Включено в книгата
Оригинално заглавие
Way of the Peaceful Warrior, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 15 гласа)

2. В мрежата на илюзиите

Мартенските ветрове поутихнаха. Разнобагрените пролетени цветове проливаха въздуха с ароматите си — чак до банята, където отмивах потта и умората от тялото си след усилената тренировка.

Облякох се бързо и запрескачах по няколко стъпала по задното стълбище на гимнастическия салон Хармън, за да погледам как небето над игрището Едуардс става оранжево с последните отблясъци на слънцето. Хладният въздух ме освежи. Успокоен и в мир със света, поех бавно към центъра и си взех един чийзбургер на път за „Ю Си Тиътър“. Тази вечер даваха „Голямото бягство“, интересен филм за храброто бягство на няколко британски и американски военнопленници.

Когато филмът свърши, аз забързах по „Юнивърсити Авеню“ към колежа, завих вляво при Шатък и стигнах до бензиностанцията малко след като Сократ бе застъпил смяната си. Беше натоварена вечер, затова почти до полунощ му помагах. Влязохме в офиса и си измихме ръцете, след което за моя изненада той се залови да приготвя за вечеря китайска храна — и започна нова фаза от обучението.

Започна се, когато му разказах за филма „Голямото бягство“.

— Звучи като вълнуващ филм — каза той, докато изваждаше от торбичката пресните зеленчуци, които бе внесъл в офиса, — а освен това и тъкмо навреме.

— О? Как така?

— Дан, ти също имаш нужда да избягаш. Ти си пленник на собствените си илюзии — за самия себе си и за света. За да се измъкнеш на свобода, ще ти трябват повече кураж и сила, отколкото на който и да било филмов герой.

През онази вечер се чувствах толкова добре, че изобщо не можех да приема на сериозно думите на Сок.

— Нямам чувство да съм пленник — освен ако не си ме вързал за стола.

Той се залови да мие зеленчуците. Повишил глас над течащата вода, отбеляза:

— Не виждаш затвора си, защото решетките му са невидими. Част от моята задача е да ти посоча, че си в бедствено положение и, надявам се, това преживяване ще те лиши напълно от илюзии.

— О, много ти благодаря, приятелю! — казах аз, смаян от неговата недобронамереност.

— Май не ме разбра — той насочи една ряпа към мен и после я наряза в купата. — Лишаването от илюзии е най-големият подарък, който мога да ти направя. Но понеже си много привързан към илюзиите, ти смяташ този термин за отрицателен. Ти проявяваш съчувствие към някой свой приятел, като му казваш: „О, това преживяване съвсем те е лишило от илюзии!“, а всъщност би трябвало двамата да го отпразнувате. Лишаването от илюзии буквално означава „освобождаване от илюзии“. Но ти си се вкопчил много здраво в своите илюзии.

— Факти — предизвиках го аз.

— Факти — повтори той и остави настрана тофуто, което режеше на кубчета. — Дан, ти страдаш. Ти поначало не се наслаждаваш на живота си. Твоите развлечения, палавите ти връзки, дори гимнастиката ти, са само временни начини да се разсееш от потиснатото чувство на страх.

— Чакай малко, Сок — почувствах се засегнат. — Да не искаш да кажеш, че гимнастиката, сексът и филмите са нещо лошо?

— Сами по себе си — не. Но за теб те са пристрастяване, а не удоволствие. Използваш ги, за да се разсееш от това, което знаеш, че си длъжен да направиш — да се освободиш.

— Чакай, Сократ. Това не са факти.

— Да, факти са, и то напълно удостоверими, макар че още не го виждаш. Ти, Дан, с втълпения си стремеж към постижения и развлечения избягваш да видиш основния източник на своето страдание.

— Значи така си мислел ти! — сопнах се остро аз, като не успях да прикрия раздразнението в гласа си.

— Май това не е нещо, което много ти се искаше да чуеш, а?

— Не, ни най-малко. Като теория е интересно, но не мисля, че се отнася до мен, това е всичко. Защо не ми кажеш нещо малко по-насърчително?

— Готово — каза той, взе от зеленчуците и продължи да кълца. — Истината, Дан, е че животът ти върви чудесно и ти в действителност изобщо не страдаш. Ти нямаш нужда от мен и вече си воин. Това как ти звучи?

— По-добре! — засмях се и настроението ми моментално се оправи. Но знаех, че думите му не отговаряха на истината. — Истината сигурно е някъде по средата, не мислиш ли?

Без да сваля поглед от зеленчуците, Сократ каза:

— Мисля, че от моя гледна точка тази твоя „среда“ е същински ад.

Попитах го отбранително:

— Аз ли просто съм олигофрен или ти си се специализирал да работиш с духовни инвалиди?

— Може и така да се каже — засмя се той, наля малко сусамено масло в един тиган и го сложи на котлона да се сгорещи.

— Но пък и почти цялото човечество страда от твоя проблем.

— И какъв е този проблем?

— Мислех, че вече съм ти го обяснил — каза търпеливо той.

— Ако не получиш това, което искаш, страдаш; ако получиш това, което не искаш, страдаш; а дори когато получиш точно това, което искаш, пак страдаш, защото не можеш да го задържиш завинаги. Твоят проблем е твоят ум. Той иска да живее без промени, без болка, без всичките задължения на живота и смъртта. Но промяната е закон и тази реалност не може да се отмени с никакви преструвки.

— Сократ, наистина те бива да угнетяваш хората, знаеш ли? Вече май дори не ми се яде. Ако животът беше само страдания, тогава защо изобщо би ни пукало за каквото и да било?

— Животът не е страдание; въпросът е, че за теб той ще бъде по-скоро страдание, отколкото радост, ако не се освободиш от всички обвързаности на ума си и просто не препуснеш на воля, каквото и да става.

Сократ пусна зеленчуците в цвъртящия тиган и ги раздруса. Помещението се изпълни с вкусен аромат. Цялото ми раздразнение се изпари.

— Май апетитът ми току-що се върна.

Сократ се засмя, докато разделяше хрупкавите зеленчуци в две чинии и ги постави на старото си бюро, което ни служеше и за трапеза.

