Дан Милман
Пътят на мирния воин (11)

6. Наслада отвъд ума

С куфара в ръка, отидох направо в апартамента на Линда. Между целувките й разказах за шампионата, но не споменах нищо за неотдавнашните ми мрачни прозрения.

Тогава Линда ми съобщи какво решение е взела и с това ме измъкна за малко от собствените ми грижи.

— Дани, напускам университета. Разбира се, много дълго го обмислях — ще се хвана на работа, но повече не искам да се връщам да живея вкъщи. Ти имаш ли някакви идеи?

Веднага се сетих за приятелите ми, при които бях останал след катастрофата с мотоциклета.

— Линда, бих могъл да се обадя на Шарлот и Лу в Санта Моника. Те са прекрасни — помниш ли, разказвал съм ти за тях? — и съм сигурен, че ще се радват да останеш при тях.

— О, това би било чудесно! Мога да им помагам из къщата и да се хвана на някаква работа, за да участвам в покупките.

След петминутен телефонен разговор Линда вече имаше бъдеще. Щеше ми се и при мен всичко да можеше да се реши толкова просто.

Тогава се сетих за Сократ, прекъснах я и казах, че имам едно излизане. Линда беше озадачена:

— След полунощ?

— Да, имам… едни по-особени приятели, които стоят до много късно нощем. Наистина трябва да отида — още една целувка и вече ме нямаше.

Все така с куфара, аз влязох в офиса.

— Нанасяш се при мен ли? — пошегува се Сок.

— Не знам какво правя, Сократ.

— Е, на шампионата обаче определено си знаел какво правиш. Четох новините. Поздравления. Сигурно си много щастлив.

— Знаеш много добре как се чувствам, Сок.

— Със сигурност знам — каза той непринудено и тръгна към гаража да възкреси трансмисията на един стар фолксваген. — Отбелязваш напредък, точно според плана.

— Приятно ми е да го чуя — отговорих аз без особен ентусиазъм. — Но накъде води този план?

— Към вратата! Към истинската наслада, към свободата, към радостта от живота, към безразсъдното щастие! Към единствената цел, която изобщо си имал. И като начало, време е да пробудиш отново сетивата си.

Помълчах, докато осмисля думите му, и после попитах:

— Пак ли?

— О, да. Вече ти се е случвало да бъдеш облян от светлина и да намираш наслада в най-простичките неща.

— Но не е било скоро, струва ми се.

— Да, доста отдавна — отговори той, взе главата ми в дланите си и ме изпрати назад в детството.

С широко отворени очи съм, загледан съсредоточено в очертанията и цветовете под ръцете ми, докато пълзя по пода, покрит с плочки. Пипвам килима и той ме докосва в отговор. Всичко е ярко и живо.

Стискам лъжица в едната си ръчичка и удрям по чашата. Звънтящият звук е наслада за ушите ми. Викам от възторг с всички сили! После вдигам поглед нагоре и виждам една пола, която се полюшва над мен. После ме вдигат и аз надавам гукащи звуци. Окъпан съм в уханието на майка ми, тялото ми се отпуска в нейното и аз се изпълвам с блаженство.

Малко по-късно. Прохладен въздух докосва лицето ми, докато пълзя в градината. Пъстри цветя се извисяват край мен и съм заобиколен от нови аромати. Откъсвам едно и го лапвам — устата ми се изпълва с горчиво послание. Изплювам го.

Идва майка ми. Протягам ръчичка към нея да й покажа някакво шаващо черно нещо, което гъделичка дланта ми. Тя посяга и го отмахва.

— Гаден паяк! — казва тя.

После поднася някакво нежно нещо към лицето ми и то заговаря на носа ми.

— Роза — казва тя и пак повтаря същите звуци: — роза.

Аз поглеждам нагоре към нея, после наоколо и отново се потапям в света на ухаещите багри.

Поглеждам старинното бюро на Сократ, после надолу към жълтия килим. Разтърсвам глава. Всичко ми изглежда помътняло, без никакъв блясък.

— Сократ, чувствам се полузадрямал, сякаш трябва да се наплискам със студена вода и да се разсъня. Сигурен ли си, че това пътешествие не ми е навредило с нещо?

— Не, Дан, вредите са ти били нанесени преди години по начини, които скоро ще видиш.

— Това място… това беше дворът на дядо ми, май. Спомням си го, беше като райската градина.

