Анна Политковская
Русия на Путин (22)

Акакий Акакиевич Путин II

Много съм се чудила защо така съм се заяла с Путин. Какво е това, заради което толкова много не го харесвам, че чак да напиша книга за него? Не съм сред политическите му опоненти или съперници, а просто една живееща в Русия жена. Аз съм 45-годишна московчанка, която е била свидетел на най-големия позор на Съветския съюз през 70-те и 80-те години на XX век. Наистина не искам да се връщам там.

Приключвам писането на тази книга на 6 май 2004 г. Нямаше особени възражения срещу резултатите от президентските избори от 14 март. Опозицията ги прие безропотно. Така че утре ще видим началото на Путин II, преизбрания с невероятното мнозинство от над 70 процента президент. Дори да махне 20 процента вероятни измами по време на гласуването, той пак е получил достатъчно бюлетини, за да си осигури втори президентски мандат.

След няколко часа Путин, типичният подполковник от съветското КГБ, двойникът на Акакий Акакиевич, смачканият герой от „Шинел“ на Гогол, ще се възкачи отново на трона на Русия. Мирогледът му е плитък и провинциален, напълно отговарящ на чина му, на неприятната му личност на подполковник, който така и не е успял да стане полковник. Има маниерите на съветски таен агент, който по навик души около своите колеги. И е отмъстителен: нито един негов политически опонент не е поканен на церемонията по встъпване в длъжност, там няма да има представители на нито една политическа партия, която е направила и крачка встрани от неговата линия.

Брежнев беше противна личност, Андропов — кръвожаден, въпреки че имаше демократично лустро. Черненко беше тъп, а руснаците не харесваха Горбачов. На моменти Елцин ни караше да се кръстим, докато се чудим накъде ни водят неговите действия.

Ето го и техният апотеоз. Утре бодигардът от 25-и ешелон, човекът от охранителния кордон край кортежите, Акакий Акакиевич Путин ще мине по червения килим на тронната зала в Кремъл, сякаш той е господарят там. Край него ще блести лъснатото царско злато, слугите му раболепно ще му се усмихват, бойните му другари, подбрана селекция от най-ниските чинове в КГБ, които при него получиха възможност да се издигнат, ще се подуят до пръсване от важност.

Все едно гледаме Ленин след революцията, който крачи като собственик из превзетия през 1918 г. Кремъл. Официалната комунистическа история — а ние друга и нямаме — твърди, че походката му била всъщност доста скромна, но мога да се обзаложа, че скромността му е била нагла. Вижте ме мен, незначителния и скромен човек! Мислехте, че съм нищожество, но аз успях да се издигна. Покорих Русия точно както възнамерявах. Принудих я да ми се кълне във вярност.

Утре един доносник на КГБ, който дори в това си качество не е направил кой знае какво впечатление, ще мине през Кремъл също като Ленин. Ще е постигнал отмъщението си.

Нека обаче върнем малко лентата назад.

Победата на Путин е предсказана с голяма доза сигурност както у нас, така и по целия свят, особено след унижението на всички демократични и либерални опозиционни партии в Русия на парламентарните избори от 7 декември 2003 г. Затова резултатите от 14 март 2004 г. не изненадаха никого. У нас пристигнаха международни наблюдатели, но никакъв шум не се вдигна. Изборният ден беше съвременен римейк на авторитарния бюрократичен съветски театър, наречен „израз на свободната воля на хората“, който повечето, включително и аз, си спомнят много добре. В онези времена отивахме и пускахме бюлетината в урната, без да му мислим чие име е написано, защото резултатите бяха предварително известни.

Как реагираха хората този път? Дали приликите със съветските времена изкараха някого от инерцията на 14 март 2004 г.? Не. Те отидоха послушно до изборните секции, пуснаха си бюлетината и свиха рамене: „Какво можем да направим? Всички са убедени, че Съветският съюз е възстановен и че вече няма значение какво мислим ние.“

На 14 март стоях пред изборната секция на моята улица „Долгорукий“ в Москва. Името й беше сменено при Елцин, преди се казваше „Каляев“, терорист от царско време, който по-късно бе обявен за революционер. Нарекоха я „Долгорукий“ в чест на княза, чието имение се намирало тук, когато Каляев е бил жив, преди идването на болшевиките.

