Ашланд Прайс
Мира (5)

Глава 4

Тъй като не бе в състояние веднага да се прибере вкъщи, защото щяха да я накарат да напише писмото до Мак Куган, Мира потърси Киарда Мак Айл. Тя вече бе в твърде напреднала възраст. Живееше в собствена къща вътре във форта. Когато Мира прекрачи прага, видя, че Киарда не беше сама. Около огромния стан, поставен близо до огнището, работеха още две жени от племето и Мира бе принудена да покаже с поглед на по-възрастната, че й се налага да поговори с Киарда насаме.

Киарда се извини на двете жени и отиде при нея със загрижен вид.

— Какво има, дете? Нещо свързано с мистър Мак Куган ли? — попита тя с приглушен глас.

Девойката поклати отрицателно глава. Останала без сили от превратностите на този ден, тя не можа веднага да обясни причината за посещението си. Вместо това извади от кошницата на рамото си брошката, която Брандър й беше дал. След това я обърна откъм гравираната страна и я подаде на старицата.

Киарда я взе и присви очи, за да я разгледа на светлината, която влизаше през вратата.

— Боже Господи! Къде намери това? — попита тя, без да повишава глас. — От години не съм носила такива брошки. Мислех, че повечето от тях са се изгубили, когато фортът бе опожарен от викингите.

— Не съм я намерила. Дадоха ми я — прошепна Мира в отговор.

Киарда сбърчи вежди и я погледна. Явно мислеше, че Мира все още е объркана от сцената с Наял.

— Кой ти я даде?

Спогледаха се — и двете жертви на най-трудното за изричане от всички престъпления. В този момент Мира разбра, че тайната й вече не е само нейна. Независимо дали искаше или не, положението бе много по-сложно от едно тайно ухажване между нея и водача на викингите. Киарда трябваше да знае. Ако изобщо беше възможно да проявят някакъв акт на милосърдие към чуждоземците, то щеше да стане благодарение на нейните показания. Като осъзна това, Мира положи всички усилия, за да проговори.

— Един норс.

Старата жена грабна ръката й и лицето й пребледня от тревога.

— Боже мили! Момиче! Да не са те хванали пак?

— Не. Бъди спокойна. Нищо лошо не ми се е случило. Кълна ти се.

В изненадата си тя повиши глас.

— Нищо лошо в ръцете на един норс?

— Не и когато е син на твоята братовчедка Елана.

Киарда просто беше потресена от отговора.

— О, богове! Нима това е възможно!

Мира я погледна умоляващо.

— Страхувам се, че ти трябва да решиш. На мене ми казаха, че тази брошка е на Елана.

Макар че обикновено Киарда се държеше стоически, този път тя се задъха и като отвори ръката си, започна да разглежда герба върху брошката. Притисна с ръка стомаха си, сякаш я прободе силна болка, и се отпусна върху една скамейка на няколко стъпки от нея.

— Ще продължим да тъчем по-късно — обърна се тя към жените на стана с неестествен и официален тон. — Мира, аз също искам да ми отделиш няколко минути насаме.

Като хвърлиха намръщени и едновременно любопитни и подозрителни погледи към Мира, жените прекъснаха работата си и една след друга бавно излязоха от къщата.

— Благодаря ви и на двете за помощта — каза след тях Киарда с лека усмивка върху устните.

След това, когато се убеди, че са достатъчно далеч от къщата, отново се обърна към Мира.

— Това ти го е дал един викинг? Сигурна ли си? — попита тя много сериозно.

Ясно бе, че ако Мира не успееше да я убеди, че това е истина, тя щеше да го приеме за ужасна шега.

— Кълна се във всички звезди.

Старата жена запази мълчание за известно време, като че ли се нуждаеше от повече време, за да схване нейното твърдение.

— И къде е този норс? Как се запозна с него?

