Дан Милман
Пътят на мирния воин (10)

5. Планинската пътека

Сократ наля от горещия, димящ чай в двете ни еднакви чаши и произнесе първите окуражителни думи, които бях чувал от месеци насам.

— Оцеляването ти в дуела е истинско доказателство, че си готов да напредваш по-нататък към Едната Цел.

— Каква е тя?

— Когато откриеш това, вече ще си я стигнал. А междувременно тренировката ти вече може да се прехвърли на друга арена.

Промяна! Знак за напредък. Взех да се въодушевявам. Най-сетне щяхме отново да се движим, помислих си аз.

— Сократ, за каква друга арена говориш? — попитах го аз.

— Ами първо на първо — повече няма да ти бъда машина за отговори. Ще трябва сам да намираш отговорите вътре в себе си.

— И започваш още от сега. Излизаш навън, зад бензиностанцията, до контейнера за боклук. Там, до стената, на самия ъгъл, ще намериш голям плосък камък. Сядаш на този камък и не ставаш, докато не изнамериш нещо, което си струва да ми кажеш.

Изчаках го малко. И попитах:

— И това ли е всичко?

— Това е. Седни и отвори ума си към своята собствена вътрешна мъдрост.

Излязох навън, намерих камъка и седнах в тъмното. Отначало в ума ми се понесоха безразборни мисли. После се замислих над всички важни схващания, които бях научил през годините в училище. Измина един час, после — два, три. След още някой и друг час щеше да изгрее слънцето. Започна да ми става студено. Забавих дишането си и живо си представих как коремът ми се затопля. Не след дълго отново се почувствах добре.

Зазоряваше се. Единственото, което измъдрих да му кажа, бе нещо, хрумнало ми по време на една лекция по психология. Станах, краката ми бяха изтръпнали, наболяваха ме и се повлякох към офиса. Сократ, разположен удобно на бюрото си и с релаксиран вид, каза:

— А, толкова скоро? Е, и какво е то?

Почти ми беше неудобно да му го кажа, но се надявах да остане доволен.

— Ами виж, Сок. Под всичките привидни различия, всички ние изпитваме едни и същи човешки потребности и страхове; всички ние сме на един и същи път, заедно, като се водим един друг. И това разбиране може да ни направи състрадателни.

— Не е лошо, връщай се на камъка.

— Но вече се съмва… и ти си тръгваш.

— Това не е проблем — ухили се той. — Сигурен съм, че до довечера ще си измислил нещо.

— Довечера, аз…

Той ми посочи вратата.

Седях на камъка, като вече цялото тяло ме наболяваше и си мислех за детството си. Разглеждах миналото си, търсейки някакво прозрение. Опитах се да сбия всичко, което се бе случило през месеците със Сократ, в един остроумен афоризъм.

Помислих си за лекциите, от които ще отсъствам, за тренировките, които пропусках… и как щях да се оправдавам пред треньора, дали пък да не му кажа, че съм седял на един камък пред една бензиностанция. Това щеше да е достатъчно откачено обяснение, за да го накара поне да се засмее.

Слънцето се издигаше мъчително бавно на небето. Седях прегладнял и раздразнителен, а след това потиснат, чак докато започна да мръква. Нямах нищичко за Сократ. И тогава, точено по времето, когато наближаваше неговата смяна, изведнъж се сетих — той искаше нещо дълбоко, нещо по-космично! Съсредоточих се с възобновени усилия. Видях го да влиза в офиса и ми махва с ръка. Удвоих усилията си. И после, около полунощ, ме осени. Не можех дори да ходя, затова се поразкърших няколко минути, преди да се дотътря до офиса.

— Аз виждах хората под социалните им маски, виждах техните страхове и объркан ум и това ме правеше циничен, понеже още не бях в състояние да проникна отвъд всичко това и да видя светлината в тях. — Струваше ми се, че това е много мащабно прозрение.

— Отлично — обяви Сократ.

Тъкмо щях да си отдъхна, когато той добави:

— Но не е точно това, което имах предвид. Не можеш ли да извадиш нещо по-вълнуващо?

Изръмжах от яд неясно на кого и се затътрих обратно към моя философски камък.

„Нещо по-вълнуващо“, бе казал той. Дали не ми подсказваше неща? Мислите ми от само себе си се върнаха към неотдавнашна тренировка в гимнастическия салон. Моите съотборници кудкудякаха около мен като квачки. В момента се залюлявах на горния лост, но пропуснах едно превъртане и трябваше да скоча от върхово положение. Знаех, че ще се приземя на крака доста тежко, но преди да съм стигнал до пода, Сид и Хърб ме хванаха във въздуха и внимателно ме положиха на земята.

— Внимавай, Дан — упрекна ме Сид. — Да не искаш да си счупиш крака, преди да е оздравял.

Всичко това нямаше особено отношение към сегашната ситуация, но оставих мислите си да текат на воля с надеждата, че може би Чувството щеше да ми подскаже. Нищо. Толкова се бях схванал и изтръпнал, че вече не можех да се концентрирам. Реших, че няма да е шмекерия, ако се изправя на камъка и направя няколко плавни движения от тай чи, китайска форма на бавни упражнения, които Сок ми бе показал.

Леко свих колене и плавно се залюлях напред и назад, като извивах бедра, плавно движех ръце във въздуха и оставях дишането ми да контролира преместването на центъра на тежестта. Умът ми се опразни, а после се изпълни с една сцена.

Беше преди няколко дни, бях излязъл на спортно ходене и се движех бавно и внимателно към площад „Прово“, между общината и гимназията. За да се отпусна по-лесно, започнах да се олюлявам напред-назад в движенията на тай-чи. Концентрирах се над плавността и равновесието, чувствах се като водорасло, реещо се в океана.

Няколко момчета и момичета от гимназията спряха и ме зазяпаха, но аз не им обръщах внимание, оставяйки концентрацията ми да тече заедно с движенията. Когато свърших, отидох да си обуя анцуга върху шортите за тичане и в това време се обади обикновеното ми съзнание: „Дали съм изглеждал добре?“. Вниманието ми бе привлечено от две хубави тийнейджърки, които ме гледаха и хихикаха. „Май ги впечатлих тия момичета“, помислих си аз и в това време пъхнах и двата си крака в единия крачол, загубих равновесие и паднах по задник.

