадъчна.

— После?

— После един ден престана да идва.

— Беше ли казала нещо? — Клавдия замълча. — Нещо особено?

Парис поклати глава:

— Клюки за другата прислуга. Колко искала да бъде далеч от всичко това.

— Говореше ли за брак? Имаше ли някой друг?

— Да, имаше. Един гладиатор от онези, фризийците. Нали ги знаеш, едри, здрави като бикове, които обичат да носят разкошни шлемове, тесни набедрени препаски и изпълняват танца на смъртта в амфитеатъра. О, да, Муран се казваше!

Клавдия прикри изненадата си. Не беше ли Муран изгора на Януария? Макар че гладиаторите бяха всеизвестни с любовните си похождения.

— Влюбена ли беше в него?

— Скъпа, не знам в кого е била влюбена! С мен беше много мила, но и аз бях мил с нея. Казах й, че ще я спомена пред Зосина. Не, не! — вдигна ръка той. — Нищо не съм й обещавал заради ласките! Само й споменах, че ще й намеря хубава работа или място в хора. Имаше и още нещо… — той млъкна и се вторачи в сцената. — Никога не подготвят сцената както трябва! Знаеш ли, казах на тези тъпаци да не правят нищо усложнено, но… — небрежно махна с ръка той, — … със същия успех можеш да говориш с дърветата!

— Фортуната… ти каза, че била загадъчна?

Ръката му се отпусна до нея.

— Ще дойдеш ли да хапнем заедно, Клавдия? Толкова съм уморен от тези театрални образи!

Тя се усмихна:

— И аз самата нямам слабост към тях. Да, ще дойда! — бързо добави тя. — Ако ме поканиш!

— Точно край Форума има едно приятно местенце. — Парис целуна върха на пръстите си: — Миди в най-очарователен сос. Човек може да си ангажира отделна маса над общата зала и оттам да гледа как се размотават простосмъртните. — Той въздъхна: — Богове, Фортуната! Струваше ми се сладко създанийце. Освен уменията в леглото, имаше и хубав глас. Но един ден закъсня, а никой, разбира се, не закъснява на Парис! Тогава се ядосах и тропнах с крак. Нямаше да й простя, ако не ми беше казала къде е била. — Той изразително завъртя очи: — А като разбрах, щях да припадна! Малката глупачка каза, че била в кръчмата „Троянският кон“ край Тибър!

— „Троянският кон“ ли?

— Знаеш с какво име се ползва. Аз бих отишъл там само с група гладиатори. Тогава тя спомена за Муран, каза, че й правел компания. Трябва да призная, че след това отношенията ни поохладняха. Искам да кажа, че познавам гостилниците и кръчмите в Рим: „Троянският кон“ е място, което човек трябва да заобикаля отдалеч!

— Потайна ли беше?

— Да, можеше да чурулика като врабче, но винаги усещах, че мислите й са другаде. Понякога дори в леглото ми се струваше, че не мисли за мен. — Парис шумно си пое дъх и въздъхна драматично: — Ти сама знаеш какво е да играеш, Клавдия, винаги си съсредоточен върху работата си. Но провесена на кука за месо? Ако бях на твое място, скъпа, щях да поговоря с Муран. Гладиаторите правят такива неща.

— А къде да го намеря?

Парис стисна раменете й:

— Не бързай толкова, пиленце! Дай ми целувчица!

Той протегна устни и затвори очи. Клавдия леко го целуна.

— Нямаш ли достатъчно приятелки тук? — присмя се тя.

Смехът на Парис беше по-остър:

— Погледни ме, Клавдия. И не бъди такава кучка! Имам хубав глас и онова, което Зосина нарича присъствие. — Той разтвори уста: — Собствените ми зъби. Знаеш ли какво става с актьорите, които…

Той не завърши изречението, но Клавдия много добре знаеше за какво намеква. Актьорите бяха всеизвестни с отношението си към жените. Дори в малката трупа на Валериан беше нещо обичайно да причакат някой актьор, който е орал в чужда нива, както се изразяваше Валериан. Актьор със счупени пръсти, осакатен крайник или разбита уста трудно можеше да играе на сцената, а когато леко се подхлъзнеше, вече можеше да го смяташ за паднал.

