Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (23)

ГЛАВА 19

Ники използва един от дните на домашното си затворничество да се поразтърси из Интернет за минералите, но не успя да открие снимки на камъни, които да изглеждат като нейните. Когато Нина се обади за петнайсети път, опитвайки се да свари Дария, тя с равен глас я попита дали е открила нещо. Усещаше, че Нина не иска да я разстройва, но няма да я излъже.

Така че вече знаеше. Камъните бяха опали. Нина не можеше да каже колко струват. Отново Интернет беше безпомощен. Откри в един сайт информация за продажба на австралийските опали, но те по никакъв начин не приличаха на нейните прашни камънаци.

Зареди собствената си уеб страница. През последните няколко дена бе се занимавала с анимации, добавяне на линкове и форматиране. Сега сайтът й изглеждаше невероятно трашарски. Нейният МР3 клип беше там, достъпен за всеки желаещ да го свали. Беше възбуждащо. Зареди още две песни, които записа веднага щом Дария отиде на работа. Бяха страхотни. В тях бе изкрещяла цялото си нещастие. Само вокал и китара. Сега й беше трудно да говори, но както винаги се чувстваше далеч по-добре, след като бе изляла целия си гняв. Помисли малко и промени заглавието на страницата на „Арестувано момиче“.

Излезе от мрежата. Изгаси компютъра и осъзна, че трябва да излезе и от къщата или просто ще полудее. Искаше да отиде до парцела, но беше немислимо. Поне да можеше да провери колко струват опалите.

Проблемът бе, че беше изключително ограничена в действията си. Ако беше детектив, не само щеше да знае какво да направи, но щеше да има кола, фалшиви документи и всякакви други полезни неща. Вместо това имаше охранителна гривна на глезена си, предаваща местоположението й на някой отегчен бюрократ, който на практика имаше власт над живота и смъртта й.

В телефонния указател откри, че в града има бижутерски магазин. Обади се и отсреща отговори женски глас.

— Имам няколко опала, ще можете ли да ги погледнете?

— Собственикът може, но днес не е в града.

— А утре?

— Разбира се. Донесете ги. Попитайте за Дигър.

Сега трябваше да се освободи от проклетия електронен монитор.

Хамид знаеше доста неща за електрониката. Цял час прекара пред телефона, но не успя да се свърже с него. В отчаянието си звънна на Джейн, която имаше влечение към техниката. Обади се майка й и много учтиво я помоли повече да не им се обажда и да не ги посещава. Почувства се скапана. Нежелана.

Хубаво име за група.

Още един час сърфираше в Интернет. Подкрепяйки се със сандвич с фъстъчено масло, разучи един сайт, в който се обясняваше как работи електронното следене. Колкото и да се опитваше, не откри нищо за хора, които са успели да се откачат от подобна гривна. Отвратена се приближи до прозореца с бутилка сода в едната ръка и телефон в другата.

По това време Боб трябваше вече да е излязъл от училище. Откри го при братовчед му.

— Трябва да дойдеш — каза тя.

— Защо? — звучеше жизнерадостно и това я вбесяваше.

Как е възможно да се чувства толкова добре? А тя бе толкова отегчена, закована на стената!

— Ще ти обясня, като дойдеш.

Пауза.

— Хей, важно е.

— Ако е толкова важно, не виждам защо не можеш да ми кажеш по телефона.

Имаше чувството, че се е протегнал по телефона и я е ударил по носа.

— Имаше ли много проблеми заради нощта, когато дойде тук?

— Един месец не трябва да докосвам компютър. Следващият уикенд няма да мога да отида с братовчедите си до Сан Франциско. Никаква телевизия, докато адът не замръзне. Освен това майка ми вече ми няма никакво доверие. Ако те посетя отново, сигурно ще ме запише в някое военно училище във Вирджиния.

— Тя ме мрази като всички останали.

— Не. Щеше да се откаже да те представлява, ако не те харесваше.

Ники осъзна, че нейните желания вече нямаха значение. Всяко влияние, което е имала преди над него, всяко чувство, което е изпитвал към нея, бе изхабено и нямаше какво да го поддържа. Заболя я.

— Добре, ще ти кажа. Сам ли си?

