Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Корпорацията (2)
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

История

  1. — Добавяне (от автора)

Андерс Хорски се събуди от бебешкия плач, кънтящ в ушите му. Звукът идваше от източник, който сякаш се намираше точно над главата му. Той се изправи и седна на леглото, търкайки лицето си с длани. Искаше да изгони този плач — този адски плач, който го изкара от приятната прегръдка на съня. Изправи се и изпъна тялото си, което от напъна изпука два-три пъти. В стаята бе много тъмно и нищо не се виждаше. Дори двуминутното взиране в нищото не спомогна за разпознаването на някой детайл. Като слепец, познаващ добре обстановката, той заопипва студената стена за превключвателя на осветлението. Такъв нямаше. Как бе възможно такова нещо? Доколкото той познаваше човешките обичаи и нрави, трябваше да има превключвател за осветлението, та нали във всеки дом, във всяка стая, дори във всяко помещение, независимо дали беше за живеене или просто за съхранение на зимнина и ненужни вещи, имаше такъв.

Обзет от моментна фобия за безпомощност, той не можа да измисли по-добро решение от това просто да извика. Крясък, два, викове. Стаята, сякаш полупразна, отразяваше всеки звук и го трансформираше в зловещ стон. Преди да се усети, Хорски вече бе започнал да блъска по стената и да крещи още по-озверяло. Въпреки напъните му за някакво решение и изход от ситуацията, ясно беше, че няма да се измъкне от тази примка. В този момент на безпомощност той си помисли, че е на мястото на муха в паяжина. Тя бе свободна да се опитва да се откъсне от лепкавата материя колкото си искаше, но това разбира се бе невъзможно. Предвиждайки фаталния си край обаче, тя нямаше нито за миг да престане да се съпротивлява, до момента на страшната ръзвръзка: мига на нейната смърт и пиршеството на паяка-владетел на паяжината.

Нова порция плач порази слуха му и мъжът седна на каменния под. Ледени тръпки обходиха цялото му тяло, а сърцето му ускоряваше пулса си. Той усети, че гърбът започва да го боли от опитите му да се навре по-плътно до стената. Ярък лъч се спусна от тавана и се разстла около леглото, на което Хорски спеше допреди десетина минути. Той се преобразува в мека светлина и наподобяваше излъчването на пламъка на обикновена восъчна свещ. Във вече леко осветената стая Андерс Хорски видя малка кушетка. Точно така, това беше бебешко креватче.

То беше розово на цвят, изработено от някакво дърво, най-вероятно от чам. Приличаше на всички стандартни бебешки кревати, наподобяващи на затвор или на клетка за животни, със симетрично разположени една от друга пръчки и резки на определени места за придаване на изящност. През решетките на този псевдокапан за бебета можеха да се видят меки копринени завивчици, също розови на цвят, но не това наситено розово като боята на дървената част, а по-светло и приветливо. Леко размърдване под завивките накара Хорски да потръпне и да изпита моментен ужас. Цялата тази обстановка: полумракът, застоялият въздух, странният креват, който явно преди минути не беше там, където се намираше сега, странната светлина, изникнала от нищото — всичко това го караше да тръпне от ужас. Всичко беше много странно и някак невъзможно.

Андерс се огледа за някакъв изход. Искаше му се да избяга от тази зловеща стая, в която нямаше превключвател за осветлението. Мъждукащата светлина обаче не му разкри някакъв изход. Изглежда беше в някакво запечатано помещение като тези, в които затварят извънземните създания по филмите.

Хорски се изправи и направи крачка към бебешкия креват. За втора той не посмя и само надникна с огромно любопитство и притаен дъх. Не можа да види детска плът. Всичко, което се намираше под завивките, си оставаше там. Ако искаше да разбере какво се крие под квадратното парче коприна, трябваше да се приближи повече. Трябваше да открехне част от плата и да задоволи любопитството си.

С всяка изминала секунда светлината в помещението ставаше все по-оскъдна и мъжът знаеше, че ако продължи да бави неизбежното, отново щеше да настъпи мрак около него, а когато това се случеше, щеше да настъпи панически пристъп.

Хорски застана точно над креватчето, в което Нещото продължаваше да мърда и да се гърчи. Светлината отслабваше с всяка една секунда. Той посегна и се спря. Какво ли щеше да намери под завивката? Нямаше как да се досети, трябваше да провери собственоръчно. Той хвана парчето плат и го метна зад себе си. Светлината угасна и той припадна. Каквото и да се криеше под розовата завивка, то остана неразкрито.

 

 

Джон Сандърс потри очи и заопипва наоколо, търсейки ключа на нощната лампа. Потта се стичаше по цялото му тяло сякаш някой го бе полял с кофа вода. Косата му се бе омазнила от стичащащия се и засъхнал секрет и миризмата на развалени яйца безмилостно проникваше в ноздрите му. Нещо го тормозеше. Това едва ли бе фактът, че има нужда от баня и чисти дрехи. Тормозеше го нещо много по-жестоко от това. Най-накрая той намери копчето и го натисна, отпускайки успокоителна въздишка. Да! Нещо го мъчеше и не му даваше мира. Това нещо, СЪНЯТ. Сънят, който той сънуваше нощ след нощ. Сънят, който бе обсебил изцяло мислите му, съзнанието му и целия му живот за момента. Сънят, който беше така реален и нереален едновременно.

В началото за него това беше просто сън, нещо, което със ставането от леглото той трябваше да забрави. След като това не се случи, той си помисли, че е откъслечен спомен от случка, преобразена по този начин от собствения му ум, временно явление от нещо преживяно. Нещо, което си търси проводник, за да излезе навън и да успокои по-нататъшното му съществуване. Вече беше започнал да се надява да го изтрие от паметта си, ала само се надяваше.

Странното на сънищата бе, че понякога знаеш, даже си сигурен, че сънуваш, но това не те спира да трепериш от ужас и да се гърчиш в собствената си слюнка докато всичко не приключи с лъч светлина в очите или с гаден вкус в устата. Това също не ти пречи, след като се събудиш, да запиташ себе си дали това, което ти е филмизирал съня (защото в интерес на истината сънищата са си просто филм, който никога не си гледал и в който понякога има адски невероятни специални ефекти) не е възможно да се случи и в реалния живот — този, в който ти си участник (дали пряк или статист това си беше загадка).

Сандърс отвори очи и размазаната гледка започна да се прояснява. Беше в малка стая, в която почти нямаше мебели. Само едно шкафче, нощна лампа и леглото, на което лежеше. „Какво става?“ — помисли си той. Това не беше неговият апартамент. Това дори не беше неговото удобно легло, а просто някакъв твърд матрак. Гърбът го болеше, главата също започваше да го наболява. „Може би това е сън?! Да!“ — възкликна наум Сандърс. Стаята наистина беше тази от съня му. Същата празнота, обелен пожълтял таван, едва светеща нощна лампа и този звук. Звук, който би накарал всеки да потръпне и да разбере как се чувстват малките деца в стаите си нощем, изпълнени с всевъзможни шумове, скърцания и шепоти. Този хриптящ звук, наподобяващ последните мигове на див звяр, идваше от другата страна на вратата.

