Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sans Famille, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 93 гласа)

Информация

Корекция
Boman (2009)
Корекция
ultimat (2009)
Сканиране и разпознаване
ScanHeads

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Ектор Мало. Без дом

Издателство „Народна младеж“, 1988

Роман. Превод от френски: Йордан Павлов

Редактор: Анна Сталева

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Маглена Константинова

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мери Илиева

Френска. Първо издание. ЛГ VII. Тематичен номер 23 9537622511/6126–014–88

Дадена за набор м. декември 1987 г. Подписана за печат м. януари 1988 г.

Излязла от печат м. февруари 1988 г. Поръчка №153. Формат 84×108/32.

Тираж 100 000 броя. Печатни коли 31. Издателски коли 26,04. УИК 28,38. Цена 2,60 лв.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Без дом от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Без дом
Sans Famille
АвторЕктор Мало
Първо издание1878 г.
Франция
Оригинален езикфренски език
Жанрдрама
Виддетска литература

Издателство в България„Хемус“ (1920, 1942, 1946)
„Доверие“ (1928)
„Народна младеж“ (1956, 1971, 1976, 1988)
Ивета (1992)
Пан (1996)
ИК „Хермес“, 2006
Труд (2007)
ПреводачМара Михайлова (1920-1928)
Йордан Павлов (1956-1996)
Анета Тошева, Венера Атанасова (2006)
Гергана Манолова (2007)
ISBNISBN 978-954-528-762-6
Без дом в Общомедия

Без дом (на френски: Sans Famille) е роман, написан през 1878 година от френския писател Ектор Мало.

В него се разказва историята на малкия Реми, който е продаден на странстващия артист Виталис и обикаля Франция с трупата му от три кучета и една маймунка. През дългия си и труден път Реми се сблъсква с много хора и преживява най-различни приключения, но накрая успява да намери своето истинско семейство. Артистът умира, но Реми бива спасен от градинар, който ги открил близо до къщата си заринати от снега. Реми бива спасен след като е успял да се затопли от собствената топлина на едно от кучетата на име Капи. Книгата е екранизирана няколко пъти, за последно през 2000 година.

Галерия

Външни препратки

Тридесет и шеста глава
Капи — крадец

Прибрахме се чак привечер в „Двора на червения лъв“. Прекарахме целия ден в разходки из хубавия парк и в приказки, след като си купихме парче хляб и закусихме. Баща ми се беше върнал у дома, а майка ми бе станала. Никой от тях не ни смъмри за дългата ни разходка. Чак след вечеря баща ми ни каза, че имал да ни говори нещо и на двамата — на Матиа и на мене, — и затова ни повика край огнището, а това накара стареца да изръмжи — той решително пазеше свирепо своето място край огъня.

— Я ми поразкажете, как си изкарвахте прехраната във Франция? — попита баща ми.

Разправих му.

— Значи никога не ви е било страх, че можете да умрете от глад?

— Никога. Не само че си изкарвахме прехраната, но спечелихме пари и за крава — заяви самоуверено Матиа.

И на свой ред разказа как сме купили кравата.

— Та вие сте даровити момчета! — възкликна баща ми. — Я ми покажете какво умеете да правите.

Взех арфата и изсвирих една мелодия, но не своята неаполитанска песен.

— Добре, добре — рече баща ми. — А Матиа какво знае?

Матиа също изсвири една мелодия на цигулка и друга на корнет. На последната децата, които бяха насядали в кръг около нас, му ръкопляскаха.

— А Капи? — запита баща ми. — Какво прави той? Не вярвам, че само за удоволствие мъкнете със себе си куче. То трябва да умее да си изкарва поне хляба.

Гордеех се с дарбите на Капи не само заради него, но и заради Виталис. Накарах го да изпълни няколко номера от своя репертоар и той пожъна сред децата обикновения си успех.

— Та това куче е цяло състояние — каза баща ми.

В отговор на тая похвала аз изтъкнах, че Капи може да научи в кратко време всичко, каквото му се покаже, дори и неща, които кучетата обикновено не умеят да правят.