— Да.

— И никой не подслушва наоколо?

— Хайде, Ники. Никой не смята телефонните ми разговори за толкова важни.

— Е, някои хора не искат децата им да си говорят с мен. Майка ти забрани ли ти да си говориш с мен по телефона?

— Не.

Той лъжеше. Знаеше го. Той знаеше, че тя знае. И все пак продължаваше да си говори с нея. Това все пак е нещо.

— Става въпрос за електронния монитор.

— Какво за него?

— Огледа ли го?

— Не.

— Представлява пластмасова лента с трансмитер с големината на хотелски сапун. Може би малко по-голям. Както и да е. Сега ще ти кажа как работи. Към него е включен компютър, които ме следи, когато съм в къщи. А ако трябва да ходя в съда, те го препрограмират, за да заработи отново, когато се завърна. Следиш ли мисълта ми?

— Ъхъ.

— Когато компютърът разбере, че си нарушил ареста, той изпраща съобщение, понякога веднага, понякога след няколко часа. Първо си помислих да сваля това нещо и да го оставя на леглото. Но лентата е много здрава и не може да се среже или да се свали. Нищо не може да се направи с нея. Следващото нещо е просто да изключа захранването му. Но прочетох, че тези неща имат допълнителна батерия, които изпращат по-късно съобщението. Както и да е, вече нямам никакви идеи. Помислих си, какъвто си умен и техничар, дали няма да ти хрумне нещо…

— Искаш да махнеш монитора си?

— Можеш ли да ми помогнеш?

— Не.

— Чуй ме, отчаяна съм. Трябва да открия нещо и не мога да го направя оттук. Моля те, помогни ми в тази дреболия.

— Вече провери ли в Интернет?

— Да. Няма нищо.

— Не се сещам за нищо друго.

— Е, много ти благодаря. Боб, не можеш ли да дойдеш поне за малко?

— Просто не мога.

— Значи ме изоставяш. Последният ми останал приятел! — тресна слушалката, като дишаше тежко.

Щеше да полудее, ако не напуснеше къщата. Трябваше да се измъкне. Трябваше.

Обади се на семейния си лекар.

— Трябва да ме прегледате веднага, толкова съм уплашена от симптомите. Страхувам се, че ми се случва нещо лошо… — знаеше симптомите наизуст. Бяха им ги набивали непрекъснато в училище. — О, моля ви. Не ме карайте да говоря за това. Ох, добре де, СПИН. Утре в десет, звучи добре.

Мразеше кръвните тестове. Мразеше проникването на иглите в нея, но искаше бързо да се съгласят на преглед. Не можеше да има СПИН. Още не беше правила секс.

Когато Големият брат се обади следобед, тя поиска позволение да се види с лекаря си на другия ден. След дълги покашляния и увъртания, след тежки преговори в стил Арафат и Барак те направиха компромис и й позволиха да отсъства за три часа и нито секунда повече. Това й даваше петнайсет минути за даване на кръв, бърз набег до клиничната лаборатория — ще й отнеме между четирийсет и пет минути до час. Значи й оставаха два часа, достатъчно да се види с Дигър.

Върна се в спалнята си, бръкна под гардероба и извади малка торбичка с цип.

Да скриеш най-ценното от съкровището си беше стар трик. Тук пазеше своя фотография, седнала на рамената на баща си, хванала го за косите и широко отворила уста, надала вик на удоволствие. Имаше и още една на майка й и на баща й в деня на сватбата им. Баща й винаги се усмихваше така, сякаш в него напира бурен смях, който всеки момент ще изригне; носеше кожени панталони и раздърпана риза. В някои самотни мигове тя обичаше да разглежда широкия му нос, кожата с цвят на праскова. Имаше чувството, че помни миризмата му. Като на бадем. Не беше сладка, не беше тежка. Просто неговата.

Остави настрана фотографиите и другите неща и се приближи до огрения от слънцето прозорец. Беше благодарна на откачения си, както си мислеше тогава, ход да скрие най-големите камъни и да не ги даде на Нина. Отвори торбата и извади най-едрия с размерите на синя слива. Отиде до банята, изми камъка с вода и го избърса с хавлия.