— Точно така, Дан. То всъщност е било райската градина. Всяко малко дете живее в сияйна градина, където всяко нещо се усеща пряко, без намесата на мисълта.

— За всеки от нас „изгонването от рая“ настъпва, когато започнем да мислим, когато започнем да назоваваме и познаваме нещата. Не само Адам и Ева са били прогонени, разбираш ли, а всички ние. Раждането на ума е смъртта на сетивата… а не че като сме отхапали от ябълката, ние сме станали малко секси!

— Иска ми се да можех да се върна там — въздъхнах аз. — Беше толкова ярко, толкова ясно, толкова радостно.

— Това, на което си се наслаждавал като дете, може отново да бъде твое. Иисус от Назарет, един от най-великите воини, е казал, че човек трябва да бъде като малко дете, за да влезе в Царството небесно. Сега сигурно разбираш.

— Преди да си тръгнеш тази нощ, Дан — добави той, докато пълнеше една чаша от термоса, — искаш ли още малко чай?

— Не, благодаря, Сок. Резервоарът ми е пълен за тази нощ.

— Добре, тогава ще се видим утре сутринта в осем часа в Ботаническата градина. Време е да се поразходим из природата.

Тръгнах си, вече в очакване на тази разходка. Събудих се само след няколко часа сън, бодър и отпочинал, изпълнен с вълнение. Може би днес, може би утре щях да открия тайната на радостта.

Стигнах до Строубери Каньон със спортно ходене и зачаках Сок на входа на градината. Когато той дойде, поехме из огромното зелено пространство с всякакви видове дървета, храсти, растения и цветя, които човек може да си представи.

Влязохме в една огромна оранжерия. Топлият и влажен въздух контрастираше с утринния хлад навън. Сок посочи тропическата растителност, която се извисяваше над нас.

— Като дете всичко това щеше да се представи пред очите, ушите и осезанието ти като за първи път. Но сега ти вече си научил названията и категорията на всяко нещо. „Това е хубаво, това е лошо, това е маса, това е стол, това е кола, къща, цвете, куче, котка, пиле, мъж, жена, залез, океан, звезда.“ И тези неща са ти скучни, защото съществуват само като названия за теб. Сухите схващания на ума помътват зрението ти.

С широк жест Сократ обхвана палмите високо над главите ни, които почти докосваха плексигласа на геодезическия купол.

— Сега ти виждаш всяко нещо през булото на асоциациите за нещата, което замъглява прякото, просто усещане. Ти „си виждал всичко това по-рано“, то е като да гледаш филм за двадесети път. Виждаш само спомени за неща и затова ти става скучно. Скуката е всъщност едно много дълбоко неосъзнаване на живота, скуката е осъзнаване, хванато в капана на ума. И ще трябва да загубиш ума си, за да можеш да се върнеш към сетивата си.

Вечерта Сократ вече слагаше чайника, когато влязох в офиса, внимателно си събух обувките и ги сложих на килима зад дивана. Все още с гръб към мен, той попита:

— Какво ще кажеш за едно малко състезание? Ти правиш някакъв номер, после аз правя номер и да видим кой печели.

— Ами, добре, ако наистина го искаш.

Не исках да го затруднявам, затова направих само стойка на една ръка за няколко секунди върху бюрото, после стъпих и направих задно салто, като леко се приземих на килима.

Сократ поклати глава, явно обезкуражен.

— Мислех си, че ще бъде равностойно състезание, но сега виждам, че не е.

— Съжалявам, Сок, но в края на краищата ти не ставаш по-млад, а мен доста ме бива в тая работа.

— Исках да кажа — ухили се той, — че ти нямаш никакъв шанс.

— Какво?!

— Ами, ето — каза той.

Следях го с поглед, докато той се обърна бавно и се запъти демонстративно към банята. Отместих се към входната врата за всеки случай, да не би да изскочеше от там пак с някой меч. Но той излезе само с чашата си. Напълни я с вода, усмихна ми се, вдигна я към мен, като за наздравица, и после бавно я изпи.

— Е? — попитах го аз.

— Това е.

— Това ли? Какво беше това? Ти нищичко не направи.

— О, не, направих. Но ти просто нямаш очи да оцениш моето постижение. Аз усещах лека токсичност в бъбреците си, след няколко дни тя можеше да засегне цялото ми тяло. Така че преди да са се проявили каквито и да било симптоми, аз локализирах проблема и прочистих бъбреците си.