Той ядеше мълчаливо, като взимаше с пръчиците малки хапки. Аз ометох зеленчуците направо за тридесетина секунди, май наистина бях доста прегладнял. Когато Сократ привършваше своето ядене, аз го попитах:

— И какви са положителните начини на използване на ума? Той вдигна поглед от чинията си.

— Няма такива — и невъзмутимо се върна към яденето.

— Нямало такива ли? Сократ, това звучи направо смахнато.

Ами всичките творения на ума? Книгите, библиотеките, изкуствата? Ами напредъкът на обществото, вдъхновяван от най-блестящите умове?

Той се засмя, остави пръчиците и каза:

— Няма никакви блестящи умове — и отнесе чиниите на умивалника.

— Сократ, престани да правиш такива безотговорни изявления и ми обясни какво имаш предвид!

Той излезе от банята с двете блестящо измити чинии.

— По-добре да ти дефинирам наново някои понятия. „Ум“ е едно от онези хлъзгави понятия, като „любов“, например. Самото определение зависи от състоянието на твоето съзнание.

Погледни го по следния начин: ти имаш мозък, който управлява тялото, натрупва информация и борави с тази информация. Ние наричаме тези абстрактни процеси на мозъка „интелект“. Аз самият никъде не съм използвал думата „ум“. Мозък и ум не са едно и също. Мозъкът е нещо реално, умът не е. „Умът“ е едно илюзорно следствие от основните мозъчни процеси. Той е нещо като тумор. Състои се от всичките произволни, неконтролирани мисли, които изплуват като мехурчета в съзнанието, идвайки от подсъзнанието. Съзнанието не е ум, осъзнаването не е ум, вниманието не е ум. Умът е едно препятствие, задръстване, нещо като злокачествено образувание. Той е като еволюционна грешка в човешкото битие, първична слабост в човешкия опит. Аз лично смятам ума за напълно безполезен.

Стоях в мълчание и дишах бавно. Не знаех какво всъщност да кажа. Но не след дълго думите сами изникнаха.

— Наистина имаш уникален възглед, Сок. Не ми е съвсем ясно за какво говориш, но звучиш наистина много искрено.

Той само се усмихна и сви рамене.

— Сок — продължих аз, — трябва ли да си отрежа главата, за да се отърва от ума си?

Той пак се усмихна и каза:

— Това е един от лековете, обаче има нежелани странични ефекти. Мозъкът може да бъде полезен инструмент. Той може да помни телефонни номера, да решава математически главоблъсканици или да твори поезия. Така работи той за останалата част от тялото — като трактор, например. Но когато не можеш да престанеш да мислиш за даден математически проблем или телефонен номер, или когато тревожни мисли и спомени се надигат против волята ти, това вече не означава, че мозъкът ти работи, а че умът ти зацепва. Тогава именно умът е завзел контрола над теб, тогава тракторът е полудял.

— Вече схващам.

— За да го проумееш истински, трябва да наблюдаваш себе си и ще разбереш за какво говоря. Появява ти се мехурче с гневна мисъл и ти ставаш гневен. Същото е и с чувствата ти. Те са рефлекторен отклик на мисли, които ти не можеш да контролираш. Мислите ти са като полудели маймуни, ухапани от скорпион.

— Сократ, аз мисля…

— Ти прекалено много мислиш!

— Точно щях да ти кажа, че наистина искам да се променя. Ако има нещо в мен, то е, че винаги съм бил отворен за промени.

— Това — каза Сократ — е една от най-големите ти илюзии. Ти искаш да си сменяш дрехите, прическата, жените, апартаментите и работата. Целият си изпълнен с желание да промениш каквото и да било друго, освен самия себе си, но въпреки всичко ти ще се промениш. Или аз ще ти помогна да си отвориш очите, или времето ще го стори, но времето не винаги е добронамерено — отсече заплашително. — Така че избирай. Но преди това трябва да осъзнаеш, че си в затвор — едва тогава ще можем да кроим планове за твоето бягство.

С тези думи той седна на бюрото си, взе един молив и с вид на много зает шеф се залови да проверява разни квитанции. Почувствах ясно, че съм освободен за остатъка от вечерта. Радвах се, че урокът ми е свършил.

Следващите няколко дни, които скоро се проточиха в седмици, бях премного зает, както се оправдавах аз, за да отскоча до Сократ. Но неговите думи непрекъснато глождеха ума ми — смисълът им не ми даваше мира.

Започнах да си нося малък бележник, в който записвах мислите си в течение на целия ден, освен по време на тренировките, когато мислите ми отстъпваха на действието. След два дни трябваше да си купя по-голям бележник, за една седмица и той се изпълни. С удивление установих каква голяма част от мислите ми бяха боклук и поначало колко негативен бе мисловният ми процес.

Чрез тази практика по-ясно осъзнавах умствения си шум, бях увеличил тона на мислите си, които по-рано представляваха само някаква несъзнателна фонова музика. Престанах да пиша, но мислите ми продължаваха да кънтят оглушително. Може би Сок би ми помогнал да овладея силата на звука им. Реших да го посетя вечерта.

Заварих го в гаража, почистваше с пароструйка двигателя на един стар шевролет. Тъкмо се канех да го заговоря, когато на вратата се появи дребна, тъмнокоса фигура на млада жена. Дори Сок не я бе чул да влиза, което беше много необичайно. Той я забеляза само миг преди аз да я съзра и се понесе леко към нея с разтворени ръце. Тя сякаш затанцува към него, двамата се прегърнаха и се завъртяха из помещението. През следващите няколко минути те само се гледаха един друг в очите. Сократ току я запитваше: „Да?“, и тя отвръщаше: „Да.“ Всичко това ми изглеждаше много странно.

Като нямах какво друго да правя, аз просто се заглеждах в нея всеки път, когато прелетеше покрай мен. Беше висока малко над метър и петдесет, на вид яка, но с излъчване на крехка деликатност. Дългата й черна коса бе вдигната на кок, опъната над ясното й, някак сияйно лице. Най-отличителната черта на това лице бяха очите — големи, тъмни очи.

