Ашланд Прайс
Мира (15)

Глава 14

Лон се върна в манастира точно преди „секстата“ — шестия каноничен час и обедната служба за четене на светите писания и псалми, и успя да намери абата в килията му, преди той да излезе да се разпореди за храната.

— Братко Лон — поздрави го абатът, който почти се сблъска на вратата с подчинения си. — Какво те води при мен?

Лон се постара да бъде кратък. По пътя от лагера на Мак Кугън дотук бе имал достатъчно време да обмисли как да спаси викингското момиче, и смяташе плана си за много добър.

— Нищо сериозно, абате. Просто… намерих един желаещ да бъде посветен в Христовата вяра, когато посетих тази сутрин лагера на кралските войници, и реших да ви помоля за разрешение да го доведа тук.

Абатът смръщи вежди и отстъпи назад с усмивка на изненада.

— Желаещ? По това време на годината? Мислех, че сега повечето ирландци са толкова заети с реколтата, че нямат време за такива занимания. Да не би да е някой, който просто иска да го храним до събирането на реколтата.

— Не. Съвсем сигурен съм, сир.

— Не че е толкова важно, ако наистина търси прехрана — обясни абатът сговорчиво. — Нашата мисия е преди всичко милосърдието. Но може би не си го разбрал правилно.

— Не.

— Хм — отвърна по-възрастният и тонът му бе значително обнадежден от тази новина. — Надявам се, че е достатъчно силен да работи на полето или в гората.

— Да — отговори Лон, като си спомни здравото телосложение на Астрид.

— Добре тогава — одобрително кимна абатът. — Следващия път, когато отидеш в лагера на войниците, го вземи със себе си и го доведи тук, а аз ще преценя дали е подходящ.

— О, добре. Благодаря ви, сир. Но има още нещо, което би трябвало да знаете — добави Лон, като имаше предвид обичая на абата да наставлява новодошлите.

— И какво е то?

— Ами той… не може нито да говори, нито да чува. — В този миг Лон се ненавиждаше за огромната лъжа, но бе решил, че е по-добре да поеме върху себе си този грях, отколкото да рискува живота на момичето в ръцете на Наял.

Абатът не бе много възхитен от тези думи. Макар Лон се ползваше с доверието му, очите му се присвих: недоверчиво, сякаш реши, че неговият главен писар е загубил ума.

— Братко, ако това е така, как, за Бога, си успял да разбереш, че този беден момък желае да бъде посветен.

— Той… ми го написа.

Старшият духовник възвърна част от предишната си приветливост:

— О, значи може да чете и да пише?

— На ерски — да, сир. Но не съм сигурен за латинския. — Лон тежко преглътна, разбрал, че е достигнал границата на своите възможности да отговаря на тази серия от въпроси.

— Много добре — заяви внезапно презвитерът и се обърна да прибере някои ръкописи, които бе оставил на масата. — Щом може да пише, веднага ще му дадеш работа в скрипториума… Поне лесно ще се справя с нашите дни за мълчание — заключи накрая, махна с ръка на Лон и му показа, че не желае да обсъжда повече този въпрос.

Макар и пример за святост, в манастира абатът се славеше като страшно разсеян и често не бе в състояние да се занимава дълго време с едно и също нещо.

— Все още ли желаете да се срещнете с него? — попита Лон, когато абатът мина покрай него. Макар че горещо се надяваше да получи отрицателен отговор, много добре знаеше, че рискува да бъде наказан, ако не получи определен отговор.

— Мисля, че не. Ще го виждам в църквата цели девет пъти на ден и засега това ще бъде достатъчно.

— Благодаря ви, сир — извика Лон след него и машинално наведе глава.

— А сега, отче, трябва да се заловиш за работа.

Вместо да се подчини на заповедта, Лон остана още малко пред вратата на абата. Все още трепереше от вълнение и му се виеше свят. Никога не си бе представял, че може да излъже почитаемия абат, нещо повече, никога не си бе и помислял, че може да преуспее в това начинание!

Помисли си, че върши всичко с най-добри подбуди, и тръгна към килията си. С цената на няколко лъжи животът на Астрид сега бе вън от опасност, а манастирът щеше да получи още един чифт работни ръце. Дано само не се наложи той и момичето да пазят дълго в тайна всичко. Дано съумее да я върне обратно на викингите и да обяви на абата, че този „желаещ“ е променил желанието си и се е отказал да се покръсти в Христовата вяра.

