Ашланд Прайс
Мира (4)

Глава 3

Докато повечето хора от племето изглеждаха склонни да повярват, че избликът на Мира се дължи на дълго потискан стремеж към Мак Куган, баща й и самият Наял не мислеха така. Като решиха, че е най-добре да оставят героя и неговата любима сами за малко, гостите се разотидоха почти толкова бързо, колкото бяха пристигнали. И когато Мира остана сама с родителите си и Мак Куган, който още стоеше до огнището, истината излезе наяве.

Мира ненавиждаше Наял, или по-точно — отвращаваше се от него. И когато той се върна на масата, за да говори с нея, тя просто не можеше повече да се преструва. Чу го как се приближава зад гърба й. Той постави ръце върху раменете й и тя най-после вдигна лице и се обърна, като го прониза с най-унищожителния поглед, на който беше способна.

Той ясно видя ужаса, изписан в зачервените й от плача очи, и веднага се отдръпна, като така рязко издърпа ръцете си, сякаш ги бе поставил върху нажежени до бяло въглища. Явно неспособен повече да понася това, че е отхвърлен, той се обърна към баща й със стоманено изражение на лицето.

Обикновено резките черти на мистър Мак Игън сега изглеждаха размазани. Устата му увисна отворена, сякаш всеки момент щеше да признае поражението си, и дългите бръчки, които се спускаха от високите му скули, като че ли се сляха с двойната му брадичка.

— Днес пристигнах тук, за да ви защитавам от мародери — заяви Наял през стиснатите си зъби. — Дойдох от добра воля, но си тръгвам обиден, дълбоко обиден, обръщам ви внимание — добави той, като размаха пръст срещу бащата, а след това отиде до вратата със същия недоволен вид и се обърна назад само за да произнесе прощалните думи: — Говори й, Сайлъс. Ако си глава на това семейство, говори й, или, заклевам се, ще разредя посещенията си в това укрепление!

Въпреки че с една част от съзнанието си Мира посрещна с радост тази декларация, като цяло тя знаеше, че Мак Куган наистина ще изпълни заплахата си. Без защитата на кралската армия тяхното племе можеше да се превърне в лесна плячка през следващите няколко години. Като осъзна това, сърцето й лудо заби от мрачни предчувствия сред пълната тишина, която последва излизането на Наял.

— Хайде, Сайлъс! — започна да го увещава мисис Мак Игън, като се спусна към масата, за да застане между съпруга си и първородната им дъщеря. — Много добре знаеш колко непостоянни са младите момичета. Женени сме от толкова години и ти знаеш колко бързо можеш да ме накараш да си променя решението за много неща.

Заради майка си, която й пречеше, Мира не можеше да вижда лицето на баща си. Неговото ръмжене обаче й показа, че той беше точно толкова разярен, колкото очакваше.

— Това е чест за нас, Дейдре! Най-високата чест, оказвана някога на това племе, едно от многото в това кралство. При толкова много момичета, които Мак Куган би могъл да ухажва, той избра нея! Нашата опака, малка Мира, за което никога не съм смеел да се надявам! И сега той й прави предложение пред толкова много хора, а единственият й отговор е да избухне в горчиви сълзи! Срамота! Ще я убия, щом стигна до нея!

Между тях избухна свада. Мира чу как баща й се спусна към масата и се боричка с майка й, за да я хване. Тя обаче не знаеше кой е победител. Беше твърде ужасена и само можеше да крие лице в ръцете си.

„Какво ме прихваща, та се разплаках от стихотворението на Наял?“ — запита се мислено. Независимо от другите й недостатъци тя не бе ревлива по природа. Затова реакцията й я бе изненадала толкова, колкото и другите. „Норвежецът!“ Пак този викинг беше замъглил съзнанието й и влияеше върху чувствата й. Мислеше за това колко трогателно я бе оприличил на роза. Каква ирония на съдбата, че с едно-единствено изречение чужденецът бе успял да я развълнува така, както Мак Куган никога не би могъл да направи с безкрайните си строфи. И това бе самата истина. Бе наблюдавала Наял, този надут селянин със схванати мускули, който толкова много й напомняше за онзи викинг, който преди години се отнесе с нея като с животно, и риданията сами се отприщиха.

След всичко, което се бе случило през последните няколко часа, светът се бе преобърнал наопаки за нея. Дългогодишният защитник на форта се бе превърнал в неин екзекутор, а очарователният норс, когото бе срещнала, се оказа някакъв роднина.

Като се вземе предвид всичко това, избликът й можеше да се разбере, дори да й бъде простен. Колко жалко обаче, че не смееше да го обясни на родителите си. Тя вече бе твърде влюбена в чужденеца, за да рискува живота му, като се опитва да се спаси от един бой.

Мислите й бяха прекъснати, защото боричкането най-накрая приключи и баща й отново заговори. Тонът му не беше вече ядосан, а подчертано смразяващ, и без да знае защо, това й се стори още по-голяма заплаха.

