Включено в книгата
Оригинално заглавие
Way of the Peaceful Warrior, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 15 гласа)

3. Освобождаване

На следващата сутрин над Залива се беше разстлала мъгла — закриваше лятното слънце и разхлаждаше въздуха. Събудих се късно, направих си чай и изядох една ябълка.

Реших малко да поотпусна, преди да се заловя с всекидневните си занимания, затова измъкнах малкото си телевизорче и напълних една купа с разни бисквитки. Избрах някаква сапунена опера и се потопих в проблемите на други хора. Докато гледах, завладян от драмата, посегнах за още една бисквитка и открих, че купата е празна. Възможно ли беше да съм изял всичките тези бисквити?

По-късно същата сутрин отидох да потичам около игрището „Едуардс“. Там се запознах с Дуайт, който работеше в научна зала „Лорънс“, в Бъркли Хилс. Трябваше повторно да го попитам за името му, защото първия път „не го чух добре“ — още едно напомняне за отслабеното ми внимание и блуждаещ ум. След няколко обиколки Дуайт каза нещо за безоблачното синьо небе. Толкова бях потънал в мислите си, че дори не бях забелязал небето. После Дуайт продължи да тича към възвишенията — беше трениран маратонец — а аз се запътих към къщи, размишлявайки за моя ум — ако имаше занимание, което да върви толкова против себе си, то беше именно това.

Забелязах, че в гимнастическия салон съсредоточавах вниманието си съвсем точно над всяко действие, но щом престанех с упражненията, мислите отново замъгляваха възприятието ми.

Вечерта отидох в бензиностанцията по-рано, надявайки се да посрещна Сократ още в началото на смяната му. Дотогава бях направил всичко възможно да забравя вчерашната случка в библиотеката и бях готов да чуя каквато и да било противоотрова за хиперактивния ми ум, която Сократ можеше да ми предложи.

Зачаках. Стана полунощ. Малко след това Сократ дойде.

Тъкмо се бяхме настанили в офиса, когато се разкихах и носът ми протече. Бях леко настинал. Сок сложи чайника на котлона и аз по навик започнах с въпрос.

— Сократ, какво да правя, за да спра мислите си, ума си… освен да развивам чувство за хумор?

— Първо трябва да разбереш откъде идват мислите ти, как преди всичко се зараждат те. Например, в момента имаш настинка, физическите й симптоми ти казват, че тялото ти има нужда да възвърне баланса си, да възстанови собствената си връзка със слънчевата светлина, свежия въздух, простата храна, да си почине в естествена среда.

— Какво общо има това с моя ум?

— Всичко. Безредните мисли, които те смущават и разсейват, също са симптоми — на конфликт с околната ти среда. Когато умът е в сблъсък с живота, надигат се мисли. Когато се окаже, че нещо е в конфликт с вярванията на човек, появява се смущение. Мисълта е несъзнателна реакция към живота.

До бензиностанцията приближи автомобил, на предната седалка стърчаха като истукани възрастни мъж и жена, и двамата облечени официално.

— Ела с мен — нареди ми Сок.

Съблече якето и памучната си риза, разкривайки гол гръден кош и плещи със стегнати, добре очертани мускули под гладка, прозирна кожа.

Той отиде до автомобила откъм страната на шофьора и се усмихна на потресената двойка.

— Какво мога да направя за вас, приятели? Бензин — да зареди духа ви? Или масло — да смаже по-острите търкания от деня ви? Или пък нов акумулатор — да заредите с повечко енергия живота си? — намигна им открито и остана да стои усмихнат, докато колата припряно потегли и с пълна газ се отдалечи от бензиностанцията. Той почеса глава.

— Май току-що се сетиха, че са забравили водата вкъщи да тече.

Докато си почивахме в офиса, отпивайки от чая, Сократ ми обясни изнесения урок.

— Видя как онези мъж и жена се възпротивиха на нещо, което според тях беше ненормална ситуация. Предубедени поради своите ценности и страхове, те не са се научили да реагират спонтанно. А можех да бъда събитието на деня им!

— Виждаш ли, Дан, когато се съпротивяваш на това, което ти се случва, умът ти започва бясно да препуска, същите тези мисли, които те връхлитат, всъщност са създадени от самия теб.

— А твоят ум различно ли работи?

— Моят ум е като езеро без ни една вълничка. Твоят ум, от друга страна, прелива от вълни, защото ти се чувстваш отделен и често застрашен от непредвидени, нежелани събития. Твоят ум е като езеро, в което някой току-що е хвърлил огромна скала.

Слушах го, загледан в дъното на чашата с чай, когато усетих докосване точно зад ушите. Вниманието ми внезапно се изостри, взирах се все по-дълбоко и по-дълбоко в чашата, надолу, надолу…

Бях под вода и гледах нагоре. Това беше нелепо! Да не би да бях паднал в чашата с чай? Имах перки и хриле, съвсем като на риба. Пляснах с опашка и се стрелнах към дъното, където беше тихо и спокойно.

Внезапно огромна скала се стовари върху повърхността на водата. Ударната вълна ме запокити назад. Перките ми отново заблъскаха водата и се защурах да търся убежище. Спотаих се, докато всичко отново не затихна. С течение на времето започнах да свиквам с малките камъни, които от време на време падаха във водата и надигаха вълнички. Но големите плясъци все така ме плашеха.

