Пол Дохърти
Имперски убийства (6)

Глава трета

Гневът е кратка лудост.

Хораций, „Писма“, I, 2

Клавдия мина по криволиците на мраморните зали, портиците и градинските постройки и излезе от Палатин. Сетне започна да се промъква по сенчестите пътеки, очертани от вечнозелени борове, кипариси, черен лавър и бръшлян. Често от сенките пристъпваха напред войници от помощните части,^[1] спираха я и я претърсваха. Опипваха вързопа, който носеше, малкото вещи, които събра в спалното помещение. Опитваха се да помачкат гърдите или да ощипят бедрата й, после я пускаха да продължи. В подножието на Палатинския хълм тя отмина фонтана на Фортуна и храма на Кастор и Полукс. Държеше се встрани от главния път, от улиците, които водеха към триумфалния път, по който обикновено преминаваха победоносните военачалници и войските им, а се промъкваше в сенките на успоредните малки улички.

Вечерта беше студена, небето ясно. За да провери дали някой не я следи, Клавдия често спираше на някой ъгъл и се обръщаше назад или оглеждаше небосклона, сякаш се интересуваше от възвисяващите се очертания на Циркус Максимус^[2], Траяновата колона, статуите на Форума или Базилика Нова^[3] на мъртвия Максенций. Сега околностите й бяха по-познати. Улиците бяха тесни, пропити от различни миризми, някои сладникави, други остри и застояли. Винаги нащрек, Клавдия забелязваше с крайчеца на окото си скитниците, спящи в портиците на храмовете, заслушваше се в ръмженето на някое притиснато в ъгъла бясно куче, или в грухтенето на покритата с кал свиня, която въртеше зурла, докато бягаше пред сюрия крещящи деца.

Тръгна по улицата на седларите и навлезе в улицата на кожарите. Във въздуха се носеше силна воня от пурпурната краска, която се утаяваше в конска урина^[4]. Веднъж, опитвайки се да заблуди евентуален преследвач, тя изгуби пътя си и се озова на една алея, където сирийски вехтошари в дълги цветни дрехи лагеруваха под една смокиня. После трябваше да се върне през Есквилинското^[5] гробище край Сервиевата стена, където погребваха бедните, покривайки труповете им само с няколко лопати пръст. Стисна ноздри и опита да заобиколи лешоядите, но те се разлетяха при нейното приближаване и крилете им шумно пляскаха в нощта.

Клавдия беше сигурна, че я следят. Тя завиваше и се връщаше, спираше и се вглеждаше назад, но не можеше да види никого. Спря на един кръстопът, където против уроки бяха поставени огромни, изсечени от камък фалоси. Престори се, че се интересува от едно погребално шествие, съпровождано от тръби, флейти и рогове. Факлоносци търчаха край покрития с позлата ковчег, наемни оплаквачки високо нареждаха, сякаш искаха да възкресят покойника, а след ковчега пристъпваше мим, който имитираше някои от действията на мъртвия.

Улиците все още бяха оживени, минаваха каруци, на които бе разрешено да се движат из града след падането на нощта, скъпи закрити носилки едва се разминаваха. Всички се отдръпваха пред равната редица на нощната стража — вигилите, които следяха за пожари или някакви нередности. Клавдия прекоси малък пазарен площад, под чиито арки странстващи търговци предлагаха натопени в сяра клечки, кърпачи купуваха и продаваха обувки, готвачи с преносими печки изкушаваха минаващите с каша от грах и наденички с подправки. Укротител на змии и гълтач на саби се опитваха да привлекат зяпачи, но бяха изправени пред острата конкуренция на един дресьор, който с камшик в ръката се мъчеше да накара маймуна да мята стрели в цел. На някои места улицата се разширяваше, на други се превръщаше в тесен проход, прорязан от тесни арки, които дори някой изтърван кепенец можеше да препречи. Хората заглеждаха минаващата Клавдия, но нейната целеустремена походка им даваше да разберат, че тя не е някоя изгубила се кръчмарска прислужница. Хитрина, която тя бе отдавна научила: безпомощните привличат своите нападатели, но ако вървиш наперено, размахваш тоягата и отвръщаш на чуждите погледи, ще те оставят на мира. На стълбището на един бордей някакъв мъж си пееше:

— Тук си я намерих, ставаше момата,

пъргава и яка, тъкмо за кревата!

