Пол Дохърти
Имперски убийства (14)

Глава единадесета

Недей пита каква цел на мен и на теб богът дал е — не дири, грях е!^[1]

Хораций, „Оди“, I, 11

Вилата на Домацила беше прекрасна, просторна постройка на главната улица, която пресичаше Есквилин. Имаше красиви колонади, сенчести портици и добре оформена градина с внимателно подредени овошки и беседки където, ако пожелаеха, можеха да се усамотяват влюбени. Под ранната пролетна светлина блестяха сребристи езерца; сред окъпаните от слънцето лехи ромоляха фонтани. В украсени с орнаменти рибарници, оградени от избуяли тръстики, плуваха тлъсти лениви шарани.

— Истински рай! — така нарече дома си Домацила, докато развеждаше Клавдия из градината, преди двете да влязат в къщата. Централната сграда представляваше елегантна постройка на два етажа. Колонади със скосени покриви от червени тухли свързваха отделните апартаменти и защитаваха посетителите от природните стихии. Покоите бяха пищно обзаведени, със сложни мозайки по подовете и облицовани с мрамор стени. Въздухът бе ароматизиран, спокойната атмосфера се нарушаваше само от приглушени разговори, от смеха на дамите или звука на звънче, което викаше прислугата да донесе освежителни напитки в някоя от стаите.

— Разкошна като дворец! — съгласи се Клавдия.

Домацила спря в края на един коридор и стисна ръката й.

— Обаче никога не забравяй, Клавдия — подпухналите й от безсъние очи примижаха доволно, — че това е най-обикновен публичен дом и аз не съм нищо повече от сводницата на императора. — Отметна боядисаните къдрици от челото си: — Уморена съм и изглеждам уморена — отбеляза тя, — но ти имаш вид на човек, който изобщо не е дремвал.

— Бях заета в гостилницата на чичо ми — отвърна Клавдия.

— Много заета ли? — кокетно подпита Домацила.

— Не с това, за което си мислиш! — рязко отговори Клавдия. — Имахме някои проблеми, които трябваше да разрешим.

Домацила я прегърна през раменете и я подкани да продължат напред.

— Знам коя си — прошепна заговорнически тя. — Ако императрицата, божествената Августа, изпраща прислужница като теб, то не е, за да бъдат измити по-бързо съдовете, нали?

Отвори вратата на една стая и подкани Клавдия да влезе. В единия ъгъл имаше голямо легло, наоколо бяха разположени различни мебели: две ниски масички, кушетка, столове, ракла с бронзови заключалки. На стената, където се окачваха дрехите, бяха монтирани специални закачалки. Високият прозорец беше затворен, капаците спуснати. Въздухът леко ухаеше на свещи от пчелен восък.

— Стаята е съвсем като тези на другите момичета — обясни Домацила. — Може би мебелите не са толкова красиви, но ти току-що пристигаш и само боговете и божествената Августа знаят колко време ще останеш. Прозорците са високи, защото има злосторници, които обичат да се вмъкват в градината и да се наслаждават на красиви гледки. Но и стените са доста високи, а аз съм наела няколко яки мъже с кучета, които обикалят наоколо през нощта.

Тя посочи на Клавдия да седне на края на леглото и затвори с крак вратата зад себе си. Взе един прът, отмести лостовете на капаците, отвори прозорците и като си мърмореше нещо под нос, придърпа едно кресло с възглавници, за да седне срещу момичето.

— Тази стая е непосредствено до моята — поясни тя. Пръстите й, покрити със скъпоценности, се движеха, сякаш да подчертаят думите. — Пред другите ти си моя прислужничка.

— А в действителност? — попита Клавдия.

— Дръж очите и ушите си отворени! — заяви Домацила. — Четири от моите момичета са мъртви. Последното, както сигурно знаеш, бе убито в самия императорски дворец, а другите три бяха подмамени навън.

— Подмамени? — повтори Клавдия.

— О, тук сме взели само най-добрите! — намръщи се Домацила. — Момичета от добри семейства, а не обикновени уличници или проститутки. Не робини, а свободни жени с родственици в императорските служби и войската. Сама ги видя вчера на игрите. Между другото, ти къде изчезна?