— В един лагер на брега заедно с хората си. Той е скрит от високите скали на юг — избърбори Мира с едва доловим глас. — Открих го със сестрите си точно преди обяд. Но ти… ти не бива да казваш…

— Не бива какво? — попита Киарда с негодувание, ядосана от това, че момиче, което бе по-младо с цели двадесет години от нея, си позволява да й дава указания какво да прави.

— Моля те, не казвай това на никого от племето, освен ако не възнамеряваш да им съобщиш, че са потомци на твоята братовчедка Елана — смело добави Мира на един дъх.

Киарда я изгледа така, сякаш се канеше да я накаже за нахалството й, като й зашие устата. Вместо това обаче я изненада, като в отговор поклати глава и се усмихна от удивление.

— О, небеса! С какво те е омагьосал този чужденец, та ми говориш по такъв начин?

— С нищо — заяви Мира, като направи всичко възможно да не покаже с нещо, че е влюбена до уши в Брандър. — Просто трябва да имаме предвид, че е наполовина ерс, преди някоя от нас да направи нещо, което да го постави в опасност. Искам да кажа, че те желаят само да се заселят тук. Изглежда, че лагерът им е на брега повече от седмица и сигурно досега щяха да са ни нападнали, ако имаха такова намерение, така че…

— Само не ми обяснявай на мен за техните лагери! Прекалено дълго време съм прекарала в такъв лагер, за да ме убеждаваш, че могат да бъдат нещо друго, освен база за яростни атаки.

— Но той ти е наполовина роднина, Киарда!

— Така твърди той.

— И то съвсем убедително.

— А прилича ли на ерс? — отвърна на удара й Киарда, сякаш предварително знаеше, че момичето няма какво да каже срещу това.

Мира сведе стеснително поглед за миг.

— Ами, не. Но говори като ерс. Отлично говори езика ни, и то в нашия ритъм, сякаш го е научил някой от нас.

Тъй като почувства, че вече не може да спре, тя отиде при домакинята и приклекна на коляно до нея.

— Защо не дойдеш да го послушаш, преди да сме казали за тяхното присъствие и за желанието им да се заселят тук? — попита девойката, но думите й прозвучаха по-скоро като увещание, отколкото като молба.

— Да отидем само ние двете в лагер на викинги? Ти си полудяла! Онзи случай с онова животно преди няколко лета на нищо ли не те научи?

Мира леко се усмихна, за да й вдъхне увереност.

— О, никакво зло няма да ни сполети. Техният началник ще се погрижи за това. Два пъти се срещнах с него и мога да твърдя, че по-мил човек никога не съм познавала.

Киарда сви устни, все още твърде скептично настроена към това твърдение.

— Хм… тогава го покани да дойде тук — отговори тя след няколко секунди и в очите й пламна желание за мъст. — Кажи му да дойде сам и без оръжие на вратата на форта тази вечер след мръкване и може би ще говоря с него.

— Аз… не съм сигурна дали ще се съгласи. Може да се окаже твърде опасно за него, нали разбираш.

Киарда решително се изправи на крака.

— Длъжен е да дойде, ако има такива добри намерения и ако иска да свидетелствам в негова полза.

Без да каже и дума повече, тя остави брошката на скамейката, заобиколи момичето, което бе все още на колене, и продължи да тъче.

Това бе всичко. Мира достатъчно добре познаваше Киарда, за да разбере, че това е окончателното й решение. Въпреки че бе останала много крехка и се бе изгърбила от възрастта, старата жена бе точно толкова непоколебима в изявленията си, колкото всеки един от по-възрастните мъже в племето. Мира осъзна, че всъщност щеше да постигне по-голям успех, ако се бе опитала да въздейства върху ината на баща си.

Със Киарда просто бе по-различно. Макар и да изглеждаше всеки ден приятна и внимателна, страданията, които бе преживяла в ръцете на норските си поробители, бяха закалили характера й като камък. Тя със сигурност имаше сърце. Но то бе ожесточено и предпазливо, и не се отваряше за друго сърце без молба и доказана причина. Мира призна пред себе си, че за трети път през този ужасно тежък ден се бе сблъскала с желязната воля на човек, комуто, изглежда, бе отсъдено да изиграе решаваща роля при определянето на нейната все още нерешена съдба.