— Тя ще изпрати на Наял официално извинение още днес. В него също така ще заяви съгласието си да я ухажва, ако той още желае това! Ще направи всичко това или ще я изхвърля от къщата си, преди да е настъпило полунощ! Чуваш ли, Дейдре? Ако не се подчини, няма да остане под този покрив нито ден повече!

Мира махна ръце от лицето си и остана с отворена уста при този ултиматум.

— А сега, жено, предупреждавам те, махни я оттук. Да не я виждам изобщо! Защото, ако започна да я налагам, кълна ти се, че няма да се спра.

Сайлъс Мак Игън отново се беше ядосал, но Мира и майка й не бяха толкова глупави, че да останат да го слушат. Преди Мира сама да стане, майка и я издърпа от скамейката и я бутна към вратата, като през цялото време внимаваше да са достатъчно далеч от баща и.

Време беше Мира да отиде за кошницата, която сестра й така невнимателно бе изпуснала тази сутрин. За нея бе най-добре да отиде далеч от форта за малко и добре да размисли върху това, което се бе случило.

 

Докато се връщаше към скалата, отново я обзеха противоречиви чувства. Тя, разбира се, се срамуваше от необуздаността си и съжаляваше за бедата, която навлече на родителите си. И въпреки това изпита някакво странно въодушевление, когато се приближи към мястото, където бе останала кошницата Такова нещо й се случваше за първи път в живота и. Макар че лицето й бе все още подуто от сълзите и косата и разрешена от изпитанията през този ден, настроението и странно се приповдигна от възможността отново да бъде толкова близо до лагера на норвежците и да зърне очарователния си нападател още веднъж.

Знаеше, че трябва да се страхува. Здравият разум й подсказваше да отиде до скалата по заобиколен път, за да не я видят чужденците. Въпреки това реши да тръгне направо. Нещо повече, направи го умишлено, без да се колебае, като че ли не я интересуваше дали ще я видят и нападнат. В действителност й беше все едно.

Нещо се бе случило с нея през последните няколко часа. Може би наред със самообладанието си бе изгубила и ума си, защото в този момент бе сигурна, че по-скоро ще умре в ръцете на викингите, отколкото да се върне във форта и да се съгласи да живее по вкуса на Наял Мак Куган.

Навсякъде цареше спокойствие, когато най-накрая стигна платото и започна да си проправя път към далечната скала, от която така трескаво беше избягала преди няколко часа. Чуваше шума на прибоя, който идваше от брега, и пресекливите крясъци на чайките над главата й. Ако не знаеше, че във вдлъбнатата основа на скалата, на която стоеше, се гуши лагерът на пришълците, наоколо нямаше нищо, което да издаде тяхното присъствие.

Те обаче бяха далеч оттук, спомни си тя. Достатъчно далеч, за да останат незабелязани толкова дълго време. Всъщност, ако не бяха палавите й сестри, тя все още нямаше да знае нищо за тях. Нямаше да знае, че на света може да има толкова привлекателен и незабравим мъж като онзи, когото бе срещнала тази сутрин.

Като стигна до склона, Мира седна на скалата. Болката от разправията с баща й напълно бе потиснала чувствата й по пътя. Но сега съзнанието, че прекрасният чужденец е там долу, най-накрая й подейства и тя трябваше първо да се успокои, преди да се спусне към издатината.

Но къде беше кошницата? В момента, в който погледна надолу и видя, че я няма, я обзе някаква паника.

Реши, че кошницата е паднала. Сигурно докато бързаше да се измъкне от викингите, тя се е преобърнала и съдържанието й се е изсипало в лагера.

Започна трескаво да търси изход. Можеше просто да се върне вкъщи и да каже на майка си, че кошницата се е разбила на скалите. Или, само при мисълта за това кожата й настръхна, можеше да се спусне надолу по склона и да попита пришълците дали не знаят нещо за нея.

Това би й дало повод отново да поговори с „най-възрастния“ от тях. Но като размисли, видя, че този повод е твърде прозрачен.

Поседя още няколко секунди, като се чудеше какво да направи и поклащаше нервно крака. Може би не трябваше да прави нищо. Доставяше й удоволствие просто да седи, да наблюдава и да знае, че същият този морски бриз, който галеше лицето й в момента, докосва и неговото. Да! Изпитваше някакво странно задоволство при тази мисъл и се отпусна, за да се отдаде на преживяването си.

Разбира се, имаше още една възможност. Самата мисъл за нея обаче бе достатъчно огромен грях. Вместо да се прибира вкъщи и да се остави на настойчивото ухажване на онова червенокосо животно, тя можеше да последва кошницата и да се хвърли долу на брега, където със сигурност щеше да намери смъртта си.