Сандърс се изправи. Имаше чувството, че е лежал цял живот и мускулите му са атрофирали. Поопъна се и се огледа за някакви чехли — нямаше такива. След това огледа себе си и установи, че е с пижама. „Ха, пижама“ — сякаш му стана весело. Той никога не слагаше пижама, когато спеше. Това за него беше нещо като табу. Просто не му бе приятно да носи дрехи, когато беше в леглото. Въпреки това при някакви странни обстоятелства той носеше такава и обяснение за това също не намираше. На всичкото отгоре даже бе и бяла на цвят. Каква липса на вкус!!!

Подът беше гладък и студен, а крачките му все по-бавни. Всичко това, тази обстановка, тази прилика със съня му, този звук. Искаше му се да си удари главата в стената и да се събуди на мекото си легло и да се засмее как се е уплашил от една шега, която умът му е изиграл. Стигна до вратата. Имаше малко прозорче, ала нямаше светлина от другата му страна. Колкото и да се взираше през него, Джон не успя да види нищо. Натисна бавно дръжката на вратата и остана доста изненадан. Беше заключена. В съня, който сънуваше, вратата никога не беше заключена — никога. Натисна по-силно, но това само му доказа, че няма да успее да отвори. Беше го страх да извика. Не знаеше какво ще се появи. Или може би знаеше и точно затова не искаше да вика.

Какво му оставаше. Да спи? Да се примири? Или…

Със силен шут Сандърс ритна вратата и изруга нещо почти неразбираемо. Силно ехо се разнесе в полупразната стая. От него Джон се подразни още повече и започна с ръце и крака да блъска и да ругае. Вратата беше масивна, направена от метал, и беше ясно, че за да се мине, през нея трябва да се използва ключ, или танк. Такива врати се използваха обикновено, за да задържат на всяка цена обитателите на помещението вътре в него. Сандърс блъскаше все по-силно и започна да го обзема силна болка. Ръцете му се овлажниха (дали от пот или от кръв не го интересуваше).

Прозорчето пред него светна и се чуха стъпки. Стъпки, които наближаваха бързо. Джон погледна през прозорчето, но не успя да види ясно отражение. Погледът му беше замъглен от ярката светлина, в която погледна рязко. Някой натисна дръжката на вратата и се чу шума на въртящия се ключ в ключалката. След секунди вратата се отвори и на прага й се озоваха двама високи и доста мускулести мъже. Бяха облечени в бели панталони и ризи. Приличаха на хигиенисти. Но едва ли бяха такива, бяха прекалено масивни, за да се занимават с такава посредствена работа.

— Сандърс, пак ли лудуваш? — засмя се единия и потупа палката на бедрото си. На процеждащата се през отворената светлина врата Джон видя лицата им. Бяха мъже на средна възраст, с гладко избръснати лица. Виждаше ги за първи път, но те явно го познаваха — знаеха името му.

— Кои сте вие? Къде съм, по дяволите? — Сандърс беше на ръба на нервен срив. Всичко това му идваше в повече. Първо стаята от съня му, обстановката, тази зловеща неизвестност… Сандърс просто не усети как се сгромоляса на земята. За първи път се срещна с тези двамата. Какви ли бяха те? Някакви нови герои в този безкраен кошмар, които се появяват ей така от нищото?

— Приятни сънища, принцесо! — каза вторият мъж и постави Джон на леглото. След това двамата „хигиенисти“ излязоха и единият от тях заключи вратата след себе си. — Пак ще бъде дълга нощ, Майк — добави той и, поклащайки глава, се отдалечи.

 

 

В съседната стая Хорски се бе завърнал към реалността. Сега в нея навлизаше светлина отвън. Той осъзна, че всъщност помещението не е запечатано. Може би поради слабата светлина (слабата призрачна светлина, от призрачната свещ, която остана невидима за окото), той не бе видял вратата и малкото прозорче, покрито със стоманена мрежа, през което сега се процеждаше жълтото „сияние“. Той се намираше на земята и осъзна, че сигурно се е стоварил на нея — припаднал е. Тялото му беше схванато от студенината на пода и всеки негов опит да се движи му донасяше неприятна порция болка.

Въпреки това той се изправи и погледна през малкото прозорче. Видя дълъг коридор, осветен от лампите по тавана. По него се влачеха двама, в бели дрехи, под които се намираха доста внушителни тела. Единият каза на другия:

— Не ти ли писва понякога, Майк? Всичката тази лудница наоколо.

— Не бих казал, Картър. Това за мен е перфектната работа. С какво друго бих могъл да се занимавам? Аз не успях да завърша дори гимназията.

— Да, така е, аз също, но винаги има алтернативи, дори и за хора като нас.

— Може би си прав, но мен ме устройва тази работа. Най-важното е, че ми харесва. Чувствам се добре тук.

— Знаеш ли, Майк, понякога ми се ще никога да не бях попадал в лапите на тази противна организация. Къде се намираме в момента, можеш ли да ми обясниш? На Земята ли сме или в космоса? В паралелен свят или в друго измерение?

— Престани с глупостите, Картър! — сряза го остро Майкъл Рандолф.

— Това не са глупости — защити се Уайт. — Не мисля, че да си играеш на Господ е глупост, откъдето и да го погледнеш.

Двамата продължиха по коридора, докато не се изгубиха от погледа на Хорски. Той не успя да долови нищо друго от техния разговор, но всичко, което чу го притесни особено. Какво беше това място? Затвор? Лудница? Единият от пазачите (или може би бяха санитари, едва ли бяха лекари, понеже споменаха, че не са успели да завършат дори гимназията) бе споменал, че не знае къде се намират — на Земята, в космоса, в паралелен свят или в друго измерение. Метафора ли бяха думите му или наистина мислеше това, което казваше?

Андерс Хорски за пръв път беше на това странно място. Може би преследвачите му от Корпорацията най-накрая го бяха хванали и го бяха хвърлили в тази бърлога, в която имаше само едно легло, едно нощно шкафче и някаква нощна лампа.

Светлината в коридора угасна. Тъмнина обгърна отново помещението. Андерс не усети нищо повече, сякаш бе робот и батерията му бе свършила.

 

 

Часовникът иззвъня и стаята се озвучи от приятната му мелодия. Часът беше седем сутринта и Джон Сандърс трябваше да става за работа. Той отвори очи и не можа да повярва на гледката. Беше отново в уютния си апартамент, в мекото си удобно легло, пред озарения от пролетната светлина прозорец на спалнята си. Първата мисъл, която му мина през ума, беше, че всичко, което преживя преди няколко часа, е просто поредният реалистичен сън от ужасяващата „поредица“, която изживяваше последно време.