— Аз не съм по-различен от мъжете, с които си работила, Клавдия, и ти го знаеш. Много е приятно някоя знатна дама да те взема с носилка, но рано или късно човек си плаща сметката.

— Значи, остават момичетата като мен и Фортуната.

— Да, момичетата като теб и Фортуната. И така, къде работиш? В двореца ли?

Клавдия се усмихна:

— Винаги можеш да ме намериш там.

Той докосна с пръст върха на носа й:

— Тогава ще те намеря там.

Стана и се приготви да си тръгне. Клавдия забеляза, че глезените му са безупречни и че върви, без да накуцва, но в себе си призна, че действително човек трудно би могъл да си представи как Парис я гони по дългите проходи на катакомбите.

— Къде мога да намеря Муран? — подвикна тя след него.

— О, не ставай кучка, не ме карай да ревнувам! — извика в отговор той. — Къде мислиш? Върви в амфитеатъра. Като другите касапи, и той се подготвя за големите игри след няколко дни.

Клавдия го гледаше как се отдалечава. Знаеше, че й е казал истината. Фортуната е била шпионка, една от agentes in rebus, но личният й живот си беше неин собствен. Парис не се захващаше с момичета от театъра. Такива връзки пораждаха приказки, клюки, ревност и враждуващи лагери. Беше логично да е предпочел момиче като Фортуната, и тя съвсем разбираемо му беше отвърнала: случаен съюз, който носи изгода и удоволствие и на двамата. Но какво е търсела Фортуната в „Троянският кон“? И какви са били отношенията й с Муран? Клавдия се протегна. Това, че Фортуната бе ходила в тази кръчма, означаваше, че е открила нещо. Собственичката й Локуста имаше ужасна репутация, а според Силвестър „Троянският кон“ беше мястото за свръзка на сикария. Клавдия хапеше устни, докато следваше мислите си. Фортуната трябва да е видяла, чула или научила нещо. Или само е проучвала нещо и заради това е последвало жестокото й убийство? Замесен ли беше Муран? Клавдия изруга наум Августата и своя магистър Анастасий. Както обикновено, бяха й казали колкото е възможно по-малко. Тя изтри ръце в туниката си.

— Ако продължаваш да стоиш тук, ще те накарам да си платиш за мястото.

Клавдия се огледа. Един от плещестите пазачи вървеше към нея.

— Тръгвам си! — усмихна му се.

Тя излезе от театъра и прекоси препълнения със сергии площад, където амбулантни търговци и продавачи се блъскаха, провикваха, крещяха или на висок глас хвалеха стоката си. Клавдия си проби път през множеството и влезе в една гостилница в края на уличката. Беше мръсно, масите бяха покрити с мазнина, но наденичките бяха горещи и вкусни, макар и корави. Тя започна да се храни бързо, обмисляйки наученото. Ако Фортуната е познавала Муран, тогава Муран би могъл да изясни нещо от загадката. Клавдия привърши, стана и тръгна по алеята.

— Господарке! Господарке!

Тя се обърна. Към нея търчеше хлапак с тояга в ръката. Клавдия позна своята, която бе оставила в катакомбите. Мърлявото момче с дупки между зъбите я набута в ръцете й.

— Каза ми да ти го дам!

Клавдия замръзна. Тя се наведе към хлапака.

— Кой ти каза?

Видя колко слабичка е китката му, бързо бръкна в кесията си и извади монета.

— И той ми даде една!

— Кой?

— Войникът.

— Какъв войник?

Момчето погледна през рамо:

— Отишъл си е.