Ашланд Прайс
Мира (14)

Глава 13

Опасявайки се от ново сбиване в палатката на Мак Кугън, Лон реши да отведе жената в горичката, от която се бяха върнали преди малко. И тъй като току-що бе спасил Астрид от сигурна смърт, тя, разбира се, не се противопостави на това. Учуди се обаче, когато той свали въжения колан от расото си и върза с него глезените й.

Лон все пак й позволи да седне и да се облегне на едно дърво. Виждаше се, че мисли за нейното удобство за разлика от нападателите й.

— Ще започнеш ли да викаш, ако ти извадя парцала от устата? — попита той, като я гледаше отвисоко, сякаш бе капризно дете, което можеше да го ухапе, ако се приближи твърде много.

Тя завъртя очи и поклати отрицателно глава. Беше прекарала дълго време вързана и дишаше вече толкова трудно, че бе съгласна на всичко, стига да може да си поеме свободно дъх.

— Добре тогава — отвърна духовникът и гласът му нервно трепна. После предпазливо мина зад нея и започна да развързва омотания около устата й парцал.

Астрид се чудеше от какво се страхуваше той. Какво лошо можеше да му направи с вързани ръце и крака?

— Готово — каза тихо Лон и побърза да се отдалечи от нея с парцала в ръка. — Така е по-добре, нали?

Астрид не отговори веднага. По-важно бе за нея да поеме свободно въздух.

— Аха — отговори накрая и му се усмихна благодарно.

Лон отстъпи още малко и огледа лицето и. Виждаше се, че чужденката има съвсем човешки вид, при това дори донякъде привлекателен, особено когато се усмихваше така мило.

— Ти си сгрешила, като си казала на началника кой е брат ти — отбеляза той.

Астрид си помисли, че ще е по-добре да не й изтъква очевидното.

— Така е — отвърна тя.

Духовникът я стрелна с поглед.

— Как ти е името, за Бога?

— Астрид.

— Ас… трид — повтори отецът, като се опитваше да го запечата в паметта си.

— Аха. А ти си Лон.

Очите му подозрително се свиха.

— Откъде знаеш?

— От разговора с брат ти, естествено.

Духовникът продължи да я гледа сякаш беше чудовище. Дали пък не я смяташе за дивачка. Не беше сигурна. Но каквото и да мислеше, той съвсем определено се страхуваше от нея. Страхлив червей! Стига да можеше да го убеди да й развърже ръцете, щеше да накара сърцето му да се разтупти. Във всеки случаи от него можеше да се отърве по-лесно, отколкото от въоръжените войници. Поне в това бе сигурна.

— Как си научила толкова добре нашия език?

— Майка ми е от племето ерс. Знаеш това, нали? — наблегна на думите тя. — Нали непрекъснато повтаряше на брат си, че може би аз съм от вашето племе. Така беше, нали? Вашият род също е дошъл от югоизток, откъм морския бряг.

— Така е.

— Брат ми не спомена да е видял духовник с тях, когато ги е срещнал вчера.

— Духовниците не живеят във военните лагери, дете мое. Ние обитаваме манастирите.

Астрид избухна.

— Защо ме наричаш „дете мое“? Вижда се, че не съм дете. А и ти сигурно си само няколко години по-възрастен от мене.

Лон с възмущение отметна глава. Това беше неговата първа възможност да насочи една нова душа към правия път. И тази жена, която току-що бе спасил от сигурна смърт, се осмеляваше да се отнася към него с такава надменност!

— То е, защото съм посланик на Светата Майка Църквата. Всички ние сме деца на Всемогъщия.

Тя кимна и прехапа долната си устна, обмисляйки нещо.

— Добре, в такъв случай и аз ще те наричам „дете мое“.

— Не можеш да направиш това, неблагодарнице! — изкрещя Лон. После, като си припомни заповедта за смирението, млъкна и се опита да се успокои. „Не причинявай зло на другите и понасяй причиненото от тях с търпение.“ Той току-що бе загубил търпението си и честно се опитваше да не повтаря грешката си. Освен това тя беше чужденка и затова бе още по-важно да й даде добър пример.

Макар че разбираше колко опасно бе да се държи така, при неговото избухване Астрид не можа да сдържи усмивката си. Никога досега не бе разговаряла с духовно лице, но ако разказите на майка и бяха верни, те не би трябвало да дават израз на гнева си. Този обаче бе постъпил точно така и Астрид изпита задоволство от неговото прегрешение. Обичаше да побеждава при единоборство с мъжете, било то словесно или физическо. Такива победи потвърждаваха нейното превъзходство над тях и я изпълваха с гордост.