Не можах да не се разсмея.

— Сок, ти си най-великият, най-сладкодумният мошеник, когото изобщо съм познавал. По-добре си признай, че си по-беден, вместо да блъфираш.

— Аз съм напълно сериозен. Това, което ти описах току-що, действително беше така. Но е нужен усет към вътрешните енергии и волеви контрол над някои много фини механизми.

— Ти, от своя страна — продължи той, посипвайки сол в раната, — съвсем смътно съзнаваш какво става вътре в тази кожена торба. Както при упражнението на греда, когато за първи път се учиш да правиш стойка на ръка, ти още не си достатъчно чувствителен, за да доловиш кога губиш равновесие, така че все още можеш да паднеш лошо.

— Там е работата, Сок, че в гимнастиката аз съм развил много голяма чувствителност към равновесието. Разбираш ли, трябва да направиш някои от най-сложните…

— Глупости. Ти си развил само едно най-грубо ниво на съзнание, достатъчно, за да изпълниш някои елементарни съчетания от движения, но нищо, с което да впечатлиш някого.

— Ти определено отнемаш всякаква романтика от тройното салто, Сок.

— В него няма никаква романтика, просто номер, който изисква най-обикновени качества. Когато си в състояние да усещаш протичането на енергии в тялото си и да постигнеш елементарно настройване, едва тогава ще имаш твоята „романтика“. Тъй че продължавай да тренираш, Дан. Изтънчвай сетивата си по малко всеки ден, разгрявай ги, както правиш в гимнастическия салон. И накрая твоето осъзнаване ще проникне дълбоко в тялото ти и в света. Тогава ще започнеш по-малко да мислиш за живота и повече да го усещаш. Тогава ще се радваш на най-простичките неща в живота и повече няма да се пристрастяваш към постижения или скъпи развлечения. Следващия път — засмя се той, — може пък да проведем истинско състезание.

Стоплих отново вода за чая. Поседяхме мълчаливо още малко, после отидохме в гаража и там помогнах да Сок да извади двигателя на фолксвагена и да подмени повредената трансмисия.

Излязохме да обслужим огромна черна лимузина. Когато се върнахме по-късно в офиса, попитах Сок дали смята, че богатите хора са поне малко по-щастливи от такива „бедни глупаци като нас“.

Отговорът му, както обикновено, ме шокира.

— Аз не съм беден, Дан, аз съм безкрайно богат. А колкото до теб, ти трябва да станеш богат, за да бъдеш щастлив.

Усмихна се на втрещения ми вид, взе писалка от бюрото си и написа върху един чист бял лист.

Щастие = Удовлетворение / Желания

— Ако имаш достатъчно пари да задоволиш желанията си, Дан, ти си богат. Но има два начина да бъдеш богат: можеш да си изработиш, да наследиш, да вземеш на заем, да изпросиш или да откраднеш достатъчно пари, за да посрещнеш скъпите си желания; или пък можеш да си изградиш простичък начин на живот с малко желания — по този начин винаги ще имаш пари повече от достатъчно.

— Само воинът има нужното прозрение и дисциплина да използва втория начин. Пълното внимание към всеки миг е моето желание и моето удоволствие. Вниманието не коства никакви пари, единствената ти инвестиция е да го тренираш. Това е още едно от предимствата да бъдеш воин, Дан — много по-евтино ти излиза! Тайната на щастието не е в това да се стремиш да имаш повече, а да развиеш способността да се наслаждаваш на по-малкото.

Почувствах се доволен, докато слушах думите, които нижеше. Нямаше никакви сложности, никакви напрегнати домогвания, никакви отчаяни начинания, които си принуден да извършаваш. Сократ ми показваше съкровищницата от богатства, които се намираха в тялото.

Той трябва да бе забелязал моята отнесеност, защото внезапно ме сграбчи под мишниците, вдигна ме и ме подхвърли нагоре толкова високо, че главата ми едва не се удари в тавана! Докато се спусках, той ме пое, за да забави падането и ме постави на крака.

— Просто исках да се уверя, че разполагам с вниманието ти за следващата част. Кое време е?

Разтърсен от краткия полет, аз отвърнах:

— Ами-и, ето там, часовникът в гаража показва точно 2:35.

— Грешиш! Времето винаги е било, е и ще бъде сега. Сега е времето, времето е сега. Ясно ли е?

