Жан-Пол Сартр
Погнусата (11)

Петък, три часът

Насмалко да се хвана в капана на огледалото. Избягвам го, затова пък попадам в клопката на стъклото: чудя се какво да правя и с отпуснати ръце пристъпвам към прозореца. Строежът. Оградата, Старата гара. Старата гара. Оградата. Строежът. Прозявам се тъй широко, че очите ми се насълзяват. В дясната си ръка държа лула, а в лявата — пакет тютюн. Би трябвало да натъпча лулата. Но просто нямам сили. Ръцете ми висят, опирам чело в стъклото. Старината долу ме дразни. Упорито ситни, погледът й е зареян. Понякога застива боязливо, сякаш се е докоснала до невидима опасност. Сега е точно под прозореца; от вятъра полите й лепнат о коленете. Спира, оправя забрадката си. Ръцете й треперят. Отново тръгва — виждам я в гръб. Дърта мокрица! Предполагам, че ще свърне вдясно, по булевард „Ноар“. Остават й още стотина метра; при скоростта, с която се движи, ще й трябват поне десетина минути, така че цели десет минути ще стоя загледан след нея, с долепено до стъклото чело. Тя на двадесет пъти ще спира, пак ще поема и пак ще спира…

Виждам бъдещето. То е тук, насред улицата, съвсем мъничко по-бледо от настоящето. Защо му е да се осъществява? С какво повече ще се обогати? Бабичката се отдалечава, куцук-куцук, заковава се на място, подръпва подалия се изпод забрадката сив кичур. Отново закрачва, беше там, сега е тук… вече губя представа — дали виждам нейните движения, или ги предвиждам? Престанал съм да различавам настоящето от предстоящото, което все пак има трайност, превръща се в действителност; постепенно старицата напредва по безлюдната улица, мести грубите си мъжки обуща. Именно това е времето, голо-голеничко време, то бавно се влива в съществуването, помайва се, а като се появи, изпитваш отвращение, понеже осъзнаваш, че отдавна е било налице. Старицата се приближава към пресечката, вече е само вързопче черни дрипи. Добре, нямам нищо против, това поне е ново, женицата не беше там преди малко. Но новостта е помрачена, опетнена, в никакъв случай не носи изненада. Бабичката ще свие зад ъгъла, ето че свива в продължение на цяла вечност.

Откъсвам се от прозореца и обикалям стаята, като се олюлявам; огледалото ме впримчва, взирам се и ми става противно от самия мен — поредна вечност. Накрая се изплъзвам от своя лик и се тръшвам на леглото. Гледам тавана, иска ми се да заспя.

Покой. Покой. Вече не чувствам приплъзването, докосването на времето. На тавана съзирам образи. Първо светлинни кръгове, после кръстове. Пърхат. Сетне се очертава нова картина, този път вдън зениците ми. Едро приклекнало животно. Съзирам предните му нозе и самара. Останалото се мержелее. Все пак ясно разпознавам камилата, която видях в Маракеш, привързана към един камък. На шест пъти краката й се подгънаха, тя се свлече и отново се изправи, а хлапетиите се кискаха и я насърчаваха с крясъци.

Преди две години беше чудесно — стигаше ми да затворя очи и главата ми тутакси забръмчаваше като кошер, привиждаха ми се лица, дървеса, къщи, една японка от Камайси, която се къпеше гола в бъчва, един убит русин със зейнала на корема голяма рана, от която се стичаше кръв и образуваше локва около него. Припомнях си сладостта на кускуса, мириса на зехтин, който по пладне се носи из улиците на Бургос, уханието на копър в Тетуан, свирнята на гръцките пастири и изпитвах вълнение. Тази радост отдавна е изчерпана. Нима днес ще се възроди?

В главата ми ярко слънце пропада рязко, подобно на плака в магически фенер. Сподиря го късче синьо небе; подир няколко труса то застива неподвижно и сякаш ме озарява вътрешно. От кой ли ден в Мароко (или в Алжир? или в Сирия?) изневиделица се е отронил този блясък? Миналото ме поглъща.