Някакъв вътрешен глас обаче я предупреди, че не бива да се радва на сегашната си победа. Този духовник, с тънък като на пиле врат и облечен в женска дреха, беше може би единствената й надежда за бягство от въоръжените ирландци. Тя трябваше незабавно да се опита да му внуши желанието си.

— Как е името на майка ти? — попита Лон, когато се успокои, и отново вдигна глава.

— Елана Мак Айл. Тя е първа братовчедка на жената от вашето племе, която наричат Киарда.

Лон кимна. Този отговор съответстваше на това, което бе чул за екипажа на викингите.

— Аха Елана. Не я познавам, понеже съм се родил, след като тя и някои други са били отвлечени от норвежците. За нея си спомнят с най-добри чувства.

Макар че се владееше добре, Астрид се зарадва на тази висока оценка и изпита копнеж по родителите си. Тя бе любимката на баща си и обичаше много майка си, макар че не беше толкова привързана към нея.

Последва кратко мълчание. Лон сведе поглед с молитвено събрани ръце. Тя не говореше на родния си език и въпреки това се изразяваше доста добре. Виждаше се, че не казва каквото й дойде на езика, а подбира думите си и ги поставя на място.

— Ти си била на брега, когато Мак Кугън се е нахвърлил на твоята зестра, така ли? — попита той, без да се старае да скрие огорчението си. Колко неприятности можеха да си спестят, ако бе проявила достатъчно разум да се оттегли заедно с другите от екипажа.

— Да — едносрично отговори тя.

— Но това е лудост, дъще моя. Да решиш, че някакво богатство струва повече от живота ти! Добрият Господ ни учи да не придаваме голямо значение на земните неща. Не ти ли е казала майка ти поне това?

— Но това беше моята зестра. Тя ми е необходима и възнамерявам да си я върна.

— Да си я върнеш от хора като Наял и подчинените му? Невъзможно.

— Тогава ще умра в бой, предполагам — заяви тя. Твърдостта в тона й го накара да се зачуди дали във вените й вместо кръв не течеше леденостудена течност. Тя наистина беше по-хладнокръвна и загадъчна от всички жени, които бе срещал и може би щеше да срещне за в бъдеще. Макар че здравият разум му подсказваше, че трябва да стои далеч от нея, той се насили да се приближи до войнствената жена и да я докосне по бузата.

— Но аз не искам да умреш, Астрид. Не разбираш ли?

Тя отметна глава назад към дървото, на което се бе подпряла. Но вместо да го заплюе, както очакваше Лон, се изчерви от притеснение.

— Ето — тихо каза той и бавно издърпа ръката си. — Не е вярно това, което каза брат ми, че никой не може да те накара да се изчервиш.

— Защо… Защо ми казваш това? — избухна тя. — Какво ти влиза в работата дали ще живея или ще умра? Не разбирам.

Този въпрос напомни на Лон за разговора с брат му в палатката, когато Блар го обвини, че е казал на Мак Кугън за любовното влечение на викинга към Мира и с това е станал причина за отвличането на Астрид. Дали не е била будна и не е чула тези думи? Лон се опита да си припомни. Не. Не. Сигурен беше, че по това време тя спеше. Защо да й го казва сега? Защо не я остави да мисли, че неговото желание да я спаси е породено само от християнска любов към човешкия род, а не от чувство на вина? Да. Може би това беше най-подходящият начин да се справи със създалото се затруднение. Освен това единственото средство да я спаси от варварството бе примерът на светостта.

— Според нашата вяра убийството е грях, Астрид. При това най-големият, защото последиците от него са непоправими. Не желая Мак Кугън да обременява душата си с греха да те убие. Защото ти не си противник, който се е изправил лице в лице с него по време на битка, а пленница, невъоръжена и безпомощна… И като духовник съм длъжен да направя всичко възможно, за да насоча към тебе Божието покровителство — изрече той и за по-голяма убедителност отново я погали по бузата.

В този миг и двамата затвориха очи, той — в желанието си да изрази Божието милосърдие към нея, а тя — отчасти от смущение пред възторжените му думи, отчасти от недоверие към казаното. Досега Астрид небе срещала човек, който да действа от духовни подбуди, и затова бе много учудена.

