Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sans Famille, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 93 гласа)

Информация

Корекция
Boman (2009)
Корекция
ultimat (2009)
Сканиране и разпознаване
ScanHeads

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Ектор Мало. Без дом

Издателство „Народна младеж“, 1988

Роман. Превод от френски: Йордан Павлов

Редактор: Анна Сталева

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Маглена Константинова

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мери Илиева

Френска. Първо издание. ЛГ VII. Тематичен номер 23 9537622511/6126–014–88

Дадена за набор м. декември 1987 г. Подписана за печат м. януари 1988 г.

Излязла от печат м. февруари 1988 г. Поръчка №153. Формат 84×108/32.

Тираж 100 000 броя. Печатни коли 31. Издателски коли 26,04. УИК 28,38. Цена 2,60 лв.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Без дом от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Без дом
Sans Famille
АвторЕктор Мало
Първо издание1878 г.
Франция
Оригинален езикфренски език
Жанрдрама
Виддетска литература

Издателство в България„Хемус“ (1920, 1942, 1946)
„Доверие“ (1928)
„Народна младеж“ (1956, 1971, 1976, 1988)
Ивета (1992)
Пан (1996)
ИК „Хермес“, 2006
Труд (2007)
ПреводачМара Михайлова (1920-1928)
Йордан Павлов (1956-1996)
Анета Тошева, Венера Атанасова (2006)
Гергана Манолова (2007)
ISBNISBN 978-954-528-762-6
Без дом в Общомедия

Без дом (на френски: Sans Famille) е роман, написан през 1878 година от френския писател Ектор Мало.

В него се разказва историята на малкия Реми, който е продаден на странстващия артист Виталис и обикаля Франция с трупата му от три кучета и една маймунка. През дългия си и труден път Реми се сблъсква с много хора и преживява най-различни приключения, но накрая успява да намери своето истинско семейство. Артистът умира, но Реми бива спасен от градинар, който ги открил близо до къщата си заринати от снега. Реми бива спасен след като е успял да се затопли от собствената топлина на едно от кучетата на име Капи. Книгата е екранизирана няколко пъти, за последно през 2000 година.

Галерия

Външни препратки

Трета глава
Трупата на синьор Виталис

Цялата нощ навярно съм спал под впечатлението на мъката и страха, защото сутринта, когато се събудих, най-напред опипах леглото и се огледах наоколо, за да се уверя, че никъде не са ме отнесли.

Цялата сутрин Барберен не ми каза нищо и аз започнах да вярвам, че се е отказал от намерението да ме прати в приюта. Навярно мама Барберен му е говорила; тя го е убедила да ме остави.

Но когато удари дванадесет, Барберен ми каза да си сложа фуражката и да го последвам.

Уплашен, извърнах очи към мама Барберен, да я помоля за помощ. Но тя ми кимна крадешком, което означаваше, че трябва да слушам. Същевременно ме успокои с ръка: нямаше защо да се боя.

Тогава, без да възразя, тръгнах след Барберен.

Нашата къща е далеч от селото. Има не по-малко от един час път. Този час измина, без той да ми продума нито веднъж. Вървеше пред мене бавно, като накуцваше, без да помръдне глава, и от време на време се обръщаше изведнъж, за да види вървя ли след него.

Къде ме водеше?

Този въпрос ме тревожеше, макар че мама Барберен ми бе кимнала успокоително, и заради опасността, която предчувствувах, без да зная каква е, мислех да избягам.

Затова гледах да изостана. Като се отдалеча достатъчно, щях да се хвърля в някой ров и той нямаше да може да ме стигне.

В началото той само ми каза да не се деля от него. Но скоро навярно отгатна намерението ми и ме хвана за ръка.

Принуден бях да вървя след него — това и направих.

Така влязохме в селото и всички по пътя се обръщаха да ни изгледат, защото аз приличах на зло куче, което водят вързано.

Когато минавахме край кафенето, един мъж, който стоеше на прага, извика Барберен и го покани да влезе.

Барберен ме хвана за ухото, бутна ме да мина пред него и когато влязохме, затвори вратата.

Олекна ми. Кафенето не изглеждаше опасно място, пък и отдавна имах желание да прекрача прага му.

Кафенето, кафенето в странноприемницата „Света Богородица“! Какво ли можеше да бъде?