В един свят, отново пълен със звук и сухота, аз лежах на дивана и гледах с широко отворени очи усмивката на Сократ.

— Сократ, това беше нещо невероятно!

— Моля ти се, само без рибарски истории. Радвам се, че си поплува добре. Сега може ли да продължа?

И без да дочака отговор, продължи:

— Ти беше една доста нервна риба, побягваше при всяка по-голяма вълна. След това посвикна с вълните, но все още не беше прозрял причината за тях. Както виждаш — продължи той, — нужен е огромен скок на осъзнаването, за да може рибата да разшири полезрението си извън водата, в която е потопена, и да види източника на вълните.

— Подобен скок на осъзнаването ще ти е нужен и на теб.

Когато разбереш ясно кой е източникът, ще видиш, че вълните на твоя ум нямат нищо общо с теб самия, просто ти ще наблюдаваш отстранено, без да реагираш свръхчувствително всеки път, когато цопне някое дребно камъче. Успееш ли да успокоиш мислите си, няма повече да те лашкат бурите на света. Запомни — когато имаш проблеми, остави мислите да си текат, а ти се заеми с ума!

— Как, Сократ?

— Хубав въпрос! — възкликна той. — Както си научил от физическите си тренировки, скоковете при гимнастиката — или при осъзнаването — не стават от раз, те изискват време и практика. А практиката, нужна, за да прозреш източника на собствените ти вълни, е медитацията.

След това грандиозно откровение той се извини и отиде в банята. Сега беше моментът аз да му поднеса изненадата си. Извиках от дивана, за да може да ме чуе през вратата на банята:

— Аз съм едни гърди пред теб, Сократ. Миналата седмица се включих в група за медитация. Реших сам да направя нещо за този мой стар ум — поясних аз — Всяка вечер седим по половин час заедно. Вече започвам да релаксирам повече и постигам известен контрол над мислите си. Забелязал ли си, че съм по-спокоен? А ти, Сок, практикуваш ли медитация? Ако не, мога да ти покажа какво съм нау…

Вратата на банята се отвори с трясък и Сократ се хвърли към мен, надавайки смразяващ кръвта вик, над главата си бе издигнал бляскав самурайски меч! Преди да успея да помръдна, мечът се спусна към мен, беззвучно разцепвайки въздуха, и спря на сантиметри от главата ми. Погледнах надвисналия меч, после Сократ. Той ми се ухили.

— Цар си на ефектното появяване. Направо ми изкара акъла! — казах задъхано аз.

Острието бавно се издигна. Надвиснало над главата ми, то сякаш улавяше и засилваше цялата светлина в стаята. Блесна ми в очите и ме накара да примижа. Реших по-добре да си замълча.

Обаче Сократ само коленичи на пода пред мен и внимателно постави меча между нас, после затвори очи, пое си дълбоко дъх и остана напълно неподвижен. Наблюдавах го известно време, чудейки се дали този „дремещ тигър“ няма да се събуди и да скочи върху мен, ако помръднех. Минаха десет минути, после двадесет. Предположих, че той може би искаше и аз да медитирам, затова затворих очи и останах да седя така половин час. Когато отворих очи, той все така си седеше там като същински Буда. Вече не ме свърташе на едно място и тихичко станах да си налея вода. Тъкмо пълнех чашата, когато той сложи ръка на рамото ми. Стреснато се дръпнах и водата се разплиска по обувките ми.

— Сократ, можеше и да не ми се промъкваш така зад гърба. Не можа ли да издадеш някакъв звук?

Той се усмихна и заговори:

— Тишината е изкуството на воина… а медитацията е неговият меч. Това е основното оръжие, което ще използваш, за да посечеш илюзиите си. Но разбери едно: доколко ще е полезен мечът, зависи от мечоносеца. Ти още не знаеш как да използваш оръжието, затова в твоите ръце то може да се превърне в опасен, заблуждаващ или безполезен инструмент.

— В началото медитацията може да ти помогне да релаксираш. Ти изваждаш на показ „меча“ си, гордо го сочиш на приятелите си. Блясъкът на този меч подмамва мнозина медитиращи към по-нататъшни илюзии, докато накрая те го захвърлят, за да търсят поредната „вътрешна алтернатива“.

Воинът, от друга страна, използва меча с вещина и дълбоко разбиране. С него той разсича ума на ленти, разцепва мислите, за да разкрие липсата на съдържание. Слушай и се учи:

Александър Велики, поел с войските си на поход през пустинята, се натъкнал на две дебели въжета, завързани в масивния и много заплетен Гордиев възел. Никой не успявал да го развърже, докато пред това изпитание не се изправил Александър. Без миг колебание той извадил меча си и с един мощен удар разсякъл възела на две. Той бил воин!

— Така и ти трябва да се научиш да атакуваш възлите на ума си — с меча на медитацията. Докато един ден не се издигнеш над всякаква потребност от оръжие.

Точно в този момент един стар микробус фолксваген, прясно боядисан в бяло и с изрисувана от едната му страна дъга, влезе със запъхтян двигател в бензиностанцията. В него седяха шест души, трудно различими един от друг. Когато приближихме до тях, видяхме, че са две жени и четирима мъже, всичките облечени от глава до пети в еднакви сини роби. Разпознах, че са членове на една от многото новоизникнали духовни групи в района на Залива. Тези особени хора високомерно избягваха да зачетат присъствието ни, сякаш нашето простосмъртие можеше да ги зарази.