Още няколко ученици се разкикотиха заедно с момичетата. За миг се почувствах много неловко, но после легнах по гръб и се разсмях с тях.

Все така седнал на камъка се питах защо тази случка можеше да е толкова важна. И тогава ми просветна — разбрах, че вече имам нещо ценно, което да кажа на Сократ.

Влязох в офиса, застанах пред бюрото на Сок и заявих:

— Няма обикновени мигове!

Сок се усмихна.

— Добре дошъл отново.

Свлякох се на дивана, а той сложи чай.

Оттогава се отнасях към всеки миг в салона — и на земята, и във въздуха — като към специален миг, заслужаващ цялото ми внимание. Все пак щяха да ми бъдат нужни още уроци, защото, както Сократ неведнъж ми беше обяснявал, способността да насочвам изострено като бръснач внимание към всеки миг от всекидневния ми живот, щеше да изисква много повече практика.

На следващия ден, рано следобед преди тренировката, аз се възползвах от синьото небе и топлото слънце, за да поседя гол до кръста в горичката секвои и да помедитирам. Не бяха минали и десет минути, когато някой ме сграбчи и ме разтърси напред-назад. Изтърколих се встрани задъхан и останах свит на кълбо. Тогава видях кой беше.

— Сократ, понякога ти липсват всякакви обноски.

— Събуди се! — каза той. — Никакво спане повече на работното място. Имаме работа да вършим.

— В момента не съм на работа — подразних го аз. — Обедна почивка, обърнете се към съседния служител.

— Време е да се поразмърдаш, вожде Седящ бик. Отивай да си вземеш маратонките и до десет минути да си се върнал.

Отидох вкъщи, обух си старите адидаски и забързах обратно към гората секвои. Сократ никакъв го нямаше. Тогава видях нея.

— Джой! — тя беше облечена със сини сатенени шорти, жълти маратонки „Тайгър“ и тениска, завързана над кръста. Изтичах до нея и я прегърнах. Със смях се опитах да я бутна и съборя на земята, но тя не се даваше. Изгарях от желание да разговаряме, да споделя с нея чувствата си, плановете, но тя сложи пръсти на устните ми и каза:

— По-късно ще имаме време да говорим, Дани. Сега само ме следвай.

Тя демонстрира някакво доста сложно разгряване — съчетание от движения тай-чи, визуализация, калистеника и упражнения за координация, за „да разгреем не само тялото, а и ума“. След няколко минути се почувствах лек, релаксиран и изпълнен с енергия.

Без никакво предупреждение, Джой внезапно извика:

— На старта, готови, бум! — и затича през университското градче нагоре, към възвишенията на каньона Строубери. Последвах я, като пуфтях и пъшках. Още не бях във форма да тичам и изостанах далеч назад. Яростно напрягах сили, дробовете ми изгаряха. Далеч напред, Джой бе спряла на върха, откъдето се разкриваше футболният стадион. Когато стигнах до нея, едва дишах.

— Защо се забави толкова, миличък? — попита тя с ръце на хълбоците. И отново затича нагоре по каньона, насочвайки се към тесните прашни пътеки, които се виеха стръмно нагоре. Аз упорито я следвах, всичко ме болеше така, както отдавна не ме беше боляло, но бях твърдо решен да я изпреваря.

Когато наближихме пътеките, тя намали ход и започна да тича с по-човешко темпо. После, като стигна началото на долната пътека, тя за мой ужас не се обърна да се връщаме, а се засили нагоре по хълма, оставяйки ме далеч назад.

Когато в края на долната пътека тя се обърна и не пое по убийствено стръмната, тристаметрова пряка пътека, която свързваше горния и долния път, аз си казах на ум една благодарствена молитва. Надолу се тичаше много по-лесно и Джой заговори:

— Дани, Сократ ме помоли да те въведа в нова фаза на тренировки. Медитацията е ценно упражнение. Но в последна сметка ти трябва да отвориш очи и да се огледаш около себе си. Животът на един воин — продължи тя, — не е практика в седнало положение, той е въпрос на движение. Както Сократ ти е казвал — продължи тя, докато завивахме и почнахме по-стръмно спускане, — този път е път на действието — и ти наистина ще трябва да действаш!

През цялото време аз я слушах внимателно, следейки с поглед пътеката.

— Да, разбирам това, Джой — отвърнах аз, — затова именно тренирам гимн… — и вдигнах поглед тъкмо навреме, за да видя как прекрасната й фигурка изчезва в далечината.

Когато по-късно следобед влязох в гимнастическия салон, бях напълно изцеден. Проснах се на дюшека и правих разтягащи упражнения, чак докато не дойде треньорът да ми каже:

— Цял ден ли смяташ да се разтягаш или ще благоволиш да опиташ и някое друго от прекрасните занимания, които сме ти подготвили — ние ги наричаме „гимнастически упражнения“.

— Добре, Хал — засмях се аз.

За пръв път изпробвах някои прости упражнения с премятане, за да изпитам крака си. Едно беше да тичаш, но да се премяташ — съвсем друго нещо. По-сложните премятания оказват над 270 килограма натиск върху краката в момента на оттласкването на тялото нагоре. За първи път от година насам започнах да изпитвам краката си и на батуда. Отскачайки ритмично във въздуха, правех салто след салто.

— О-опа! Е-е-ха!

Партньорите ми на батуда, Пат и Денис, се развикаха:

— Милман, може ли по-леко? Знаеш, че кракът ти още не е оздравял!

Помислих си какво ли биха казали, ако узнаеха, че току-що бях пробягал километри по хълмовете.

Когато вечерта отидох в бензиностанцията, бях толкова преуморен, че едва си държах очите отворени. От хладния октомврийски въздух влязох в офиса, настройвайки се за ободрителен чай и спокоен разговор.

— Ела тук и се изправи пред мен — нареди ми Сократ. — Застани ето така — показа ми той с леко присвити колене, изнесени напред бедра и рамене, изтеглени назад. Протегна ръце напред, сякаш държеше невидима водна топка. — Задръж в това положение неподвижно и дишай бавно, докато ти разкажа някои неща, които трябва да знаеш за правилната тренировка.

Той седна зад бюрото си и ме загледа. Още в самото начало краката ме заболяха и се разтрепериха.

— Колко дълго трябва да стоя така? — простенах аз.