 

Мира беше права относно последното местоположение на лагера на Мак Кугън. За съжаление обаче тя и нейните викинги пристигнаха твърде късно. Когато изминаха левгите, които ги отделяха от посочените хълмове на запад, от лагера на кралските войници бяха останали няколко почти загаснали огньове и две места със смачкана трева, където очевидно се бяха намирали палатките на Наял и Блар О’Фейл.

Въпреки разочарованието на Брандър и братята му. Рурик и Ланг се убедиха в искреността на Мира, която честно се постара да изпълни искането им. Но по-късно през деня, след като по нейно предложение отидоха на още две места и не откриха и следа от Мак Кугън и хората му, те отново започнаха да я гледат с подозрение.

— Тя нарочно ни води при загаснали огньове — за яви Рурик, когато спряха до един поток да напоят конете. Изрече тези думи на ерски и Мира разбра желанието му да я обвини за неуспеха им.

Засегната, тя понечи да отрече това предположение, но Брандър я изпревари:

— Млъкни. Нямаш основания да я обвиняваш. Ако бяхме пристигнали на първото място малко по-рано, сигурно Астрид вече щеше да е с нас.

— Ами. Сигурен съм, че тя ни разиграва — заяви и Ланг на ерски. — Напълно съм сигурен.

— И защо ще го прави? Ако ние не я върнем обратно в крепостта през следващите няколко часа, тя ще бъде обявена за обезчестена и семейството й няма да я приеме обратно. Така че защо да ни разиграва по такъв начин и да губи време?

— Какво искаш да кажеш с това, че семейството няма да я приеме обратно? Какво ще й се случи?

— Ще бъда длъжен да я взема за жена — откровено отговори Брандър.

— Длъжен? — повтори Мира и ноздрите й се разшириха от възмущение. След създадената между двамата през изминалата нощ близост тя не можеше да допусне, че той може да говори за тези неща така, сякаш става дума за сделка.

— Не е… съвсем така — заекна Брандър. — Не точно длъжен. Нямах предвид точно това, защото тази дума не ми харесва.

— Аха, значи това са само приказки, че ще трябва да се ожениш за нея, ако я задържим твърде дълго. Тя просто иска да се върне при хората си и да се освободи от нас. Страхува се от отмъщението на армията, ако разберат, че ни е помагала. И тя е като останалите от страхливото им племе.

— Не, вярно е — потвърди Брандър. — По тези места невестите се крадат като кравите.

Ланг седна на тревата наежен като Рурик.

— А защо мама не ни е казвала за този обичай? Нищо не съм чувал досега за него.

Брандър стисна устни.

— Щом Мира казва, че е така, значи е така. — заключи той с нисък глас. — И няма какво повече да говорим.

— И какво трябва да означава това? — настоя Рурик с предизвикателен тон и това учуди Мира. — Трябва ли да я върнем в укреплението, преди да успеем да спасим нашата Астрид? Какво ще кажеш за това?

За още по-голяма изненада на Мира Брандър решително стана, запъти се към Рурик и го зашлеви.

— Не е твоя работа да решаваш, братко! Нито пък моя. Дали младата жена ще пожелае да остане при нас и да ни помага в търсенето, ще бъде единствено нейно решение.

Мира се усети донякъде защитена от тези думи, но въпреки това отстъпи назад.

— Ти си си загубил ума от любов — изръмжа Рурик, стана и протегна ръце напред, за да се запази от други плесници. Може би щеше да получи още една или две, предположи Мира и при тази мисъл отстъпи още малко назад. — Ти преспа с нея миналата нощ — продължи Рурик — и тя те омагьосала по някакъв начин, затова вярваш на всичко, което ти каже!

Брандър не отговори. Неподвижен като статуя, той просто удари по-младия си брат още веднъж, този път по-силно.

Настъпи потискаща тишина. Двамата мъже предизвикателно впиха погледи един в друг. Мира погледна към Ланг и видя, че и той като нея бе изненадан от случилото се. Той явно споделяше нейния страх за Брандър, който сам налиташе на бой, макар че беше ранен на два пъти през последните нощи.