Сократ естествено пое предизвикателството, като моментално се преобрази в накуцващ фъфлек. Чешейки се неудържимо, той беше същински Квазимодо.

— Хей, Джак — подвикна той на шофьора, който беше с най-дългата брада, която някога съм виждал, — бензин ли ще искаш или к’во?

— Да, искаме бензин — отговори мъжът с глас, плавен като олио за салата.

Сократ похотливо огледа двете жени на задната седалка пъхна глава през прозореца и високо прошепна:

— Ей, вие правите ли си медитация? — произнесе го така, сякаш имаше предвид някаква самотна форма на сексуално освобождаване.

— Да — отговори шофьорът, от гласа му направо се оцеждаше космическо превъзходство. — А сега ще налееш ли бензин в микробуса ни?

Сок ми махна да напълня резервоара и продължи всячески да бъзика шофьора.

— Ей, приятел, знаеш ли, че приличаш малко на момиче в тая рокля? Не ме разбирай погрешно, наистина ти стои добре. И защо не се бръснеш, какво криеш в тоя космалак?

Докато аз раболепничех, той го даваше все по-жестоко.

— Ей — запита едната от жените, — тоя тук гадже ли ти е? Я кажи — обърна се после към другия мъж на предната седалка, ти правиш ли го понякога или се пестиш, както пишеше в „Нешънъл Инкуайърър“?

Това почти преля чашата. Когато Сократ взе да им брои рестото — мъчително бавно (непрекъснато губеше бройката и започваше отначало) — аз вече щях да избухна в смях, а хората в микробуса трепереха от гняв. Шофьорът грабна рестото и отпраши от бензиностанцията съвсем не по благочестив начин. Докато микробусът излизаше на магистралата, Сократ се провикна след тях:

— Медитацията ви се отразява добре. Продължавайте да практикувате!

Едва се бяхме върнали в офиса, когато един голям шевролет навлезе в бензиностанцията. Звънът от камбанката на бензиностанцията бе последван от нетърпеливо „ууга-ууга“ на музикален клаксон. Излязох със Сократ да му помогна.

Зад волана седеше четиридесетгодишен „тийнейджър“, облечен в лъскави сатенени дрехи и нахлупил широкопола шапка за сафари с пера. Беше страхотен нервак и непрекъснато барабанеше по волана. До него жена на неопределима възраст пърхаше с изкуствени мигли в огледалото за обратно виждане, докато си пудреше носа.

По някаква причина те ме подразниха. Изглеждаха глуповато. Искаше ми се да ги попитам: „Защо не се държите както подобава на възрастта ви?“, но само наблюдавах и чаках.

— Ей, приятел, тук имате ли автомат за цигари? — попита хиперактивният шофьор.

Сократ прекъсна заниманието си и със сърдечна усмивка каза:

— Не, сър, но има денонощен магазин надолу по пътя.

После се зае да провери маслото, посвещавайки му цялото си внимание. Върна рестото така, сякаш поднасяше чай на император. Когато колата замина, ние поостанахме до колонката, вдишвайки нощния въздух.

— С тези хора ти се държа толкова любезно, но определено беше доста противен с онези духовно търсещи в сини роби, които явно бяха на по-високо еволюционно ниво. Защо така?

Веднъж и той да ми даде прост, директен отговор.

— Единствените нива, които трябва да те интересуват, са моето… и твоето — каза усмихнат. — Тези хора имаха нужда от любезност. Духовно търсещите имаха нужда от нещо друго, над което да поразмишляват.

— А аз от какво имам нужда? — изтърсих.

— От повече практика — отговори веднага той. — Само едноседмичното практикуване на медитация не ти беше достатъчно, за да останеш спокоен, когато ти налетях с меча, нито пък помогна на нашите синьодрешковци, когато малко се позабавлявах с тях.

— Нека погледнем нещата така — продължи — едно кълбо напред не е всичко в гимнастиката. Една техника на медитация не е всичко в пътя на воина. Ако не успееш да обхванеш цялостната картина, можеш да се заблудиш, да практикуваш само кълбо напред — или само медитация — през целия си живот, както така ще получиш само частична полза от тренирането.

Така че, за да останеш на правилния път, ти е нужна специална карта, която обхваща целия терен, който ще изследваш.

Тогава ще осъзнаеш ползата — и ограниченията — на медитацията. И въпросът ми е: от къде можеш да намериш добра карта?

— От сервиз на бензиностанция естествено!

— Тогава, сър, заповядайте в офиса и ще ви дам точно тази карта, която ви е нужна.

Влязохме със смях през вратата на гаража. Аз се пльоснах на дивана, Сократ безшумно се настани между масивните облегалки за ръце на плюшеното си кресло.

Цяла минута ме гледаше втренчено.

— Опа! — казах нервно, затаил дъх. — Нещо става.

— Проблемът е — въздъхна той накрая, — че не мога да ти опиша терена, поне не с толкова много… думи — стана и тръгна към мен с онзи блясък в очите, който ми подсказваше да си стягам багажа — потеглях на пътешествие.

Само в един миг се озовах в една висока точка някъде из космоса, усетих как се разширявам със скоростта на светлината, издувах се като балон, избухнах и се разпрострях до крайните предели на съществуването, докато накрая аз бях Вселената. Нищо вече не беше отделно от мен. Аз бях станал всичко. Бях Съзнание, разпознаващо себе си, бях чистата светлина, която физиците определят като материя, а поетите — като любов. Бях едно и бях всичко, озарявайки всички светове. В този момент вечното, непознаваемото ми се разкри като неописуем абсолютен факт.