Сън или не, в него се бе закотвило едно странно чувство, от което го побиваха тръпки. Понякога, когато човек се събуди, облян в пот и лиги, настръхнал до безобразие от някой кошмар, той знае, че всичко е било проекция на съзнанието му, но въпреки това е уплашен и вцепенен. Това е така, защото човешката психика е настроена на една такава честота, която винаги те навежда на мисълта, че лошото от кошмарите може да се прехвърли в реалността. Другият аспект на пренасянето на страха от сънищата в „будния свят“ е съпреживяването на обстоятелствата и действията, които се случват, докато сънуваш. Знаеш, че не е реалност, но за теб е достатъчно реално, за да те накара да трепериш и да стенеш; да те накара да го обмисляш няколко дни, след като се събудиш; да те накара да се страхуваш, докато накрая просто не го изтриеш от съзнанието си.

Сандърс стана и се огледа за чехлите си. Бяха точно до леглото, където ги беше оставил предната вечер, когато си лягаше. Меките и удобни сини чехли, които използваше от толкова години, че вече се бе привързал към тях. Отиде до банята за сутрешните рутинни процедури. След това си взе душ и се избръсна. Когато приключи с всичко това, взе ризата си от стола и я постави на себе си. Първата мисъл, която му мина през ума, беше за кафе и закуска. Тази мисъл като слънчев лъч озари затъмненото му от кошмари съзнание.

Джон Сандърс беше висок и мускулест мъж, около четиридесетте, с приятна външност и младолико лице. Очите му бяха тъмнозелени, а косата — къса и черна. Самото му излъчване подсказваше, че той е сериозен и спокоен човек. Не избухваше лесно, обмисляше всяка своя стъпка, правеше предварително планове за всяко едно нещо и обичаше да поставя всичко в ред. Той беше отгледан в сиропиталище и оттам знаеше колко грозен може да бъде животът и не съжаляваше за малките неуспехи, които съпровождаха ежедневието — и неговото, и това на останалите хора. Не познаваше истинските си родители и не помнеше нищо за тях. Те не му бяха оставили нищо, което би го упътило от къде произлиза той самият. Жената, която го оставила преди по-малко от четиридесет години в сиропиталището, била млада, на около двадесет години, с приятна външност и видими психически отклонения. Тя дошла в дома за сираци и го дала на първата видяна от нея възпитателка. Разменила няколко думи с нея и изчезнала.

Това беше единствената информация, с която Джон разполагаше за семейството си, и не знаеше дали е вярна, защото я беше научил от възпитателката си, а тя обичаше да си измисля разни истории, които да разказва.

Наричаха тази жена Мама Соня, защото тя бе като майка за сираците. Беше много възрастна жена, може би на повече от осемдесет. Имаше един странен тик, който караше хората да се чувстват неудобно в нейно присъствие, особено мъжете. Докато говореше, тя намигаше с лявото си око. Някои, които не я познаваха добре, я смятаха за изкуфяла и сенилна. Въпреки това тя бе добра възпитателка и учеше сираците на дисциплина и добри обноски. От нея Сандърс научи, че за да те приемат в обществото на интелектуалците, трябва да бъдеш безупречен откъм поведение, логика и съобразителност. Тя бе за него повече от майка, понеже беше единственият човек на света, на когото му пукаше за него тогава.

Въпреки добрият нрав на старицата-възпитателка, тя обичаше да си измисля или да си доукрасява истории. Например случаят с Ана Валдес — мексиканка, също изоставена като Сандърс в сиропиталището, долу-горе по едно и също време. Та тя беше разказала на останалите обитатели на приюта, че Ана е дъщеря на петролния магнат Чико Валдес — милиардер и интелектуалец. Говореше как той лично й е дал бебето, със сълзи на очи и я е помолил да се грижи за него, понеже по онова време още не бил богаташ, а просто беден мексиканец, решил да се пробва в страната на неограничените възможности, но жена му била починала и той не бил в състояние да отглежда дъщеричката си.

Разбира се това бе измислица или просто Мама Соня е останала с погрешното впечатление, че човекът, оставил й Ана Валдес, е бил именно Чико Валдес. Може би тя си съчиняваше това, за да вдъхне кураж на изоставеното момиче, че един ден може да бъде потърсена и да заживее един по-добър живот от този. Но както и да е, важното е, че не можеше да се вярва на думите на добродушната старица.

За щастие трудният живот в сиропиталището не бе озлобил Джон към обкръжаващите го околна среда и хора. Не го бе лишил от човешките черти и нрави. Сандърс бе възпитаван с еталонните способи, прилагани към всички сираци. Някои от хлапетата станаха престъпници, други скитници, а такива като Джон преуспяха. Понякога твърдението на хората, че средата определя какъв ще станеш, не бе в сила. Може би най-вече си оказваше влияние генетичният код, заложен във всеки от нас.

Джон Сандърс беше контактна личност, с добри маниери и чаровна усмивка. Лесно се приспособяваше във всяка компания и знаеше кога да си държи езика зад зъбите. Не беше от хората, които ръсеха глупости, за да спечелят вниманието на останалите, което често водеше просто до спечелване на осмиване и подигравки.

Някога се бе опитал да създаде семейство, но за жалост „начинанието“ му се провали. Вината не бе негова. Той бе готов, но избраницата не беше. Разделиха се като добри приятели, а той се зарече, че отново ще направи тази крачка, когато почувства със сърцето си, че е открил правилният човек. Въпреки че до момента не се бе появила Подходящата, той не беше изгубил надежда.

Часът беше осем и половина и Сандърс вече пътуваше с колата си за работа. Той работеше като музикален продуцент за „Ариа“ — малка компания собственост на Травис Смит, стар приятел и настоящ работодател на Джон. Работата на Сандърс включваше намиране на изпълнители, напътстването им в музикалния живот, творене и композиране на музика, изготвяне и сключване на договори. С две думи беше нещо като „пътеката към успеха“ за всички млади таланти. Той обичаше работата си и хората обичаха да работят с него, защото знаеше какво прави и знаеше как да го направи. Винаги се отнасяше сериозно към задълженията си и обръщаше подобаващото се внимание на всеки, с когото работеше. Не търсеше само комерсиалното и печелившото в изпълнителите, търсеше таланта. За него добрият музикант не бе този, който можеше да изсвири всичко, което някой друг е създал, а този, който можеше да създаде хубава музика. Разбира се и талантът да свириш добре не беше излишен в тази сфера.

Сандърс спря червения си Форд пред голяма едноетажна сграда, в която се помещаваше „Ариа“. В музикалната компанията не работеха много хора. Имаше само два офиса — този на Джон и този на шефа му Травис Смит. Останалото място бе заето от студиа и репетиционни помещения, които бяха обслужвани от специалисти в определените за този бизнес позиции — техници, миксатори, мастератори, сесийни музиканти и помощен персонал.

Джон погледна часовника си — беше девет часа. Пристигаше точно навреме. Когато влезе в сградата, първо се отби в офиса на Травис Смит. Почука на вратата и след гръмогласния отговор „ВЛЕЗ“ Сандърс отвори и видя ухиления си шеф да се клати в креслото си. Очите му бяха червени и подути сякаш цяла вечер не бе спал, а бе прекарал времето си пред някоя компютърна игра или пред телевизора.