Това в много отношения бе за предпочитане пред един живот с Наял. Ако не умреше, като се хвърли, даже съществуваше възможност да издъхне в ръцете на норвежеца. Може би той щеше да дотича потресен при нея и да вдигне на ръце разбитото й тяло в момента, когато кръвта й щеше да удави последния й дъх.

Но не! Това бе твърде ужасен, твърде нехристиянски край дори и за такава опърничава дъщеря като нея. Наистина, през последните няколко часа тя се чувстваше разбита, но все още обичаше живота достатъчно, за да остане поне още един ден на земята и да види какво ще й донесе Божията милост.

— Мира — чу изведнъж глас зад себе си и замръзна на място, защото реши, че това е халюцинация.

Но гласът прозвуча отново, толкова мелодичен и увличащ, че напомняше най-нежните тонове на арфа.

— Това ли търсиш, мило момиче?

Сега вече бе сигурна. Даже и по-рано, когато ужасно се страхуваше от него, гласът му се вряза в паметта й по някакъв особен начин и тя знаеше, че ще го познае, дори и да минат години, преди да го срещне отново.

Бавно се обърна, като се сети за подутото си от плача лице. Леко подсмъркна и му се усмихна срамежливо.

Колко точно го беше преценила по време на първата им среща, въпреки ужаса, който преживя. Той изглеждаше точно така, както си го спомняше — висок и рус, с морскосини очи, които се усмихваха много преди той да се засмее.

Беше, по техните собствени критерии, символ за мъжката красота и Мира отново се зачуди защо я гледаше с възхитен поглед, когато тя бе толкова обикновена.

Но той я попита нещо. Въпреки че бе замаяна, Мира не искаше да изглежда толкова потресена, че веднага да забрави въпроса му. Откъсна поглед от величествената му осанка и се вгледа в кошницата, която й подаде.

— Да — отговори тя.

Той пристъпи напред и се наведе да й я даде. Мира взе кошницата и бавно я притисна към себе си.

— Видя ли ме, като идвах?

— Разбира се. Откакто ни открихте, поставяме караул. А и ти изобщо не се криеше.

Тя прехапа бузата си и се извърна, объркана от истината в забележката му.

Усети, че той застана до нея. Движеше се бавно и тихо, сякаш тя бе заек или сърна, която може да хукне панически да бяга, ако не бе достатъчно предпазлив.

— Може ли да седна до теб? — попита той съвсем учтиво.

— Да — отговори тя, като вдигна рамене, сякаш и бе все едно, а всъщност не беше така. В този момент разбра, че ако той само й бе върнал кошницата и си беше тръгнал, това щеше да я разбие.

Беше му благодарна, че остана. Той седна близо до нея и също провеси крака над платото.

Помисли си, че би трябвало да изпитва угризения. След като едва не бе изнасилена от един норвежец, никога не би трябвало да допуска друг толкова близо до себе си. Та той седеше толкова близо, че можеше да го докосне с ръка. Можеше да я грабне толкова бързо, че да не й остане време и за молитва.

Въпреки това всичко, което изпитваше, бе свенливост — тази свенливост, която едно момиче проявява, когато иска да направи най-добро впечатление на един потенциален кандидат.

Мина й през ума, че след последната заповед на баща й тези откраднати мигове на ветровитата скала можеха да се окажат последните, прекарани с изискания чужденец, и твърдо реши да ги използва възможно най-добре. Изведнъж почувства желание да научи всичко за него и да запечата в паметта си всяка негова дума и жест.

Брандър се облегна назад, като се подпря на лакти. Първото му желание, разбира се, бе да попита момичето как нейните хора са приели новината за тяхното заселване тук. Съдбата му, а и съдбата на хората, които го придружаваха, зависеше от това как ще ги приемат новите им съседи. Съвсем естествено бе, че той очакваше с нетърпение отговора. Брандър обаче долови, че не бива да избързва с този въпрос. По някаква причина преди малко тя, изглежда, бе плакала много и един вътрешен глас го посъветва първо да се погрижи за чувствата й.

Тъкмо си отвори устата, за да я попита от какво е разстроена, и тя го изпревари.

— Къде намери кошницата? При теб ли падна?

Той поклати глава, като леко се притесняваше.

— Не. Трябва да призная, че я взех от издатината. Открих я, като се изкачих тук, и реших да я взема със себе си, за да имам повод да те видя, ако се върнеш.

При тази негова откровеност тя усети как гореща вълна заля цялото й тяло. Колко смели бяха мъжете! С каква готовност признаваха мотивите, които една жена никога не би разкрила. Тя бе забелязала същата смелост и у Наял, но тогава не бе усетила тръпките, които сега полазиха по цялото й тяло.

— О! — възкликна тя, като не можа да измисли какво да отговори.

Мира се учуди още повече, като видя как той използва настъпилата тишина, за да се намести по-удобно. Без да престава да я наблюдава, той вдигна краката си и се опъна настрани, като подпря главата си с ръка точно до нея.