Тя бе въвлечена в една игра на шах и се бе оказала в позицията на пешка, поставена между плановете на баща й за нея, променливите чувства на Киарда към чужденците и собствената й, засилваща се любов към Брандър. И тя се молеше с цялото си сърце да не стане накрая така, че и нея като пешката да я вземе един от конете на царя.

 

Когато стигна до високото плато, брат Лон О’Фейл дръпна юздите и спря коня. Той видя стария си дом, който бе съвсем наблизо, на север от платото. Винаги се наслаждаваше на гледката на форта, разположен на брега на едно окъпано от слънцето скалисто заливче и скрит от погледа на преминаващите край него моряци от един скалист нос на изток. Обичаше това място, въпреки че в него изобилстваха злините на светския живот. То дори му се стори, да го опази Бог, още по-тихо и спокойно от манастира, където живееше сега.

Това не трябваше да го учудва. В края на краищата истинският му дом бе тук, където се бе родил и израснал и където бе прекарал първите седемнадесет години от своя живот. И когато зърна дима от огнищата, където хората от неговия род в момента приготвяха вечерята, в една част от него се надигна силен копнеж да се върне и никога вече да не го напуска.

Наближаваше време за вечеря и устата му се напълни със слюнка при мисълта отново да му сервират ястие с месо и зеленчуци. В манастира бе строго забранено да се яде месо от четириноги животни и както всички останали закони на църквата, Лон изпълняваше и този, без да се оплаква. Но тук, в дома на скъпите си родители, като почетен гост на чичовци, лели и братовчеди, той знаеше, че може да си хапне от всичко безнаказано. Можеше да разговаря надълго и нашироко с родствениците си на всякакви теми и през това време да се наслаждава на напълно заслужената почивка от безкрайната си писарска работа.

Това просто селище от купчина хижи със сламени покриви беше нещо като рай. И той беше безкрайно благодарен на абата, че му разреши да прекара нощта тук, а не го задължи да пътува обратно в тъмнината. Това означаваше, че всъщност щеше да си позволи лукса да спи през цялата нощ. Нямаше да го будят да става, както обикновено, в два часа призори за нощните служби и псалмите. Какво блаженство! Какъв абсолютен отдих! Но независимо от това, че настроението му продължаваше да се повишава в очакване на всичко това, той изведнъж видя с крайчеца на окото как някой се прокрадва долу на брега, и вниманието му веднага се насочи натам.

Подкара коня си малко нататък, за да вижда по-добре пешеходеца. Беше момиче. Това се разбираше от пръв поглед. Туниката й и яркият цвят на наметалото показваха, че най-вероятно момичето е член на племето. Когато тя започна да се приближава обаче, ръбът на скалата му попречи да вижда. Накрая се наложи да слезе от коня и да отиде пеша до ръба на платото, за да види коя е тя.

Когато разстоянието намаля, разбра, че това бе Мира, най-голямото дете на Сайлъс Мак Игън. Позна я по леката походка и червеникавата й коса, в която играеха лъчите на късното следобедно слънце.

На рамото си носеше кошница и се движеше с някаква странна предпазливост към едно уединено място в основата на скалата, на която стоеше Лон. Той не можа да се въздържи да не се присмее над себе си. Винаги бе харесвал много Мира, въпреки че тя бе няколко години по-малка от него. Момичето имаше приятен и общителен характер, и с постоянната си усмивка винаги предразполагаше момчетата. Разбираше от шеги и проявяваше почтителен интерес към църквата и нейните учения, разговорите с нея му доставяха истинско удоволствие. А и напоследък бе станала един вид знаменитост. Навсякъде се носеха слухове, че Наял Мак Куган, предводителят на кралската армия, е влюбен в нея и възнамерява да й направи предложение за женитба в най-скоро време.