Без да обръща внимание на въпроса ми, той каза:

— Ти се движиш доста добре, Дан, в сравнение с обикновените хора, но въпреки това тялото ти е пълно с възли. Мускулите ти са прекалено напрегнати, а за да се движат, едни напрегнати мускули имат нужда от повече енергия. Така че преди всичко ще трябва да се научиш как да освобождаваш натрупаното напрежение.

Краката ми вече направо се тресяха от болка и изнемога.

— Боли ме!

— Боли те, просто защото мускулите ти са като камък.

— Добре де, показа ми го достатъчно!

Сократ само се усмихна и неочаквано излезе от офиса, като ме остави да стоя така — с присвити колене, целият треперещ и плувнал в пот. Върна се с един жилав сив котарак, който очевидно бе водил доста битки на бойните полета.

— Трябва да развиеш мускули като този котарак, за да можеш да се движиш като нас — каза Сократ, като го галеше зад ушите, а той мъркаше.

По челото ми бяха избили капчици пот. Болката в раменете и краката ми беше много силна. Най-сетне Сократ ми нареди:

— Свободно!

Моментално се изправих и избърсах чело, после разтърсих свободно крайниците си.

— Ела тук и се запознай с този котарак — той мъркаше от удоволствие, докато Сок го галеше зад ушите. — Ние двамата ще ти служим за треньори, нали, писанчо?

Котаракът измяука високо и аз го потупах.

— А сега бавно стисни мускулите на краката му, чак докато стигнеш до костта.

— Може да го заболи.

— Стискай!

Натисках все по-дълбоко и по-дълбоко в мускулите на котарака, докато не усетих костта. Котаракът ме гледаше с любопитство и продължаваше да мърка.

— Сега стисни мускулите на прасеца ми — каза Сок.

— О, не мога, Сок. Не се познаваме достатъчно.

— Хайде, глупчо!

Започнах да стискам и с изненада усетих, че на пипане неговите мускули бяха като на котарака, поддаваха като стегнато желе.

— Твой ред е — каза той, пресегна се и стисна мускулите на прасеца ми.

— Оу! — изскимтях. — Винаги съм смятал, че твърдите мускули са нещо нормално — казах аз, като разтривах прасеца си.

— Да, нормално нещо са, Дан, но ти имаш да стигаш далеч отвъд нормалното, отвъд обикновеното, отвъд общоприетото и разумното, чак до света на воина. Ти винаги си се опитвал да бъдеш нещо по-висше в един обикновен свят. Сега трябва да станеш обикновен в един по-висш свят.

Сократ потупа още веднъж котарака и го пусна да излезе. Той се помота малко на вратата, после се отдалечи. Тогава Сократ започна да ме запознава с по-фините елементи на физическата тренировка.

— Вече си могъл да установиш как умът налага напрежение на тялото. Натрупвал си тревоги, притеснения и други умствени боклуци години наред. Сега е време да се освободиш от старите напрежения, заключени в мускулите ти.

Подаде ми чифт шорти и ми каза да ги обуя. Когато се върнах, той също беше по гащета и бе разпрострял един бял чаршаф върху килима.

— И какво ще правиш, ако дойдат клиенти?

Той ми посочи работния комбинезон, закачен до вратата.

— А сега прави точно каквото правя аз.

И започна да втрива ароматно масло по левия си крак. Повтарях всяко негово движение, докато той стискаше, притискаше и впиваше пръсти дълбоко в мускулите на краката, отгоре, отдолу, отстрани, между пръстите, разтягаше ги, мачкаше ги и ги подръпваше.

— Масажирай не просто плътта и мускулите, а чак костите — колкото можеш по-дълбоко — каза той.

Половин час по-късно свършихме с левия крак. Повторихме същото с десния. Този процес продължи часове, обхващайки всяка част на тялото. Научих за мускулите си неща, които никога не съм знаел. Усещах къде се свързват, усещах формата на костите. Удивително беше, че аз, един атлет, до такава степен не съм познавал тялото си.

Сократ светкавично нахлузваше комбинезона си в малкото случаи, когато звъннеше камбанката, но общо взето почти не ни безпокояха. Когато пет часа по-късно навлякох дрехите си, имах чувство, че същевременно си навличам ново тяло. Връщайки се, след като бе обслужил един клиент, Сок каза:

— Ти вече изчисти множество стари страхове от миналото си.

Отделяй време да повтаряш тази процедура поне веднъж седмично през следващите шест месеца. Обръщай специално внимание на краката, обработвай мястото на раната си всеки ден в продължение на две седмици.

„Поредното домашно“, помислих си аз. Небето започваше да просветлява. Запрозявах се. Време беше да се прибирам вкъщи. Когато се запътих към вратата, Сократ ми каза да го чакам при ония пътеки точно в един часа на обяд.

Подраних на срещата. Лениво се разгрях, усещах тялото си отпуснато и леко след „масажа на костите“, но само с няколко часа сън още се чувствах изморен. Започна леко да ръми, а и по начало не ми се тичаше никъде, с никого. Тогава дочух шумолене в близките храсти. Спотаих се и се взрях, очаквайки от гъсталака да се появи сърна. Но измежду листата изникна Джой с вид на принцеса-елф, облечена с тъмно зелени шорти и жълта тениска с отпечатан надпис: „Щастието е пълен резервоар“. Явно, подарък от Сократ.

— Джой, преди да започнем да тичаме, нека да поседнем и да поговорим; имам да ти кажа толкова много неща.

Тя се усмихна и светкавично се отдалечи.

Докато я следвах нагоре по първия завой, непрекъснато подхлъзвайки се по мократа глинеста почва, усещах краката си отмалели след вчерашната тренировка. Скоро се запъхтях и започнах да накуцвам с десния крак, но не се оплаках. Благодарен бях, че тя поддържа малко по-бавно темпо от вчерашното.

Стигнахме до края на долната пътека, без да говорим. Дишах много трудно и не ми беше останала капчица енергия. Понечих да завия, за да се връщаме обратно, но тя извика:

— Хайде хоп! — и пое по пряката пътека.

„Не-е-е!“, изпищя умът ми. „За нищо на света“, изхленчиха изтощените ми мускули. После погледнах Джой, която леко тичаше нагоре по възвишението, сякаш беше равна писта.

С протестен вой поех нагоре. Изглеждах като пияна горила, изгърбен, пъхтящ и сумтящ, аз слепешком катерех нагоре, по две стъпки напред и една, плъзгайки се назад.

