Анна Политковская
Русия на Путин (19)

Петият

Ярослав Фадеев е момче от Москва. Той вече е първи в окончателния списък с убити по време на акцията „Норд-Ост“. Официалната версия за събитията твърди, че четиримата заложници, умрели от куршуми, са били застреляни от терористите и че специалните части на ФСБ, старата служба на Путин, никога не грешат и не са стреляли по заложници.

Но няма как да избягаме от факта, че през главата на Ярослав е преминал куршум, въпреки че името му го няма сред „четиримата застреляни от терористите“. Ярослав е петият, загинал от куршум. В графата „причина за смъртта“ в официалния му смъртен акт, издаден на майка му Ирина за погребението, не пише нищо.

На 8 ноември 2002 г. десетокласникът от московско училище Ярослав щеше да навърши 16 години. Семейството е планирало голямо празненство. Застанал над ковчега на останалия завинаги на 15 години младеж, дядо му, московски лекар, отбелязва: „Така и не успяхме да се избръснем заедно поне веднъж.“

На мюзикъла отиват четирима — двете сестри Ирина Фадеева и Виктория Кругликова и техните деца Ярослав и Настя. Ирина е майка на Ярослав, а Виктория — на 19-годишната Настя. Ирина, Виктория и Настя оцеляват, но Ярослав загива при обстоятелства, които така и не са разследвани докрай.

След атаката с газ Ирина, Виктория и Настя са изнесени от театъра в безсъзнание и закарани в болница. Ярослав изчезнал без следа. Нямало го в никой от междинните списъци. Липсвала каквато и да е официална информация. Горещата телефонна линия, обявена от властите по радиото и телевизията, не работела. Роднините и близките на заложниците се щурали по цяла Москва, сред тях били и приятели на споменатото семейство. Бродели из града, поделили си моргите и болниците, които да проверят.

Най-накрая в моргата на улица „Холзунов“ намерили тяло № 5714, което отговаряло на описанието на Ярослав, но не могли да потвърдят, че наистина е той. В джоба му намерили паспорт на името на майка му, Ирина Владимирова Фадеева, на страницата за деца пишело: „Син, Ярослав Олегович Фадеев, 18.11.1988 г.“. А истинският Ярослав е роден през 1986 г.

Както обяснява по-късно Ирина: „Сложих паспорта си в джоба на сина ми. Той нямаше никакви документи за самоличност в себе си. Тъй като беше много висок и изглеждаше поне на 18 години, се боях, че ако чеченците започнат да освобождават децата и юношите, Ярослав може и да не бъде включен заради ръста си. Затова както седях в залата, се наведох под седалките и написах данните му в паспорта си, като промених годината му на раждане, за да го изкарам още по-малък.“

Приятелят на Ирина Сергей отишъл при нея в болницата на 27 октомври и й казал, че е намерено тяло № 5714. Казал й за паспорта в джоба на панталоните и приликата на трупа с Ярослав. Въпреки студа Ирина изтичала от болницата и се измъкнала през една дупка в оградата, както си била по нощница.

Оцелелите заложници били откарани в болници, където пак ги държали като заложници. По заповед на специалните служби им било забранено да се прибират у дома. Не им позволявали да звънят по телефона или да бъдат посещавани от семействата си. Сергей успял да влезе, като подкупил всички, които срещнал: сестри, охрана, санитари и полицаи. Тоталната корупция в обществото отваря дори и най-здраво заключените врати.

Ирина побягнала от болницата и се отправила към моргата. Там на екрана на компютър й показали снимка и тя веднага познала Ярослав. Помолила да види тялото, огледала го много внимателно и открила две дупки от куршум в главата — входяща и изходяща. И двете били запълнени с восък. Сергей бил с нея и се изненадал от привидното й спокойствие. Тя се владеела и не показвала никакви емоции.

— Бях наистина доволна, че най-накрая съм го намерила — казва ми Ирина. Докато лежах в болницата, бях премислила всичко. Реших как да се държа, ако синът ми е мъртъв. Когато в моргата се убедих, че това наистина е Ярослав и че животът ми е свършил с неговата смърт, просто направих това, което бях обмислила по-рано. Спокойно помолих всички да напуснат залата, в която бяха донесли тялото му от фризера. Казах, че искам да остана насаме със сина си. Бях помислила предварително, че точно това ще кажа. Виждате ли, преди да умре му обещах нещо. Когато бяхме затворени там, в края на последния ден, няколко часа преди да пуснат газа, той ми каза: „Мамо, сигурно няма да оцелея. Не мога повече. Мамо, ако нещо се случи с мен, как ще изглежда?“ Отвърнах му: „Не се страхувай от нищо. Винаги сме били заедно, ще бъдем заедно и там.“ Той ме попита: „Мамо, а как ще разбера, че си там?“ Отговорих му: „Ръката ти винаги ще бъде в моята, така ще се намерим, хванати за ръце. Няма да се изгубим. Само не ми пускай ръката, стискай я здраво.“ Но вижте какво стана. Чувствах, че съм го измамила. Никога не се бяхме делили, докато беше жив. Никога. Затова бях толкова спокойна: бяхме заедно в живота и в смъртта, в отвъдното също щяхме да сме заедно. Когато останах насаме с него в моргата, му казах: „Ето ме, не се тревожи. Намерих те и идвам, за да съм заедно с теб.“… Никога не съм го мамила… Затова бях толкова спокойна. Излязох през задната врата, за да избегна приятелите, които ме чакаха, и помолих асистентите да ме пуснат през изхода за персонала. Когато излязох навън, спрях една кола, отидох до най-близкия мост и скочих от него. Не се удавих обаче. По реката плаваха парчета лед и аз паднах между тях, не мога да плувам, но не потънах. Усещах, че не потъвам и си мислех: „Е, може поне да ми се схване кракът.“ Но и това не стана. И за зла беда някакви хора ме извадиха. Попитаха ме откъде съм и какво правя вътре. Казах им: „Току-що идвам от моргата, но моля ви, не съобщавайте за мен.“ Дадох им телефонен номер, на който да се обадят, и Сергей дойде да ме вземе. Правя всичко по силите си да се справя с положението си, но отвътре съм мъртва. Не знам как се справя той без мен.

Когато се свестила в болницата на 26 октомври, Ирина открила, че е напълно гола под завивките. Всички останали жени заложнички край нея били с дрехите си. А тя стискала само малка икона в ръката си. Когато можела вече да говори, помолила сестрите да й донесат поне част от дрехите й, но те казали, че всичко, което било на нея, когато я докарали от театъра, било унищожено по заповед на офицерите от специалните служби, защото било пропито с кръв.

Но защо? И чия била тази кръв? Когато загубила съзнание в театъра, Ирина притискала сина си в прегръдките си. Човекът, чиято кръв я е заляла, би трябвало да е прострелян така, че да последва много обилен кръвоизлив. Това не може да е бил никой друг, освен Ярослав.

— Последната вечер започна при голямо напрежение — спомня си Ирина. — Терористите бяха изнервени. Но тогава „Моцарт“, както викахме на лидера им Мовсар Бараев, каза, че можем да се отпуснем и да чакаме 11 часа на другия ден преди обяд. Бил се появил лъч надежда. Чеченците започнаха да ни тормозят. Не ни позволяваха да ставаме от седалките. Ако имаш нужда от нещо, трябваше да вдигнеш ръка и те ти хвърляха сок или вода. Когато започна атаката на специалните служби, видяхме как терористите тичат към сцената, и аз казах на сестра ми: „Покрий Настя със сакото си, а аз ще прегърна здраво Ярослав.“ Не осъзнавах, че пускат газ. Просто видях, че настъпи брожение сред терористите. Ярослав беше по-висок от мен, затова по-скоро той ме прикриваше, когато го прегърнах. И след това изгубих съзнание. В моргата видях входната рана от куршума. Той ме беше предпазил… Спасил ми беше живота, макар че единственото ми желание през всичките тези 57 часа пленничество беше да запазя него жив.

Но чий е бил този куршум? Правена ли е балистична експертиза? Взета ли е проба от кръвта, попила по дрехите й, за да се установи чия е?

Никой от семейството не знае отговорите на тези въпроси. Цялата информация по случая е строго секретна и се държи в тайна дори от майката. В регистъра на моргата като причина за смъртта е записано „рана от куршум“, но това е направено с молив. Регистърът по-късно също е засекретен. „Разбира се, че са го изтрили“ — казва семейството.

— Първо помислих, че е дело на една от чеченките — разказва Ирина. — По време на пленничеството тя седеше през цялото време близо до нас. Виждаше, че всеки път, когато възникнеше някаква опасност или шум, когато някой викаше, аз веднага прегръщах сина си и го притисках здраво към себе си. Моя е вината, че така привлякох вниманието й… Струваше ми се, че през цялото време ни наблюдава. В един момент каза, обръщайки се към Ярослав: „А моят син е там.“ Имаше предвид в Чечня. След това нищо лошо не ни се случи, но на мен ми се струваше, че ни наблюдава през цялото време. Затова може би тя е застреляла Ярослав. Все още не мога да спя. Виждам очите й пред себе си, тясната открита ивица на лицето й.

По-късно приятелите на Ирина й обяснили, че големината на входната рана от куршума в главата на Ярослав показва, че не е стреляно с пистолет, а чеченките имали само пистолети.

Така че остава въпросът чий е бил куршумът.

— Сигурно са нашите хора — казва Ирина. — Бяхме седнали на много лошо място, точно до вратата. Който и да влезе, веднага се озовава пред 11-и ред. Когато терористите нахлуха в залата, ние първи ги видяхме, когато нашите войници са влезли, ние сме били точно пред тях.

Ирина може до безкрайност да анализира какво се е случило. Но това, което тя мисли или предполага, изобщо не интересува властите. Държавната линия е, че са били застреляни четирима души. Петият, Ярослав, изпада от официалната версия за събитията. Той дори не е записан сред жертвите в наказателно дело № 229133, заведено от Московската градска прокуратура.

— Много ме боли… че властите се правят, че такъв човек не е съществувал — казва Ирина.

Още по-лошото е, че веднага щом споделила своите въпроси и разсъждения с журналисти, Ирина била привикана в прокуратурата. Разследващият бил бесен. „Защо вдигаш толкова шум? Не разбираш ли, че е невъзможно да е бил прострелян?“ И изплашил до смърт нещастната майка, която и без това била в нестабилно психическо състояние. „Или веднага ще ми напишеш декларация, че не си казала нищо на журналистите и че те сами са си измислили всичко, заради което ние ще заведем наказателно дело срещу тях за клевета срещу специалните служби, или ще изровим гроба на сина ти без твое разрешение и ще направим нова аутопсия!“^[1]

Ирина не се поддала на жалките му опити за изнудване. След четиричасовото въртене на шиш в прокуратурата си тръгнала и отишла право на гробищата, за да пази гроба на сина си. Било в края на ноември, когато в Москва вече е много студено. Отново приятели я спасили от сигурна смърт. Те тръгнали да я търсят из града, след като същата нощ не се прибрала у дома.

Ярослав бил внимателен и кротък, много ученолюбиво момче. Учел в музикално училище, докато другите деца на неговата възраст тичали по улиците, пиели бира и се упражнявали в ругатни. Много страдал за това, искал да е „силен и здрав“, да бъде по-агресивен, дързък и безстрашен.

Водел си дневник като повечето на неговата възраст. След събитията на „Норд-Ост“ Ирина го прочела. Вътре разсъждавал какво харесва и какво не харесва у себе си. Написал: „Мразя се, че съм такъв страхливец и се плаша от всичко, както и че съм нерешителен.“… „Какви черти искаш да възпиташ в себе си?“ — питал дневникът. „Искам да съм силен.“ Имал приятели в училище, но те не били от момчетата, които другите смятали за силни и които момичетата харесвали. Вкъщи проявявал чувство за хумор, разкривал се, можел да бъде дързък и да се налага. Но навън започвали проблемите.

Ирина е изключително тъжна, че има неща, които така и не успяла да му каже, най-вече че така и не му обяснила колко много му се възхищава.

— За мен например хората си мислят, че съм силна — казва ми Виктория, лелята на Ярослав. — Но когато бях там вътре, се бях разпаднала на парчета. Три жени стояхме до него, той беше най-малкият, но въпреки това ни даваше кураж като голям мъж. Дъщеря ми съвсем си изпусна нервите. Трепереше и плачеше. „Искам да живея, мамо, не искам да умирам, мамо.“ Но той беше спокоен и смел. Даваше сили на Настя, подкрепяше ни, опита се да поеме цялата отговорност, както се полага на един мъж. Например една от чеченките видя, че сме сложили децата между нас, за да ги предпазим… С Ирина си помислихме, че ако започне атака, така ще можем да ги прикрием с телата си. Тогава тази жена се приближи до нас, в ръката й имаше граната. Докосна Настя по крака и аз й казах: „Би ли се махнала?“ А тя погледна към Настя и отвърна: „Не се страхувай. Ако съм точно до вас, няма да усетите нищо. Ще умрете за миг, а тези, които са по-далеч, ще се мъчат повече.“ И се отдалечи, а Настя ми каза: „Мамо, помоли я да се върне при нас, моля те. Каза, че няма да усетим нищо.“ Настя беше съсипана. Аз много добре знаех, че ако чеченката стои до нас, нямаше да имаме никакъв шанс за оцеляване, но тя не го разбираше. Като беше далеч, поне имаше някаква надежда…

Друг път пък терористите ни заплашиха, че ако никой не дойде да преговаря с тях, ще започнат да ни избиват и че първият застрелян ще бъде някой, който служи в полицията или в армията. Естествено, много хора веднага си изхвърлиха военните книжки, но терористите ги намериха и започнаха да четат имената им от сцената. Изведнъж чухме: „Виктория Владимировна, родена през 1960 г.“ Това бях аз. Само че с друга фамилия… Положението беше много лошо. Никой не отговори. Терористите тръгнаха да преглеждат редовете. Дойдоха при мен. Ирина каза: „Заедно ще отидем.“ Терористите искаха военните и полицаите да отидат някъде с тях и всички си мислехме, че ще ги застрелят. Казах на Ирина, че поне една от нас трябва да оцелее, иначе родителите ни остават напълно сами… Намериха Виктория Владимировна, която търсеха, но докато все още не беше ясно какво ще стане, Ярослав дойде и седна до мен. Хвана ме за ръката и каза: „Лельо Вики, не се страхувай. Ако нещо се случи, аз ще дойда с теб. Прости ми за всичко, прости ми.“ А аз му отвърнах: „Не се притеснявай, всичко ще се нареди“… Не знам откъде намери толкова сили. А ние си мислехме, че е дете…

Наистина си беше страшно, оставяха ни да слушаме какво говорят за нас по радиото. Така разбрахме, че президентът мълчи, че Жириновски в типичния си хардлайнерски стил е заявил, че Думата няма защо да си губи времето с терористичен акт. Не си струвало да се обсъжда, защото било фалшива тревога…

След като измина първият ден, ни се стори, че можем да седим така и седмица, докато междувременно властите успеят да измислят някакво решение, различно от атака на театъра. Беше ни тежко. Трудно се запазва спокойствие в такава ситуация. Но Ярослав успяваше — завършва Виктория.

Животът на Ирина се променил напълно. Сега не работи. Няма сили да ходи на работа като преди, когато Ярослав бил жив. Колегите й били много жизнерадостни хора. Всички се познавали добре и празнували всеки успешен изпит на сина й, всяка висока оценка, която изкарвал. Непосилно й е дори да се разхожда из Москва, защото по същите улици е вървяла с момчето си и накъдето и да се обърне, я заливат спомени.

— Виж, това са билетите за нощния влак до Санкт Петербург за 25 и 26 октомври, точно деня, в който е умрял. Щяхме да ходим там на турнир по тенис, само двамата. Отдавна исках да пътуваме някъде заедно с влак, защото имах чувството, че не разговаряме достатъчно, а във влака щяхме да сме само двамата и щяхме да имаме възможност да си поговорим откровено. Но не би.

— Защо смяташ, че не сте говорили достатъчно?

— Не знам… Всъщност доста си говорехме, но на мен все не ми стигаше. Исках непрекъснато да разговарям с него…

Всичките й приятели се опитват да й помогнат и да я подкрепят. Щастлива е, че има любовта на най-близките си, но въпреки това й е трудно. Дори свещеникът, пред когото тя открила душата си, го понесъл тежко. След като чул историята й, той се разплакал. „Простете ми — казал, — прекалено болезнено е.“

— Отидох да попитам свещеника какво да правя. Аз заведох Ярослав на „Норд-Ост“. Идеята беше моя. На него не му се ходеше много — казва Ирина.

На снимките, направени преди да започне пленническото им изпитание, тя е красива, може би малко пълна. А сега се е стопила и лицето й е изпито, в угасналите й очи се чете отчаяние. Изглежда преждевременно състарена, облечена е винаги с черно палто, черна шапка, черни обувки и чорапи, все трепери, не сваля палтото дори вкъщи.

— С Ярослав много ходехме на театър. За същата вечер имахме билети за съвсем друго представление в съвсем друг театър — продължава Ирина. — Вече се бяхме облекли да ходим, Виктория и Настя дойдоха да ни вземат и както си стояхме в коридора, осъзнахме, че билетите са за предния ден. Ярослав се зарадва и искаше да си остане вкъщи, но аз настоях: „Да отидем на «Норд-Ост», близо ни е.“ Аз го замъкнах там и след това не успях да го опазя… Последното нещо, което ми каза, беше: „Мамо, така много ми се иска да те запомня, ако нещо се случи…“

— Говореше ли често по този начин, докато бяхте там?

— Не. Това се оказа последният ни разговор. Когато Ярослав беше жив, понякога се будех сутрин с усещането, че съм най-щастливата жена на света… Сега си мисля, че сигурно на човек не му е позволено да бъде толкова щастлив… Аз предизвиках ужасната смърт на сина си. Подаръкът ми за шестнайсетия му рожден ден беше нова ограда на гроба му.

— Не ти си виновна за това.

— Това е война, тя е виновна за всичко — не спира да повтаря Виктория. — А сега вече и ние сме нейни жертви.