— Мира — повика я той от коня, когато тя се приближи повече. — Мира, аз съм — извика отново, сигурен, че ще познае монашеските му дрехи дори и отдалеч и няма да се страхува да отговори.

Тя обаче сякаш не чуваше. Крясъкът на чайките над тях заедно с шума от внезапния вятър от север, изглежда, поглъщаха думите му. Разбра, че за да привлече вниманието й, ще трябва да се спусне по по-безопасния склон на скалата.

Не можеше да си представи защо тя ще ходи по брега по това време и съвсем естествено бе, че любопитството му се засили. Като вдигна полите на дългото си до глезените расо, той слезе на стъпаловидния склон, който водеше към брега, и се спусна след нея. Църквата забраняваше такива лични срещи на монаси с представители на другия пол, но навярно и за нея не бе безопасно да се отдалечава толкова много съвсем сама и Лон реши, че е длъжен да я предупреди.

Когато стигна до половината на склона обаче, той застина на място от това, което видя. Тя отиваше направо в един лагер на викинги. А още по-невероятното бе, че един висок норс с меч и нож се отдели от групата свои сънародници, които явно предвождаше, и излезе напред, за да я посрещне.

— О небеса! — възкликна Лон полугласно и в същия миг приклекна, за да остане незабелязан. Сърцето му заби силно от ужас. Той беше само един духовник и нямаше оръжие. Знаеше, че ако тези чужденци нападнат сънародничката му, няма да може да направи абсолютно нищо, за да ги спре.

Питаше се как може Мира да е толкова глупава. Как бе възможно да е живяла на този бряг близо две десетилетия и да не е разбрала колко опасни могат да бъдат такива нападатели.

Но за най-голямо негово удивление, от всичко, което ставаше пред очите му, той разбра, че момичето не само не се страхува от този мъж, но вече явно бе разговаряла и преди с него. Всъщност голямото светлокосо чудовище бе вече при нея и я прегърна през раменете с едната си ръка.

Поразен от всичко това, Лен се отказа от усилията си да стои приклекнал. Като се задъхваше от ужас, той се строполи на земята. Любопитството му обаче надделя и само след секунда отново коленичи и се наведе напред, за да продължи наблюдението си.

Защо бе толкова глупава? Малката Мира, винаги толкова здравомислеща! Винаги й поверяваха да гледа по-малките си братя и сестри, а също и братовчедите. Какво бе станало, за Бога, със здравия и разум?

Като видя как накрая норвежецът отстъпи малко настрани от нея и се наведе да целуне на раздяла ръката и, Лон стигна до единственото заключение, че Мира е изгубила здравия си разум в лазурния поглед на този тулски главатар.

Наистина се разделиха, защото минута по-късно девойката тръгна обратно към къщи. На свой ред Лон се покатери обратно на върха, за да не стане така, че момичето да го види, ако се обърне да махне с ръка за сбогом.

Силно развълнуван, Лон се втурна към коня си и бързо го яхна. Сега знаеше, че трябва да върви след Мира, да я настигне и да й предложи да я върне обратно във форта. Ако останалите от племето все още не знаеха за съществуването на този лагер, той трябваше да поговори насаме с нея, за да я убеди да им каже за тях. По време на петгодишната си служба на Църквата Лон бе научил поне едно много важна истина — след виното уединението най-добре предразполага към изповед.

В следващите минути Мира бързо крачеше по пътя си долу по брега, а Лон продължи в тръс по тревата от лявата й страна. През цялото време внимаваше да не излезе пред нея, където можеше да го види, и поддържаше достатъчно голяма дистанция, за да се не чуват ударите от копитата на коня.

Бе сигурен, че момичето ще тръгне по тревата, щом стигне скалистата ивица на няколко крачки пред нея. И тогава щеше да й пресече пътя.

— Мира — отново извика той, когато само след няколко секунди предвижданията му се сбъднаха и той се измъкна зад гърба й.