— Какво има? Защо си разтревожена? — попита той, като я погледна с непресторена загриженост.

Мира отново подсмъркна и вдигна рамене.

— Нищо. Защо питаш?

— Защото изглеждаш така, сякаш си плакала, Мира, а една изгубена кошница едва ли може да бъде истинската причина.

„Мира!“ Той помнеше името й. Въпреки че беше чужденец, бе запомнил името й, и за нейно учудване, тя отново започна да плаче. Той изглеждаше и се държеше с нея толкова внимателно, така искрено бе загрижен за състоянието й. Едва ли би могла да каже същото за онези, за които се предполагаше, че са най-близките й хора — родителите й и останалите от рода.

— Няма нищо — продължи да упорства тя, като преглътна, за да разкара буцата от гърлото си.

Достатъчно зло беше, че щяха да позволят на този отвратителен Мак Куган да опропасти живота й. Проклета да бъде, ако пожертва тези няколко скъпоценни мига да говори за него. — Наистина, търсех само кошницата.

— Ще ме оставиш ли тогава, като знаеш, че аз търся повече?

Ето пак — същата умоляваща настойчивост, с която я бе разтърсил и преди. И когато той се наведе напред и леко я хвана за ръката, от устата й излезе тих, болезнен звук.

— Може би веднага трябва да се прибираш? Това ли е? — попита той. — Ще се разсърдят ли родителите ти, ако се забавиш?

Тя поклати глава отрицателно и той въздъхна с облекчение.

— Защо, защо искате да се установите в Ерин? — попита тя, като отново почувства непреодолимо желание да научи всичко за него. — Не беше ли по-лесно просто да останете в Туле?

Той се засмя тихо.

— По-лесно! Несъмнено. Но не и целесъобразно, защото в Туле, както я наричаш, има много планини и много малко равнини за обработване.

— А в Ерин има ли повече?

Той отново се усмихна, този път учуден от факта, че тя знаеше толкова малко за собствената си страна. Но хората в Ерин живееха в укрепления, припомни си той. Те рядко пътуваха с цел да нападнат или да търгуват, както беше при тях. Знаеше, че бе напълно възможно тя никога да не се е отдалечавала от дома си повече от тези скали.

— О, да. В Ерин има. Идвал съм тук много лета и можеш да ми вярваш, че тук има много свободна земя.

Мира наистина не знаеше със сигурност. Познанията й за родната страна бяха твърде оскъдни, за да може да коментира. Но съдейки по това, което бе видяла през седемнадесетте години на своя живот, тя наистина си мислеше, че между племената в района лежат много необработени земи. Дали обаче местният крал щеше да даде част от тях на норвежците, още не се знаеше.

— Как се казваш? Може ли да науча името ти, при положение, че ти знаеш моето? — продължи тя, като усети, че е най-добре да се прехвърлят на не толкова спорен въпрос.

— О, извинявай! Трябваше да се представя. Колко невъзпитано от моя страна! Казвам се Брандър, син на Стор.

Тя се намръщи.

— Името на баща ти е „Син“?

Той с усилие се въздържа да не се засмее и поклати глава, като се сети, че, колкото и да изглеждаше смешно, за една ирландка беше естествено да вземе последната част от презимето му за лично име на баща му. „Мак“ — това беше представката, която при тях означаваше „син на“. Следователно за нея беше необичайно същата функция да се изпълнява от една наставка.

— Не. Баща ми се казва Стор, което означава „велик“, и аз мисля, че в много отношения това име му подхожда.

Тя кимна замислено и отново прикова поглед в кошницата. По внезапното изчервяване на бузите й, както при майка му, Брандър позна, че се почувства неловко от дързостта и непочтителността, изразени в такива имена на викингите. При все това тя го погледна насърчително.

— А твоето име? И то ли говори за величие?

— Не. По-скоро за меча. То изразява само болезнени неща, мечове и главни.

— Тогава излиза, че и двамата носим неподходящи имена. Моето име изразява веселие, а днес не ти показах нищо друго освен сълзи. А ти? — продължи, като го погледна право в очите. — Не мога да си представя, че косим само болка на останалите. „Само като те видя и ме обзема неописуема радост“ — помисли си тя. Но, за съжаление, й липсваше кураж да го каже.

Изглежда, обаче, че той го разбра. Сигурно очите й я издаваха, защото в този момент на устните му заигра ласкава усмивка.

— Ами, аз по-рано ти казах как бих те нарекъл, ако беше моя… искам да кажа, моя дъщеря — неловко добави той.

Брандър се засмя тихо и смутено, и тя се присъедини, като напълно споделяше огорчението му.

— Но, разбира се. Какво друго бих могла да бъда? — попита Мира риторично, като се опита да заглади нещата. Тя чак се изненада, когато той стана сериозен и й отговори:

— О, много неща — понижи той глас в благоговеещ шепот и леко стисна ръката й. — Много чудесни неща, предполагам.