Моето вторачване явно най-сетне бе привлякло вниманието им.

Сократ се обърна към мен:

— Дан, това е Джой.

Мигновено се почувствах страхотно привлечен от нея. Очите й заискриха над мила, леко палава усмивка.

— Джой[1] е името ти ли, или описание на настроението ти? — попитах я аз, опитвайки да се правя на остроумен.

— И двете — отговори тя и погледна Сократ, а той й кимна. После тя ме прегърна. Ръцете й леко обвиха кръста ми в много нежна прегръдка. В същия миг се почувствах изпълнен с десетократно повече енергия от когато и да било, почувствах се успокоен, изцелен, умиротворен и пронизан от любов до дъното на душата.

Джой ме погледна с големите си лъчезарни очи и моите собствени очи блеснаха.

— Старият Буда сигурно те е прекарал през центрофуга, нали? — тихо ме попита тя.

— Ами-и, май да — промърморих в отговор. „Събуди се, Дан!“, казах си аз.

— Е, изцеждането си струва. Знам го, защото и с мен беше така в началото.

Устата ми беше прекалено пресъхнала, за да мога да я попитам за подробности. Пък и тя вече се бе обърнала към Сократ и казваше:

— Е, аз тръгвам. Дали да не се срещнем в събота сутринта в десет и да отидем на пикник в Тилдън парк? Аз ще приготвя нещо за хапване. Май времето ще е хубаво. Искате ли? — погледна Сок, после мен. Аз кимнах безсловесно, докато тя безшумно отплава през вратата.

Явно за остатъка от вечерта нямаше да бъда от никаква полза за Сократ. Всъщност дните чак до края на седмицата се оказаха напълно пропилени. Най-сетне дойде съботата и аз се запътих гол до кръста към бензиностанцията. Искаше ми се хвана малко слънчев загар, но и се надявах да впечатля Джой с мускулестия си торс.

Взехме автобус до парка и там тръгнахме по шумолящите нападали листа, натрупали се между боровете, брезите и брястовете покрай нас. Седнахме на една издигната полянка, обляна от топлото слънце, и разопаковахме храната. Аз се проснах на одеялото, закопнял да се попека на слънцето, като се надявах Джой да се присъедини към мен.

Най-неочаквано се надигна вятър и се насъбраха облаци. Просто не можех да повярвам. Заваля — отначало ситен дъждец, а после направо като из ведро. Грабнах си ризата и я облякох, проклинайки. Сократ само се смееше.

— Как можеш да мислиш, че това е смешно! — сопнах му се аз. — Целите прогизнахме, още цял час няма да има автобус и храната ни отиде на кино. А Джой си е направила труда да я приготви и съм сигурен, че тя не намира това за толкова…

Но Джой също се смееше.

— Аз не се смея на дъжда — каза Сок. — Смея се на теб — и той направо се заля от смях и се претърколи в мократа трева. Джой започна една танцова интерпретация по „Пеейки в дъжда“. Съчетание от Джинджър Роджърс и Буда — това ми дойде твърде много.

Дъждът спря така внезапно, както бе започнал. Слънцето проби и скоро храната и дрехите ни изсъхнаха.

— Май моят танц за дъжд подейства — каза Джой и се поклони.

Тя седна зад прегърбеното ми, отпуснато тяло и започна да разтрива раменете ми, а Сократ каза:

— Дан, време е да започнеш да се поучаваш от житейския си опит, а не само да се оплакваш от него или да му се наслаждаваш. Току-що ти бяха изнесени два много важни урока, направо ти паднаха от небето, така да се каже.

Аз взех да се ровя в храната пред мен, като се опитвах да не го слушам.

— Първо — каза той, докато дъвчеше малко маруля, — нито разочарованието ти, нито гневът ти бяха предизвикани от дъжда.

Устата ми беше прекалено пълна с картофена салата, за да мога да протестирам. Сократ продължи, царствено насочвайки към мен един морков.

— Дъждът си беше напълно закономерна проява на природата. А твоят „яд“ от проваления пикник и „щастието“ ти, когато слънцето отново се показа, бяха продукт на твоите мисли. Те нямат нищо общо с това, което става в момента. Не ти ли се е случвало да бъдеш „нещастен“ на някой празник, например? Тогава е очевидно, че източникът на настроенията ти е твоят ум, а не другите хора или обстоятелствата около теб.

Това е първият урок.

Сок глътна хапка картофена салата и продължи:

— Вторият урок идва от наблюдението как ти още повече се ядоса, като видя, че аз изобщо не си развалих настроението. Ти започна да виждаш себе си, сравнен с един воин, всъщност двама воини, ако нямаш нищо против — усмихна се на Джой. — И това не ти хареса, а, Дан? То би могло да означава, че е нужно ти да се промениш.

Седях навъсен и се мъчех да смеля думите му. Дори не забелязах кога двамата с Джой се бяха втурнали да тичат. Скоро отново заръмя.

Сократ и Джой се върнаха на одеялото. Той заподскача нагоре-надолу, имитирайки поведението ми от преди малко.

— Дяволите да го вземат този дъжд! — викаше той. — Провали ни пикника! — и затропа с крака, после внезапно спря, смигна ми и дяволито се усмихна. Миг след това се просна по корем върху купчина мокри листа и се престори, че плува. Джой се разпя или разсмя, не знам кое точно.

Тогава аз просто махнах с ръка на всичко и се затъркалях до тях по мокрите листа, като се сборичках с Джой. Тази част особено ми допадна и си помислих, че сигурно и на нея й харесва. Тичахме и танцувахме като луди, чак докато стана време да си тръгваме. Джой приличаше на палаво кученце — и в същото време с всичките достойнства на една горда, силна жена. Главоломно хлътвах по нея.

Докато автобусът ни друсаше по пътя, извиващ по възвишенията с изглед към Залива, небето се пропи в розово и златно от залеза. Сократ направи слаб опит да обобщи уроците ми, но аз абсолютно не му обръщах внимание, сгушен с Джой на седалката зад него.

— Ъ-хмм, би ли ми обърнал малко внимание — каза той. Пресегна се, стисна носа ми с два пръста и обърна лицето ми към себе си.

