Жан-Пол Сартр
Погнусата (14)

Понеделник

Как съм могъл снощи да напиша тъй нелепо и високопарно изречение:

„Бях сам, но крачех като цяла войска, настъпваща към някой град.“

Нямам нужда от красноречие. Пиша, за да осветля известни обстоятелства. Не бива да изпадам в литературни умотворения. Трябва да дам воля на перото си и да не подбирам думите.

Всъщност съм отвратен от снощната си приповдигнатост. На двадесетгодишна възраст се напивах и обяснявах, че съм личност от рода на Декарт. Ясно съзнавах, че се перча, самозабравях се, беше ми приятно. На следващия ден ми се гадеше, сякаш се бях събудил в пълно с бълвоч легло. Когато съм пиян, не повръщам, макар дори това да е за предпочитане пред другото. За вчера нямам дори оправданието да съм бил пиян. Възторгвах се като последен глупак. Необходимо ми е да се пречистя с отвлечени, прозрачни като вода мисли.

Чувството за приключение определено не се дължи на събитията — доказателството е налице. То идва по-скоро от начина, по който миговете се съчетават. Според мен се случва следното: внезапно усещаш как времето изтича, как всеки миг отвежда към друг и така до безкрай; всеки миг отлита и няма смисъл да се мъчиш да го задържиш и прочие, и прочие… Тогава приписваш това свойство на събитията, които се вместват във въпросните мигове; пренасяш върху съдържанието присъщото на формата. Впрочем много се говори за прословутия ход на времето, но той ни най-малко не е забележим. Виждаш една жена, мислиш, че ще остарее, само че не я виждаш да остарява. На моменти обаче ти се струва, че я виждаш как остарява и осъзнаваш, че остаряваш едновременно с нея — тъкмо там е чувството за приключение.

Ако добре си спомням, това се нарича необратимост на времето. Значи чувството за приключение е чисто и просто в осъзнаването на необратимостта на времето. Но защо не го изпитваме винаги? Да не би времето невинаги да е необратимо? Има мигове, в които ти се струва, че можеш да правиш каквото си искаш, да вървиш напред или да се върнеш назад, че нищо не е от значение; и други, когато брънките сякаш се сгъстяват — в подобни случаи въпросът е да не се провалиш, понеже нова сгода няма да има.

Ани извличаше от времето всичко възможно. Докато живеехме разделени — тя в Джибути, а аз в Аден — и ходех при нея за по едно денонощие, тя се изхитряше да трупа дрязги помежду ни, така че най-сетне оставаха точно шестдесет минути до заминаването ми; шестдесет минути, тъкмо толкова време, колкото да усетим как секундите отлитат една подир друга. Спомням си някаква ужасна вечер. Трябваше да отпътувам в полунощ. Отидохме на лятно кино; и двамата бяхме отчаяни. Само че конците дърпаше тя. В единадесет, когато главният филм започваше, Ани ме хвана за ръката и мълком я притисна между дланите си. Усетих как ме изпълва тръпчива радост и без да поглеждам часовника си, разбрах, че часът е единадесет. Оттогава нататък започнахме да осъзнаваме как минутите изтичат. Предстоеше ни тримесечна раздяла. В един миг образът на екрана стана бял, мракът се поразсея и видях, че Ани плаче. Сетне, в полунощ, тя пламенно се вкопчи в ръката ми, после я отпусна; станах и си тръгнах, без думица да кажа. Беше се справила на висота.