Едгар Бъроуз
Боговете на Марс (1)

Предговор

Изминаха дванадесет години, откакто положиха тялото на моя чичо, капитан Джон Картър от Вирджиния, далеч от очите на хората, в онзи странен мавзолей в старото гробище на Ричмънд.

Често съм се замислял върху необикновените инструкции, които той ми бе оставил за построяването на неговия величествен гроб, и особено върху онези части, които нареждаха той да бъде поставен в открит ковчег, а сложният механизъм, който управляваше болтовете на грамадната врата на гробницата, да бъде достъпен само от вътрешната страна.

Изминаха дванадесет години, откакто прочетох невероятния ръкопис на този забележителен човек; човек, който не помнеше никакво детство и който не можеше да каже дори приблизително своята възраст, който бе винаги млад, но бе друсал прадядото на моя дядо върху коленете си; този човек, който бе прекарал десет години на планетата Марс, който се бе борил за зелените хора на Барзум и против тях; който се бе борил за и против червените хора и който беше спечелил вечнокрасивата Дея Торис, принцесата на Хелиум, за своя жена и близо десет години е бил принц от династията на Тардос Море, Джедай на Хелиум.

Изминаха дванадесет години, откакто неговото тяло бе намерено върху стръмнината пред къщата му над река Хъдзън, и често пъти през тези години аз съм се чудил дали Джон Картър е умрял наистина, или отново броди из мъртвите морски дъна на тази умираща планета; дали не се е завърнал в Барзум, за да намери отворени строгите портали на мощната атмосферна инсталация тъкмо навреме, за да спаси милионите, които умираха от задушаване в онзи далечен ден, когато той бе захвърлен безпощадно през едно пространство от 76 милиона километра отново на Земята. Чудил съм се дали не е намерил своята чернокоса принцеса и малкия син, за които бе мечтал, че е с тях в царските градини на Тардос Море, очакващи неговото завръщане.

Или дали не е открил, че е отишъл твърде късно и по такъв начин се е озовал в един мъртъв свят? Или дали не е умрял и той най-после, за да не се върне никога, било на своята майка Земя, било на своя любим Марс?

В такива безполезни догадки се губех аз в една августовска вечер, когато старият Бен, моят слуга, ми донесе телеграма:

„Ела утре. Хотел Ралей Ричмънд.

Джон Картър“

Рано на другата сутрин взех първия влак за Ричмънд и след два часа бях въведен в стаята на Джон Картър.

Когато влязох, той стана да ме поздрави и неговата някогашна сърдечна усмивка озари красивото му лице. На вид не бе остарял нито с една минута и беше все още същият изправен, добре сложен тридесетгодишен войник. Неговите остри, сиви очи бяха незамъглени и единствените линии по лицето му бяха линиите на решителност и железен характер, който помнех от първата ни среща преди около двадесет и пет години.

— Е, племеннико — посрещна ме той, — какво чувстваш — че виждаш призрак, или че страдаш от последиците на твърде многото сиропи на чичо Бен?

— Мисля, че е от сиропите — отговорих аз, — защото несъмнено се чувствам чудесно, а може би ми влияе и това, че те виждам. Ти беше пак на Марс? Разкажи ми. А Дея Торис? Ти откри, че те чака и че е добре?

— Да, аз пак бях на Марс и… но това е дълга история, твърде дълга, за да ти я разкажа за краткото време, което имам, преди отново да тръгна. Аз научих тайната, племеннико, и мога да преминавам безбрежната пустота по своя воля, да пътувам между безбройните планети, както си искам. Но моето сърце е винаги в Барзум и докато е там, пазено от моята марсианска принцеса, аз се съмнявам дали някога ще оставя умиращия свят, който е моята любов.

Аз дойдох сега, защото обичта ми към теб ме накара да те видя още веднъж, преди да минеш завинаги в оня друг живот, който аз не ще позная никога. Макар да съм умирал три пъти, ще умра отново и тази нощ така, както само ти знаеш, че се умира, а аз не мога да узная…

Дори мъдрите и мистериозни терни на Барзум, който безброй векове е почитан, защото пази тайната на живота и смъртта в своите непристъпни крепости върху високите склонове на планината Отц, са в същото неведение, в каквото сме и ние. Аз доказах това, макар че едва не загубих живота си. Но ти ще прочетеш всичко в бележките, които писах през последните три месеца, когато бях отново на Земята.

И той потупа един издут портфейл, лежащ на масата до лакътя му.

— Зная, че се интересуваш, и вярвам, че и светът също се интересува, макар че той не ще повярва още много години. Да, дори още много векове! Земните хора не са напреднали дотам, че да проумеят нещата, които съм описал в бележките си.

Дай им, каквото искаш от тях, каквото мислиш, че не ще им навреди, но не се чувствай наскърбен, ако ти се смеят.

Същата нощ отидох на гробището с него. При входа на гробницата си той се обърна и стисна ръката ми.

— Сбогом, племеннико — каза Джон Картър. — Може никога да не те видя вече, защото се съмнявам дали ще мога някога да оставя своята жена и син, докато са живи, а продължителността на живота в Барзум често е повече от хиляда години.

Той влезе в гробницата. Голямата врата се затвори бавно със скърцане. Ключалката щракна. Оттогава аз не видях повече Джон Картър от Вирджиния.

Остана разказът за неговото второ завръщане на Марс, тъй както го реконструирах от огромните записки, които той остави на масата в хотелската си стая в Ричмънд.

Има много неща, които отхвърлих, които не посмях да разкажа. Но вие ще намерите разказа за неговото второ търсене на Дея Торис, принцесата на Хелиум, който е предаден дори по-забележителен от неговия първи ръкопис от мен на невярващия свят преди време и в който ние следвахме борещия се вирджинец през мъртвите морски дъна под луните на Марс.