Баща ми преведе думите ми на английски и ми се стори, че добави няколко думи, които не разбрах, но които разсмяха всички, майка ми, децата, а също и дядо ми — той смигна на няколко пъти и извика fine dog, което значи хубаво куче. Но Капи не се възгордя от това.

— Щом е така — продължи баща ми, — ето какво ще ви предложа. Но преди всичко Матиа трябва да каже съгласен ли е да остане в Англия и иска ли да живее с нас.

— Желая да остана с Реми — отвърна Матиа, който беше много по-хитър, отколкото изглеждаше и отколкото се смяташе — и ще отида навсякъде, където отиде Реми.

Баща ми, който не можеше да отгатне какво се криеше в този отговор, изглежда, остана доволен от него.

— Щом е така — каза той, — ще се върна към своето предложение. Ние не сме богати и всички работим, за да живеем. Лете обикаляме Англия и децата отиват да предлагат стоката ми на тези, които не искат да си развалят спокойствието да идват при нас. Но зиме нямаме кой знае каква работа. Докато сме в Лондон, Реми и Матиа ще могат да свирят по улиците и не се съмнявам, че скоро ще спечелят добри пари, особено когато наближат коледните празници, които ние наричаме waits или бъдници. Но тъй като всичко на тоя свят ще трябва да се използува, Капи ще дава представления с Алън и Нед.

— Капи работи добре само с мене — възразих бързо аз, тъй като никак не ми се искаше да се разделям с него.

— Ще се научи да работи и с Алън и Нед, бъди спокоен, и като се разделите така, ще печелите много повече.

— Уверявам ви, че няма да направи нищо, пък и аз, и Матиа ще имаме по-слаби сборове. С Капи ще печелим много повече.

— Стига приказки — прекъсна ме баща ми. — Когато кажа нещо, трябва да се изпълнява, и то веднага, такъв е редът вкъщи. Трябва да се съобразяваш с него и ти както всички други.

Нямаше какво да възразя и замълчах. Но тайничко си помислих, че прекрасните ми мечти се оказаха печални и за Капи, както за мен. Щяха да ни разделят! Каква мъка и за двама ни!

Прибрахме се в колата, за да си легнем. Но тая вечер баща ми не ни затвори.

Когато си лягах, Матиа, който се събличаше по-бавно от мене, се наведе над ухото ми и ми пошепна със сподавен глас.

— Виждаш — рече той, — че този, когото наричаш свой баща, иска да му работят не само децата, но и кучетата. Това не ти ли отваря най-после очите? Утре ще пишеш на мама Барберен.

Но на следния ден трябваше да поучавам Капи. Прегърнах го и нежно, като го целувах често по коса, му обясних какво искам от него. Бедното куче, как ме гледаше, как ме слушаше! Когато подадох връвчицата му на Алеи, продължих да му обяснявам и то беше толкова умно, така послушно, че тръгна след двамата ми братя натъжено, но без да се противи.

А мене и Матиа баща ми поиска сам да ни заведе в един квартал, където имало изгледи да спечелим повече пари, и ние пресякохме целия Лондон, за да стигнем в една част на града, дето имаше само хубави къщи със сводове и колони на величествени улици, оградени с градини. По тия великолепни улици с широки тротоари не се срещаха вече бедни хорица, облечени в дрипи и с изпити лица, а само красиви госпожи с ярки дрехи, коли, които блестяха като огледала, прекрасни коне, карани от едри и дебели кочияши с напудрени коси. Прибрахме се късно в „Двора на червения лъв“, тъй като „Уест Енд“ е далеч от „Бетнал Грийн“, и е радост видях Капи, много кален, но в добро настроение.

Толкова бях доволен, като го видях, че след като го изтрих хубаво със суха слама, го увих в кожуха си и го сложих в моето легло. Кой беше по-щастлив — той или аз? Трудно можеше да се каже.