— Какво искаш? — изрекох аз. Джой зашепна нещо в ухото ми, докато Сократ ми стискаше носа. — Предпочитам да слушам нея, отколкото теб — казах му аз.

— Тя може да те поведе само по пътя към цъфналата ръж — ухили се той и ми пусна носа. — Дори един млад глупак във вихъра на любовта не може да не забележи как собственият му ум поражда и разочарованията, и… радостите му.

— Великолепен подбор на думи! — казах аз и потънах в очите на Джой.

Докато автобусът завиваше, ние се смълчахме, загледани как се запалват светлините на Сан Франциско. Автобусът спря в подножието на хълма. Джой бързо стана и слезе от автобуса, последвана от Сократ. Аз понечих да сляза и да тръгна с тях, но той се обърна и ми каза: „Не“. И това беше всичко. Джой ме гледаше през отворения прозорец.

— Джой, кога ще те видя пак?

— Може би скоро. Зависи — каза тя.

— От какво зависи? — попитах аз. — Почакай, Джой, не си тръгвай. Шофьор, пуснете ме да сляза! — но автобусът потегляше. Джой и Сок вече бяха изчезнали в мрака.

В неделя изпаднах в дълбока депресия, която не можех да преодолея. В понеделник на лекциите не чувах и думичка от това, което говореше преподавателят. На тренировките не можех да се съсредоточа и имах чувство, че енергията ми е изцедена докрай. Не бях ял от екскурзията насам. Готвех се за посещението си в понеделник вечер в бензиностанцията. Ако Джой беше там, щях да я накарам да си тръгне с мен — иначе аз щях да тръгна с нея.

И тя наистина беше там, смееха се със Сократ, когато влязох в офиса. Почувствал се чужд, аз се запитах дали не се смеят на мен. Влязох, свалих си обувките и седнах.

— Е, Дан, поумня ли малко от събота насам? — попита ме Сократ. Джой само се усмихна, но усмивката й ме уязви. — Чудех се, дали ще се появиш тази вечер, Дан, от страх, че може да кажа нещо, което не ти се иска да чуеш — думите му ми действаха като малки чукове. Стиснах зъби.

— Опитай се да се отпуснеш, Дан — обади се Джой.

Разбирах, че тя се опитваше да ми помогне, но ми дойде много да ме критикуват и двамата.

— Дан — продължи Сократ, — ако оставаш сляп за слабостите си, няма да можеш да ги преодолееш — нито пък ще можеш да използваш пълната си сила. Също както при гимнастиката. Погледни се!

Не можех да проговоря. Когато най-сетне успях, гласът ми трепереше от напрежение, яд и самосъжаление.

— Д-да, г-гледам се…

Никак не исках да се държа така в нейно присъствие! Сократ усмихнато продължи.

— Вече съм ти казвал, че прекаленото внимание, което отдаваш на настроенията и импулсите на ума, е много дълбока грешка. И ако продължаваш така, ще си останеш все същият — а по-лоша участ от това не можеш и да си представиш! — той се разсмя от сърце на думите си, а Джой утвърдително кимна.

— Май доста е напушен, а? — ухили се тя към Сократ.

Аз седях безмълвно и стисках юмруци. Най-сетне успях да проговоря.

— Не мисля, че сте особено забавни — владеех напълно гласа си.

Сократ се облегна назад в стола си и с хладнокръвна жестокост каза:

— Ти си ядосан, но опитите ти да го прикриеш са много жалки, глупако. („Не пред Джой!“, помислих си аз.) Твоят гняв — продължи той — е доказателство за упоритите ти илюзии. Защо трябва да защитаваш един аз, в който дори не вярваш? Кога ще пораснеш?

— Слушай какво, откачено дърто копеле! — изкрещях аз. — Аз съм си наред! Идвам тук само заради емоцията. Но вече видях каквото ми трябваше да видя. Твоят свят изглежда пълен със страдания, а не моят. Да, може и да съм потиснат, но единствено, когато съм тук при теб!

И Джой, и Сократ не отрониха нито думичка. Само кимаха с глава, на вид изпълнени със съчувствие и състрадание. По дяволите тяхното съчувствие!

— И двамата си въобразявате, че всичко е толкова ясно, толкова просто и толкова забавно. Не ви разбирам и двамата, а и не съм сигурен, че имам желание за това.

Ослепял от възмущение, объркване и мъка, аз излетях през вратата, заклевайки се, че ще го забравя, ще забравя и нея, ще забравя, че изобщо съм стъпвал в тази бензиностанция късно през една звездна нощ.

Възмущението ми беше преструвка и аз го съзнавах. Нещо по-лошо — съзнавах, че и те го знаят. Бях се издънил. Чувствах се слаб и глупав, като малко момченце. Можех да понеса унижение пред Сократ, но не и пред нея. А сега бях сигурен, че съм я загубил завинаги.

Тичайки през улиците, открих, че се движа в обратната на дома ми посока. Накрая се озовах в един бар на булевард „Юнивърсити“, близо до улица „Гроув“. Натрясках се колкото можах и, когато накрая се добрах до апартамента си, бях благодарен, че изпаднах в безсъзнание.

Никога нямаше да мога да се върна. Реших да се опитам да възобновя нормалния живот, който бях захвърлил преди месеци. Първото нещо беше да наваксам с лекциите, ако смятах да се дипломирам. Сузи ми даде своите записки по история, а по психология взех от един приятел в отбора. Заседявах се до късно нощем, подготвяйки писмени работи и затънал в книги. Много нещо имах да си спомням — и много да забравя.

В салона тренирах до изтощение. Отначало треньорът и съотборниците ми се радваха да видят тази възобновена енергия. Рик и Сид, най-близките сред съотборниците ми, се удивяваха на безразсъдните ми изпълнения и ги наричаха на шега „предсмъртното желание на Дан“. Аз изпълнявах всяко съчетание, независимо дали бях подготвен или не. Те смятаха, че преливам от храброст. Аз си знаех, че исках да се нараня — нуждаех се от физическа причина за болката вътре в мен.