— Ами, да, ясно е.

— Къде сме?

— В офиса на бензиностанцията… виж, не я ли играхме тази игра преди доста време?

— Да, така е, и тогава научи, че единственото, което знаеш със сигурност, е, че си тук, където и да се намира това тук. Отсега нататък, щом вниманието ти започне да се отнася към други времена и места, искам моментално да се върнеш. Запомни, времето е сега и мястото е тук.

Точно в този момент в офиса влетя един колежанин, като влачеше свой приятел зад себе си.

— Не можех да повярвам! — каза той на приятеля си, като посочи Сократ, а после се обърна към него: — Минавахме вън по улицата и като погледнах насам, ви видях да подхвърляте тоя човек до тавана. Кой сте вие, все пак?

За миг ми се стори, че Сократ ще се издаде. Той обаче погледна с празен поглед колежанина, после се разсмя.

— О-о! — и пак се засмя. — О, това ли било! Не, ние просто се упражнявахме тук, да минава времето. Това тук е Дан, той е гимнастик, нали, Дан?

Аз кимнах. Приятелят на колежанина каза, че ме помни, бил гледал няколко състезания по гимнастика. Историята на Сократ придобиваше достоверност.

— Тук зад бюрото си имаме един трамплин — Сократ отиде зад бюрото, където за мое пълно удивление той „демонстрира“ несъществуващия мини-батуд така убедително, че се замислих, дали наистина няма такъв зад бюрото. Сок заподскача все по-високо и по-високо, докато стигна почти до тавана, а след това подскоците му постепенно почнаха да се снижават, докато накрая спря и се поклони. Аз изръкоплясках.

Малко сконфузени, но със задоволено любопитство, момчетата си тръгнаха. Изтичах от другата страна на бюрото — естествено, никакъв батуд нямаше. Разсмях се истерично.

— Сократ, ти си невероятен!

— Да — каза той, без фалшива скромност.

Небето вече просветляваше предизгревно, когато със Сократ се приготвихме да си тръгваме. Докато вдигах ципа на якето си, имах чувството, че този изгрев ще бъде символичен за мен.

На път за вкъщи се замислих над промените, които ставаха — не толкова външно, колкото вътре в мен. Почувствах с нова яснота къде е пътят ми и кои са приоритетите ми. Както преди много време бе поискал Сок, аз най-сетне се бях освободил от нагласата, че светът е длъжен да задоволява очакванията ми, а оттук вече не можех и да се разочаровам. Разбира се, щях да продължа да правя каквото е необходимо, за да живея във всекидневния свят, но аз щях да определям условията. Започвах да се чувствам свободен.

Отношенията ми със Сократ също се бяха променили. Първо, имах по-малко илюзии, които да защитавам. Ако той ме напречеше глупак, можех само да се засмея, защото знаех, че поне по неговите стандарти ще е прав. А и вече рядко ме плашеше.

Докато минавах покрай болница „Херик“ на път за вкъщи, една ръка ме сграбчи за рамото и аз инстинктивно се изплъзнах, като котка, която не иска да я галят. Обърнах се и видях един ухилен Сократ.

— Вече май не си такъв нервак, а?

— Какво правиш тук, Сок?

— Излязох да се поразходя.

— Е, би било чудесно да се поразходим заедно. Изминахме в мълчание една-две пресечки, тогава той ме попита:

— Кое време е?

— О, трябва да е… — тогава се усетих. — … сега.

— И къде сме ние?

— Тук.

Той не каза нищо повече, а на мен ми се говореше, затова му разказах за новото си чувство на свобода и плановете ми за бъдещето.

— Кое време е?

— Сега — въздъхнах аз. — Непременно ли трябва все да…

— Къде сме ние? — попита невинно.

— Тук. Обаче…

— Чуй ме — прекъсна ме той. — Стой в настоящето. Не можеш да направиш нищо, за да промениш миналото, а бъдещето никога няма да дойде точно такова, каквото го планираш или очакваш. Изобщо няма воин в минало време, нито пък ще има воин в бъдеще време. Воинът е тук, сега. Мъката на човек, страхът и гневът, съжалението и вината, завистта, плановете и копнежите живеят само в миналото или в бъдещето.

— Почакай малко, Сократ. Съвсем ясно си спомням как съм бил ядосан в настоящето.