Колко пъти си бях задавал тоя въпрос!

Виждал бях да излизат от кафенето хора със светнали лица и треперещи крака. Като минавах край вратата му, често бях чувал викове и песни, от които трепереха стъклата.

Какво правеха там? Какво ли ставаше зад тия червени завеси? Сега щях да узная.

Докато Барберен се настаняваше на една маса със собственика на кафенето, който го беше поканил да влезе, аз седнах край огнището и се огледах наоколо.

В другия кът срещу мене седеше едър старец с бяла брада, облечен в странни дрехи, каквито никога не бях виждал.

На косите му, които падаха на дълги къдрици върху раменете, стоеше висока сива плъстена шапка, украсена със зелени и червени пера. Овчи кожух с вълната от вътрешната страна го пристягаше в кръста. Кожухът нямаше ръкави и през дупки при раменете ръцете излизаха облечени в кадифе, което някога трябва да е било синьо. Високи вълнени гетри стигаха до коленете му и бяха пристегнати с червени ленти, които се кръстосваха няколко пъти около краката му.

Той се беше изтегнал на стола си, подпрял брада на дясната си ръка. Лакътят му опираше на прегънатото коляно. Никога не бях виждал жив човек в такова спокойно положение — приличаше на един от дървените светии в нашата черква.

Край него три кучета, сгушени под стола му, се топлеха, без да мърдат: едно бяло рунтаво пале, един черен къдрав мъник и малка сива кучка с хитра и мила муцунка; бялото носеше на главата си вехта полицейска фуражка, закрепена под брадата му с кожен ремък.

Докато разглеждах учуден и с любопитство стареца, Барберен и собственикът на кафенето разговаряха тихо, но чувах, че става дума за мене.

Барберен казваше, че е дошъл в село, за да ме заведе при кмета — да издействува от приюта да му плаща за моята издръжка.

Значи това беше успяла да измоли от мъжа си мама Барберен и аз веднага разбрах, че ако Барберен има някаква облага от това, че ме държи при себе си, няма вече от какво да се боя.

Старецът, без да се издава, също се вслушваше в разговора. Изведнъж той протегна към мене дясната си ръка и се обърна към Барберен:

— Това дете ли ви пречи? — каза той с чуждо произношение.

— Да, то.

— И вие мислите, че управата на приюта във вашия окръг ще ви плаща за издръжката му?

— Че като няма родители и живее на мой гръб, все някой трябва да плаща за него! Мисля, че е справедливо.

— Съгласен съм, но вярвате ли, че онова, което е справедливо, винаги може да стане?

— Не, разбира се.

— Е, добре, аз съм твърдо убеден, че никога няма да получите издръжката, която искате.

— Тогава ще отиде в приюта. Няма закон, който да ме принуди да го държа в къщата си, щом не го искам.

— Навремето сте се съгласили да го вземете, значи поели сте задължение да го гледате.

— Но аз няма да го гледам и ако трябва, ще го изхвърля на улицата, за да се отърва от него.

— Може би ще се намери начин да се отървете веднага от него — каза старецът, като поразмисли — и дори да спечелите нещо от това.

— Ако ми кажете какъв е тоя начин, ще ви почерпя една бутилка, и то на драго сърце.

— Поръчайте бутилката и работата е наред.

— Положително?

— Положително.

Старецът стана от стола си и седна срещу Барберен. Странно нещо, когато стана, нещо шавна под кожуха му, но не можах да си обясня какво е: сякаш имаше куче под лявата си ръка.

Какво щеше да каже? Какво щеше да стане?

Проследих го с очи, страшно развълнуван.

— Вие искате това дете да не яде вече вашия хляб, нали? Или пък, ако продължава да го яде, да ви се заплаща?

— Точно тъй. Защото…

— О, причината, знаете, не ме засяга и няма защо да я зная. Достатъчно ми е да зная, че вие не искате вече детето. Щом е така, дайте ми го, аз ще се грижа за него.

— Да ви го дам!

— Та нали искате да се отървете от него?

— Да ви дам едно дете като това, едно толкова хубаво дете? Защото то е хубаво дете, погледнете го.

— Видях го.

— Реми! Ела тук!

Приближих се разтреперан до масата.

— Хайде, не се бой, момче — каза старецът.