— Веднага спрете! Ей, вие двамата — чу внезапно тя собствения си глас. Миролюбива като всички от нейното племе, тя никога не бе виждала такова сбиване между възрастни хора и то я ужаси. — Ще остана с вас, стига това да спре братоубийството! Ще остана дори ако заради това се наложи някой от вас да бъде длъжен да се ожени за мен! За вас това явно е съдба, по-страшна от смъртта. — Тогава си представи, че е останала без подкрепа на този свят, скочи и побягна през глава към близките дървета.

Напрегнатите погледи на Брандър и Рурик омекнаха, те се загледаха след нея и дочуха горчивото й хлипане. Брандър сръга брат си в корема:

— Дявол те взел! Не само че я обиди, ами накара и мен да направя същото! Никога няма да ти го простя!

Рурик поглади удареното място, отстъпи назад и се помъчи да се поеме дъх.

Без да поглежда повече към брат си, Брандър тръгна покрай потока към пленницата. Не се наложи дълго да я търси. Намери я седнала на огромен дъбов дънер.

— Мира, извинявай — каза той и се приближи към нея. — Никой от нас не искаше да стане така. То е защото твърде много се безпокоим за Астрид и от тревога не сме спали през нощта.

Тя вдигна ръка и избърса очите си.

— Аз… аз наистина се опитвам да ви помогна да я намерите.

Той се наведе и я погледна в лицето.

— Зная. Почти ги бяхме открили тази сутрин… и дори ако не се опитваш да ни помогнеш — продължи той, падна на колене и хвана полите на наметалото й, — дори ако наистина ни бавиш, за да останем двамата по-дълго време заедно, ще те разбера.

Мира го погледна за първи път право в очите и за свое учудване откри не потвърждение на думите му, а увереност и насмешливи пламъчета. Поиска да му каже, че греши в предположенията си, но от този поглед усети внезапен студ и само преглътна.

— Значи всичко е наред — продължи той, взе ръката й и приседна до нея. — Добре е, че признаваш, че се нуждаеш от мен. И двамата се нуждаем един от друг, любов моя, и макар че едва ли това е начинът, по който момиче като тебе би желало да бъде ухажвано, така стана.

Тя отново преглътна безмълвно. После каза:

— О, Брандър, не зная. Може би Рурик е прав донякъде в обвиненията си. Заради мен отецът научи къде се намира вашият лагер и единствено той е могъл да го каже на хората на краля. Така че сигурно трябва да остана и да ви помогна да намерите сестра си, колкото и дълго да продължи това.

Той стисна ръката й.

— Мира, чуй ме. Зная, че не по твое желание приятелят ти, духовникът, е съобщил на Мак Кугън за нас. Така че нямаш вина. Остани с нас, ако желаеш, или поискай да те отведем вкъщи. Но, моля те, недей да ни помагаш само от разкаяние или чувство за вина. И двамата знаем какви ще бъдат последствията. Само ти можеш да решиш дали високата цена на твоята женитба с мен компенсира всичко това.

Тя се осмели отново да го погледне в очите и остана много доволна, че хищните пламъчета в тях бяха изчезнали и бе останала само неговата искреност.

— Оставям се на твоето решение, сладка моя… Скоро ще стане тъмно — подкани я той, понеже тя не му отговори.

— Съвсем сигурен ли си, че не трябва да се чувствам задължена към вас? — срамежливо попита тя. — Нали някой ще трябва да бъде длъжен да се ожени за мен, както каза преди малко?

Той протегна ръце и я притегли в прегръдките си.

— Не, Мира, разбира се, че не. Нямах предвид буквалното значение на тази дума. Само исках да обясня на братята си, че хората от твоето племе очакват в такива случаи някаква отговорност. Но, честно да си кажем, всички знаем, че един мъж може да прави каквото поиска с жена, която е откраднал, и не е „длъжен“ да се ожени за нея. Макар че, що се отнася до мен, аз го искам, стига да решиш да останеш.

Тя се притисна силно към него, поласкана от думите му.

— Но ние трябва да се оженим по християнски. И ти трябва да приемеш нашата вяра, разбираш ли — каза весело тя и се отдръпна да чуе отговора му.

