Пол Дохърти
Имперски убийства (12)

Глава девета

Кой има изгода?

Цицерон, „За Милон“, XII

Клавдия видя запалени факли и въоръжени отчасти гладиатори с намазани с масло тела. Муран държеше меч в ръката си, косата му бе пристегната в кок на тила. Той леко я положи на пода, тя се преви като куче и повърна.

Муран изруга ожесточено и се наведе над нея.

— Какво е станало, Клавдия?

Мъжът коленичи до нея и докосна рамото й с ръка. Тя отново повърна Муран извика нещо към останалите. Един от тях донесе малко глинено гърне с разредено вино. Клавдия усети миризмата на смирна и отрицателно поклати глава.

— Не искам да спя! — задавено издума тя. — Дойдох долу, за да потърся един човек. Нямаше никой.

— Разбира се! — рязко отвърна Муран. — Пладне е, всички са навън да гледат нещастниците на арената. По тези коридори минават само укротители на зверове с бичове и факли.

Клавдия изтри уста с опакото на ръката си.

— Къде е Полибий?

— Тъпче се — Муран леко докосна лицето й с пръст. — Приличаш на призрак от подземния свят. В името на всички богове, Клавдия, какво си направила? Как стражът те е пуснал да влезеш?

— Търсех един човек. Едно момче ме доведе долу. То…

— Изчезнало е! — прошепна Муран. — Върнало се е в копторите си! Някой се е опитал да те убие! Такова нещо не се случва за първи път, Клавдия! Нали така, момчета?

В мъждивия отблясък на факлите другите гладиатори почти не се виждаха, но тя ги чу как изръмжаха нещо в знак на съгласие.

— Това е извратено забавление! — обясни Муран. — Примамват някого в коридорите с животните. Изтеглят с ръка или кука резето на някоя клетка. И животното излиза — той посочи коридора и блестящото светло петно на изхода към арената.

— Слязох долу да потърся един човек! — повтори Клавдия. — Направих грешка. — Тя облегна глава си на стената: — Благодаря ти, Муране! А ти какво правиш тук?

— Ето, тази Клавдия познавам аз! — ухили се гладиаторът. — Направо към въпросите; опасността или рискът са без значение! — Докосна връхчето на носа й: — Ясни очички на кукленско личице!

Клавдия усети как сърцето й прескача. Долавяше миризмата на кръв и пот, която се носеше от този гладиатор, но все пак той беше добър човек. Беше спасил живота й.

— Знам какво си мислиш! — бързо каза Муран. — Гледа ли ме как се сражавам?

Клавдия кимна.

— По едно време вдигнах очи към императорската ложа. Трябва да съм се изсмял. Видях едно малко личице да ме гледа отгоре с очи, големи като очите на бухала на Атина. Отидох да те потърся. Видях те да слизаш по стъпалата, но тълпата беше толкова гъста, че не можах да си пробия път. Видях и как оня хлапак изчезна като плъх, побягнал към дупката си. Слязох долу, вратата беше заключена, но те чух да крещиш, повиках няколко момчета и дойдохме от другата страна.

Той й помогна да се изправи на крака. На слабата светлина лицето му изглеждаше много красиво. То й напомни лицето на баща й, припомни й как той се навеждаше към нея. Гладиаторът внимателно я гледаше, сякаш едва сега осъзнаваше объркано колко е дребничка.

— Най-добре ще е да си вървиш! — меко продума Муран.

— Аз… не мога… — поклати глава Клавдия. — Някой ще може ли да предаде почитанията ми на господарката Домацила? Да й каже, че имам спешна работа. Утре ще ида във вилата й.

— Крикс! — извика към един от другарите си Муран. — Заведи младата господарка в дома й!

— В „Магариците“! — прошепна Клавдия. — Край „Флавиевата порта“…

— Хайде, човече! Заведи я у дома й. Ние ще поемем твоя двубой. Там ще получиш вино на тумбак! — Той потупа Клавдия по рамото. — Аз ще потърся вещите ти от господарката Домацила.

Клавдия се вкопчи в кожения предпазител на китката му.

— Благодаря ти, Муране! Наистина ти благодаря! Радвам се, че спечели двубоя!