На билото вече беше равно. Джой стоеше там и вдъхваше уханието на мокри борови иглички с доволния и миролюбив вид на Бамби. Дробовете ми направо молеха за въздух.

— Имам една идея — запъхтяно изговорих аз. — Хайде през остатъка от пътя да вървим… не, по-добре да пълзим… така ще имаме повече време да поговорим. Как ти звучи това, не е ли много по-добре?

— Да тръгваме — весело каза тя.

Разочарованието ми се превърна в ярост. Ще я надбягам аз нея, ако ще да тичаме до края на земята! Стъпих в една локва, подхлъзнах се в калта, ударих се в клона на едно ниско дърво и едва не се пребих по склона на хълма.

— По-дяволите-проклето-копеле! — думите ми излязоха като прегракнал шепот. Не ми беше останала енергия дори да говоря.

С усилия изкачих едно малко хълмче, което ми се стори поне като зъберите в Колорадо, и видях Джой клекнала да си играе с едни диви зайци, които подскачаха по пътеката. Когато се добрах до нея, зайците се скриха в храстите. Тя ме погледна усмихнато и каза:

— О, ето те и теб.

С героично усилие се приведох напред и успях да мина бързо покрай нея, но тя се изстреля напред и отново я изгубих.

Бяхме изкачили около триста метра. Сега бях високо над Залива и под мен се разкриваше университетският комплекс. Обаче не бях в нужното настроение или състояние на ума, за да оценя гледката. Имах чувство, че ще припадна. През ума ми прелетя една картина — как съм погребан на хълма, под мократа земя, с табелка: „Тук почива Дан. Добро момче, добър опит“.

Дъждът се беше усилил, но аз тичах като в транс, приведен напред, залитайки, единият крак, после другият. Маратонките ми тежаха като железни ботуши. След това свих в един завой и видях последното възвишение, което изглеждаше почти отвесно. Умът ми отново отказа, тялото ми спря, обаче горе на върха стоеше Джой, сложила ръце на хълбоците, сякаш за да ме предизвика. Успях някак да се приведа напред и отново да задвижа краката си. Напрягах се, силех се и ръмжах от усилия през последните няколко безкрайни крачки, докато накрая направо се блъснах в нея.

— Спокойно, приятел, спокойно — засмя се тя. — На финала си.

Както се бях облегнал на нея, останал без дъх, аз изхриптях:

— Кажи… го… пак.

Сега вървяхме надолу по хълма и така имах благотворно време да се съвзема и да говоря.

— Джой, струва ми се, че не е естествено да се насилвам толкова яко и с такава скорост. Не бях подготвен както трябва да тичам на такова дълго разстояние; не мисля, че е много добре за тялото.

— Прав си — каза тя. — Но това не беше изпитание за тялото, а за духа ти — проверка дали ще можеш да продължиш — не само с хълма, но и с тренировката си. Ако беше спрял, това щеше да бъде краят. Но ти го издържа, Дани, издържа с развети знамена.

Задуха вятър и заваля дъжд като из ведро — целите прогизнахме. Джой спря и взе главата ми в ръце. Вода капеше от мокрите ни коси и се стичаше по бузите ни. Аз я обгърнах през кръста, притеглен от блестящите й очи, и се целунахме.

Бях изпълнен с нова енергия. Разсмях се от вида ни — и двамата бяхме като гъби, които трябва да се изстискат — и казах:

— Ще те надбягам до подножието! — поех и набрах добра преднина. „Какво по дяволите, помислих си. Мога и да се изтъркалям надолу по проклетата пътека!“ Разбира се, тя спечели.

По-късно през този следобед, изсушен и стоплен, аз лениво се разтягах в салона със Сид, Гари, Скот и Хърб. Топлината в салона беше приятен подслон от поройния дъжд навън. Въпреки изтощителното бягане, аз още имах запаси от енергия.

Но когато вечерта влязох в офиса и си събух обувките, запасите ми се бяха изчерпали. Всичко ме болеше, искаше ми се да просна тяло на дивана и да спя поне десет-дванадесет часа. Устоях на този порив, настаних се колкото можах по-грациозно и се обърнах към Сократ.

С удивление открих, че беше променил декора. По стената имаше снимки на скиори, тенисисти, гимнастици и играчи на голф. На бюрото му имаше баскетболна ръкавица и футболна топка. Сократ дори беше облякъл тениска с надпис „Треньор на «Охайо Стейт»“. Май бяхме навлезли в спортната фаза на обучението ми.

Докато Сок правеше специалния си ободряващ чай, който наричаше „Гръмовно проклятие“, аз му разказах за напредъка си в гимнастиката. Той слушаше и кимаше с явно одобрение. Следващите му думи ме заинтригуваха.

— Гимнастиката може да бъде дори нещо повече от това, което вече си разбрал. За да го проумееш по-лесно, трябва да видиш защо точно ти харесва акробатичното изкуство.

— Би ли ми обяснил малко повече?

Той бръкна в бюрото си и извади три смъртоносни на вид ками.

— Остави, Сок — казах му. — Всъщност нямам нужда от обяснение.

— Стани — нареди ми той!

Като станах, той небрежно запрати единия нож изотдолу, право към гърдите ми.

Аз отскочих настрани и паднах върху дивана, а ножът безшумно тупна на килима. Лежах шокиран, сърцето ми биеше като лудо.

— Добре беше — каза той. — Малко пресилена реакция, но добре. Сега стани и хвани следващия.

Точно тогава чайникът започна да свири — отлагане на присъдата.

— Е — казах аз, изтривайки запотените си ръце, — време е за чай.

— Чаят ще почака — отговори той. — Гледай внимателно — Сок подхвърли бляскащото острие право нагоре във въздуха. Аз го гледах как се върти и започва да пада. Докато ножът падаше, той замахна надолу, изравнявайки скоростта на ръката си със скоростта на падащия нож, и хвана дръжката между палеца и пръстите си като с клещи, стискайки здраво.

— Сега ти опитай. Забележи как го хванах — така, че дори да попаднех на острието, нямаше да се порежа — той ми хвърли един нож. Вече поуспокоен, аз се отдръпнах от пътя му и направих хилав опит да го хвана.

— Ако изпуснеш следващия, ще започна да ти ги хвърлям през рамо — закани се той.

Този път приковах поглед в дръжката и, когато приближи, пресегнах се и я хванах.