— Как е, Джони, момчето ми? — попита Травис, който между другото беше висок и слаб мъж, с къса права черна коса, кафяви очи, на около четиридесет години, който от толкова години се занимаваше с този бизнес, че беше придобил този навик да се клати в стола си все едно танцуваше под някакъв музикален съпровод.

— Травис, изглеждаш ужасно! Пак ли си спал в офиса? — каза загрижено Джон.

— Джони, приятелю, просто е такова удоволствие да следиш класациите за млади изпълнители и все групи, които ние издаваме, да са на челните позиции.

— И затова не си се прибрал? Човече, имаш нужда от почивка. Прибирай се вкъщи и си почини. Аз ще се оправя днес, а утре ще ми помогнеш, става ли?

— Как да спя, след като банковата ми сметка е станала толкова голяма, че и жена ми не би могла да я изпразни — захили се шефът на успехите си в кариерата. — Май не аз изглеждам зле, а? — ухили се отново Травис. — Какво се е случило с теб, жребецо? Пак ли някоя знойна хубавица не те е оставила да спиш?

— Травис, отново имах кошмари.

Тези думи накараха собственика на музикалната компания да разкара ехидната усмивка от лицето си и да придобие един друг много по-сериозен вид. Травис не за първи път чуваше за проблемите на приятеля си и наистина се безпокоеше относно това. Колкото и несериозно да се отнасяше Джон към кошмарите си, шефът му знаеше, че без професионална намеса нещата нямаше да се променят. Това го беше накарало отчасти да поеме отговорност по проблема и беше открил човек, който можеше да помогне в случая, ала Сандърс все отказваше да се подложи на това лечение.

— Джони — каза Смит, — обещай ми, че този път ще отидеш при доктор Фалкнър. Крайно време е да погледнеш сериозно на нещата. Имаш нужда от помощ. Трябва да те види специалист. Това не може да продължава повече така. — Мистър Смит, както го наричаха подчинените му, наистина бе загрижен. Това си личеше съвсем ясно от гримасата, която се появи на измореното му лице.

— Добре де, Трави, дай телефона на тоя доктор и стига си ми натяквял вече. Ще отида, когато мога. Сега доволен ли си?

— Не, не съм доволен, Джони. Ще отидеш днес и то веднага, след като звънна на доктора и ти уредя час.

— Но, Трави…

— Няма „но“, приятелю. След като ти не се грижиш за себе си, е време някой друг да го направи.

Травис Смит вдигна телефонната слушалка и се обади в кабинета на психолога доктор Едуард Фалкнър, за да уреди час на Сандърс. Докторът потвърди, че може да приеме в този ден пациента и се разбраха за времето, в което Джон трябваше да отиде. Колкото и да не му се искаше, трябваше да го направи. Все пак това бе просто една визитация на някакъв си доктор. Не можеше да бъде толкова страшно. Като се замисли от какво се страхуваше все пак? Човекът трябваше да му помогне, а не да му навреди. Трябваше да се изправи пред врага, от който се криеше толкова дълго време — Кошмара. Но дали щеше да има сили да се пребори с него, все още не беше ясно.

 

 

Андерс Хорски пиеше кафето си в заведението на Тони на ъгъла на Осма, в центъра на Ню Йорк. Часът беше девет и навън кипеше от движение и живот. Хората вървяха по ежедневните си стъпки, кой насочен към работното си място, кой към някое приятно заведение за чаша кафе и мека кифличка, кой просто да подиша въздух. Някои изкарваха по честен начин прехраната си, други по не толкова честен. Някои се блъскаха като волове, за да нахранят семействата си и за да покрият сметките си, докато други по цял ден седяха в удобните си кресла, в очакване на мига, в който ще си приготвят поредната доза.

Хубавото на живота бе, че е неочакван. Дори тези, които твърдяха, че знаят какво следва, не смееха да отрекат този факт. Днес живееш добре — утре потъваш в калта, от която си мислил, че ще се предпазиш.

Хорски бе чул нещо предната нощ в съня си, което го накара да направи проучване. Беше хванал телефонния указател и разгорещено го разгръщаше. Трябваше да открие телефона на този човек, трябваше да се свърже с него. Може би той можеше да му подскаже нещо, да му загатне за случилото се предната нощ.

Ето го! Името! Беше в малко каре, оцветено в светлочервено, във формата на реклама, каквато си и беше. Идеално! Беше оставен и мобилен телефон на издирвания. Хорски беше доволен от откритието. Сега трябваше само да се обади. Но нека да е по-късно. Все още беше много рано. Сега беше време да се наслади на невероятно вкусната чаша горчиво кафе.

 

 

До настъпването на пълнолетието си Сандърс бе прекарал живота си в лишения, унижение, съревнование с останалите деца, както в училището, което посещаваше, така и в сиропиталището. Една постоянна борба за оцеляване, от която просто не можеше да се избяга. Той никога не получи нещо даром, всичко в живота си постигна сам. Обичаше училището, беше прилежен ученик с отличен успех и логическо мислене, неща, които рядко се срещаха в другите деца.

След завършването на гимназията той постъпи в музикално училище. За да се издържа, в началото Джон Сандърс работеше като музикант в джаз клуб. Някои от преподавателите му бяха забелязали невероятния му усет към музиката и го въведоха по-навътре в музикалните среди. Така се запозна и с Травис Смит, чийто баща — Чандлър Смит — ръководеше една от най-големите музикални компании по това време. Първоначално запознанството прерасна в познанство, след това в приятелство, след което Сандърс стана част от семейство Смит. Запознат с добрия нрав и очарован от таланта на младежа, Чандлър Смит предложи договор на Сандърс като инженер в едно от студиата на компанията. Беше ясно на всички, че този упорит млад мъж няма да стои със скръстени ръце. Постоянството и здравият труд му донесоха бързо издигане и създаване на авторитет и кариера.

След повече от петнадесет години отдаденост на музикалната индустрия, Джон Сандърс стана дясната ръка на директора и собственик на „Ариа“ — Травис Смит, наследил оттеглилия се от бизнеса свой баща. Макар да беше се превърнала от гигант в малка компания (седемдесет процента от акциите й бяха продадени, понеже Чандлър Смит трябваше да покрие дълговете си породени от страстта му към казината), „Ариа“ си оставаше традиция сред музикалните среди и постоянно запознаваше света с талантливи творци, които намираше и издаваше.

Колкото и да не искаше, Джон Сандърс се качи в колата си и я подкара към кабинета на доктора. След половинчасово шофиране той пристигна пред търсения адрес — „Колапс Авеню 66“.

— Започваме добре — засмя се на изказването си. Числото 66 му напомняше за числото на Дявола без последната трета цифра, която също бе 6.