Мекнес. Как ли изглежда онзи планинец, който ни стресна в една уличка между Берденската джамия и прелестното, засенчено от голяма черница площадче? Той връхлетя право към нас. Ани вървеше от дясната ми страна. Или пък от лявата?

Слънцето и синьото небе се оказаха лъжовни. За стотен път се подвеждам. Спомените ми са като жълтиците в кесията на дявола: когато я развързали, вътре намерили само сухи листа.

От планинеца не съзирам вече нищо друго освен едро, избодено, млечнобяло око. Дали окото изобщо е негово? Лекарят, който веднъж в чужбина ми разказваше за криминалното абортаджийство в своята страна, също беше едноок. Помъча ли се да си спомня лицето му, в представата ми изниква подобна белезникава очна ябълка. Двамата сякаш имат едно-единствено око, като норните^[1], и последователно си услужват с него.

Колкото до площада в Мекнес, където при това ходех всеки ден, с него положението е още по-просто — вече изобщо не го виждам. Съхранил съм смътното чувство, че е бил прелестен, и четири неразривно свързани думи: прелестен площад в Мекнес. Ако замижа или зарея поглед в тавана, вероятно ще успея да възстановя сцената: в далечината дърво, а към мен се носи тъмна набита фигура. Всичко това си го измислям за случая. Мароканецът беше висок и сух, впрочем съзрях го едва когато ме докосна. И тъй, още ми е известно, че е бил висок и сух; някакви частични сведения все пак са се запазили в паметта ми. Ала вече нищичко не виждам — колкото и да се ровя в миналото, от него изтръгвам само откъслечни образи и не ми е съвсем ясно какво точно представляват те, нито дали са спомени, или небивалици.

Всъщност доста често дори подобни откъслеци ми убягват; останали са само думи — още съм способен да разправя историите, и то да ги разправя твърде цветисто (по сладкодумие мога да се меря с всекиго освен с морски капитани и с професионални литератори), но предлагам само обвивки. Те показват как някакъв човек сторил едно или друго, но сякаш не става дума за мен, аз нямам нищо общо с въпросната личност. Той обикаля из страни, за които не съм по-наясно, отколкото ако кракът ми не е стъпвал там. Понякога споменавам някое от звучните названия, които се срещат по географските атласи — Аранхуес или Кентърбъри. Те пораждат у мен чисто нови представи, каквито четивата изграждат у хората, които никога не са пътували — мечтая въз основа на думи, нищо повече.

На сто мъртви случки все пак се падат една-две оцелели. Тях извиквам в мислите си предпазливо, само от време на време, не прекалено често, за да не ги похабя. Избирам някоя наслуки, съзирам обстановката, хората, стойките им. Изведнъж замирам: долавям известно изтъркване, виждам как прозира дума под канавата от възприятия и разбирам, че тази дума скоро ще замести не един свиден образ. Тутакси спирам, бързо отклонявам мисълта си; не искам да изморявам спомените. Напразно е — идния път, когато се върна към тях, повечето ще са застинали.

Вяло понечвам да стана, за да взема от натиканото под масата сандъче снимките на Мекнес. Защо ли? Подобни възбудителни средства вече не влияят на паметта ми. Онзи ден открих под една попивателна малка излиняла фотография. Усмихната жена край водоскок. Известно време се взирах в нея, без да я разпозная. После на обратната страна прочетох: „Ани — Портсмут, 7 април 1927 година.“

Никога тъй остро като днес не съм изпитвал чувството, че ми липсват съкровени вътрешни измерения, че съм ограничен в своето тяло, в безтегловните мисли, които то изпуска като мехурчета. Съграждам спомени от настоящето. Аз съм отритнат, изоставен в настоящето. Не мога да му се изплъзна и напусто се мъча да се добера до миналото.

Чука се. Самоукия е — съвсем забравих за него. Бях обещал да му покажа снимки от пътешествията си. Да го вземат дяволите.