— Ей, успях!

— Не е ли прекрасно нещо спортът? — попита той.

Известно време бяхме напълно погълнати от хвърляне и хващане. После той даде почивка.

— Сега да ти разкажа за сатори, едно понятие от Дзен. Сатори е състоянието на съществуване на един воин, то възниква в момента, когато умът се освободи от мисли и стане чисто осъзнаване. Тялото е активно, чувствително, релаксирано, а емоциите са отворени и свободни: сатори е това, което изпита ти, докато ножът летеше към теб.

— Знаеш ли, Сок, много пъти съм изпитвал това усещане, особено по време на състезания. Често пъти се концентрирам така пълно, че дори не чувам аплодисментите.

— Да, това е изживяване на сатори. А сега, ако вникнеш в онова, което ще ти кажа, ще разбереш правилното използване на спорта — или на рисуването, или на музиката — която и да било друга действена или творческа врата към сатори. Ти мислиш, че обичаш гимнастиката, но това е само опаковката на подаръка вътре: сатори. Правилното използване на гимнастиката е да фокусираш цялото си внимание и чувство върху действията си, тогава ще постигнеш сатори. Гимнастиката те вкарва в мига на истината, когато животът ти виси на косъм, като на дуелиращ се самурай. Тя изисква пълното ти внимание: или сатори, или умираш!

— Като по средата на двойно салто.

— Да, затова гимнастиката е воинско изкуство, начин да тренираш не само тялото, но и ума, и емоциите си, врата към сатори. Последната стъпка за воина е да разпростре просветлението си и във всекидневния живот. Тогава сатори ще стане твоя реалност, твоят ключ към вратата, едва тогава ние ще бъдем равни.

Аз въздъхнах.

— Изглежда толкова далечна възможност, Сократ.

— Докато тичаше нагоре по хълма след Джой — засмя се той, — ти не гледаше с копнеж към върха на планината, гледаше право пред себе си и правеше стъпка след стъпка. Така действа това.

— Правилата на дома, нали? — той се усмихна в отговор.

Прозях се и се протегнах. Сократ ме посъветва:

— По-добре поспи малко. Утре сутринта започваш специална тренировка, чакам те в 7 часа на пътеката до гимназия „Бъркли“.

Когато будилникът ми иззвъня в 6:15, трябваше насила да се измъкна от леглото, да потопя глава в студена вода и да вдишам няколко пъти през отворения прозорец, а накрая изревах във възглавницата, за да се разсъня.

Като излязох на улицата, вече бях съвсем бодър. С бавно спортно ходене прекосих „Шатък“ и свих по „Олстън Уей“, покрай Младежката християнска асоциация на „Бъркли“ и пощата, след това пресякох „Милвия“ и стигнах до гимназията, където ме чакаше Сок.

Скоро открих, че той ми беше подготвил редовната програма. Тя започваше с половин час клек в непоносимата поза, която ми бе показал в бензиностанцията. После поработихме с някои основни принципи на бойните изкуства.

— Истинските бойни изкуства учат на хармония или несъпротивление — начина, по който дърветата се превиват във вятъра, например. Тази нагласа е много по-важна от физическата техника.

Прилагайки принципите на айкидо, Сократ беше в състояние да ме хвърли без никакви видими усилия, колкото и да се мъчех да го отблъсна, сграбча, ударя или преборя.

— Никога не се бори с някого или нещо. Когато те бутат, дърпай; когато те дърпат, бутай. Открий естествената посока на движението и я последвай. Тогава се обединяваш със силата на природата — неговите действия бяха доказателство за думите му.

Скоро стана време да си тръгвам.

— Ще се видим утре, по същото време, на същото място. Довечера си остани вкъщи и практикувай упражненията. Помни, трябва да дишаш толкова бавно, че ако пред носа ти имаше перце, то да не помръдне. — Той си тръгна плавно, сякаш с ролкови кънки, а аз се затичах към дома така релаксирано, като че ли вятърът ме отвяваше към къщи.

Същия ден в гимнастическия салон правех всичко възможно да приложа това, което бях научил, „да оставя движенията сами да си стават“, вместо да се опитвам аз да ги правя. Огромните превъртания на висилката сякаш сами се навиваха, аз се залюлявах, отскачах и след салто заковавах в стойка на ръце на успоредката — едно сред друго, при премятането, ножиците и на коня с гривни имах чувство, че ме подкрепят въжета, спуснати от тавана — нямах тегло. И, освен всичко друго, смотаните ми крака се връщаха във форма!

Със Сок се срещахме всяка сутрин, щом изгрееше слънцето. Аз крачех наоколо, а той тичаше на подскоци като газела. С всеки изминал ден ставах все по-релаксиран, а рефлексите ми — светкавично бързи.

Един ден, както тичахме за разгряване, той внезапно спря. Изглеждаше по-блед отвсякога.

— Май по-добре да поседна малко — каза той.

— Сократ, мога ли да направя нещо?

— Да — изглежда му беше трудно да говори. — Просто продължавай да тичаш, Дан. Аз ще кротна малко.

Направих каквото ми каза, но държах под око неподвижната му фигура — както седеше със затворени очи, той имаше горд и изправен вид, но някак си състарен.

От седмици се бяхме уговорили да не се срещаме вечер, така че не отидох до бензиностанцията, но му се обадих да видя как е. Изпитах облекчение, когато Сократ вдигна телефона.

— Как е, тренер? — попитах го аз.

— Направо върха — каза той, — но си наех помощник да ме замести няколко седмици.

— Добре, Сок, пази се.

На следващия ден видях на пистата да пристига тичешком моята заместник-треньорка и направо подскочих от радост. Нежно хванах Джой за ръка, прегърнах я и зашепнах в ухото й, а тя също така нежно ме запокити през глава на поляната. И като че ли това не беше достатъчно унизително, та ме би и на ръгби, после отби всичките бейзболни топки, които й хвърлях, поне на петдесет метра над главата ми. Каквото и да правехме, на каквото и да играехме, тя нямаше грешка и ме караше мен, световния шампион, да се изчервявам от срам — и яд.

Удвоих броя на упражненията, които ми бе възложил Сократ. Тренирах с по-голяма концентрация отвсякога. Ставах в 4:00 сутринта, практикувах тай-чи до изгрев слънце, след това тичах по възвишенията, преди да отида да се срещна с Джой — и така всеки ден. Изобщо не споменавах, че тренирам допълнително.

Носех нейния образ със себе си на лекциите и в гимнастическия салон. Искаше ми се да я видя, да я прегърна, но първо трябваше да я хвана. Засега най-многото, на което можех да се надявам, бе да я победя на собствените й игри.

Няколко седмици по-късно отново тичахме и подскачахме по пистата със Сократ, който вече се бе върнал във форма. Усещах краката си изпълнени със сила и гъвкавост.

— Сократ — казах аз, като ту се затичвах напред, ту се озовавах зад гърба му, играейки на гоненица с него, — досега никога и думичка не си продумвал за всекидневните си навици. Нямам представа какъв си, когато не сме заедно. Е?

Той ми се ухили и скочи на около три метра напред, после заспринтира по пистата. Аз се завтекох след него и се приближих достатъчно, за да ме чува.

— Няма ли да ми отговориш?

— Не — каза той. И въпросът бе приключен.

Когато накрая свършихме с упражненията за разтягане и медитация за тази сутрин, Сократ дойде до мен, прегърна ме през рамо и каза:

— Дан, ти беше волеви и способен ученик. Отсега нататък сам ще си съставяш програмата, прави тези упражнения, които имаш чувство, че са ти нужни. Ще ти дам и една безплатна екстра, защото си я заслужи — ще те тренирам по гимнастика.

Не можах да не се разсмея. Просто не можах да се сдържа.

— Ти мен да тренираш… по гимнастика? Мисля, че този път се надценяваш, Сок — затичах се да се засиля и направих циганско колело, кълбо назад и високо салто с двойно превъртане.

Сократ дойде до мен и каза:

— Знаеш ли, това не мога да го направя.

— Видя ли! — извиках аз. — Най-после открих нещо, което аз мога да правя, а ти — не.

— Обаче забелязах — добави той, — че трябваше повече да изпънеш ръце, когато се оттласкваше за превъртането… а, и главата ти беше много назад при изхвърлянето във въздуха.

— Сок, стари мошенико… прав си — казах аз. Дадох си сметка, че наистина бях извил глава прекалено назад, а ръцете ми трябваше да бъдат по-изпънати.

— Веднъж като пооправим техниката ти, ще можем да поработим и над отношението ти — добави той. — Ще се видим в гимнастическия салон.

— Но, Сократ, аз вече имам треньор, а и не знам дали Хал или другите гимнастици ще се съгласят да се мотаеш из салона.

— О, сигурен съм, че ще измислиш какво да им кажеш.

Положително щях да измисля.

Този следобед, по време на срещата ни преди тренировката, казах на треньора и съотборниците си, че моят ексцентричен дядо от Чикаго, който е бил член на „Търнърс Джимнастикс Клъб“, ми е дошъл на гости за няколко седмици и иска да идва да ме гледа.

— Той е готин старец, доста е пъргав, смята се за много добър треньор. Ако всички вие нямате нищо против, може ли да му угодим на прищявката — той малко не е с всичкия си, ако разбирате какво имам предвид — но съм сигурен, че няма много да пречи на тренировката.

Съгласиха се с консенсус.

— А, между другото — добавих аз. — Той обича да му викат Мерлин.^[1] — Едва успявах да остана сериозен.

— Мерлин ли? — повториха всички.

— Да. Знам, че е малко смахнато, но като го видите, ще разберете.

— Може би като видим този твой „Мерлин“ в действие, ще разберем и теб, Милман. Казват, че тези неща се наследявали генетично — те се разсмяха и започнаха разгряването. Този път Сократ навлизаше в моя територия и щях да му дам да разбере. Чудех се, дали щеше да хареса новия си прякор.

За днес бях подготвил малка изненада за целия отбор. В гимнастическия салон се бях ограничавал и те нямаха представа, че съм се възстановил толкова пълно. Пристигнах по-рано и влязох в офиса на треньора. Той се ровеше из разни книжа, разхвърляни по бюрото.

— Хал — заговорих аз, — искам да участвам в състезанието за включване в отбора.

Той ме погледна над рамките на очилата си и каза със съчувствие:

— Знаеш, че още не си напълно оздравял. Говорих с лекаря на отбора и той каза, че на крака ти ще му трябват още поне три месеца.

— Хал — приближих се до него и зашепнах, — мога да го направя днес, сега! Занимавах се с някои допълнителни упражнения извън салона. Дай ми възможност!

Той се поколеба.

— Е, добре, но в една дисциплина — да видим как ще върви.

Всички се разгрявахме заедно по различните дисциплини в малкия гимнастически салон, залюлявахме се, мятахме се, скачахме, правехме ръчни стойки. Започнах да изпълнявам движения, които не бях правил повече от година. Но пазех истинските изненади за по-късно.

Започнахме първата дисциплина — земна гимнастика. Всички ме загледаха в очакване, докато застанах, готов да започна съчетанието, и сякаш се чудех дали кракът ми ще издържи натоварването.

Всичко беше точно — двойното премятане назад, гладкото вдигане в ръчна стойка, лекият ритъм, с който навлязох в танцови елементи и завъртания, които сам бях измислил, още едно високо премятане и една последна въздушна серия. Приземих се леко, в пълен контрол. До съзнанието ми стигнаха аплодисментите и одобрителните изсвирквания. Сид и Джош се спогледаха удивено: „Откъде се взе това ново момче?“ и „Ей, ще трябва да го запишем в отбора“.

Следваща дисциплина, първи на халки мина Джош, после Сид, Чък и Гари. Най-сетне дойде и моят ред. Натрих си ръцете с талк, проверих дали бинта на китките ми е добре стегнат и с подскок се хванах за халките. Джош ми помогна да спра залюляването и отстъпи назад. Мускулите ми потръпнаха в очакване. Вдишвайки, аз се изтеглих нагоре в обратен висеж, после бавно се спуснах и изпънах тяло в „железен кръст“.

Чух приглушени възклицания, докато плавно се залюлях надолу, после обратно нагоре с предно превъртане. Бавно се изтеглих в ръчна стойка с изопнати ръце и тяло.

— Проклет да съм! — възкликна Хал, използвайки най-силната ругатня, която някога бях чувал от него. Излизайки от ръчната стойка, аз се залюлях бързо и леко, после заковах без да трепна. Накрая, след високо двойно салто, се приземих само с едно почти незабележимо отстъпване встрани. Хич не беше зле.

И така продължих. След като приключих последното си съчетание, отново поздравяван със свиркания и изненадани възгласи, аз забелязах Сократ да седи тихо в ъгъла и да се усмихва. Явно беше видял всичко. Махнах му да дойде.

— Момчета, искам да ви представя моя дядо — казах аз. — Това са Сид, Том, Хърб, Гари, Джоуъл, Джош. Момчета, това е…

— Приятно ни е, Мерлин — отвърнаха те в хор. За частица от секундата Сократ сякаш се озадачи, но после каза:

— Здравейте, и на мен ми е приятно. Исках да видя с каква тайфа се движи Дан — те се ухилиха, явно им беше допаднал.

— Надявам се, не намирате за много странно това, че ми викат Мерлин — подхвърли той небрежно. — Истинското ми име е Мерил, но този прякор ми се лепна. Дан казвал ли ви е някога как му викаха вкъщи? — подсмихна се той.

— Не — казаха те, изгаряйки от любопитство. — Как?

— Май по-добре да не ви казвам. Не искам да го злепоставям. Той винаги може сам да ви каже, ако реши — Сократ, тая лисица, ме погледна и със сериозен тон ми каза: — Не бива да се срамуваш от това, Дан.

Докато се разотивахме, те ми подвикваха:

— Чао, Сюзет!

— Чао, Жозефин!

— До скоро, Жералдин.

— Дяволите да те вземат, Мерлин, виж какво ми докара! — казах му аз и намусено тръгнах към душовете.

През остатъка от седмицата Сократ не сваляше поглед от мен. Понякога се обръщаше към някой друг гимнастик с великолепен съвет, който се оказваше съвсем на място. Бях изумен от познанията му. Проявяваше неизчерпаемо търпение към всеки от тях, но с мен съвсем не се държеше така. Веднъж, изпълнил най-доброто си съчетание на коня с гривни досега, аз тръгнах щастлив да си махна бинта от китките, но Сок ми махна да се приближа и каза:

— Съчетанието ти изглеждаше прилично, но много мърляво се отнесе към махането на бинтовете. Запомни, във всеки миг трябва да има сатори.

След висилката той ми каза:

— Дан, още не си се научил да медитираш действията си.

— Какво имаш предвид с това „да медитирам действията си“?

— Да медитираш едно действие е нещо различно от това да го извършиш. За да се извърши нещо, е нужен извършител, някой, който съзнава себе си, докато го извършва. Но когато медитираш действие, ти вече си се освободил от всичките си мисли, дори от мисълта „аз“. Не е останал никакъв „ти“, който да го извършва. Забравяйки себе си, ти се превръщаш в това, което правиш, и така действието ти е свободно, спонтанно, без амбиции, задръжки или страх.

И продължавахме все в този дух. Той наблюдаваше всяко изражение на лицето ми, изслушваше всеки коментар, който правех. Казваше ми непрекъснато да отделям повече внимание на душевната и емоционалната си форма.

Някои хора бяха чули, че отново съм във форма. Сузи дойде да гледа и доведе със себе си Мишел и Линда, две нови приятелки. Линда веднага спря погледа ми. Беше стройна, рижа жена с хубаво лице зад очила с рогови рамки, носеше семпла рокля, която загатваше привлекателни форми. Надявах се да я видя пак.

На другия ден, след много разочароваща тренировка, на която ми се струваше, че нищо не се получава добре, Сократ ме извика да седна до него на един дюшек.

— Дан — каза той, — вече си постигнал високо ниво като гимнастик. Ти си направо спец.

— Благодаря, Сократ.

— Това не беше непременно голям комплимент — той се обърна, за да ме погледне право в очите. — Един специалист тренира физическото си тяло с целта да печели състезания.

Някой ден може би ще станеш майстор-гимнастик. Един майстор посвещава тренирането си на живота, затова той постоянно поставя ударение на ума и емоциите.

— Разбирам това, Сок. Казвал си ми го много…

— Знам, че го разбираш. Въпросът е, че още не го осъзнаваш, не го изживяваш още. И досега изпадаш във възторг от някои нови физически постижения, а след това клюмваш унило, ако веднъж физическата тренировка не мине добре. Но когато истински осъзнаеш и си поставиш за цел умствената и емоционалната форма — практиката на воина — тогава за теб ще са без значение физическите успехи и несполуки. Виж например, какво става, ако си изкълчиш глезена?

— Ще тренирам нещо друго, друга област от тялото.

— Същото е и с трите ти центъра. Ако една област не върви добре, това просто е възможност да тренираш другите. В някои от най-слабите си физически дни можеш да научиш най-много за ума си — той помълча и добави: — Повече няма да идвам в гимнастическия салона. Вече ти казах достатъчно. Искам да чувстваш, че съм в теб, че наблюдавам и коригирам всяка грешка, колкото и незначителна да е тя.

Следващите няколко седмици бяха много натоварени. Ставах в 6:00, разгрявах се и медитирах преди лекции. Посещавах редовно лекциите и си пишех домашните бързо и с лекота. След това сядах за около половин час, просто без да правя нищо, преди да отида, на тренировка.

По това време започнах да се виждам с приятелката на Сузи, Линда. Тя много ме привличаше, но нямах нито време, нито енергия за нещо повече от това да си поговорим няколко минути преди или след тренировка. Но дори и така, между всекидневните ми упражнения много си мислех за нея… после за Джой… и после пак за нея.

Способностите ми и доверието на отбора растяха с всяка нова победа. На всички им стана ясно, че не просто се бях възстановил, а имаше и нещо повече. Макар че гимнастиката вече не беше центърът на живота ми, тя все пак си оставаше важна част от него, така че давах най-доброто от себе си.

С Линда излязохме няколко пъти на среща и се разбирахме много добре. Една вечер тя дойде да поговори с мен за някакъв свой личен проблем и накрая остана цялата нощ, една нощ на близост, но според условията, които ми налагаха тренировките. Толкова бързо се сближавахме, че това започваше да ме плаши. Тя не влизаше в плановете ми. Въпреки това ме привличаше все по-силно.

Чувствах се „изменник“ спрямо Джой, но пък никога не знаех кога тази енигматична млада жена ще се появи отново, ако изобщо се появеше. Джой беше идеалът, който ту долиташе, ту отлиташе от живота ми. А Линда беше реална, топла, любяща — и беше тук.

Треньорът беше в трескава възбуда, ставаше все по-взискателен и грижлив, но и по-нервен с всяка изминала седмица, която ни приближаваше към Националния студентски шампионат за 1968 в Тусон, Аризона. Ако спечелехме тази година, това щеше да е за пръв път на Университета ни и Хал щеше да постигне целта си от двадесет години насам.

Скоро се явихме на тридневни състезания срещу Университета на Южен Илинойс. До последната вечер на отборното първенство „Калифорнийският“ и „Южен Илинойс“ бяха напълно равностойни в тази най-оспорвана надпревара в историята на гимнастиката. Оставаха още три дисциплини, а „Илинойс“ водеха с три точки.

Това беше критичен момент. Ако трябваше да бъдем реалисти, можехме да се класираме на приличното второ място. Другата възможност беше да се целим към невъзможното.

Аз поне се целех към невъзможното, духът ми беше в готовност. Застанах пред Хал и отбора — моите приятели.

— Казвам ви, че ще спечелим. Този път нищо няма да ни спре. Да действаме!

Думите ми бяха най-обикновени, но това, което чувствах — една наелектризираност, или да я наречем, непоколебима решителност, зареди със сила всеки член на отбора.

Набирахме инерция като приливна вълна, засилвахме се по-бързо и по-мощно с изпълнението на всеки състезател. Публиката, до преди малко поодрямана, сега оживено се раздвижи, хората се навеждаха напред от местата си. Нещо ставаше, всички го усещаха.

Очевидно от „Илинойс“ също усетиха силата ни, защото започнаха да потрепват на ръчната стойка или да се олюляват при приземяването. Но преди последната дисциплина от състезанието те все още имаха цяла точка преднина, а висилката винаги е била силният им уред.

Накрая останаха двама гимнастици от Калифорнийския — Сид и аз. Тълпата притихна. Сид отиде до висилката, скочи и изпълни едно съчетание, от което на всички ни спря дъхът. Накрая завърши с най-високото двойно странично превъртане, което някой някога бе виждал в салона. Тълпата полудя. Аз бях последен от нашия отбор — упование и връх на напрежението за тях.

Последният състезател на „Илинойс“ се справи добре. Те бяха почти недостижими, но точно от това „почти“ имах нужда. Налагаше се да взема 9.8 за равенство, а никога не бях постигал толкова.

Ето я и нея, последната ми проверка. Умът ми преля от спомени: болката от онази вечер, когато бедрената ми кост се натроши на парчета, заклеването ми да се възстановя, предупреждението на доктора да забравя гимнастиката, Сократ и непрестанното ми обучение, нескончаемото тичане в дъжда, високо нагоре по хълмовете. И тогава усетих растяща сила, прилив на ярост към всички онези, които бяха казвали, че никога повече няма да мога да играя. Страстта ми се превърна в ледено спокойствие. Там, в този миг, моята съдба и бъдеще изглеждаха в равновесие. Умът ми се проясни. Емоциите ми преливаха от сила. Успей или умри!

С този дух и непоколебима решителност, на които се бях научил в малката бензиностанция през изминалите месеци, аз тръгнах към висилката. В салона нямаше и звук. Мигът на тишината, мигът на истината.

Бавно натрих талк на дланите си и проверих бинта на китките си. Пристъпих напред и поздравих съдиите. Като се обърнах към главния съдия, в очите ми блестеше простичко послание: „Ето го проклетото най-добро съчетание, което изобщо някога си виждал“.

Скочих към висилката и изтеглих крака нагоре. Залюлях се от ръчна стойка. Единственият звук в салона беше от моите ръце, които се въртяха около лоста, пускаха го, извиваха се, хващаха го, усукваха се.

Само движение — нищо друго не съществуваше. Нито океани, нито светът, нито звездите. Само висилката и един опразнен от мисли гимнастик — а скоро дори и те се стопиха в едното движение.

Добавяйки един елемент, който никога досега не бях изпълнявал на състезание, аз продължих нататък, преминавайки собствените си граници. Въртях се все по-бързо и по-бързо, засилвайки се за отскока в двойно странично салто с изпънато тяло.

Въртях се направо със свистене около лоста, подготвяйки се да се пусна и да отлетя в пространството, да се понеса, въртейки се, в ръцете на една съдба, която сам си бях избрал. Оттласнах се и изпънах крака, превъртях се веднъж, после втори път, леко ги присвих и разтворих, с изопнато за приземяването тяло. Бе настъпил мигът на истината.

Направих безупречно приземяване, което отекна из целия салон. Пълна тишина — и после адска лудница. 9.85: бяхме шампиони!

Треньорът ми се появи като от нищото, сграбчи ръката ми и започна диво да я разтърсва, като във възторга не се сещаше да я пусне. Съотборниците ми подскачаха и викаха, наобиколиха ме и ме запрегръщаха, някои от тях — с насълзени очи. Чак тогава чух аплодисментите да отекват сякаш надалеч и после все повече се усилиха. Едва сдържахме вълнението си по време на церемонията за награждаването. Празнувахме цяла нощ и осъмнахме в коментари за състезанието.

После всичко свърши. Отдавна бленуваната цел бе постигната. Чак тогава осъзнах, че аплодисментите, оценките и победите за мен вече не бяха същото. Толкова много се бях променил, дългото търсене на победата най-сетне бе приключило.

Беше ранната пролет на 1968 година. Колежанските ми години приближаваха към своя край. Какво щеше да последва — нямах представа.

Чувствах се сковано, когато се сбогувах с отбора си в Аризона и се качих на самолета обратно към Бъркли и Сократ… и Линда. Безцелно гледах облаците под нас, чувствах се напълно изцеден от всякакви амбиции. През всички тези години ме бе държала една илюзия — че щастието е в победата — а сега тази илюзия се бе изпепелила. След всичките ми постижения не бях по-щастлив, нито пък по-удовлетворен.

Накрая прозрях през облаците. Видях, че никога не се бях научил как да се наслаждавам на живота, а само как да постигам неща. През целия си живот бях зает да търся щастието, но така и не бях го намирал или, ако съм го намирал, не съм успявал да го задържа.

Отпуснах глава на облегалката, когато самолетът започна да се спуска. Погледът ми се замъгли от сълзи. Бях навлязъл в задънена улица и не знаех накъде да поема.