Жан-Пол Сартр
Погнусата (22)

Следобед

Миналата година, когато за пръв път посетих бувилския музей, портретът на Оливие Блевин някак ме озадачи. Недоглеждане в пропорциите? В перспективата? Не бих могъл да определя, но си имах едно наум — нещо явно куцаше у изобразения на платното депутат.

Оттогава неведнъж съм ходил да го разучавам. Просто не ми даваше мира. Не ми се щеше да приема, че Бордюрен, носител на Римска награда^[1] и на шест ордена, е допуснал рисуваческа грешка.

Днес подир обед обаче, докато разлиствах стари годишнини на „Бувилски сатирик“, жълто вестниче, чийто собственик през войната бил обвинен в държавна измяна, истината внезапно ми се разкри. Незабавно напуснах библиотеката и поех към музея.

Забързано прекосих сумрачното преддверие. По черно-белия плочник стъпките ми не вдигнаха никакъв шум. Около мен гипсово многолюдие кършеше ръце. Пътьом съгледах през два широки прохода попукани делви и съдини, боядисан в жълто и синьо сатир върху поставка. Беше зала „Бернар Палиси“^[2], отредена на керамиката и приложните изкуства. Мен обаче грънчарството не ме вълнува. Мъж и жена в жалейни дрехи почтително разглеждаха глинените изделия.

Над входа към голямата зала — назована „Бордюрен — Рьонода“ в чест на двамата художници — отскоро навярно бяха окачили голямо, непознато за мен платно. Подписано бе с името Ришар Севрен и се наричаше „Смъртта на ергена“. Беше дарение от държавата.

Гол до пояс, със зеленикава кожа, както подобава на смъртник, ергенът бе проснат на разхвърляно легло. Усуканите чаршафи и завивки свидетелстваха за дълга агония. Усмихнах се, понеже се сетих за господин Фаскел. Той поне не бе сам: дъщеря му го наглеждаше. А слугинята от платното, нахакана жена с похотливи черти, вече бе издърпала едно от чекмеджетата на скрина и броеше жълтици. През отворената врата на стаята се виждаше човек с каскет, който чакаше в полумрака, а от устните му висеше цигара. До стената котка тихомълком лочеше млякото си.

Този човек бе живял само за себе си. По силата на сурово и заслужено възмездие никой не бе дошъл край смъртния одър да склопи очите му. Картината ми отправяше последно предупреждение: още беше време, можех да се върна назад. Но отминех ли я, то нека знам, че от хората, изобразени на сто и петдесетте портрета в голямата зала, където се канех да вляза, никой не бе починал незадомен, с изключение на неколцина младежи, без време покосени от смъртта, и на игуменката — директорка на сиропиталище; никой не бе останал без челяд, без наследници, без последно причастие. В деня на смъртта си тези люде, както всякога, са били на чисто с бога и с мирската власт и безметежно са угаснали, за да предявят в отвъдното искането си за дял от вечност, който им се полага по право.

Защото на тях по право им се бе полагало всичко: живот, работа, богатство, власт, почит и в заключение — безсмъртие.

За миг останах вглъбен, сетне влязох. Един пазач дремеше край прозореца. Златиста светлина проникваше през стъклата и пръскаше отблясъци по платната. В голямата четвъртита зала нямаше жива душа освен някаква котка, но щом влязох, тя се подплаши и побягна. Върху себе си обаче почувствах погледите на сто и петдесет чифта очи.

Тук бяха всички представители на бувилското висше общество от 1875 до 1910 година, мъже и жени, добросъвестно изрисувани било от Рьонода, било от Бордюрен.