— Не е така — каза той. — Всъщност искаш да кажеш, че си действал ядосано в настоящ момент. Това е естествено, действието винаги е в настоящето, понеже е израз на тялото, а то съществува само в настоящето. Но умът, разбираш ли, е като фантом и всъщност никога не съществува в настоящето. Единствената му сила над теб е да отклонява вниманието ти извън настоящето.

Наведох се да си вържа обувките и в този момент усетих нещо да докосва слепоочията ми.

Дозавързах си обувките и се изправих. Озовах се сам в мухлясал стар таван без прозорци. В сумрака различих няколко стари куфара-сандъци с формата на ковчези, изправени отвесно в ъгъла на помещението.

Внезапно изпитах ужасен страх, особено като осъзнах, че в неподвижния въздух не се чува абсолютно нищо, сякаш всякакъв звук бе заглушен от застоялия, мъртъв въздух. Направих една предпазлива крачка и забелязах, че стоя в пентаграма, петолъчна звезда, начертана с кафеникаво-червено на пода. Погледнах по-отблизо. Кафеникаво-червеният цвят беше от засъхнала — или засъхваща — кръв.

Зад себе си чух ръмжащ смях, толкова гаден и ужасяващ, че трябваше да преглътна надигналия се в устата ми металически вкус. Автоматично се обърнах и се оказах лице в лице с прокажен, обезформен звяр. Той дишаше в лицето ми и гадно-сладникавата воня на нещо отдавна мъртво ме блъсна с пълна сила.

Гротескните му бузи се изтеглиха назад и разкриха черни кучешки зъби. Тогава той проговори:

— Елллла прри мееееен — почувствах непреодолим подтик да се подчиня, но инстинктът ми надделя. Заковах се на място.

Той изрева бясно.

— Домъкнете го, чеда мои!

Сандъците в ъгъла бавно започнаха да се приближават към мен и се отвориха, разкривайки гнусни, разлагащи се човешки трупове, които излязоха от ковчезите и се запътиха към мен. Аз безумно се въртях из пентаграмата, търсейки място, откъдето да избягам, когато вратата зад мен се отвори и млада жена на около деветнадесет години влезе със залитане в помещението и се свлече точно на ръба на пентаграмата. Вратата остана отворена, лъч светлина минаваше през нея.

Тя беше красива, облечена в бяло. Простена, сякаш бе ранена, и каза с отвъден глас:

— Помогни ми, моля те, помогни ми — разплаканите й очи изразяваха молба, но съдържаха и обещание за отблагодаряване, награда и неутолимо желание.

Аз погледнах към приближаващите фигури, после към момичето и към вратата.

Тогава ме споходи Чувството: Остани на място. Пентаграмата е настоящият миг. Там ти си в безопасност. Демонът и слугите му са миналото. Вратата е бъдещето. Внимавай.

Точно в този миг момичето отново простена и се претърколи по гръб. Роклята й се плъзна нагоре по бедрото, почти до кръста. Протегна се към мен умолително, съблазнително:

— Помогни ми…

Пиян от желание, аз изскочих от пентаграмата.

Жената изръмжа, разкривайки кървавочервени зъби. Демонът и целият му антураж взеха да вият победоносно и се хвърлиха към мен. Аз скочих обратно в пентаграмата.

Свит на кълбо върху тротоара, разтреперан, аз вдигнах поглед към Сократ.

— Ако си отпочинал достатъчно, искаш ли вече да продължим? — попита ме той, а в това време няколко ранобудни спортни натури претичаха в крос покрай нас с удивени физиономии.

— Трябва ли да ме плашиш почти до смърт всеки път, когато решиш да ми докажеш някое свое твърдение? — изписках аз.

— Бих казал, че да — отвърна той, — когато твърдението е от особена важност.

След няколко мига мълчание свенливо попитах:

— Предполагам, че нямаш телефона на онова момиче, нали? Сократ се плесна по челото и погледна към небето.

— Приемам, че си схванал идеята на тази малка мелодрама?

— Като обобщение — отговорих аз, — стой в настоящето: по-безопасно е. И не излизай от пентаграмата заради когото и да било, особено ако е с кучешки зъби.

— Прав си — ухили се той. — Не позволявай на никого и на нищо, най-малко на собствените си мисли, да те измъкват извън настоящето. Сигурно си чувал тази история за двамата монаси:

Двама монаси, единият стар, другият много млад, вървели по разкаляна пътека в гората — на връщане към манастира си някъде в Япония. По едно време се натъкнали на красива жена, която стояла безпомощно на брега на кален, буен поток.