Гледаха се в очите в продължение на няколко секунди. Той сякаш проникваше в самата й душа, а тя имаше чувството, че ще се удави в синята бездна на очите му, която я поглъщаше като дълбините на морската шир.

Боже господи! Какво ставаше? Какво правеше той? Почти напълно хипнотизирана, Мира осъзна, че той я привлича нежно към себе си, сякаш… „Да ме целуне…“ — изведнъж разбра тя. Но, несигурна, че може да му отговори, се отдръпна.

— Знаеш ли? Почти не те познавам — запъна се тя, като освободи ръката си от неговата. За нейно облекчение той не реагира, даже не се обиди, а по-скоро се изненада.

— Какво повече бих могъл да ти кажа? — попита Брандър, като вътрешно се упрекна, че така глупаво избърза с тази увертюра.

От опит бе научил, че някои момичета приемаха с признателност такъв предразполагащ контакт, но тя явно беше по-различна. На първата им среща едва не бе припаднала от страх и сега трябваше да се въздържи да не се поддава на поривите си и да не избързва така.

— Питай каквото искаш — добави той, като се постара да вложи достатъчно разкаяние за нетактичната си постъпка.

— Не си ли сгоден или женен? Да започнем с това — каза тя, като в гласа й се долавяше моралистична нотка.

Той поклати отрицателно глава:

— Нито едното, нито другото. А ти? — попита той, като я погледна закачливо.

Мира тъкмо се канеше вместо отговор да го прониже с още един укорителен поглед, с който да му покаже че отново си позволява твърде много, когато истината я жегна направо в сърцето. Наистина, тя все още бе само уговорена. С нейно или без нейно съгласие обаче тя не можеше да се прибере вкъщи, без да се е извинила писмено на Мак Куган преди полунощ.

— Ами, аз… — думите й секнаха, като видя как Брандър се учуди на нерешителността й. — Мисля, че да — призна тя с несигурен глас. Брадичката й затрепери и тя усети, че отново ще се разплаче.

— Какво? Да не искаш да кажеш, че родителите ти са дали обет да те изпратят в манастир? — опита се да познае Брандър, когато тя не успя да отговори.

— Не. По-лошо. Искат да ме дадат на Наял Мак Куган, началника на кралската армия.

Искрено обезпокоен, Брандър седна, без да мръдне.

— О, господи! Толкова съжалявам! Оказва се, че погрешно съм започнал да ухажвам чуждо момиче. Трябваше да ме предупредиш.

— Но аз не исках. Сватосването е само в началото, а аз изобщо не мога да го приема.

— Значи ти не го искаш?

— Не. — Тя вдигна лице към небето като при молитва. — Света Богородице! Не! По-скоро бих излизала кочината, отколкото да стана негова жена.

Брандър се изкуши да се засмее при този театрален жест, но като видя нещастната физиономия на събеседничката си, успя да се овладее.

— Затова ли си плакала?

Тя кимна утвърдително.

— Не ти ли харесва този воин?

— Ако трябва да бъда съвсем искрена, той ме отвращава. Косата му е дълга, на фитили, и е червена като огъня в ада. Краката му са с размерите на най-голямата лодка на един кораб. А очите му са като процепи на котка.

Тук Брандър се засмя, отчасти защото дарбата й да хиперболизира го забавляваше и най-вече — защото, изглежда, все още имаше някакви шансове.

— Добре, не можеш ли да спестиш на родителите си всичко това? Не им казвай, че не харесваш този мъж.

— Но аз им казах. За Бога, казах им — възкликна тя. — Сигурна съм, че знаят. Но това не променя нещата. Мак Куган е четвъртият наследник на трона след краля и неговите синове. А за такива като мен това е прекалено голяма чест, за да могат да я отхвърлят просто така, нали разбираш?

— Хм, страхувам се, че да — отговори Брандър и, изглежда, че и за двамата въпросът беше изчерпан.

— Но аз не дойдох тук, за да говорим за Наял — решително заяви Мира.

— Да зная. Ти се върна за кошницата.

Тя се обърна с лице към него, решена този път да говорят само за него, а не за проблемите и, с които щеше да се сблъска, като се върне вкъщи.

— Не, не само за нея — каза Мира, изведнъж намерила куража, с който той й направи същото признание преди малко. — Дойдох с надеждата да те видя още веднъж.

Той я погледна така, сякаш това бе последното нещо, което очакваше да чуе от нея. След това, като положи усилие да не се усмихне, наведе глава и започна да рови с пръсти тревата пред него.

— Това забавлява ли те? — разсърди се Мира, след като той не проговори няколко секунди.

Леката му усмивка веднага изчезна и той я погледна с широко отворени очи като каещо се кученце.

— Не.

— Тогава какво? Не разбирам смисъла на усмивката ти.

— Доставя ми удоволствие, Мира — каза той нежно. — Това е всичко.