— Погледнете — продължи Барберен.

— Не казвам, че е грозно дете. Ако беше грозно, нямаше да го взема. Изроди не ми трябват.

— Ех, ако беше изрод с две глави или поне джудже…

— Нямаше и през ум да ви мине да го пращате в приют. Знаете, че изродите струват пари и че може да се печели от тях, било като ги дадеш под наем, било като сам ги показваш. Но той не е нито джудже, нито изрод. Той е обикновено момче и не го бива за нищо.

— Бива го да работи.

— Много е слабичък.

— Той слабичък, хайде де! Силен е като мъж и е здрав и як. Ето — вижте краката му, виждали ли сте някога по-прави крака?

Барберен подигна панталона ми.

— Много са тънки — каза старецът.

— А ръцете му? — продължи Барберен.

— И ръцете като краката — може да върви, но няма да издържи на умора и глад.

— Той ли няма да издържи! Но пипнете, вижте, пипнете сам.

Старецът прекара костеливата си ръка по краката ми, като ги поопипа, поклати глава и се понамуси.

Присъствувал бях вече на подобен случай, когато търговецът дойде да купи кравата ни. Той също я пипа и опипва. Той също поклащаше глава и се мусеше: кравата не била добра, нямало да може да я продаде, и все пак я купи и я отведе. Дали старецът щеше да ме купи и да ме отведе? Ах! Мамо Барберен! Мамо Барберен!

За нещастие тя не беше тук да ме защити.

Ако не ме беше страх, щях да кажа, че снощи Барберен тъкмо това не ми харесваше — че съм нежен, че ръцете и краката ми са слаби; но разбрах, че такава намеса нямаше да ми помогне с нищо, само можеше да ми навлече някоя неочаквана плесница, и замълчах.

— Деца като него има много, това е истина — каза старецът, — само че той е градско дете. Напълно съм уверен, че никога няма да го бива за земеделска работа. Поставете го известно време пред ралото, да кара воловете, ще видите колко ще издържи.

— Десет години.

— Нито месец.

— Но вижте го.

— Вие го вижте.

Бях на края на масата, между Барберен и стареца, които ме бутаха един към друг.

— В края на краищата — каза старецът — ще го взема такъв, какъвто е. Само че няма да го купя, разбира се: ще го взема под наем. Давам ви за него двадесет франка годишно.

— Двадесет франка!

— Цената е добра и плащам предварително. Ще получите четири лъскави монети по сто су[1] и ще се отървете от детето.

— Но ако го задържа, приютът ще ми плаща най-малко десет франка месечно.

— Най-много седем или осем, зная цените, а ще трябва и да го храните.

— То ще работи.

— Ако смятате, че го бива за работа, нямаше да искате да го изпъдите. Хората не вземат деца от приюта заради издръжката, която ще получават, а да им работят; превръщат ги в слуги, които плащат, а не им се плаща. Повтарям, ако това дете беше в състояние да ви шета, щяхте да го задържите.

— Както и да е, винаги ще ми платят десет франка.

— А ако приютът, вместо да ви го остави, го даде на друг, няма да получите нищо; докато с мене няма такава опасност: стига само да протегнете ръка…

Той потърси в джоба си, извади оттам кожена кесия, взе четири сребърни монети и ги нареди звънко на масата.

— Помислете — викна Барберен, — че това дете има родители, които все ще го потърсят някой ден!

— Какво от това?

— Който го е отгледал, ще спечели нещо. Ако не разчитах на това, никога нямаше да го взема.

Тия думи на Барберен: „Ако не разчитах на родителите му, никога нямаше да го взема“, ме накараха да го намразя още повече. Какъв лош човек!

— И понеже не разчитате вече на родителите му — каза старецът, — го изхвърляте на улицата. И после към кого ще се обърнат родителите му, ако някой ден се явят? Към вас, нали, а не към мене, когото не познават?

— Ами ако вие ги намерите?

— Да се споразумеем тогава — ако някой ден се открият родителите му, ще си разделим печалбата, а давам и тридесет франка.

— Дайте четиридесет.

— Не. За работата, която ще ми върши, не може повече.

— А каква работа мислите да ви върши? Ако е до здрави крака — има здрави крака; ако е до здрави ръце — има здрави ръце. Което си е така, така е. Но все пак за какво смятате, че го бива?

