Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sans Famille, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 93 гласа)

Информация

Корекция
Boman (2009)
Корекция
ultimat (2009)
Сканиране и разпознаване
ScanHeads

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Ектор Мало. Без дом

Издателство „Народна младеж“, 1988

Роман. Превод от френски: Йордан Павлов

Редактор: Анна Сталева

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Маглена Константинова

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мери Илиева

Френска. Първо издание. ЛГ VII. Тематичен номер 23 9537622511/6126–014–88

Дадена за набор м. декември 1987 г. Подписана за печат м. януари 1988 г.

Излязла от печат м. февруари 1988 г. Поръчка №153. Формат 84×108/32.

Тираж 100 000 броя. Печатни коли 31. Издателски коли 26,04. УИК 28,38. Цена 2,60 лв.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Без дом от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Без дом
Sans Famille
АвторЕктор Мало
Първо издание1878 г.
Франция
Оригинален езикфренски език
Жанрдрама
Виддетска литература

Издателство в България„Хемус“ (1920, 1942, 1946)
„Доверие“ (1928)
„Народна младеж“ (1956, 1971, 1976, 1988)
Ивета (1992)
Пан (1996)
ИК „Хермес“, 2006
Труд (2007)
ПреводачМара Михайлова (1920-1928)
Йордан Павлов (1956-1996)
Анета Тошева, Венера Атанасова (2006)
Гергана Манолова (2007)
ISBNISBN 978-954-528-762-6
Без дом в Общомедия

Без дом (на френски: Sans Famille) е роман, написан през 1878 година от френския писател Ектор Мало.

В него се разказва историята на малкия Реми, който е продаден на странстващия артист Виталис и обикаля Франция с трупата му от три кучета и една маймунка. През дългия си и труден път Реми се сблъсква с много хора и преживява най-различни приключения, но накрая успява да намери своето истинско семейство. Артистът умира, но Реми бива спасен от градинар, който ги открил близо до къщата си заринати от снега. Реми бива спасен след като е успял да се затопли от собствената топлина на едно от кучетата на име Капи. Книгата е екранизирана няколко пъти, за последно през 2000 година.

Галерия

Външни препратки

Двадесета глава
Градинар

На другия ден щяха да погребат моя господар и бащата ми обеща, че ще ме заведе на погребението му.

Но на следния ден, за мое голямо огорчение, не можах да стана, защото през нощта ме хвана остра треска, която започна с тръпки и силен огън. Струваше ми се, че гърдите ме болят и че съм болен също като Добродушко след нощта, която прекара на дървото, в снега.

Всъщност аз имах остро възпаление, с други думи, белодробно възпаление, причинено от простудата през нощта, когато бедният ми господар загина.

Това гръдно възпаление ми даде възможност да оценя добротата на семейство Акен и особено — предаността на Етиенет.

Макар че обикновено бедните хора не са особено разположени да викат лекар, аз бях толкова тежко и опасно болен, че пристъпиха заради мене това правило, което е едновременно и вродено у тях, и навик. Повиканият лекар нямаше нужда от продължителен преглед и подробно описание, за да познае каква е болестта ми. Той заяви веднага, че трябва да ме занесат в болница.

Това беше всъщност най-простото и най-лесното нещо. Но бащата не се съгласи.

— Той е паднал пред нашата вратня — каза той, — а не пред вратата на болницата и затова ще трябва да го гледаме.

Лекарят оборваше с най-разумни думи това суеверно съждение, но не успя да го отклони. Решили бяха да ме оставят и ме оставиха.

И към всичките грижи на Етиенет се прибави и друга — тя стана болногледачка и ме гледаше внимателно и грижливо като същинска милосърдна сестра, без да прояви някога нетърпение или да забрави нещо. Когато биваше принудена да ме остави заради къщната работа, Лиза я заместваше и много пъти в треската си аз я виждах край леглото, устремила в мене големите си неспокойни очи. Унесен в бълнувания, мислех, че тя е моят ангел пазител, та й говорех, както бих говорил на ангел, и споделях с нея желанията и надеждите си. Оттогава свикнах неволно да я смятам за неземно същество, обкръжено с някакъв ореол, и бях напълно изненадан, като я гледах, че живее между нас, докато аз очаквах да я видя как отлита с големи бели криле.