За частица от секундата се върнах към смъртната си форма, реейки се сред звездите. Видях една призма с очертания на човешко сърце — пред нея всяка галактика изглеждаше мъничка. Тя разлагаше светлината на съзнанието във взрив от сияйни цветове, искри, блестящи във всеки нюанс на дъгата, които се разлитаха из целия космоса.

Собственото ми тяло се превърна в лъчиста призма и хвърляше искри многоцветна светлина във всички посоки. И тогава ме осени, че най-висшето предназначение на човешкото тяло е да стане ясен канал за тази светлина — за да може яркостта й да разтваря всякакви бариери, всякакви възли, всякаква съпротива.

Усещах тази пречупена светлина да преминава през всички системи на тялото ми. Тогава разбрах, че осъзнаването — това е начинът, по който човешкото същество изживява светлината на съзнанието.

Научих какво означава вниманието — то е съзнателно канализиране на осъзнаването. Отново усетих тялото си, беше като празен съд. Погледнах краката си, те се изпълниха с топла, сияйна светлина и се изгубиха в собствения си блясък. Погледнах ръцете си — същият резултат. Фокусирах вниманието си върху всяка част на тялото, докато отново станах целият само светлина. Накрая проумях процеса на истинската медитация — да разширява осъзнаването, да насочва вниманието, докато накрая се отдадеш изцяло на Светлината на Съзнанието.

Една светлинка примигваше в мрака. Събудих се и видях Сократ, който святкаше и угасваше фенерче в очите ми.

— Токът спря — каза той, оголил зъби като тиква на Вси светии, като освети отдолу лицето си с фенерчето. — Е, сега всичко е малко по-ясно, нали? — попита ме той, като че ли току-що бях научил как работи електрическа крушка, а не бях видял самата душа на вселената. Трудно ми беше да проговоря.

— Сократ, имам към теб дълг, който никога няма да успея да изплатя. Сега разбирам всичко и знам какво трябва да правя. Не мисля, че ще имам нужда да се срещаме пак.

Домъчня ми, че съм завършил обучението. Той щеше да ми липсва.

Сократ ме погледна с недоумение, после се заля в смях по-гръмко от всякога. Целият се тресеше, сълзи потекоха по бузите му. Накрая се поуспокои и ми обясни защо се смее.

— Съвсем не си завършил още, младши, работата ти едва сега започва. Погледни се. В същността си ти си същият, какъвто дойде тук преди месеци. Това, което видя, беше само едно видение, а не запечатващ се завинаги личен опит. То ще избледнее в паметта ти, но дори и така може да послужи за основа на практиката ти. А сега се отпусни и престани да се държиш толкова сериозно!

Той се облегна назад, дяволит и мъдър както винаги.

— Виждаш ли — каза шеговито, — тези малки пътешествия ми спестяват някои трудни обяснения, през които трябва да минем, за да те светна.

Точно в този миг лампите светнаха и двамата се разсмяхме.

Той бръкна в малкия хладилник до охладителя за лед и извади няколко портокала, залови се да ги изстисква и продължи да ми говори.

— Ако искаш да знаеш, и ти на мен ми правиш услуга. Аз също съм „заседнал“ на едно място във времето и пространството, и сам имам да изплащам един вид дълг. Много нещо от мен е вързано за твоя напредък. За да мога да те уча — продължи той, като хвърляше портокаловите кори назад през рамо към кофата (всеки път улучваше безпогрешно), — буквално трябваше да вложа част от себе си в теб. Доста добра инвестиция, уверявам те. Така че през цялото време трябва да полагаме усилия като екип. Приготви сока и ми подаде една малка чаша.

— Тогава да вдигнем наздравица — казах аз, — за успешното партньорство.

— Дадено — усмихна се той.

— Кажи ми нещо повече за този дълг. На кого си задължен?

— Да кажем, че е част от Правилата на дома.

— Глупости, това изобщо не е отговор.

— Може да е глупост, но въпреки това аз трябва да спазвам определени правила в бизнеса — и той извади една визитна картичка. Изглеждаше ми напълно нормална, докато не забелязах леко сияние. С релефни букви пишеше:

Корпорация „Воин“ Сократ, собственик. Специализиран в: Парадокси, Хумор и Промени

— Пази я добре. Може да ти потрябва. Когато имаш нужда от мен — когато истински имаш нужда от мен — просто хвани картичката с две ръце и ме повикай. И аз ще дойда, по един или друг начин.

Прибрах я грижливо в портфейла си.

— Ще я пазя, Сократ. Бъди сигурен. Ъ-ъ, между другото, случайно да ти се намира една такава картичка с адреса на Джой?

Той не ми отговори.

И двамата замълчахме, а Сократ се залови да приготвя една от неговите ситно нарязани салати. Тогава ми хрумна един въпрос:

— Сократ, как всъщност го правя? Как се отварям за тази светлина на осъзнаването?

— Ами… какво правиш, когато искаш да видиш нещо? — попита ме той, отговаряйки на въпроса с въпрос.

Разсмях се.

— Гледам! О, имаш предвид медитацията, така ли?