Мъжете построили „Света Сесил“. През 1882-а учредили Федерацията на корабопритежателите и търговците в Бувил, „за да сплотят в могъща сила всички благонамерени люде, да допринесат за делото на националния подем и да осуетят кроежите на подклаждащите размирици партии…“ Те превърнали града в най-добре оборудваното френско търговско пристанище, пригодено за разтоварване на въглища и дървен материал. Преустройството на кейовете в широчина и дължина е тяхна заслуга. Благодарение на усилията им морската гара се разраснала до необходимото, а чрез упорито изгребване на дъното дълбочината на пристанищните води достигнала при отлив десет метра и седемдесет сантиметра. От пет хиляди бруто регистър тона през 1869-а товароподемността на рибарските кораби за двадесет години се повишила на осемнадесет хиляди. Знатните люде всеотдайно подпомагали най-достойните сред тружениците да се издигат в обществото и по собствен почин основали различни школи за техническо и професионално обучение, които процъфтявали под височайшето настоятелство. Смазали прословутата стачка на докерите през 1898 година, а през 1914-а отдали синовете си на отечеството.

Жените, достойни спътнички на тези поборници, положили устоите на повечето благотворителни дружества, сиропиталища и приюти. Ала те преди всичко били съпруги и майки. Отгледали прекрасни рожби и ги напътствали какви са задълженията и правата им, как да живеят богоугодно и да тачат традициите, създали Франция.

Общата окраска на портретите биеше на тъмнокафяво. Ярките цветове са били отречени от съображения за приличие. Все пак в портретите на Рьонода, изобразяващи предимно старци, белоснежните коси и бакенбарди се открояваха на мрачния фон, а ръцете бяха прекрасно възпроизведени. У Бордюрен, който по-малко е изпипвал детайлите, те не бяха на такава висота, но пък колосаните яки искряха като бял мрамор.

Беше много горещо и пазачът тихичко похъркваше. Огледах стените наоколо: видях ръце и очи; тук-там слънчев лъч прибулваше едно или друго лице. Понечих да се отправя към портрета на Оливие Блевин, но нещо ме спря: от висините видният търговец Паком ме пронизваше с ясния си взор.

Стоеше прав, леко отметнал глава, а в пръстите си, отпуснати по шева на бисерносивия панталон, държеше цилиндър и ръкавици. Неволно му се възхитих. У него не съзирах нищо недодялано или достойно за порицание: малки стъпала, изящни ръце, широки като у борец плещи, сдържана елегантност с нотка на фантазия. Той любезно излагаше на показ пред посетителите ведрото си лице без ни една бръчица; по устните му дори витаеше сянка на усмивка. Ала сивите му очи не се смееха. Навярно бе на около петдесет години, но изглеждаше млад и свеж като на тридесет. Хубавец.

Отказах се да търся слабото му място. Той обаче не ме остави на мира. В очите му прочетох трезва и неумолима присъда.

Тогава осъзнах всичко, което ни разделяше: каквото и да си мислех за него, то не го засягаше, мнението ми бе чисто и просто психологически анализ, както в романите. А неговата преценка ме пробождаше сякаш с меч и поставяше под въпрос дори правото ми на съществуване. Така и беше, открай време си давах сметка: аз нямах право да съществувам. Бях дошъл на бял свят по силата на случая и съществувах подобно на камък, на растение, на микроб. Моят живот вирееше произволно и напосоки. Понякога ми отправяше смътни знаци, но друг път долавях само нестройни звуци.

 

Ала за покойния хубавец без недостатъци, за Жан Паком, син на висш служител от Министерството на националната отбрана, е било другояче: ударите на сърцето и глухите туптения на органите си той е възприемал като безброй незабавни и очевидни права. В продължение на шестдесет години неотстъпно е упражнявал правото си на съществуване. Какви ясни сиви очи! Никога и най-малкото съмнение не се отразявало в тях. Никога Паком не е грешил.

 