Не след дълго шегичките на Рик и Сид преминаха в загриженост.

— Дан, забелязал ли си, че имаш сенки под очите? И кога за последен път си се бръснал? — попита ме Рик.

Сид смяташе, че прекалено съм отслабнал.

— Какво ти е, Дан?

— Това си е моя работа — сопнах му се аз. — Не, всъщност благодаря ти, Сид, но съм добре. Здрав и корав, нали разбираш?

— Добре, но гледай все пак да си отспиваш от време на време, иначе до лятото съвсем ще се стопиш.

— Да, разбира се — не им казах, че хич не ми пукаше дори да се стопях дотолкова, че да изчезна.

Превърнах и последните си грамове мазнини в жили и мускули. Изглеждах як като статуя на Микеланджело. Кожата ми беше светнала, бледа и прозирна като мрамор.

Ходех на кино почти всяка вечер, но не можех да изкарам от ума си представата за Сократ, седнал в бензиностанцията, може би заедно с Джой. Понякога мрачно си представях как двамата седят и ми се присмиват, може би за тях аз бях плячката им като воини.

Не отделях време за Сузи или която и да била от другите жени, които познавах. Малкото сексуално желание, което ми бе останало, потъваше в тренировките, удавях го в пот. Освен това, как можех да понеса идеята да се вгледам в нечии други очи, след като бях гледал в очите на Джой? Една нощ ме събуди почукване на вратата и чух плахия глас на Сузи отвън.

— Дани, там ли си? Дан? — тя пъхна една бележка под вратата. Дори не станах да погледна бележката.

Животът ми се превърна в изтезание. Смехът на другите хора ме дразнеше. Представях си Сократ и Джой, разкикотили се като зъл магьосник и вещица, да кроят заговори срещу мен. Филмите, които гледах, бяха загубили цветовете си, храната, която ядях, имаше вкус на тесто. А веднъж на една лекция, докато Уоткинс анализираше социалните въздействия на това или онова, аз станах и се чух да изкрещявам с всички сили: „Тъпотии!“. Уоткинс се опита да не ми обръща внимание, но всички очи, около 500 чифта, се впериха в мен. Публика. Щях да им покажа аз! „Тъпотии!“, изкрещях отново. Няколко анонимни ръце изръкопляскаха и се разнесе сподавен смях и шепот.

Уоткинс, който никога не губеше костюмираното си самообладание, предложи:

— Бихте ли ни обяснили защо?

Проврях се от моето място до пътеката между банките и се качих на подиума, внезапно съжалих, че не се бях избръснал или поне да бях с чиста риза. Застанах очи в очи с него.

— Какво общо имат всички тези глупости с щастието, с живота? — още аплодисменти от публиката. Направо усетих как ме преценява дали съм опасен — и как реши, че може и да съм. Смело напред! Ставах все по-уверен.

— Може би сте прав — съгласи се спокойно той.

Господи, той ме занасяше пред 500 души! Щях да им обясня как стоят нещата — щях да ги науча, да накарам всички да разберат. Обърнах се към аудиторията и започнах да им разказвам за срещата си с един човек в една бензиностанция, който ми бе показал, че животът не е такъв, какъвто изглежда. За разказвах им притчата за краля на хълма, самотен сред един полудял град. Отначало цареше мъртва тишина, после няколко души захихикаха. Какво им ставаше? Аз не бях казал нищо смешно. Продължих историята, но скоро вълна от смях заля цялата зала. Всички те ли бяха полудели или аз?

Уоткинс ми пошепна нещо, но не го чух. Продължих да говоря, макар че никой вече не слушаше. Той отново ми пошепна:

— Синко, мисля, че се смеят, защото ципът ти е разкопчан.

Унижен до смърт, аз погледнах надолу и после към тълпата. Не! Не, не пак, не исках отново аз да съм глупакът! Пак да съм идиотът! Разплаках се и смехът стихна.

Избягах от залата и продължих да тичам, докато не останах без сили. Покрай мен минаха две жени — пластмасови роботи, търтеи на обществото. Когато се разминахме, те ме изгледаха погнусено и се извърнаха.

Огледах мръсните си дрехи, които на всичко отгоре сигурно и воняха. Косата ми беше невчесана и сплъстена, не се бях бръснал от дни насам. Озовах се в Студентския съюз, без да помня как съм отишъл там, стоварих се на един лепкав, пластмасов стол и съм заспал. Сънувах, че съм прикован с бляскав меч върху един дървен кон. Конят пък беше прикован на въртележка, която бясно се въртеше ли въртеше, а аз отчаяно се пресягах да се уловя за парапета. Разнасяше се монотонна, меланхолична музика, а зад нея чувах смразяващ смях. Събудих се замаян и се повлякох към къщи.

Започнах да минавам през учебните си задължения като призрак. Моят свят се бе преобърнал с краката нагоре. Опитвах се да се върна към предишния си начин на живот, да се почувствам мотивиран за уроците и тренировките, но вече нищо нямаше смисъл.

През това време преподавателите продължаваха да дрънкат нескончаемо за Ренесанса, за инстинктите на мишките и за средния период на Милтън. Всеки ден прекосявах като насън площад „Спроул“ насред студентски демонстрации и седящи стачки, нищо вече нямаше смисъл за мен. Силата на студентите не ми повлия ободрително, не намирах утеха в дрогата. И така се реех, чужденец в чужда земя, увиснал между два свята, без да мога да се заловя за ни един от тях.

Веднъж късно следобед седях в горичката от секвои в дъното на университетския комплекс и чаках да мръкне, като обмислях кой е най-подходящият начин да се самоубия. Аз вече не принадлежах на този свят. Не знам как си бях загубил обувките, бях с един чорап, а краката ми бяха кафяви от засъхнала кръв. Не изпитвах нито болка, нито нищо.

Реших да се срещна със Сократ за последен път. Затътрих се към бензиностанцията и застанах на отсрещния тротоар. Той тъкмо приключваше с една кола, а в това време на бензиностанцията дойде жена с малко момиченце, към четиригодишно. Жената изглежда не познаваше Сократ, сигурно го питаше за някакъв адрес. Изведнъж малкото момиченце протегна ръце нагоре към него. Той го вдигна и то обви ръце около врата му. Жената се опита да отдръпне момиченцето от Сократ, но то не се пускаше. Сократ се засмя и като говореше нещо на момиченцето, внимателно го остави на земята. После приклекна и двамата се прегърнаха.

В този момент се почувствах неописуемо тъжен и се разплаках. Тялото ми се тресеше от мъка. Обърнах се и побягнах, но след няколкостотин метра рухнах на пътеката. Бях прекалено изтощен, за да се прибера вкъщи или да направя каквото и да било, и може би това ме бе спасило.

Събудих се в болница. В ръката ми имаше интравенозна игла. Някой ме беше обръснал и измил. Поне се чувствах отпочинал. Изписаха ме на другия ден и аз се обадих в здравния център „Коуъл“.

— Доктор Бейкър, моля — отговори ми секретарката му. — Казвам се Дан Милман. Бих искал да се запиша при д-р Бейкър колкото е възможно по-скоро.

— Да, г-н Милман — каза тя с ведрия, професионално дружелюбен глас на секретарка на психиатър. — Докторът има свободен час след една седмица, във вторник, 13 часа, това устройва ли ви?

— Няма ли някакъв час по-скоро?

— Опасявам се, че…

— Но аз ще се самоубия преди да е минала седмицата до следващия вторник, госпожо.

— Можете ли да дойдете днес следобед? — гласът й звучеше успокояващо. — В 14 часа добре ли е?

— Да.

— Добре, дотогава, г-н Милман.

Доктор Бейкър беше висок, снажен мъж с лек нервен тик до лявото око. Внезапно загубих всякакво желание да говоря с него. И как ли да започна? „Ами-и, хер докторе… имам един учител на име Сократ, който скача на покривите… не, не от тях, това аз се каня да направя. И… а, да, той ме води на пътешествия из непознати места и времена и аз се превръщам във вятър и съм малко потиснат и, да, в училище всичко е наред, а аз съм прочут гимнастик и искам да сложа край на живота си.“

Станах.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, докторе. Но изведнъж се почувствах страхотно. Просто исках да видя как живее по-добрата половина от хората. Чудесно беше.

Той се опита да ме заговори, търсейки „подходящите“ думи, но аз си тръгнах, прибрах се вкъщи и заспах. За момента сънят ми изглеждаше най-добрата алтернатива.

Същата нощ се завлякох до бензиностанцията. Джой я нямаше там. Част от мен изпита болезнено разочарование — толкова ми се искаше да се вгледам отново в очите й, да я държа отново за ръка и тя да ме държи — но друга част изпита облекчение. Пак щяхме да бъдем един на един — Сок и аз.

Когато седнах, той не каза нищо за дългото ми отсъствие, освен:

— Изглеждаш уморен и потиснат — каза го без следа от жал. Очите ми се изпълниха със сълзи.

— Да, много съм потиснат. Дойдох да се сбогуваме. Дължах ти го. Задъних се на половината път и повече не мога да издържам. Не ми се живее.

— Грешиш в две неща, Дан — той дойде и седна до мен на дивана. — Първо, още не си стигнал половината от пътя, доста си далеч от там. Но си много близо до края на тунела. И второто нещо — каза той и докосна слепоочието ми, — е, че ти няма да се самоубиеш.

Вбесен се вторачих в него.

— Ти ще ми кажеш!

В този момент установих, че вече не сме в офиса му, а седим в евтина хотелска стая. Нямаше съмнение — миризма на мухъл, изтънял сив мокет, две тесни легла и малко, пропукано, долнокачествено огледало.

— Какво става? — за миг животът се бе върнал в гласа ми. Тези пътешествия винаги бяха шок за организма ми, почувствах прилив на енергия.

— В момента се извършва опит за самоубийство. Само ти можеш да го спреш.

— Точно сега още нямам намерение да се самоубивам — казах аз.

— Не ти, глупчо. Младият човек вън, на перваза на прозореца. Той учи в южнокалифорнийския университет. Казва се Доналд, играе футбол и завършва философия. Последна година е и не иска да живее. Иди при него — и Сократ посочи с жест прозореца.

— Не мога, Сократ.

— Тогава той ще умре.

Надвесих се през прозореца и видях, че сме в центъра на Лос Анджелис, а от улицата, на около петнадесет етажа по-долу, група миниатюрни хора гледаха нагоре. Надникнах настрани през прозореца и видях светлокос младеж с кафяви дънки Ливайс и тениска, който стоеше на десетина крачки от мен върху тесния перваз и гледаше надолу. Канеше се да скочи.

Не исках да го стресна, затова го повиках тихичко по име. Той не ме чу. Повиках го отново:

— Доналд!

Той рязко вдигна глава и едва не падна.

— Не се приближавай до мен! — предупреди ме. А после: — Откъде знаеш името ми?

— Един мой приятел те познава, Доналд. Може ли да седна тук на перваза и да си поговорим? Няма да се приближавам повече.

— Не, нито дума повече — лицето му беше безжизнено, монотонният му глас вече бе лишен от живот.

— Дон… така ли те наричат хората — Дон?

— Да — отговори той автоматично.

— Добре, Дон, знам, че това си е твоят живот. А така или иначе 99 процента от хората по света се самоубиват.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това? — попита той, а в гласа му се върна искрица живот. Вкопчи се по-здраво в стената.

— Ами, сега ще ти обясня. Начинът, по който живеят повечето хора, ги убива — разбираш ли какво искам да ти кажа, Дон? Може да им отнеме тридесет или четиридесет години да убият себе си чрез пушене или пиене, чрез стрес или редовно преяждане, но все едно — те се самоубиват.

Прокраднах се няколко стъпки по-близо до него. Трябваше много внимателно да подбирам думите си.

— Дон, аз се казвам Дан. Ще ми се да прекараме по-дълго заедно и да поговорим, може да имаме доста общи неща. Аз също съм спортист, в университета „Бъркли“.

— Ами… — той млъкна и се разтрепери.