— О! — възкликна тя и кимна от учтивост, но дълбоко в себе си знаеше, че това не бе „всичко“, както твърдеше той.

Въпреки ограниченията, които нейният език му налагаше, Брандър съвсем не беше прост. Това беше повече от явно. И тази усмивка, която той така усърдно се опита да скрие, съвсем не беше невинна. Тя означаваше… познаване, липсваше й по-точна дума. Тя беше многозначителна и възбуждаща по начин, който Мира не искаше да признае пред себе си. И може би най-важното, тя бе тържествуваща, а това я объркваше още повече.

— А! Ти си бил хитър! — забеляза тя.

Той я погледна озадачено, сякаш не разбра добре какво му каза.

— Хитър?

— Да. Като лисица. Даже коварен.

— О, да, коварен. Спомням си тази дума. — Гласът му стана много сериозен, почти покровителствен. — Знаеш ли, Мира, трябва да си призная, че има още много неща, които не зная за вас. Но в моята родина един мъж не споделя някои мисли, особено ако се отнасят за жена. Разбираш ли? — попита той, като я погледна в очите.

Тя кимна и от неудобство преглътна. Той отново бе придобил изражението, което носеше преди малко, когато искаше да я целуне. Мира сега наистина разбра, че беше хиляди пъти по-добре за един мъж да се въздържи, когато и да сметнеше за необходимо, отколкото да рискува и да изнасили жертвата си, както едва не се бе случило с нея преди години.

— Тази… тази твоя родина, Туле. Наистина ли там е толкова студено и пусто, както съм чувала да казват? — попита тя, като усети, че пак е настъпил момент, когато и за двамата е по-добре да сменят темата.

Той с облекчение отговори:

— Да може би. При нас зимата е цели три месеца по-дълга и в средата на сезона снегът стига ръста и на най-високия мъж.

При тези думи тя потрепери.

— О, това не би ми харесало. Сигурно бих замръзнала в кревата си.

Той се усмихна.

— В твоя, може би, но не в моя, нашия — бързо се поправи той, като се ядоса на себе си, че не може да поддържа разговора в благоприличен тон. — Нашият… нашите кревати не са поставени направо на пода, а върху дървена рамка.

Тя се намръщи.

— Нещо като маса?

— Да като маса, само че не толкова висока. Върху нея се слага сламеник, а отгоре се постила одеяло или кожа И става много топло. Твърде уютно, за да иска човек да става от леглото сутрин през зимата — добави той като гледаше много стеснително.

Тя обмисли всичко, като направи всичко възможно, за да си го представи.

— Аха. Сигурно е много приятно.

— Ние сме докарали няколко с нас. Легла, искам да кажа. Ако някога искаш да ги видиш в лагера… имам предвид, просто да погледнеш едно от тях — приключи той, като се постара да отправи поканата си съвсем невинно, както наистина мислеше.

— О, да, някога — съгласи се Мира, като отново усети остра болка при мисълта, че поради бащините й планове такъв случай сигурно никога нямаше да се появи.

Тя отново си напомни, че няма да позволи на Мак Куган да развали миговете, които й оставаха да прекара с норвежеца. Този Брандър й хареса. Той изглеждаше добър и състрадателен като езичник. Тя започваше да се чувства толкова приятно с него, сякаш цял живот го бе познавала.

— А вашите жени? Днес сутринта видяхме, че носят шалове на главите си. Заради вашия бог ли се покриват?

— Богове — поправи я той. — Ние имаме повече от един бог. Но не е за това. Те ги носят заради слънцето, защото, както ти казах, в нашата страна е много студено.

— И какво им виси тук? — продължи тя, като се изчерви и постави ръце точно над гърдите си.

Той изглеждаше едновременно объркан и смутен от въпроса й. Тогава изведнъж разбра.

— О, имаш предвид техните верижки. Това са тънки метални въженца, които са закрепени на презрамките на престилките им. На тях носят всякакви женски пособия — ножици, игли и ножове.

— О! — Тя одобрително кимна с глава. — Колко практично! Може би и ние трябва да започнем да правим същото.

Мира обаче не мислеше така. Идеята жените от племето й да започна да се кичат с пособия за шиене, й се стори твърде утилитарна за вкуса й. Даже предполагаше, че някои ще й се присмеят за това, но премълча, за да не обиди чужденеца.

— Добре, кои са тези жени с вас, щом не са годеници и съпруги? От вашето племе ли са?

— При нас няма племена. Ние не живеем в укрепления, а в стопанства, собственост на съпруга и съпругата. Тези жени са мои роднини. Те са мои братовчедки и жените на мои братовчеди. А една от тях, нека божествата се смилят над нас, е моята сестра Астрид.

— Астрид? — повтори Мира, като се въздържа да не се засмее, защото името й прозвуча грозно. — И какво, извинявай, означава това име?