Старецът погледна хитро Барберен и като допи виното си на малки глътки, каза:

— Да ми е дружина. Аз старея, а вечер понякога, след уморителен ден, когато времето е лошо, съм тъжен. То ще ме развлича.

— Вярно, че за това краката му са достатъчно здрави.

— Но не много, защото той ще трябва да играе, после да скача и да ходи, после, след като е ходил, пак да скача; с една дума, ще постъпи в трупата на синьор Виталис.

— А къде е вашата трупа?

— Синьор Виталис, както навярно предполагате, съм аз, а трупата — ще ви я представя, щом желаете да се запознаете с нея.

Като каза това, той разтвори кожуха си и взе в ръка някакво странно животинче, което беше притиснал с лявата ръка към гърдите си.

Това животинче няколко пъти беше повдигало кожуха, но то не беше кученце, както бях помислил. Какво можеше да бъде?

И животно ли беше?

Не знаех как да нарека това чудновато същество, което виждах за пръв път и което гледах с недоумение.

Бе облечено в червена блуза, по края със златен ширит. Но ръцете и краката му — то наистина имаше ръце и крака, а не лапи — бяха голи, само че тия ръце и крака бяха черни, а не бели или с цвета на тялото.

Черна беше и главата му, голяма почти колкото юмрука ми. Лицето беше широко и късо, носът — чип, с раздалечени ноздри, устните — жълти. Но онова, което най-много ме порази, бяха очите му, съвсем близо едно до друго, извънредно подвижни, блестящи като огледала.

— Ах! Проклетата маймуна! — викна Барберен.

Тези думи разсеяха недоумението ми, защото ако не бях виждал маймуни, бях чувал поне да се говори за тях. Тъй че пред мен се намираше не някакво черно дете, а маймуна.

— Ето първия член на трупата ми — каза Виталис, — това е господин Добродушко. Приятелю Добродушко, поздрави господата.

Добродушко сви пръсти, поднесе ги към устните си и изпрати на всички ни целувка.

— А сега — продължи Виталис, като протегна ръка към бялото пале — ето и втория. Синьор Капи ще има честта да представи своите приятели на уважаемите господа, които се намират тук.

При тая заповед палето, което досега не се беше помръднало, скочи бързо и като се изправи на задните си лапи, скръсти предните на гърдите си, после се поклони толкова ниско на господаря си, че полицейската му фуражка опря о пода.

След като поднесе вежливо почитанията си, то се обърна към своите другари и с едната лапа, докато другата продължаваше да държи на гърдите си, им даде знак да се приближат.

Двете кучета, които бяха вперили поглед в другаря си, скочиха веднага и като си подадоха предната лапа, както се подава ръка в обществото, пристъпиха важно шест крачки напред, после — три назад, и ни се поклониха.

— Този, когото наричам Капи — продължи Виталис — или Капитано на италиански, е началник на кучетата; той, като най-умен, им предава заповедите ми. Този млад красавец с черна козина е синьор Зербино, което значи „любезен“, име, което той заслужава във всяко отношение. А младата скромна особа е синьора Долче, прелестна англичанка, на която подхожда на пълно името „кротка“. С тези бележити артисти с различни звания имам честта да обикалям света и да си изкарвам прехраната кога добре, кога зле, според превратностите на съдбата. Капи!

Палето скръсти ръце.

— Капи, ела тук, приятелю, и бъдете така любезен, моля ви — те са благовъзпитани особи, с които говоря винаги учтиво, — бъдете така любезен да кажете на това момче, което ви гледа с ококорени очи, колко е часът.

Капи отпусна лапи, приближи се до господаря си, разтвори кожуха, бръкна в джоба на жилетката, извади оттам голям сребърен часовник, погледна стрелките и джафна два пъти ясно. После след тия две добре подчертани джафкания излая още три пъти ясно и отчетливо, но по-слабо.

И наистина часът беше два и три четвърти.

— Добре — каза Виталис, — благодаря ви, синьор Капи. А сега ви моля, поканете синьора Долче да ни достави удоволствие, като поскача на въже.

Капи бръкна веднага в джоба на палтото на господаря си и извади оттам едно въже. Даде знак на Зербино и той застана бързо срещу него. Тогава Капи му хвърли единия край на въжето и двамата започнаха важно да го въртят.