Разговарях с хората, които отиваха да гласуват и после бързо си тръгваха, след като бяха взели участие във фарса. Бяха апатични, напълно безразлични към повторния избор на Путин. „Нали «те» това искат? Добре, тогава. Голяма работа!“ Такова беше настроението на повечето от тях. Малцина се шегуваха: „Може би сега пак ще нарекат улицата на Каляев.“

Завръщането на съветската система с укрепването на Путин на власт е очевидно.

Трябва да отбележа, че това не стана възможно само заради нашето недоглеждане, апатия и умора след всичките революционни промени. Това стана сред хор от одобрение от Запад, най-вече от Силвио Берлускони, който изглежда направо се е влюбил в Путин. Той е неговият основен европейски покровител, но нашият президент се радва и на подкрепата на Блеър, Шрьодер и Ширак, не получава никакви упреци от Буш-младши отвъд Атлантика.

Така че нищо не стоеше на пътя на нашия „кагебеец“ при завръщането му в Кремъл — нито Западът, нито някаква сериозна опозиция вътре в Русия. По време на цялата така наречена „предизборна кампания“, от 7 декември 2003 до 14 март 2004, Путин откровено се подиграваше с електората.

Главното проявление на надменността му беше отказът за дебат с когото и да било за каквото и да било. Не се съгласи да обясни и една точка от собствената си политика през последните четири години. Презрението му се простираше не само към представителите на опозиционните партии, но към самата идея въобще за съществуването на опозиция. Не обещаваше нищо и въобще не си даваше труда да участва в каквато и да е предизборна борба за спечелването на гласоподавателите. Вместо това, също като по съветско време, го показваха всеки ден по телевизията, приемаше висши държавници в Кремъл и даваше висококомпетентни съвети как да се работи във всяко министерство и държавна институция.

Имаше, разбира се, и известно заиграване с обикновените хора: той се държи като Сталин. Също като него е „приятел на всички деца“ и „първи свиневъд на държавата“, „най-добър миньор“, „другар на всички спортисти“ и „водещ филмопроизводител“.

Но всичко това си остана само заигравка. В него нямаше никаква истинска емоция. Нямаше и сериозен протест срещу отказа от дебати.

Като не срещаше съпротива, Путин, естествено, ставаше все по-нагъл. Голяма грешка е да се смята, че не обръща внимание на нищо, никога не реагира и само се стреми напред към властта, както ни карат да вярваме.

Той обръща много сериозно внимание и помни всичко. Следи ни зорко, ние сме нацията, която той контролира.

В това отношение поведението му е като на чекист от ленинско време. Подходът му е точно като на офицер от КГБ. Първо пуска малка струйка повърхностна информация чрез определени хора. В днешна Русия това са членовете на политическия елит в Москва. Целта е да се тества реакцията към определен политически курс. Ако няма такава, или ако тя е слаба, всичко е наред. Путин може да прокара политиката си, да разпространява идеите си и да прави каквото сметне за добре, като няма нужда да поглежда през рамо.

Тук е полезно да направим малко отклонение, но не заради Путин, а заради нас, руското общество. Путин има поддръжници и помагачи, хора, които имат определен интерес от повторното му възкачване на власт и сега се тълпят около кабинета му в президентството. Това е институцията, която реално управлява страната, а не правителството, което прокарва президентските решения, не парламентът, който само подпечатва законите, поискани от него. Хората му следят много внимателно реакциите на обществото. Напълно погрешно е да се смята, че не се тревожат. Затова ние сме отговорни за политиката на Путин. Фактът, че съпротивата срещу него и циничните му манипулации със страната е сведена до клюкарстване на маса, му е дал възможност да направи всичко това през последните четири години. Обществото демонстрира безкрайна апатия и тя осигурява на Путин спокойствието, което той иска. Отнасяме се към думите и делата му не просто летаргично, а страхливо. По същия начин и чекистите се окопаха на власт, оставихме ги да видят страха в очите ни и така само усилихме желанието им да се държат с нас като с добитък. КГБ уважава само силните, а слабите поглъща. Ние най-добре би трябвало да го знаем.

А сега да се върнем към края на февруари 2004 г. В някакъв момент кремълските мрежи за прослушване на общественото мнение донасят, че хората започват да се отегчават от наглия отказ на Путин от дебати и предизборна кампания и от липсата на разпознаваеми послания.

За да събуди апатичния електорат, Кремъл обявява, че Путин е решил да вземе „строги мерки“. Които се оказват смяна на кабинета три седмици преди изборите.