— Не мисля, че бих искала да бъда закриляна от вашия бог.

Лон отстъпи назад и леко се усмихна.

— Не зависи от твоето желание, дъще. Искаш или не искаш, Той те закриля.

„Гръм и мълнии — възкликна в себе си тя. — Нека ме върне обратно при Мак Кугън, защото зная как да се справям с въоръжени мъже.“ От друга страна, това „християнство“ я беше заинтересувало доста.

— Върнете ме в палатката при войниците — каза след малко тя.

— Какво? — попита той невярващо.

— Човече, върни ме веднага на моите похитители.

— О, Астрид, не. Не мога да повярвам, че наистина го искаш. И двамата сме наясно, че след гневното избухване на Мак Кугън преди малко той направо ще те убие, ако те види пред очите си. И, уверявам те, това ще бъде съвсем недостойна гледка.

Лон млъкна. Бе отчаян от първия си опит за приобщаване на една чужденка към лоното на правата вяра — беше по-трудно, отколкото предполагаше. През последните няколко месеца той бе осъзнал, че една част от него иска от живота повече от еднообразното и безкрайно висене над перодръжката, мастилницата и пергамента. И сега, когато срещна тази чужденка, застрашена от опасност, пожела да я защити както от жестокостта на Наял, така и от вечното проклятие на ада. Този стремеж към постигане на някаква цел дълго време бе дрямал в него.

— А ако — поде предпазливо той, — ако успея да уредя нещата, така че и ти, и твоята зестра бъдете предадени на закрилата на Светата Църква, ще подкрепиш ли усилията ми?

Лон замръзна от изненада. Нима той сам произнесе тези думи? Как щеше да убеди абата да се съгласи с това предложение? И как можа да си помисли, в името на милосърдието, че Мак Кугън ще я пусне? Въпреки това напрегнато зачака отговора на жената. Дори да не се приемеше предложението му, то щеше да я предпази от тормоза на Наял и хората му.

— Закрила на Све… та… та… Църква? — повтори тя. Очевидно тези думи й бяха непознати и я затрудняваха.

— Да. Това означава сигурност, дете мое. Сигурност срещу всеки, който поиска да ти навреди.

Очите й се присвиха недоверчиво.

— Заедно с цялата ми зестра, така ли казахте?

Лон кимна.

— Да, това е необходимо условие.

Тя продължи да го гледа подозрително.

— А какво ще стане после с мен? Твоята църква ще ми върне ли обратно зестрата, ще ме заведе ли при моите хора?

Лон въздъхна тежко и вдигна миролюбиво ръка.

— По-полека. Всичко с времето му. Мога само да ти обещая, че ще направя всичко възможно нещата да се развият по най-добрия за тебе начин.

— Но защо? Какво очакваш в замяна? — попита тя недоверчиво. — Ще поискаш да ми се качиш, нали, завърши, убедена в предположението си.

Духовникът зяпна ужасен.

— О, Небеса! Какви думи!

Астрид повдигна рамене.

— Не разбирам защо се учудваш. Нали това преследват повечето мъже?

— Но един отец не е като другите мъже. Нищо ли не ти е разказвала майка ти за духовенството? Светите отци не се занимават с такива неща!

— Никога ли? — попита тя с нарастващо недоумение: майка й наистина не беше й споменавала нищо за отношението на светите църковни мъже към плътската любов. Астрид си спомни, че те не се женят, но според разбиранията на норвежците това не изключваше плътските връзки.

— Никога — натъртено отговори Лон.

Тя наведе глава към него, а лицето и за пръв път доби детско изражение.

— Хм. Не мога да си представя защо сте избрали, този начин на живот. Казвали са ми, че плътската любов била много хубаво нещо. Представяте ли си какво пропускате?

Лон отново се ядоса. Този път се изчерви той а тя трябваше да го успокои. И макар че тонът и изразяваше по-скоро невинно учудване, отколкото подигравка той й отговори ядно:

— Нека престанем да говорим за това! Дори мисълта за тези неща е грях.

Твърдият му тон засили увереността на Астрид, че той наистина няма намерения за любовно посегателство спрямо нея. Очевидно искрено вярваше, че с това поведение изразява любовта си към своя бог. При тази мисъл тя усети голямо облекчение. Не че мечтаеше да стане християнка. Знаеше доста много за тази странна религия и бе разбрала, че тя е подходяща само за страхливите. Но сега, ако този малък слуга на собствения си Господ можеше да я отърве от пленничеството, щеше да е глупаво да не приеме предложението му, каквото и да поискаше в замяна. Разбра, че с негова помощ ще оцелее по-сигурно, отколкото охранявана от Мак Кугън и хората му.

— Добре — съгласи се тя накрая. — Ако можеш да убедиш моите похитители да предадат мене и зестрата ми в твои ръце, отче, аз ще обединя усилията си с твоите. Обещавам ти да не казвам и да не правя нищо, което би подтикнало военачалника отново към опит да ме убие.

— Чудесно — бързо отговори той. Чувстваше се едновременно облекчен и затруднен. Добре беше, че тя се съгласи да му помага, но какво, за Бога, щеше да каже на Мак Кугън и на абата? И как щеше да уреди да стане негова прислужница? Никога досега не беше имал слуги както някои други духовници. Но техните слуги винаги бяха ирландци и най-главното — мъже. Възможно бе игуменът да не позволи един викинг, и то жена, да заеме такова място. При това, припомни си Лон, преди две години той се бе опитал да получи от него разрешение да внесе в светата обител малко котенце и здраво си беше изпатил. Как можеше сега да се надява, че ще получи разрешение да въведе в манастира една жена от племето норс?

Но сега нямаше време да мисли за възможните усложнения. Наведе се и развърза краката на момичето. Щом по волята Божия тя се бе спасила от яростта на Наял, Лон можеше да остави в ръцете Божии и изхода от разправията с двамата мъже.

Астрид разбираше, че отново я чакат дълги часове, а може би и дни в тъмната палатка на Мак Кугън, и сетивата й жадно поглъщаха всички звуци и картини наоколо, докато се връщаха в лагера. Все пак обръщаше внимание и на придружителя си. От косите погледи, които му хвърляше, установи колко слаботелесен беше той и колко тъмна бе кожата му.

В същото време притежаваше и някакво изящество; израсла в земи, където един мъж по-скоро би умрял, отколкото да се остави да изглежда недостатъчно мъжествен в някои отношения, тя не можа да си припомни друг път да бе мислила така за мъж. Този ерс пристъпваше със забележимо достойнство, носейки с гордост дългото си расо. Уж стъпките му бяха неуверени, но безпогрешно изразяваха самодоволство. Това беше енергията на младостта и силата, и Астрид, самата тя воин, естествено изпитваше уважение и към двете.

Тя беше затваряла очи всеки път, когато той се бе доближавал твърде много до нея. Като че ли искаше да докосне с пръст гласа му, който й звучеше толкова познато и успокояващо. Също като прозрачен меден поток.

Разбира се, че беше нежен. И принадлежеше на някого, който очевидно бе обрекъл живота си на усамотение. Но имаше и нещо друго.

Той беше извисен по дух, реши накрая тя. Прекарвала досега дните си сред грубите крясъци на бащата-повелител и четиримата си едри братя, тя се учуди защо едва сега забеляза тази негова черта.

Но обстоятелствата на тяхното запознанство бяха направо отчайващи. Дали го признаваше пред себе си или не, този духовник я беше отървал от ръцете, които преди малко сигурно щяха да я пребият до смърт. А след това последва този разговор за църквата и другите неща. Защо той си позволи да казва неща, заради които тя все още искаше да го удари?

Каквито и да бяха изводите й, изпитваше уважение към него. Макар че физически се чувстваше толкова силна, че да го смачка като буболечка, стига ръцете й да бяха свободни, тя се възхищаваше на качествата му. Той, неизвестно защо, имаше желание да действа в нейна полза. Така че можеше да разчита на него.

— Няма да ме вземеш със себе си още днес, нали? попита тя колебливо, когато наближиха палатката на Мак Кугън.

— Не. Страхувам се, че няма да ми позволят. При това трябва да получа разрешение и от абата.

— Аха — отговори тя леко разочарована. Вече й беше съвсем ясно, че той не бе съвсем сигурен в успеха при получаване на всички необходими разрешения.

— Обаче всичко около тебе ще бъде наред — спря той, за да я увери в противното. Бяха само на няколко крачки от палатката на военачалника. — Ще убедя брат ми да те защитава, докато се върна, и той ще го направи заради мене.

Макар че й говореше като на дете, тя изпита някакво облекчение от думите му. Толкова дълго време беше най-малката в семейството, но никога не й бяха казвали, че има нужда от закрила. Това чувство й донесе удовлетворение и съвсем не й беше неприятно.

Тя кимна на пазача, който все още стоеше пред входа на палатката. Лон я остави при него и влезе за малко сам. Когато се появи отново, беше придружен от Блар, който кимаше унесено с поглед, забит в земята. Те се запътиха към Астрид.

— Ще направя каквото мога — каза тихо Блар. — Наял иска да премести лагера към хълмовете на юг. Той е сигурен, че викингите ще дойдат за момичето и, като не знае колко са на брой, иска да ги подмами близо до крепостта, където може да разчита на подкрепления и да разбие врага. Ще я пазя в моята палатка и ще се опитам да я скрия от началника, колкото е възможно. Но и тя трябва да се държи прилично. Трябва да разбере, че не бива да прави нищо, което отново да събуди яростта на Мак Кугън!

— Тя разбира това. Нали, дъще моя! — попита отецът и отправи към нея тъмния си и проницателен поглед.

Астрид кимна, защото наистина бе разбрала. И в интерес на собственото си оцеляване, до завръщането на свещеника, когато щеше да й осигури по-голяма надежда за освобождение, реши, че трябва да бъде много кротка.

 

Когато се събуди, Мира усети, че е замръзнала от студ. Разтвори широко очи и погледна загасналия огън. Не се бе събудила като всяка друга сутрин в родната си колиба. Кой знае защо бе спала на открито; очите й оглеждаха наоколо, докато се спряха на загоряла от слънцето мъжка ръка, която я прегръщаше.

Господи, къде и с кого беше тя, изстена вътрешно. В първия миг, преди да успее да си припомни всичко, помисли, че може да е била отвлечена от укреплението. Но не. Май не беше така. Тя познаваше мъжа, който лежеше до нея. Дори да беше отвлечена, тя го познаваше и обичаше, и бе избрала да бъде с него по този начин… По този начин. Господи, под плаща, метнат върху нея, тя беше съвсем гола!

Къде бе туниката й? Паника обзе Мира. Къде ли я беше оставила? И колко ли надалеч трябваше да протегне ръка, за да я достигне и облече?

Наоколо я нямаше. Започна да шари с ръка по земята и в този миг ръката на Брандър я притисна надолу.

— Мира — долови тя тихия му сънен глас.

— Да?

— Не ставай. Остани още малко при мен, моля те.

Тя съвсем нямаше намерение да става, макар че не му го каза. Но едно е да седиш без дрехи край пламтящия огън, а съвсем друго е да си гола под избледняващото звездно небе.

— Намери ми туниката, мили — отговори тя с треперещ от студ глас.

Той я притисна, горещият му дъх заля с топлината си ухото й и познатите вече вълни започнаха отново да заливат онези безименни части от тялото й, които той бе галил през нощта.

— Добре де. Ще остана още малко. Само че недей… нека да не правим онези неща като през нощта.

— Е, как беше? Ти, плахото момиче, и аз, верният слуга, от когото така се страхуваше, постигнахме толкова много под тъмното небе — продължи той, като я целуваше по врата. — Честно казано, не ми се иска да изгрява слънцето.

— О, Господи, и на мене — призна тя, стоплила се в прегръдките му и доловила нежната подкана в гласа му. Наистина желаеше отново да потъне в забравата на любовните му слова. — А братята ти? — напомни му след малко.

— Братята ми ли? — повтори той разсеяно, замаян като нея от потока целувки, с който покриваше врата й.

Тя тихо се засмя.

— Да. Не ги ли помниш? Май се наричаха Рурик и Ланг.

Опрян на лакти, той отново започна да гали гърдите й.

— Вярно. И какво?

— Ами вече се съмва и е време да дойдат при нас, не мислиш ли?

Той заговори разпалено, сякаш продължаваше от там, където бе спрял миналата вечер:

— Ще ги почакаме да дойдат. Но за Бога, Мира, ако си решила да се върнеш при твоето семейство, може би това са последните ни минути заедно. Разбираш ли?

Тя обърна лице към него:

— Това, което наистина разбирам, е, че ти и твоят ранен крак очевидно днес се чувствате по-добре.

Хапливата забележка го накара да се отдръпне леко от нея. После прехапа устни, обмисляйки нещо.

— Аз обаче няма да забравя това, което се случи между нас… Няма да забравя твоето тяло, осветено от огъня — обясни той със сериозен глас.