— Слушай, Дон, почва да ме хваща малко шубе да седя тук, на този ръб. Ще се изправя, за да мога да се хвана за нещо — бавно се изправих. Аз самият треперех малко. „Божичко, помислих си, какво правя на този ръб?“

Заговорих меко, опитвайки се да намеря мост към него.

— Дон, чух, че днес ще има прекрасен залез, ветровете откъм Санта Ана довяват буреносни облаци. Сигурен ли си, че не искаш никога повече да видиш някой залез или изгрев? Сигурен ли си, че не искаш никога повече да се поразходиш из планината?

— Никога не съм ходил в планината.

— Не можеш да си представиш какво е, Дон. Там горе всичко е толкова чисто — водата, въздухът. Навсякъде ухае на борови иглички. Някой път можем да отидем заедно. Какво ще кажеш? По дяволите, щом толкова искаш да се самоубиваш, можеш поне да го направиш след като си видял планината.

Ами, това е — бях казал всичко, което можах. Сега зависеше от него. Докато говорех, ми се искаше все по-силно той да живее. Вече бях само на няколко крачки от него.

— Спри! — каза той. — Аз искам да умра… още сега.

Предадох се.

— Добре — казах му. — Тогава идвам с теб. И без това вече съм виждал проклетата планина.

Той за пръв път ме погледна.

— Сериозно ли говориш?

— Да, съвсем сериозно. Ти ли си пръв или аз?

— Но… ти пък защо искаш да умреш? — попита ме той. — Това е лудост. Изглеждаш толкова здрав — и сигурно имаш много неща, заради които да живееш.

— Виж какво — казах му. — Не знам какви са твоите проблеми, но в сравнение с моите сигурно са просто бели кахъри, ти дори не би могъл да проумееш моите. Но стига приказки!

Погледнах надолу: щеше да бъде толкова лесно. Просто трябваше да се наведа напред и гравитацията щеше да свърши останалото. И поне веднъж щях да докажа на това самодоволно старче, Сократ, че е сгрешил. Щях да полетя със смях и викове: „Ти сбърка, старо копеле такова!“ — по целия път до долу, където кокалите ми щяха да се потрошат, всичките ми органи щяха да се размажат и аз щях да се откъсна завинаги от всички бъдни залези.

— Чакай!

Беше Дон, пресягаше се към мен. Поколебах се и после се хванах за ръката му. Погледнах го в очите и в това време лицето му започна да се променя. Стана по-тясно. Косата му потъмня, тялото му се смали. Стоях там и гледах самия себе си. После огледалният образ изчезна и останах сам.

Изумен, аз отстъпих назад и се подхлъзнах. Започнах да падам, премятайки се във въздуха отново и отново. С вътрешното си зрение виждах кошмарния, закачулен призрак, който ме чакаше долу. Чувах гласа на Сок, който викаше някъде отгоре: „Десети етаж, спално бельо, завивки… осми етаж, домакинска техника, фотоапарати“.

Лежах на дивана в офиса и гледах спокойната усмивка на Сок.

— Е? — попита ме той. — Ще се самоубиваш ли?

— Не — ала с това решение бремето и отговорността на живота ми отново се стовариха върху мен. Казах му какво чувство изпитвам. Сократ хвана раменете ми и само каза:

— Запази това чувство, Дан.

Преди да си тръгна през онази нощ, аз го попитах:

— Къде е Джой? Искам пак да я видя.

— Като му дойде времето. Тя ще дойде при теб, може би по-късно.

— Но само ако можех да си поговоря с нея, нещата биха станали толкова по-лесни.

— Кой изобщо ти е казвал, че ще бъде лесно?

— Сократ — настоях аз, — трябва да я видя!

— Не трябва да правиш нищо друго, освен да престанеш да виждаш света от гледната точка на собствените си, лични домогвания. Отпусни се! Когато се поосвободиш от ума си, ще можеш да се осъзнаеш. Дотогава обаче искам да продължиш да наблюдаваш — колкото можеш повече — бунището на ума си.

— Поне само да й се обадя…

— Извоювай си го! — каза той.

В последвалите седмици шумът взе пълно господство над ума ми: необуздани, прихватничави, глупави мисли, чувство на вина, тревога, мъчителни копнежи — абсолютен шум. Дори когато спях, оглушителната какофония на сънищата непрекъснато щурмуваше ушите ми. Сократ беше съвсем прав — аз наистина бях в затвор.

Един вторник към десет часа вечерта дотърчах до бензиностанцията. Нахълтах в офиса и простенах:

— Сократ! Ще полудея, ако този шум не отслабне! Умът ми направо е превъртял — всичко е точно както ти ми каза!

— Много добре! — каза той. — Първото осъзнаване на един воин.

— Ако това е напредък, тогава предпочитам да назадвам.

— Дан, когато яхнеш необязден жребец, който според теб е опитомен, какво става?

— Изхвърля те… или ти избива ченето.

— Животът, по свой удивителен начин, доста пъти ти е избивал ченето.

Не можех да го отрека.

— Но когато знаеш, че жребецът е див, ще подходиш към него по подобаващия начин.

— Мисля, че разбирам, Сократ.

— Или може би по-точно разбираш, че мислиш? — засмя се той.

Тръгнах си с напътствията да оставя „осъзнаването ми да се стабилизира“ още известно време. Правех всичко възможно. През последните месеци осъзнаването ми беше израснало, но когато влязох в офиса, имах все същите въпроси:

— Сократ, най-сетне осъзнах степента на умствения ми шум; и, да, моят кон е див — но как да го укротя? Как да намаля шума? Какво да направя?

Той почеса глава.

— Ами… предполагам, че просто ще трябва да развиеш много добро чувство за хумор — той се заля в смях, после се прозя и се протегна — не както правят обикновено повечето хора — протягайки ръце настрани и нагоре — а също като котка. Изви гръб и чух как гръбнакът му направи пук-пук-пук-пук.

— Сократ, знаеш ли, че като се протягаш, приличаш съвсем на котка?

— Предполагам, че да — отвърна нехайно той. — Добра практика е да копираме положителните качества на различни животни, точно както можем да подражаваме на положителните качества на някои хора. Аз направо се възхищавам на котката — тя се движи като истински воин.