Очите на Муран се напълниха със сълзи:

— И аз се радвам. Горкият, не биваше да моли да милост. Беше новак, с бързи крака, но онова, което чуваше, бавно стигаше до ушите му. — Приведе се над нея и лицето му се озова само на сантиметри от нейното. — Знаеш ли, Клавдия, понякога, когато тълпата крещи, когато виждам онези тлъсти кучки и мъжете им, зинали да искат живота на някой гладиатор, ми се ще всичките да имат едно гърло и аз да го прережа с меча си!

Той замълча, защото чу викове и крясъци откъм вратата, през която бяха минали, преди да влязат в този коридор. После се засмя:

— Изглежда звероукротителите са разбрали, че има лъв на свобода. Имаше късмет, Клавдия — животното е било хранено тази сутрин. Някои от котките, които съм виждал, нападаха веднага и не можеше да ги уплаши нито огън, нито меч — пак се вслуша в рева от арената. — Мечките са приключили — прошепна той. — Трябва да се измъкваме оттук.

Муран тръгна. Клавдия видя до себе си Крикс, дребен, набит мъж със счупен нос и обезобразено от удар ухо, ниско подстригана коса и полузатворено поради увеличаващия се оток око.

— Щом Муран иска да се върнеш в „Магариците“ — прошепна той, — време е да вървим.

Клавдия не възрази. Тя излезе от Колизея като насън. Градските улици бяха пусти, не се виждаха нито сергии, нито отворени дюкяни. Войници и стражи стояха по ъглите или в парадни униформи дежуряха около храмовете и входовете към базиликите. Крикс бърбореше нещо, но Клавдия едва разбираше за какво й говори. От време на време той спираше да размени поздрави с някой познат или да отвърне на нечия добродушна насмешка. В един момент Клавдия усети, как прималява и краката й се подгъват.

— Дръж се, момиче! — подкрепи я Крикс. — Не всеки ден те гонят лъвове! — Засмя се и показа нащърбените си зъби. — Много добре знам как се чувстваш! В Тарент бях в амфитеатъра; спечелих двубоя, но мръсниците пуснаха два лъва на арената. Първото, което чух, беше воят на тълпата и чак после видях как тези огромни гадини се готвят да ме нападнат.

— И какво направи? — любопитно попита Клавдия.

— Същото като теб, побягнах като вятър от амфитеатъра. Не се спрях, докато не стигнах на пет мили от града!

Клавдия започна да се смее. Позволи на Крикс да я хване за ръката и скоро се озоваха пред входа на „Магариците“. Януария изтрополи надолу по стълбите и отвори вратата.

— Затворено е! О, Клавдия, ти ли си! — Сетне забеляза Крикс. — Муран! — задъха се тя.

— Нямай грижа! — бутна я встрани Крикс и помъкна Клавдия към трапезарията. — Скоро ще бъде тук с наточено копие. — Той подигравателно я изгледа: — И готов за по-друго сражение!

Януария затвори очи и скри лице в ръцете си.

— О, слава на Господа и на Христа Бога!

— Не знаех, че си християнка! — подхвърли гладиаторът.

— Не съм! — откри лицето си Януария. — Но мисля да стана. Клавдия, какво има, къде отиваш?

— В стаята си. Не искам нито да ям, нито да пия. Много съм изморена. — Тя спря в подножието на стълбището. — Крикс ще изпие моя пай.

Клавдия се качи горе; прозорците в коридора бяха отворени и светлината на следобедното слънце се изливаше през тях. Тя се загледа в танца на прашинките. Когато беше дете, често го правеше и се питаше дали те не са малки духчета. Отиде до стаята си и отвори вратата. Полибий винаги пазеше тази стая за нея. Само понякога, когато гостоприемницата беше пълна, той позволяваше на някой посетител да се настани там. Клавдия постоя на прага, после извади изпод леглото си стара кутия. Закопчалката й беше разбита, капакът едва се държеше на кожените панти. Извади първо старата си раздърпана кукла. Тя трябваше да прилича на римска матрона и беше направена от плат, пълен със стърготини, и мека вълна. Сега боята й беше избледняла, а едното стъклено око беше счупено. Клавдия остави куклата на пода и взе дървеното конче: едно от колелата му липсваше. Остана така известно време, като водеше кончето напред-назад по дъските. Сетне загледа и другите предмети. Едни бяха нейни, други принадлежаха на Феликс, все спомени от детството им. В мислите си тя се върна в онази нощ на бреговете на Тибър: към ужасната сянка, към онзи мъж, облечен толкова елегантно, към излъчващия се от него мирис на благовония и аромата на някаква подправка, към пурпурния бокал, татуиран върху китката му. Към болката и унижението след това. И изстиващия труп на Феликс и втренчените му в нея невиждащи очи.