— Да! — отговори. — А ето и същината й — добави той, привършвайки да реже зеленчуците. — Има два едновременни процеса: единият е прозрение — волята на вниманието, канализиране на осъзнаването, за да се фокусира точно върху това, което искаш да видиш. Другият процес е да се предадеш — да оставиш всички надигащи се мисли да си текат. Това е истинската медитация, така ти се освобождаваш от ума.

— А, имам една история, която съвсем подхожда на тази тема:

Един ученик по медитация седял в дълбока тишина с малка група практикуващи. Ужасен от виденията си на кръв, смърт и демони, той станал, отишъл до учителя и прошепнал:

— Роши, току-що имах ужасни видения!

— Зарежи ги — казал учителят му.

След няколко дни ученикът се наслаждавал на фантастични еротични фантазии, прозрения за смисъла на живота, със съответните ангели и космически декори — изобщо голяма работа!

— Зарежи ги — казал учителят, приближил го в гръб и го пернал с една пръчка.

Разсмях се от историята и казах:

— Знаеш ли, Сок, мислех си…

Сократ ме перна по главата с един морков и каза:

— Зарежи го!

Седнахме да хапнем. Аз набучвах зеленчуците с вилица, той поемаше малки хапки с дървените пръчици и докато дъвчеше, дишаше равномерно. Никога не взимаше втора хапка, преди да е свършил напълно с предишната, сякаш всяка хапка сама по себе си беше отделно ястие. Възхищавах се от начина, по който се хранеше той, докато аз безгрижно сдъвквах храната надве-натри и за нула време ометох всичко. Свърших пръв, облегнах се назад в стола и обявих:

— Мисля, че съм готов да се пробвам в истинската медитация.

— А, да — той остави пръчиците си. — „Покоряването на ума“. Стига само да те интересува.

— Интересува ме! Искам себеосъзнаване. Затова съм тук.

— Искаш представа за себе си, а не себеосъзнаване. А си тук, защото нямаш по-добра алтернатива.

— Обаче наистина искам да се отърва от шумния си ум — възразих аз.

— Това е най-голямата ти заблуда, Дан. Ти си като човек, който отказва да носи очила, като упорито твърди, че вече не печатат вестниците с толкова ясен шрифт като едно време.

— Грешиш — отвърнах аз и заклатих глава.

— Не очаквам все още да видиш истината, но поне трябва да я чуеш.

— Какво имаш предвид? — попитах го нетърпеливо, като не можех да се съсредоточа.

— Че наближаваш дъното — каза Сократ с глас, който твърдо сграбчи цялото ми внимание. — Ти се отъждествяваш със своите дребнави, досадни и по начало затормозяващи те убеждения и мисли, смяташ, че ти си твоите мисли.

— Глупости!

— Твоите упорити илюзии са потъваща гемия, новако. Препоръчвам ти да ги зарежеш, докато все още има време.

Овладях надигащия се гняв.

— Как можеш ти да знаеш, че аз се „отъждествявам“ с ума си?

— Добре — въздъхна той. — Ще ти го докажа: какво имаш предвид, когато кажеш: „Аз си отивам вкъщи“? Не приемаш ли от само себе си, че ти си нещо отделно от къщата, в която отиваш?

— Ами разбира се! Що за глупав въпрос.

Без да обръща внимание, той попита:

— Какво имаш предвид, когато казваш: „Тялото ми не е във форма днес“? Кой е „аз-ът“, който е отделен от тялото и говори за него като за свое притежание?

Не можех да не се разсмея.

— Семантика, Сократ. Все някак трябва да го кажеш.

— Вярно, обаче условностите на езика ни разкриват начина, по който гледаме на света. Всъщност ти наистина се държиш като че ли си „ум“ или някакво друго невидимо нещо вътре в тялото.

— И защо според теб го правя?

— Защото най-големият ти страх е от смъртта и най-дълбокият ти стремеж е оцеляването. Искаш Завинаги, копнееш за Вечността. В заблуденото си вярване, че ти си този „ум“, „дух“ или „душа“, ти откриваш клауза за бягство от договора си със смъртността. Може би като „ум“ би могъл да излетиш на свобода от тялото, когато то умре, мм?

— Това е мисъл — ухилих се аз.

— Точно това е то, Дан, мисъл, не по-реална от сянката на някоя сянка. А ето и истината: съзнанието не е вътре в тялото, по-скоро тялото е вътре в съзнанието. И ти си именно това съзнание; а не фантомния ум, който ти създава толкова грижи. Ти си тялото, но си и всичко друго. Именно това ти разкри твоето видение. Само умът се заблуждава, застрашен от промяната. Затова, ако просто се отпуснеш в тялото без никакви мисли, ще бъдеш щастлив, доволен и свободен, няма да се чувстваш нещо отделно. Безсмъртието вече е твое, но не по начина, който си представяш или на който се надяваш. Ти си бил безсмъртен още отпреди да се родиш и ще бъдеш безсмъртен дълго след като тялото ти се разложи. Тялото е съзнание, то е безсмъртно. То само се променя. Единственото смъртно нещо е умът — с личните ти убеждения, история и идентичност, така че на кого му е притрябвал?

Сократ сложи край на темата, като се отпусна назад в креслото си.

— Сократ — казах аз, — не съм сигурен, че загрях всичко.

— Разбира се, че не си! — засмя се той. — Във всеки случай, думите значат твърде малко, ако сам не си проумял истината в тях. Тогава най-сетне ще бъдеш свободен и ще паднеш неспасяемо във вечността.

— Това звучи доста добре.

Той се засмя.

