Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (11)

ГЛАВА 9

Накрая Пол позволи от болницата да се обадят на сестра му в Сан Франциско. Когато си възвърна съзнанието, успяха да го подлъжат да отговори на множество неуместни въпроси, като например на кой негов роднина да се обадят в случай на това или онова. В замъгленото си от лекарствата състояние той доброволно изплю немалко строго пазени тайни.

Спомняше си момента, когато забиваха иглата на инжекцията в десния му глезен… вика, пулсиращата болка. Все пак трябваше да извика едно алилуя за чудесата на съвременната медицина. Болеше го, но какво от това?

Сестра му дойде и бързо се задвижи из стаята. Самото й присъствие му припомни неща, които по-добре да беше забравил. Тя също имаше въпроси към него, но този път се беше съвзел достатъчно и съзнателно отказа да се признае за виновен в каквото и да е. Колкото по-малко говореше, толкова по-добре. Веднага щом се почувства по-добре, я отпрати обратно в града. Родителите му имаха нужда от нея. Той щеше и сам да се оправи.

През нощта остави съобщение на телефонния секретар на Нина, като я осведоми, че няма да може да й докладва няколко дена и ще пропусне изслушването по прехвърлянето на Ники към съдебната система за възрастни. Не се обади на Дино. Телефонира на Сюзън и отложи уговорената среща, без да споменава за счупения крак.

Честно казано, беше го срам. Не искаше да говори за произшествието.

Прекара пет дни в болницата — първо в хирургията, после в интензивното. Държаха го един ден на тежести в „мъчителен дискомфорт“, както го наричаха белите престилки.

— Не искаме съсиреци в крака ти — беше тяхното обяснение.

Една тревожна мисъл го вдигна от леглото. Започна да свиква с новото си състояние, като полагаше големи усилия да се задържа прав, подпирайки се на парапети и стени.

— Леко се размина — каза му докторът с хладен интерес в гласа. — Лека контузия, проста фрактура на крака, разкъсване на предното кръстовидно сухожилие на коляното.

Болното му коляно, за което полагаше грижи още откакто бе скъсал сухожилие в училище на един турнир по футбол. Още известно време щеше да се нуждае от патерици. Колко седмици или месеци, изглежда, бе една от най-строго охраняваните болнични тайни.

— Ще му направя рентгенова снимка — безгрижно му подхвърли лекарят. — Няма да ме минеш, че всичко ти е наред.

Ох, как го бяха минали, помисли си Пол.

На четвъртия ден проведе още няколко телефонни разговора. Опита се да се свърже с Льоблан, но когато не го откри нито на работа, нито вкъщи, се обърна към домоуправителя му. После каза на Дино да държи крепостта още известно време, защото му се е случил малък инцидент. Дино изглеждаше ужасно зает за човек, водещ полузагиващ бизнес. Добре де, ще се разправя с него по-късно.

Мъжът, който го блъсна, дойде да го посети в болницата. Донесе му синя ваза с цветя за подарък.

— Ще се погрижа застрахователната ми компания да не ви създава никакви неприятности. Страхувам се, че тогава излязох малко извън релси. Чувствам се виновен за цялата случка… — В нормалния живот извън ужаса на пътищата той се оказа мекушав касиер в супермаркет.

— Не бива — отвърна Пол. — Търсех си го.

Мъжът бързал за работа, но странникът вътре в него искаше да го свали с едно кроше на земята. Пол отново сънува същия кошмар и се събуди облян от пот и мисълта: „Наистина ли се опитвах да се убия? Затова ли беше всичко?“

На петия ден в болницата се обади домоуправителят на Дейв Льоблан.

— Дължиш ми петдесетачка — осведоми го той.

— Ще преценя, когато чуя какво имаш да ми кажеш.

Лежеше в болничното легло, удобно сгушен в завивките, и очакваше обяда си. Случаят му се струваше някъде далеч.

— По-добре да ми платиш.

— Говори или ще затворя и няма да получиш нищо.

— Льоблан още го няма. От четири дена не се е прибирал. Влязох в стаята му със собствения си ключ, за да се уверя, че не се скатава вътре. Нито следа от него. Дрехите му си бяха в гардероба, бирата в хладилника. Него го нямаше.

— Портфейлът му?

— Нямаше го.

— Добре. Ще мина през теб.

Пол затвори. Интуицията му подсказваше, че Льоблан сигурно отново е в затвора. Дръпна звънеца и щом медицинската сестра дойде, помоли за телефонен указател.

Когато Нина съобщи на Боб, че Никол вече си е у дома, той искаше да захвърли всичко и да отиде да я посети.