— Нещо с божествена сила. Името наистина и подхожда. Нашата Астрид е много силна.

— Със силен характер ли искаш да кажеш?

— Ами, да… това също, разбира се. Имам предвид силен изобщо. Нали разбираш! — „В смисъла, в който един мъж е силен“ — помисли си той. В смисъла, в който мечката или волът са силни. Но по милостта на бог Один здравият разум у него надделя и той се въздържа да направи тази лоша услуга на сестра си, като каже на глас всичко това.

— А кой беше мъжът с теб?

— Брат ми Рурик.

— Колко от твоите братя водиш със себе си?

— Само Рурик и Ланг.

Мира прехапа устни, но не можа да сдържи усмивката си.

— Вашите имена са много различни от нашите.

— Да. И аз така мисля.

— Наистина ли мислиш, че ще бъдете щастливи тук, в Ерин? — попита тя, като тонът й изведнъж стана много сериозен и проучващ.

— Да, мисля — отговори той, без да се колебае, като продължи да си играе с тревата пред него. — Идвали сме тук много пъти и познаваме много от вашите земи, даже мисля, че ги обичаме.

— Обичате ги?

— Да. Заради неща, които, обзалагам се, вашите хора приемат за дадени. Заради красотата, която, да кажем, един съпруг след дългогодишен брак е престанал да вижда в съпругата си. Заради бреговете, които като боси момински крака се мият в топлите води на това южно море. Заради климата, мек като майчина прегръдка. Заради зелените хълмове и долините. За нас това е рай, Мира, за който сме готови да се бием, ако се наложи да воюваме за привилегията да останем тук — добави той със заканителен тон.

Отново се погледнаха в очите като преди малко. Този път обаче тя безпогрешно видя колко е влюбен.

— Да се биеш, ако трябва, за момиче ли искаш да кажеш? — прошепна Мира многозначително.

Той й отговори също толкова тихо, като отново протегна ръце към нея първо, за да вземе кошницата и да я остави на земята, и после, за да я притегли към себе си.

— Точно така. Ако трябва.

Най-накрая се случи — контактът, от който така свенливо се бе отдръпнала преди малко, но от който сега нямаше толкова глупаво да се откаже. В следващата минута той я обгърна с ръце и устните им изведнъж се сляха в тишината на благоуханния късен следобед.

Топлите му устни се притиснаха към нейните и тя с удивление усети, че всичко бе много по-различно, отколкото с другия норвежец, който насила мачкаше устните й. Този бе нежен, мил, спокоен. Това беше нежен контакт, който едно уязвимо човешко същество осъществяваше с друго. На Мира й стана така приятно и толкова се увлече, че дори не протестира, когато той вдигна едната си ръка и подпря с нея главата й така, че стана още по-трудно да се измъкне.

Тя само простена с тих, но ясно доловим стон, който се надигна някъде от дълбините на самата й същност, и сякаш насърчен от това, викингът започна още по-страстно да я целува.

Той се мъчеше да разтвори устните й, като че ли по някакъв начин се опитваше да я погълне. Един или два пъти тя почувства как езикът му изкусно очертава отвора на устните й, сякаш искаше същия прием, който предлагаше.

Позволи му всичко това, без да се колебае, Но когато изведнъж усети тежестта му да я притиска надолу и се озова върху легло от трева, в нея се надигна един глас, изпълнен с предчувствия.

— Спри, моля те! — изплака тя, като буташе нагоре гърдите му. — Не мога да дишам. Остави ме да помисля. Остави ме да дишам.

Той се вцепени. След това започна да се надига, като все още изглеждаше замаян и изпълнен с възторг от трескавата обмяна на чувства, за което вероятно говореше и нейният вид.

— Нараних ли те? — промълви уплашено Брандър.

Тя вдигна поглед към сините му очи и отново видя същата нежност.

— Не Ни най-малко. Просто ние… не трябва да правим това, Брандър. Трябва да ти кажа „не“, докато все още имам воля да го направя. Разбираш ли.

Той не отговори. След няколко секунди кимна унило.

— Ти не искаш това, нали?

Нараненият поглед в очите му я прониза.

— Боже, господи! Разбира се, че искам! Чувствам се толкова близо до небесата, както никога няма да бъда.

Той леко се усмихна, явно доволен от отговора.

— Можеш ли отново да мислиш и да дишаш? — подразни я той.

Мира свенливо се засмя.

— Да. Просто ти трябва да ме разбереш. Няма да бъда полезна и за двамата, ако ме опозориш, нали.

— Предполагам.

— Разбира се, че няма. Особено ако ми е съдено да се озова в леглото на Наял Мак Куган… О, Боже, помогни ми! Самата мисъл ме кара да умра! — Тя изведнъж се задави и накрая отстъпи пред напора на сълзите, които постоянно пълнеха очите й с кратки прекъсвания, откакто се бе противопоставила на баща си.