Като видял затруднението й, по-старият монах я вдигнал в силните си ръце и я понесъл през потока. Тя му се усмихвала, обвила ръце около врата му, докато той не я оставил внимателно на другия бряг. Благодарила с поклон, а монасите продължили в мълчание пътя си.

Когато наближили портата на манастира, младият монах не можал повече да се сдържи:

— Как можа да носиш красива жена в ръцете си? Струва ми се, че такова поведение не подобава на един свещеник.

Старият монах погледнал спътника си и отвърнал:

— Аз я оставих там. А ти още ли я носиш?

— Май ме чака още доста работа — въздъхнах аз, — точно когато си мислех, че съм стигнал донякъде.

— Работата ти не е да „стигнеш донякъде“, а да бъдеш тук. Все още почти не ти се случва да живееш напълно в настоящето, Дан. Ти съсредоточаваш ума си „тук и сега“, само когато правиш салто или когато аз ти вадя душата. Вече е време да се заемеш сериозно, както никога досега, за да имаш шанса да откриеш вратата. Тя е тук, пред теб, отвори очи, сега.

— Но как?

— Просто дръж вниманието си върху настоящия момент. Дан, и ще се освободиш от мислите. Когато мислите досегнат настоящето, те се стапят — той се приготви да си тръгва.

— Чакай, Сократ. Преди да си тръгнеш, кажи ми едно нещо — ти ли си бил по-старият монах в историята — онзи, който пренесъл жената? Звучи ми като нещо, което ти би направил.

— Ти още ли я носиш? — той се засмя и с лека стъпка изчезна зад ъгъла.

Изминах в крос последните няколко пресечки към къщи, взех си душ и потънах в дълбок сън.

Когато се събудих, излязох да се поразходя, като продължих да медитирам по начина, предложен от Сократ — съсредоточавах вниманието си все повече и повече в настоящия момент. Почвах да се събуждам за света и като че ли станал отново дете, аз се връщах в сетивата си. Небето ми изглеждаше по-ярко, дори и през мъгливите майски дни.

Не споменавах пред Сократ нищо за Линда, може би по същата причина, поради която и на нея не бях казвал изобщо за своя учител. Те бяха различни части от живота ми, а чувствах, че Сократ се интересуваше повече от вътрешното ми обучение, отколкото от светските ми връзки.

Джой никаква я нямаше, освен когато образът й изплуваше в паметта ми или се появеше в някой сън. Линда ми пишеше почти всеки ден, а понякога ми звънеше по телефона, понеже работеше в „Бел Телефон“.

Лекциите минаваха гладко, седмица след седмица. Истинската ми класна стая обаче беше Сдробели каньон, където препусках по хълмовете като вятър, загубил представа за разстояния, и се надбягвах с дивите зайци. Понякога спирах, за да медитирам под дърветата или просто да подишам свежия бриз, който идваше от проблясващия залив далеч долу. Седях по половин час, наблюдавах проблясъците на водата или пък облаците, които се носеха над главата ми.

Вече се бях освободил от всичките „важни цели“ от миналото ми. Оставаше само една: вратата. Понякога дори и това го забравях в гимнастическия салон, когато играех направо в екстаз, политах високо във въздуха над батуда, обръщах се и се премятах, реех се лениво, после правех двойно салто и отново политах нагоре.

С Линда продължавахме да си кореспондираме, а писмата ни се бяха превърнали в поезия. Но пред очите ми се носеше образът на Джой, усмихната закачливо, разбиращо, докато накрая вече не бях сигурен какво или по-точно коя всъщност искам.

Тогава, докато се усетя, последната ми година в университета наближи своя край. Последните изпити бяха просто формалност. Докато пишех отговорите в привичните сини тетрадки и се наслаждавах на гладкото синьо мастило, което излизаше от писеца на писалката ми, аз осъзнах, че животът ми се е променил. Дори редовете на хартията ми се струваха произведение на изкуството. Идеите просто се изливаха плавно от главата ми, неспъвани от никакво напрежение или тревога. После всичко вече беше минало и аз осъзнах, че съм завършил университетското си образование.

Занесох на бензиностанцията пресен ябълков сок, за да отпразнуваме случая със Сократ. Докато си седяхме и отпивахме от сока, мислите ми се изплъзнаха от вниманието ми и се отнесоха в бъдещето.