Няколко пияници, замаяни като попаднали във винена бъчва змии, се струпаха край него и го изритаха надолу по стъпалата. Започналата свада беше бързо преустановена от група войници, които съпровождаха роб с железен нашийник около врата — знак, че наново е бил заловен и като на куче са му дали името на неговия собственик. Накрая, след като пресече богатия квартал, чиито просторни домове се охраняваха от стени без никакви процепи и отвори по тях, Клавдия стигна до insula^[6], голямата четириетажна сграда, където на приземния етаж се приютяваше кръчмата „Магариците“. Това беше просторна странноприемница, но под напуканата табела откритата й предна част изглеждаше по-малка заради вградения в зидарията тезгях. На хоризонталната греда над вратата се мъдреше бухалът на Минерва, а на подпората се смееше един приклекнал Меркурий с възбуден член. Кръчмата изглеждаше пуста. Клавдия усети как сърцето й се качва в гърлото. Дали не бяха прибрали чичо й? Тя влезе в главната зала, която богаташите биха нарекли атрий: Полибий я беше преобразувал в просторна пивница, изпълнена със свещи от напоена в лой сърцевина на тръстика и висящи светилници. Въздухът бе натегнал от застоялата миризма на мазнина, пържено месо и риба.

Клавдия застана в сянката на вратата и се засмя. Нищо не бе се променило! Ако стражата решеше да нахлуе, мястото трябваше да е празно. Повечето от постоянните посетители на „Магариците“ имаха какво да крият. Но тук сега беше по-скоро спокойно: мъже хвърляха зарове, играеха на табла или на „Разбойници“, или просто кротуваха полупияни, вторачени в кърчазите с пиво. В отсрещния ъгъл седеше Океан, огромният бивш гладиатор, широкоплещест, с кръгло шкембе и бедра, дебели като стволове на дървета. Беше започнал да оплешивява и, за да свърши работата на природата докрай, бръснеше главата си. На едното му ухо беше закачена стъклена халка. Другото, отхапано при единоборство на арената, той бе изсушил и носеше на врата си провесено на връв. Мръщеше се както обикновено, леко кривогледите му очи под дебелите вежди минаваха от посетител на посетител и ги предупреждаваха да не създават неприятности. Погледът му спря върху Клавдия. Отначало се озадачи, сетне се ухили, изваждайки на показ, както казваше чичо й, най-красивата гледка на нащърбени зъби в целия Рим.

— Малката! Малката!

Нелеп във възкъсата си туника, с клатушкаща се походка Океан тръгна към нея и я сграбчи в обятията си, които миришеха на зехтин, подправки и застояло.

— Не стискай толкова, Океане! — прошепна Клавдия. — Къде е чичо?

— О, отиде да се срещне с префекта! — успокои я Океан.

— Не е загазил, нали?

— Не. — Бившият гладиатор започна да си играе с изсушеното ухо върху потните си гърди. — Онзи тъпак искал само да зададе няколко въпроса. Това е всичко. — Той я поведе към масата. — Ще ти донеса хубави наденички с подправки и пресен хляб. Ей, вие там, гледайте! Клавдия е тук! — подвикна той.

На кухненската врата изникнаха някакви сенки, но Океан с жест ги отпрати да се махат и сам й поднесе аспержи и сос от нарязани на дребно зеленчуци заедно с чаша фалернско, разредено с вода. Клавдия бързо започна да се храни. Беше гладна, но знаеше, че Океан никога няма да я запита каквото и да е, преди да се убеди, че е задоволила апетита си.

— Така! — Тя изтри устни с подадената й кърпа. — Полибий е при префекта. Къде е Попея?

— Нашата мургава хубавица е навън в птичия двор с компрес на главата. Твърди, че вълнението й е дошло в повече.

— Какво вълнение?

Клавдия не искаше да се разбира какво знае: за хората тя беше само прислужница в двореца, нищо повече.

— Нали се сещаш за онзи тъпанар Арий? Дето ходи да събира дължимото му и носи среброто тук? Винаги си взема отделна стая, вечеря там и наема две момичета да си поиграят в кревата.