Така продължи няколко дена. Тръгвахме сутрин и се връщахме чак вечерта, след като изсвирвахме репертоара си ту в един, ту в друг квартал, докато Капи отиваше да дава представления под ръководството на Алън и Нед. Но една вечер баща ми каза, че на другия ден мога да взема Капи със себе си, тъй като Алън и Нед щели да останат вкъщи. Аз и Матиа бяхме много доволни и решихме да спечелим с Капи колкото е възможно повече пари, та занапред постоянно да ни го дават. Ставаше дума да си възвърнем Капи и двамата нямаше да пожалим сили за това.

И тъй, сутринта го натъкмихме както трябва и след закуската тръгнахме на път за квартала, където опитът ни беше показал, че „почитаемата публика развързва най-лесно кесията си“. За тая цел трябваше да прекосим целия Лондон, от изток на запад, през „Олд стрийт“, „Холборн“ и „Оксфорд стрийт“.

За нещастие от два дни мъглата не се беше дигнала и пречеше на успеха на нашето начинание. Небето или това, което се смята за небе в Лондон, беше облак златножълти пари, а по улиците се носеше някакъв синкав дим, който позволяваше да се види само на няколко крачки. Хора имаше малко, а тези, които биха ни слушали зад прозорците, нямаше да видят Капи. Лоши условия за добър сбор! И Матиа ругаеше мъглата, тая проклета fog, без да подозира каква услуга щеше да направи тя след малко и на трима ни.

Вървяхме бързо, а Капи тичаше по петите ни — задържах го, като му отправях от време на време по някоя и друга дума, което за него струваше повече и от най-здравата верига — и стигнахме „Холборн“, една от най-оживените търговски улици в Лондон. Изведнъж забелязах, че Капи го няма вече след нас. Къде беше отишъл? Чудно нещо! Спрях се, да го дочакам, като застанах в дъното на една алея, и му свирнах тихо, тъй като не можехме да виждаме надалеч. Бях вече неспокоен, боях се да не са ни го откраднали, когато той дотича, като държеше в муцуната си чифт вълнени чорапи и въртеше опашка. Постави предните си лапи върху мене и ми подаде чорапите, като ми казваше да ги взема. Изглеждаше много горд, както когато изпълняваше сполучливо някой от най-трудните си номера, и очакваше моята похвала. Това стана за няколко секунди и аз стоях изумен, когато изведнъж Матиа взе чорапите с едната си ръка, а с другата ме повлече в алеята.

— Да вървим бързо — рече той, — но без да тичаме.

Едва след няколко минути ми обясни това бягство.

— И аз като тебе стоях и се питах откъде са тия чорапи, когато чух един мъж да казва: „Къде е крадецът?“ Крадецът беше Капи, разбираш, нали? Ако нямаше мъгла, щяхме да бъдем арестувани като крадци.

Разбирах много добре. Изгубих за миг дъха си. Те бяха направили крадец от Капи, от добрия, честния Капи!

— Да се прибираме — казах на Матиа — и дръж Капи за връвчицата.

Матиа не ми продума нито дума и се прибрахме в „Двора на червения лъв“, като вървяхме бързо. Бащата, майката и децата седяха около масата и сгъваха платове. Хвърлих чорапите на масата — Алън и Нед се разсмяха.

— Ето един чифт чорапи — казах аз, — които Капи току-що открадна, защото са направили от Капи крадец. Мисля, че това е било на шега.

Треперех, като казвах тия думи, но никога не се бях чувствувал толкова смел.

— А ако не е на шега — попита баща ми, — какво би направил, моля?

— Бих вързал въже на шията на Капи и макар че го обичам много, бих го удавил в Темза. Не искам Капи да стане крадец, както не искам и аз самият да стана такъв. И ако зная, че това ще се случи някой ден, бих се удавил заедно с него още сега.

Баща ми ме погледна право в лицето и замахна от гняв, сякаш да ме убие. Очите му горяха, но аз не сведох поглед. Малко по малко сгърченото му лице се отпусна.

— Имаш право да мислиш, че е било на шега — рече той. — И за да не се повтаря вече това, отсега нататък Капи ще излиза само с тебе.