Той неотклонно е изпълнявал дълга си, синовния, съпружеския, бащинския, властническия си дълг. Също тъй неотклонно е отстоявал правата си: като дете — правото да получи добро възпитание в лоното на сплотено семейство, да наследи неопетнено име и процъфтяваща фирма; като съпруг — правото да бъде обграждан с грижи и нежна обич; като баща — правото да бъде тачен; като властник — правото да му се покоряват безропотно. Защото правото не е нищо друго освен обратната страна на дълга. Изключителното му преуспяване (днес Пакомови са най-богатият род в Бувил) вероятно никога не го е изненадвало. Той никога не си е казвал, че е щастлив, а ако понякога се е отдавал на удоволствия, навярно е проявявал умереност и при това си е мислил: „За отмора е.“ Така удоволствието бивало приравнено с правото и отърсено от предизвикателната си лековитост. Вляво, малко над синкавосивите му коси, забелязах наредени на лавица книги. Подвързиите бяха красиви: творбите положително принадлежаха към класиката. Вечер, преди да заспи, Паком несъмнено е попрочитал страничка-две от „любимия си Монтен“ или някоя ода от Хораций в оригинал. А сигурно му се е случвало и да прехвърли една или друга съвременна творба, колкото да си създаде представа. Така се е запознал с Барес и Бурже^[3]. Не след дълго обаче е захвърлял книгата. Усмихвал се е. Погледът му е загубвал възхитителната си острота, ставал е почти мечтателен и той си е казвал: „Колко по-просто и по-трудно е да изпълняваш дълга си!“

Повече от това не се е самовглъбявал — ролята му била на властник.

По стените имаше и други властници: всъщност всички до един бяха такива. Властник беше и високият грохнал старец в своето кресло. Бялата му жилетка сполучливо се съчетаваше по цвят с посребрените коси. (Макар портретите да бяха рисувани главно с нравствено-поучителна цел и правдивостта им често да се свеждаше до издребняване, в тях все пак личеше известен стремеж към художественост.) Той бе положил тясната си изящна ръка върху главицата на момченце. Разтворена книга лежеше на покритите му с одеяло колене. Погледът му бе зареян в далечината. Той виждаше всичко онова, което е незримо за младите. Над портрета, върху ромб от варакосано дърво, бе изписано името му: по всяка вероятност Паком, Паротен или Шеньо. През ум не ми мина да проверя: за своите близки, за детето, дори за себе си той е бил просто „дядо“; когато е преценил, че е дошъл часът да разкрие на внука си обхвата на бъдещите му задължения, навярно е говорил за себе си в трето лице.

„Ще обещаеш на дядо да слушкаш и добре да се учиш догодина, нали, моето момченце? Догодина дядо може вече да го няма.“

В заника на живота си той е дарявал на всички опростителна благост. Дори мен да видеше — но за неговия взор аз бях прозрачен, — щеше да ме погледне добронамерено, да си каже, че и аз някога съм имал дядо и баба. Той нищо не искаше: на тази възраст човек вече няма желания. Нищо, освен леко да снишават глас, щом той влезе; нищо, освен да долавя при появата си полъх на нежност и почтителни усмивки; нищо, освен снаха му от време на време да заявява: „Тате е изумителен, младее повече от всички нас“; нищо, освен единствен да е способен да усмири гневливия си внук, като положи ръце на главицата му и рече: „Дядо знае лек за такава болка“; нищо, освен няколко пъти годишно синът му да се допитва до него по деликатни въпроси; изобщо нищо друго, освен да се чувства спокоен, умиротворен, безкрайно мъдър. Дланта на стария господин едва-едва докосваше къдриците на внука — беше почти като благослов. За какво ли мислеше той? За честното си и почтено минало, на което дължеше правото да се произнася за всичко и за всичко да има последната дума. Онзи ден не стигнах достатъчно далече: жизненият опит е нещо много повече от защита против смъртта; той е право — правото на старците.

Окачен на видно място, генерал Обри със сабя в ръка също беше властник. Властник бе и председателят Ебер, високообразован човек и приятел на Емпетраз. Лицето му беше длъгнесто и симетрично, изшилено в долната част и подчертано от заострена брадичка; той леко издаваше челюст напред с насмешливо изражение; като тихо похълцване от устата му сякаш се отронваше решителен довод или принципно възражение. Изглеждаше замечтан и държеше гъше перо: неговата отмора бе да пише стихове. Притежаваше обаче орловия поглед на властниците.

Ами войниците? Застанал насред помещението, аз бях прицел на всички тези строги очи. Не бях нито дядо, нито баща, нито дори съпруг. Не гласувах, само дето плащах някой и друг данък: не можех да важнича нито с правата си на данъкоплатец, нито на избирател, нито даже със скромното право да се радвам на хорското зачитане, което всеки чиновник придобива след двадесет години раболепие. Моето съществуване започваше сериозно да ме озадачава. Не бях ли просто привидност?