Как само блестеше!

— Опал — каза на глас тя.

Прекара останалата част от деня в кухнята да чисти камъните, потна от силното слънце, и да маха малките парчета мръсотия с пинсета. Системата се опитваше да пороби духа, но тя щеше да се бори.

 

 

Малкият град Карсън Сити, столица на Невада, бе предимно казина и антикварни магазини в западнали, но някога вдъхвали респект сгради. Федералната сграда представляваше копие на малък гръцки храм и изненадваше с красотата си.

Пол седеше с главния следовател на НСБТ, който отговаряше за следствието по катастрофата на „Бийчкрафт“-а на Скип Бейли. Трафикът бе толкова близо, че Пол почти усещаше гумите да го настъпват по краката. Но Чък Дейвис, следователят, ни най-малко не се безпокоеше от шума. Почеса се по обръснатата си до синьо брадичка.

— Получихме информация от радарната станция. Пилотът плътно е следвал полетния план. Не се е изгубил.

— Някакви следи от повреда в апаратурата му?

— Засега не. Проверихме записите на поддръжката. Едно нещо трябва да му се признае: пилотът е бил безкрайно педантичен. Нищо не е пропускал. Посрещал е и е надвишавал изискванията ни за безопасност.

Уверен във фактите и мнението си, Дейвис говореше от висотата на правителствен служител.

— Той разбрал ли е, че пада?

— Колесникът му е бил спуснат, което говори, че се е опитал да се приземи, но в тази планинска местност това е почти невъзможно. Така че в един момент е разбрал.

— Един вестник в Рино твърди, че работната теория е пилотска грешка?

— Върви процес на последователно елиминиране. Знаете ли колко неща могат да тръгнат зле за един пилот?

— Имате предвид, ако оставим настрана механиката?

— Да.

— За физически проблеми ли говорите? Защото те сигурно са милион. Чух за разни неща, които могат да повлияят зле на пилотите. Недостиг на кислород, блокиране на слуха, на синусите, хипервентилация, отравяне с въглероден окис…

— Два дена преди катастрофата Бейли е бил на посещение при своя лекар. Бил е в идеално здраве. Летял е ниско, което почти изключва хипоксията. Нямаме информация, която да показва, че това е било нещо друго, а не рутинен чартърен полет като стотици подобни, следователно е изключена и всяка форма на стрес. Затова сме се насочили към някакъв проблем с осезанията.

— Чрез процеса на елиминацията?

— Точно така. Свикнали сме да разчитаме на осезанията си за всякакъв вид информация. В повечето случаи пилотите са тренирани да разчитат на информацията от уредите. Все пак в много случаи тази информация може да доведе до погрешни заключения, когато летите. Чували ли сте за илюзиите по време на полет?

Пол беше чел за тях. Беше преценил, че те са най-вероятният път, по който ще поеме следствието, тъй като не съществуваше нищо по-лесно доказуемо.

— Не — каза той от нетърпение да научи повече.

— Те са сред най-често цитираните фактори за фаталните самолетни катастрофи.

— Наистина ли?

— Една категория от илюзии причинява пространствена дезориентация. Друга възниква при маневрите за приземяване. Тъй като Бейли не се е опитал да приземи самолета, решихме, че е бил повлиян от първия вид. При тях движението на самолета дава погрешна представа за позицията. Пилотът трябва да си възвърне ориентацията, като потърси фиксирани точки по земната повърхност, или да използва самолетните инструменти. Ако извърши корекцията само въз основа на собствените си осезания, това може да е фатално.

Пол си представи как малкият самолет с двамата мъже в него се плъзга в нощта.

— Само един пример, да кажем, че Бейли започва бавно да се накланя на една страна, твърде бавно, за да се активира двигателното осезание във вътрешното ухо. Забелязва в един момент и бързо се коригира. Това му създава илюзията, че прекалено се е наклонил на другата страна. След това той връща самолета обратно в неговото опасно положение и дори може да го изправи във вертикална плоскост.

В представите на Пол двамата мъже се разлюляха.

— Свидетелите не описват нещо подобно да се е случило преди катастрофата — каза той.