Клавдия се разплака — за себе си, за Феликс, за баща си, за всичко онова, което е било, и за онова, което би могло да бъде. Спомни си нежния допир на Муран, но какво ли означаваше той? Не понасяше да я докосват мъже. Лукавият Анастасий го знаеше. Беше я дебнал, беше я наблюдавал, беше я изучил; предложи й работата, а после подслади хапката с възможността да си отмъсти. Клавдия изтри сълзите си: край на слабостта. Грешката, която направи днес, никога не биваше да се повтаря. Бе паднала в капана като някое простовато момиче от село. Мъж с бокал на китката! Какво каза момчето? Нещо за Полибий? Всички в „Магариците“ знаеха за убиеца на брат й. Чичо й дори закачи обявление с обещание за награда, в което подробно описваше мъжа и особено татуировката му. Негодуванието на Клавдия пламна. Колко хитър беше убиецът и все пак колко лесно му беше дала възможност да действа! Той само изчакваше и наблюдаваше. Ако не бе излязла от ложата, момчето щеше да почука на вратата и пак да предаде съобщението. Убиецът би могъл да бъде всеки: императорът, Августата, Руфин, Домацила. Можеше да издири онзи хлапак, но щеше да е безполезно. Дори и да го откриеше, той едва ли щеше да опише пълно човека, който му бе предал коварното съобщение.

Тя стана, отиде до вратата и я отвори. На долния етаж Януария се кикотеше с Крикс, докато двамата пресушаваха кърчаг вино. Клавдия се върна отново до прозореца и се загледа навън. Градината долу беше дело на Попея: лехи със зеленчуци и цветя, стената с цветна мазилка. Над всичко това бе закачен голям дървен кафез за птички, с извити прегради от конопени мрежи, за да не излитат пернатите. Попея се гордееше, че отглежда охранени гълъби и свраки, които учеше да говорят. Клавдия остана до прозореца известно време, като се опитваше да се успокои. Нападението под Колизея бе приключило. Убиецът не бе успял, но защо първи беше нанесъл удар? Защото тя се бе приближила прекалено много до него? Клавдия се отдръпна от прозореца и легна на леглото. Остави мислите си свободно да се реят и да извикват картините, които искаше.

— Какво научих? — запита тя тавана.

После затвори очи. Преди няколко месеца Рим и цялата Западна империя се управляваха от Максенций и неговия съуправител, цезарят Север. Лициний управляваше Източната империя от Никомедия. Константин потегли на юг, разби войските на Максенций при Милвийския мост, а него уби. Подобните на Домацила и Парис избягаха от Рим. Север завзе вилата на Домацила и бързо издаде заповед за арестуването на Парис, достатъчно глупав да осмее управлението на Максенций. В самия град професионалният убиец, сикарият, е работел за Максенций.

Клавдия отвори очи.

— В действителност аз не знам дали сикарият е мъж или жена! — прошепна тя.

Върна се към размишленията си. Сикарият без съмнение беше отговорен за убийството на Север. Бе нает с тази цел от Августа Елена. Константин влезе триумфално в Рим, но Елена бе сторила нещо извънредно глупаво. Беше примамила сикария на среща и бе подготвила убийството му. А в действителност сикарият беше изпратил друг, жертва, която да изиграе ролята му. Самият той бе избягал, заричайки се да отмъсти и на Елена, и на Домацила.

— Да.

Клавдия се обърна настрани и се загледа в разхвърляните по пода играчки: в това имаше смисъл. Домацила беше наказана; Елена също — сикарият бе нанесъл удара си върху онзи, когото Елена най-много обичаше — Константин. Труповете умишлено бяха осквернени с християнския знак, който според Елена бе донесъл голямата победа на сина й. Елена бе отвърнала на удара, изпращайки онова момиче Фортуната да шпионира в двореца на сина й. Фортуната е била близка с Муран и Парис: и двамата твърдяха, че е посетила кръчмата „Троянският кон“. Малко по-късно Фортуната беше убита и трупът й бе открит закачен на кука в кланицата на императорския дворец. Защо? Защото беше научила нещо, което не е трябвало да знае? Клавдия се почеса по бузата: колко от тези заключения можеха да се докажат? Дъртата вещица Локуста, която държеше кръчмата „Троянският кон“, твърдеше, че сикарият е изчезнал.