„Ха — рекох си внезапно, — та войникът съм бил аз!“ Разсмях се без злост.

Охранен петдесетинагодишен човек любезно ми отвърна е приветлива усмивка. Рьонода го бе рисувал с любов, без да разкрасява кой знае колко малките месести и изваяни уши, нито пък ръцете. Те бяха източени, жилави, с гъвкави пръсти: същински ръце на учен или художник. Лицето ми беше непознато — навярно често бях минавал пред платното, без да му обърна внимание. Приближих се и прочетох: „Реми Паротен, роден в Бувил през 1849-а, професор в Парижката медицинска академия.“

Паротен — доктор Уейкфийлд ми бе говорил за него. „Веднъж в живота си съм срещнал велик човек. Това беше Реми Паротен. Слушах лекциите му през зимата на 1904-а (нали знаете, че в Париж прекарах две години, за да изучавам акушерство). Благодарение на него разбрах какво представлява истински властна личност. Уверявам ви, имаше невероятно излъчване. Просто ни наелектризираше — способен бе да ни увлече накрай света. При това беше благороден, притежаваше огромно богатство, от което голяма част отделяше за подпомагане на бедни студенти.“

Така че първия път, когато чух за тази знаменитост на науката, останах дълбоко поразен. Сега бях пред него и той ми се усмихваше. Каква разсъдливост и отзивчивост изразяваше усмивката му! Възпълното тяло беше удобно отпуснато в голямо кожено кресло. Беше учен, но не се големееше и тутакси предразполагаше хората. Дори би могъл да мине за съвсем обикновен човечец, ако не бе одухотвореният му поглед.

Не бе нужно дълго да се взираш, за да отгатнеш на какво се е дължало неговото въздействие: бил е обичан, понеже всичко е разбирал, е него всичко е можело да се сподели. Донякъде напомняше Рьонан^[4], но беше по-изтънчен. Числеше се към хората, които казват: „Социалистите ли? Та аз отдавна съм ги надраснал!“

Поемеш ли след него по опасния му път, навярно скоро с тръпка би загърбил семейството, отечеството, правото на собственост, най-неприкосновените ценности. За миг дори ще се усъмниш в правото на буржоазния елит да ръководи. Ала крачка още и внезапно всичко се възвръща, здраво стъпило на непоклатими устои, постарому. Обръщаш се назад и в далечината, едва видими, съглеждаш социалистите, които размахват кърпички и викат: „Чакайте ни!“

Впрочем от Уейкфийлд знаех, че Учителя обичал „да изважда душите на бял свят“, както сам казвал с усмивка. Останал млад по дух, той се обграждал с млади хора: често канел на гости момчета от добри семейства, които възнамерявали да се посветят на медицината. Уейкфийлд неколкократно ходил на обед в дома му. След като станели от трапезата, отивали в пушалнята. Със студентчетата, които едва пропушвали, Шефа се държал като с мъже — предлагал им пури. Изтягал се на дивана и дълго говорел с притворени очи, заобиколен от жадното множество на своите питомци. Разказвал спомени, предавал анекдоти и извличал дълбоки и находчиви поуки. А ако сред благовъзпитаните младежи се намерел някой да се ежи, макар и плахо, Паротен го удостоявал с особено внимание. Поощрявал го да говори, слушал го внимателно, подсказвал му идеи, теми за размисъл. И неминуемо идвал ден, когато младежът, преизпълнен с доблести и помисли, разпален от враждебността на близките си и уморен да разсъждава независимо и различно от всички, замолвал Шефа да го приеме насаме и като пелтечел от смущение, му разкривал най-съкровените си схващания, негодувания и въжделения. Паротен го притискал към гърдите си и казвал: „Разбирам ви, разбрах ви още първия ден.“ Разговаряли, на думи Паротен отивал далеч, много далеч, тъй далеч, че за младежа било трудно да го следва. Подир няколко подобни беседи у младия бунтар се забелязвало чувствително подобрение. Той ясно прозирал в душата си, осъзнавал своята дълбока връзка със семейството и средата си и най-накрая проумявал възхитителната роля на висшата класа. В заключение заблудената овца, сподирила Паротен стъпка по стъпка, като по чудо се озовавала обратно в кошарата, вразумена и разкаяна. „Духом той е изцерил повече хора, отколкото аз телом“ — заявяваше Уейкфийлд.