Тя наистина не бе чула копитата на коня и силно се стресна, когато се обърна с лице към него.

— Брат Лон! — възкликна тя, като извиси глас. — Какво… Какво правиш тук?

Настигна я и спря коня. После се обърна към нея с вид на дълбоко засегнат човек.

— Май не се радваш, че ме виждаш.

Тя продължаваше да го гледа стреснато. Беше се изчервила от смущение, но не само защото виждаше монах. В погледа й се четеше страхът на човек, чиято най-дълбока и съкровена тайна току-що е била разкрита. Лон разбра, че му предстои битка.

— О, да, разбира се, че се радвам. Както винаги. Но ти така ме стресна.

Лон погледна кошницата й и се намръщи.

— Раци ли търсиш по това време?

Бузите й отново поруменяха и тя също се загледа в кошницата.

— Не, за съжаление. Брияна я изпусна днес от високата скала, докато беряхме ягоди, и майка ми ме изпрати да я прибера.

Докато каза това, тя успя да се съвземе и отново вдигна глава. В края на краищата това бе самата истина.

„Лъже!“ — силно се възмути Лон вътрешно, но не го показа. Досега никой от неговите енориаши не го бе лъгал.

— Не знаеш ли, че е опасно за едно момиче да излиза само толкова далеч от форта? — скара й се той.

— Да, предполагам — съгласи се тя. — Но наистина родителите ми ме изпратиха.

Това вероятно бе последната възможност да надникне в нея, докато бяха сами, и Лон се хвана за нея.

— Кажи ми тогава, какво, по дяволите, беше всичко това там, на брега?

За негово разочарование обаче тя само потрепери. Мира бе прехапала долната си устна и имаше ужасно напрегнат вид. Явно бе, че дълбоко в себе си е убедена, че има право да запази тайната си.

— Добре тогава. Качи се зад мен — примири се Лон, като извади десния си крак от стремето на коня и й подаде ръка за помощ.

За негово облекчение момичето веднага се съгласи. Тя стисна с малките си пръсти ръката му, погледна го в очите и се настани зад него заедно с празната си кошница. След това обви ръце около кръста му, за да не падне, и го уведоми, че може да тръгва.

— Брат ти, Блар, бе тук днес — отбеляза тя, когато жребецът отново премина в тръс.

Не беше сигурна, че това бе някаква новина за монаха, защото се говореше, че той редовно се вижда с брат си и Наял. Тя обаче реши, че този факт придобива особено значение сега, когато изобщо не бе сигурна дали монахът е видял норвежкия лагер.

— Така ли? — попита Лон, като вложи в гласа си достатъчно учтива, според него, нотка на любопитство.

Въпреки че те никога не го показваха, между него и брат му винаги бе съществувало съперничество и сега Лон настръхна при мисълта, че посещението на Блар може да омаловажи неговото.

— Е, досега сигурно си е отишъл. Нали познаваш Наял — ще се приберат обратно в бърлогата си, където и да е тя, още преди полунощ. Радвам се, че видях Блар — каза тя оживено.

— А какво ще кажеш за Наял? На него също ли се радваш? — отвърна й Лон и многозначителността на думите му накара Мира да потрепери.

Той знаеше! Той я беше видял да говори с Брандър, каза си тя. „Не, не е възможно“ — бързо се възпротиви една друга част от съзнанието й. Даде си сметка, че духовниците не използват такива начини да заблуждават и да поставят в клопка своите енориаши. Монахът просто искаше да знае това, за което всеки друг на негово място би попитал, при положение че Мак Куган държеше да изложи на показ пред всички своята любов към нея.

— О, да. Разбира се — промълви тя.

— Мира, знаеш, че аз съм готов да изслушам изповедта на сърцето ти така, сякаш говориш на Божия отец. Вместо пред свещеник би могла спокойно да се изповядаш пред мен, както правеше по-рано — добави той, като не можа да избегне нотката на тъга в гласа си.