Голяма решетъчна порта водеше до малка и спретната къща, с добре поддържана градинка. Освен свежа трева, бяха посяти красиви цветя и храсти. Миришеше приятно на люляк. Сандърс пое дълбоко въздух, излизайки от колата и насочвайки се към къщата.

Влезе през вратата и се озова в антрето, където на едно голямо бюро беше седнала млада жена, която веднага привлече вниманието на „пациента“. Тя бе някак си лъчезарна и усмихната. Имаше сини очи и руса права коса, а устните й бяха покрити с някакво светлорозово червило, което й предаваше още по-сексапилен вид. Няколко хубави неща му минаха през главата, след което добави:

— Добър ден, името ми е Джон Сандърс и имам уговорен час при д-р Фалкнър — думите му бяха последвани от предизвикателна усмивка. Момичето обаче не й обърна внимание и съвсем професионално му отвърна:

— Добър ден, господин Сандърс, докторът ви очаква. Моля, заповядайте — по държанието на секретарката, Джон усети, че явно докторът ще е приятен човек, щом тя си върши работата с такъв ентусиазъм. От тази мисъл на него му олекна и придоби един по-спокоен вид. Той почука на вратата и влезе. Вътре го посрещна човек на около петдесет, висок и слаб, със сиво-бяла коса. Мъжът беше с очила, които му придаваха още по-успокоителен вид. Двамата си размениха по един поздрав и докторът покани Джон да седне на стола.

— Господин Сандърс, моля — медикът го подкани да сподели темата, която бе причината за срещата им. Колкото и да не искаше да направи това, Джон знаеше, че рано или късно трябваше да потърси професионална намеса. Щом сънищата не спряха, той знаеше, че нещо не е наред. Знаеше, че сам няма да успее да се справи с всичко това, но не знаеше дали ако се обърне към някого, той ще може да му помогне. Това го плашеше и отчайваше още повече. С леко нежелание Сандърс започна:

— Имали ли сте някога сън, от който ви побиват тръпки и до ден днешен? Чувствали ли сте, че това вече сте го преживели и че се случва отново? Седяли ли сте на едно място, а всъщност почвате да падате рязко от огромна височина?

— Всъщност, да! — каза докторът и погледна в очите пациента си. — Всъщност в момента това се случва.

— Какво имате предвид? — учуди се Сандърс.

— Не помните ли стаята, мен, Керъл — Фалкнър се позасмя и продължи, ръкомахайки, сякаш се опитваше да покаже на събеседника си познати детайли в помещението. — Керъл е красивата ми секретарка, която вие така упорито заглеждате всеки път, като идвате тук. Нима сте способен да забравите това? Никой от моите пациенти не е толкова луд, че да не помни това ангелче, това творение на талантлив създател.

— Докторе, какви ги дрънкате, никога през живота си не съм виждал нито вас, нито секретарката ви, както и не съм посещавал това помещение. Всичко, което говорите в момента, са измислици, които явно са част от „лечението“, или просто вие имате по-голяма нужда от лекарска намеса и от мен.

Фалкнър отново се позасмя и стана от стола си.

— Но не разбирате ли, че това е поредният ви сън. Помислете малко. Бихте ли дошли при мен? Аз не мисля, че бихте. Вие толкова усърдно страните от хора като мен — така наречените специалисти.

Сандърс се замисли. Това, което докторът говореше, беше логично. Дали не бе заспал зад волана, докато изключваше радиото в колата? Дали въобще бе тръгнал за работа тази сутрин? Вече се зачуди дали все още притежаваше способността да различава реалността от съня.

— Аз съм дотук — възрази Джон и стана от стола, упътвайки се към вратата.

— Но моля ви — призова го Фалкнър. — Виждам, че сте умен човек, г-н Сандърс. Малко пациенти се сещат, че това е само психологически трик, от който мога да науча доста за вас от малко думи. Явно не се изгубвате в сънищата си както някои мои пациенти, на които честно да си кажа май им хлопат някои части. Но да продължим с работата. Разкажете ми какво точно сънувате най-често.

Сандърс се позамисли, намери подходящите моменти от сънищата си, които щяха да накарат доктора да придобие най-ясна представа, сглоби ги в малък макет и започна:

— Събуждам се в полупразна стая. Вътре има само легло, нощна лампа и малко тоалетно шкафче. В стаята е тъмно и зловещо. Чувам странен звук, който наподобява хриптене на животно. Разхождам се в тъмни коридори. Има и други стаи, но в тях не мога да вляза. Звуците са различни, но всички са достатъчно зловещи, за да се отървеш от сън за доста време. Искам да намеря изход, но имам чувството, че съм в лабиринт, от където излизане няма. По някое време се изгубвам в мислите си и се примирявам, че просто няма да изляза от там, което ме плаши най-много. Разбирате ли? Аз не намирам смъртта си в тези тъмни коридори и може би точно това ме плаши толкова много. Защото там, в съня ми, има нещо по-страшно от смъртта.

— Какво е то? — запита доктора, който слушаше внимателно и имаше вид все едно е хипнотизиран от разказаното.

— Не знам. Досега не съм се изправял лице в лице с него. Именно това ме плаши толкова много.

— Кога започнахте да сънувате тези неща, г-н Сандърс?

— Истината, докторе, е че не помня точно. Със сигурност знам само, че е от доста време.

— Имате ли член от семейството, който страда от някакво психично заболяване, някой, който е имал подобни проблеми като вашите?

— Не знам. Не познавам родителите си. Отгледан съм в сиропиталище и нямам представа от къде произлизам. Може и да имам, може и да нямам луди роднини.

Сандърс се замисли за тази опция. Ами ако наистина някой от семейството му не е бил с всичкия си? Това можеше да е заложено в него. Може би притежаваше ген, който да го предразполага към тези сънища, даже и по-лошо, може би бе възможно и той да започне да полудява, ако вече не бе започнал. До момента не се беше замислял за тази вероятност, която изглеждаше много правдоподобна. Опита се да я прогони от съзнанието си и попита:

— Какво е мнението ви, докторе?

— Засега ще ви изпиша леки успокоителни, които трябва да ви помогнат. Всичко това може да е в резултат на стрес, недоспиване, лошо хранене, случка от миналото, която не ви дава мира. Всичко може да е.

Доктор Фалкнър извади един лист от чекмеджето си и написа някои лекарства.

— Набавете си тези неща и ще се видим другата седмица. Записвам ви час и се надявам, като дойдете, от лошите сънища да не е останал и помен. Сега само мога да ви пожелая лек ден и успешно справяне с проблема. Довиждане.

— Довиждане, доктор Фалкнър. Беше ми приятно да поговорим. Чувствам се по-спокоен сега.

— Само още нещо, господин Сандърс — каза специалистът, подавайки рецептата. — Ако някой ви каже някога, че е член на Корпорацията, кажете му, че сте пациент на Едуард Фалкнър. Това може да спаси живота ви — докгорът се усмихна.