— Довечера сме на вечеря у Мат.

— Непрекъснато ходим там. Няма да им липсваме особено. Това е по-важно.

— Никол се нуждае известно време да остане насаме с майка си. Имат много неща, за които да разговарят.

— Тя не разговаря с майка си! Прави го единствено с приятелите си. Тя има нужда от мен, мамо.

— Не и довечера.

— Защо не?

— Каза, че иска да остане известно време сама.

Понякога само лъжата прекратяваше битката. Нина все повече се убеждаваше, че й беше по-трудно да се оправя с Боб, отколкото с другите възрастни. Спореха по цял ден, а вече и през нощта. Боб пращеше от енергия, не го свърташе на едно място и малко възрастни можеха да се мерят с него по настоятелност и решимост. Непрекъснато изпитваше своя интелект и силата на собствената си воля, като предизвикваше нейната подобно на малко лъвче, опитващо се да измести възрастния водач. Домът вече не беше убежище.

Веднъж пристигнали у Мат и Андрея, той изчезна в спалнята на Трой, придружен от Хичкок и братовчедите си, а Нина приседна пред огъня, обладана от блажено спокойствие. По-късно, когато масата се изпълни с блюда — любимата й пушена сьомга с лимон и боровинков пай, а атмосферата — с неангажиращи разговори, почувства, че желязната хватка, която я държеше от няколко дена, се разхлабва.

След вечеря Боб организира почистването. Седнала в трапезарията на кафе с Мат и Андрея, тя наблюдаваше как синът й раздава заповеди на по-малките си братовчеди. Беше твърд, но справедлив и поемаше най-трудната част от неприятното задължение. Утре, когато порасне и се превърне в мъж, сигурно щеше да преиграе същия този сценарий, но вече заел нейното място и наблюдавайки собствените си деца…

— Изглеждаш изтощена — обърна се към нея Андрея.

Червената й коса беше вързана на опашка, а краката й бяха заели мястото на сьомгата върху масата.

— Просто ми трябва още една чаша кафе — Нина се протегна и си наля още.

Мат отметна русата си коса от челото, стана, отвори барчето и донесе една бутилка.

— Ирландско уиски — усмихна се той. — Любимото на татко.

Той щедро наля в чашата й, добави половин чаена лъжичка захар. После отиде до хладилника и донесе оттам малка съдинка с бит крем.

— Не, Мат, пожали ме. Алкохол — да. Захар — да, но бит крем — това си е билет за ада утре сутринта.

— Не се стягай — той й сложи пълна лъжица в чашата.

— Трябва да карам до вкъщи… — каза тя, след като пое голяма глътка. Сгря я като топло одеяло посред мразовита нощ.

— Можеш да спиш тука — предложи Мат.

Нина се прозя, искаше й се да заспи където и да е.

— Андрея, дали можеш да ми помогнеш с един проблем, който имам напоследък.

— Надявам се.

— Ситуацията е такава, едно младо момиче…

— Новият й клиент, Никол Зак — прекъсна я Мат. — Обвинена, че е убила чичо си, пластичния хирург. Много странно, но братовчед й умрял същата нощ при самолетна катастрофа…

— Как, за бога…

— Сетих се. Вестниците не споменаха името й, но намеците бяха повече от красноречиви. В този град няма тайни. Да не говорим за Боб.

— О, не.

— Не се безпокой. Казах му да си затваря голямата уста или ще му излезе някой лош прякор.

— Като какъв?

— Боб Плямпалото.

Нина и Андрея избухнаха в смях.

— Какво се канеше да ме попиташ, Нина? — развеселено я подкани Андрея.

— Ами това момиче, изглежда, не е склонно да се разкрие пред мен. Подходих с разбиране, подходих с твърдост.

Тя осъзнава, че всичко казано помежду ни ще е строго конфиденциално. Нищо не проработи. Учила си психология и я използваш ежедневно в работата си. Някакви предложения?

— Пази тайната на живота си — сериозно започна Андрея. — Тя или защитава себе си, или някого, когото много обича.

— Мисля, че е по-скоро някой друг.

— Отбележи си, че е била честна към тебе. Не те лъже, просто не се разкрива. Това е добре. Просто трябва да изградиш доверие помежду ви.

— Непрекъснато работя по въпроса.

— Днес видях Сенди в пощата — каза Андрея, свали крака от масата и премести стола си по-близо.

— Какво прави тя?

— Удивително, ти работиш всеки ден с нея, а се обръщаш към мен за клюки?