— Съществува също гробищното завъртане. Ако пилотът се завърти и правилно се поправи, може внезапно да му се стори, че се завърта в обратна посока, така че отново се завърта.

— Не е имало завъртане…

Дейвис не му обърна внимание.

— Освен това съществува фалшивият хоризонт…

— Нощта е била ясна.

— Но е било нощ. Всъщност опасно време, за да си във въздуха. После идва автокинезата.

Дейвис вече би трябвало да разбира, че Пол не е невежа по тези въпроси, но продължаваше.

— Има и инверсна илюзия, където внезапната промяна от издигане към хоризонтален полет създава чувството, че самолетът пада назад. Пилотът навежда носа, което пък засилва илюзията и води до катастрофа.

Почака за възражение от страна на Пол и доволно изръмжа, когато такова не последва.

— После идва елеваторната илюзия, при която някой възходящ въздушен поток внезапно предизвиква рязко вертикално ускорение. Пилотът отново навежда носа… Както и да е, разбирате идеята. Има толкова много възможности.

— Възможности.

Но в традицията на всички разказвачи Дейвис беше оставил най-хубавото за накрая.

— Моето предположение за случилото се е соматогравитационна илюзия. Ако пилотът бързо редуцира дроселите, самолетът губи скорост. Пилотът се дезориентира и вдига носа на машината нагоре. Това води до засечка на двигателя. — Лицето зад прозореца се обърна към пилота с мълчалив писък. — Пилотът не изпуска уредите, а самолетът полита надолу; безшумно като полет на птица до последния момент. Унищожение.

Дейвис сви рамене.

— Може да се случи и с най-опитните и умели пилоти.

Той е имал хиляди летателни часове. Но понякога инстинктите ни лъжат, и то настоятелно.

— Предположение казахте, нали? — попита Пол.

— Имам чувството, че интересите ви са насочени към друг случай, господин Ван Уегънър. Дали няма връзка със застрахователите?

— Не.

— Какъв по-точно е интересът ви към тази катастрофа?

— Може да е свързана с едно убийство в Саут Лейк Тахо.

— Имате предвид бащата на пътника? Имате ли някакви доказателства за връзката?

— Засега не — призна Пол. — Затова съм тук. Вижте, господин Дейвис, от години се занимавам с подобни случаи. Знам, че има връзка.

Дейвис вече бе загубил интерес.

— Ако откриете нещо сигурно, обадете се — каза той. — Виждали сме стотици подобни инциденти. Не можем да стигнем до заключение без потвърждение във формата на свидетелско показание, документация за физическото състояние на самолета или подобни доказателства.

И добрият стар процес на елиминирането. Пол не се и съмняваше, че до този метод се е стигнало след купищата черна работа през годините. Следователно това щеше да е тяхното заключение и Дейвис едва ли щеше и да си помисли друго.

— Вие лично убеден ли сте, че се е случило нещо подобно? — попита Пол. — Ако Скип Бейли беше например ваш баща, това обяснение щеше ли да ви задоволи?

— Интервюирахме свидетели, които обясниха, че самолетът е планирал, преди да се разбие. Това означава, че двигателят не е работил. И, разбира се, трябва да си припомните, че преди години пилотът вече е допускал подобна грешка.

— Нека да го кажем направо. Вашата служба е стигнала до заключение, че Скип Бейли въпреки двайсетте си години професионален опит е допуснал грешка на новак.

— Крайният ни доклад, разбира се, ще излезе след известно време…

Да, разбира се, бяха им необходими месеци, за да генерират книжа, документи, да ги подписват и копират.

— … но да, вярвам в истинността на анализа ни.

Дейвис стана и двамата си стиснаха ръцете.

— Едно последно нещо — подхвърли Пол по пътя към вратата, а Дейвис го изгледа с изражение на многострадално търпение. — Просто за да удовлетворя госпожа Бейли и адвоката по случая Зак. Ще ни спести много неприятности. Може ли да огледам самолета?

— Не и по време на следствието.

— Но то няма да приключи цяла година. Може да предотврати съдебни процеси. Нека да ви помогна да се оправите с роднините. Знаете как е.

— Добре, може да се уреди нещо — промърмори Дейвис.