Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (24)

ГЛАВА 20

— Чисти къщата на една приятелка — каза Ники на Нина. — Четирийсет кинта за четири часа.

Седеше върху едно петно от слънчева светлина върху стълбите на верандата, обута в къси панталони и със закопчана догоре кафява риза, която й стоеше увиснала като конопен чувал. Беше подпряла лактите си на коленете, а брадичката на китките. Беше осем и половина сутринта.

— Какво има сега?

— Майка ти не ти ли каза?

— Не разговаряме помежду си. Съжителстваме. Аз искам сандвич с фъстъчено масло и тя ми подава хляба. Тя иска да гледа сапунени опери и понякога ми дава долар-два. Позволявам й.

Ники можеше да е забавна. Осъзнавайки, че едва ли може да очаква покана да влязат в къщата, Нина се облегна на перилото. Улицата беше тиха, всички съседи си вършеха някъде своите си работи. Чудеше се дали Ники се занимава с индивидуалното си обучение, както се предполагаше, след като не може да ходи на училище. Не й се искаше да попита. Не желаеше да се забърква в нищо странично от нейния случай, а точно днес имаше една болезнена тема за разискване.

Откъде да започне? Пое си дълбоко въздух и реши да дава направо.

— Дойдох да поговорим за майка ти. Вчера дойде в офиса ми и си призна, че е била в къщата на чичо Бил в нощта на убийството.

— Наистина? Не се изненадвам. Ти учудена ли си? Когато се запознахте, сигурно се е пръскала по шевовете от глупости. А сега вече ги ръси наляво и надясно.

Много добре измислено за едно шестнайсетгодишно момиче. Всъщност Ники не изглеждаше изненадана. Лекомислието й накара Нина да стане подозрителна.

— Значи не знаеш нищо по въпроса?

— Не.

— Искам да ти напомня нещо, за което те помолих преди. Когато си признала на полицаите къде си била в нощта на убийството, ти си си мислела, че най-лошото, което може да ти се случи, е да те пратят за кратко в изправителен дом. Казах ти, че това не е вярно. Гледаш ли полицейски драми по телевизията?

— Понякога — подсмихва се тя.

— Виждала ли си сцени от затворите?

— Разбира се — нетърпеливо отвърна Ники.

Нина се наведе и нежно й каза:

— Наистина изглежда така, Ники. Хора зад решетките. Викат… шумът е непоносим. Няма личен живот. Непрекъснато наблюдение. Няма къде да отидеш, с кого да се видиш. Няма нищо за вършене. Само ти и няколко съкилийнички, които няма да харесваш, страх и самота.

— Но аз няма да отида в затвора — заяви Ники, като смени позата си. Свали ръце на земята, сякаш за да бъде по-устойчива. Нина виждаше страха, който я обземаше. — Не съм направила нищо лошо, освен че взех няколко камъка, а те са си наши.

„Не може да се случи точно с мен“ — Нина добре помнеше магията на тази вяра. Смъртта на неколцина любими хора я бе отучила от това.

— Казах ти и преди, че в правосъдието няма сигурни неща. Давам най-доброто от себе си. Това, което искам от теб, е истината.

— Добре.

— Не ми казваш всичко. Опалите…

— Не знаех, че са ценни! — цялата й студенина се изпари. — Не знаех, че са важни. Това бяха просто парчета скала!

— Кажи ми какво се случи през онази нощ. Имам пред вид всичко. Включително каквото знаеш за майка си.

— Не знам нищо за майка ми. Какво имаш предвид?

— Просто ми разкажи за онази нощ.

— Уморих се да приказвам за нея — каза тя, но размисли.

— Ох, добре. Нека да се върнем към онази ветровита майска нощ, когато звездите блестяха, а Ники тръгна на лов с нейната малка лодка…

В основата си историята беше същата, но изплуваха още някои подробности. Нина си взе бележка, но не знаеше дали ще й бъдат от помощ.

— Беше ужасно студено и ветровито, лошо време за излизане. Греба в каяка, който ни е подарък от един от предишните любовници на мама. Не си спомням от кого. Не искам да вдигам шум…

Когато стигам там, крия лодката в храстите. Виждам светлините на стената до басейна. Разбира се, има порта. Не иска никой да влиза в басейна освен самия него и може би когато е обхванат от щедрост, пуска жена си и сина си.

— Никога ли не си била в басейна преди? — опита Нина. — Никога ли преди не си виждала тайника му?

— И преди съм била в басейна, но по някаква причина никога не ми е показвал хралупата си отдолу. Както и да е, за щастие портата беше отключена, така че се промъкнах вътре. След това той изскочи от кабинета си с бутилка в ръка. Буф! Чисто гол! Едва успях да се шмугна в храстите.

Ники отново описа как Сайкс се е гмуркал и как тя се опитала да се приближи до кабинета.

— Какво си търсила?

— Нищо специално. Каквото и да е полезно. Книжа? Информация за земята ни? Нещо, което да му стъжни живота.

— Пари?

— Може би. Защо не попитаме типа, дето ме наблюдава по гривната? Може да ме е проследил още тогава. Сега съм потънала в угризения и не съм в състояние да кажа със сигурност.

— Как всъщност ти хрумна идеята да отидеш там?

— Дойде от бившия ми приятел Скот. Скот Кабано. Видя го оня ден, след като излязохме от съда.

— Онзи с бръснатата глава, хванат да обира къщите около езерото?

— Да. Обичаше да разказва как хората около езерото никога не заключват от тази страна къщите си.

— Знаеш ли, че Скот отново е бил арестуван? Отмениха му гаранцията.

— Не! Значи затова… едва ли щеше да ме остави на мира. Ще го пуснат ли отново?

— Не мисля. Той е на осемнайсет. Чух от един приятел от адвокатурата, че той ще пледира да го признаят за виновен в един отделен случай на грабеж и иска да остане в затвора, за да излезе по-рано. Ще лежи най-малко още една година в областния затвор.

— Добре — в очите на Ники се четеше неподправено облекчение. — Тук имам късмет.

— Ники, какво ти каза той онзи ден, след като излязохме от съда?

— Обикновените глупости. Как ще ме научи, ако не му дам неговия дял от това, което съм взела от къщата на чичо ми. След това дойде тук и ми каза, че е решил, че няма как да не съм взела нещо. Искаше дял. Почти ме наби онзи ден. Поне го искаше.

— Кога беше това?

— Преди две седмици.

— Защо не ми каза?

— Беше си моя работа.

— Заплашва ли те?

— Оправих се с него.

Гордостта й напомни на Нина за собствената й младост. Невинността я правеше смела.

— Ти си само на шестнайсет. Не е необходимо да се оправяш сама с подобни неща. Действала си, сякаш…

— Не ме критикувай.

— Аз не…

— По дяволите!

— Успокой се, Ники. — Нина вложи малко строгост в гласа си. Никога не използваше подобен тон с Боб, но Ники си го заслужаваше.

— Хей, ти започна — но беше казано с помирителен глас, така че Нина не продължи, а се зачуди какво друго премълчава Ники. — Чудех се би ли могъл мъжът в гората да е бил Скот?

Не, чакай — премисли Нина. — Бил е арестуван преди това. Не може да е бил той.

— Предполагам, не — съгласи се Ники. — Надявах се да е той. Ох, явно днес ти е ден. Ще трябва да ти кажа още нещо, което не знаеш. Същия ден, когато Боб дойде да изкопае камъните, ми се обади един мъж. Говореше много смешно, сякаш е от Англия или му е запушен носът. Не звучеше истински. Първо си помислих, че може да е Скот или някой друг, опитващ се да си преправи гласа. Типът по някакъв начин бе научил, че камъните са у мен. Искаше да му ги дам и също ме заплаши. Следователно трябва да е бил той в гората.

Нина вдигна ръка.

— Чакай. Не разбрах това. Защо не ми каза за Скот и за мъжа, който се е обаждал? Можех да направя нещо, за да те защитя. Каквото и да ми говориш, това трябва много да те е изплашило. Каза ли на майка си?

— Не — отвърна Ники. — Мога и сама да се защитавам. — Стисна устни.

— Защо толкова се страхуваш да позволиш на възрастните да ти помогнат? — Нина се опитваше да говори меко, защото момичето реагираше рязко на всеки опит за нравоучения.

— Те си имат своите собствени проблеми.

— А какво ще кажеш за мен?

— Разказвам ти всичко това, нали? Въпреки че си майка на Боб и сигурно страшно ме мразиш, задето го замесих в цялата история.

Нина поклати глава.

— Бях много ядосана, но това не променя нашите взаимоотношения.

— Да бе, сигурно.

— Аз съм твоят адвокат. Не знам как да ти обясня какво означава това.

— И какво означава това?

— Че ти помагам независимо от личните си проблеми. Аз съм длъжна да ти помагам дори ако ме лъжеш, ако се държиш грубо с мен, ако не те харесвам и ако самата ти не искаш да ти помагам. — Протегна се, за да докосне тънкото рамо на Ники. — Това е свещено доверие.

— Първото, за което съм чувала — на устните на Ники се промъкна плаха усмивка. — Звучи много тежко.

— И наистина е такова. Хайде да се върнем на въпроса. Искам да си представиш онази нощ. Той хвърля телефона и пада на земята. — Нина се опитваше да разбере.

— Плачеше. Стенеше.

— Заради нещо, което е чул по телефона. — Възможно ли е някой да му се е обадил и да му е съобщил за катастрофата със сина му? Но кой би могъл да знае? Дали не му се е обадила Бет с някакви лоши новини? Или Дилън Брет? — Помисли, Ники. Дали нещо, което е казал, ще ти даде идея кой е бил от другата страна на линията?

Ники клатеше глава.

— Просто се държеше приятелски. Смееше се щастливо и след това започна всичко. Много странно. Щях да си тръгна, но просто не можех да откъсна очи от него. После…

Нина чакаше.

— Звънна се на входната врата. Той отиде да отвори. — Замълча за момент. — В този момент се махнах окончателно.

— Не изчака ли да видиш кой е пристигнал?

Почти незабележимо колебание.

— Не.

Толкова незабележимо колебание, че просто нямаше за какво да се хванеш.

Нина се отказа да я притиска. Ако е видяла Дария, в никакъв случай няма да го признае. Това би означавало, че Дария е била там, докато доктор Сайкс е бил все още жив… и вероятно тя е истинският убиец.

— Ти си взела камъните и си си тръгнала. Стигнала си почти до брега, когато си се сетила за якето си и си се върнала. Тогава си видяла всичко това.

— Точно така.

— И си си взела якето?

Очите на Ники се разшириха.

— Беше напълно забравила за него, нали?

— Защо казваш това?

— Взела го е майка ти. Тя е била там и го е видяла до басейна да виси на един храст. Взела го е и го е изпрала.

— Сега разбирам. Трябваше да се досетя. Ето докъде води всичко. Дария.

— На външната врата се е звъннало и някой е влязъл в кабинета на чичо ти Бил.

— Естествено, че е влязъл някой. Но мен вече ме нямаше и не видях нищо друго. — Ники затвори очи и се облегна назад, опитвайки се да изглежда отпусната.

Нина не каза нищо и очите на момичето след малко се отвориха.

— Динг-донг, ти си мъртъв. Само че не е била Дария. Тя просто е обзета от един от глупавите си пориви да помогне.

— Защо си сигурна, че не е била майка ти, ако нищо не си видяла?

— Просто знам!

— Слушай, Ники, съседката е видяла колата на майка ти, паркирана на улицата. Майка ти го призна. Тя е била там.

Лицето на Ники се изкриви.

— Оставете ме на мира! Оставете на мира майка ми!

— Видя ли я? Кажи ми!

— Не! — понечи да се изправи, но Нина я хвана за ръката.

— Добре, Ники, майка ти каза, че е отишла в къщата на доктора, но Бил Сайкс вече е бил мъртъв. Но аз трябва да знам, ако си видяла нещо по-различно.

— Трябваше веднага да ми кажете! — изплака Ники, като отблъсна ръката й. — Опитахте се да ме измамите!

— Съжалявам, Ники. Хайде, успокой се. Съжалявам, че трябваше да го направя. Седни си обратно.

— Довери ми се — засмя се нещастно Ники. Изправи се с лице към улицата. — Това ми каза. Какъв майтап! Дори не се и опитвай да ми задаваш повече въпроси. Освен това трябва да тръгвам. Имам преглед при лекаря тази сутрин.

— Имаш разрешение да излезеш?

— Обадих се на моя ангел пазител. Даде ми три часа. Ще закъснея. Къде е Дария? Казах й, че трябва да ме откара.

Не мога да закъснея.

— Да те закарам ли?

— Никакви въпроси. Направо съм смазана от твоята напористост.

— Добре.

— Ще си взема чантата — върна се почти незабавно с малка раница, облепена с лозунги за спасението на акулите и Тибет.

— Какво има вътре — попита лековато Нина, докато я караше. — Кухненска мивка?

— Учебници за чакалнята — бързо се отзова Ники.

— Нека да видя, отвори я.

— Хайл Хитлер! — отвори я и Нина видя учебници.

— Болна ли си? Затова ли отиваш на лекар?

— Казах: никакви въпроси.

Нина спря колата.

— Съжалявам, сделката не важи.

— Ти наруши споразумението! Задаваше въпроси!

— Осъди ме.

— Не е смешно.

— А ти няма да ходиш никъде, докато не започнеш да се отнасяш с уважение към мен, не ми обясниш къде отиваш и как си получила разрешението.

Две минути мрачна тишина. След това Ники въздъхна, извини се и обясни защо отива на лекар.

Нина отново потегли. Ники не продума и дума. Гледаше право напред. Нина се зачуди какво ли е замислила. След като я остави при лекаря, тя обиколи болничната сграда и си намери удобно място за наблюдение над входа. Включи клетъчния си телефон.

— Сенди? Искам от теб…

— Да отложа всичките ти срещи за неопределеното бъдеще — довърши Сенди.

— Съжалявам. Просто Ники има преглед при лекаря и е извън дома си.

— Ще я проследиш?

— За малко, докато се убедя, че…

— Тя е под наблюдение, нали?

— Да, но не ме интересуват анализите постфактум.

— Имаш съдебно заседание в единайсет.

— Няма да забравя.

Тя чакаше Ники, наблюдавайки потока от пациенти. Мислеше си за нея и за майка й. Ники продължаваше да я лъже. Щеше да излъже, но да защити майка си. Ако е така, ако Сайкс е бил още жив, когато е била там Дария, то тя го е убила.

И за секунда не си помисляше, че Дария би убила хладнокръвно мъжа на сестра си, но горещата й кръв и достъпът до оръжие може да са станали причина за смъртта на Сайкс.

Въпреки това не искаше да приключва въпроса с Дария Зак. Непрекъснато я заливаше нова информация. Реши да изчака няколко дена, преди да реши дали да се нахвърли върху Дария. Искаше да открие човека, нападнал Боб, както и механика Дейв Льоблан, който, изглежда, бе потънал в Лос Анджелис. И да поговори още малко с Джинджър за тази кръв.

Поправка. Повечето от всичко това щеше да свърши Пол, защото нейната работа беше да адвокатства. Имаше много малко време, преди да настъпи решителната стъпка в делото. Погледна си бележника. Изслушване 995 беше след двайсет и четири дни — имаше само три дни да попълни необходимите документи и да позволи на прокуратурата да разгледа в двайсет и един дневен срок нейните аргументи. Още този следобед трябваше да се върне в съдебната библиотека.

Ставаше късно, имаше процес за развод след няколко минути, а все още киснеше в колата си, шпионирайки шестнайсетгодишната си клиентка.

Обади се на Пол.

— Тъкмо излизах — каза той. — Дояждам последната си хапка.

— Можеш ли да отскочиш до дома на Сайкс и да вземеш нещо от Бет?

— Какво искаш да взема?

— Телефонните сметки, които включват разговора през нощта на убийството.

— Добре. Добър ход. И бездруго исках да разговарям с нея за брака и сина й.

— Не се обаждай предварително. Попитай я дали Дария й е казвала, че е била там през онази нощ.

— Значи да не й давам възможност да премисли. Добре. Нещо друго?

— Откри ли къде е Льоблан?

— Май трябва да приемем, че е изчезнал. Следователят от НСБТ настоява, че засега няма следи от саботаж. Затова нямаме основание да смятаме, че изчезването му има връзка с катастрофата. Просто е уволнен. Може би се е преместил в някой по-забавен щат, например Алабама.

— Да бе, сигурно и „Аеросмит“ ще се пенсионират някога.

И двамата се засмяха.

— Ще се обадя в Лос Анджелис да видя дали мога да разбутам нещата.

Нина видя Ники да напуска сградата и да отива към съседната, където се намираше лабораторията.

— Трябва да тръгвам, Пол. А, сега се сетих! Довечера отиваме в Санд Харбър с Мат, Андрея и децата да се поучим от Шекспир. Има предпремиера на пиесата, която готвят за летния фестивал. Искаш ли да дойдеш?

— Съжалявам, през уикенда трябва да се върна в Кармел. Бизнес.

Обратно при Сюзън с блестящата черна коса, помисли си Нина. Много добре.

— Личният ми лекар ще дойде в събота, за да махне гипса — добави той.

А Сюзън ще махне останалото.

— Много добре, Пол. Кога ще се върнеш?

— Неделя вечерта. Късно.

Ники излезе от лабораторията и се насочи на изток, като прекоси редицата от дървета пред улицата. Спря до една автобусна спирка, като се придържаше в сянката на сградата.

— Ъ, Пол. Колко бързо можеш да стигнеш до ъгъла срещу магазина със стоки на консигнация? Ники се готви да скочи в някакъв автобус в неизвестна посока.

— На път съм.

Нина закъсняваше. Трябваше да се яви в съда. Обзета от силно чувство на недоволство, тя запали и обърна колата, наблюдавайки Ники с ъгълчето на окото си. Момичето имаше твърдото изражение на мисионер, тръгнал да покръства диваците.