— Да, бих казал, че е доста добре. Но точно сега, аз само поставям основите за това, което предстои.

— Сократ, щом аз не съм моите мисли, какво съм тогава?

Той ме погледна така, сякаш току-що ми беше обяснил, че едно и едно правят две, а след това аз го бях попитал „Добре де, ами тогава колко са едно и едно?“ Посегна към хладилника, взе една глава лук и я пъхна в ръката ми.

— Обели го, люспа по люспа — нареди ми той. Започнах да беля. — Какво откриваш?

— Още люспи.

— Продължавай.

Свалих още няколко люспи.

— Само още люспи, Сок.

— Продължавай да белиш, докато не свършат люспите. Какво откриващ?

— Не остана нищо.

— Все пак нещо е останало.

— И какво е то?

— Вселената. Помисли над това, докато се прибираш вкъщи.

Погледнах през прозореца, почти се съмваше.

Отидох на другата вечер след посредствена медитация. Все още гъмжах от мисли. Нямаше много работа рано вечерта, затова седнахме да пием ментов чай, а аз му разказах колко мижава беше днешната ми медитация.

— Да, вниманието ти все още се разсейва. Нека ти разкажа една история:

Един Дзен-ученик попитал своя роиш кой е най-важният елемент на Дзен. Роиш отговорил:

— Вниманието.

— Да, благодаря — казал ученикът. — А бихте ли ми казали кой е вторият най-важен елемент?

И роиш отвърнал:

— Вниманието.

Погледнах Сок в недоумение, очаквайки още.

— Това е всичко, приятелю — обяви той.

Станах да си налея малко вода, а Сократ ме попита:

— Обръщаш ли достатъчно внимание на стойката си?

— Ъ-ъ, да — отговорих аз, но хич не бях сигурен. Отидох до сифона.

— Обръщаш ли достатъчно внимание на походката си? — попита той.

— Да — отговорих аз, започвайки да загрявам играта.

— Обръщаш ли достатъчно внимание на начина, по който говориш?

— Ами, мисля, че да — отговорих му, вслушвайки се в гласа си. Но започнах да изпитвам смущение.

— Обръщаш ли внимание на това как мислиш? — продължи той.

— Сократ, дай ми да си поема дъх — правя най-доброто, каквото мога!

Той се наведе към мен.

— Твоето „най-добро“ не е достатъчно добро! Вниманието ти трябва да е така напрегнато, че чак да пари. С безцелно въргаляне по дюшека в гимнастическия салон не се става шампион, или само да си седиш със затворени очи и да оставиш вниманието ти да блуждае — това не тренира осъзнаването ти.

Интензивността на практиката носи пропорционална полза. Ето ти една история:

Седях в манастира и ден след ден се борех с един коан, гатанка, която ми беше задал учителят ми, за да пришпори ума ми и да види истинската му природа. Не можех и не можех да я разгадая. Всеки път, когато отивах при роиш, нямах какво да му предложа. Бях бавен ученик и започнах да се обезкуражавам. Той ми каза да продължа да работя над коана си още един месец.

— Дотогава със сигурност ще можеш да го решиш — окуражи ме.

Месецът течеше и аз правех най-доброто, на което бях способен. Но коанът си оставаше неразгадан.

— Позанимавай се с него още една седмица, но с огън в сърцето! — каза ми той.

Ден и нощ коанът гореше, но все така не можех да стигна до прозрение.

Моят роиш ми каза:

— Още един ден, но с целия си дух.

На края на деня бях напълно изтощен. Казах му:

— Учителю, няма смисъл — месец, седмица, ден — все не мога да прозра загадката.

Учителят ми ме изгледа продължително.

— Медитирай още един час — каза той. — Ако дотогава не разгадаеш коана, ще трябва да сложиш край на живота си.

— Защо един воин трябва да седи и да медитира? Аз мислех, че да си воин, това е начин на действие.

— Медитацията е пасивно действие; все пак ти си напълно прав, че пътят на воина е по-динамичен. В последна сметка ти ще се научиш да превръщаш всяко свое действие в медитация. Но поне в началото седенето в медитация служи като церемония, специално време, което отделяш, за да засилиш интензивността на практиката. Трябва да овладееш ритуала до съвършенство, преди да си в състояние да го разпростреш както трябва и над всекидневния си живот.

— Като учител аз ще използвам всеки метод и средство, с които разполагам, за да те заинтригувам и да ти помогна да постоянстваш в работата, която ти предстои. Ако просто бях дошъл при теб и ти бях казал тайната на щастието, ти дори нямаше да ме изслушаш. На теб ти трябва някой да ти вземе акъла, да ти направи факирски номера или да скочи на покрива, за да привлече поне малко интереса ти.

— Е, аз нямам нищо против да играя игрички, поне по малко в началото, обаче идва време, когато всеки воин трябва да продължи сам по пътя. Засега ще правя каквото е нужно, за да те задържа тук и да учиш по този начин.

Почувствах се манипулиран и се ядосах.

— Значи аз мога и да си остарея така, седейки си тук в тази бензиностанция като теб, в очакване да хвана на въдицата някой наивен ученик, така ли? — и моментално съжалих, че тези думи ми се изплъзнаха от езика.

Сократ, без ни най-малко да се засегне, се усмихна и заговори спокойно:

— Не възприемай погрешно това място или учителя си, Дан.