Той предъвка устни, сякаш обмисляше това.

— Е, както искаш, любима. Не ме е много грижа за тези неща. Така че можем да се оженим където и както решиш.

— Наистина ли?

Той не можа да потисне усмивката си при нейния внезапен детски възторг. По дяволите, жените, от които и земи да бяха, държаха толкова много на церемониите.

— Наистина — отговори той и се опита да се прикрие, за да не си помисли тя, че й се присмива.

Ръцете й отново го обвиха и притиснаха с всичка сила.

Сега, уверена в неговата любов, Мира си даде сметка, че това е била нейната цел от самото начало.

— Тогава да отидем при братята ти да им съобщиш това — звънко каза тя. — За да престанат да ме гледат толкова подозрително, а да ме приемат като сестра.

Тя се опита да стане, но Брандър я дръпна обратно надолу.

— Не мисли сега за тях — каза той подканящо. — Нека първо прекарам няколко мига насаме с годеницата си.

Мира не се възпротиви. Макар да се боеше, че Рурик или Ланг могат всеки миг да се приближат и да ги видят, тя се остави на неговите целувки.

Отначало езикът му си играеше с устните й сякаш в очакване на разрешение за нещо повече, и го получи. Замаяна от току-що полученото обещание за женитба, тя му позволи да я повали на земята и прие ласките на трепетните му ръце с всяка част от тялото си, която той бе милвал миналата нощ.

— Брандър — прошепна тя след малко, успяла въпреки неговата тежест да достигне с устни ухото му. — Брандър, моля те, чуй ме.

— Какво? — попита той по-скоро с нетърпение, отколкото рязко.

— Това може да почака до след вечеря, нали?

Той се повдигна така и погледна лицето й.

— Защо? Гладна ли си?

Тя се усмихна на себе си.

— Разбира се, че не. Не още. Само си помислих, че би било по-учтиво да се върнем по-бързо при братята ти и да им обясним всичко. И тогава, след вечеря, ще запалим отново два огъня — добави тя и кокетно повдигна вежди.

Той въздъхна измъчено и се претърколи настрани.

— Искам да кажа, че не сме просто животни, скрити в гората.

— Говори само за себе си, драга — измърмори той под нос.

Мира отново му се усмихна закачливо, стана и приглади туниката и косата си. После му подаде ръка.

— Хайде, да отидем и се помирим с тях.

Брандър пое подадената ръка, но се постара да не отпуска цялата си тежест в ръцете й и, докато ставаше, се подпря на близкото дърво.

— А как е кракът ти? — попита тя съчувствено.

Той закачливо се подсмихна:

— След вечеря ще се чувства много по-добре, мила, уверен съм.

 

Вечеряха сушено месо, хляб и вино, което хората на Мира бяха изпратили с Рурик и Ланг. Казаха на братята, че Мира е решила да остане заедно с тях, докато намерят Астрид. Тогава Брандър им съобщи и решението си да се ожени за нея.

При тази новина Рурик изръмжа, Ланг обаче изглеждаше по-смутен и измърмори нещо подобно на благопожелания. После Рурик и Ланг взеха някои вещи и се отдалечиха да си запалят огън на друго място.

— Не се зарадваха — прошепна Мира.

— Все още са изненадани — обясни Брандър.

— Но защо? Нали знаят, че рано или късно ще е вземеш жена от племето ерс? Нали в деня, в който срещнахме, ми каза, че няма да вземеш жена от твоето племе.

— Така е. Но сигурно са си мислили, че ще почакам, докато нещата се изяснят. Надявам се, че си съгласна, че това не е най-подходящото време за женитба.

— О, Брандър, те ме мразят — изстена Мира. — Рурик — защото му издрах лицето оная сутрин, а Ланг — заради Рурик.

Макар че на Брандър му се искаше да се изсмее на детинските й тревоги, той се въздържа, за да не я обиди. Думите й бяха наистина комични, но той усещаше, че момичето се засяга от покровителственото му отношение към нея.

— Не, те не те мразят, мила — отговори той и я прегърна. — Просто са много ядосани на вашите войници заради отвличането на Астрид и заради отказа на хората ви да помогнат за спасяването й. А ти за съжаление си единственият човек, върху когото могат да стоварят яда си.