Джон Сандърс взе рецептата и излезе от кабинета на доктора, отговаряйки на усмивката му с усмивка. Той прие думите на този психолог-психиатър за шеговит намек. На излизане от сградата се ухили на чаровната секретарка и й пожела приятен ден. От думите на доктора той почуства облекчение. Възможно бе да е намерил корена на проблема. Все пак всичко може би беше една лоша шега от начина на живот, който водеше. Каза си, че ще обърне повече внимание на себе си и на навиците си. Реши да промени някои неща, действие, което се канеше да предприеме от доста време.

Нощта бавно измести деня и сякаш по график пое смяната си. Сега беше време тя да е на власт. Какво ли щеше да донесе тя на хората? Още сън или безсъние, още пари или нищета, още радости или несгоди, още раждания или убийства… Още, още, още… дали не и още кошмари? Сандърс изпи чашата с топло мляко и се упъти към леглото си. През остатъка от деня той беше настроен оптимистично за всичко. Настроението му беше приповдигнато, беше решил да започне по-здравословен начин на живот, лишен от недоспиване, лоша храна и спиртни напитки. Взе предписаните му лекарства и легна. Надяваше се тази нощ да премине в един друг свят на спокойните сънища, лишен от кошмарите. Надяваше се с всички тези промени да сложи край на страданието си. Заспа моментално. За жалост не провери пощата си, в която имаше поставен „бръмбар“ в един от пликовете. Този лош навик, да чете писмата си след няколко дни…

 

 

Мобилният телефон на Сандърс позвъни и той се събуди веднага. Не го беше изключил, понеже не очакваше, че някой би му се обадил. Погледна дисплея и видя, че го търси Травис Смит. Натисна бутона за приемане на разговора и от слушалката се чу гласът на шефа му:

— Джони, трябва веднага да дойдеш, веднага, идвай! — в гласа на Смит се усещаше огромна доза паника. Той не беше на себе си, явно беше в шок. Какво ли се бе случило с него? Сандърс се разтревожи. Все пак работодателят му бе най-близкият човек в живота му.

— Какво се е случило, Трави, колко е часът? За какво става въпрос, къде да дойда?

— Ела у нас — каза Смит и затвори телефона.

Сандърс изтръпна при мисълта, че нещо лошо се е случило и веднага стана да се облича. Погледна към часовника и видя, че е 4:25. „Какво ли се е станало?“ — запита се той. Ала докато не отидеше до дома на шефа си, нямаше да узнае. Затова побърза и след пет минути вече пътуваше към мястото на срещата в червения си Форд. Беше му неспокойно и напрегнато. Това чувство още повече се засили от усещането, че някой го следеше. През целия ден му се струваше, че е прикован от нечий поглед. Въпреки късния час, имаше коли. Сандърс не можеше да се усъмни в някоя просто защото е избрала същия път като неговия. Но това сега нямаше значение. Беше притеснен за това, което се е случило с шефа му.

След двайсетина минути пристигна и видя къщата, осветена от лампите вътре. Той изтича до вратата и позвъни. На прага се показа Травис и го прикани да влезе.

— Какво се е случило, Травис, кажи ми?

— Това, което желаеш най-много, Джони.

— Какво? — изуми се Сандърс.

— Открих причината за кошмарите ти. Няма да повярваш на какво се дължат.

— На какво, Травис, кажи ми, не ме измъчвай?

— Явно, приятелю, имаш брат.

— Какво, как разбра? Това да не е някаква шега, Травис?

— Не е шега, Джони. Истина е и съм сигурен, че ти е брат. Знаеш, че аз не бих се шегувал с теб в този час, особено пък на тази деликатна за теб тема.

— Как разбра след като не знаеш истинското ми име, името, което и аз не знам?

— Джони, тук не е необходимо име, за да разбера. Погледни — Травис подаде в ръцете на приятеля си снимка, на която сякаш бе самият той.

— Травис откъде взе тази снимка?

Травис Смит се засмя и продължи.

— Няма да повярваш как се сдобих с нея, наистина е невероятно, но е факт. Нали помниш бандата, на която предстои издаване на първия им албум?

— Да, „Симфоникс“. Какво общо имат те?

— Ами те искаха обложката на албума им да е с определена насоченост. Казаха ми идеята и аз им дадох свобода на действия. Единственото ми изискване беше да ми я пратят за одобрение. Тази нощ си проверих мейла и какво да видя, тази снимка цъфна пред очите ми? В началото си помислих, че е някаква шега и се обадих на мениджъра им да разбера какво става, но той ми каза, че с тази част се занимавал фотографа на бандата. Потърсих и него и той ми каза къде е направил снимката. След малко проучване и проведени телефонни разговори, в този късен час мога да ти кажа името на твоя брат близнак — Чарлз Хенсън.

Травис Смит отиде до кухнята, откъдето се върна с кана кафе и две чаши. Сандърс не знаеше дали съпругата му Хана и дъщеричката му Роуз са в къщата или са на гости на тъща му. Но сега това не го интересуваше. Светът му се бе преобърнал с това невероятно откритие.

— Чарлз Хенсън — звучи ми интересно. Какъв е той? Модел, артист, музикант? Трябва да е такъв щом се снима за обложки на албуми. — Сандърс потърси потвърждение в погледа на шефа си.

— Джони, брат ти е луд.

— Какво имаш предвид с това?

— Имам предвид, че брат ти е прекарал по-голямата част от живота си в лудницата.

Това не бе очакван отговор. Това даже беше невероятно неочакван отговор. По дяволите с всичко, тъкмо намираш злато и разбираш, че светът го е премахнал от списъка с ценностите.

— Тогава как се е снимал за обложката?

— Не се е снимал. Момчетата от групата искаха да имат наистина луд човек на обложката. Фотографът им е правил снимките за досиетата на пациентите в това лечебно заведение и с позволението на директора на лудницата имаме право да използваме снимката.

— Травис, искам да видя брат си. Къде се намира той? Още тази сутрин искам да отида на посещение. Той може да ме насочи към родителите ми, мога да открия семейството си.

— Не бързай толкова, Джони, няма да е толкова лесно. Брат ти е в психиатрична клиника „Камъкът“. Там няма посещения. Там е по-лошо и от затвор.

За съжаление Травис Смит беше прав. Камъкът не беше обикновена лудница, Камъкът беше истинска клетка за диви зверове, един вид затвор с най-висока степен на сигурност. Веднъж озовеш ли се там, няма излизане. Там се намираха не просто най-закоравелите престъпници или най-лудите хора, там се намираха грешките на природата. Водеха го психиатрична клиника, защото не можаха да намерят подходящо определение за такъв вид учреждение. Служителите в тази клиника обичаха да се шегуват помежду си с мотото, което бяха написали на дъската в стаята си за отдих: „В затвора влизат с доживотна, а тук влизат с доживотна за цял живот“. Това означаваше, че озовеш ли се в Камъка, животът ти е планиран завинаги. Там нямаше добро държание и предсрочно освобождаване, там влизаха хората с твърди диагнози. Хората, които нямаха шанс да се поправят.