И така, наистина ли сикарият беше мъртъв? И дали това не бяха двама души? Дали някой друг не бе го наследил? Всички тези убийства биха могли да се разглеждат като отмъщение, разчистване на сметки, но защо християнският свещеник Силвестър беше толкова заинтересован от тях? Не се ли страхуваха той и господарят му Милтиад, че влиянието на Константин ще отслабне? В края на краищата, тълпата в Колизея знаеше за нападенията над куртизанките, а закланият в точно тази странноприемница Арий бе донесъл пергаменти, които огласяваха убийствата и се подиграваха на императора. Кой беше организирал това? И, което бе още по-важно, убиецът беше показал, че дворците и стражите нищо не значат за него. Той очевидно имаше властта свободно да се придвижва из личните императорски покои и там да убие куртизанката Сабина.

Освен това бяха нападнали и самата Клавдия — в катакомбите и под Колизея, да не говорим за онези главорези, които ги бяха проследили предната вечер с Парис. Дали това бе дело на сикария и кой беше той? Парис? Клавдия отрицателно поклати глава. Актьорът бе суетно конте. Беше с нея, когато предишната вечер ги преследваха, освен това ненавиждаше онова, което се разиграваше в амфитеатъра, както и мнозина от подобните му. Беше известна фигура. Ако бе влязъл в Колизея, щяха да го разпознаят и онези, които го бяха гледали в театъра, щяха да го приветстват. Нещо повече, бил е извън Рим, когато Север и Фортуната са били убити. Освен това, нападателят на Клавдия от катакомбите сигурно жестоко бе натъртил пищялите си, а по гладките крака на Парис нямаше и следа от нещо такова.

Кой тогава? Домацила? В последната си нощ Север е бил посетен от жена. В нощта, когато убиха Сабина, Домацила би могла да се преоблече и да влезе в двореца Сабина сигурно я е поканила в стаята си. Или пък гладиаторът Муран? Един обучен убиец? Дали това, че Клавдия се спаси от лъва, не се дължеше на обстоятелството, че Муран просто иска да предпази себе си? Да прикрие собствената си природа? Как се бе досетил къде е тя? Защо не прояви никаква изненада, че сега е на работа при Домацила? И откъде знаеше, че е оставила вещите си в ложата на Руфин, освен ако сам не я беше проследил? Или сикарият бе някой друг? Елена? Дали тя казваше истината? Нейният наемник Бур би направил всичко, което тя му заповяда. Ами банкерът Руфин?

Списъкът беше безкраен. Клепачите на Клавдия натежаха. Тя се унесе, докато слушаше смеха на Януария и Крикс. Заспивайки, се запита как чичо Полибий ще опровергае повдигнатите срещу него обвинения. Сетне внезапно усети как някаква ръка притиска устата й. Помисли, че пак сънува онзи кошмар, в който се разхождаше край наносите по бреговете на Тибър. Отвори очи и започна да се мята, за да се освободи. Фигурата над нея имаше качулка и бе увита в плащ. Нещо сребърно проблесна около врата й, а после качулката се отметна.

— Тихо, Клавдия! — усмихна се Силвестър. — Ще махна ръката си. Не искам да ти причиня зло.

Седна на ръба на леглото и Клавдия се изправи.

— Защо си тук? — изсъска тя.

— Трябваше неотложно да те видя. Нямаше време да се срещаме в катакомбите.

— Вече никога няма да ида там! — рязко заяви Клавдия.

Вече се канеше да му разкаже какво й се бе случило, но той постави пръст на устните си.

— Почуках на входната врата; не беше заключена.

Клавдия изруга Януария.

— После чух смях в градината и се качих горе.

— Да се махаме оттук! — прошепна Клавдия.

Тя обу сандалите си, взе наметката и тоягата и забързано тръгна надолу по стълбите.

Добре, че навън беше пусто, само тук-там се мяркаше някоя клекнала пред прага старица да предъвква хлътналите си устни или деца да играят с обръчи. Улицата ги отведе до едно запустяло място. В центъра му се издигаше запуснат храм, посветен на някакъв египетски бог. Гипсовите му колони бяха нащърбени и напукани, някои бяха паднали встрани. Клавдия ги прескочи и прекрачи прага. От полумрака изникна просяк с млечнобели очи и беззъба уста. По обраслата му с четина брадичка течеше слюнка, той протягаше напред изкривените си като птичи нокти пръсти. Клавдия старателно го заобиколи, хвана дланта му и пусна в нея монета.