Мира също усети тъгата, която падаше между тях тихо, като сняг, който бавно се сипе върху есенните полета. Това усещане я прониза право в сърцето. Лон сигурно щеше да я разбере, ако му кажеше. Той беше монах, носеше божията любов в сърцето си. На кого друг да изповяда тайната си любов, ако не на него. Въпреки това нещо я спираше. Колкото и да се нуждаеше душата й от облекчението на такава изповед, Лон бе твърде близък с Наял и неговите хора, за да рискува.

Едно време можеше да каже на монаха всичко, което я засягаше, да сподели всеки страх или угризение. Доскоро чувстваше, че даже може да сподели с родствениците си всяка своя мисъл. Но сега проумя, че за нейно съжаление това време беше безвъзвратно отлетяло.

В края на краищата точно това означаваше да пораснеш и да станеш голям човек — да се откъснеш от своя род, да отвориш съзнанието си и да приемеш името и начина на живот на рода на бъдещия си съпруг. И ако тази болка наистина бе признак на съзряването, тя вече знаеше, че със сигурност се намира върху наковалнята.

— Монахът! — възкликнаха няколко деца от племето, когато след няколко минути Лон и Мира стигнаха до дървената врата на форта. — Вървете да кажете на големите, че брат Лон е тук.

Малката група от деца, които ги бяха забелязали, за секунди прерасна в тълпа от мъже и жени. И преди Лон да слезе от коня и да отвори вратата на форта, един от старейшините на племето вече го въвеждаше в крепостта.

По време на краткия си престой, както винаги, Лон щеше да предложи на възрастните светото причастие, да влезе в ролята на изповедник и да обсъди новините, които бяха стигнали до манастира през последните две седмици. Изглежда, че неговите родственици го обожаваха и за тези прости неща. Те помогнаха на него и на Мира да слязат от коня и всички му се поклониха. Заради начетеността, която църквата изискваше от него, хората го бяха превърнали в идол.

Това възхваляване обаче продължи много кратко време. Само след няколко минути баща му излезе от семейната хижа и силно извика:

— Лони, момчето ми!

Това унизително обръщение веднага върна Лон към момчешката му същност. Той обаче едва ли можеше да се разсърди на стария си баща, който накуцваше от болка. Докато за всички останали той можеше да бъде свят монах и брат, за родителите си завинаги щеше да остане най-малкото дете, тяхното момче Лони, и затова нямаше никакъв смисъл да протестира.

— О, Лони, Лони! — присъедини се и майка му, когато излезе забързана от малкото им жилище и догони болния му баща. — Блар беше тук днес, заедно с мистър Мак Куган. Само за малко го изпусна.

Като се престори, че е силно огорчен от новината, Лон се наведе да оправи расото си, което се бе усукало около краката му след дългата и изморителна езда.

— Да. Същото ми каза и Мира.

Минута по-късно той вдигна глава, за да отвърне на лъчезарната усмивка на майка си. Това не бе нейната обичайна усмивка, а официалната, пълна със самодоволство усмивка, която тя пазеше за публични изяви като тази. Гордееше се със своите синове — Блар, нейният войник, втори по ранг предводител на кралската армия, и Лон, нейният учен и почитан духовник. Те бяха съвсем различни, но за нея, която ги бе родила от една утроба, завинаги щяха да останат една плът.

— Пристигаш точно навреме за вечеря — продължи тя, като отиде при него и обви ръка около кръста му. — Ела да вечеряш — настоя та, като го дърпаше към хижата.

Нямаше нужда повече да го увещават. Миризмата на пържен бекон и говеждо, която излизаше отвътре, беше достатъчно убедителна, за да го накара да влезе, след като цял месец бе карал само на извара и боб. Той спря само за да прегърне с другата си ръка Мира, и я поведе към масата.