Когато движението стана правилно, Долче се спусна в кръга и заскача, вперила хубавите си нежни очи в очите на своя господар.

— Вие виждате — каза той, — че учениците ми са умни. Но умът може да се оцени напълно достойно само при сравняване. Ето защо включвам това момче в трупата си. То ще играе ролята на глупак и по този начин умът на моите ученици ще блесне повече.

— О! За да играеш глупак… — прекъсна Барберен.

— … трябва да имаш ум — продължи Виталис. — И мисля, че това момче ще има достатъчно ум, след като вземе няколко урока. Впрочем ще видим. Засега веднага можем да имаме доказателство за това. Ако е умен, ще разбере, че със синьор Виталис ще има възможност да се разхожда, да обиколи Франция и много други страни, да води свободен живот, вместо да върви след воловете, да ходи всеки ден в една и съща нива, от сутрин до вечер; а ако е глупав, ще плаче, ще крещи и понеже синьор Виталис не обича лошите деца, няма да го вземе със себе си. Тогава лошото дете ще отиде в приюта, където се работи много и се яде малко.

Бях достатъчно умен, за да разбера тия думи, но да разбереш нещо и да го изпълниш — са две напълно различни неща.

Наистина учениците на синьор Виталис бяха много смешни, много забавни, а навярно е и много забавно вечно да се разхождаш. Но за да тръгна с тях и да се разхождам, трябваше да напусна мама Барберен.

Вярно е, че ако откажех, можеше пак да не остана при мама Барберен — щяха да ме изпратят в приюта.

Тъй като стоях смутен, с насълзени очи, Виталис ме потупа леко с пръст по бузата.

— Ето — каза той, — детето разбира, щом не крещи. Разумът ще надделее в тая малка главица и утре…

— О, господине! — извиках аз. — Оставете ме при мама Барберен, моля ви се!

Но преди да довърша, прекъсна ме страшният лай на Капи.

В същото време кучето се спусна към масата, на която беше седнал Добродушко.

Маймунката беше използувала момента, в който всички се бяха обърнали към мене, беше взела тихичко пълната чаша на господаря си и тъкмо пиеше. Но Капи, който си отваряше очите на четири, бе забелязал хитрината на маймунката и като верен служител искаше да й попречи.

— Господин Добродушко — каза строго Виталис, — вие сте лакомник и крадец. Застанете там, в ъгъла, с лице към стената, а вие, Зербино, стойте на стража. Ако мръдне, плеснете го здравата. А вие, господин Капи, сте добро куче, дайте да ви стисна лапата.

Докато маймунката с глухо скимтене се подчиняваше, кучето, щастливо и гордо, протегна лапа към своя господар.

— А сега — рече Виталис — да си продължим работата. И тъй, давам ви тридесет франка.

— Не, четиридесет.

Почна спазаряването, но Виталис скоро го прекъсна.

— Детето навярно скучае тук — каза той. — Нека се поразходи в двора на странноприемницата и да си поиграе.

В същото време той направи знак на Барберен.

— Да, вярно — съгласи се Барберен. — Излез на двора, но не мърдай оттам, докато не те повикам. Иначе ще се разсърдя.

Нямаше как. Трябваше да се подчиня. Излязох на двора, но не ми беше до игра. Седнах на един камък и се замислих.

Съдбата ми се решаваше в тоя миг. Каква ли щеше да бъде? Тръпнех от студ и вълнение.

Двамата се пазариха дълго — мина повече от час, докато Барберен излезе на двора.

Най-после се зададе. Беше сам. Дали не идваше да ме вземе, за да ме предаде в ръцете на Виталис?

— Хайде — каза ми той — да вървим у дома.

У дома! Значи оставах при мама Барберен! Искаше ми се да го поразпитам, но не смеех, защото изглеждаше много сърдит.

Вървяхме, без да продумаме.

Но десетина минути преди да стигнем у дома, Барберен, който вървеше пред мене, се спря:

— Слушай — каза ми той, като ме дръпна грубо за ухото, — ако продумаш думичка за това, което чу днес, скъпо ще ми платиш. Тъй че внимавай!

Бележки

[1] Едно су — пет стотинки. Б.пр.