Нещата и хората не винаги са това, което изглеждат. Мен ме определя Вселената, а не тази бензиностанция. Колкото до това защо трябва да стоиш тук и какво можеш да спечелиш, не е ли очевидно? Аз съм напълно щастлив, както виждаш. А ти щастлив ли си?

Приближи се автомобил, обвит в кълба пара, които бълваха от радиатора.

— Ела — каза ми Сократ. — Тази кола страда и може би ще трябва да я застреляме, за да я избавим от мъките.

Двамата отидохме до повредената кола, чийто радиатор направо вреше, а собственикът й, в отвратително настроение, също вдигаше пара.

— Какво толкова се туткате? Не мога да вися тук и да чакам цяла нощ, дявол да го вземе!

Сократ го изгледа с очи, излъчващи любящо състрадание.

— Да видим дали можем да ви помогнем, господине, и да превърнем всичко това само в дребно притеснение — той каза на мъжа да откара колата в гаража, където сложи манометър на радиатора и откри откъде изпуска. За няколко минути запои пукнатината, но каза на човека, че все пак скоро ще трябва да си купи нов радиатор. — Всичко на този свят умира и се променя, дори и радиаторите — отбеляза той и ми смигна.

Докато човекът подкарваше автомобила, внезапно ме осени истината в думите на Сократ. Той наистина беше напълно щастлив! Явно нищо не можеше да смути щастливата му нагласа. През цялото време, откакто го познавах, се бе случвало да действа ядосано, тъжно, великодушно, грубо, с хумор и дори загрижено. Но винаги в очите му беше блещукало щастие, дори когато са се изпълвали със сълзи.

Мислех си за Сократ на връщане към къщи, а сянката ми растеше и се смаляваше като минавах под всяка улична лампа. Пред моята сграда се спънах в тъмното в един камък и заобиколих тихо по алеята към задния двор, където под клоните на един орех ме чакаше моят малък, приспособен за жилище гараж. Оставаха само два три часа до разсъмване.

Легнах си, но не можах да заспя. Питах се дали ще мога да открия тайната на неговото щастие. В момента това ми изглеждаше по-важно дори от тайната на скока му върху покрива.

После се сетих за визитната картичка, която ми беше дал. Бързо се измъкнах от леглото и запалих лампата. Взех си портфейла и извадих картичката. Сърцето ми лудо се разтуптя. Сократ ми бе казал, че ако някога истински изпитам нужда от него, да хвана картичката в двете си ръце и просто да го повикам. Добре, сега щях да го изпитам.

Позадържах се така за миг, разтреперен, нозете ми се подкосиха. Хванах картичката с две ръце и повиках:

— Сократ, ела, Сократ. Дан те вика.

Чувствах се като пълен глупак, щръкнал в 4:55 часа сутринта с някаква светеща картичка в ръце и говорещ на въздуха. Нищо не се случи. Възмутено захвърлих картичката на шкафа. И в този момент токът угасна.

— Какво-о-о! — изкрещях аз и се защурах наоколо да доловя дали той не беше тук. Като в класическа комедия отстъпих назад, спънах се в стола, блъснах се в ръба на леглото и се проснах на пода.

Лампата отново светна. Ако някой ме подслушваше, би могъл да реши, че съм студент, който се мъчи с уроците си по древногръцки. Защо иначе ще крещя така в 5:02 сутринта:

— Проклет да си, Сократ!

Така и никога не разбрах дали токът спря по съвпадение, или не. Сократ бе казал само, че ще дойде, но не бе казал как. С оглупял вид аз взех картичката да я прибера в портфейла си и забелязах, че се е променила. Под последния ред — „Парадокси, Хумор и Промени“ — се бяха появили две думи с по-черен шрифт: „Само при спешност!“.

Разсмях се и после почти моментално заспах.

Започнаха летните тренировки. Радвах се да видя старите познати лица. Хърб си пускаше брада, Рик и Сид поддържаха летния си загар и изглеждаха по-стройни и силни от всякога. Страхотно ми се искаше да споделя със съотборниците си нещата от моя живот и уроците, които бях научил, но още не знаех как да подхвана темата. После се сетих за визитната картичка на Сок. Повиках Рик, преди да започнем разгряването.

— Ей, искам да ти покажа нещо.

Знаех, че веднъж видеше ли светещата картичка със „специалностите“ на Сок, щеше да се заинтригува и да ме заразпитва, може би всички щяха да се заинтересуват.

След драматична пауза аз извадих картичката и му я подхвърлих.

— Виж това, не е ли доста странно, а? И този човек е мой учител.

Рик я погледна, обърна я, после ме погледна мен — лицето му беше празно като картичката.

— Това някаква шегичка ли е? Да ти кажа право, Дан, не я загрявам.

Взех картичката и я погледнах от двете страни.

— Ъхъ — смутолевих аз и напъхах картончето в портфейла си, — стават грешки, Рик. Да вървим да разгряваме.

Тайно в себе си въздъхнах. Тази случка щеше да укрепи името ми на ексцентрика в отбора.

„Сократ, помислих си аз, какъв евтин номер — изчезващо мастило!“

Вечерта влязох в офиса му с картичката в ръка. Хвърлих я на бюрото му.

— Ще ми се вече да беше престанал да си правиш такива шегички, Сократ. Писна ми да изглеждам като идиот.

Той ме погледна съчувствено:

— О? Пак ли си изглеждал като идиот?

— Хайде стига, Сократ. Моля те — би ли престанал с това?