— Понякога имам чувството, че се бои да не нахлуя в живота й, ако ми признае нещо наистина лично. Може би се страхува, че ще й се меся, както тя прави с мен.

— Е, тя едва ли си мисли, че си опитно зайче или нещо подобно — обади се Мат.

— Стига — прекъсна го Андрея. — Тя е намерила работа за Джони Елис. Мисля, че той беше твой клиент.

— Беше.

— Точно той. Ще става мениджър в един мотел около парка с казината. Мястото е било заето от нейната племенница, но тя е бременна с четвърто дете и решила да напусне.

— Брей — значи Джони можеше да остави най-сетне пътностроителната работа. А Сенди не беше казала и дума. — Сенди трябва да се заеме със социални грижи. Явно има влечение и й се отдава.

— Не винаги — възрази Андрея.

— Какво имаш предвид?

— Тя и Джо се опитват да работят с някои проблемни американци от индиански произход и да ги вкарат в правия път. Един от тях беше арестуван миналата седмица.

— За какво?

— Нали си чувала за поредицата от грабежи по брега на езерото.

— Момчетата с лодките?

— Точно така.

— И кой е той?

— Името му е Скот Кабано. Семейството му е доста разстроено. Скот е живял дълго време в приюти за бездомни. Както и да е, сега е навън под гаранция. Станал е агресивен. Джо не изглежда кой знае колко разтревожен.

Велико, помисли си Нина. Още един проблем, от който Ники нямаше нужда.

— Не е възможно да се спасят хората. Те винаги следват своите си пътища. Понякога сами решават да се спасят, но някога нямат никакво подобно намерение.

— Не съм съгласна — възрази Андрея. — Виж какво направи Сенди за Джони Елис.

— Сенди просто му даде шанс. Но само от него зависи да реши дали е болен и гневен или е готов да започне отново. Той просто е предприел нещо като вътрешна революция, не всичко е стечение на външни обстоятелства.

— Разговорът стана много философски — заяви Мат, — така че позволете ми да обявя нещо: аз съм безочлив, егоистичен кучи син и съм изцяло отдаден на собственото си благополучие. Безкрайно съм щастлив, че съществуват алтруистично настроени хора, желаещи да вършат мръсната работа, за която не бих си мръднал и пръста.

— Жена ти ръководи женски приют! Значи и ти си вътре.

— Това е работа на Андрея.

— Това всекидневно оказва влияние на семейството ти, Мат. Всички знаем колко много си пожертвал.

— Хей, може би ще направим големи пари, ако се хванем на работа за Големия шеф — каза Андрея. — Ще имаме огромен дом и ще ходим до Хаваите всяка зима…

— Няма да изкарате и един ден — вметна Нина.

Мат прегърна Андрея и заби нос във врата й.

— Така както говориш, Нина, част от магията ми се изпарява. Губя точки, нали, сладкишче?

— За сладкиши ли си говорите? — извика Трой, като изтриваше мокрите си ръце в дънките. — Защото ние още сме гладни.

Към него веднага се присъединиха Боб отляво, една педя по-висок, и Бриана отдясно, една педя по-ниска.

— След всичкия този пай? — удиви се Андрея.

И трите деца кимнаха едновременно.

— На нашата възраст се нуждаем от повече калории заради ускорения растеж — дълбокомислено обясни Боб.

— Е, в такъв случай наистина заслужавате нещо повече — съгласи се Андрея и прошепна на Нина: — На моята възраст аз имам нужда от повече алкохол.

— А аз от повече кафе — отвърна Нина, — но по-слабо.

— По това време?

— Кафето не оказва никакво влияние на съня ми.

Мат стана и се погрижи всеки да получи според потребностите си.

 

 

В секундата, в която Ники се прибра в къщи, тя се втурна към стаята си, залости вратата и се хвана за слушалката. Линията на живота й. Господи, колко й липсваха разговорите с приятелите й.

Потърси Боб, но никой не отговори. Обхвана я огромно разочарование, нали майка му обеща да му съобщи, че тя се прибира вкъщи. Защо не си е у тях?

Лежеше в леглото си с телефона в ръка. Стаята й изглеждаше странно. Чаршафите и завивките бяха чисти. Дрехите, които беше оставила да лежат разпръснати по пода, сега бяха сгънати и спретнато подредени по шкафчетата. Кварцовите кристали, събирани при пътешествията й из планината, бяха подредени в единия ъгъл, а на перваза се мъдреше кафена кана, пълна със свежи цветя. Разбираше, че Дария беше почистила стаята й с най-добри намерения, за да й покаже колко е загрижена, но обстановката я депресираше. Значи така си върви светът дори и без нея. Личността й се беше изцедила от нещата й. Боб беше забравил за нея.