Болестта ми беше дълга и мъчителна, с много усложнения, които биха отчаяли може би и родители, но не изчерпаха нито търпението, нито предаността на Етиенет. Няколко нощи тя трябваше да бди над мене, защото гърдите ме стягаха така, че ми се струваше, че всеки миг може да се задуша, и Алекси и Бенжамен я заместваха един след друг край леглото ми. Най-после почнах да оздравявам, но понеже болестта ми беше дълга и капризна, трябваше да чакам пролетта да раззелени ливадите в Гласиер, за да изляза от къщи.

Тогава Лиза, която не работеше нищо, зае мястото на Етиенет и тя ме разхождаше край бреговете на Биевр. Тръгвахме по обед, когато слънцето биваше най-топло, и като се държахме за ръка, вървяхме бавно, следвани от Капи. Тая година пролетта бе хубава и приятна или поне съм запазил хубав и приятен спомен за нея, а това е все едно.

Кварталът, който се намира между Мезон Бланш и Гласиер, е малко познат на парижаните. Смътно знаят, че там някъде има долинка, и понеже реката, която я напоява, е Биевр, казват и смятат, че тая долинка е една от най-мръсните и най-окаяните местности в околностите на Париж. Но това не е истина и местността е много по-хубава от лошата си слава. Биевр, за която много често съдят по това, което е станала по промишлен начин в предградието Сен Марсел, а не по това, което е в действителност във Вериер или Рьонжи, тече там или поне течеше по времето, за което говоря, под гъстата сянка на върби и тополи, а край бреговете й се разстилат зелени ливади, които възлизат леко до малки хълмове, осеяни с къщи и градини. Тревата е свежа и буйна през пролетта, паричките посипват с бели звезди изумрудения й килим, а сред разлистените върби, сред тополите, пъпките на които са намазани с леплива смола, птиците — косът, циганското славейче, сипката — прелитат и напомнят с песните си, че тук е още полето, а не градът.

Такава видях тая долинка — оттогава тя много се е променила — и впечатлението, което тя ми остави, е ярко в паметта ми както в първия ден. Ако бях художник, бих нарисувал завесата от тополи, без да забравя нито едно дърво — и големите върби с трънливо френско грозде, което се зеленееше над върховете им, впило корени в загнилия им дънер, и наклоните на укрепленията, по които се пързаляхме така хубаво, като се спускахме на куц крак, и Бют о Кай с вятърната си мелница, и двора „Сент Елен“, изпълнен с перачки, и дълбините, които замърсяват и заразяват водите на реката, и чифлика „Света Ана“, където горките луди, които обработват земята, минават край вас и ви се усмихват с тъпа усмивка — размахали ръце, те показват през полуотворената си уста крайчеца на езика си и грозно се кривят.

По време на нашите разходки Лиза, разбира се, не говореше, но, странно нещо, ние нямахме нужда от думи — гледахме се и се разбирахме така добре с очи, че и аз самият престанах да й говоря. Най-после силите ми се възстановиха и можех вече да работя в градината. Очаквах с нетърпение тоя миг, тъй като бързах да направя за другите това, което те правеха за мене, да работя за тях и да им се отплатя, доколкото ми позволяваха силите, за всичките грижи, които бяха положили за мене. Никога не бях работил — колкото и мъчителни да са дългите пътувания, те все пак не са продължителна работа, която изисква воля и усърдие. Струваше ми се все пак, че ще работя добре, мъжки, по примера на тези, които виждах около себе си.

По това време на годината на парижките пазари започваха да излизат шибои и тогава татко Акен отглеждаше шибои. Градината ни беше пълна. Имаше червени, бели, лилави — наредени по цветове, разделени под стъклените рамки така, че се получаваха цели редове чисто бели, а до тях други — чисто червени, което беше много красиво. А вечер, преди да ги покрием с рамките, въздухът биваше напоен с уханието на всичките тия цветя.

Работата, която ми възложиха според още незакрепналите ми сили, се състоеше в това, да дигам стъклените рамки сутрин, след като мине мраз, и да ги слагам вечер, преди да застуди. През деня трябваше да им пазя сянка със слама, която хвърлях отгоре, за да предпазя цветята от силното слънце. Тая работа не беше много трудна, нито пък много тежка, но беше доста продължителна, тъй като трябваше да дигам и свалям стотина рамки по два пъти на ден и да внимавам да им пазя сянка или да вдигам сламата според силата на слънцето.

През това време Лиза стоеше при колелото, което вадеше вода за поливане, и когато старата кобила с кожени наочници се уморяваше и забавяше крачките ей, тя я подканяше, като пляскаше с едно камшиче. Единият брат изливаше ведрата, а другият помагаше на баща си: така всеки си беше на мястото и никой не си губеше времето.

Виждал бях селяни да работят в моето село, но нямах никаква представа за усърдието, за смелостта и напрежението, с които работят градинарите в околностите на Париж, които са на крак, преди да изгрее слънцето, и си лягат много след като залезе, не си жалят силите и се трепят, докато капнат от умора, през целия дълъг ден. Гледал бях също да обработват земята, но нямах никаква представа какво може да се получи от нея, като не я оставят да си отдъхне нито миг. Добра школа изкарах у татко Акен.

Не останах за дълго при рамките. Силите ми се възвърнаха и изпитах задоволството да посадя и аз нещо в земята и още по-голямото задоволство да го видя как расте. То беше мое собствено дело, мое притежание, моя рожба и се гордеех с това — ето че бях способен за нещо, доказвах го, и друго, което ми беше още по-приятно — чувствувах го. Уверявам ви, че това чувство възнаграждава за много мъки.

Въпреки умората, която изпитвах при новото ми занятие, свикнах много бързо на тоя трудов живот, който толкова малко приличаше на скитническия ми чергарски живот. Вместо да тичам на воля както преди с единствената грижа да не се отклонявам от дългите пътища, сега трябваше да стоя затворен между четирите стени на една градина и от сутрин до вечер да работя здравата — с мокра риза на гърба и с лейки в ръце аз шляпах бос в калните пътечки. Но всички около мене работеха също така здравата. Лейките на бащата бяха по-тежки от моите, а ризата му беше по-измокрена от пот от нашите. Равенството в труда е голямо облекчение. И после, аз намерих тук това, което мислех, че съм загубил завинаги — семейния живот. Не бях вече сам, не бях вече изоставено дете. Имах свое собствено легло, имах свое собствено място на масата, където се събирахме всички. Ако Алекси или Бенжамен ме плеснеха по тила понякога през деня, аз забравях това веднага щом отпуснеха ръката си, както и те забравяха, когато аз им отвръщах със същото. А вечер около масата всички бяхме приятели и братя.

За да бъда справедлив, трябва да заявя, че нашият живот не беше само работа и умора. Ние си имахме и време за отдих и развлечение, кратко, разбира се, но затова пък по-приятно.

Неделен ден, следобед, се събирахме под една малка лозница, която опираше о къщата. Аз вземах арфата от гвоздея, на който тя висеше през цялата седмица, и двамата братя и двете сестри започваха да танцуват. Никой от тях не се беше научил да танцува, но Алекси и Бенжамен били веднъж на някакво сватбено увеселение в Мил Колон и запомнили горе-долу какво е кадрил. Тия спомени ги ръководеха. Когато се уморяваха да танцуват, караха ме да им изпея всичко, каквото зная, и моята неаполитанска песен продължаваше да прави силно впечатление на Лиза:

Fenesta vascia e patron a crudele…

Винаги когато й пеех последния куплет, тя се просълзяваше.

Тогава, за да я развеселя, играех някоя забавна комедия с Капи. За него също тия неделни дни бяха истински празници — те му напомняха за миналото и когато свършеше ролята си, на драго сърце би започнал отново.

Аз пък бях посветил тия неделни дни на Виталис. Свирех на арфата и пеех, сякаш той беше до мене. Добрият Виталис! С всеки изминат ден уважавах все повече и повече паметта му. Разбирах по-добре какво е бил за мене.

Така изминаха две години и понеже татко Акен ме водеше често със себе си на пазар, на цветарския кей, на Мадлен, на Шато д’О или при цветарите, на които носехме нашите цветя, лека-полека успях да опозная Париж и да разбера, че ако той не беше мраморният и златен град, както си представях, не беше и калният град, както си въобразих много прибързано при първото ми влизане в него през Шарантон и квартала „Муфтар“.

Видях паметниците, влязох в някои от тях, разхождах се по кейовете, по булевардите, в Люксембургската градина, в градината Тюйлери, в Елисейските полета. Видях статуи. Стоях удивен пред движещите се тълпи. Получих известна представа за живота в големите столици.