— С кое да престана?

— Номера с изчезва… — но с крайчеца на окото си долових мекото сияние откъм бюрото:

Корпорация „Воин“ Сократ, собственик. Специализиран в: Парадокси, Хумор и Промени. Само при спешност!

— Не загрявам какъв е номерът — промърморих аз. — Тази картичка променя ли се?

— Всичко се променя — отвърна той.

— Да, знам, но това тук може да изчезва и да се появява отново, така ли?

— Всичко изчезва и се появява отново.

— Сократ, когато я показах на Рик, на нея нямаше нищо.

— Такива са Правилата на Дома — усмихна се той и сви рамене.

— Хич не ми помагаш, искам да зная как…

— Зарежи това — каза той. — Забрави го.

Лятото бързо отмина сред напрегнати тренировки и срещи до късна нощ със Сократ. Половината време правехме медитация, а през останалото работехме в гаража или просто си почивахме на чаша чай. В такива моменти го питах за Джой, копнеех да я видя отново. Но Сократ не ми казваше нищо.

Краят на ваканцията наближаваше и умът ми се върна към предстоящите лекции. Реших да отлетя до Лос Анджелис и да навестя за около седмица родителите си. Смятах да оставя моя валиант тук на гараж, а в Лос Анджелис да си купя мотоциклет, с който да се движа там.

Обикалях по булевард „Телеграф“ да си купя някои неща и тъкмо бях излязъл от аптеката с паста за зъби в ръка, до мен дойде един кльощав тийнейджър — толкова близо, че долових застоялата миризма на алкохол и пот.

— Да можеш да ми дадеш малко дребни? — попита ме той, без да ме поглежда.

— Не, съжалявам — отговорих му аз, без да изпитвам никакво съжаление.

Докато отминавах, си помислих: „Хвани се да бачкаш“. После в ума ми изплува неясно чувство за вина, бях отказал на просяк без пукнато петаче. Надигнаха се гневни мисли: „Ама не бива така да се завира в хората!“

Бях извървял половин пряка, преди да осъзная целия този мисловен шум, който ме бе изпълнил, и породеното от него напрежение — само защото някакъв тип ме бе помолил за пари, а аз му бях отказал. И в същия миг махнах с ръка на всичко. Стана ми по-леко, поех дълбоко дъх, отърсих се от напрежението и насочих вниманието си към прекрасния ден.

Вечерта на бензиностанцията съобщих на Сократ новината си.

— Сок, отлитам до Лос Анджелис за няколко дни да се видя с нашите. Ще си купя мотоциклет, докато съм там. А, и току-що научих днес, че Федерацията по гимнастика на Съединените щати ни изпраща със Сид в Любляна, Югославия, на Световния шампионат по гимнастика. Смятат, че двамата сме потенциални олимпийци и искат да ни покажат малко. Какво ще кажеш?

За моя изненада Сократ само сви вежди и отвърна:

— Каквото трябва да стане — ще стане.

Реших да подмина това и тръгнах към вратата.

— Е, довиждане засега, Сок. Ще се видим след няколко седмици.

— Ще се видим след няколко часа — каза ми в отговор той. — Чакай ме на обяд пред фонтана „Лудвиг“.

— Добре — отговорих аз, чудейки се какво ли има предвид. После му пожелах лека нощ.

Спах около шест часа и хукнах към фонтана, точно пред Студентския съюз. Фонтанът се казваше „Лудвиг“, на името на едно куче, което често цамбуркаше в него. Сега няколко други кучета лудуваха и цамбуркаха там, разхлаждайки се от августовската жега, няколко малки дечица също пляскаха в плитката вода.

Точно когато прочутата камбанария на Бъркли — Кампанил — започна да отмерва 12 часа, видях сянката на Сок в нозете си. Още не бях се разсънил съвсем.

— Да повървим — каза ми той.

Тръгнахме през университетския комплекс, минахме покарай зала „Спроул“, покрай Школата по оптометрия и болницата „Коуъл“, после покрай футболния стадион и се заизкачвахме по възвишенията на Строубери каньон.

Най-сетне той заговори.

— Дан, при теб вече започна един съзнателен процес на трансформация. Той вече е необратим, връщане назад няма. Опиташ ли се да го сториш, ще завършиш с полудяване. Сега можеш да вървиш само напред, вече си обвързан.

— Искаш да кажеш, като с някоя институция ли? — опитах да се пошегувам.

Той се засмя.

— Може би има известни прилики.

После продължихме да вървим мълчаливо в сянката на храстите, избуяли покрай пътеката за крос.

— След определена точка никой не може да ти помогне, Дан. Аз ще те напътствам още малко, но после дори аз ще трябва да се отдръпна и ти ще бъдеш сам. Ще бъдеш подложен на сурово изпитание, преди да си готов. Ще трябва да развиеш в себе си огромна вътрешна сила. Надявам се само това да стане навреме.

Лекият бриз откъм Залива бе спрял и въздухът беше горещ, въпреки това аз потръпнах. И треперейки в жегата, видях как един гущер се шмугна през храстите. Последните няколко думи на Сок току-що стигнаха до съзнанието ми. Вдигнах поглед към него. Нямаше го.

Изпитал страх, без да зная защо, аз забързах обратно по пътеката. Тогава още не знаех, но подготовката ми бе приключила. Сега започваше същинската тренировка. И щеше да започне с едно изпитание, от което за малко да не оцелея.