Реми Паротен мило се усмихваше. Чудеше се, опитваше се да разгадае становището ми, за да го обори полека-лека и да ме върне сред стадото. Аз обаче не се боях от него: не бях овца. Погледнах ведрото му, спокойно и без бръчки чело, шкембенцето, положената на коляното длан. Отвърнах на усмивката му и го напуснах.

Брат му, Жан Паротен, председател на Бувилското корабостроително дружество, се опираше с две ръце на ръба на отрупано с книжа писалище; със самата си стойка показваше на евентуалния посетител, че аудиенцията е приключила. Погледът му беше изумителен: някак абстрактен, той сияеше със силата на избистрените права. Искрящите очи се открояваха на лицето. Под техния плам забелязах тънки стиснати устни на фанатик. „Странно — рекох си, — и все пак прилича на Реми Паротен.“ Обърнах се към Шефа: разучих го от гледна точка на сходството и на благото му лице внезапно се изписа някаква суха пустота — семейната им черта. Върнах се на Жан Паротен.

Този човек притежаваше простотата на понятие. От него бяха останали само кости, мъртва плът и Чисто Право. „Все едно че е обсебен от зъл дух — помислих си. — Когато Правото се всели в някого, няма заклинание, способно да го прогони.“ Жан Паротен бе посветил целия си живот на размисли за своето право: друго у него нямаше. На мое място той би усещал в слепоочията си не лекото главоболие, което ме обзема при всяко посещение в музей, а бодежа на правото да бъде лекуван. Не биваше да му се дават много поводи за разсъждения, да се привлича вниманието му към неприятни факти, към възможната му кончина, към страданията на неговите ближни. На смъртния си одър, в часа, когато от Сократово време е прието да изречеш няколко възвишени слова, той навярно е отправил към жена си същите думи като един мой чичо на своята съпруга, която неотлъчно бе бдяла край леглото му в продължение на дванадесет денонощия: „На теб не благодаря, Терез; ти просто изпълни дълга си.“ Когато един човек стигне дотам, заслужава да му свалиш шапка.

Очите му, в които удивено се взрях, изразяваха желание да ме отпрати. Не си тръгнах, проявих натрапничество. Веднъж в библиотеката на Ескориал дълго бях съзерцавал един портрет на Филип II и от опит знаех, че ако неотклонно гледаш известно време сияещо от права лице, след малко сиянието помръква и се отлага във вид на пепелява утайка: именно тази утайка ме интересуваше.

Паротен оказваше упорита съпротива. Внезапно обаче погледът му угасна и картината загуби блясък. Какво остана? Невиждащи очи, тънки, подобни на мъртва змия устни и бузи. Бледи, но детски закръглени бузи, които се разливаха върху платното. Служителите от корабостроителното дружество не са и подозирали за съществуването им, понеже никога не са се заседавали в кабинета на Паротен. Когато са влизали, натъквали са се на убийствения поглед като на стена. Бузите оставали на заден план, прислонени, бели, отпуснати. След колко ли години ги е забелязала жена му? Две? Пет? Предполагам, че някой ден, когато мъжът й е спял до нея и лунен лъч го е галел по носа или пък, проснат на кресло, тежко е смилал храната си в жегата, е притворени очи и огряна от слънце брадичка, тя е дръзнала да го погледне в лицето и цялата обемна плът се е откроила, беззащитна, подпухнала, разплута, някак непристойна. Навярно от този ден госпожа Паротен е поела юздите.

Отстъпих няколко крачки назад и с поглед обгърнах всички бележити личности: Паком, председателя Ебер, двамата Паротеновци, генерал Обри. Те са носили цилиндри; в неделни дни са срещали на улица „Турньобрид“ госпожа Грасиен, кметицата, на която се била присънила света Сесил. Поздравявали са я с тържествени поклони, каквито хората вече не умеят да правят.