Отначало всички бяха изненадани — това изглеждаше акт на чиста лудост. Според конституцията всеки кабинет подава оставка веднага след изборите. Новоизбраният президент посочва министър-председателя, който от своя страна предлага на президента за одобрение министрите. Какъв е смисълът да назначаваш някого сега, след като трябва да го преназначаваш отново след встъпване на власт? Какъв е смисълът на този отчаян ход, който само може още повече да парализира и без това обраслото с корупция правителство, чиито членове така или иначе прекарват по-голяма част от работното си време в грижи за собствените си комерсиални интереси?

Но въпреки че смени кабинета само месец преди изискваното по конституция време, това действие наистина успя да събуди предизборните процеси. Политическият елит беше разбунен, телевизионните канали бяха залети с предположения кого ще назначи Путин след изборите, политическите анализатори бяха захранени с теми и пресата най-накрая получи някакви факти от предизборната кампания, за които да пише.

Но това политическо съживяване продължи най-много седмица. Консултантите на Путин непрекъснато обясняваха от екрана, че президентът е направил промените само защото „иска да бъде напълно честен с вас“, защото не искал „да отиде на избори с непочистена къщичка“ (с което имаше предвид конституционната процедура за смяна на кабинета). Той желаел да представи бъдещия курс още преди 14 март.

Ако трябва да сме честни, хората му вярваха. Вероятно на това се върза над половината от електората. Тази половина прие и приветства безчестния и абсурден аргумент, като видя в него положителни страни. Това са хората, които обичат Путин и му се доверяват безрезервно, ирационално, безкритично и горещо. Те вярват в него. Точка.

В седмицата преди назначаването на новия премиер медийният образ на Путин се къпеше именно в тази „любов“. Тези, които се хванаха на въдицата на така наречените „истински причини“ за смяна на кабинета, не обърнаха никакво внимание на нелогичните несъответствия.

Наистина трябва да вярваш безрезервно като влюбен за първи път ученик, за да не си зададеш очевидния въпрос: защо Путин не избра по-малко драматичен начин да покаже бъдещия си курс, а уволни цялото правителство? Имаше и много други възможности. Можеше например да участва в телевизионен дебат. Но не. В седмицата след подмяната на кабинета се развихри невиждан цинизъм. От телевизионния екран на руския народ беше съобщено, че няма никакво значение какво ще се случи на 14 март. Всичко вече е решено. Путин ще бъде цар. Поддръжниците му все едно казваха: „Иска да ви демонстрира бъдещия си курс, защото нямате друг избор.“

Денят, в който трябваше да бъде обявено името на новия премиер, беше организиран по всички правила на церемонията, която традиционно придружава появата на оперния герой при изпяването на първата му ария. Президентът ще ни каже утре сутринта. След два часа. След един час. Остават десет минути. Нещо повече, обясняваха ни по телевизията, човекът, чието име всеки момент ще бъде съобщено, може да е наследникът на Путин през 2008 г.

В Русия всички много внимават да не изглеждат глупаво. Това може да свърши зле. Ако започнат да измислят вицове за теб, превръщаш се в нов Брежнев. Но когато Путин обяви новото правителство, дори най-заклетите му привърженици започнаха да ритат от смях. Всичка разбраха, че от Кремъл са им режисирали доста посредствен фарс. Не беше нищо друго, освен дребнаво разчистване на сметки, макар и завоалирани, разбира се, в безкрайни увъртания и високопарна реторика, която трябваше да ни внуши величието на Русия.

Напънала се планината и родила мишка. На практика всички предишни министри запазиха постовете си. Беше уволнен само премиерът Михаил Касянов. Той от месеци много дразнеше Путин по една голяма и по много малки причини. Беше човек от ерата на Елцин. Когато издигна кандидатурата на втория президент, първият го беше помолил да не сменя Касянов.

Премиерът Касянов остана сам сред политическите играчи, когато се обяви категорично срещу ареста на либералния олигарх Михаил Ходорковски и постепенното унищожаване на неговата компания „Юкос ойл“. „Юкос“ беше най-прозрачната компания в корумпираната ни страна, първата, която заработи в съответствие с международните финансови стандарти. Тя излезе „на светло“, както казват хората в Русия, и което е по-важно, дарява повече от 5 процента от годишната си печалба за финансирането на голям университет, детски домове, въобще има широка благотворителна програма.

Но Касянов се изказа в полза на човек, когото Путин от известно време беше прибавил в списъка на най-големите си врагове, защото Ходорковски даваше голяма финансова подкрепа на демократичната опозиция, най-вече на партия „Яблоко“ и на Съюза на десните сили.

Според разбиранията на Путин за политика това беше голяма лична обида. Много пъти публично е давал да се разбере, че не е способен да проумее ползата от дискусията, особено в политическия живот. Ако считаше някого за по-нискостоящ от себе си, не очакваше да му опонира, а ако му опонираше, той се превръщаше във враг. Путин не избира поведението си. Той не е роден тиран и деспот, просто е възпитан да разсъждава в категориите, втълпени му от КГБ. А това е организацията, която смята за идеален модел, както неведнъж е заявявал открито. Затова щом някой му противоречи, Путин веднага го призовава „да спре с истериите“. Това е причината за отказа му да се включи в предизборните дебати. Дебатът не е неговата стихия. Не знае как да води диалог. Неговият стил е военният монолог. Щом си подчинен, ще си държиш устата затворена. Когато станеш началник, започваш ти да произнасяш монолози и подчинените ти са длъжни да се правят, че се съгласяват. Това е политическата версия на тормоза в армията, която понякога, като в случая с Ходорковски, се превръща във война.

Но да се върнем на смяната на кабинета. Касянов беше вън от играта. Министрите се върнаха на предишните си постове, а Путин церемониално пусна с парашут Михаил Фрадков и го назначи за премиер. Напоследък Фрадков кротко се бе радвал на поста си в бюрократичната йерархия като представител на Руската федерация в европейските институции в Брюксел. Той е незабележим, добродушен и незначителен господин с тесни рамене и широк ханш. Повечето руснаци научиха, че сме имали федерален министър на име Фрадков чак когато беше назначен за премиер, което по руската логика означава, че Фрадков е низш служител на същата служба, на която Путин е посветил по-голямата част от живота си.

Страната дружно се засмя на глас, когато чу за издигането на Фрадков, но Путин настояваше и дори започна да обяснява „принципния“ си избор, като твърдеше, че иска да е открит с електората си и да отиде на избори, като предварително покаже на хората с кого ще работи в борбата си с най-големите злини в Русия — бедността и корупцията.

Но и тези, които подкрепяха Путин, и тези, които бяха срещу него, не спираха да се смеят. Кремълският фарс продължаваше. Ако за страната Фрадков беше ново лице, то бизнес средите много добре го помнеха. Той е типичен съветски бюрократ от номенклатурата, който през цялата си кариера, още от комунистическо време та досега, непрекъснато е местен на различни постове, които нямат нищо общо със знанията и уменията му. От онези хора, за които няма значение какво карат, стига да са на шофьорската седалка. Докато беше директор на Федералната данъчна полиция, тя се прослави като най-корумпираната институция в страната. Служителите й взимаха подкупи от абсолютно всички, за всеки формуляр, който издаваха и за всяка консултация, която благоволяваха да дадат. Накрая я затвориха и за Фрадков — по силата на неумиращата традиция на съветската номенклатура — „се погрижиха“. Беше прехвърлен отново, този път в Брюксел.

Премиерът Фрадков скоростно се завърна в Москва и предизвика още по-голямо веселие. В първото си интервю в новото му качество, още на летището, той призна, че всъщност не знае как да бъде премиер. Не, нямал планове, всичко му дошло като гръм от ясно небе. Чакал да види какво вече е организирано и да получи инструкции.

Много неща се случват зад кулисите на руския политически живот и хората имат къса памет. Въпреки че не знаеше какво се готви и нямаше никакви инструкции от Путин — те никога не са били признавани публично, — Руската Дума потвърди назначаването на Фрадков с убедително мнозинство, като се позова на дълга си „да изпълни волята на избирателите, които се доверяват във всичко на президента Путин“. В Думата, чиято структура беше определена от изборите на 7 декември 2003 г., практически няма опозиция на Путин и е поставена под здрав контрол от страна на Кремъл.

Дойде и 14 март. Всичко мина по сценария на Кремъл. Животът си потече както обикновено. Бюрократите се върнаха към неуморните си кражби. Продължи масовото изтребление в Чечня, което беше позатихнало по време на изборите, само колкото да даде напразни надежди на тези, които от години се надяваха на мир. Втората чеченска война беше започнала в средата на 1999 г., когато Путин се кандидатира за първи път за президент. По типична азиатска традиция точно преди второто му избиране за президент двама чеченски партизански командири сложиха оръжие в краката на великия лидер. Роднините им бяха арестувани и държани в плен, докато командирите заявиха, че вече подкрепят Путин и се отказват всякакви идеи за независимост. Олигархът Ходорковски започна да пише до президента пълни с разкаяние писма от затвора. „Юкос“ бързо обедняваше. Берлускони дойде на официално посещение и първият му въпрос към приятеля му беше как и той да успее да спечели 70 процента на изборите. Путин не даде ясен отговор, но и да беше, другарчето му Силвио нямаше да го разбере. Берлускони все пак е европеец.

Двамата отидоха на излет в провинцията и отседнаха в Липецк, откриха производствена линия за перални и гледаха военно авиошоу. Путин продължи с унищожителните си критики към висши сановници по телевизията. Обикновено това са начините, по които ни го показват — или получава доклади от чиновниците в кремълския си кабинет, или ги разкъсва на парчета в безкрайни монолози. Образът му е методично обмислен от пи ар специалистите. Никакви фриволности, никакви рискове.

Дори на Великден вместо възкръсналия Христос, пак Путин се яви на хората. В Църквата „Христос Спасител“, построена от бетон върху открит басейн от съветско време, беше отслужена литургия. Беше изминал почти месец от преизбирането на президента. Там рамо до рамо, като на военен парад, се бяха наредили Путин, премиерът Фрадков и Дмитрий Медведев — новото кремълско протеже и началник на президентския кабинет, дребен човек с огромна глава. Тримата несръчно и комично се кръстеха, а Медведев първо докосваше челото си, а после гениталиите си. Да ти се догади. Путин се здрависа с патриарха, Медведев го последва, сякаш беше един от техните другари. Според църковния ритуал би трябвало да му целунат ръка. Патриархът се направи, че не е забелязал гафа. Кремълските манипулатори са много добри и много начетени, но бяха пропуснали да кажат на политиците как би трябвало да се държат. До Путин стоеше и кметът на Москва Юрий Лужков, на когото се дължи построяването на катедралата, и който единствен знаеше как да се кръсти. Патриархът се обърна към Путин с титлата „ваше височество“, от което дори най-незаинтересуваните премигнаха. Въпреки многото бивши офицери от КГБ на висши държавни позиции великденската служба измести парада за 9 май и се превърна в голям задължителен национален ритуал.

Началото на службата беше още по-комично от ръкостисканията с патриарха. И двете национални телевизии предаваха на живо обиколката на църквата, която предшества службата. Патриархът също участваше в нея, макар че беше болен. Телевизионният коментатор, вярващ и вещ човек, обясняваше на зрителите, че църковните двери трябва да бъдат затворени преди полунощ, защото символизират входа към пещерата, в която е поставено тялото на Исус. След полунощ миряните от процесията очакват отварянето на храмовите врати. Патриархът е застанал на стъпалата над главите им и влиза пръв, за да възвести вече случилото се възкресение.

След като патриархът казва първата молитва след полунощ пред вратите на църквата, те се отварят и какво да видим вътре: Путин, нашия скромен президент, рамо до рамо с Фрадков, Медведев и Лужков.

Не знаеш да се смееш ли, да плачеш ли. Низ от комични ситуации, и то точно в Светата нощ. Кажете ми, какво да му харесвам на този човек? Той профанизира всичко, до което се докосне.

Някъде пак по това време, на 8 април, две деветмесечни бебета близначки бяха обявени в Чечня за „шахид“ — мъченици на вярата. Те са от малката чеченска ферма Ригах и бяха убити още преди да се научат да ходят. Обичайната история. След изборите 14 март в Чечня бяха подновени безмилостните военни операции. Армията, чрез своя Регионален оперативен щаб за координация на контра терористичните операции, обяви, че се опитва да залови Басаев: „Провежда се мащабна военна операция, която цели унищожаването на членовете на въоръжените формирования.“ Не успяха да заловят Басаев, но на 8 април около два часа следобед като част от „военната операция“ фермата Ригах е подложена на ракетен обстрел. Избиват всички вътре: майка и петте й деца. Гледката, която заварил Имар-Али Дамаев, бащата на семейството, може да превърне и най-запаления милитарист в пацифист до края на дните му, или в камикадзе. Двайсет и девет годишната му съпруга Майдат лежала мъртва, прегърнала четиригодишния им син Джанати, тригодишния Джарадат, двегодишния Умар-Хаджи и малката деветмесечна Зара. Майчината прегръдка не успяла да спаси никого. Малко по-далеч от тях лежала Зура, близначката на Зара. Или Майдат не е успяла да прегърне и нея, или не е имала време да помисли как защити и петото си дете с тялото си, а бебето Зура не е имало време да пропълзи двата метра. Имар-Али събрал осколките и успял да определи вида на ракетите: 350 Ф 8–90. Не било трудно, номерът лесно се разчитал. Като погребвали телата, моллата от съседното село обявил убитите за светци. Заровили ги още същата вечер, без да ги измият, без да ги облекат, така както си били, когато ги сполетяла смъртта.

Защо толкова не харесвам Путин? Защото годините минават. И това лято ще станат пет години, откакто беше провокирана Втората чеченска война. И не й се вижда краят. В началото й бебета, обявени после за шахид, не са били родени, но всички убийства на деца по време на бомбардировки и прочиствания от 1999 г. досега остават неразкрити и не се разследват от органите на реда и закона. Убийците на деца не са си получили заслуженото, а великият „приятел на децата“ Путин никога не го е поискал. Армията продължава да безчинства в Чечня, както й беше позволено още в началото на войната, сякаш провежда операции на тренировъчен полигон, където няма хора.

Избиването на тези деца не предизвика буря в Русия. Нито една телевизия не излъчи снимки на петте загинали чеченчета. Министърът на отбраната не подаде оставка. Той е личен приятел на Путин и дори го смятат за евентуален негов наследник през 2008 г. Командващият военновъздушните сили не беше уволнен. Началникът на Генералния щаб не произнесе реч, за да изкаже съболезнования. А животът по света си течеше активно както винаги. В Ирак убиваха заложници. Цели нации настояваха пред правителствата си и международните институции войските да бъдат изтеглени от чуждите територии, за да се спаси животът на хората, които изпълняват дълга си. Но в Русия беше тихо.

Защо толкова не харесвам Путин? Точно затова не го харесвам. Заради сухата му деловитост, която е по-лоша от престъпление, заради цинизма, расизма и лъжите му, заради газа, който използва при обсадата на „Норд-Ост“, заради избиването на невинни хора, което не спря нито за миг през първия му президентски мандат.

Така виждам аз нещата. Другите имат различни гледни точки. Убийството на деца не отказа някои от опитите им да удължат мандата на Путин на десет години. Това се прави чрез създаването на ново младежко пропрезидентстко движение по инструкции от Кремъл. Заместник-началникът на кабинета на Путин е някой си Владислав Сурков, признат за доайен на руските пи ар специалисти. Той плете мрежи от чисти измами, лъжи вместо истини, думи вместо дела. В момента е много модерно да се правят фалшиви политически движения по директива от Кремъл. Не искаме Западът да ни подозира, че живеем в еднопартийна система, че нямаме плурализъм и се връщаме към авторитаризма. Отникъде се появяват групи като „Да маршируваме заедно“, „Да пеем заедно“, „За стабилност“ или някоя друга съвременна версия на старото съветско пионерско движение. Отличителна черта на всички тези възхваляващи Путин квазиполитически организации е невероятната скорост, с която ги регистрира Министерството на правосъдието, без да ги подлага на обичайното бюрократично разтакаване. А това ведомство обикновено е много предпазливо при опитите да се създаде някакво обединение, при което има и най-малък намек за политическа дейност. Първият политически акт на новосъздаденото движение обикновено е да обяви, че ще се бори за удължаването на мандата на нашия любим президент. Путин получи точно такъв подарък за встъпването си в длъжност на 7 май. В края на април организацията „За стабилност“ започна процедури за удължаването на мандата. Основополагащата им идея е, че Путин е генератор на стабилност. В същото време членовете на това миниатюрно движение настояват и за разследване на приватизацията. И така се обявяват против Ходорковски, което пак ги прави приятели на Путин. Московската избирателна комисия побърза да приеме молбата на младите политици от „За стабилност“ и да започне процедура за провеждането на национален референдум за удължаване на мандата на президента.

Така изглеждаха нещата по време на встъпването в длъжност на 7 май 2004 г. Путин по чиста случайност се сдоби с огромна власт и я използва с катастрофални последици. Не го харесвам, защото той не обича хората. Презира ни. За него сме само средство към собствените му цели, за получаването и запазването на лична власт, нищо повече. Затова смята, че може да прави с нас каквото си поиска, да си играе с живота на хората както си поиска и да ни унищожава когато си поиска. Ние сме нищо, а той, който благодарение на късмета се изкатери до върха, днес е цар и господ.

И преди в Русия сме имали лидери с подобен мироглед. И това ни е довеждало до трагедии, до масови кръвопролития, граждански войни. Не искам повече. Затова толкова ненавиждам този типичен съветски чекист, когато го видя да крачи наперено по червения килим в Кремъл към трона на Русия.