Сандърс изпи кафето, което бе по-приятно и вкусно от медовина. Благодари на Травис за информацията, прегърна го на прага на вратата и го помоли да предаде поздравите му на съпругата си и дъщеричката си. Смит го помоли да шофира внимателно и го посъветва да почине няколко дена от работата. Джон се качи в колата и се насочи към дома си. Двадесетте минути обратно му се сториха като двадесет секунди. Той бе потънал в размисли и времето минаваше неусетно. Този път улицата бе пуста и една единствена кола бе по петите му, но за жалост той не бе в състояние да й обърне внимание.

 

 

Андерс Хорски седеше в колата си и слушаше с внимателно всичко, което малките колонки „споделяха“. „Бръмбарът“, който изпрати на Сандърс, беше доста усъвършенстван модел. Той имаше голям диапазон на чувствителност и беше програмиран да улавя дори и телефонните разговори. Хорски чу как собственикът на жилището отключи вратата на апартамента си и влезе в него. Бе време подслушването да започне — за добро или за зло.

 

 

Джон Сандърс затвори вратата зад себе си и седна на креслото пред компютъра. Нямаше намерение да си ляга да спи. Всичката тази информация „изгаряше“ мозъчните му влакна. Той не можеше да осъзнае дали това се случваше наистина или бе просто продължение на кошмарите му. Дали буден или заспал, дали в реалността или във фиктивния свят, той продължаваше да е жертва на този заобикалящ го странен свят. Дори буден той бе преследван от кошмарите. Спомни си за намека на доктор Фалкнър, че всичко това е сън. Въпреки това той пропъди тази мисъл. Не искаше да й се отдава.

Сандърс разтри очи и се загледа в монитора на компютъра. Мисълта, която го мъчеше откакто Травис Смит му каза за брат му, бе как да се добере до него? Как да се срещне и да говори с него? Как да измъкне нужната му информация? Той включи нощната лампа до компютъра, която му даде допълнителен запас от светлина и се намести удобно в креслото си. Трябваше да намери в интернет пространството всичката информация за „Камъкът“. Информация, която щеше да му бъде необходима, за да влезе там — по един или друг начин.

Претърсването започна. Сандърс се чувстваше като дететиктив, събиращ всичката възможна информация, която би му била необходима, за да разреши даден случай. В известна степен в момента той извършваше точно такава детективска работа. Попадна на някакъв уеб-сайт, чиято начална страница представляваше фронтална снимка на лечебното заведение. Над снимката с големи букви, в някакъв античен стил, пишеше: „Ако си за «Камъкът», не ти е нужно да го търсиш — той сам ще те намери“. Това звучеше като някоя тъпа реклама на агенция, която се занимава с недвижими имоти. Сякаш не бе лудница, а някакъв бизнес център, мол.

Сандърс натисна бутона за влизане в сайта, при което на екрана се показа съобщение, което гласеше, че предстои разработване. Всичко беше много странно. Той се върна на изображението на „Камъкът“. Изглеждаше едновременно и величествен, и зловещ. Беше ограден от огромна решетъчна желязна ограда, закрепена на каменни колони, висока над два метра, със заострени върхове. Около оградата имаше блато, което заобикаляше изцяло сградата, лишавайки я от всякакъв свободен достъп до нея. Явно придвижването се осъществяваше с лодка или подвижен мост.

Самият „Камък“ приличаше повече на старинен замък, отколкото на лечебно заведение. Представляваше огромна четириетажна сграда, изградена от камък (откъдето явно идваше и името), с величествени дървени врати и рамки на прозорците, които бяха малко и в малки размери, сякаш всякакъв допир с външния свят не бе желателен. Седем малки кули се издигаха от покрития със специални каменни керемиди покрив, които датираха отпреди няколко века, а все още бяха в перфектно състояние. Целият замък бе сиво-черен, тук-там оцветен в кафяво — предимно дървената част от структурата.

Всичко това представляваше една гледка, която би вдъхновила всеки писател, режисьор и дори сатанист, избрали пътя на ужаса в живота си. Тази мрачност, тази зловеща картина и злокобното усещане, което се прокрадва в зрителя. Щом само една снимка е способна да породи такива чувства и усещания, какво остава за физическия контакт?

Сандърс не откри адрес. Нямаше такъв. Но как е възможно това? Трябваше да се обади на Травис, за да го пита за номера на фотографа, направил снимките за досиетата на обитателите на лечебното заведение. Бяха изминали няколко часа откакто се прибра и започна своето детективско проучване и, когато погледна часовника на екрана на монитора си, установи, че минаваше единадесет. Това означаваше, че повече от шест часа е прекарал в търсене на информация за „Камъкът“ и единственото, което бе открил, бе само една снимка и някакъв глупав надпис върху нея.

Вдигна телефонната слушалка и набра номера на Травис Смит в офиса му. Определено шефът му трябваше да бъде там. Чу няколкото сигнала, които отброи апаратът, и след това:

— Ало.

— Здрасти, Трави, Джон е.

— Здравей, Джони, как си? — гласът му звучеше весел, но същевременно се усещаше и загрижеността, с която бе пропит.

— Добре съм, Трави. Искам да те помоля за една услуга и ти си единственият, който може да ми помогне.

— Всичко за теб, приятелю, просто кажи какво е.

— Фотографът, който е правил досиетата за „Камъкът“. Искам да говоря с него.

— Смятам, че може да се уреди. Ще проведа няколко телефонни обаждания и ще те уведомя за резултата.

— Благодаря ти, Трави.

— За нищо, Джони.

— Само още нещо — извика Сандърс, в изблик на просветление. Беше се сетил за нещо и искаше да попита шефа си, преди да е прекратил разговора.

— Слушам.

— Откъде си чувал нещата за „Камъкът“? Откъде знаеш всичко това, което ми каза преди няколко часа?

— Каза ми го фотографът. Той бе човекът, който ми прати снимката и ме уведоми за някои неща относно психиатричното заведение.

— Благодаря ти, Трави. Сещаш ли се как му беше името на този фотограф?

— Хорски нещо беше. Хорски, Хорски — Смит си го повтори няколко пъти, предизвиквайки паметта си да се отзове на призива за възвръщане на спомени, — Андерс Хорски. Точно така беше.

— Благодаря ти, Травис. Ще очаквам да се обадиш и да ме уведомиш за срещата с този фотограф.

— Няма проблем, приятелю. Приятен ден и легни да си починеш малко, ще ти се обадя веднага след работа.

— Довиждане.

Сандърс чу как хлопна слушалката от другата страна на линията и отново се зае с претърсване на интернет пространството за някаква информация относно „Камъкът“.

 

 

Утихването в стаята наведе Хорски на мисълта, че подслушваният от него е заспал. Беше нормално: не бе мигвал от доста часове. Както и той. Мислите му го напуснаха една по една и той също се отдаде на съня. И той имаше нужда от почивка като Сандърс, чието следене бе изцедило организмът му максимално.