— Вземи да си купиш нещо за ядене и пийване, старче. Върви си, искам да съм сама!

— Не, не искаш! — изкикоти се старецът. Той подуши въздуха: — Момиче и приятелят му жрец, а? Усещам тамяна. Май ще има шляпане по задника!

— Върви си, старче! — заповяда Силвестър. — Или ще останеш без монетата!

Просякът побягна уплашен. Клавдия тръгна към другия край на храма. От високите прозорци падаше слаба светлина. Тя очертаваше странните резби и рисунки по стените, ронещите се статуи.

— Някога си играех тук заедно с Феликс, брат ми — каза тя. — Наричахме това място „вход към подземния свят“. — Посочи към другия ъгъл: — Там наистина има стълби към подземието. Като малки мислехме, че долу живеят всякакви демони и чудовища.

— Вероятно наистина е обител на демони! — отвърна Силвестър и приближи. — Моята църква вярва, че тези места трябва да се очистят и опразнят. Принасянето в жертва на бикове и птици…

— О, струва ми се, че демоните си имат по-приятни местенца от това тук! — Клавдия седна на една плоча. — Ти дойде да ме видиш, каза, че е неотложно. Какво има?

— Ти работиш за Елена, божествената Августа?

— Знаеш го! — рязко отговори Клавдия. — Работя и за теб, заради онова, което ми обеща, и заради баща ми.

— И защото възлагаме големи надежди на теб, Клавдия! — Силвестър се усмихна в полумрака. — Когато се роди новият ред, църквата ще има нужда от свои очи и уши.

— В момента тези очи и уши доста са пострадали! — възрази Клавдия. — Освен това съм изморена и гладна, да не говорим, че съм и изплашена.

Тя подробно му разказа какво й се беше случило.

— Ние знаем Муран — заяви Силвестър, когато тя приключи. — Понякога се питаме дали е такъв, за какъвто се представя. — Той прехапа крайчеца на устната си. — Присъствал е на някои наши събирания. Но не знаем дали е шпионин, или искрено търси верния път, дали работи за императрицата, или за някой друг.

— А Парис?

— Парис е като пеперуда! — засмя се Силвестър. — Помня как по времето на Максенций, когато избяга от Рим, търсеше помощ от приятели християни, които го укриха. Те разказваха, че чак пелтечел от ужас.

— А другите?

— Всеки може да бъде заподозрян — отвърна Силвестър. — Императрица Елена, въпреки че на пръв поглед няма интерес. Бес, Руфин, Крис… Всички те са разбрали, че вятърът духа от друга посока.

— И какво носи този вятър?

Силвестър почеса рядката си, посивяваща коса. После седна на една плоча като учител, с ръце върху коленете; тъмнокафявото расо го обгръщаше от врата до обутите в сандали нозе. Клавдия винаги се бе чувствала заинтригувана от него. Освен това изпитваше искрена привързаност към този скромен жрец, който разполагаше с толкова голяма власт.

— Може ли човек да се довери на Анастасий?

— Не се доверявай никому! — повтори постоянния си съвет Силвестър. — Особено сега. Получихме вести от църквите във Витиния^[1]. — Той замълча. — Както знаеш, император Лициний, управникът на Изтока, също се интересува от християнството. Лициний пие много — сухо допълни Силвестър, — и на един пир наскоро се изпуснал, че в Рим имало да става нещо драматично, което щяло да промени облика на империята. Та, ако размислим логично, какво може да разклати Западната империя на Константин? Войската го обича. Народът гледа на него като на свой спасител. Патрициите и търговците се надпреварват кой да му даде повече пари. Дори християнската църква се готви да го дари с благословията си.

— Убийство? — прекъсна го Клавдия. Тя набързо разказа на Силвестър за заплахите, които Елена беше получила.

— Възможно е! — съгласи се Силвестър. — Сикарият е обявил лична война на императрицата, а вероятно и на нейния син. Какво ще стане, Клавдия, ако императорът или майка му бъдат нападнати? Ако Елена умре, Константин ще бъде съкрушен. Ако той умре, Елена няма да има за какво да живее. Империята ще попадне в ръцете на някой друг. Но какво ще стане — предупредително вдигна пръст той, — ако това убийство, независимо дали успее или не успее, бъде приписано на християнската църква? Ще загубим всичко, което сме придобили. Това ще бъде завръщане на мрака, обратно в катакомбите, срещи в светлината на свещите; цели тълпи от нас ще бъдат подгонени към Колизея.