Бяха изрисувани с голяма точност и все пак четката бе прочистила лицата им от тайнствената слабост на човешките образи. И най-безволните физиономии бяха гладки като фаянс: напразно търсех някаква близост с дърветата и животните, със същността на земята и водата. Допусках, че приживе не са имали потребност от подобно родство. Но когато е трябвало да бъдат увековечени за потомството, са се доверили на именит художник, за да проведе той тихомълком по ликовете им същите прочиствателни и напоителни дейности, чрез които те самите са преобразували морето и полята около Бувил. Така, със съдействието на Рьонода и Бордюрен, са покорили природата докрай — извън и вътре в себе си. Това, което мрачните платна излагаха пред моя поглед, беше човекът, преосмислен от човека и окичен с едно-едничко украшение — най-великото човешко завоевание — букета от Човешки и Граждански Права. Без задна мисъл се възхитих на човешкото царство.

Появиха се мъж и жена. Бяха облечени в черно и се стараеха да не се набиват на очи. Смаяни се заковаха на прага и мъжът машинално отложи шапка.

— Ах! — възкликна жената, дълбоко развълнувана.

Мъжът пръв се овладя и с почтителен тон каза:

— Това е цяла епоха!

— Да — отвърна жената, — епохата на моята баба.

Пристъпиха няколко крачки и срещнаха погледа на Жан Паротен. Жената зяпна от възхита, но мъжът беше като на тръни и от него лъхаше смирение — навярно често му се бе случвало да се натъква на властни погледи и да го отпращат на бърза ръка. Той кротко подръпна жена си за ръкава и рече:

— Виж го тоя.

Усмивката на Реми Паротен винаги бе предразполагала скромните хорица. Жената се приближи и прилежно прочете:

— „Портрет от Рьонода на Реми Паротен, роден в Бувил през 1849 година, професор в Парижката медицинска академия.“

— Паротен от Академията на науките — каза съпругът, — нарисуван от Рьонода, член на Института. Исторически личности!

Жената кимна, после се втренчи в Шефа.

— Хубав човек — заяви. — И колко умен изглежда!

Съпругът със замах посочи портретите.

— Ето хората, които са създали Бувил — каза той простичко.

— Хубаво е, дето са ги сложили заедно — рече жената разчувствана.

Бяхме трима войници и марширувахме из огромната зала. От преклонение съпругът безмълвно се хилеше, сетне ми хвърли смутен поглед и смехът му секна отведнъж. Извърнах се и пристъпих към портрета на Оливие Блевин. Обзе ме тиха наслада: да, прав бях. Ама че смехория!

Жената застана до мен.

— Гастон — рече тя е внезапна дързост, — я ела тук!

Съпругът се приближи.

— Ей, знаеш ли, че има улица, кръстена на тоя Оливие Блевин — продължи тя. — Онази малката, точно преди „Жукстбувил“, по която се отива към „Зелено бърдо“.

А след малко додаде:

— Серт човек изглежда.

— Как не! Разните недоволници са си намирали майстора.

Изречението целеше мен. Мъжът ме стрелна с крайчеца на окото и се разсмя, този път малко по-шумно, с израз на самодоволна бдителност, сякаш сам бе Оливие Блевин.

Оливие Блевин не се усмихваше. Издаваше към нас стиснатите си челюсти, а адамовата му ябълка силно изпъкваше.

Настъпи миг на мълчание и захлас.

— Като жив е — рече жената.

Съпругът любезно обясни:

— Търгувал е на едро с памук. После се занимавал с политика и станал депутат.

Знаех. Две години по-рано бях направил справка в „Краткия указател за бележитите граждани на Бувил“, дело на абат Морле. Преписах посветените му страници.