Приятната мелодия на мобилен телефон го изкара от приятния сън…

 

 

Сандърс беше задрямал на стола пред компютъра, когато мобилният му телефон иззвъня. Без да поглежда дисплея, натисна бутона за приемане на разговора и каза едно беззвучно и прегракнало „ало“.

— Здрасти, Джони — това беше Травис.

— Здрасти, Трави — още сънен измърмори Сандърс.

— Имам лоши новини за теб, приятелю.

— Какво се е случило?

— Фотографът, за когото говорихме, с който искаше да се срещнеш. Изчезнал е. Звънях къде ли не. Явно аз съм бил последният човек, с когото е разговарял. Това беше някъде към два през нощта. Събудих го, Джони. Звучеше сънен. Прати ми снимката на мейла, поговорихме известно време, след което той каза, че си ляга. Но тази сутрин никой не го е виждал. Разбираш ли, сякаш се е изпарил. Няма го в апартамента, портиерът не го е виждал да напуска сградата, а той живее на седмия етаж и освен ако не е открил суперменските си способности да лети, няма как да излезе от там.

— Странни неща се случват.

— Така е, Джони. Пази се. Ако получа някаква информация, ще ти се обадя да ти съобщя.

— Добре, Трави, благодаря ти за всичко.

— Няма проблем, приятелю.

Още докато натисна бутона за прекратяване на разговора, мобилният апарат иззвъня. Отново, без да поглежда дисплея, Сандърс прие разговора и каза:

— Забрави да ми кажеш нещо ли, Трави?

Чу се обаче не гласът на собственика на музикалната компания, а друг, пресипнал и леко дрезгав:

— Господин Сандърс, ще ви чакам в кафето на Тони, на ъгъла на Осма. Бъдете там след половин час.

— Кой се обажда? Познавам ли ви, господине?

— Не ме познавате, но искате да се срещнем. Сега ви се отдава тази възможност. Както вече казах, след половин час в кафето на Тони.

— Мистър Хорски?

— Правилно — Джон чу как от отсрещната страна бе прекратена връзката. Силно съмнение го обгърна, но така или иначе любопитството надделя. Кафето на Тони беше на петнадесет минути път от апартамента му. Часът беше шест и десет. Той потегли натам.

Пристигна с десет минути по-рано от уговореното време, взе си кафе от бармана и седна на една затънтена масичка в тъмния десен ъгъл на заведението. Там беше по-спокойно и нямаше добра видимост от другите маси. Ако случайно някой бе решил да подслуша разговора им или да наднича — нямаше да успее.

Сандърс отпи от горчивото, но приятно кафе и усети глад. Като се замисли не бе слагал хапка в устата си от повече от двадесет часа. Съжали, че не прие предложените му от бармана бутерки и реши, че не е късно да поправи грешката си. Отиде до плота, поръча си една чиния от тях и връщайки се към мястото си, налапа една след друга три и усети приятния им сладникав вкус на конфитюр от малини и кокосови стърготини. Почувства как го облива приятната вълна на задоволството. Наслаждавайки се, мляскайки на бутерките, той установи, че някакъв човек е седнал на масата му. Това сигурно бе загадъчният господин, който му се бе обадил преди половин час. Стигна до масата, разположи се срещу него и попита:

— Вие ли сте Андерс Хорски?

Непознатият просто кимна в знак на съгласие. Сандърс почака няколко секунди, очаквайки странникът да каже нещо, но той не промълви и дума. Джон го изгледа, или поне това, което се виждаше от кръста нагоре. Беше млад мъж, на не повече от четиридесет, със светлокестенява коса и светлокафяви очи. Беше симпатичен и спокоен като статуя на гръцки герой.

— Искахте да се срещнем — поде Сандърс. — За какво точно?

— Не търсете „Камъкът“. Знам, че това е целта ви в момента, да откриете тази лудница — гласът на Хорски звучеше едновременно заповеднически и издаваше безпокойство.

— Какво имате предвид? — учуди се Сандърс.

— Днес искахте да се срещнете с мен, за да разберете къде се намира „Камъкът“, прав ли съм?

— Напълно, но доколкото разбрах вие сте бил по-ловък и от Невидимият. Никой не ви е виждал да напускате сградата си.

— Понеже не съм се прибирал в апартамента си повече от месец.

— Но какво говорите, господин Хорски? Предната нощ сте изпратил снимка на приятеля ми Травис Смит и сте говорили за „Камъкът“. Брат ми се намира там и ще направя всичко възможно, за да го открия. Наистина исках да се срещнем, за да ви попитам как да го открия, понеже никъде няма информация за него и…

— Момент — прекъсна го Андерс. — Каза, че предната нощ съм разговарял с приятеля ти.

— Да, така е.

— Това е невъзможно. Не съм разговарял с никакъв човек на име Травис Смит.

— Но вие сте му пратили снимката на брат ми, намирали сте се във вашия апартамент. Чарлз Хенсън, не си ли спомняте. Вие сте правил снимките, необходими за изготвянето на досиетата на обитателите на „Камъкът“.

— Това никога не се е случвало — отсече остро Хорски.

— Отричате, че сте фотографът, който е правил снимките за „Камъкът“?

— Да.

— Ами Симфоникс? Поне на тях, вие ли сте правил снимките.

— Да.

— Значи става въпрос за вас, не е някаква грешка — зачуди се за миг Сандърс, да не е объркал човека.

— Вие сте в опасност. Устроили са ви клопка. Трябва да тръгвам. Не съм в безопасност около вас.

— Това са глупости — изпротестира Сандърс. — Вие сте луд! Кой ще иска да ми устройва клопка. Аз съм просто един обикновен човек.

Андерс Хорски се изсмя, все едно искаше да каже: „По дяволите не знаеш колко грешиш, човече!!!“ и на глас прошепна:

— Чувал ли си за Корпорацията?

— Чух нещо — Сандърс веднага си припомни за наставлението на доктор Фалкнър да казва, че е негов пациент, но сметна, че това не е удачно в момента. — Какво за тях?

— Пази се от тях. Щом са организирали такава сложна манипулация, значи те искат, и то много. На твое място бих се покрил в миша дупка.

— Разкажи ми повече за тях.

— Мамка му, откриха ни — Хорски скочи като ужилен. Сандърс погледна какво се случва зад гърба на събеседника си и установи, че в заведението се оглеждат двама костюмара. Изглеждаха съмнителни на този фон. Той върна очите си към мястото, където трябваше да се намира Андерс, но него го нямаше. Сякаш се бе изпарил във въздуха. Странна работа.

Джон стана и се опита да остане в сянка по пътя си към изхода. Мина покрай двете скали в черни костюми и бели ризи, и с периферното си зрение видя как единият го посочи, а после го последваха. Ами сега?

Той хукна да бяга. Стигна до вратата, със силен шут я отвори и се озова на Осма, където последното, което видя, бе как мъж с палка го удари по главата. Единственото, което усети за последно, бе сладникавият парфюм на нападателя си.

Край
Читателите на „Дълъг кошмар за лека нощ“ са прочели и: