Анна Политковская
Русия на Путин (14)

Как започна всичко

Преди десет години, когато на власт беше Елцин и демокрацията — както ние тогава се изразявахме — беше избухнала, Пашка Федулев е дребен престъпник, рекетьор и мошеник. По онова време Екатерининбург все още носи съветското си име Свердловск. Там действат едни от най-големите престъпни бригади, които си делят сферите на влияние, но Пашка не е свързан с нито една от тях. Той е единак. Зад него като було се влачи криминалното му досие, но милицията не го търси, защото е дребна риба.

В онези години такива хора не влизаха в затвора заради престъпленията си, а защото „идваше време да ги приберат“, ако не успеят да се разберат с другите престъпници, говореха не каквото трябва или се вземаха много на сериозно. Но Пашка Федулев нямаше такива проблеми. По онова време той много лесно се вразумяваше.

В началото на 90-те години на XX век като повечето си другари Пашка става бизнесмен. Бил беден. Нямал достъп до нелегалните банки на криминалния свят, макар че именно в Екатерининбург се намирала една от най-големите в страната. Тъй като бил дребен мошеник, Пашка не можел да взима кредити оттам и затова първо трябвало сам да натрупа капитал. Така и направил.

Започнал да трупа богатство с огнена домашно приготвена водка, наречена паленка. Механизмът е прост. В по-отдалечените градчета и села на Свердловска област още от съветско време има малки спиртоварни. В първите години на управлението на Елцин те започнаха да се разпадат и настъпи момент, когато срещу пари в брой, дадени направо на директора, всеки можеше да си купи от тях колкото си спирт иска.

Разбира се, това си беше чиста кражба от държавно предприятие, но по онова време се смяташе за нормално явление от посткомунистическия живот. Хората гладуваха и затова не е чудно, че едната половина от страната ограбваше другата, за да се нахрани. Всеки оцеляваше както може и точно това се разбираше под бизнес, същият онзи бизнес, за който бяхме мечтали.

Спиртът не струваше нищо, но ако се разредеше с вода и се бутилираше, веднага се продаваше като евтина водка. Акцизите още не съществуваха, а полицията дори и да искаше да направи нещо, се оказваше безсилна в битката срещу паленката. Но те пък и не искаха да правят нищо, тъй като също оцеляваха с всякакви средства, сред които и нелегалния бизнес — търговците на фалшива водка плащаха на полицията, за да ги пази от конкуренцията.

И точно тогава мошеникът и търговец на фалшив алкохол Пашка Федулев се запознава с полицая Николай Овчинников. И на него, както на всички по онова време, му трябвали пари. Полицейските заплати са мизерни, а понякога се бавят. Затова Пашка и Овчинников очевидно стигнали до споразумение. Овчинников ще се прави, че не забелязва какво върши Пашка, а Пашка, който с всеки ден печелел все повече и повече, няма да забравя за Овчинников. И така полицаят започнал да изкарва доста повече от това, което му било необходимо за хляба, та и за маслото.

Пашка най-накрая натрупал достатъчно капитал, за да започне да играе по на едро и което е най-важно — законно. Това е типично за Русия: както всеки войник мечтае да стане генерал, така всеки дребен мошеник мечтае някой ден да се занимава с легален бизнес.

Трите условия за успех в големия бизнес бяха и все още си остават една от най-интересните особености на руската икономика. Първото е, че успехът идва при тези, които първи успеят да си вземат парче от държавната баница — т.е. да се разпореждат с държавната собственост като с частна. Затова огромната част от едрите капиталисти в Русия са бивша комунистическа номенклатура, функционери на комсомола или партията.

Второто условие е след като заграбиш държавна собственост, да останеш близо до властта — което означава, че даваш подкупи, или „храниш“ редовно чиновниците. Това ще гарантира просперитета на предприятието ти.

Третото условие е да се сближиш с правораздавателната система (т.е. да я подкупиш).

Тъй като нямал възможност да изпълни първото условие, Федулев се заел да отговори на второто и третото.

Силите на реда и закона

В онези години в Екатерининбург живеел някой си Владимир Руденко. Бил заместник-началник на криминалното следствие в града и приятел на Овчинников. Всички го познавали и който искал да успее в бизнеса, не трябвало да си има проблеми с него. Руденко чистел досиетата на новите бизнесмени (и някогашни гангстери) и така ги отървавал от криминалното им минало.

Федулев се интересувал от Руденко. Това не бил най-ясният период от живота на Пашка. Вече си бил спечелил в Екатерининбург репутацията на богат алкохолен бос и бил търсен като дарител за приюти за бедни и домове за сираци. През уикендите летял до Москва, където се радвал на нощния живот, който вече кипял там, като взимал със себе си чиновници от областната администрация (тази специална привилегия показвала, че вече е близък с властта). Това означавало, че е време да изчисти публичния си образ. Пашка не искал криминалното му досие да се съхранява в архивите на Екатерининбургската полиция.

Речено сторено.

Федулев бил представен на Руденко от човек на име Юрий Алтшул. Всички си спомнят Алтшул с хубави чувства, дори с възхищение. Той не бил от Урал, изпратен е там от руските власти. Алтшул бил военен шпионин и пристигнал по тези места като капитан от част за специални операции на ГРУ (Главно разузнавателно управление). Тя била изтеглена от Унгария след падането на Берлинската стена, когато била разпусната група „Запад“ на армията.

Алтшул се уволнил от войската и се заселил в Екатерининбург. Държавата не му плащала въпреки службата за нея, затова той нямал търпение да се хвърли в бизнеса. Като много други служители на специалните части, напуснали армията, по онова време той основал частна охранителна фирма, както и детективска агенция и благотворителна фондация „В помощ на ветераните от специалните части“.

В Русия има много такива организации, изникнали върху руините на армията. Във всички големи градове има ветерани, които се занимават основно с охрана на бизнесмени. Федулев станал клиент на Алтшул и точно този бивш офицер от ГРУ помогнал на Пашка със съдействието на Руденко да изчисти живописното си минало от компютърния архив на Екатерининбургската полиция. Желанието му се сбъднало.

Алтшул скоро станал не само бодигард на Федулев, но и негов доверен съветник. Точно той, който за разлика от Федулев бил проницателен, решителен и образован, го въвел по-късно и на Уралската стокова борса. Пашка скоро се впуснал в борсови операции и се превърнал в запален играч. Тъй като парите не му стигали, влязъл в съдружие с Андрей Якушев, известен от средата на 90-те години на XX век бизнесмен, директор на успешната уралска компания „Златният телец“.

Заедно с него Федулев направил голям удар, като закупил акции в много предприятия, сред които и най-големия месокомбинат в Урал — този в Екатерининбург. Мащабът на „месарската сделка“ довел Пашка на сантиметър от статуса на екатерининбургски олигарх със съответстващия достъп до губернатора на областта Едуард Росел.

В този момент станало ясно, че Федулев не обича да дели успеха. Можел да влиза в съюзи, когато трябвало да се преодолява някаква трудност, но не и когато трябва да сподели финансовия и обществения успех. И тогава се случило нещо знаменателно — за първи път потърсил услугите на наемен убиец. Знаменателно е, защото след това хората започнали да се страхуват от Федулев и да признават, че вече е излязъл от първоначалните рамки. Ето така е в Русия — убиваш и започват да те уважават.

Някъде по това време Федулев взел назаем голяма сума пари от Якушев за друга сделка. Приключил я и спечелил много повече от това, което бил вложил. Но категорично отказал да си върне дълга. Якушев не го притискал, а след известно време нямало и как, защото на 9 май 1995 г. бил застрелян пред дома на къщата си пред очите на жена си и детето си.

Криминално разследване? Е, да, било образувано следствие №772801 и като основен заподозрян бил посочен Федулев.

И какво от това? Нищо. Дело с такъв номер прашасва в архивите и до днес. Все още не е приключено, по-точно никой нито е работил, нито работи сега по него. През следващите години ще бъдат образувани още много такива дела срещу Федулев и с тях винаги ще се случва едно и също нещо — тоест нищо. Всички в Екатерининбург, които са си имали вземане-даване с Федулев, знаят коя е най-печелившата инвестиция на Пашка: той е купил полицията в града и тя вярно го пази и от най-малките неприятности.

Точно в този период Руденко и Овчинников стават постоянни партньори на Пашка. Те му помагат да израсне до „уралски индустриалец от нов тип“ и да увеличи богатството си. Естествено, с методите, опитани първо върху Якушев.

Един ден Федулев предлага партньорство на друг екатерининбургски олигарх — Андрей Соснин. Двамата събират финансовите си ресурси и правят поредица от спекулации на уралската фондова борса, ненадмината и до днес по мащаби. Соснин става собственик на контролния пакет акции в най-големите предприятия в региона, или с други думи — на целия негов икономически потенциал. Тези предприятия са създадени от няколко поколения съветски хора, като се започне още от Втората световна война, когато най-важните фабрики от европейската част на СССР са евакуирани в Урал. Сред компаниите, чието управление Соснин и Федулев овладяват със спекулации, са Нижнетагилският металургичен комбинат, Качканарският обогатителен комбинат (и двата международно известни), „Уралхиммаш“, „Уралтелеком“, рудоуправление Богословское и три хидролизни фабрики — в градовете Тавда, Ивдел и Лобва.

Разбира се, това е огромен успех за двамата бизнесмени, но какво става с държавата? Нито Федулев, нито Соснин имат намерение да развиват тези предприятия. Управниците на областта ги носеха на ръце и изобщо не ги питаха какви са им плановете за фабриките, само доволно очакваха своя пай от сделката. Корупцията достигаше нови висоти. Двамата партньори не оставиха никого разочарован. Поделиха откраднатото, защото точно тези хора не можеха да си позволят да разгневят.

И тогава настъпи мигът, в който трябваше да си поделят остатъка: какво да вземе всеки от тях. Повтори се някогашният модел. Скоро след това Андрей Соснин беше застрелян. На 22 ноември 1996 г. беше образувано още едно следствено дело, този път №474802, основният заподозрян отново беше Федулев и… нищо.

Не е хубаво да имаш връзки, ако не ти свършат работа точно когато трябва. Когато Соснин беше убит, приятелите на Федулев от полицията вече бяха сред най-заможните хора в Екатерининбург. Всички виждаха, че колкото повече забогатяват, толкова повече покровителят им Федулев успява в бизнеса. Дело № 474802 беше закрито. Дори не отиде в архива, просто беше забравено.

Спиртни войни

Важно е, разбира се, да отбележим уралските фабрики, чийто контрол до края на 90-те години на XX век Федулев овладя, но той постигна много повече. Екатерининбург е преди всичко Уралмаш, това е най-важната му институция. Но не големият машинен завод „Уралмаш“, а организираният престъпен синдикат Уралмаш, най-голямата мафиотска групировка в Русия, стройна и силна армия със стриктна йерархия и представители на всички държавни нива. Едно е да подкупваш чиновници и да избиваш партньорите си, а съвсем друго — да се споразумееш с криминалните босове от Уралмаш. През 1997 г. Федулев успя да постигне и това. Той се съюзи с Уралмаш, за да купи акции в Тавдинския хидролизен завод. В този момент това беше много смислен ход от негова страна. Той живееше разточително и пак се оказа без пари заради хазарта, който играеше на фондовата борса. Уралмаш имаха пари, имаха нелегална банка. Единствената изненада беше, че се съгласиха да правят бизнес с Федулев, като го знаеха какъв мошеник е.

Федулев и босовете на Уралмаш се интересуваха от хидролизните заводи, защото в тях се произвежда спирт, от който се прави паленка. В Русия има голямо търсене на спирт, а производството му не струва нищо. Идеален начин за фантастични печалби срещу минимални вложения, и това са чисти пари, без кредити, без разкарвания по банки, пък и са невидими за данъчните.

И така Федулев и босовете на Уралмаш купиха 97 процента от акциите на Тавдинския хидролизен завод. След това продължиха да преобразуват собствеността по стандартния начин; двамата партньори основаха отделни фирми, на които бяха прехвърлени дялове от фабриките, акциите бяха разделени и след това фирмите или се закриваха, или се заемаха с производство. В един момент стана ясно, че старият хидролизен завод вече не съществува.

Скоро след приключване на сделката Фадулев наруши споразумението за пропорционалност и дори не позволи на представители на Уралмаш да влязат в борда на директорите, а настани в него само свои хора.

Защо? Искаше да е пръв сред първите и затова трябваше да се отърве от всички партньори, дори и от изключително влиятелния синдикат Уралмаш. Невероятно, но този ход му се размина. Босовете на Уралмаш не го застреляха, както се очакваше, а просто се снишиха.

Причината за тази снизходителност беше проста. Когато се сключи сделката за Тавдинския завод, Федулев не само имаше връзки в полицията, а на практика управляваше полицейските сили в цялата област. Радваше се на отлични лични контакти с губернатора Росел. И точно Пашка даваше последната дума за назначенията на най-високите полицейски постове, например избираше кой да оглави регионалната структура на Управлението за борба с организираната престъпност (УБОП), а това беше човекът, който би трябвало да преследва самия Федулев и организираната престъпност като цяло. И този човек се оказа Руденко. Пашка назначи и Николай Овчинников за шеф на полицията в Екатирининбург.

Обаче босовете на Уралмаш бяха от същото тесто, те също имаха свои връзки в полицията, с които да се противопоставят на Федулев. И накрая сплетоха рога. Един ден наемници на Уралмаш нахлуха в Тавдинския завод и превзеха собствеността под заплаха от оръжие. Федулев отвърна с пълна сила. Край фабриката се разположи специален отряд за бързо реагиране на УБОП, готов да предприеме действия.

Но срещу кого? Както се оказа — срещу други полицаи. Така във фабриката в Тавда се сблъскаха не биячите на Федулев и Уралмаш, а силите, които стояха зад тях. На страната на Федулев бяха Руденко и Овчинников с един въоръжен полицейски отряд. От другата страна бяха Уралмаш, подкрепени от началника на цялата областна полиция генерал Краев и офицерите под негово командване. С други думи, от двете страни на барикадата на нелегалното деление на държавната собственост бяха полицейски части, командвани от хора, чиято работа е да налагат спазването на закона.

Как реагира Министерството на вътрешните работи в Москва? Оттам представиха всичко като конфликт в самата екатерининбургска полиция, като личен сблъсък между генерал Краев, от една страна, и Руденко и Овчинников — от друга. Краев и Руденко бяха свалени от постовете си. Краев беше публично обвинен във връзки с престъпния синдикат Уралмаш, а Руденко бе изкаран жертва на непримиримата борба за влияние между най-мощните криминални групировки в Урал. И тъй като е потърпевш, го преместиха в Москва, където министърът на вътрешните работи Владимир Рушайло го назначи за директор на московското поделение на УБОП! Оттогава това управление под ръководството на Руденко скандализира цялата столица.

Но да се върнем в Екатерининбург, където след Руденко остана вакантен пост. Попълването му бе уредено лично от Федулев. На мястото на Руденко дойде Юрий Скворцов, който е не само дясна ръка на Руденко, но от години му се доверява всичко за аферите на Федулев. Като първи заместник на Скворцов Федулев назначи някой си Андрей Таранов. За този човек в Урал се смята, че е полицейският покровител („чадър“) на Олег Флеганов — водещ доставчик на вина и концентрати в региона. Флеганов е ключова фигура в търговията с фалшива водка, тъй като по-голяма част от нея се продава през неговите магазини. Другият заместник на Скворцов също беше избран от Федулев и това е Владимир Путяйкин. Неговата задача е да прочиства полицейските сили в цялата област. И той започна с уволнение на всички, които имат да кажат нещо против мафията или отказват да работят под егидата на Федулев.

Сервилният Путяйкин се зае ентусиазирано с работата си. Ще ви дам само един прост пример за това. Веднъж Скворцов поискал от Путяйкин документални доказателства кой в полицията работи срещу Федулев. Путяйкин нямал такива. Същата вечер завел вкъщи един млад служител на УБОП, напил го и го накарал веднага да издаде всички свои колеги, които били против Федулев и неговите хора. Младият офицер отказал да стане негов информатор и по всичко личи, че Путяйкин го е накарал да се застреля със собствения си пистолет.

Чувам как читателят възкликва: „Това не е за вярване!“

Повярвайте ми, истина е. Точно така по времето на Елцин се роди и узря организираната престъпност. А сега при Путин тя определя какво да се случва в държавата. И точно тези силни, влиятелни и супербогати хора има предвид президентът, когато казва, че е изключено всякакво преразпределение на собствеността и че всичко трябва да остане както си е. Путин може да е и цар, и господ в Чечня, да наказва и помилва, но се страхува от тези мафиоти. Ролята на парите тук надхвърля представите на повечето от нас и цената на живота и човешкото достойнство са нищо, когато печалбите се измерват в милиони.

Недосегаемите

С възхода на групировката на Федулев в Урал спряха да живеят „по правилата“, както се казва на престъпнически жаргон, намерил такава благодатна почва в Русия, че дори президентът го използва в своите речи.

Попитах хората по улиците на Екатерининбург кого уважават: губернатора Росел? Федулев? кмета Чернецки? Отвърнаха ми: Уралмаш. Свариха ме неподготвена, затова ги попитах как могат да уважават престъпници. Отговорът беше прост: „Живеят си по техните си престъпни правила, но поне имат някакви. А новите престъпници не се съобразяват с нищо.“

Ето докъде стигнахме: руснаците да предпочитат една мафия пред друга, защото последната е по-лоша от предишната.

Да се върнем към 1997 г., когато Федулев държи екатерининбургската полиция в ръцете си и печели от продажба на нелегална водка. Продължава да играе на фондовата борса и мами една московска фирма. Но това не е обикновена западнала фирма, а част от консорциум на известен столичен олигарх, който спонсорира Елцин и семейството му. В онези времена да го мамиш беше равнозначно на самоубийство. Фирмата два пъти подава оплакване до Свердловското поделение на УБОП, но всяка информация, която може да злепостави Федулев, потъва там, а следствието отказва да образува дело. Чак след намеса на главния прокурор е образувано дело №142114, и то в Москва, не в Екатерининбург. Федулев се скрива. Издадена е заповед за общонационално издирване.

Помните ли Юрий Алтшул, бившия шпионин, съветник на Федулев? И че всички, които го познават, говорят само хубави неща за него, че е почтен човек, държи на думата си и не се страхува от нищо?

Дори след като основава своя детективска агенция и охранителна фирма, той продължава да дава сведения на руските служби за сигурност. Той информира главния прокурор и ФСБ задвижва няколко големи колела от уралския подземен свят, които се намират зад решетките. Алтшул си имал една фикс идея — борбата срещу групировката Уралмаш. Въпреки че изглежда доста странно на пръв поглед, но точно това го накарало да се присламчи към Федулев.

Изправен пред заповед за общонационално издирване и наясно с манията на Алтшул, Федулев го повикал на разговор. Страхувал се, че по време на принудителното му отсъствие Уралмаш ще овладеят другите два хидролизни завода в Свердловска област, на които и той бил хвърлил око. Федулев помолил Алтшул да защити с всички достъпни средства неговите интереси от Уралмаш. В отплата му обещал 50 процента от печалбите на завода в Лобва, който точно в този момент сменял собствеността си.

И Алтшул отишъл в град Лобва, в който нямало нищо друго, освен хидролизния завод. Там заварил мрачната гледка на едно напълно унищожено предприятие. И нямало как да не се запита защо Федулев купува толкова много акции в него.

Преди Федулев да се включи в играта, заводът в Лобва работел доста добре. После обаче Фадулев започнал да прехвърля собствеността му на свои подставени компании, които произвеждали и продавали спирт нелегално. Парите от продажбите, естествено, се връщали в завода през сметките на тези компании, но не изцяло. Така месец след месец Федулев източвал предприятието.

Когато Алтшул пристигнал в Лобва, работниците не били получавали заплати от седем месеца. Заводът бил на крачка от фалита. Тъй като целият град се развивал около предприятието, той също затъвал без него.

Точно тогава Алтшул решил да действа на своя глава, а не от името Федулев. Дал дума на работниците, че ще възстанови реда и че като начало няма да пуска двама души да прекрачат прага на завода. Това били Сергей Чупахин и Сергей Лешуков, хората на Федулев.

Чупахин и Лешуков са бивши офицери от отдела за тежки престъпления на областната дирекция на вътрешните работи. Освен това били лични приятели на Василий Руденко и „колеги“ на Николай Овчинников. Напуснали полицията, за да се грижат за финансовите интереси на бизнеса на Федулев.

Минало известно време преди да арестуват Федулев. В Москва, естествено. Дори от килията си правел всичко възможно, за да контролира събитията в Екатерининбург. Полицаите, над които имал влияние (Руденко вече бил в Москва), уредили да доведат по нареждане на Федулев Алтшул на свиждане. На тази среща Федулев настоял той да върне управлението на завода на Чупахин и Лешуков. Руденко поискал това от Федулев, тъй като не искал да губи печалбите си.

Но Алтшул отказал и се върнал в Екатерининбург, а Руденко го последвал. Извикали го в УБОП на разговор и там Руденко настоял да се откаже от завода в Лобва.

Алтшул отново категорично отказал. Два дни по-късно на 30 март 1999 г. бившият военен шпионин бил застрелян в собствената му кола. Образували следствено дело №528006. Отново основният заподозрян бил Федулев. За трети път го подозирали в поръчково убийство, но можете да се досетите какво последвало. Нищо. Дело № 528006 било захвърлено на някоя полица също като другите.

Сметките на Федулев били съвсем прости: като премахне Алтшул от пътя си, фабриката става негова. Алтшул обаче бил оставил свой приятел да го замества в Лобва — Василий Леон, друг бивш шпионин и ветеран от специалните служби. Леон категорично отказал да изпълни нарежданията на хората на Федулев да се оттегли.

Триото Руденко-Чупахин-Лешуков предложили на Леон компромис, или по-скоро сделка — Леон остава като директор, но Чупахин и Лешуков се връщат, за да управляват продажбите на спирт, а това било най-важната част. Те не молили Леон да се съгласи, те направили всичко възможно, за да го сплашат. Бил официално привикан при самия Скворцов, шефа на УБОП, „назначен“ от Федулев, който с всички средства се помъчил да накара Леон да се подчини. Междувременно Руденко отново бил повишен и преместен в Главното следствено управление на Министерството на вътрешните работи.

Третият човек, който притискал Леон, бил някой си Леонид Феско, приятел на Руденко и висш полицай от Свердловска област. Феско щял скоро да заминава за Москва, за да поеме управлението на така наречения Фонд за защита и подпомагане на УБОП в Свердловска област. Този фонд е известен с това, че пере незаконно придобити печалби и подкупи. Такива „фондове за защита и подпомагане“ са създадени от господа като Федулев в средата на 90-те години на XX век. Огромна част от тях съществуват и до днес.

По-късно Феско става заместник на Федулев по сигурността и дисциплината в предприятията, които неговата мафия контролира. При спешни случаи, ако конкуренцията се горещи, работата на Феско била да мобилизира специалните полицейски части, които да потушат проблема. Той бил и човекът, който ръководел завземането на „Уралхиммаш“ през септември 2000 г.

През 1999 г. обаче Василий Леон се опънал на всички. Но през декември същата година агентът на УБОП Евгений Антонов, човек от непосредственото обкръжение на Скворцов, застрелял личния асистент на Леон, който надзиравал продажбите на спирт в завода в Лобва. Според официалното писмено становище за събитията, довели до убийството на колегата му, което самият Леон веднага дал на ФСБ, пише:

„В средата на февруари (2000 г.) разговарях със Сергей Василиев, началник отдел в УБОП. Той се оплака, че чрез присъствието си в завода в Лобва съм лишил УБОП от финансиране. Освен това каза: «Ти отне хранилката на ФСБ, УБОП и другите специални служби в областта.» Василиев категорично настоя да работя за тях. Попитах го в какво се състои тази работа, а той отвърна: «Да носиш тук пари!»“

Всеки ред от доклада на Леон говори за престъпление, за което поне трябва да бъде заведено следствено дело. Но всичко отново е потулено. Жалбите на Леон до Главна прокуратура, Министерството на вътрешните работи и самия президент Путин не предизвикаха абсолютно никакви реакции.

Но пък беше проявена голяма загриженост за съдбата на Федулев. През януари 2000 г. по лична заповед на Василий Холмогоров, заместник главен прокурор на Русия, Федулев е освободен от ареста. Просто ей така.

При завръщането му в Екатерининбург властите го посрещат като победител. Губернаторът го обсипва с почести. По инициатива на Росел Федулев е обявен за Предприемач на годината в Урал. След престоя си в ареста, убийството на Алтшул, заплахите срещу Леон и угбийството на колегата му, Федулев придобива високия статут на „водещ индустриалец на Екатерининбург“. От този момент нататък уралските медии започват да използват това определение, когато пишат за него. Малко по-късно Федулев е избран в областния съвет и така получава имунитет като съветник.

Ако отстъпим за миг и погледнем нещата отдалече, какво виждаме? Федулев е уралски олигарх, член на областния законодателен орган, едър собственик. Но най-важното е, че основава това, което руският Наказателен кодекс нарича организирана престъпна група. До есента на 2000 г., когато е превзет „Уралхиммаш“, с което започнахме, групировката на Федулев има всички характеристики на мафия. Единственият проблем е, че Кръстника е в затвора и докато е там, заводите и комбинатите му започват да му се изплъзват от контрол. Групировката се паникьосва: „Ами нашите пари?“ И тогава Федулев е освободен.

Новата сделка

Освобождаването на Федулев е повратна точка в съвременната история на Урал. Дори още преди да се завърне в Екатерининбург, веднага щом хората научават, че е пуснат, и преди многобройните прегръдки от Росел хората, които разбират какво става, се усетиха, че има нещо мътно. Задаваше се ново преразпределение на собствеността и Федулев щеше да бъде използван като острие. Не беше освободен просто ей така, а за да свърши нещо важно. Той със сигурност щеше да си върне това, което е държал преди, но и тези, които работеха за него (а и вероятно тези, за които той самият работеше) щяха да получат своя дял.

И Федулев не ги разочарова. Първата му задача след освобождаването беше да установи отново контрол над Хидролизния завод в Лобва.

Ето как го направи. Както пише Василий Леон в изложението си до ФСБ: „Федулев ме информира, че преди проблемите са се решавали чрез съда: приватизация, придобиване на акции. Сега обаче те бяха разрешени със сила.“

Докладът на Леон е с дата от февруари 2000 г. По това време той подава до ФСБ писмена молба за помощ срещу мафията. Моли да бъде защитен от изнудване от страна на организираната престъпност. Първо го изнудват служители на регионалния отдел на УБОП, които го натискат да напусне завода в Лобва и да го отстъпи на Федулев. После е изнудван от самия Федулев, който след излизането си от ареста иска от Леон не само да напусне поста, но и да му плати 300 000 долара компенсации.

Молбата на Леон остава без отговор. Държавата се отрича от закона и оставя завода да бъде разкъсан от мафията.

На 14 февруари Федулев решава да свика съвета на кредиторите на предприятието. Прави го с лични покани, въпреки че няма това право по закон. Целта му е да притисне настоящото ръководство на завода и да го да замени с ново от свои хора.

Успява да склони само двама от петте основни кредитори да го подкрепят. Тогава се появява фалшиво пълномощно от трети кредитор и така кворумът е осигурен. „Съветът“ приема решението, което Федулеи иска: събранието на кредиторите да се проведе не в Лобва, а в Екатерининбург в неговия офис. Никой не си правеше илюзии защо точно там. Ако някой от истинските кредитори внезапно се появи, трябва да бъде държан настрани, а с един кордон около офиси това би било лесна работа.

Когато денят на събранието наближи, Руденко долетя от Москва. Основният проблем, който двамата е Федулев трябваше да разрешат предварително, беше какво да правят с Леон.

Двайсет и четири часа преди събранието, на 17 февруари, Федулев праща двама свои служители в УБОП. Тези господа, Пилшчиков и Наимушин, са добре познати там, тъй като от години ходят на разпити като заподозрени физически извършители на убийството на един от партньорите на Федулев. В този случай обаче Пилшчиков и Наимухин отиват, за да напишат показания срещу Леон, в което твърдят, че той ги е рекетирал да му дадат 100 000 долара. Само за час, с непозната за руската правоохранителна система скорост, срещу Леон е повдигнато обвинение и естествено, това става без предварително следствие, протоколирани разпити и проверяване на фактите. По същото време по улиците на Лобва патрулира полицейска кола и от нея се хвърлят флаери, на които пише, че Леон се крие от властите и вече не е директор на предприятието.

Идва и денят на събранието на кредиторите в офиса на Федулев. Започва както си му е редът, с регистрация. Входът, коридорите и кабинетите са под постоянно наблюдение от униформени полицаи, въоръжени с автомати, все момчета от УБОП. На пръв поглед нищо не може да провали стратегията на Федулев.

Но тогава се случва нещо непредвидено. Галина Иванова, представител на заводския профсъюз, която има право да присъства на събранието от името на работниците, изведнъж вади пълномощно от чантата си. Оказва се изключително ценен документ от основния кредитор. Докато се криел, Леон успял да организира това. Пълномощното е за 34% от гласовете, затова гласуването на Иванова ще определи изхода.

Фадулев издава нареждане и Иванова е прибрана в УБОП от цивилни офицери на управлението, които са се смесили с тълпата в залата. Държана е там точно три часа и двайсет минути, докато Федулев не се обажда, за да каже, че регистрацията е приключила.

Заместник на Василий Леон е Александър Науджюс. Ето откъс от официалното му изложение до ФСВ, в което описва събитията от вечерта след събранието.

„Пристигнах в завода около 22.30 часа. Към 1.30 часа си легнах. Събудиха ме в 4.30. Вратата към кабинетите на ръководството беше разбита, както и решетките на прозорците. Имаше много въоръжени мъже, около 30 коли и един автобус. Пуснаха ни в кабинетите на ръководството, където охранителите на завода стояха с вдигнати ръце. Пазеха ги мъже с автомати в полицейски униформи. Лейтенантът от УБОП Олешкевич седеше до масата. Влязох в кабинета на търговския директор и там беше Федулев. Попитах: «На какво основание е тази окупация?» Показаха ми протокол от събранието на кредиторите и договора с новия директор. Договорът не беше автентичен.“

Съвместната операция на Федулев и областния отдел на УБОП за незаконно завземане на хидролизния завод в Лобва се увенчава с успех — чрез драстични нарушения на закона и превишаване на правата на държавни служители.

Ако погледнем назад от сегашната 2004 г., четвъртата от така наречената „диктатура на закона“, можем да попитаме — кой е привлечен под отговорност? Никой. Поне досега. Днес заводът в Лобва влачи мизерно съществувание. Федулев го е източил и се е преместил на следващия. Както можеше и да се очаква. След като през 2000 г. си върна предприятието и получи купища пари от него през следващите месеци, вече нищо не можеше да го спре и той се насочи към пазара на полезни изкопаеми. Първа точка в новия му дневен ред беше Качканар.

Качканар

Международно известният Качканарски обогатителен комбинат е едно от националните богатства на Русия. Той е сред малкото предприятия в света, които добиват желязно-ванадиева руда. Неговата продукция осигурява суровина за доменното леене. Поне в нашата страна без него не може да бъде произведена и една железопътна релса.

В средата на 90-те години на XX век и той като много други важни руски предприятия премина през поредица от приватизационни процедури, които го осакатиха финансово. Положението се влоши особено много през 1997/8 г. По това време Федулев става председател на борда на директорите — винаги го прави, когато иска да съсипе някое предприятие, като го обгради със своите собствени подставени фирми. Към края на 1998 г. вече е довел комбината до ръба на фалита, но арестът на уралския предприемач на годината дава глътка въздух, тъй като тогава акционерите получават възможност да се намесят активно. Наемат екип опитни мениджъри под ръководството на Джалол Хайдаров и на сцената се появяват големи инвеститори.

През 1999 г. предприятието е преобразено. Производството се повишава до проектната си мощност, покачва се и стойността на чистите активи, работниците отново редовно получават заплати. Качканар много прилича на Лобва. Градът се развива около комбината, в който работят 10 000 души, или почти цялото население.

Резултатите от оздравителната програма са очевидни — акциите на предприятието отново започват да се търсят на фондовите пазари.

Почти всеки областен губернатор има в антуража си човек, какъвто беше Путин за Елцин — проницателен и лоялен последовател, обявен от покровителя си за наследник, който ще трябва да покрие гърба на предшественика си, когато той слезе от политическата сцена, и да осигури бъдещия му финансов просперитет и лична сигурност.

За губернатора на Екатерининбург този човек беше Андрей Козицин, медният крал на Урал, който държеше медно обогатителните заводи в областта. С приближаването на изборите за губернатор хората в Екатерининбург станаха свидетели на експанзията на „медния“ Козицин и в черната металургия под патронажа на Росел, разбира се. Той нямаше да бъде вечно губернатор, затова с приближаването на изборите се зае да концентрира всички най-апетитни хапки от уралската индустрия в ръцете на един човек — Козицин.

Както може би си спомняте, едно от първите посещения на Федулев в Екатерининбург след освобождаването му от ареста беше при губернатора Росел. Не знаем точно за какво са си говорили, но веднага след аудиенцията Федулев дава на доверително управление на Козицин всичките си акции от две предприятия — Качканарския обогатителен комбинат и Тагилския металургичен комбинат. По всичко личи, че това е сделка между Федулев и губернатора. Федулев си е купил правото да върши каквото си поиска в областта, а Козицин се е настанил в Качканар.

Трябва да отбележим, че към този момент Федулев притежава само 19 процента от акциите на Качканарския комбинат и дори те са малко под съмнение, както ще видим по-нататък. Дяловете, дадени на доверително управление на Козицин, не осигуряват контрол, което значи, че няма да е лесно да се спусне с парашут директор по негов избор. Ръководството, начело с Хайдаров, се противопоставя на инвазията на Федулев и Козицин и зад него стоят собствениците на 70% от акциите.

Какво следва? Узурпаторите си пробиват път със сила. На 29 януари 2000 г. Качканарският комбинат е превзет от въоръжени мъже. Има престрелки, подправени документи и в цялата бъркотия активно участват правоохранителните органи. Всъщност става въпрос за повторение на сценария от хидролизния завод в Лобва. Губернаторът Росел помага, като не прави нищо, също както в Лобва. Призори на 29 януари комбинатът се сдобива с нов директор, а Андрей Козицин и Павел Федулев се разхождат собственически из празните кабинети на ръководството. Вълкът козината си мени, но нрава — не.

Беше ясно обаче, че властта на кукувиците ще продължи само до първото събрание на акционерите, което просто щеше да ги изхвърли. Затова те решиха, първо, да не позволяват да се свика събрание на директорите, и второ, да доведат предприятието до фалит колкото се може по-бързо, за да лишат акционерите от власт. Според руското законодателство, ако едно предприятие бъде обявено в неплатежоспособност, акционерите стават собственици без право на глас.

Федулев и Козицин предотвратили събранието с метод, успешно прилаган от нашата държава в Чечня. Те просто блокирали всички входове и изходи на града. Акционерите и изгоненото ръководство били спирани от полицейски патрули. Как това станало възможно? Лесно! Кметът на Качканар Сухомлин издал извънредна заповед № 14, с която се забранявал достъп на „граждани от други населени места“. Всички акционери и мениджъри на комбината не били от Качканар.

Това, разбира се, било абсурдно, но този фарс наистина се случил. Събрание на акционерите не се състояло и съучастниците се заели да изпълняват и втората точка от плана си: да банкрутират Качканарския комбинат.

Как трябвало да стане това, като се има предвид, че предприятието работело много добре? Козицин взима от банка „Московски делови свят“ кредит от 15 милиона долара, обезпечен с активите на комбината. Нямал никакви проблеми да го получи, защото кой не би искал да докопа Качканарския комбинат? Прибира парите и издава запис на заповед от името на дружеството. Но не инвестира сумата в Качканар, а в друга своя фирма — „Святогор“, която също се намира в Свердловска област, привидно за да създаде смесено предприятие. Следващата стъпка е Козицин фиктивно да прехвърли записа на заповедта към „Святогор“.

Но защо „фиктивно“ и „привидно“? Защото нищо от това всъщност не се случва. Всички тези трансфери са „виртуални“, а записът на заповед накрая се озовава в ръцете на малка подставена фирма. Тя е регистрирана на адрес, на който се намира скромен апартамент в Екатерининбург, принадлежащ по всички документи на дама, която никой не успява да открие. И тази виртуална дама за един миг се превръща в най-големият кредитор на най-влиятелния производител на ванадий в света. Как? Фирмата фантом купува записа на заповед за 40 процента от номиналната й стойност и веднага изисква от предприятието плащането й на 100 процента. И обявява комбината в несъстоятелност, тъй като той не може да се издължи по собствения запис на заповед на сто процента от номиналната и стойност. Така тази призрачна дама овладява 90 процента от гласовете на събранието на кредиторите. Цялата измама се извършва най-нагло под носа на областната управа.

Нагло е създаден подставен кредитор.

Нагло са фалшифицирани документите за задлъжнялост.

Нагло е извършена и кражба на милиони долари от истинските собственици на предприятието, които се оказват без никакво право на обезщетение или възстановяване на инвестициите си.

Докато всичко това се случва, областният отдел на УБОП осъществява денонощни дежурства в Качканар, за да предотврати неприятни появи като тази на Галина Иванова от профсъюзите. Охраната е същата като при завземането на завода в Лобва.

Когато никой не спира крадеца, той става още по-безочлив. Което ни връща в „Уралхиммаш“. След Лобва идва ред Качканар, а след Качканар — на „Уралхиммаш“. През септември 2000 г. предприятието е превзето с оръжие по абсолютно същия сценарий. През 2001 г. тихо се сменят акционерите, като се обявява несъстоятелност, докато властите отново си затварят очите и съдействат. Това е „овладяната демокрация“, за която Путин говореше.

Или може би е по-правилно да го наречем див капитализъм, овладян от мафиотските структури, които разполагат с полицията, с корумпираната бюрокрация и корумпираната съдебна система както си искат.

Уралският съд е най-продажният съд в света

Да си спомним, че в нощта след завземането на „Уралхиммаш“ Федулев и поддръжниците на сваления директор си размахваха взаимно купчина изключващи се съдебни решения.

Те не бяха подправени. Още от пръв поглед към документите, свързани с „Уралхиммаш“, Качканарския комбинат и завода в Лобва, се вижда, че въоръжените нахлувания са разпоредени от съдилища в Свердловска област. Виждаме, че определени съдии отсъждат винаги в полза на едната страна, а други — винаги в полза на техните опоненти. Сякаш няма закон, няма конституция. Докато мафиотските групировки водят престрелки за разпределение на територии, в съдебната система бушува истинска гражданска война. Съдът се използваше и продължава да се използва, за да взима решения в полза на едната или другата страна на мафиотската барикада.

Ето откъс от писмото до Вячеслав Лебедев, председател на Върховния съд на Русия, изпратено от И. Казников, заслужил деятел на Руската федерация, бивш председател на Октябърския районен съд в Екатерининбург, и В. Никитин, бивш председател на Ленинския районен съд в същия град:

„В продължение на години Овчарук [Иван Овчарук, председател на Свердловския областен съд от съветско време досега] участва директно във формирането и обучението на юридическата колегия в Урал, лично избира и контролира подбора на всички съдии. Без неговото одобрение нито един кандидат не се назначава за съдия и никой вече назначен не може да получи удължаване на правомощията си. А съдиите, които не успеят да му се харесат, са изтиквани от системата и се подлагат на гонения. Принуждавани са да напускат работа, на тяхно място се назначават хора без квалификация и опит, но уязвими по някакъв начин и затова манипулируеми. В момента огромен брой висококвалифицирани съдии, работили дълги години и придобили огромен опит, притежаващи важни качества, като високи морални принципи, неподатливост към корупция и кураж, са принудени да напуснат съдебната система. Единствената причина за това е, че ако ти самият не си корумпиран, ще ти е много трудно да работиш нормално под ръководството на Овчарук.“

Какви качества трябва да притежава добрият съдия според Овчарук?

Анатолий Крижски, който доскоро беше председател на Верх-Исетския районен съд в Екатерининбург, е не само „добър“, той е „най-добрият в професията“.

Години наред точно Крижски лоялно се грижи за интересите на Иван Овчарук. Какво включва това?

Верх-Исетският съд е най-странният в града. На неговата територия се намира екатерининбургският затвор, което означава, че по закон той разглежда всички дела за промяна на мярката на неотклонение на лишените от свобода. Всички в града знаят, че основният фактор за решението дали да се променят условията за задържане не е същността на престъплението, не какво е извършил подсъдимият и дали представлява заплаха за обществото, а нещо много по-просто — парите. Престъпник от мощна мафиотска структура обикновено прекарва по-малко време в затвора от другите. Неговите другари просто го откупват.

Това води до финансов просперитет на определени съдилища. Руските районни съдилища са по принцип бедни като църковни мишки. Страдат от хроничен недостиг на средства, нямат дори достатъчно хартия и ищците си носят сами. Съдийските заплати едва стигат да се свържат двата края. Но картинката във Верх-Исетския съд е съвсем различна. Сградата му е заобиколена от джипове, мерцедеси и фордове за по няколко хиляди долара. Хората, които слизат от тези коли сутрин, са скромни районни съдии със заплати от по няколко хиляди рубли. Една от най-лъскавите коли пред съда е на Анатолий Крижски.

Крижски е много близък с Павел Федулев. Години наред той лично председателства делата, в които по някакъв начин е замесен Федулев. Никога не си позволява да увърта или да се заплете в бумащина. Винаги разглежда делата на Федулев по „бързата процедура“ и не позволява нищо да го забави — нито нуждата от призоваване на свидетели, нито въпросът дали решението му е съобразено със закона. Например ако Федулев помоли Крижски да се произнесе, че определени акции му принадлежат, Крижски не се тревожи дали има доказателства, както се изисква в такива случаи. Той просто заявява: „Тези акции принадлежат на Федулев.“ И с тези решения под мишница Федулев се появява в „Уралхиммаш“ след въоръженото нахлуване.

Друг любопитен детайл е, че поръчковите решения на Крижски понякога услужливо се взимат в уютния офис на клиента. Крижски ги пише не в съдебната зала, както изрично изисква законът, а в кабинета на Федулев. Понякога дори не ги съставя той, а адвокатът на Федулев със собствения си почерк и Крижски само се подписва.

Когато през есента на 1998 г. Федулев има проблемли с Главна прокуратура заради измама на московска компания, Крижски отлита за Москва, придружен от адвоката на Федулев, за да се види с главния прокурор Юрий Скуратов и да настоява наказателното преследване срещу Федулев да спре. Скуратов и Крижски са приятели от деца, прокурорът го приема лично и незнайно как случаят след това е приключен. Когато Крижски се връща в Екатерининбург, го посреща съпругата на Федулев. Тя не крие, че му е благодарила за услугата, а той пък не крие колко е доволен от нейната благодарност. Няколко дни по-късно си купува нов форд експлорър^[1].

На западния читател може да му се стори, че това не е кой знае какво, защото си мисли, че председателят на районен съд едва ли е бедняк и не е изненадващо, че кара такава кола. Но в Русия ако един съдия може да си позволи подобен автомобил, това означава две неща: или току-що е получил голямо (по нашите стандарти) наследство, или взима подкупи. Просто няма трето възможно обяснение. У нас форд експлорър могат да си позволят само видните бизнесмени, а според закона на председателя на районния съд не е позволено да има бизнес. Форд експлорър струва колкото съдийска заплата за 20 години.

А и това не беше последното чудодейно сдобиване на Крижски с много пари. Не мина и месец и Федулев отново има неприятности с Главна прокуратура. Крижски отлита да говори със Скуратов, но този път не към Москва, а в черноморския курорт Сочи, където магистратът е на почивка. И облаците, надвиснали над главата на Федулев, отново се разпръсват. А Крижски сменя вече станалия скандален в града форд експлорър с мерцедес 600 — символа на „новите руснаци“.

За празненствата за рождените дни на Крижски говори цял Екатерининбург. На тях всичко се лее като из ведро и могат да се сравнят само с разточителността на богатите дореволюционни търговци. В тези дни съдът се разпуска и по заповед на председателя вратите се заключват. Крижски наема ресторант в центъра на града, навсякъде хвърчат пари, леят се порои от водка. Пред очите на изключително бедното градско население почти всички местни бюрократи му отпускат края. И какво им пука на тези пиещи и танцуващи хора, че един съдия не бива да се държи по този начин? Защото това не само е в разрез с неписаните правила на приличието, но и върви против закона. Законът за статута на съдиите в Руската федерация недвусмислено изисква магистратите да спазват прилично поведение извън съда, да не говорим за държанието им през работно време. Те трябва да избягват всякакви лични контакти, които могат да се отразят негативно на репутацията им, и винаги да бъдат изключително предпазливи да не опетнят образа на съдебната система.

Как да си обясним факта, че Крижски с неговите връзки с Федулев и подобни нему е любимец на председателя на областния съд Иван Овчарук? Какво става? На всяко събиране Овчарук подчертава, че Крижски е един от най-добрите съдии в Урал.

Истината е, че почти всички, които живеем днес в Русия, сме родени в Страната на съветите и до различна степен сме се съобразявали със съветските правила за приличие. Дълбоко в личността на Овчарук са вградени старо съветско мислене и манталитет. С други думи, той е типичен съветски съдебен кадър. През целия живот му е втълпявано, че не трябва при никакви обстоятелства да влиза в конфликт с вишестоящите. Свикнал е да прави само това, което му се каже, да изпълнява заповеди на началници, дори да се опитва да отгатва настроенията им по начина, по който си свиват веждите. Това не е журналистическо преувеличение. Това е точно описание на съветския тип сервилност. Овчарук е нашето наследство от миналото, човек, чиято кариера се е развила така добре, защото никога не е подлагал на съмнение мнението на вишестоящите, без значение колко е незаконно или глупаво.

Когато настъпват новите времена, а заедно с тях демокрацията и капитализмът, свидетели твърдят, че в един момент Овчарук е изпаднал в паника. На кого ще служи сега?

Но скоро объркването му изчезнало. Много бързо го спасил типичният съветски нюх, с който надушвал на кого е най-изгодно да се служи и кои са новите силни на деня. Овчарук си избрал двама царе. Първият бил новопоявилият се свят на бизнеса, който трупал капитали. Вторият — държавната бюрокрация, която — колкото и да се оплаквали хората — си оставала монолитна както винаги и твърда като скала. За Овчарук неин представител бил губернаторът Росел. И тъй като тези двама царе били свързани от нежно приятелство в Екатерининбург и покрай стария Уралмаш се появявала новата мафия, Овчарук нямал повече колебания: той започнал да служи на Росел и Федулев.

Екатерининбург се отървал от Крижски като председател на Верх-Исетския районен съд чак в края на 2000 г. Работата била мътна и краят — съвсем незадоволителен.

В Областната дирекция на ФСБ много добре знаели, че Крижски обслужва от дълги години криминалната дейност на Федулев в Урал, но агентите на службата не успявали да го хванат с подкуп. Накрая му назначили тайно (и незаконно) денонощно наблюдение и председателят на Верх-Исетския районен съд бил уличен в… педофилия. ФСБ представили доказателствата на самия Крижски, на покровителя му Овчарук и на Росел. Какво станало? Крижски се пенсионирал с достойнство. Никакъв обществен скандал не се случил. Не му били отнети магистратските привилегии. Бил назначен за юридически съветник на кмета на Екатерининбург и това било всичко.

А какво се случва със съдиите, които не искат да участват в превръщането на независимата съдебна система в напълно подвластна на престъпния подземен свят?

През последните години повечето съдии в Екатерининбург не са много сговорчиви. Тези, които решат, че не искат да служат на престъпните групировки, са отстранявани от системата, търпят обиди и унижения.

Олга Василиева е съдия от единайсет години, което си е солиден стаж. За околните тя е спокоен и уравновесен човек, от тези, които отказват да прокарват съдебни решения и предписания за нуждите на Федулев да си играе неговата игра. Василиева работи в същия Верх-Исетски районен съд, където е и Крижски, и е подложена на огромен натиск, който включва заплахи за живота й и семейството й. Но тя остава непреклонна, никога не се огъва и отхвърля молбите не само на Федулев, но и на Крижски, който често я моли да освободи някого от неговите престъпни протежета от ареста, като му промени мярката за неотклонение.

Чашата прелива, когато при Василиева постъпва жалба срещу председателя на областния съд Иван Овчарук. Крижски настоява тя да бъде оставена без последствия, за да не се създава прецедент. Ищците са граждани от Бкатерининбург, чието дело необяснимо се бави от Овчарук. Той все няма време да погледне молбата им до съда, защото е насочена срещу висши чиновници в администрацията на губернатора Росел.

За град под ботуша на мафията като Екатерининбург, където е всеизвестно, че отклонението от правата линия при подобни случаи обикновено свършва не със скандал, а с разстрел, да приемеш такава жалба си е жива революция. Даже не е за вярване. Други районни съдилища биха си спестили главоболията и биха отказали дори да регистрират подобна молба, въпреки че по закон нямат право.

Но системата си отмъсти жестоко на Олга Василиева за това, че реши да разгледа молбата, както постановява законът. Не само че беше уволнена, но и безкрайно унижавана. При уволнението към досието й са прибавени писмени жалби от престъпните протежета на Крижски, които отказала да пусне от ареста. Жалбите са писани от задържаните на официални съдебни бланки, които може да са получили само ако Крижски им ги е занесъл лично в затвора. Василиева е принудена да започне безкрайни обиколки по институциите, за да доказва, че обвиненията се неверни и че е съдия, а не чайник. Върховният съд я върна на работа чак след година, но дори и тогава изпитанията й не бяха свършили. Върховният съд заседава в Москва, а тя практикува в Екатерининбург, където останала напълно сама. Веднага щом пристигнала, предала на Крижски решението на Върховния съд, но той пак не й позволил да се върне на работа и написал официално изложение срещу нея до Областната съдебна колегия. В него се казвало, че макар да е възстановена на работа, Василиева „не е успяла да се поправи“ — формулировка, обикновено използвана за затворници.

Правата на руските съдии се подновяват периодично и се преназначават, затова се нуждаят от препоръка от Колегията в своята република или област. След нея следва едно до голяма степен автоматично назначение с указ на президента. Но в този случай и Овчарук застанал зад отрицателното изложение на Крижски и колегията излязла с решение, че няма да препоръча Василиева за подновяване на правата й като съдия.

Излишно е да казвам, че никой в тази марионетна колегия не направил и най-малък опит да провери фактите. А те почивали на обвинения от осъдени престъпници и Върховният съд току-що ги бил отхвърлил като несъстоятелни.

Олга Василиева е смела и принципна жена. Тя, естествено, още веднъж обжалва пред Върховния съд и настоя за справедливост. Пропиля години от живота си в тази изтощителна битка, а и през цялото това време не й даваха да работи за доброто на държавата.

Можем ли да очакваме мнозинството съдии да изберат да следват пътя на Олга Василиева? Много магистрати от Екатерининбург коментираха, но ме помолиха да не публикувам имената им при никакви обстоятелства: „Предпочитаме просто да подпечатваме решенията, които Овчарук иска от нас, вместо да се окажем в положението на Олга Василиева.“ Знаят много ужасни истории със свои колеги. Една от тях е тази на друг екатерининбургски съдия Александър Довгий.

Прегрешението на Довгий е същото като на Олга Василиева — пренебрегва нареждане на Крижски да освободи от затвора негово протеже. Няколко дни по-късно съдията е зверски пребит с метални прътове на улицата. Полицията отказва дори да започне да търси нападателите, макар че по принцип разследва много внимателно покушения срещу магистрати. Довгий дълго лежи в болница, излиза инвалидизиране и се връща на работа, но работи само по разводи. Помолил да не му дават никакви други дела.

„При сегашните обстоятелства за професионализъм се смята умението да нямаш собствено мнение. Хора, които не могат да се отърсят от болшевишките си методи, са назначавани в името на държавата да въздават справедливост. Те заканително размахват пръст и не виждат нищо нередно в това да оказват натиск за прокарването на точно определена присъда. Искат отчет от съдиите, като ги изправят пред съвременните партийни активисти от колегията. Не смятат за нередно да осъждат и помилват от наше име, но с тяхната ръка…“

Това е написано от обещаващ млад съдия, който също ме помоли да забравя името му, тъй като е притискан от Овчарук и Крижски по същия начин като Василиева. Той се поддал и просто напуснал. Написал тези редове в писмо до Крижски, което му приложил към оставката си. И добавил: „Настоявам молбата ми да бъде разгледана в мое отсъствие.“ След това напуснал Екатерининбург завинаги.

Този млад съдия не е имал намерение да напуска, просто един ден се случило очакваното. Попаднал на дело, в което били намесени последните престъпни машинации на престъпни групировки и Крижски настоял да го приключи незабавно. Младият съдия поискал време да си помисли. Получил заплахи от неизвестни личности, анонимни телефонни обаждания у дома, бележки, подхвърлени на места, където може да ги намери. „Случайно“ бил пребит пред входа на дома си, не прекалено жестоко, но достатъчно, за да бъде предупреден, а нападателите му така и не били открити.

Младият съдия подал писмена молба за напускане, а мафиотското дело било прехвърлено на друг негов колега. В навечерието на съдебното заседание другият магистрат получил телеграма от областния съд, подписана от самия Овчарук, който го съветвал да спре процедурата. И на следващия ден делото било приключено.

Съдията от Кировския районен съд в Екатерининбург Сергей Казанцев отсъдил, че някой си Упоров, обвинен в грабеж и нанасяне на тежки телесни повреди, трябва да влезе в затвора, докато се изясни случаят му, тъй като представлява заплаха за обществото. Бил в конферентната зала и пишел присъдата, а според руското законодателство по това време никой няма право да безпокои съдията. Ако това се случи, по-висшата инстанция почти със сигурност ще върне делото. Въпреки това Овчарук позвънил на Казанцев настоял да промени мярката за неотклонение и да пусне Упоров. Казанцев отказал и Овчарук му съобщил, че ще бъде уволнен.

И наистина го уволнили.

Има много такива случаи в Екатерининбург и всичките си приличат като две капки вода. В резултат на това съдиите, които все още са на работа, също си приличат като две капки вода. На първо място, те са напълно манипулируеми и с готовност подпечатват всяка присъда, стига така да избегнат неприятности от началниците си. Съпротивата им е омаломощена. Ето така изглежда властта на лицемерието, маскирана като „диктатура на закона“.

Това обяснява защо когато „Уралхиммаш“ е превзет с оръжие, и двете страни разполагат с противоречащи си документи по едни и същи въпроси. Години наред всяка проява на съдебна независимост е била веднага брутално погазвана и съдиите са приучени на сервилност. Висшите магистрати имат дълъг стаж в окованите с вериги съветски съдилища. Откъде при тези обстоятелства да дойдат смелите и справедливи присъди? Всички, които са били готови да се изправят и безстрашно да откажат да се подчинят, отдавна са освободени от работа. Работят и напредват в кариерата само тези, които веднага с радост се съгласяват, когато от тях се поиска да обслужат беззаконието.

Зад всеки от превратите на Федулев стои и подкрепата на близката до него юридическа колегия на Урал. Той се държи приятелски със съдиите и те се държат приятелски с него. Танто за танто. Най-често споменаваните в тази връзка имена са на съдиите Рязанцев и Балашов. Рязанцев е скромен магистрат от Качканарския общински съд, който е подчинен на Овчарук. Именно той издава съдебното разпореждане, необходимо на Федулев в случая с Качканарския комбинат, като валидира сделките на фирмата фантом, закупила записа на заповед за дребни пари и след това поискала пълната цена и така подпечатала смъртната присъда на предприятие с международно значение. Другият съдия, Балашов, също е много скромен и работи в Кировския районен съд в Екатерининбург. Той отсъжда в полза на Федулев в случая с „Урахиммаш“, както и в някои други важни за кариерата на Федулев моменти. Ето как го е направил.

Всъщност именно съдия Балашов изстрелва първия куршум в случая с „Уралхиммаш“. В петък вечерта той приема жалба в полза на интересите на Федулев в завода и в понеделник сутринта с нечувана в историята на руската юриспруденция бързина издава решението, от което Федулев се нуждае. При това без да призове свидетели и да събере допълнителна информация, или да разпита трети страни.

В интерес на истината трябва да кажа, че Балашов всъщност действа в рамките на закона. Просто е много добър в намирането на вратички в него. Бързата процедура, която задейства, е напълно легитимна. Издаденото от него решение „в удовлетворение на ищеца“ е оправдано в случаите, в които ответниците са започнали да предприемат мерки, водещи до присвояване на собственост. Целта му е да се замрази положението. Съдът е в правото си да се намеси и да забрани всички мениджърски действия, докато не се изясни ситуацията.

Светкавичното решение на Балашов по случая с „Урахиммаш“ няма нищо общо с разрешаването на спора за собственост. Той просто отразява възможността за управление на завода и използване на активите му. На повърхността всичко е съвсем невинно. Но предприятието е задушено.

Според руското законодателство ако една присъда се оспорва, тя не може да се пренесе за разглеждане в друг съд, докато тече процедурата по обжалването. Когато издава исканото от него решение, Балашов се прави, че не знае изключително важната подробност, че арбитражния съд вече се е произнесъл по спора за „Урахиммаш“. Има напълно законно обяснение за това: в областта няма единна информационна система (което е вярно) и в районните съдилища никой не е чул за обжалването в арбитража…

Няколко часа след издаване на решението, още преди мастилото на подписа му да е засъхнало, Федулев нахлува в „Урахиммаш“ с въоръжена бригада и размахва документа.

Важна подробност за процедурата в съвременния руски съд

Ако един съвременен руски съд е очевидно предубеден и фаворизира едната страна в спора, той има възможност да го прави именно защото съдилищата в Русия са независими. Единственото важно нещо в случая е дали съдията има подкрепата на началниците си. Ако магистратът, наблюдаващ процедурните действия на тези под него, иска същото, по-нисшестоящият съд може да си прави каквото си иска. След броженията в „Урахиммаш“ председателят на районния съд на Балашов и негов непосредствен началник Валерий Байдуков го вика за обяснение. Балашов го информира, че е взел такова решение, каквото е поискал от него областния съд, и че всичко е съгласувано с Овчарук. И повече въпроси няма.

Ами озадачената общественост? Наглото завземане на „Уралхиммаш“ наистина накара хората от Екатерининбург да си зададат много въпроси.

Байдуков даде много стройни обяснения. Той увери гражданите, че съдът е наясно как всяка минута има значение, когато собствеността може да потъне незнайно къде. Затова в интерес на обществото и собствениците било да се издаде решение с такава бързина.

Случайно обаче именно този Байдуков, който дава тези обяснения, е председател на областния съвет на колегията, професионалната съвест на съдебната система. Случаят с Олга Василиевна е минал няколко пъти през него и всеки път той е вземал такова решение, каквото е било изгодно на Овчарук. Съветът на колегията е институция за регулация на общността на магистратите. Негови членове стават само хора, които са угодни на Овчарук и правят каквото той поиска от тях. Освен това Валерий Байдуков е председател на Кировския районен съд в Екатерининбург. Оставам с впечатлението, че не е способен да отстоява свое собствено мнение. Ако въобще има такова, то остава изцяло в сферата на хипотезите. Може да теоретизира колкото си иска за ролята на районния съд като „основно звено на руската съдебна система“, но запазва пълно мълчание, когато е помолен да коментира факти.

Деветдесет и пет процента от всички наказателни и граждански дела в Русия се гледат в районните съдилища и в този смисъл те наистина са основно звено на съдебната система на страната. Но в действителност това е фикция. Районният съд е изключително зависим и манипулируем. Основната причина за това е, че вишестоящите магистрати от областните и републиканските съдилища нямат никакво желание да прилагат съдебната реформа и да загубят контрола, който имат над районните съдилища. Последните са независими по конституция, но в действителност върховенството на този закон няма никакво значение. Районните съдилища просто никога не са получавали процедурна независимост.

Законът дава на областните съдилища право на процедурен контрол върху районните и общинските, т.е. те носят отговорността да наблюдават как се прилага правото там. Този процедурен надзор означава, че присъдите в районните и общинските съдилища се разглеждат и оценяват от областните съдилища, които решават дали те са правилни, или допускат пропуски. Процедурната зависимост прераства в организационна и професионална. Един нискостоящ съдия, който не се вписва в картинката, е уязвим като малко дете. Високопоставен магистрат има правото да го критикува и да анулира присъдите му както сметне за добре, и то без да дава отчет никъде. Областният съд може да анулира присъда на районния, без да дава обяснения за причините и за това как трябва да се поправят нещата.

Областният съд не носи отговорност за окончателната присъда, но води статистика, за да покаже колко дела и от кой районен съдия са върнати. Тази статистика е основата за определянето на бонусите за съдиите, тя дава основание те да бъдат награждавани или лишавани от привилегии, да получават или не почивки през лятото и зимата, да се придвижват или не напред в списъка на чакащите за жилище (което също зависи от областния съд, защото заплатите на съдиите не са достатъчни, за да могат сами да си купят апартаменти), дали да бъдат продължени правомощията им и т.н.

Това е механизмът районните съдии, които по конституция са „фундаментът“ на системата, да се оказват по-зависими от висшестоящите, отколкото бяха при съветския режим. А на пръв поглед конституцията изключва такива йерархични отношения и разпорежда, че всички магистрати са равни и независими и се назначават лично с указ на президента. Но в действителност е съвсем различно. Те може и да са равни при назначаването им, но не и когато трябва да бъдат уволнени. Ако председател на областен съд иска да си го върне на някоя районен магистрат, всички козове са в него. Но ако районните съдии имат нещо против председателя на областния съд, то те просто имат лош късмет. Нямат никакви лостове за неговото сваляне.

Същите тези закони и правила важат и за колегията, прилагат се от разпадането на СССР до сега и точно те дадоха възможност на Овчарук да стане това, което е: пазител на уралската съдебна система от всички съдии, които биха могли да издадат непредвидена присъда. Юриспруденцията няма механизми срещу самозабравили се висши магистрати. Техните ограничения са чисто морални. Единственият начин системата да функционира задоволително е на мястото на Овчарук да седи човек с различни морални и етични ценности. Що за система е това?

Но да се върнем на районния съдия Балашов. Можеше ли той да постъпи по друг начин в случая с Федулев и ако можеше, какво би трябвало да направи? Трябваше само да отложи разглеждането на спора и е имал пълното право да го направи.

В процеса на подготовката на превземането на „Уралхиммаш“ Федулев и съучастниците му проверили много районни съдилища в Екатерининбург, за да видят дали ще им свършат работа.

Всички се съгласили да постъпят като Балашов с изключение на Чкаловския съд. Иван Овчарук преместил председателя на този съд Сергей Кияйкин на работа в Магадан, град в далечния североизток на страната. Традиционно се смята, че „да те пратят в Магадан“, означава да те пратят на заточение. Кияйкин бил упорит човек. Израснал в Екатерининбург, човек с корени и достойнство в града и региона на Урал, завършил инженерна химия и работил в престижния „Уралхиммаш“. Но бил доволен да се махне колкото се може по-далеч от родното си място. Не искал да го убият или семейството му да пострада.

Балашов лоялно пази интересите на Федулев. Превърнал е издаването на пристрастните присъди в истинско изкуство. Ето как изглежда едно от решенията на Балашов от 28 февруари 2000 г.

Федулев решава да продаде „Уралелектромаш“. Това не било завод, а фирмата, която държи неговите дялове. Сред тях са и акциите му в Качканарския комбинат и завод „Уралхиммаш“.

Продава ги и взима определена сума пари, както си е редно по закон. Но малко по-късно новите собственици установяват, че макар да са си платили, не са получили фирмената документация. Федулев продал „Уралхиммаш“ и не съвсем, само дето запазил всички акции за себе си. Купувачите разбрали, че са измамени, и естествено поискали обяснение. Федулев им казал, че си променил решението. Тогава те си поискали обратно парите и му казали, че ако им ги върне, може да запази всичко за себе си. Федулев им отвърнал: „Никакви пари няма да ви връщам. Нямате никакви документи. Вие сте никои. Махайте се.“ Същото се случва и с акциите му в „Уралхиммаш“. След като излиза от затвора в Москва, той няма търпение да установи контрол над това, което вече е продал за няколко милиона долара, затова казва: „Не знам нищо за продажбата. Тя не е регистрирана по законовата процедура. Сделката е невалидна.“ Отива при съдия Балашов, който отсъжда в негова полза.

За да проумеете какви ги върши Федулев, трябва да опознаете руското законодателство, в което все още има много вратички. В този случай проблемът е, че всеки път, когато една компания издава акции, тя трябва да ги регистрира в съда. Преди време никой в Русия не знаеше как точно да спазва тази процедура. В СССР нямаше фондов пазар, нямаше и акции. След разпадането на Съветския съюз на правителствените институции им отне много време да разберат какви са им правата и задълженията. Те нито можеха да обяснят, нито да решат как трябва да се регистрират акциите. В резултат дяловете от много компании останаха нерегистрирани. Но въпреки това те се търгуваха и още се търгуват. Фондовият пазар продължава да си следва някаква своя логика.

Какво би трябвало да се направи? Естествено, приемаме, че сме честни с партньорите си. Но Федулев не работи така. Щом забелязал, че има такава възможност, първо сключил договор за продажба на акциите на „Уралелектромаш“ и след това направил постъпки за регистрация в съответната държавна институция — Федералната комисия по ценни книжа. Когато впоследствие дяловете му били регистрирани след известно забавяне, защото всичко се оплело от липса на координация, Федулев информирал купувачите, че договорът за продажба на „Уралелектромаш“ е сключен преди регистрацията на акциите. Погледнал ги право в очите и им казал: „И парите са мои. Ваша е грешката, че ми ги дадохте.“ И съдът отново отсъдил в негова полза.

Нима Федулев е по-умен от другите хора, за да експлоатира всички тези възможности? Разбира се, че не. Той просто е толкова богат, че може да си позволи да наема най-добрите адвокати, които виждат тези пропуски в законите. Успял е да създаде олигархична пирамида, която му гарантира, че каквото и да предприеме, всички замесени в случая ще бъдат брънки от една верига. Никой не може без останалите.

Затова съдия Балашов отсъжда в полза на Федулев по случая с „Уралелектромаш“. Юридическата процедура следва същия модел, приложен и за „Уралхиммаш“: заплетен случай с много томове доказателства, които могат да бъдат осмислени само с помощта на експерти, напълно запознати с тънкостите на руския фондов пазар. Но пък Балашов ги преглежда за отрицателно време.

И след това нещата се задвижват. Заточението на съдията в Магадан е най-малкото. Решението, засягащо спорните акции в „Уралелектромаш“, е само увертюрата към кървавите събития в „Уралхиммаш“.

В Качканарския общински съд работи един бъдещ Балашов, сговорчивият съдия Рязанцев. На 28 януари 2000 г., както вече видяхме, комбинатът е безсрамно окупиран от въоръжените биячи на Федулев. Как реагира съдът? На 1 февруари съдия Рязанцев заключава, че няма нарушение на закона при провеждането на събранието на борда на директорите под дулата на автоматите. Съдебната процедура е в стила на Балашов, много бърза, без предварително изслушване на страните, чиито права са погазени. И разбира се, решението излиза на другия ден.

Само две седмици по-късно, на 15 февруари, съдебната колегия по граждански дела на Свердловския областен съд (губернията на Овчарук) потвърждава решението на Рязанцев пак без предварително изслушване на страните. Това е невероятна скорост за руската апелативна машина, на която обикновено й трябват поне шест месеца, за да се задвижи.

Но шегите с Темида не свършват дотук. В деня, в който става ясно, че областният съд няма да отхвърли решението му, за да се застрахова от по-нататъшни неприятности, съдия Рязанцев забранява провеждането на общи събрания на акционерите на Качканарския комбинат.

Общинският съд няма ни най-малко право да направи нещо подобно. Освен това никъде в Гражданско процесуалния кодекс няма член, който да забранява действия на група хора, която не е страна по някакъв спор.

Но на кой от пазителите на закона в Свердловска област му пука за това? Беше ли отстранен Рязанцев за незаконните си действия? Изключено. Съдилищата си прехвърляха случая, без въобще да си направят труда да проверят дали Федулев е законният собственик на комбината. Всъщност 19-те процента от акциите на Качканарското предприятие, които Федулев така добре разигра, изобщо не съществуват. Те са отдавна конфискувани в процеса на разследването на Федулев в Москва от страна на специална комисия от Министерството на вътрешните работи. Причината да го затворят по обвинения в измама, е че е продал два пъти тези 19 процента на две различни фирми!

След февруари 2000 г. на хората започна да им прави впечатление какво се случва. Върховният съд в Москва неведнъж се опита да озапти развихрилия се свердловски областен съд, но нищо не се промени. Федулев запази контрола си над Качканарския комбинат, измамените от него се скриха в чужбина, а Качканарският общински и Свердловският областен съд с удоволствие взеха още решения, с помощта на които в крайна сметка комбинатът беше обявен във фалит.

Така на практика съдебната система в Свердловска област помогна при поредица от сделки, които доведоха предприятието до несъстоятелност. Това случайно е престъпление, но кой ще си прави труда да го разследва? Както вече видяхме, когато Путин се възкачи на власт, той даде да се разбере, че ще бъде лоялен на хора, подобни на Федулев и Росел. На 14 юли 2000 г., малко след първото му избиране за президент, Путин отлетя за Екатерининбург и направи символичната първа копка на нов цех в Нижнетагилския металургичен комбинат — най-голямото предприятие от този вид в света. Там играчите са същите като в Качканал. Федулев се гордее, че го контролира, а новият цех е важен инвестиционен проект на Едуард Росел. Картината с президента, който прави първата копка, е отлична реклама за продължаващата експанзия на Федулев и неговата престъпна империя. Наистина новите пари „последваха Путин“. В отговор на този негов жест сега Федулев и Росел са активни поддръжници на Путин и са се записали в уралската организация на неговата партия „Обединена Русия“. Подкрепиха го и по време на предизборната кампания за втория му мандат през 2004 г.

Остава само да кажа, че на повърхността всичко в Русия върви като по ноти и е направо плашещо демократично. Твърди се, че основен принцип в работата на съдебната система е нейната независимост и всяко възпрепятстване на правораздаването е престъпление. Федералният закон за статута на магистратите е прогресивен и се предполага, че гарантира тяхната независимост. Но на практика всички тези конституционни и демократични принципи се погазват с невероятен цинизъм. Беззаконието е много по-силно от закона. Дали ще получиш справедливо решение от съда зависи от това към коя класа принадлежиш. Горните ешелони на обществото са запазени за мафията и олигархията.

А какво остава за тези, които не са част от елита? Ами това, което никога не си имал, няма как да ти липсва.

Тъй като в момента изграждаме капитализъм, имаме частна собственост. И щом има собственост, винаги ще се намери някой, който да иска да се докопа до нея, и някой, който не иска да се раздели с нея. Проблемът е какви методи се използват, за да се разрешават такива конфликти, по какви правила живеят хората в една държава. А в нашата напълно корумпирана държава засега живеем по правилата на Пашка Федулев.

Една последна сцена преди да спуснем завесата. Март 2003 г., Екатерининбург. Животът в провинцията тече бавно и скучно, но от няколко дни, от 25 до 28 март, по улиците на града се провеждат неспирни демонстрации. Протестиращите са активисти от Свердловска област, борещи се за граждански права: Международният център за човешки права, Социалният комитет за защита на правата на лишените от свобода и една организация на име „Нашият съюз е земята на народната власт“. Те събират подписи под петиция за незабавното отстраняване на Иван Овчарук. Твърдят, че заради дълбоките си връзки с престъпните босове той е основна опора на съдебния хаос в Урал и пречи на прилагането на съдебната реформа. Опитват се да убедят всеки минувач, че Овчарук продължава да задушава демокрацията и ще се бори до смърт срещу въвеждането на процеси със съдебни заседатели, заявайки, че „това противоречи на интересите на населението на Свердловска област“. Единственото му притеснение обаче е да държи далеч всичко, което би могло да разбута корумпираната съдебна система, която е успял да изгради и която се е поставила изцяло в услуга на уралския подземен свят.

Отново е март 2003 г., но този път сме в Москва. Президентът преназначава Иван Овчарук за председател на Свердловския областен съд.