„БЛЕВИН, Оливие-Марсиал. Син на предишния, роден и починал в Бувил (1849 — 1908). Завършва право в Париж през 1872 година. Подобно на множество парижани бива принуден да потърси убежище във Версай и закрилата на Националното събрание по време на метежа на Комуната, от който остава дълбоко потресен. Ето защо във възрастта, когато младежите мислят за развлечения той се зарича «да посвети живота си на възстановяването на обществения ред». Удържа своя обет: със завръщането си в родния град основава знаменития «Клуб на реда», където в продължение на години се събират всяка вечер най-видните предприемачи и корабостроители в Бувил. Този кръжец от отбрани люде, за който на шега се казвало, че бил по-затворен от «Жокей клуб», упражнява до 1908 година благотворно влияние върху съдбините на нашето голямо търговско пристанище. През 1880 година Оливие Блевин встъпва в брак с Мари-Луиз Паком, по-малката дъщеря на търговеца Шарл Паком (вж. буква П), и подир смъртта на последния основава фирмата «Паком»-Блевин и синове“. След време се насочва към политическа дейност и поставя кандидатурата си за депутат.

„Страната — заявява той в една своя прочута реч — е засегната от най-голямото зло: управляващата класа вече не желае да ръководи. Та кой тогава ще ръководи, господа, ако годните да упражняват властта благодарение на унаследените си качества, на възпитанието и опита се отвръщат от нея поради примиренчество или леност? Често съм твърдял, че да ръководиш, е не право на висшето съсловие, а негов основен дълг. Господа, аз ви заклевам: нека отново въдворим принципа на върховенството!“

Избран е още при първия кръг, на 4 октомври 1885-а, след което многократно бива преизбиран. С бойко и сурово красноречие произнася голям брой блестящи слова. Когато през 1898 година избухва голямата стачка, той се намира в Париж. Незабавно се завръща в Бувил, където оглавява противодействията. Поема инициативата да преговаря със стачниците. Тези преговори, вдъхновени от благороден стремеж за споразумение, са прекъснати от метежа в Жукстбувил. Известно е, че с помощта на дискретната намеса на войската разбунените духове биват усмирени.

Преждевременната смърт на сина му Октав, постъпил на съвсем млада възраст в Политехниката, за да се изгради като ръководител, каквато била волята на баща му, нанася тежък удар на Оливие Блевин. Той не успява да се съвземе и умира две години по-късно, през февруари 1908-а.

Сборници с речи: „Духовните сили“ (1894) — изчерпан, „Дългът да се налагат наказания“ (1900). Всички речи от сборника са произнесени по повод делото „Драйфус“. Изчерпан. „Воля“ (1902) — изчерпан. Последните му изказвания и някои писма до близки родственици са публикувани посмъртно под наслов „Labor improbus“^[5] (издателство „Плон“, 1910).

Иконография: великолепен портрет от Бордюрен, изложен в бувилския музей.

Добре, нека приемем, че е великолепен. Оливие Блевин имаше черни мустачки, със смуглото си лице напомняше донякъде Морис Барес. Двамата положително са се познавали: редом са заседавали на банките в парламента. Депутатът от Бувил обаче не притежаваше нехайната волност на председателя на Патриотичната лига. Той се мъдреше на платното като истукан и сякаш бе изникнал изпод земята. Очите му искряха: зеницата беше черна, а роговицата червеникава. Присвиваше малките си месести уста и притискаше лявата си ръка към гърдите.

Как ме бе затормозвал този портрет! Понякога Блевин ми се струваше твърде висок, друг път — твърде нисък. Сега обаче знаех каква е работата.

Истината бе излязла наяве, докато прелиствах „Бувилски сатирик“. Броят от 6 ноември 1905 беше изцяло посветен на Блевин. Изображението на корицата го представяше като мъниче, вкопчено в буйната грива на Комб^[6], а отдолу се четеше следният текст: „Бълхата и Лъвът“. Още на първата страница всичко се изясняваше: Оливие Блевин бил висок метър и петдесет и три. Осмиваха дребния му ръст и жабешкото му крякане, от което на членовете на Камарата неведнъж им приболявало от смях. Набеждаваха го, че слагал гумени стелки в ботинките си. Затова пък госпожа Блевин, по баща Паком, била същинска кобила. „В този случай може да се каже, че той е половинка от своята половинка“ — добавяше авторът.