Той сяда на един стол; задникът му е стегнат и едва докосва облегалката, а горната част на тялото е напрегната и наклонена напред. Скачам от леглото и светвам лампата.

— Но защо, господине? Прекрасно беше иначе.

— Само че нямаше да видим нищо от снимките…

Поемам от ръцете му шапката, с която се чуди какво да прави.

— Наистина ли, господине? Ще ми ги покажете ли?

— Ама разбира се.

Правя си сметката, че ще мълчи, докато ги разглежда. Мушвам се под масата, избутвам сандъчето току до лачените му обувки и полагам в скута му тесте пощенски картички и фотографии — Испания и Испанско Мароко.

От ведрия му открит израз обаче ми става ясно, че жестоко съм се излъгал в надеждите да му запуша устата. Той хвърля поглед към един изглед от Сан Себастиан, сниман от хълма Игуелдо, внимателно го оставя на масата и за кратко се умълчава. После въздъхва:

— Ах, господине. Голям късмет имате. Право викат хората, че пътешествията са най-добрата школа в живота. Съгласен ли сте, господине?

Махвам неопределено с ръка. За щастие той не се е доизказал.

— Сигурно у човек настъпва същински прелом. Ако някога ми се случи да тръгна на път, предполагам, че преди да замина, ще пожелая да отразя писмено и най-незначителните черти на своя характер, за да мога след завръщането си да сравня какъв съм бил и какъв съм станал. Четох, че някои пътешественици дотолкова се променяли и телом, и духом, та като се приберели у дома, били неузнаваеми дори за най-близките си роднини.

Разсеяно опипва дебелата пачка фотографии. Взема една, но без да погледне, я оставя на масата; после се вторачва в следващата, която изобразява фигура на свети Йероним, издялана на амвона в Бургоската катедрала.

— Виждали ли сте наметнатия с животинска кожа Христос, който се намирал в Бургос? Има една много интересна книга за разните статуи на божества, покрити с животински и дори с човешки кожи, господине. Ами Черната Богородица? Или тя беше в Сарагоса, а не в Бургас? Но може би и в Сарагоса има нещо подобно? Вярно ли е, че хората ходели на поклонение и я целували? Имам предвид статуята в Сарагоса. А истина ли е, че личала нейна стъпка върху една плоча? Която била в някакъв трап? И там майките водели рожбите си?

Изопнат като струна, той с две ръце побутва въображаемото дете. Сякаш отхвърля даровете на Артаксеркс.

— Ах, господине, обичаите са… са чудно нещо.

Леко задъхан, той издава към мен едрата си като на магаре челюст. От него лъха на тютюн и жабуняк. Изразителните му замечтани очи сияят като огнени кълба, а рядката косица трепти подобно на ореол около главата му. В тази глава самоеди, папуаси, мадагаскарци, жители на Огнена земя честват най-странни празници, изяждат грохналите си бащи или децата си, до припадък се въртят на място под звуците на тъпани, изпадат в амок, изгарят мъртъвците, излагат ги по покривите или ги пускат по реките в осветени с факли ладии, съвкупяват се безразборно, майка със син, баща с дъщеря, брат със сестра, осакатяват се, скопяват се, разтягат устните си със специални приспособления, с резци очертават по телата си образи на уродливи зверове.

— Допустимо ли е да се споделя схващането на Паскал, че обичаят е втора природа?

Вторачил е черните си очи в моите и проси отговор.

— Зависи от случая — казвам.

Той си отдъхва.

— И аз така смятам, господине. Но нямам вяра в себе си. Човек трябва всичко да е изчел.

От следващата фотография обаче се прехласва. Надава радостен вик.

— Сеговия! Сеговия! Та аз съм чел книга за Сеговия!

После си признава с достойнство:

— Знаете ли, господине, не си спомням името на автора. Понякога ми се губят подробности. Н… Но… Над…

— Невъзможно — заявявам рязко, — стигнали сте едва до Лаверн.