При тези думи Мира сведе поглед. Той протегна ръка, повдигна брадичката й и тя трябваше да го погледне в очите.

— Не искам да го забравя. Ще го запазя в паметта си завинаги. Надявам се, че и ти — продължи той.

— О, Брандър. Но аз… не зная — каза тя и усети, че на светлината на зараждащия се ден става хладнокръвна и самоуверена и че не изпитва нищо друго освен неудобство. Една част от нея си даваше сметка, че е лудост да се окаже в такова положение. При това без знанието на родителите й! Но не изпитваше чувство на вина и в прегръдките на този норс й беше много добре — Знам само, че се съмва и трябва да тръгваме час по скоро, ако наистина искаме да намерим сестра ти.

— Така е — каза той сериозно и измъкна ръката си изпод нейната, после седна и потърси туниката й. Просто мислех, че нещата между нас се промениха. Има напредък.

Придържайки с дясната си ръка наметката към гърдите си, Мира протегна към него лявата.

— Разбира се. Допускаш ли макар и за миг, че бих могла да позволя на някой друг това, което миналата нощ? Особено след като бях нападната от наши хора?

На лицето му се изписа изражение, което означаваше, че той приема думите й.

— Не. Предполагам, че не.

— Естествено.

Той я загледа за няколко мига, после стана да потърси дрехите й. В очите му Мира успя да прочете много въпроси. Как може да пита, без да задава въпроси? Как може да тръгне и да се преструва, сякаш миналата нощ, последната и единствената, в която се опознаха, нищо не се е случило? Той бе решил да остави отговорите на тези въпроси на нея и да не обсъжда чувствата й, преди да настъпи моментът на раздялата. Но Господ да й е на помощ, колко много казваха и без думи сините му очи! Те бяха като две дълбоки езера, изпълнени с детска молба и страх от загубата.

Въпросите стигнаха до сърцето й и тя искаше да им отговори, но в този миг по тропота на конете иззад скалите разбра, че братята се приближават.

— Побързай, моля те — възкликна тя. — Не бива да ме виждат така!

Брандър потърси туниката на мястото, където я бе видял за последен път — до меха с вино. После прецени, че няма време да се обърне, и пъхна дрехата в ръцете и.

— Благодаря — изрече Мира и мигновено намъкна долната риза.

Когато я нахлузи през главата си, Брандър й помогна да я издърпа надолу и да напъха ръце в ръкавите.

— Казах ти, че не ме бива в тия неща.

— Напротив, много добре се справяш. Само си среши косата и се пооправи, и няма да си помислят нищо лошо за тебе.

Той изрече този съвет с толкова поверителен тон, че тя му повярва. Приглади с ръце тъмната си коса, наметна плаща и го пристегна в раменете. В това време двамата братя се появиха на поляната и я видях; седнала съвсем прилично на един дънер.

Тя поздрави приятелски братята, но за нейно учудване Ланг й отговори с кисела усмивка, докато Рурик изобщо не й обърна внимание, а започна направо да говори на Брандър на родния им език.

Брандър слушаше безизразно, като същевременно събираше завивките, под които той и Мира бяха прекарали нощта. Когато Рурик свърши, Брандър се обърна към нея и измъчено й се усмихна.

— Искат да знаят в коя посока трябва да поемем — каза той на ирландски. Но интуицията й подсказа, че това не бе всичко, което беше казал Рурик. Не случайно бяха говорили на Брандър на езика, който тя не разбираше.

Мира долови сериозността в очите на Брандър и за почна да се оглежда наоколо.

— Трябва да тръгнем на запад — отговори накрая и посочи в тази посока. — Макар че не се виждаха достатъчно добре снощи, онези височини са ми познати. Виждала съм ги на картите на моите хора. Чувала съм че Мак Кугън много често строи лагерите си зад тях.

— Много добре — отвърна Брандър и сегашният и официален тон бе в ярък контраст с любовния му шепот преди малко. — Ти ще яздиш с мене — завърши той, пристъпи напред и подаде на Ланг завивките, а да ги завърже на седлото на коня си.

Мира въздъхна с облекчение, като разбра, че няма да язди заедно с някой от тези намръщени мърморковци. Искаха нейната помощ като водач, а не я поздравяваха и се държаха нелюбезно. Подхвърляха и само думи, свързани с работата, която трябва да свърши. И как ли щяха да реагират, ако предвижданията й за местоположението на Наял се окажеха погрешни, като се има предвид лошото им отношение към нея?