Клавдия облегна глава на олющената стена. Силвестър има право, помисли тя. Има повече убити императори, отколкото умрели от старост, болест или от получени на бойното поле рани.

— Ако планът е да ги убият — отговори тя, — тогава край тях вече има някой, на когото те се доверяват, а той е предател. Макар че…

— Какво? — Силвестър беше заинтригуван.

— Мисля за куртизанката Сабина, — продължи Клавдия, — онази, която беше убита в личните покои на Константин. Какво ще стане, ако някой като нея се доближи до императора? Някой, който се преструва, че е този, който всъщност не е? Да, ето това е пътят на престъплението — разсъждаваше на глас тя. — Отровата е твърде опасна. И императорът, и майка му си имат специални роби, които опитват храната, и собствени готвачи. Защо самите вие не ги предупредите срещу тази нова заплаха? — запита го тя.

— Как можем да го направим, Клавдия? — вдигна рамене Силвестър. — Нямаме доказателство. Императорът може да помисли, че хвърляме прах в очите му, за да укрепим още доброто си име, или, което е още по-лошо, може да реши, че християнската църква го заплашва.

— Но той ще обвини Лициний, императора на Изтока!

— И за това няма доказателства, макар да подозирам, че нашият убиец ще побърза да получи наградата си тъкмо оттам.

— Тогава какво да направим?

— Да вкараме сикария в капан! — отговори Силвестър. — Да го подмамим и да го убием, преди да е направил други поразии!

— И очакваш аз да направя това, така ли?

Силвестър се изправи и се наведе над нея.

— Налага се, Клавдия. Лятото скоро ще дойде. Константин пак ще тръгне на някой от военните си походи, защищаван от любимата си войска. Императрица Елена ще замине за Палестина. О, да! — засмя се той. — Чухме за нейните блянове, за амбициите й да намери честния кръст. Ако сикарият поиска да нанесе удар, ще го направи именно тези дни, а не след седмици. Хайде, ще те съпроводя обратно до гостилницата.

Те излязоха от храма. На стъпалата седеше просяк — потънала в мръсотия черна купчина дрехи, която умолително вдигна ръце и започна хленчи за милостиня. Силвестър пусна монета в ръката му и като хвана Клавдия за лакътя, поведе я обратно по улицата. Просякът напрегнато ги гледаше, докато двамата се отдалечиха. После захвърли монетата и енергично се изправи — без да показва какъвто и да е признак на слабост или някакъв телесен недъг, той тръгна през пустошта в посока към града.

 

 

По-късно същия ден Локуста, самопровъзгласила се вещица, собственица на публичен дом и притежателка на кръчмата „Троянският кон“, излезе от богато обзаведената си стая, заключи вратата зад себе си и слезе по стълбите към залата за хранене. Помещението тъкмо започваше да се пълни. Игрите бяха свършили и всеки искаше да иде някъде да хапне, да пийне нещо и да побъбри за онова, на което беше станал свидетел. Момичетата бяха заети — в момента две от тях вече повеждаха клиентите си навън към тясната уличка, за да ги обслужат. Прислужниците обикаляха с подноси, отрупани с ястия. Главорезите, наети от нея, кимнаха и вдигнаха ръце в поздрав. Локуста се почувства доволна. Вечерта щеше да донесе печалба. Тя застана в подножието на стълбището и се огледа, като търсеше лице, което би й създало проблеми: някой шпионин или доносник. После се засмя. Никой нямаше да бъде толкова глупав! Ако се появеше непознат, той или тя веднага щяха да бъдат разпитани най-подробно.

— Заповядай при нас, господарке! — Огромен снажен моряк се опита несигурно да се изправи на крака. — Заложих пари на Муран и Крикс, и двамата победиха. Сега съм по-богат с две сестерции^[2]!