Метър и петдесет и три! Ами да: с ревностно усърдие Бордюрен го бе обградил с предмети, в сравнение е които да не изглежда недоносче: табуретка, ниско кресло, етажерка с няколко брошури, малка еднокрака масичка. Само че го бе нарисувал равен по височина със съседа му, Жан Паротен, а двете платна бяха с еднакви размери. В резултат масичката на едното беше почти толкова голяма, колкото огромното писалище на другото, а табуретката стигаше до рамото на Паротен. Окото несъзнателно съпоставяше двата портрета — именно това ме бе глождило.

Сега ме напушваше смях: метър и петдесет и три! Ако трябваше да говоря е Блевин, би ми се наложило да се наведа или да приклекна. Вече не се чудех, че тъй напористо е вирнал нос: съдбата на хора с подобен ръст винаги се решава на няколко сантиметра над главите им.

Такава е възхитителната сила на изкуството. От ниското човече с писклив гласец щяха да се съхранят за поколенията само заканителният израз, царствената стойка и кръвясалите бичи очи. Ужасено от Комуната студентче, гневливо дребосъче депутат: ето кого бе покосила смъртта. Ала благодарение на Бордюрен председателят на Клуба на реда, витията на Духовните сили, бе обезсмъртен.

— Ах, горкичкото!

Жената възкликна приглушено: под портрета на Октав Блевин — „син на предишния“ — нечия благоговейна ръка бе изписала следните думи: „Починал като студент в Политехниката през 1906 година.“

— Починал! Също като сина на Аронделови. Умна глава изглежда. Как ли се е късало сърцето на майка му! Там е работата, че студентите са претоварени. Мозъците им действат дори насън. Ама ми харесват шапките им, бива си ги. „Казоари“ ли им викаха?

— Не, казоари са перата на курсантите от „Сен Сир“.

На свой ред се вгледах в поминалия се на крехка възраст студент. Восъчната му бледност и пристойните, спретнати мустачки вещаеха ранна смърт. Впрочем той бе предусещал участта си: примирение се четеше в светлите очи, които се взираха в далнината. Същевременно обаче гордо бе вдигнал глава; в своята униформа той представяше Френската армия.

Tu Marcellus eris! Manibus date lilia plenis…^[7]

Откъсната роза, мъртъв младеж: нима има нещо по-печално?

Бавно изминах дългата галерия и мимоходом, без да спирам, приветствах бележитите лица, които изникваха от сянката: господин Босоар, председател на търговския съд, господин Фаби, председател на административния съвет при автономното бувилско пристанище, търговеца господин Буланж сред своето семейство, господин Ранкен, кмет на Бувил, господин Дьо Люсиен, роден в Бувил, посланик на Франция в Съединените щати и поет, някакъв непознат в одежди на префект, майка Мари-Луиз, игуменка на сиропиталището, господин и госпожа Терезон, господин Тибу-Гурон, председател на съвета от вещи лица, господин Бобо, оглавяващ флотската наборна комисия, господа Брион, Манет, Грьоло, Льофевър, доктор Пен и неговата съпруга, самия Бордюрен, нарисуван от сина си, Пиер Бордюрен. Ясни и студени погледи, изтънчени черти, бледи устни. Шишкавият господин Буланж преливаше от търпеливост, майка Мари-Луиз — от ревностно благочестие. Господин Тибу-Гурон беше суров към себе си и към своите близки. Госпожа Терезон неотстъпно се бореше с неумолима болест. Уморената уста ясно изразяваше дълбокото й страдание. Но набожната жена никога не се окайвала. Надмогвала мъките си: съставяла менюта за тържествени вечери и ръководела благотворителни дружества. Случвало се бавно да притвори клепачи посред някое изречение и лицето й застивало безжизнено. Ала тази слабост не продължавала повече от миг; скоро госпожа Терезон отваряла очи и се доизказвала. А в основания от нея приют питомките си шепнели: „Клетата госпожа Терезон! Веднъж не се е оплакала.“

Бях извървял надлъж залата „Бордюрен — Рьонода“. Обърнах се. Сбогом, лилии, цвят на обществото, изящно изложен в изписани олтари, сбогом, прекрасен цвят, гордост и пример за нас, сбогом, Мръсници.