— Какво за него?

— Ами дойде тук, настани се удобничко и заключи вратата на най-голямата стая, която имаме, на първия етаж. Мина час. Алчният безсрамник никога не праща за храна, затова аз отидох и започнах да чукам, никакъв отговор. Отидох в градината, погледнах нагоре, но капакът на прозореца беше затворен. Върнах се и надзърнах през ключалката, но ключът беше там. Казах на Полибий. — Океан замълча, като се опитваше да си спомни всичко. — Точно така, казах на Полибий. Насилихме вратата. Арий лежеше на леглото, беше се сдобил с още една уста.

— Искаш да кажеш, че гърлото му е било прерязано?

— От единия до другия край, господарке! Старият мошеник беше мъртъв като пън. Полибий трябваше да повика вигилите. Те влязоха, изкрънкаха вино и почнаха да задяват кухненските прислужнички. Хвърлиха едно око на Арий и вече щяха да арестуват Полибий, когато Попея с гръм и трясък влетя вътре. Душата си дава за него, трябва да ти кажа. Дори аз се уплаших. „Дебели глави такива!“, разкрещя се тя. „Мъжът ми…“ Не й е мъж наистина, нали?

Клавдия отрицателно поклати глава.

— Както и да е, каза им, че мъжът й имал свидетели: изобщо не бил доближавал тази врата. Това принуди вигилите да размислят. Е, накараха да им донесат още вино и изпратиха за офицера. Нали знаеш, едно от онези момчета, които не искат да служат в армията. Какво да ти кажа, то пък съвсем се обърка. Сама видя стаята, господарке. Като голяма кутия е: има два входа, единият е през прозореца, но капакът бе затворен, а и сама познаваш Арий, вратата беше заключена и зарезена отвътре.

— Но парите ги нямаше, а?

— Изчезнали!

— Откъде знаеш, че ги е носел?

— Защото като влезе, започна да се чува подрънкване. Стражите изпратиха в околностите някой да поразпита: Арий събрал дължимото му и както винаги, донесъл парите тук.

— Истинска загадка, Клавдия!

Към тях бе приближил Граний, слаб, чорлав млад мъж, с дълбоко разположени очи над присмехулните устни. Беше се самопровъзгласил за управител на чичо Полибий. Зад него стоеше приятелката му, кухненската прислужничка Фаустина. Двамата целунаха Клавдия по бузите, примъкнаха столове и седнаха срещу нея.

— Беше ужасна гледка! — заяви Граний. — Нали, Фаустина?

Прислужничката с котешко личице отметна дългите си черни плитки, винаги го правеше, за да накара мъжете да я гледат.

— Целите му гърди бяха в кръв. Човек би си казал, че някой е разлял шише вино върху него.

— И тялото му още ли е там? — попита Клавдия.

— Стражите казаха, че трупът си е проблем на Полибий. Той трябвало да прати да го погребат. Надявам се, че бързичко ще се върне, до утре вечерта Арий ще се надуе и ще завони.

— Всички се качихме да го видим! — извика един от клиентите, който подслушваше разговора. — Полибий ни накара. — Притисна брадичка към гърдите си и с ръмжене разкриви лице. — Докато беше жив, Арий не бе най-красивото създание, което съм виждал, но, легнал там, изглеждаше наистина бесен, че са го убили.

— Та кого нямаше да го е яд? — подхвърли Клавдия.

Сега и други клиенти започнаха да се събират край масата, включително и Януария, закръглената прислужничка, която имаше слабост към гладиатора Муран.

— Ще участва на игрите — бе обяснила замечтано тя. — На тържествата за победата на императора.

Беше опряла брадичка върху опакото на ръката си, сякаш нищо от ставащото в кръчмата не я засягаше. Клавдия се усмихна. Януария винаги беше влюбена: Муран бе забележителен с това, че бе задържал най-дълго вниманието й. Януария носеше русата си коса разделена на път по средата, плитките й стигаха до раменете. Каквото и да бе времето, туниката й винаги беше къса. Беше се научила как да поднася виното и храната, разкривайки най-щедро пред клиентите пълничките си гърди, които обаче никога не изскачаха извън деколтето.

— Казва, че ако победи, ще се ожени за мен! — продължи Януария и мечтателно погледна Клавдия.

— Невероятна възможност! — измърмори Океан. — Днес тук, утре го няма, както говореше Полибий за пъстрата си свиня, която избяга преди три седмици.

— Фризиец^[7] е, добър борец!

Океан шумно си пое дъх и поклати глава:

— Муран се е бил шест пъти и има пет победи. Последният му противник се отърва, защото тълпата го съжали.

— Такъв е животът! — обади се от мястото си в ъгъла Симон, един мръсен, дрипав философ. Самопровъзгласил се стоик^[8], той прекарваше по-голямата част от времето си в „Магариците“, като изнасяше лекциите си пред всеки, който беше достатъчно глупав да го слуша. Сега стана и тромаво прекоси помещението, а лицето му представляваше истинско олицетворение на несгодите. — Ние сме само винени мехове — започна той, — които наперено пристъпват насам-натам: по-жалки от мухи сме ние, защото мухите стават за нещо! За какво ставаме ние?

— О, я кажи нещо по-весело! — подвикна Фаустина.

Стоикът Симон започна да хапе устни.

— Пекарят Криспин е мъртъв.

— Добър му път! — възкликна Океан. — Беше човек, готов да бръкне и в купчина лайна, за да извади половин грош оттам. Пък и беше толкова проклет, че дори домашното му псе не се чувстваше в безопасност край него.

Клавдия погледна към входа, вниманието й беше привлечено от мъжа, който се взираше вътре от прага — тъмна, неясна фигура. Нима бяха вървели след нея дотук?

Океан проследи погледа й и се изправи на крака.

— Заповядай, странниче, какво желаеш?

— Нагълтах половината прах по Апиевия път. — Непознатият пристъпи напред и отметна качулката си: беше стар, с дребно, сбръчкано лице под кичури бяла коса. Погледна към Клавдия, после отмести очи. — Дай чаша вино и малко риба.

И се затътри към ъгъла.

Клавдия остави другите да бъбрят край нея. Стоикът Симон беше в добра форма: той започна да поучава Фаустина за външния й вид.

— Едно момиче наистина трябва да знае как да изглежда най-добре! — възвести той. — Ето, ти имаш овално лице. Среши значи косата си на път по средата на темето. Научих, че има някакви добри бои от Германия, с които да се боядисваш руса. Пробвала ли си ги?

Клавдия наблюдаваше непознатия. Мъжът седеше с гръб към нея. Януария заситни от кухнята с чаша вино и риба и ги сложи пред него. Клавдия изчака малко, после се извини и отиде до вратата, а на връщане спря до масата. Непознатият натопи пръст във виното и начерта риба над цифрата IV. Клавдия се върна на масата си. Фаустина вече бе сменила мнението си и крещеше на Стоика Симон, че й дава съвети, които никой не му е искал. Щеше да избухне свада, но се намеси Океан. Януария на висок глас се тюхкаше къде ли е Муран.

— О, нямай грижа за него! — презрително присви очи Граний. — Вероятно опитва дали някоя млада кобилка може да върти глава и да вдига краката си.

— Да те няма! — наведе се Януария през масата. — Върни се там, откъдето си дошъл, в кучешките колиби на Масилия!

— О, скоро заминавам! — намигна Граний на Фаустина. — Нали така, скъпа?

— Къде отиваш? — любопитно попита Клавдия.

— О, на север вероятно. Може да прескоча до Медиолан. Да видя свят.

— Запиши се във войската! — обади се Океан. — Тогава ще видиш свят, момчето ми!

— Не, благодаря! — отвърна Граний. — Хич не мечтая да преследвам някой гологъз варварин в мъглата!

— Пък и дори не знаеш как да хванеш меча! — нанесе удар Януария. — Достатъчно трудности си имаш с пишката!

— Не отивай горе!

Клавдия вдигна глава. От градината се бе появила Попея. Смугла, добродушна и налята като сочен плод, с вдигната черна коса, прибрана със сребърен гребен, тя зорко огледа трапезарията. Клавдия се изправи и върху пълничкото лице на Попея се разля усмивка, последваха радостни викове, прегръдки и целувки. Симон, който се качваше по стълбите, за да погледне още веднъж трупа на Арий, се смъкна долу в полумрака.

— Колко е хубаво, че пак те виждам, Клавдия!

Попея пристъпи назад, за да я огледа.

— Чудесно е, наистина! — прогърмя един глас откъм вратата.

Полибий се беше завърнал. Той влезе, грубото му мургаво лице бе разкривено в гримаса. Кръчмарят изтри потта от оплешивяващото си чело и подръпна кичурите коса, обрамчващи главата му като императорски венец. Не обърна внимание на другите и за първи път през този ден се засмя. Той целуна и прегърна племенницата си, после дланта му се лепна за една от гърдите на Попея.

— Въпроси, въпроси, въпроси! — изръмжа той, като побутваше двете жени към масата. — Префектът е заядливо копеле! Непрекъснато ми задаваше все един и същ въпрос: ако ти не си убил и ограбил Арий, кой тогава?

— И ти какво отговори? — попита Клавдия.

— Казах на мръсника, че държа странноприемница с добра кухня и чисти стаи. Той е тъй нареченият префект, не аз!

— Как се казва?

— Сатурнин.

— После? — продължи да пита Клавдия.

— Чакай мъничко! — Полибий се изправи. — Искам чаша неразредено вино.

Клавдия видя, че непознатият е изчезнал, яденето му бе останало почти непокътнато. Чичо й я накара да стане и я огледа от главата до петите.

— Прислужница в двореца на императора, а? — Устните му скептично се свиха, но очите му бяха нежни и добри. Протегна ръка и я потупа по бузата. — Чудесно е, че си тук! — прошепна. — Толкова се безпокоях! — Другите сякаш ги нямаше. — Всеки път, когато те гледам, ми напомняш за майка си — той бързо примигна: — Беше мило момиче, с усмивка, която осветяваше деня ми! Ако не се беше омъжила за баща ти… — Полибий облиза устни, потънал в спомените си. — Ходих на гроба на Феликс.

— Стига, стига! — Клавдия погали голямата му космата ръка. — Имаш си достатъчно грижи!

Полибий издърпа чашата с вино от ръцете на Океан и изпи половината на един дъх.

— Работата върви, след като „Тлъстото прасе“ изгоря. Помниш ли онзи хитрец, стария Касий, дето държеше мръсната кръчма на две преки оттук? Роден мошеник, можеше да направи червеното вино бяло, а бялото червено. Както и да е, сложил да пече дроздове, бил пиян като свиня, на каквато и приличаше. Цялата къща изгоряла!

Клавдия не му позволи да смени темата.

— Арий! — настоя тя.

— Е, добре! — Полибий въздъхна. — Ти имаш остро око. Ще ти покажа, каквото е останало.

Клавдия тръгна след чичо си по коридора и се качи горе. Винаги бе обичала тази сграда. Чичо й притежаваше трите етажа с изглед към улицата; останалото приличаше на зайчарник, пък и миришеше така, въпреки че Полибий поддържаше чиста своята част. Стълбите и стените бяха изжулени с четка, имаше саксии с цветя. Дори беше поръчал да украсят с рисунки стените.

Полибий бе служил като войник във втори легион „Августа“ и се беше сражавал в Германия и Британия. Клавдия знаеше малко за миналия му живот, но го обичаше за това, което беше: човек, който се преструваше на стиснат и коравосърдечен, а всъщност беше щедър и благ, като изключим пламенната му омраза към вигилите. Вярно, че наред с всичко това Полибий бе и измамник и бъркаше в много гърнета, за да се облажи. Клавдия подозираше, че той харесва сградата именно защото в нея има много стълбища, изходи и входове; цял легион бе нужен, за да я претърси до основи. Докато се качваха по стълбите, Клавдия си спомни тихите почуквания по врата късно през нощта; Полибий се срещаше с някакви хора в залата или в градината; каруци със завити в слама и парцали колела по най-неочаквано време донасяха стоки.

— Добре ли си, чичо? — попита тя, когато стигнаха до коридора.

Полибий спря с ръка върху резето на вратата, очевидно отворена със сила. От нея се бяха отцепили големи трески и още лежаха разпръснати по пода.

— Бях добре, докато не се появи този негодник. Влез!

Стаята беше тъмна, с още спуснати капаци на прозорците. Клавдия усети вонята на смъртта — противен, тежък мирис. Мърморейки проклятия, Полибий отвори капаците и запали светилниците. Обзавеждането беше скромно — пейка, столове, маса, голямо гърне от печена глина и няколко куки по стените. Трупът на Арий лежеше на леглото в алкова, завит с конски чул.

— Погледни го само!

Със светилник в едната ръка Полибий отметна чула. Някой беше направил отчаян опит да придаде поне известно достойнство на Арий, като бе опнал краката му. Той беше мършав възрастен човек с подстригана бяла коса, прошарени мустаци и брада. Сега челюстта му сякаш бе пропаднала върху гърдите, а той като че ли ги гледаше изпод полузатворените си клепачи. Тъмната му туника бе просмукала от кръв, както и завивките. Клавдия внимателно го огледа. Беше виждала смъртта в най-различни форми. Бе стояла на колене край трупа на брат си. Кои други ужаси можеха да причинят толкова болка? Смъртта беше краят. Това пред нея беше просто още едно парче човешка плът.

— Странно! — Клавдия разгледа панталоните от износена кожа. — В кесията му няма съвсем нищо. Искам да кажа, той трябва да е имал доста монети. И погледни, чичо, макар и да лежи на леглото — тя тупна с ръка кожените обувки на мъжа, — дори не ги е свалил!

— Винаги е бил небрежен! — изръмжа Полибий.

Клавдия забеляза, че плащът на Арий още е около раменете му, верижката, с която го закопчаваше, също беше окървавена. Тя заобиколи леглото и огледа вратата. Резетата бяха насилени, ключалката разбита, ключът още се крепеше на мястото си.

— И така? — започна тя. — Арий е дошъл тук…

— Да, Граний го довел. Моят благороден помощник го попитал дали иска нещо за ядене или пиене. Недружелюбен както винаги, Арий седнал на леглото, казал, че не иска нищо засега и Граний го оставил. Чул го, че издърпва и пуска резетата.

— Това навик ли му беше?

— О, да! — Полибий посочи една кутия от сикоморово дърво^[9] със специални закопчалки. — Арий слагаше всичко, което имаше, тук, затваряше кепенците и заключваше вратата.

— Трябва да е ял и пил нещо?

— Преди му носеха храната в стаята на поднос. Когато се нахранеше, отваряше вратата и се провикваше. Граний се качваше, вземаше подноса и му довеждаше момичета. Имай предвид, че хората не обичаха Арий! Плащаше точно уговорената цена, а момичетата трябваше здраво да се потрудят.

— Но този път е било различно, а? — Клавдия започваше да се тревожи. Куражът, който Полибий показваше долу, сега бе изчезнал. Той седна на един стол и започна да се чеше по корема — нещо, което винаги правеше, когато беше притеснен.

— Да, този път беше по-различно. Граний си тръгнал и на стълбите срещнал Фаустина. Тя също чула как Арий пуска резетата и заключва. Двамата слезли долу. Времето минавало, започнало да мръква. О, да, мисля, че този път скъперникът не заръчал храна. Океан се качил и почукал, никой не отговорил. Отишъл в градината, но капаците били затворени. Тогава той дойде и ме извика. Скоро половината съседи се събраха на стълбището. Граний домъкна една дървена пейка. Океан и аз разбихме вратата и видяхме тази картинка.

— А стражите какво казаха?

— Ами не намериха никакви доказателства срещу мен или някой друг, но префектът заплаши, че ще затвори кръчмата за месец, а може и за два, за да можел да претърси всичко основно.

— А Арий беше…

— Търговец на вино. Всеки месец отиваше да си прибере дължимото. Живееше в другата част на града. Не беше женен. Мисля, че обичаше да се поперчи тук за две-три нощи, да се поразпусне, а после си тръгваше по пътя. Трябва да направя нещо! — простена Полибий. — Не съм съвсем сигурен дали префектът не пускаше въдица да му дам някакъв подкуп, но ако ме затворят, Клавдия, ще е по-лошо и от смърт. Трябваше да послушам съвета на Попея! — продължи той, потънал в горестната си несрета. — Тя ми казваше да купя вълча кожа и да я закова на гредата над вратата. Помагала срещу лош късмет!

Клавдия го слушаше с половин ухо, докато разглеждаше леглото. Сламеникът бе застлан с платно. Тя забеляза, че единият му край е подпъхнат. Повдигна го и видя отдолу евтини листове пергамент. Взе ги и ги разгъна.

— Никой не се е сетил да погледне тук! — обади се Полибий.

— Какво е това?

Клавдия потисна собственото си безпокойство. Пергаментът беше лошокачествен и доста замърсен. Отгоре стояха буквите: Chi и Rho. Долу с червено мастило, сякаш с кръв, бяха надраскани несръчно букви: In hoc signo occides.

— Какво е това?

Полибий го измъкна от ръцете й:

— О, богове, нещо свързано с християните, нали? Познавам тези букви. Има ги из целия Рим.

— Мисля, че трябва да ги вземем! — предложи Клавдия.

— Трябва да ги дам на префекта.

— Не мисля! — отвърна тя. — Донесъл ги е Арий, но префектът може да каже, че са твои.

Полибий очевидно се развълнува.

— По-добре ще е да ги взема аз — убеждаваше го Клавдия. — Ако ги намерят у теб, може да те обвинят в нещо по-сериозно.

Полибий закрачи из стаята и притвори разнебитената врата. Обърна се и се наведе към нея.

— Какво искаш да кажеш, Клавдия?

— В Рим има нов император; мълвата говори, че християните ще бъдат покровителствани.

Полибий приближи и стисна раменете й.

— Откъде знаеш? Слушай, Клавдия, като те гледам с тази твоя подстригана коса, бледо лице и големи очи, ти си още момиченце! А понякога се държиш, сякаш си много по-възрастна. Виждал съм те долу в залата: наблюдаваш и слушаш. Никога не говориш за онова, с което се занимаваш. Винаги бързаш нанякъде — Полибий взе лицето й между мазолестите си длани. — Съжалявам за Феликс. Винаги ме тегли към гроба му. Съжалявам за онова, което ти се случи, Клавдия. Ако ми беше минало през ум, никога нямаше да те пусна да отидеш там!

— Вината не беше твоя! — Клавдия нежно свали ръцете му.

— Но не си го забравила, нали?

— Не, чичо! Един ден ще намеря мъжа, който ме нападна и уби Феликс.

Лицето й беше толкова бледо, очите й гледаха толкова напрегнато, че Полибий се замисли дали не е изгубила разсъдъка си.

— Ще го открия и ще го убия, чичо!

— Стига, момиче! Не говори такива неща. Защо не се върнеш тук? Можеш да управляваш кръчмата вместо мен. Баща ти ти даде най-доброто образование. Толкова се гордееше с теб! „Слушай моята Клавдия“, хвалеше се той. „Знае Вергилий, Цицерон^[10]…“ Помниш ли веднъж, трябва да си била на дванайсет годинки, беше се изправила на масата в трапезарията и рецитираше началото на речта на Цицерон „За Милон“, а после подхвана Вергилий, бягството на Еней от Троя — засмя се: — Никой от онези тъпаци не разбираше какво говориш, но ти им направи силно впечатление и аз бях горд. После замина с онази група актьори. О, иска ми се този пиян глупак никога да не беше идвал!

— Валериан каза, че съм родена актриса.

— Знам! — изръмжа чичо й. — Виждал съм те как подражаваш на някои от клиентите долу. Какво си ти, Клавдия? Аз не съм глупак. Измъкваш се в тъмнината, търчиш по дворците. Не си доносница, иначе стражите щяха непрекъснато да се влачат тук — той тъжно я гледаше: — Тревожа се за теб!

— А аз тревожа за теб — отговори Клавдия. — Carpe diem, чичо! Carpe diem! Улови мига! — Клавдия вдигна пергаментовите листи. — Ще взема това със себе си. Кога ще откараш трупа?

— Утре сутринта.

Клавдия се изправи и тръгна към вратата. Резетата бяха повредени, простичката ключалка бе толкова разхлабена, че можеше ясно да се види примитивният механизъм, който държеше ключа.

— Стъпка по стъпка! — прошепна Клавдия. — Хайде, чичо. Заведи ме в стаята ми.