Включено в книгата
Оригинално заглавие
La nausee, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 30 гласа)
Корекция
NomaD (2009 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция
stomart (2009)

При последната редакция е използвано второто издание на „Погнусата“ — изд. „Фама“, библиотека „Хексагон“ №7, 1993 г.

Приложеното изображение на корицата е от второто издание на „Погнусата“ — изд. „Фама“, 1993 г.

 

Издание:

Жан-Пол Сартр. Погнусата

Златна колекция XX век

ISBN 84–9819–120–3


Четвъртък следобед

„Господин Дьо Ролбон бил голям грозник. Кралица Мария-Антоанета на драго сърце го наричала «скъпи ми маймунчо». Независимо от това всички жени от двора били готови да му се отдадат не защото се правел на смешник като уродливия Воазнон[1], а заради неговия магнетизъм, от който и най-големите красавици изпадали в страстна самозабрава. Той интригантствал, изиграл твърде подозрителна роля в случая с огърлието на кралицата[2], поддържал редовни отношения с Мирабо-Тоно[3] и Нерсия[4], а сетне, през 1790 година, изчезнал. По-късно се появил в Русия, където явно е имал пръст в убийството на Павел I, а оттам поел на пътешествие из далечни страни, в Индия, Китай, Туркестан. Занимавал се с незаконна търговия, съзаклятничел, доносничел. В 1813 година се върнал в Париж. През 1816-а вече бил всевластен, тъй като успял да се сближи с Ангулемската херцогиня и да стане нейно доверено лице. Видела ли го, своенравната, скована от тягостни детски спомени старица се разведрявала и засилвала. Благодарение на нея в кралския двор всички играели по свирката му. През март 1820-а се оженил за госпожица Дьо Роклор — хубавичка осемнадесетгодишна девойка. Господин Дьо Ролбон тъкмо навършвал седемдесет; бил на върха на почестите, в разцвета на жизнения си път. Седем месеца по-късно към него отправили обвинение в държавна измяна, той бил задържан и хвърлен в тъмница, където починал след пет затворнически години, без делото му да е било гледано.“

С известна печал препрочетох бележката на Жермен Берже[5] Тези няколко реда се бяха оказали първото ми запознанство с господин Дьо Ролбон. Колко обаятелен ми се стори тогава и как начаса ми стана мил само от краткия откъс! Заради него, заради този човечец съм тук. Когато се завърнах от пътуванията, имах възможност да се установя в Париж или Марсилия. Но повечето от писмените свидетелства относно по-дългите пребивавания на маркиза в чужбина се намират в градската библиотека на Бувил. Ролбон е бил господар на имението Маром. Преди войната в това селище все още живеел един от неговите потомци, архитект на име Ролбон-Кампуире, който починал през 1912 година и завещал на бувилската библиотека твърде важни книжа: писма на маркиза, части от дневник, различни документи. Още не съм прегледал всичко.

Доволен съм, че открих тези свои бележки. От десет години не ги бях преглеждал. Имам чувството, че почеркът ми се е променил: преди е бил по-сбит. Колко ми допадаше господин Дьо Ролбон през онази година! Още помня една вторнишка вечер — цял ден бях работил в библиотеката „Мазарини“ и с помощта на кореспонденцията му от 1789–1790 току-що бях отгатнал по какъв ловък начин е изиграл Нерсия. Беше се мръкнало, вървях по авеню „Мен“ и на пресечката с улица „Гете“ си купих кестени. Примирах от щастие. Напушваше ме смях при мисълта за киселата физиономия, която Нерсия вероятно е направил след завръщането си от Германия. Образът на маркиза е като това мастило — избледнял е за времето, откак се занимавам с него.

Първо, никак не проумявам поведението му след 1801-а. Не че не разполагам с документи — писма, откъси от мемоари, поверителни доклади, полицейски архиви. Даже са твърде многобройни. Но всички свидетелства са някак неопределени, несъстоятелни. Между тях няма противоречия, но няма и съответствия; те сякаш не се отнасят до едно и също лице. Ала всички историци работят въз основа на подобни данни. Как ли подхождат? Дали съм по-съвестен, или по-малко умен от тях? Впрочем дори и така поставен, въпросът никак не ме вълнува. Та какво търся? Нямам представа. Дълго време личността на Ролбон като човек ме вълнуваше повече, отколкото замислената книга. Сега обаче тъкмо човекът… Човекът започва да ме отегчава. Милея за книгата, с напредването на възрастта сякаш нараства и желанието ми да я напиша.

Разбира се, може да се допусне, че Ролбон пряко е участвал в убийството на Павел I, а сетне е приел да изпълни за новия цар важна разузнаваческа мисия на Изток, като при това постоянно е изменял на Александър в полза на Наполеон. Не е изключено успоредно да е водил усилена кореспонденция с граф Д’Артоа[6] и да му е изпращал дребни сведения, за да го убеди във верността си: нищо неправдоподобно няма тук. През същата епоха Фуше[7] се е впуснал в далеч по-сложна и опасна игра. А не е и чудно маркизът от свое име да е доставял пушки за азиатските княжества.

Е, да, така е — може да е правил всичко това, но доказателства няма: почвам да вярвам, че никога нищо не може да се докаже. Хипотезите са убедителни и съобразени с фактите, но ми е пределно ясно, че изхождат от мен, че са просто способ да придам цялост на познанията си. Никакъв проблясък, който да дължа на Ролбон. Бавни, лениви, досадни, фактите насила се подчиняват на реда, който искам да им наложа, но той си остава извън тях. Имам чувството, че работата, която върша, засяга областта на чистата измислица. Пък и съм сигурен, че герои от роман биха изглеждали по-правдиви и във всеки случай по-забавни.

Бележки

[1] Воазнон, Клод-Анри дьо Розе (1708–1776) — френски абат, приятел на Волтер, автор на стихове и драми. — Б.пр.

[2] Известна скандална афера във Франция (1784–1786), предизвикана от самозваната графиня Дьо Ла Мот — мошеничка, внушила на дворцовия свещеник кардинал Дьо Роан, че Мария Антоанета желаела да притежава едно обявено за продан огърлие на стойност над милион и половина лири. Убеден, че така ще си спечели благоволението на кралицата, кардиналът от нейно име взел накита от бижутерите и го връчил на графиня Дьо Ла Мот, която уж трябвало да го предаде на Мария Антоанета. Огърлието обаче изчезнало и тъй като не било платено, избухнал скандал, на който била дадена широка гласност. Кардиналът бил изпратен на заточение, а графиня Дьо Ла Мот — хвърлена в тъмница. Според една разпространена теория случаят е бил скалъпен от дворянин, враждебно настроен към Мария Антоанета, за да бъде тя злепоставена в очите на краля и на поданиците. — Б.пр.

[3] Мирабо, Андре Бонифас Луи Рикети (1754–1792) — по прозвище Тоно (Бъчва) заради склонността си към пиянство и дебелината си. Депутат в Генералните щати, той впоследствие емигрира и заговорничи против Франция. — Б.пр.

[4] Нерсия, Андре-Робер (1739–1800) — френски писател, волнодумец. — Б.пр.

[5] Жермен Берже — „Мирабо-Тоно и неговите приятели“, стр. 406, бележка втора. Издателство „Шампион“. — Бележка на издателя.

[6] Граф Д’Артоа (1757–1844) — брат на Луи XVI, след реставрацията крал на Франция под името Шарл X. — Б.пр.

[7] Фуше, Жозеф (1759–1820) — френски политически деец и държавник, министър на полицията при Наполеон I. — Б.пр.