Вилхелм Мюлер
Липата

До кладенеца полски

липа издига стан,

аз в сянката й често

седял съм замечтан.

 

Едно любимо име

по нея съм дълбал;

то още ме изпълва

ту с радост, ту с печал,

 

И тази вечер късно

край нея минах пак,

затворих си очите

в притихналия мрак.

 

И сякаш зашептяха

листата й безброй;

„Ела при мене, момко,

тук чака те покой!“

 

Внезапно духна вятър,

във миг далеч отвя

той шапката ми лека

от моята глава.

 

Кога ли край липата

ще мина пак, не знам;

но все долавям шепот:

„Покой те чака там!“