А дали майка му не му беше казала да се държи настрана от нея?

Отвън слънцето напичаше. Преди години тя щеше да е навън с байка си и да кръстосва планините.

Отново хвана слушалката и набра номер.

— Скот?

— Брей, кой цъфна на белия свят. Кога ти отпуснаха въжето?

— Днес следобед. Чак сега имах възможност да се обадя.

— Трябва да те видя, котенце.

Обхвана я трепет. Той можеше да предизвиква тръпки по гръбначния й стълб дори само с гласа си. Толкова привлекателен, толкова непосредствен. Едновременно точно нейният тип и по никакъв начин нейният. Удивляваше я начинът, по който пердашеше през живота, без да му пука за нищо. Затова, когато Ники побесняваше и искаше да излезе и да направи нещо лудо, той беше винаги насреща.

Колко жалко, че бе невъзможно да му се има доверие.

— Не мога да излизам никъде. Под домашен арест съм.

На глезена си имам една джаджа, която може да ме проследи, ако изляза. Трябва непрекъснато да съм тук, за да ме проверяват.

— Хм. Такъв ти е късметът. Аз нямам такива ограничения.

— А защо да имаш?

— Не разбра ли, че ме арестуваха?

Дали не дочу в гласа му някаква гордост?

— Не. Защо?

— Обвинен съм, че съм влизал с взлом в къщите край езерото — внимателно каза той. — Пуснат съм под гаранция. Майка ми трябваше буквално да удуши стареца, за да кихне мангизите за гаранцията.

— Добро име за банда — каза Ники. — „Кихни мангизите“.

Той се засмя.

— Защо си мислят, че ти си го направил?

— Ти ми кажи.

— Но ние никога не сме взимали нищо ценно, Скот, а аз никому не съм казвала нищо. Защо ми е?

— Не познавам някой да е толкова близък с полицията напоследък, колкото си ти, Ники, котенце. Но не се тревожи за нищо. Защитава ме един велик тип. Истински главорез, казва се Райзнър. Ще ме измъкне. Слушай, ако ти не можеш да мърдаш, аз ще дойда при теб.

— Кога?

— Не мога по-рано от полунощ.

— Твърде късно е, Скот. Майка ми е тук.

— Откачи се от нея.

— Много е разстроена от всичко и не мисля, че…

— Идвам, така че побързай да я разкараш.

Беше като прериен пожар. Невероятно бързо превръщаше всичко около себе си в пепел. Веднага ти забиваше нож, ако му обърнеш гръб. Навремето си мислеше, че той е всичко, от което тя се нуждае. Но какво бе това с кражбите? Отново си припомни онези нощи. Бяха излизали два-три пъти… изпразваха по някой спрей и отмъкваха търкалящите се навън предмети. Никога не бяха прониквали вътре в домовете.

Може би е ходил сам. Сигурно.

Но Скот трябваше да стане нейната връзка с външния свят. Той беше единственият човек, който щеше да знае какво трябва да се направи. Тя би могла да се обади и на Боб, но не искаше да го замесва. Скот можеше да се грижи сам за себе си. Щеше да й се наложи да му се довери още веднъж, след това…

Дали можеше да се оправи с него? Трябваше да опита.

 

 

Нина и Боб останаха у Мат да изгледат филма, но все пак се прибраха към полунощ. Боб заспа още по пътя за вкъщи. Тя се загледа в няколкото дълги косъмчета, поникнали по брадичката му и по страните, и осъзна, че скоро ще трябва да му купи самобръсначка. Трябваше да го инструктира как да се поддържа.

Мракът я обвиваше. Не искаше да остават у Мат. Ако имаше някаква надежда за хубава дълга почивка, по-вероятно щеше да я намери в собственото си ухаещо на борове легло. Там щеше да се бори на своя територия срещу безсънието. Щеше или да спечели, или да свърши някаква работа в кухнята, или да слуша как по радиото среднощните маниаци попържат правителството. Имаше богат избор на алтернативи.

Отби се от Булеварда на пионерите към квартала, където улиците имаха индианско звучене като Миниконджоу, Хункпапа и Кълоу. Тогава видя една кола, която веднага разпозна в огледалото за обратно виждане. Протегна ръка и го нагласи, за да вижда по-добре.

Фаровете на насрещните коли осветяваха колата и нейния шофьор. Старият сребрист фолксваген, който тя бе видяла пред къщата на Зак. На волана седеше самата Дария. Какво, за бога, прави тя по това време, когато дъщеря й е под домашен арест?