Мира изслуша това обяснение, загледана в танцуващите пламъци на огъня. Но после видя, че Ланг се връща да вземе още нещо, прехапа устни и не каза нищо.

— Ние, норвежците, сме горди хора — каза Брандър тихо, когато отново останаха сами. — Не ни харесва, че поради липса на собствена земя сме принудени да я търсим навсякъде. И щом вече сме дошли тук, бихме искали да се оправяме сами, без помощта на племената от Ерин, дори без родното племе на майка ми. Някои от вашето племе приемат кръвната ни връзка, а други не. За тези, които не я признават, ние сме лъжци. А за други, като например войниците от кралската армия, които отричат правото ни на парче земя, сме просяци. Трябва да те уверя, че викингите не са нито едното, нито другото.

Сега Мира трябваше да го успокоява:

— Но сега, когато сте слезли на брега и имате възможност да се сродите с моя клан, кралят сигурно ще се съгласи да се установите тук. При това сте съгласни да приемете нашата вяра и обичаи.

— Вашата вяра? Не съм толкова сигурен. Вашите обичаи — да, при всички случаи. Не си ли забелязала, мила, че все по-често братята ми разговаряме на вашия език.

Брандър леко се усмихна и отново се протегна към нея.

— О, те много скоро ще започнат да ти оказват дължимото уважение, сигурен съм. Ще те гледат по благосклонно, особено когато намерим Астрид… Е, не както аз, разбира се — добави той, сложи ръка на кръста й и за нейна изненада я погъделичка. Тя не се сдържа и започна да се смее, опита да се отдръпне, но се намери на земята, притисната от тялото му, както преди време под дърветата. Мили Боже, колко бърз беше! Колкото бърз беше със сабята си, толкова малко време му трябваше за да я повали. И когато се взря в очите му и долови в тях усмивката му неговото неудържимо желание, започна да вярва, че той наистина е способен да извърши онези насилия, които бе признал преди няколко дни.

— О, Брандър — прошепна тя. — Защо трябва да ме гледаш така?

Той продължи да се усмихва.

— Как така?

— По този начин. Като хищник. Толкова различно от учтивия поглед, който ти е присъщ.

— Но сега нямам желание да съм учтив, сърце мое. Би трябвало да го разбираш. Защото това, което искам да ти направя, може да бъде определено като всичко друго, но не и като учтиво.

— Тогава прави го — каза Мира и затвори очи. — Но, моля те, не ме карай да гледам как ме изяждаш.

Той се засмя тихичко.

— Да те изяждам? О, Мира, как можеш да продължаваш да мислиш по този начин за плътската любов след миналата нощ?

— Не зная. Просто така мисля.

— Отвори си очите.

— Няма.

— Да. Отвори ги и ме остави да ти кажа, че си едно малко глупаче.

При тези думи тя отвори наполовина очи и го погледна.

— И все пак ти искаш ли да се ожениш за мене или не? — попита той настоятелно.

— Искам.

— Тогава престани с тия глупости и нека се държим като хора, които наистина се обичат. Или ще ми вярваш, или не. Не искам да се отнасяш към мен като към безсъвестен похитител, който те е отвлякъл от къщи!

— Но аз… аз наистина не зная какво трябва да правя.

— Нека тогава ти покажа — продължи той и сложи ръка на кестенявите й коси. — Сега вече това не е изнасилване. Не е просто нещо, което аз ще ти направя, а нещо, което ще правим заедно.

Мира преглътна объркано, тъмните й очи широко се отвориха и загледаха замаяно.

— Добре… добре. Какво трябва да направя сега?

Той сухо се засмя.

— Помогни ми да оправим завивките. Сигурно знаеш как се прави това.

— Аха — отвърна тя на закачката му.

Той се изправи с обичайната си пъргавина и все още накуцвайки, се отправи към купа с вещи, които неговите братя бяха оставили. После се върна при нея и започна да разстила одеялата и да подрежда тънките възглавници, върху които бяха спали миналата нощ.

Мир коленичи и се опита да му помогне, но той се справи с тази работа преди нея; миг след това я хвана за ръката.

— Не разбираш ли, мила — поде отново той, а в големите му сини очи се четеше загриженост, — че още миналата нощ можех да постигна нещо, стига да желаех? И не го направих не защото братята ми можеха да ти се притекат на помощ.