— Къде си? — попита ме Сок. — Кое време е?

— Тук, Сок, сега. Но сегашната ми реалност е, че трябва да започна някаква кариера. Можеш ли да ме посъветваш нещо?

— Съветът ми е: прави, каквото искаш.

— Не ми помагаш особено. Можеш ли да добавиш нещо по-вече?

— Добре тогава: прави, каквото трябва.

— Но какво?

— Няма значение какво правиш, а само колко добре го правиш. Между другото — добави той, — Джой ще намине през уикенда.

— Прекрасно! Какво ще кажеш да отидем на пикник тази събота! В десет сутринта, добре ли ти звучи?

— Добре, ще те чакаме тук.

Пожелах му лека нощ и излязох в прохладната юнска нощ под искрящите звезди. Беше около 1:30, когато завих от бензиностанцията и тръгнах към ъгъла. Нещо ме накара да се обърна и да погледна нагоре към покрива. И там беше Сократ — същата гледка, която бях видял преди толкова много време — стоеше напълно неподвижно, около тялото му сияеше мека светлина, а той се взираше нагоре в нощта. Въпреки че беше на двадесетина метра и заговори тихо, аз го чух така, сякаш стоеше точно до мен:

— Дан, ела тук.

Тръгнах бързо обратно и като завих, видях как в този момент Сократ излиза от сенките.

— Преди да си тръгнеш тази вечер има едно последно нещо, което трябва да видиш — той насочи двата си показалеца към очите ми и ме докосна точно над веждите. След това само отстъпи назад и скочи право нагоре, озовавайки се на покрива. Аз стоях като хипнотизиран, не можех да повярвам на очите си. Сок скочи долу, приземявайки се с едва чут звук.

— Тайната — засмя се той, — е в много силните глезени.

Аз потърках очи.

— Сократ, това реално ли беше? Искам да кажа, аз го видях, но преди това ти докосна очите ми.

— Реалността няма ясно определени граници, Дан. Земята не е плътна. Тя е направена от молекули и атоми, мънички вселени, изпълнени с пространство. Тя е място на светлина и на магия, стига само да отвориш очите си.

Пожелахме си пак лека нощ.

Най-сетне дойде съботата. Влязох в офиса и Сок стана от стола си. Тогава усетих една гъвкава ръка да обвива кръста ми и видях сянката на Джой да се движи до моята.

— Толкова се радвам да те видя пак — казах аз и я прегърнах.

Усмивката й сияеше.

— Оох — изпищя тя. — Много силен си станал. Да не би да тренираш за Олимпийските игри?

— Всъщност реших да се оттегля — отговорих сериозно аз. — Гимнастиката ме доведе докъдето можа, време ми е да продължа по-нататък.

Тя кимна без коментар.

— Е, да тръгваме — обади се Сократ и понесе пъпеша, който беше купил. Аз сложих сандвичите в раницата си.

Поехме нагоре по хълмовете в невероятно красив ден. След като обядвахме, Сок реши да ни остави сами и „да отиде да се покатери на някое дърво“.

Когато по-късно слезе от дървото, той ни завари във вихъра на „мозъчна буря“.

— Един ден ще напиша книга за живота си със Сократ, Джой.

— И може да направят филм по нея — добави тя, докато Сок слушаше, застанал до дървото.

Аз вече се ентусиазирах.

— И всички ще носят тениски на воин…

— И сапун на воин — извика Джой.

— И лепенки с воини.

— И дъвки!

На Сократ му дойде много, поклати глава и се покатери обратно на дървото.

Двамата се разсмяхме, търкаляйки се из тревата, а аз казах с тренирана небрежност:

— Ей, хайде да си направим едно малко състезание до въртележката и обратно?

— Дан, ти трябва да си мазохист — изперчи се Джой. — Баща ми е гепард, а майка ми — антилопа. Сестра ми е вятърът, а…

— Да бе, а братята ти са порше и ферари.

Тя се засмя, докато си обуваше маратонките.

— Който загуби, чисти боклука — казах аз. Имитирайки съвършено комика Уилям Фийлдс, Джой каза:

— Всяка минута се ражда по един будала.

След това, без предупреждение, тя отпраши. Извиках подир нея, докато си обувах маратонките:

— И сигурно чичо ти е Заека Питър! После извиках нагоре към Сократ:

— Връщаме се след няколко минути.