За щастие моето образование не се ограничи само с видяното и със случайните впечатления от разходките и обиколките ми из Париж. Преди да стане самостоятелен градинар, „таткото“ работел в разсадниците на Ботаническата градина, където се срещал с учени и студенти — връзките му с тях възбудили у него влечение към четене и учене. Няколко години той купувал със спестените си пари книги, а през малкото си свободно време четял тия книги. Когато се оженил и дошли децата, нямал вече свободно време. Преди всичко трябвало да изкарва насъщния си хляб. Зарязал книгите, но не ги изгубил и не ги продал, а ги прибрал в някакъв шкаф. Първата зима, която прекарах в семейство Акен, беше много дълга и градинарската работа не бе преустановена, но бе отложена за няколко месеца. Тогава, за да се запълнят вечерите, които прекарвахме край огнището, той извади старите книги от шкафа и ги раздаде на нас. Повечето от тях бяха съчинения върху ботаниката и историята на растенията с няколко разказа за пътешествия. Алекси и Бенжамен не бяха наследили от баща си любовта му към четенето и редовно, всяка вечер, разтваряха книжките си и заспиваха на третата или четвъртата страница. Не така сънлив и по-любознателен, аз четях, докато дойде време за лягане. Първите уроци на Виталис не бяха загубени — така си казвах, когато си лягах, и мислех за него с умиление.

Желанието ми да уча напомни на бащата за времето, когато той отделял по две су от залъка си, за да купи книги, и към тези, които бяха в шкафа, прибави още няколко, които ми донесе от Париж. Те бяха купувани безразборно или по увлекателните заглавия. Но в края на краищата те си оставаха книги и ако пообъркаха целеустремения ми ум, тази обърканост по-късно изчезна и запомних и още помня всичко, което беше хубаво в тях. Вярно е, че всяко четиво е полезно.

Лиза не знаеше да чете, но като ме виждаше задълбочен в книгите, щом остана някой час свободен, любопитствуваше да узнае какво ме увлича толкова много. В началото поиска да вземе тия книги, които не ми позволяваха да играя с нея, после, като видя, че въпреки всичко аз пак се залавях за тях, помоли ме да й чета, а накрая — да я науча да чете в книгите.

Благодарение на нейния ум и въпреки недъга й с помощта на зрението и слуха успях да се справя. Но тя винаги предпочиташе четенето на глас, което ни занимаваше и двамата. То беше нова връзка между нас. Съсредоточена, с вечно нащрек ум, несмущавана от леки и глупави разговори, тя навярно намираше в четивото онова, което трябваше да намери в действителност — развлечение и духовна храна.

Колко часове прекарахме така — тя, седнала пред мене и устремила поглед в мене, аз — с книга в ръцете! Често се спирах, като срещнех думи или откъси, които не разбирах, и я гледах. Понякога и двамата дълго мислехме, после, като не можехме да си обясним нещо, тя ми даваше знак да продължа с движение, което означаваше „по-късно“. Научих я да рисува, с други думи, да прави онова, което аз наричах рисуване. То трая дълго и беше трудно, но в края на краищата се справих горе-долу. Навярно съм бил доста безпомощен учител. Но се разбирахме, а доброто разбирателство между учител и ученик често пъти струва повече от дарбата. Каква радост беше, когато начерта няколко линии, по които личеше какво е искала да нарисува! Татко Акен ме целуна.

— Е — засмя се той, — не направих много голяма глупост, че те прибрах. Лиза ще ти благодари за това по-късно.

„По-късно“, с други думи, когато проговори, защото не се бяха отказали от мисълта да й възвърнат говора, само че лекарите бяха казали, че засега нищо не може Да се направи и че трябва да се чака някаква криза.

„По-късно“ беше и тъжният жест, който тя правеше, когато й пеех. Тя бе поискала да я науча да свири на арфа и много скоро пръстите й свикнаха да подражават на моите. Но тя, разбира се, не можа да се научи Да пее и това я ядосваше. Много пъти видях сълзи в очите й, които ми говореха за скръбта й. Но при нейния добър и мил характер скръбта не траеше дълго. Тя си избърсваше очите и с примирена усмивка правеше жеста, който означаваше „по-късно“.

Татко Акен ме бе приел като син, децата се отнасяха с мен като с брат и аз навярно бих останал завинаги в Гласиер, ако едно бедствие не промени внезапно още веднъж живота ми — писано било да не мога да бъда дълго време щастлив и когато мисля, че съм най-обезпечен и най-спокоен, тъкмо тогава независещи от волята ми събития да ме хвърлят отново в моя скитнически живот.