— Да. И аз мисля така.

— Е няма какво да мислим повече. — Той я дръпна надолу, накара я да седне до него и посегна да отхвърли няколко кичура от очите й. — От момента, в който те видях за първи път да бягаш от мен с тези твои чудесни закръглени бедра към скалата над морето, не мога да престана да мечтая как чудесно ще се чувствам вътре в теб, докато те продължават да се движат.

— Господ да ни закриля, Брандър! Какви неща говориш!… „Господи Исусе“ — добави тя науми инстинктивно вдигна ръце, за да скрие пламналите си страни. Не можеше да си представи, че един мъж може да мисли такива неща, камо ли да ги приказва.!

— Е добре де — каза той с глас, изпълнен едновременно с учудване и наивност. — Нали наоколо няма никой, който би могъл да ни чуе? Братята ми са достатъчно далеч. Виждам дима от техния огън чак иззад онези дървета. Така че кой би могъл да чуе освен тебе? А точно в твоя възхвала са тези думи.

— Възхвала? За такива приказки моите родители хубаво биха те набили!

— Само че те искаха да те дадат за жена на Мак Кугън. Значи и ти не винаги приемаш техните решения.

Мира сведе очи, за да скрие задоволството си от неговата настойчивост.

— Е — продължи той, наведе се и постави тежката си ръка на бедрата й, а горещият му шепот опари ушите й: — Ще видим ли на какво са способни тия чудесни неща? Аз рядко греша в преценката си.

Топлината, която излъчваха ръцете му, и пламенният му шепот предизвикаха у нея усещането, че се топи; тя успя единствено да въздъхне в отговор.

Брандър, изглежда, разбра, че нейната неподвижност изразява по-скоро подчинение, отколкото свенливост, затова я побутна да легне върху одеялото и започна да я целува с обожание, по-голямо от досегашното. После притегли друго одеяло върху двамата.

— Повдигни се малко и свали туниката — игриво каза той и повдигна завивката като покрив на палатка. — Хайде. Огромно удоволствие е двама души да се опознаят. Обещавам ти, че ще е така. Ако започнеш да гледаш на това като на игра, скоро ще престанеш да се страхуваш.

Тя нервно се изсмя. Беше се чувствала така само веднъж, в ранното си детство, — когато един неин братовчед й бе предложил да се разходят до стръмния морски бряг. Освен това на вечеря беше пийнала малко вино, така че нещата, които винаги бе считала за ужасно сериозни, сега не й се струваха такива. Като на игра ли? Добре тогава, щеше да накара и него да поиграе.

— Не. Това вече го правих миналата нощ. Сега е твой ред. Първо съблечи туниката си.

Очакваше, че ще се разсърди, но за нейна изненада той се подчини безропотно.

— Тогава ти трябва да държиш одеялото — отвърна й с широка усмивка.

Без да се смути от това искане, тя седна и хвана завивката. Наблюдаваше внимателно, с наивна радост, как той свали плаща си и бавно съблече туниката, която откри пред очите й мускулестата плът на гърдите и корема му. Рядко беше виждала зрял мъж, разсъблечен до такава степен, и затова й се прииска да го пипне, но се въздържа. Нали това беше игра и партньорът не биваше да узнае нейната слабост.

— И панталоните — настоя тя, като се стараеше да овладее гласа си.

Той се отпусна отново на колене.

— Не зная дали е време.

Очите й предизвикателно се присвиха.

— А защо не?

— Защото така. Ти си толкова неопитна в тези работи, че може да ти стане неудобно.

Тя прие предизвикателството.

— Не. Няма. И от какво? Ти нали ме видя цялата.

— Да, но при мъжете е различно.

— Сваляй панталоните, ти казвам. Какво толкова му е различното?

Той тихо се изсмя.

— Доста е различно. И особено след като ме е обзело такова желание…

— Глупости — прекъсна го Мира. — Нали точно това ми каза миналата нощ. Или ги сваляй веднага, или вече няма да играя тази игра.

Брандър с въздишка изпъна крака и започна да събува панталоните си. Когато стигна до раната на глезена, погледна към Мира с надежда, че ще му помогне и ще придържа превръзката, но видя, че тя стои с отворена от изумление уста и побеляло, останало без капка кръв, лице.