— Ела с нас — прошепна й той, като застана начело на бързо оформилата се процесия към хижата. След всичко, което се бе случило, нямаше намерение да позволи на това малко и потайно момиче да се измъкне от него и да се скрие в тълпата съплеменници. Искаше да я наблюдава внимателно, но деликатно, в присъствието на хора, които може би знаеха, а може би и не знаеха за заплахата, която се спотайваше на техния бряг.

Мира се опита да се противопостави. Измърмори нещо за това, че едва ли на масата ще има повече места, отколкото за членовете на семейството, но въпреки това Лон не я пускаше.

Истината бе, че всеки друг от племето би дал всичко, за да седне на масата до този почитан учен човек. Затова Мира усети, че веднъж отблъснала предводителя на армията, ако направи същото и с многообичания монах, родствениците й сигурно щяха да я пребият с камъни.

Наведоха глави, за да влязат в малката хижа. Монахът все още стискаше, учудващо силно за него, туниката й и затова на Мира не й остана нищо друго, освен да седне на масата до него.

Тайно наблюдаваше Лон, като се чувстваше не толкова щастлива от неговата близост, колкото притеснена от това, че я държи на прицел с крайчеца на окото си. Припомни си, че някога бе обикновен млад човек. Спомни си как преди пет години тръгна за манастира като послушник и сега се чудеше какво е станало с онзи красив момък. Той си бе отишъл, заедно с гъстата му някога коса. Строгият режим, който абатът изискваше от монасите да спазват от зори до мрак, малко по малко го бе очукал. Беше почернял и загрубял от безкрайната изнурителна работа на полето, където отглеждаха зеленчуци не само за братята от манастира, но и за повечето бедни в кралството.

Мира огледа крадешком изгорялата му от слънцето тонзура. Винаги бе смятала за позорно в свят, в който мъжете толкова бързо започваха да оплешивяват, църквата да изисква от най-благочестивите да си бръснат главите, докато са още млади. Без съмнение тази заповед е била издадена от някой озлобен и плешив по природа архиепископ, заядливо отбеляза за себе си тя, като се укори за непочтителността си още докато си мислеше за това.

А очите на Лон все още не бяха изгубили чара си. Те бяха тъмни и одухотворени. Понякога даже изненадваха с момчешките си искрици. Но колкото и да бяха нежни и хубави, вероятно никога не бяха блестели от любов към някое момиче. Монахът бе дал обет още твърде млад, за да е изпитвал някога плътски желания към жена. Той просто нямаше усет за тези неща, за разлика от Мира, която в присъствието на всеки мъж, когото познаваше, изпитваше това, често объркващо, съзнание за мъжкия пол, противопоставено на собственото й усещане за жена.

Колкото й да бе странно, навярно именно по тази причина досега й бе толкова лесно да му се доверява. Благодарение на разбиранията си той можеше да се издигне над нещо толкова първично като пола. Не бързаше да прецени нещата, като ги омаловажи, както правеха обикновените миряни.

Този път обаче Мира бе сигурна, че ще го направи. Тя не можеше да очаква от него да си затвори очите пред изкушението, независимо дали то идваше от страна на чуждоземци или на езичници, а Брандър, благодарение на норската си кръв, бе за него и двете.

— Какво изписваш сега, братко? — с голям интерес попита един от по-възрастните мъже от племето, когато майката на Лон постави пред всеки порция ядене.

— Първо да кажем благодарствена молитва за тази щедрост — отговори Лон с премерена строгост в гласа си.

— Да, разбира се. Моля за извинение — отговори мъжът, като се изчерви, а после всички наведоха глави в почтително очакване на думите на светия гост.

Както винаги, той изпадна в истинско красноречие. И въпреки че молитвата представляваше едно настоятелно искане да се отстоява безопасността на племето, трябваше да се отбележи, че тя бе снизходително кратка.

Само миг след това обаче Мира разбра, че от тази обиграност се нуждаеше не друг, а той самият. Като видя как добрият монах загреба от подноса със свинско пред него, сякаш не бе ял цяла седмица, тя прехапа устни, за да не се засмее на глас.