Веднага започнаха да обсъждат игрите. Морякът се опита да имитира някои от нещастниците, които мечките бяха убили. Локуста щракна с пръсти и заповяда да поднесат вино за всеки — за сметка на кръчмата. Беше ходила на игрите, за да се убеди, че някои от гладиаторите ще дойдат тази вечер. И все пак усещаше безпокойство. Седна и отпи от виното си, слушайки с половин ухо гълчавата наоколо. Срещата с Августа Елена не й беше донесла изгодата, на която се надяваше. Докато вървеше към двореца, тя се питаше дали, подобно на съименничката й по времето на Нерон, не търсят уменията й на отровителка. А вместо това императрицата и онова момиче с лице на мишка й зададоха куп неприятни въпроси. О, тя запомни момичето! Ако тя беше прислужничка, Локуста беше жрица! Дали беше една от многото доносници на императрицата, или дори неин агент? Локуста беше изнервена и от онова, което научи в двореца. Дори в онзи съдбовен ден, когато получи поканата да се срещне с Елена, нямаше и следа от сикария. Носеше се мълва, че е бил убит, но Локуста не повярва в това. От всички в Рим тя се боеше единствено от него — безмилостен, посветил се на смъртта убиец, той не позволяваше никой да пресече пътя му. Веднъж, преди две години, тя се бе държала твърде фамилиарно, твърде много беше любопитствала и някой бе разсякъл любимото й куче на две, а после бе поставил половините му от двете страни на входа. Сикарият не каза нищо, а и самата тя бе твърде изплашена, за да го попита, но усети заплахата. Винаги, когато получеше знака му, трябваше да иде на мястото, където двамата се срещаха. Сикарият плащаше веднага и щедро. И нито веднъж не бе претърпявал неуспех. Тя отпи отново от чашата си.

— Господарке!

Локуста погледна нагоре и се задави с виното. Едно от момичетата й подаваше договорения знак, сребърна монета от царуването на Диоклециан. Монетата беше знакът, че сикарият я вика, че иска веднага да се срещнат. Винаги го правеха по един и същи начин. Тя трябваше да изчака малко, после да отиде през градината във външните постройки. Локуста пресуши чашата си. Не й оставаше нищо друго, освен да се подчини. Прекоси кухните, подмина кладенеца, рибарника, птичарника, малките градински беседки, които гостите наемаха, ако някое от момичетата привлечеше вниманието им. Отвори вратата на пристройката и влезе. Капаците на големия прозорец бяха затворени, но тя съзря силуета на човек, седнал в стенната ниша под него. Както винаги, Локуста затвори вратата и пусна мандалото. Изнервена, пипнешком потърси трикракото столче и седна като ученик пред учителя си.

— Добър вечер, Локуста.

Тя се усмихна в мрака. Този път гласът беше дълбок. Друг път бе висок. Веднъж в него се усети някакъв акцент. Но освен гласа не бе забелязвала никакви отличителни белези освен един път, когато сикарият се размърда и в слабата светлина тя видя оплешивяващото му теме.

— Лодката на Харон никога не спира! — отвърна тя с уговорените думи.

— Добре! — прошепна гласът в отговор. — Лодката на Харон никога не спира.

— Какво искаш? — попита тя. — Максенций е мъртъв. Рим има нов управник.

— Да, има, и ти отиде да се срещнеш с нея, а?

Локуста усети как кръвта й изстива от внезапно нахлула тревога.

— Повикаха ме.

— Защо?

— Мислят, че знам кой си.

Тя нервно се засмя.

— А ти знаеш ли?

— Не, разбира се!

— А как е паметта ти, Локуста? Помниш ли, че именно чрез теб научих за поканата да се срещна с Августа Елена?

— Не е честно да обвиняваш пратеника!

В полумрака Локуста стисна очи при мисълта за ужасната грешка, която беше направила.

— Да обвинявам ли, Локуста? В името на боговете, за какво можеш да бъдеш обвинявана ти?

— Тогава бях чула разни приказки, — заекна Локуста, — пазарска мълва. Не съм имала намерение да сторя нищо лошо!

— Разбира се, че не си, Локуста! Хайде, подай ми ръката си.

Локуста протегна ръка; желязна хватка стисна пръстите й. Преди да успее да извика, една кама я промуши дълбоко в сърцето. После мъжът завъртя острието. Локуста отвори уста да изкрещи, но бликащата кръв я задави. Чу далечните смехове откъм кръчмата, последният звук, който стигна до нея. Убиецът леко я положи на пода и грижливо намести тялото й така, сякаш бе на погребално тържество. После склопи очите й и постави върху всяко от тях по една дребна монета^[3].

— За лодкаря!

Сикарият отвори капаците на прозореца и се измъкна в падащата нощ.