— О, Света Дево Мария — изрече тя с треперещ глас. Това май вече не беше игра, както си бе помислила отначало.

Той веднага дръпна панталоните си нагоре.

— Видя ли? Казах ти, че няма да разбереш.

— Достатъчно видях. Искаш да кажеш, че ще напъхаш цялото това нещо вътре в мен?

Като видя нейната тревога, той я хвана за ръката.

— Е, не изведнъж. Но ако не искаш — няма.

— Разбира се, че не искам! И как, за Бога, можеш да наричаш такива неща игра?

Той продължаваше да я държи здраво за ръката, въпреки че тя се съпротивляваше.

— Това става, когато вече си привикнала. Това правят заедно мъжете и жените, Мира. И твоите родители, и техните родители са го правили, за да се появиш на тоя свят ти и да бъдеш тази вечер с мен.

— Не, не. Не смей да говориш за моите родители. Такова нещо можете да правите само вие, норвежците, и вашите огромни жени. Това сигурно е някакъв ужасен животински ритуал!

Той изумено възкликна.

— Но това е нещо свещено, как можеш да си толкова неопитна? — попита той, придърпа я към себе си и зашепна в ухото й: — Какво, мислиш, ти направих миналата нощ?

— Не беше това — отвърна тя. — Искам да кажа, не с толкова голямо нещо.

Той продължаваше да се чуди.

— Може да ти се стори чудно, любов моя, но повечето жени в това отношение са толкова големи, колкото и мъжете.

— Не може да бъде.

— Но как можеш да знаеш това, след като не си опитвала?

За негова изненада в този миг тя не се опита да се отдръпне, напротив, притисна се още по-силно към него и сложи брадичката си на дясното му рамо.

— Ще бъде ли както миналата нощ? — настоятелно попита тя с примирен глас.

Той се усмихва в тъмнината.

— Да. Почти. Някои момичета даже намират, че е още по-хубаво.

— Добре — прошепна тя след малко, — тогава сигурно ще трябва да опитам.

Той прехапа устни, за да не се разсмее на глас. За нищо на света не желаеше да я разочарова в този миг.

— Да, като твой бъдещ съпруг и аз мисля, че трябва да опиташ.

— Добре — заяви тя, дръпна се настрани и с хладнокръвна решителност започна да сваля туниката си.

Поне за това не се налагаше да я убеждава, помисли той с облекчение. Но след малко почти съжали, че облече отново панталоните си.

Тя отново се отпусна до него и той я целуна. Устните му докоснаха дясното й слепоочие, после продължиха своя път към ухото, към очакващата ги уста.

— Обичам те Мира — прошепна той с устни върху бузата й, докато ръцете му обхождаха овала на гърдите и бедрата й. — И се надявам да разбереш както съм разбрал аз, че ще можеш да понесеш всяка болка и всяка болка и всяка загуба докато сме заедно. Зная, че желанието ти е да бъдем венчани от някой от вашите духовници Съгласен съм с това, разбира се. Но искам да знаеш че се ожених за тебе още в мига, в който очите ми срещнаха твоите. Мъжът може да познае по очите предназначеното за него момиче. За мен това момиче си ти.

Той пое дълбоко дъх и докосна мястото, където се съединяваха бедрата й, там, където бе стигнал и миналата нощ. Ако тя бе жена малко по-опитна в тези неща, може би милувките с устни и пръсти биха отнели по-малко време. Но тя се боеше до дъното на душата си от това което трябваше да се случи, и затова той трябваше да бъде по-милостив към нея. При това желанието го изпълваше до такава степен, че не можеше да отлага повече. И така, той разтвори с едната си ръка бирата й и полека започна да навлиза с другата си ръка в нея. Следеше за нейната реакция. Стараеше се да сдържа нарастващото си желание след толкова седмици на любовно лишение и да долови всеки звук на притеснение от нейна страна.

Звук, слаб като писък на мишле, достигна до дясното му ухо, което беше най-близо до лицето й. После за голямо негово облекчение се разнесе стон на несъмнено удоволствие и той разбра, че неговите думи и търпеливо отношение я бяха покорили, бяха направили най-накрая това сладко момиче негово.