Лон успя някак си да сдъвче и да преглътне първата огромна хапка месо.

— Сега изписвам „Благословения потомък на нашия Спасител, малкия Христос“ — каза той, като най-накрая отговори на поставения му въпрос. — Ще го осветя с червен кърмъз и син адски камък.

Синьото мастило беше най-скъпо по това време и естествено присъстващите ахнаха от удивление.

— Каква възхитителна работа! — обади се някъде от дъното на хижата една братовчедка на Мира и останалите се съгласиха с благоговение.

Лон се усмихна и също кимна. Въпреки че безкрайните часове на изписване буква по буква, от което го болеше вратът и му се замъгляваха очите, му бяха показали, че този свещен акт не е нищо друго освен досада, той не сметна за уместно да изрази несъгласието си. Миряните, които в по-голямата си част не знаеха латински, разчитаха единствено на цветното изписване на букви и шарки, за да добият някаква представа за съдържанието на светите писания. Затова той знаеше, че трябва да остане техен безропотен служител в това отношение.

Как изобщо можеше да им признае, че докато преписваше свещения текст, основната мисъл, която занимаваше съзнанието му, бе да изяде телешката кожа, върху която пишеше. Е, не самите листове, поправи се мислено той, а крехкото месо, останало след одирането на кожата. За изписването на последното евангелие, където беше помогнал и той, се бе наложило да заколят близо двеста телета. Цели сто осемдесет и пет трупа сочно говеждо, и по силата на най-жестокия указ нито едно късче от това месо не стигна до манастирската трапеза. То бе раздадено на бедните, както, изглежда, се случваше с всичко ценно в манастира сега.

„Но какво ми става?“ — упрекна се мислено той. Да откаже едно охолно ядене от време на време на тези осиротели клетници, които живееха в мръсотия в схлупените си хижи и ходеха облечени в дрипи? Да не би да е откачил от безкрайните дни и нощи на себеотрицание, в което се състоеше святата участ на един брат? Не го ли задоволяваше вече яденето, което от време на време си позволяваше тук, сред племето?

„Сигурно не“ — осъзна той, като си спомни какво задоволство изпита от силните си ръце, когато преди малко въведе Мира в къщата. Държа се прекалено грубо с нея и избърза, когато със закоравялата си от работата ръка хвана леката й дреха и я изви около нежното й тяло. За нищо на света не искаше да стане един от онези самодоволни монаси, на които им доставяше огромно удоволствие да раздават покаяние чрез камшика по неизменната заповед на абата.

Едно беше да жадуваш за месо, с което си бил захранван от мига, в който си проходил, и съвсем друго, когато ставаше дума за плътта на неговите нещастни себеподобни.

В края на краищата той не притежаваше нито Мира, нито която и да е друга жена от рода. В качеството си на низш духовник дори не бе упълномощен да диктува на хората какво да правят. Ако те действително желаеха да търпят присъствието на норските заселници толкова близо до себе си, то съвсем не бе негова работа да им казва, че грешат.

Но факт беше, че и абсолютно никой още не бе споменал каквото и да е за викингите. И това само по себе си потвърждаваше подозрението му, че неговите родственици просто не знаеха за тях. Единствено Мира знаеше, но каквито и да бяха съображенията й, той, изглежда, нямаше да успее да я накара да ги признае.

По време на обяда очите му непрекъснато я питаха дали те представляват заплаха. Изглежда, че нямаше такава опасност, защото изражението й остана спокойно.

Но може би тази преценка не можеше да се остави на едно влюбено момиче или на едно племе без гарнизон. Може би този въпрос трябваше да се постави пред онези, които в последна сметка щяха да защитават тези мирни жители, ако викингите решаха да нападнат, а именно Наял Мак Куган и неговите хора.

Накрая Лон взе решение да отнесе въпроса към кралската армия. Този ход му се стори най-дипломатичен.