— Колкото до теб, ти си се формирал, следвайки модела на глупака. Време е да поразшириш малко репертоара си, не мислиш ли?

— Да, предполагам, че трябва — отговорих с овладян глас аз. Но бях ядосан. Извиних се и си тръгнах рано, малко след полунощ. Успях да поспя пет часа, когато будилникът ме събуди. Реших да се отбия пак до бензиностанцията.

В този момент бях взел едно тайно решение. Повече нямаше да играя ролята на жертвата, на човечеца, когото той си въобразява, че превъзхожда. Вече щях да бъда ловецът, аз него щях да дебна.

Имаше още около час до изгрев слънце, когато свършваше смяната му. Спотаих се в храстите откъм долния край на университетския комплекс, близо до бензиностанцията. Смятах да го проследя и така все щях да стигна до Джой.

Взирайки се през листака, наблюдавах всяко негово движение. Докато стоях с изострено внимание, мислите ми утихнаха. Единственото ми желание беше да разкрия нещо за живота му извън бензиностанцията — тема, по която той винаги мълчеше. Сега сам щях да проследя отговорите.

Бях се вторачил в него като бухал. Повече от всякога ми направи впечатление колко плавно и грациозно беше всяко негово движение. Миеше стъклата без нито едно излишно движение, пъхаше маркуча с бензин в резервоара най-артистично.

Сократ влезе в гаража, сигурно да поработи над някоя кола. Почувствах умора. Затворих очи само за няколко минутки, както ми се струваше, но когато се надигнах, небето вече беше светло. О, не! Бях го изпуснал!

Но тогава го видях — зает с последните си задължения в края на смяната. Сърцето ми подскочи, когато той излезе от бензиностанцията, прекоси улицата и се запъти право към мястото, където бях аз, изтръпнал, зъзнещ, с болки из цялото тяло, но добре прикрит. Надявах се само, че тази сутрин няма да му хрумне да заоре през храстите.

Спотаих се по-дълбоко в листака и успокоих дишането си. Чифт сандали минаха покрай мен, само на метър от временното ми скривалище. Почти не чувах леките му стъпки. Той сви надясно по разклоняващата се пътека.

Бързо, но предпазливо, аз заподскачах по пътеката като катерица. Сократ вървеше изненадващо бързо. Едва успявах да следвам дългата му крачка и за малко да го изгубя, когато далеч напред зърнах една белокоса глава да влиза в библиотеката „Доу“. Най-малко от всичко очаквах това от него. „Какво ли може да прави точно там?“, зачудих се аз и се приближих, потръпвайки от вълнение.

Влязох през голямата дъбова врата и минах покрай група ранобудни студенти, които се обърнаха след мен и се разхилиха. Не им обърнах внимание, а продължих да следя плячката си по един дълъг коридор. Видях го как зави надясно и изчезна. Притичах до мястото, където бе изчезнал. Не можеше да бъркам. Трябва да беше влязъл през тази врата. Това беше мъжката тоалетна, а друг изход нямаше.

Не посмях да вляза. Заех позиция в една телефонна кабина наблизо. Минаха десет минути, двадесет минути. Възможно ли беше да съм го изпуснал? Имах нужда да отида до тоалетната. Трябваше да вляза — не само, за да намеря Сократ, но и за да използвам мястото по предназначение. Какво толкова? В края на краищата, това си беше моя територия, не негова. Щях да го накарам да ми обясни. И все пак щеше да се получи поста неловко.

Влязох в облицованата с плочки тоалетна и отначало не видях никого. Като си свърших работата, се заех да търся по-внимателно. Друга врата нямаше, значи той трябваше да е още тук. Някакъв човек излезе от една кабинка и ме видя как наведен надзъртам под вратичките. Излезе забързано от помещението, като смръщи вежди и заклати глава.

Върнах се към заниманието си. Наведох глава да надникна под последната врата. Отначало зърнах петите на крака, обути в сандали, после ненадейно лицето на Сократ надникна изпод вратата, с главата надолу и идиотски ухилено. Явно беше с гръб към вратата и се беше навел напред, с глава между коленете.

Отстъпих назад сащисан и абсолютно сконфузен. Нямах никакво прилично обяснение за странното си поведение в тоалетната.

Сократ отвори вратичката с театрален жест и възкликна:

— УУУУФФФ човек може запек да получи, докато го следи един начинаещ воин! — смехът му прокънтя из фаянсовото помещение, а аз страхотно се изчервих. Пак ме беше надхитрил! Просто усещах как ушите ми се издължават — отново ме бяха направили на магаре. Тялото ми се тресеше в смесица от срам и яд.

Усещах лицето си да гори. Хвърлих поглед в огледалото и там, спретнато закичена в косата ми, видях кокетна жълта панделка. Едва сега си обясних подсмихването и хихикането на хората, докато минавах през университета, особения поглед, с който ме бе изгледал колегата по тоалетна. Сократ сигурно ми беше закачил панделката на главата, когато съм задрямал в храсталака. Внезапно се почувствах крайно отпаднал, обърнах се и излязох през вратата.

Точно преди да се затвори, чух Сократ да казва, не без нотка на съчувствие в гласа си:

— Това беше само, за да ти припомни кой е учителят и кой — ученикът.

Следобеда се хвърлих да тренирам яростно като триста бесове, изпуснати от ада. С никого не говорих и — което беше доста мъдро от тяхна страна — никой думичка не ми каза. В тиха ярост аз се заклевах, че ще направя каквото и да се наложи, но ще накарам Сократ да ме признае за воин.

На излизане един съотборник ме спря и ми подаде някакъв плик.

— Някой е оставил това в офиса на треньора. Адресирано е до теб, Дан. От някой твой фен ли е?

— Не знам. Благодаря, Хърб.

Излязох навън и разкъсах плика. На лист хартия без редове пишеше: „Гневът е по-силен от страха, по-силен от мъката. Духът ти израства. Готов си за меча. Сократ.“

Бележки

[1] Joy (англ.) — Радост. — Бел.прев.