Тутакси съжалявам за изреченото: в края на краищата никога не е споделял с мен подхода си към книжнината, който навярно е израз на тиха лудост. Действително той се сконфузва и плачливо нацупва дебелите си бърни. Сетне обронва глава и разглежда десетина картички, без да продума.

Само след тридесет секунди обаче ясно виждам как с цялото си същество набъбва от див възторг и просто ще се пръсне, ако не го излее:

— Щом завърша образованието си (по мои сметки ще ми трябват още шест години), ще помоля да се присъединя към някоя група от студенти и преподаватели, които ежегодно обикалят по море из Близкия изток. Бих желал да избистря определени познания — изрича той мазно, — пък и ми се ще да изживея нещо неочаквано и ново — приключения, така да се каже.

Снишил е глас, а на лицето му се изписва дяволит израз.

— Какви приключения? — питам изненадан.

— Ами всякакви, господине. Объркваш влака. Слизаш в непознат град. Загубваш си портфейла, арестуват те погрешка, нощуваш в затвора. Господине, струва ми се, че приключението може да се определи като събитие, което надхвърля обикновеното, без непременно да бъде необикновено. Често се споменава за магията на приключенията. Според вас правдив ли е този израз? Бих искал да ви задам един въпрос, господине.

— Какъв?

Той поруменява и се усмихва.

— Сигурно ще ви прозвучи нахално…

— Нищо, кажете.

Накланя се към мен и с премрежени очи пита:

— Много приключения ли сте изживели, господине?

Машинално отвръщам:

— Доста.

Отмествам се назад, за да избягна зловонния му дъх. Да, отговорих машинално, без да се замисля. Обикновено наистина се гордея с многобройните си преживелици. Днес обаче едва съм продумал и тутакси ме доядява на самия мен — струва ми се, че лъжа, че в живота не ми се е случило и най-мижавото приключенийце, или по-скоро, че вече дори не проумявам значението на думата. А същевременно на плещите ми тегне обезсърчението, обзело ме в Ханой преди близо четири години, когато Мерсие настояваше да тръгна с него, а аз безмълвно се взирах в кхмерската статуетка. Налице е и ПРЕДСТАВАТА, едрата бяла маса, която тъй ме бе отвратила тогава — не ми се е явявала от четири години насам.

— Мога ли да ви помоля… — казва Самоукия.

И таз добра! Да съм му разправел някое от бележитите си приключения. Само че по въпроса думица вече не ми се ще да обеля.

— Ето това — изричам, като се надвесвам над тесните му рамене и забивам показалец в една от снимките, — това е Сантиляна, най-китното селце в Испания.

— Сантиляна на Жил Блас^[2]? Не вярвах, че действително съществува. Ах, господине, колко плодотворни са разговорите с вас. Личи си, че сте пътували.

 

Отпратих Самоукия, след като натъпках джобовете му с картички, репродукции и снимки. Той си тръгна предоволен, а аз угасих лампата.

Сега съм сам. Не напълно. Пред мен все още се мъдри онази представа и чака. Свила се е на кълбо, кротува като тлъста котка; нищо не изяснява, не мърда — просто отрича. Не, не съм преживял приключения.

Натъпквам лулата си, запалвам я, изтягам се на кревата и мятам едно палто връз краката си. Чудно ми е, че се чувствам тъй тъжен и отмалял. Дори да е вярно, че никога не съм имал приключения, какво значение има? Първо на първо, според мен всичко опира до думите. Например случката в Мекнес, за която се сетих преди малко: един мароканец ми налетя и се опита да ме намушка с голям нож. Аз обаче го ударих с юмрук и го уцелих над слепоочието… Тогава той се развика на арабски, стече се гъмжило от въшльовци, които ни гониха по петите чак до сука Атарен. Е, добре, това може да се нарече всякак, но тъй или иначе, е случка, която АЗ съм преживял.

Съвсем се е мръкнало и вече не мога да разбера дали лулата ми гори. Минава трамвай: червена мълния по тавана. Следва го тежък камион, от който сградата се разтърсва. Часът вероятно е шест.

Не съм изживял приключения. Сполитали са ме истории, събития, произшествия, все едно как ще ги назова. Но не и приключения. Започвам да проумявам, че въпросът не е в думите. Имаше нещо, на което държах повече, отколкото на всичко останало, макар да не го осъзнавах ясно. Не беше любовта, нито вярата, славата или богатството. Беше… Накратко, въобразявах си, че в определени мигове животът ми може да придобие рядък и скъпоценен смисъл. Не че ми бяха необходими изключителни обстоятелства — едничкото, за което копнеех, бе мъничко пречистеност. Настоящият ми живот не блести с нищо особено, но от време на време, когато в кафенетата звучеше музика например, досега аз се връщах назад и си казвах: „Някога, в Лондон, в Мекнес, в Токио, съм преживял чудни мигове, приключения.“ Именно това днес ми бива отнето. Внезапно, без видима причина, разбирам, че съм се самозалъгвал в продължение на десет години. Приключенията са в книгите. Естествено, всичко, за което се разказва в книгите, действително може да се случи, но не по същия начин. А тъкмо начинът, по който събитията настъпват, бе важен за мен.

На първо място би трябвало всяко начало да е същинско начало. Уви, днес ясно виждам какво ми се е искало. Истинското начало се налага като звук от тромпет, като първите ноти на джазова мелодия — то ненадейно разсича досадата, сгъстява времетраенето, то е една вечер измежду много вечери, за която по-сетне казваш: „Разхождах се — беше майска вечер.“ Разхождаш се, луната току-що е изгряла, чувстваш се необвързан, волен, някак кух. И изведнъж си помисляш: „Нещо се случи.“ Все едно какво — проскърцване в мрака, бегъл силует, който прекосява улицата. Ала това дребно събитие не е като останалите — начаса проличава, че то е предвестник на някаква обемна форма, чиито очертания се губят в мъгла, и добавяш наум: „Нещо започва.“

Нещо започва, за да свърши — приключението не подлежи на принаждане; неговият смисъл е в смъртта му. Към тази смърт, която може би ще е и моя, аз съм тласкан безвъзвратно. Всеки миг настъпва единствено за да доведе следващите. За всеки миг милея отдън душа: знам, че той е безподобен, незаменим, ала пръста си не бих помръднал, та да му попреча да отмре. Известно ми е, че сетната минута, прекарана в Берлин или Лондон в обятията на жената, с която съм се запознал два дни по-рано — свидна минута, почти свидна жена, — ще свърши. Не след дълго ще отпътувам за друга страна. Няма да се върнат нито жената, нито нощта. Треперя над всяка секунда, мъча се да я изчерпя; нищо наоколо не ми се изплъзва, домогвам се до всичко, което минава покрай мен, всичко запечатвам в себе си завинаги — и мимолетната нежност на прекрасните очи, и уличните шумове, и измамния зрак на развиделяването — и все пак минутата изтича, без да я задържа, приятно ми е, че отминава.

А после отведнъж нещо се скършва. Приключението е свършило, времето си възвръща делничната вялост. Обръщам се — зад мен красивата благозвучна форма потъва в миналото. Смалява се, помръква, спаружва се, краят и началото вече се сливат. Сподирям с поглед златната точица и си мисля, че дори да съм бил на косъм от смъртта, дори да съм загубил богатство или приятел, бих приел да изживея всичко повторно, при същите обстоятелства, от край до край. Но приключението не се възобновява, нито пък има продължение.

Да, това исках и за жалост все още го искам. Изпълва ме щастие, когато негърката пее — до какви ли висини бих се издигнал, ако мелодията бе изтъкана от собствения ми живот?

Неназоваемата представа продължава да е тук. Сега тя сякаш казва: „Така ли? Значи това си искал? Е, именно то винаги е било и ще бъде непостижимо за теб (спомни си как се самозалъгваше е думи, как наричаше приключения фалшивия блясък на пътешествията, любовта на продажните жени, побоищата, евтините залъгалки на живота) — за теб и за всеки друг.“

Но защо? ЗАЩО?