Клавдия внимателно разглеждаше тази дебела, жизнерадостна сводница. Домацила беше обяснила, че в нощта след игрите била на пир или, както сама се изрази, била домакиня на именити сенатори. Беше приветлива, бъбрива жена, която не хранеше особени илюзии за себе си и още по-малко за останалата част от човечеството. Много се смееше и тогава тлъстите й бузи се тресяха. Ухаеше на благовоние и понякога избухваше в буен кикот, но напрегнатите й наблюдателни очи никога не спираха да се движат. Лицето й напомняше на Клавдия актьор с маска. Тя ли беше убиецът, запита се. Тя ли беше подмамила собствените си момичета към смъртта? В края на краищата вчера седеше на игрите и наблюдаваше как гинат гладиатори и как диви зверове убиват хора. Тя ли беше сикарият? А може би поне знаеше кой е той? Домацила се наведе напред и размаха ръка пред очите на Клавдия.

— Да не заспа, момиче?

— Не, не, извинявай! — отърси се от мислите си Клавдия. — Нали ти казах, че вчера имах доста работа в гостилницата на чичо ми.

— Руфин ме предупреди, че си странна! — изсмя се Домацила, прикривайки устата си с ръка. — Каза, че божествената Августа те нарича своето мишле. А като стана дума за това, тук аз съм като дебелата зайка, нали? Между другото, за какво говорех?

— За твоите дами — отговори Клавдия. — Каза, че са свободни жени от добри семейства.

— Да, да, при това аз сама ги обучавам. Давам им дрехи, благовония, храна и подслон. Нищо не им липсва: фризьори, масажисти, лекари. Осигурени са им най-добрите грижи за здравето в Рим. Е, благодарните клиенти плащат направо на мен. На момичетата давам уговорения дял, а какво ще правят с него, си е тяхна работа. — Домацила вдигна предницата на бялата си копринена роба и започна да си вее с нея, сякаш й беше горещо. — Но малките хитруши нямат нищо против да припечелят и нещичко тайно от мен. Всяка от тях таи надеждата, че може да си уреди подходящ брак или да стане държанка на някой сенатор или военачалник. В края на краищата те са майсторки в изкуството на любовта. Една от първите им задачи, когато пристигнат тук, е да научат някои куплети от… — тя се ухили иронично — от „Изкуството на любовта“ от Овидий.

— С други думи — прекъсна я Клавдия, — ако получат съобщение за среща с някого…

— О, бързат да излетят като пчелички за мед, трудно е да ги спреш. Ако се качат в носилката и заповядат на робите да ги отведат тук или там, как мога да възразя? Разрешено им е да посещават приятели в града.

— Тогава ти как печелиш? — попита Клавдия.

— Мъжете винаги се изморяват! — Върху лицето на Домацила се изписа престорена печал. — Те винаги искат нещо по-различно, затова отново се връщат при Домацила и споделят желанията си.

— Следователно първите три убити — продължи да разпитва Клавдия, — са излезли на тайна среща, така ли?

— Да! — въздъхна Домацила. — И аз не знам нито кой им е пратил бележчиците, нито къде са отишли. Разбрах какво е станало едва когато донесоха труповете им тук.

— И всяка от тях е била с императора?

— Да, всяка е лягала с императора.

— Как са били убити?

— Удушени. На страните им — начертани онези християнски знаци, а край трупа — парче хартия с изписаните с кръв думи „In hoc signo vinces“.

— А монети? — попита Клавдия.

— Монети ли?

— Да, върху очите на мъртвата, за да заплати на лодкаря Харон.

Домацила обхвана лицето си с длани.

— Имаше на едната, но на другите… — Сви рамене: — Разбирам идеята на проклятието, оставено до трупа на Сабина. Императорът не обича такива неща. Той е войник: за войниците суеверията са по-страшни, отколкото дори за моряците.

— И защо според теб са били убити дамите ти? — продължи Клавдия. — Защото са лягали с императора ли?

Домацила стана и отиде до масата, свали ленената кърпа от поднос с две чаши и ги донесе.

— Ето, — сложи тя едната чаша в ръката на Клавдия, — ти не си моя слугиня. Изпий това. Виното е от северните лозя. Леко е и не му трябва вода.

Клавдия послушно отпи.

— Не мисля, че момичетата ми са били убити, защото са спали с императора — каза Домацила. — Константин е истински жребец. Мога да заложа носилката си срещу кесия със сребърни монети, че той ощастливява и някои от благородните дами. Познаваш мъжете, Клавдия, победата и виковете на тълпата ги карат да се чувстват като единствения петел в кокошарника.

— Но никоя от другите жени не е била убита, нали?

— Не, разбира се.

— Тогава защо? — настоя Клавдия.

— Убиецът без съмнение ненавижда императора и майка му — бавно отвърна Домацила. — И — тя примигна, — без съмнение ненавижда и мен. Губя добрата си клиентела, Клавдия. Вече никое момиче не идва да ме потърси за работа. А аз съм като касапите: клиентите ми винаги искат прясно месо. Четири от момичета ми умряха, бяха убити по жесток, ужасен начин. Убиецът застрашава и мен, и божествените — тя въздъхна: — Може ли да говоря честно, Клавдия?

Девойката кимна.

— Според мен виновна е божествената Августа. Сикарият е професионален убиец — работеше за покойния Максенций и той му плащаше. Всеки в Рим можеше да види, че звездата на Максенций започва да залязва. Той изгуби контрол върху града и ако не беше личната му преторианска гвардия, някой рано или късно щеше да го убие. Максенций остави Рим на цезаря Север. Всички други побягнаха. Аз заминах за една вила в провинцията и Север заграби къщата ми. Беше мой клиент и много харесваше това място. — Тя отпи от виното си: — Знаеш историята. Божествената Августа прати съобщение на сикария и успя да си купи услугите му. Очевидно са се договорили и животът на Север вече не е струвал и пукната пара. И така, през последните дни от управлението на Максенций, Север използваше тази вила за собствените си нужди, пируваше тук и се наливаше до късно през нощта. Знам малко подробности, но в деня, след като Максенций беше убит на Милвийския мост, една тайнствена, елегантна, облечена като куртизанка жена посетила Север. Срещнали се в залата за пиршества, сетне Север я отвел в покоите си. — Домацила вдигна чашата си в подигравателна наздравица: — Когато на следващата сутрин разбили вратата, намерили Север мъртъв, с гърло, прерязано от едното до другото ухо. Трупът му любезно бил положен на леглото, а върху изцъклените му очи били поставени две монети. Погребали го като бедняк.

Домацила замълча и изду бузи.

— Върнах се и почистих мръсотията. Къщата беше плячкосана, но това беше поправимо. Разбира се, божествената Августа дойде да благодари за подкрепата ми. Спомена, че искала да се срещне с един човек, не каза кой е той. Зае едно от крилата на сградата, пазачите бяха малко, а нея я съпровождаше онзи огромен звяр Бур. Не знам нищичко какво е станало, освен че отнесоха един труп, естествено, съвсем дискретно. После божествената Августа ми благодари и си тръгна. Разбира се, претърсих стаята от тавана до пода. Но тя беше чудесна гостенка — сухо добави Домацила. — Дори кървавите петна бяха измити.

— Вероятно знаеш, че има предположения жертвата на божествената Августа да е бил сикарият?

— Да, да, по-късно научих. Още тогава помислих, че е направила ужасна грешка.

— Знаеш ли нещо за този сикарий? — попита Клавдия.

— Клавдия, Клавдия! — прошепна сводницата. — Искаш ли отрова? Познавам отровители. Някоя да пометне, някой да получи заем или да напусне безопасно града? Имам работа с какви ли не хора. Мога дори да наема главорези и разбойници. Но сикарият е нещо различно. Той беше човек на покойния император. Репутацията му растеше през последните три-четири години. Ако някой е изменник, изпращаш гвардейци във вилата му — те ще го накарат да пререже вените си или да изпие чаша отрова. Но какво ще направиш с човек, който няма вина за никакво престъпление, или поне не за такова, което може се докаже? Или ако някой се преструва на приятел, но в действителност е враг? Максенций се държеше благосклонно със Сената, с банкерите и търговците. Обаче — предупредително вдигна пръст тя, — ако искаше да премахне някого или някой изпаднеше в немилост, винаги ставаше едно и също: нещастен случай, падане по стълбите, удар в банята, нападение от разбойници. С това беше известен сикарият.

— Премного добре замислени убийства?

— Да, така казваше един от клиентите ми — засмя се Домацила. — И винаги едно и също. Никаква следа, никакво доказателство, така започна легендата за сикария. Отначало хората мислеха, че това са приказки, за да бъдат сплашени враговете на Максенций. След известно време сикарият придоби плът и кръв; той беше истински човек.

— А връзката с Локуста? Как се заговори за нея?

— О, тази зла вещица! Една нощ на някакво пиршество Максенций много се напи. Тогава някой спомена името на негов враг, а Максенций отвърна: „О, да! Този човек ще трябва да изпие чаша вино с Локуста в «Троянският кон»“! — Домацила присви устни: — След няколко дни и със споменатия се случи нещастие. Минавал край Базилика Нова и на главата му паднала тухла.

— Значи, така хората свързаха Локуста със сикария?

— Умно момиче! — саркастично отвърна Домацила. — Но онова, което ме тревожи — добави тя, — е, че по времето на Максенций сикарият можеше да отиде където си поиска. Той без съмнение имаше императорски печат, нещо като пропуск. Обаче — продължи тя, — сега Максенций е мъртъв, главата му гние, набита на кол. А сикарият все още може да се промъква в императорския дворец, да убива и да изчезва като дим в пролетно утро. Е, добре! Време е да се приготвям — Домацила пресуши чашата си и я остави на пода. — Разбира се, ти няма как да знаеш, че божествените ще дойдат тук: Константин, майка му, Анастасий, Руфин, дори онзи чудат християнски жрец, Силвестър.

Клавдия си спомни талигите с продукти, които бе зърнала навън край кухнята.

— Ще има пир — обясни Домацила — в чест на края на игрите. Освен това Константин иска да покаже, че покровителства дома ми. Наех онзи палячо Парис и трупата му артисти да ги забавляват.

— Добре ли познаваш Парис? — любопитно запита Клавдия.

— Добре ли? Приюти се при мен, когато побягна от Рим, скрих го в избата. После избяга в провинцията. Той може да бъде много забавен, този наш Парис! Не се върна в Рим, докато Север не беше убит и Елена и синът й не се настаниха удобно в двореца!

Тя замълча, защото на вратата се почука. Една прислужница влезе, носеше малък свитък. Домацила го измъкна от ръката й. Пергаментът беше висококачествен, завързан с червена копринена лента. Клавдия се досети какво представлява: изражението на Домацила й подсказа всичко. Лицето на сводницата се разкриви, долната й устна се отпусна и разтрепери.

— Какво е това? — настоятелно попита Клавдия.

Домацила й подаде листа. Почеркът беше като на дете, макар буквите да грижливо изписани. Най-горе имаше християнски знак, а по-долу думите, които робът на победоносния военачалник трябва да шепне по време на триумфа му в Рим: Memento mori — „Помни, че си смъртен!“. Под тези думи имаше петно от прах, а под него беше изписано In hoc signo vinces. После бяха изписани цитати от Хораций. Първият бе от одите му:

Всички сме събрани за една и съща цел. Повечето от нас се завръщат в погребална урна. Рано или късно ще ни наблъскат в ладията на Харон, натам, към вечното изгнание.

Вторият беше с по-ясно послание:

Мисли, че всеки ден, който се е зазорил, може да бъде последният ти.

— Това е предупреждение! — преглътна с мъка Домацила, после стана, бързо се отправи към вратата и повика обратно момичето.

— Кога дойде това?

— Донесе го един офицер.

Домацила застина.

— Какво искаш да кажеш, какъв офицер? — настоя Клавдия.

— Беше офицер. С плащ, броня, червен кожен колан за оръжия, и наколенници. Дойде при една от външните врати и пазачът му позволи да влезе.

— Как изглеждаше? — продължи да разпитва Клавдия.

— Имаше румено лице, руси мустаци и брада. Каза, че идва от името на императора и затова човекът го пусна вътре. Нещо станало ли е, господарке?

Домацила отпрати момичето. Напълни отново чашата си и ръката й трепереше, когато я вдигна.

— Аз ли съм следващата? — прошепна тя, като дори не си направи труда да се обърне. — И моят ли труп ще намерят в мрака под някое маслиново дърво?

— Няма от какво да се боиш! — успокои я Клавдия. — Този убиец скоро ще бъде заловен — постара се думите й да прозвучат убедително, макар да не бе особено уверена в тях. — Ти си добре охранявана. Не напускай вилата и ще бъдеш в безопасност.

— Права си! — Домацила изпи виното си на една глътка. — Ще наема още пазачи, още главорези. Августата вече заповяда на пира тази вечер цялата храна и виното да се опитват предварително. — Беше уплашена, дебелите й бузи се тресяха, черният грим около очите й се стичаше на криволици по напудреното лице. — Трябва да направя всичко, което мога! Трябва да направя всичко, което мога!

Като си мърмореше така, Домацила излезе от стаята.

След нея Клавдия пусна резетата, постави тоягата си до вратата, отвори вързопа си и извади две ками. Едната сложи на масичката край вратата, а другата пъхна под възглавниците. Затвори капаците на прозореца и, както правеше като дете, седна в ъгъла на леглото, сви колене и ги обгърна с двете си ръце. Въодушевлението, триумфалното усещане, че бе заловила Граний и Фаустина, отдавна се беше изпарило. И двамата си бяха признали, бяха събрали вещите си и бяха побягнали в нощта. Бяха се разкаяли и бяха разказали как Арий веднъж се опитал да изнасили Фаустина. Неговата смърт е била за тях едновременно и отмъщение, и средство да се замогнат.

— Беше лесно да се направи — беше казал Граний. — Убих го за миг. Вече бях разбил резетата вътре. Бях изметнал ключалката така, че да мога да завъртя ключа отвън. — Той виновно погледна Клавдия. — Не беше метален лост, а щипци. Изпилих отвора за ключа. Упражнявах се, докато се уверих, че ще стане. На площадката на стълбището дадох парите на Фаустина, която пазеше отвън. Помислихме, че най-доброто място е градината с онези глинени делви, закопани в земята, в които се събира вода за птиците на Попея.

Полибий и Клавдия ги изслушаха. Чичо й дори им даде малко пари, две туники и сандали, храна и вино, и им заповяда сутринта да бъдат колкото е възможно по-далеч от „Магариците“.

— Ще кажеш ли на вигилите? — попита Клавдия, след като виновниците си тръгнаха.

— Нищо няма да кажа на онези алчни тъпанари! — изръмжа Полибий. — Ще занеса парите направо в хазната — той извади камата си и сряза вървите, с която бяха завързани торбите с парите, след което отвори кесията си.

— Не забравяй, че трябва да покрия разходите си. Ако ти не кажеш на някого, Клавдия, знай, че и аз няма да кажа!

Клавдия го остави да си вземе от среброто. Като се влачеше уморено нагоре по стълбите, тя се качи в стаичката си да опакова вещите си и тръгна за вилата на Домацила. Но за какво дойде тук? Сикарият беше жив и продължаваше да нанася удари, водейки личната си война срещу двореца. Убиецът необезпокояван се разхождаше из града като някакво диво животно, което изпробва оградата, преди да нахлуе през нея. Той играеше своя игра. Убийството на куртизанките беше недвусмислено предупреждение и за Домацила, и за императрицата. Сега бе приближил още повече. И двете бяха получили предупрежденията си. Въпросът бе кога точно щеше да нанесе удара. И кой щеше да бъде жертва сега? Клавдия се протегна и седна в края на леглото. Другите убийства лесно можеха да се обяснят. Проститутките, с изключение на Сабина, бяха примамени към смъртта чрез алчността им. Но последната смърт озадачаваше. Без съмнение убиецът беше човек, който имаше власт. Клавдия още не бе напълно убедена в невинността на Домацила. Ами ако тя сама бе изпратила писмото до себе си? И кога щеше да удари сикарият? Тази вечер, по време на пиршеството? Но това щеше да бъде трудно: вилата щеше да гъмжи от охранители и шпиони. Клавдия чу леко почукване.

— Кой е? — попита.

— Клавдия, аз съм, Домацила!

Когато влезе, сводницата изглеждаше поуспокоена и по-ведра.

— Току-що получих новини от града за онази проклета кучка Локуста. Миналата нощ я открили намушкана в една от външните пристройки на кръчмата — тя затвори вратата и се облегна на нея: — Какво значи това, Клавдия?

— Мисля! — отговори Клавдия и внимателно загледа лицето й.

— Защо се взираш така?

— Винаги го правя, когато мисля! — леко се усмихна Клавдия. — Подозирам, че сикарият се кани да замине. Готви се да направи нещо извънредно опасно и не иска да остави никакви дири подир себе си.

Домацила погледна встрани:

— Питам се… — заекна тя.

— Какво? — настоя Клавдия.

— Дали ти не си убиецът.

Домацила не направи дори опит да прикрие, че се е изчервила. Клавдия удивено я гледаше.

— Защо да не си ти? — продължи сводницата. — Аз те наблюдавах: ти можеш да играеш различни роли, да си пъхаш носа тук и там!

— Бих могла да кажа същото и за теб! — парира Клавдия. — И в това е красотата на целия замисъл. — Тя приближи на крачка от посетителката си: — Сикарият ще накара всички ни да се хванем гуша за гуша. — Тя започна да брои на пръсти: — Една куртизанка би излязла да се срещне с мен, ако е мислела, че нося съобщение. Бих могла да убия Фортуната. Бих могла да направя така, че офицер от войската да донесе това съобщение.

Домацила въздъхна и протегна ръка:

— Не исках да кажа точно това! — запелтечи тя. — Просто съм много уплашена.

Опита се да излезе от стаята, но Клавдия я хвана за рамото:

— Кажи ми, Домацила, ако ти бях казала, че търся мъж с татуиран на китката пурпурен бокал, щеше ли да си наясно защо?

Домацила я погледна през рамо и се усмихна:

— Бих могла да излъжа, но с твоята проницателност ще разбереш, че знам истината — тя отстъпи от вратата и се обърна с лице към Клавдия: — Да, знам историята. Тя е по-обикновена, отколкото си мислиш. Искам да кажа, ти нямаш любовник. Нито един-едничък. Ти си поразпитала за мен, аз пък поразпитах за теб — усмихна се едва-едва: — Гордеем се, че сме шпионки, че работим за божествената Августа. В действителност — лицето й изведнъж погрозня, — всички ние сме животни, Клавдия, а силните се хранят със слабите. — Сега забеляза камата на стола: — Срещала съм момичета, които като теб са били нападнати и насилени. Самата аз не съм по-различна: така станах това, което съм. В моя случай беше патриций, който се преструваше, че ми е приятел. Ти не си самичка: половината от момичетата в тази вила ненавиждат мъжете, с които се срещат, и хранят по-дълбоки чувства една към друга.

— Познаваш ли такъв мъж? — настойчиво попита Клавдия.

— Не. Тези мъже не идват тук, Клавдия. Те се боят от една зряла жена и… — Канеше се да довърши изречението си, но само сви рамене.

— Знаеш ли нещо за тях? — Любопитството на Клавдия се усили.

— Кога се случи това? — запита Домацила.

— Преди година.

— Трябваше да се обърнеш към префекта.

— Чичо ми се обърна.

— И какво стана?

— Не помогнаха.

— Не, иди по-нависоко. Някой ден, когато имаш време и не трябва да слухтиш, поискай от покровителката ни да потърсиш сред съдебните архиви.

Сърцето на Клавдия затуптя по-бързо. Никога не беше мислила за това. Чичо й стори каквото можа, но стражите нехаеха и свиваха рамене.

— Знаеш какви са стражите — продължи Домацила. — Тях не ги е грижа за такива като теб. Повече ги интересува да вземат подкупи или да гледат какво правят големците — вдигна камата от стола и седна. Забеляза как Клавдия се отдръпна. — Аз не съм опасна, мишле! — заяви тя. — Божествената Августа ми разказа историята ти. Каза, че си била изнасилена и ми съобщи някои подробности. — Тя изкриви лицето си: — Да, така е. Аз я попитах, дали няма да бъдеш съперница на някое от момичетата тук, или да пожелаеш да свършиш малко работа за себе си. Божествената Августа ми разказа всичко и в мен изплува един спомен. — Тя си играеше с камата: — Преди повече от година… Да, трябва да е било по това време… Както и да е, подочух някакви приказки, че млади жени били нападани в различни части на града. Това е едно от предимствата да бъдеш сводница. Събираш повече сведения от всеки магистрат. Нападенията ставали в определен период от време. Стражите и пет пари не давали. Имали да вършат по-важна работа, отколкото да се занимават с някой си насилник, или да си размърдат задниците заради някакво бедно момиче. Освен това подочух и приказки, но само от втора ръка, за някакъв мъж с червен бокал на китката. Помислих, че лесно биха могли да го проследят. Имам предвид, всеки път, когато протегне ръка да купи нещо, да изпие чаша или да хапне, някой би забелязал.

— Мислех, че е жрец.

— Трябваше по-рано да дойдеш при Домацила. Аз съм виждала тази татуировка.

— Къде?

— На китките на много мъже. Носят я не само жреци, но и войници, на някаква секта, която като че ли се кланя на Митра. — Тя започна да цъка с език, когато видя удивлението на Клавдия. — Да, малката, освен това със сигурност е трудно да бъдат проследени.

Клавдия се смръщи.

— На китките си войниците носят ленти — обясни Домацила и се изправи, — които показват чина им, но също така могат и да скрият всяка татуировка. Е, сега трябва да си вървя. А, между другото, гладиаторът Муран иска да те види.