И затичах в спринт след Джой, която вече беше далеч напред, насочвайки се към въртележката на около една миля оттук.

Тя наистина беше бърза — но аз бях по-бърз и го знаех. Моето обучение ме бе наточило като острие, каквото не бях си и представял, че мога да бъда.

Джой хвърли поглед назад, докато плавно движеше ръцете и краката си и бе изненадана — дали не и шокирана? — да ме види как тичам точно зад нея, дишайки спокойно.

Тя затича още по-бързо и пак хвърли поглед назад. Бях достатъчно близо, за да видя капчиците пот, стичащи се по нежната й шия. Когато я задминах, тя изпуфтя:

— Какво си направил, да не си хванал на автостоп някой орел?

— Да — засмях се аз. — Един мой братовчед — после й пратих въздушна целувка и затичах още по-бързо.

Вече бях заобиколил въртележката и бях на половината път обратно към пикника, когато видях, че Джой беше изостанала със стотина метра. Изглежда вече доста се напрягаше и изморяваше. Дожаля ми за нея, затова спрях, седнах и откъснах един цвят от див синап, който растеше покрай пътеката. Когато наближи и ме видя как мириша цветето, тя забави ход.

— Чудесен ден, нали? — казах аз.

— Знаеш ли, това ми напомня историята за костенурката… и заека — каза тя. И при тези думи се изстреля напред с невероятна скорост.

Изненадан, аз скочих и хукнах след нея. Бавно, но сигурно я застигах, но вече наближавахме поляната, а тя все още водеше. Все повече скъсявах разстоянието, докато вече чувах сладкото й, задъхано дишане. Пробягахме последните двадесетина метра рамо до рамо. Тогава тя се пресегна и хвана ръката ми, разсмяхме се, забавихме ход и се строполихме право върху резените пъпеш, които Сок беше приготвил, а семките им се разхвърчаха на всички страни.

Сократ, вече слязъл от дървото, изръкопляска, докато аз се плъзнах по лице върху резен пъпеш и той се размаза по бузите ми.

Джой ме погледна и заговори превзето:

— Ама, сладък, недей да се изчервяваш така. В края на краищата, ти едва не ме победи.

По лицето ми се стичаше сок, избърсах го и си облизах пръстите.

— Виж к’во, сладурче — отвърнах й аз, — дори един пълен глупак може ясно да види, че аз победих.

— Тук има само един глупак — промърмори Сок — и той току-що размаза пъпеша.

Всички се разсмяхме и аз се обърнах към Джой с поглед, сияещ от любов. Но като видях как ме гледа, смехът ми секна. Тя обаче ме хвана за ръка и ме отведе до края на поляната, където се откриваше изглед към вълнистите зелени хълмове на парка Тилдън.

— Дани, трябва да ти кажа нещо. Ти си много специален човек за мен. Но според това, което ми е казвал Сократ — тя погледна назад към него, а той бавно поклати глава от една страна на друга, — твоят път май не е достатъчно широк и за мен… или поне така изглежда. Пък и още съм много млада, Дани… и на мен също ми предстоят много неща, на които трябва да се отдам напълно.

Разтреперих се.

— Но, Джой, знаеш, че искам да бъдеш завинаги с мен. Искам да имаме деца и да те топля нощем. Може да имаме такъв прекрасен живот заедно.

— Дани — каза тя, — има и нещо друго, което трябваше да ти кажа по-рано. Знам, че изглеждам и се държа… ами, на възрастта, на която ти вероятно очакваш, че съм. Но аз съм само на петнадесет години.

Погледнах я с увиснало чене.

— Това означава, че от месеци насам аз съм имал цял куп противозаконни фантазии.

И тримата се разсмяхме, но моят смях беше кух. Късче от живота ми се бе сгромолясало и разбило.

— Джой, аз ще те чакам. Все още има шанс.

Очите на Джой се изпълниха със сълзи.

— О, Дани, шанс винаги има… за всяко нещо. Но Сократ ми каза, че ще е най-добре да ме забравиш.

Сократ мълчаливо се приближи зад гърба ми, докато аз се взирах в сияйните очи на Джой. Тъкмо протягах ръка към нея, когато той ме докосна леко в основата на черепа. Светлината угасна и аз мигновено забравих, че изобщо някога съм познавал момиче на име Джой.