— Тогава остани тук, при нас — покани я той, като пренесе тежестта си на лявата ръка и с ръкава на дясната избърса сълзите й.

Тя вдигна ръце нагоре, хвана пръстите му и ги поднесе към устните си. Затвори очи и ги целуна с признателност.

— Скъпият той! Ти си истински светец, щом ми правиш това предложение. Но аз не мога да го приема, защото те ще дойдат да ме търсят и заедно с мен ще открият и вас. И мистър Мак Куган ще доведе тук всички войници, които може да събере, и ще ни направят на пух и прах!

— Значи той още не знае, че сме тук?

— Света Богородице, не! За нищо на света не бих му казала за теб. Всъщност никой не знае освен мен и сестрите ми. Мак Куган дойде на обяд във форта и не посмяхме да говорим за вас.

— Но сега го няма, нали?

— Не. Надявам се, че си е отишъл за няколко дни.

— Тогава можеш спокойно да се върнеш там и да им кажеш. Разкажи на Киарда Мак Айл за кръвната ни връзка с нея и останалите от семейството й.

В отговор Мира само вдигна умоляващ поглед и се взря в него изпитателно.

— Не, Брандър. Зная, че така искаш, но аз наистина мисля, че това е неразумно.

Думите й силно го обезпокоиха, но не се издаде пред нея.

— Но защо?

— Защото рано или късно, независимо от това дали нашето племе ще приеме или не, Мак Куган ще научи за вас. И тогава нищо няма да спре желанието му да ви унищожи.

— Но моите родственици са наполовина ирландци, тоест наполовина негови сънародници.

Тя поклати глава.

— Трудно е да се предскаже доколко това може да му повлияе.

— Но как можем да сме сигурни, преди да сме опитали, Мира. Не можем да предвидим какво ще направят твоите родственици, преди да сме им казали. Те ще разберат, че това не е обикновен лагер на викинги, а също и на ирландци, които търсят роднините на майка си. Наистина ли мислиш, че е най-добре да рискуваме и някой от тях случайно да попадне на лагера?

Погледът й стана толкова напрегнат, че помрачи щастливите мигове, които бяха преживели.

— Не. Мисля, че е най-добре веднага да си тръгнете оттук и ако искаш, да ме вземеш със себе си.

Думите й го потресоха.

— Не говориш сериозно. Ние се познаваме само от няколко часа. Как е възможно да искаш да тръгнеш с мен и да оставиш всичко зад гърба си?

— Как е възможно да искам да остана и да те видя заклан, теб и твоите хора?

Той я погледна тъжно и с разбиране, и напълно се отдръпна от нея.

„Не ме прегръща повече, защото иска да се дистанцира, за да продължи с претенциите си“ — помисли си тя. Но този негов жест засегна някаква крехка част от нея и дълбоко в себе си тя се почувства като попарена и изоставена, сякаш я беше бутнал долу в морето. Той се претърколи назад и седна, като прегърна колене и ги притисна към гърдите си.

— И къде другаде ще ни посъветваш да отидем? Кое друго кралство ще бъде по-склонно да ни приеме от това, където все още живеят роднините на майка ми?

Никое, разбира се. Това беше очевидно и нямаше нужда да отговаря.

— Значи по-скоро бихте загинали тук, на този бряг, отколкото да се върнете в Туле и да живеете там без земя? — попита след малко тя, вече смирено.

Той кимна утвърдително.

— Да. За нас би било позор да се върнем, а норвежците смятат, че винаги е по-добре да умреш, отколкото да се опозориш.

— Но вие сте наполовина ирландци.

— И това ще има значение само ако останем в Ерин. А сега, има ли във вашия род жена на име Киарда Мак Айл или не? — попита той студено.

Мира кимна. Ако той беше някой друг, тя със сигурност щеше да се ядоса от тази внезапна грубост. Но след като бе опитала топлината и ласките му, тя разбра, че не иска повече нищо друго, освен да си възвърне благосклонността му, без значение какво искаше в замяна.

— Тогава — каза той, като пъхна ръка под препаската си на кръста и извади голяма сребърна брошка, — дай й, моля те, това от мен. Ще го направиш ли? Тя беше на майка ми и носи емблемата на тяхното семейство. Исках да ти я дам още сутринта, но ти бе толкова уплашена, че нямаше да издържиш едно пътешествие до лагера.

Мира разтвори ръка и той постави брошката върху дланта й. След това нежно затвори пръстите й.

— И кажи, моля те, на вашите хора, че ще дойдем при вас със злато и други богатства, ако се съгласят да се срещнем.

— Ще кажа — съгласи се тя, като най-накрая разбра, че под красивата външност туптеше сърцето на един много решителен и упорит мъж. Тя си помисли, че само това бе достатъчно доказателство, че е наполовина ирландец. Сега оставаше само да се постарае да убеди хората от племето. И след това, Господ да й е на помощ, идваше Наял Мак Куган!