Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (12)

ГЛАВА 10

Ники успя да изкара майка си извън къщата късно през нощта, като й каза, че има болки в ухото. Когато беше малка, болките в ухото винаги означаваха ушно възпаление. Убедена, че трябва да предотврати влошаването на състоянието й, Дария беше свикнала веднага да й купува капки. Естествено, Ники първо изхвърли всички капсули от лекарството, за да направи отиването до аптеката неизбежно.

Преди да тръгне, Дария дълго се суетя. Не искаше да оставя Ники сама, сякаш се досещаше, че си е наумила нещо. Ники й каза всичко, което можеше да се сети, за да потуши съмненията й, подаде й якето и я отпрати към денонощната аптека в града.

Скот вече чакаше в колата си пред къщата. Притича към външната врата преди още тя да успее да я затвори, сграбчи Ники и се опита да я целуне.

— Недей — отблъсна го от себе си.

— Ти ме извика, нали? Така че какъв е проблемът?

— Всеки може да ни види, както сме застанали пред вратата. Хайде да не даваме възможност хората да говорят каквото им скимне.

Той влезе и отново се опита да я награби. Тя се изплъзна и влезе в кухнята.

— Искаш ли кола?

— Звучиш точно като майка си — подигра я Скот.

Откакто го беше видяла за последно, си беше обръснал главата. Не го харесваше така, затова не каза нищо.

Тръшна вратата на хладилника и се върна в дневната с кана със сода в ръка.

— Жадна съм — обяви тя. Надигна содата и отпи дълга глътка, без да го изпуска от очи. — Харесва ми якето ти. М-м-м. Истинска кожа, нали? — приближи се и го докосна по ръката.

— Ъхъ — явно му хареса.

— Откъде го взе?

— Какво значение има? — той махна с ръка.

Настани се върху една от възглавниците и метна обутите си в мръсни сандали крака върху най-любимата възглавница на майка й.

— Чудех се — каза й той, след като и тя седна до него, кръстосала крака, — че ако не си ме изпортила ти, ще трябва да е някой друг от бандата, имам предвид, че никой друг не знае нищо.

Той винаги говореше така, сякаш бандата действително съществува извън собствените му фантазии, сякаш са в някое мазе и репетират.

— Хамид или Джейн? Направо не ми се вярва — грабна бутилката кола от ръката й и я изпи наведнъж. — Кой друг? Освен ако не е онзи задник, дето се навърта наоколо, Боб.

— Той не е задник. Освен това не е бил той.

— Звучиш много уверена. Защо така?

— Не съм му казвала нищо. А ти?

— Не още — откри дистанционното на пода, пусна телевизора и започна да прехвърля каналите.

— Какво означава това?

— Е — протегна се и докосна монитора на глезена й, — сега не си ми кой знае колко от полза.

— Не бъди смешен, той е още малко дете.

— По-малко ще лежи, ако го пипнат — изхили се Скот.

— Значи ти си разбивал онези къщи?

— Отнемам от богатите. Че Гевара щеше да го одобри.

— Защо въобще съм ти имала доверие някога? Никога не си ми казвал. Замесил си ме…

— На теб ти харесваше.

— Знаеш ли какво? Беше глупаво. Аз бях глупава. На теб не ти пука за никого другиго, нали? Не си ме попитал за нищо, какво съм преживяла…

— Защото не давам пет пари, Ники — разроши косата й. — Ти си печена. Знаех, че можеш да се оправиш.

— Ти ме излъга.

— За какво?

— За всичко. За групата. Никога няма да се съберем и да свирим. Ти искаш гангстерска банда. И ме излъга, че непълнолетните лежат много по-малко време. Ще ме съдят като възрастна.

— Ехе, Ники. Великата идея да убиеш чичо си е била лично твоя — подхвърли във въздуха ключовете на колата си. — Не си спомням да съм ти давал подобен съвет. Нямам никаква вина за това. Между другото, какъв е най-дългият срок, който могат да ти лепнат? Десет години?

— Целият ми живот, Скот.

Той тихичко подсвирна.

— Бая време.

— Няма да отида в затвора. Трябва да има начин да се откача.

Той сви равнодушно рамене и продължи да подхвърля ключовете си. — Скот…

— Какво?

— Не можеш да останеш. Ако Дария те открие…

— Ще й фрасна един по муцуната, ако се опита да ми каже нещо — илюстрира намеренията си, като лекичко я блъсна по бузата.

— Не ми говори по такъв начин! — тя се изправи, решила, че в края на краищата той няма да може да й помогне.

Скот винаги следваше своите собствени планове. Трябва да е била тъпа кокошка, за да си въобрази, че може да й бъде от полза. — Защо просто не си тръгнеш? Върви си.

Той се изправи, надвесвайки се над нея като кула.

— Не съм свършил с теб, Ники. — Този път, докато я целуваше, здраво я държеше за врата, притискайки я към себе си. Не й даде никаква възможност да се измъкне. Държеше лицето си много близо до нейното и я хвана за косата. — Дължиш ми го.

Той знаеше нещо. Или се правеше, за да я накара да си признае нещо. Такъв си му беше стилът.

— За какво говориш?

— Спомни си, че деляхме всичко по равно. Не ми казвай, че си го убила и не си взела дори едно сувенирче.

— Върви си.

Дръпна косата й. Тя го удари с ръка, но хватката му не отслабна.

— Ох! Спри!

— Къде е, чипоноске? Какво взе от къщата?

— Нищо не съм взела. Защо си мислиш така?

— Вестниците твърдят, че си го направила. Убила си го, докато си извършвала грабеж.

— Спри! Моля те, Скот, боли ме.

— Пише, че някакъв съсед те е видял да взимаш нещо. И спомни си, че аз те научих на всичко, което знаеш. Кое беше правило номер едно? — пусна косата й.

— Ти ми кажи — тя разтриваше скалпа си.

— Никога не си тръгвай с празни ръце.

— Не съм взела нищо.

— Лъжеш.

Каза го с такава увереност, че тя потръпна. Скот приближи устни до ухото й и прошепна:

— Дължиш ми го, Ники, и по-добре да ми повярваш, че се каня да си прибера дължимото.

Обърнаха лица към прозореца. Едновременно чуха шума от колата на Дария.

— Трябва да тръгваш — извика Ники. — Мини през задната врата — започна да го блъска към кухнята.

— Ами ако не искам? — внезапно се обърна и тя загуби равновесие. Залитна и се облегна на масата. — Ами ако остана тук? Да обсъдя цялата работа със сексапилната ти майчица. Тя сигурно ще се съгласи с мен. Знае ли нещо за приключенията ни около езерото.

Гневът и раздразнението й надделяха. Не можеше да го търпи и секунда повече.

— Изчезвай! — блъсна го по ръката. — Майка ми няма нищо общо с това. — Отново го удари. — Ще те убия, Скот! Кълна се, ще те убия! — говореше колкото се може по-тихо, надявайки се да не я чуе Дария.

Сборичкаха се, когато той се опита да я удари, но тя го парира. Скот успя да хване ръцете й.

— Направо се разтреперих, кучко! Хайде де, направи го!

На вратата се чу звън от ключове.

— Просто си върви — изплака тя и се изви. Заби ноктите си в кожата на ръката му. — Моля те, Скот!

Той я отблъсна толкова силно, че тя се срути на пода, после излетя навън.

— Скъпа? — извика я Дария от дневната.

— Тук съм — отвърна Ники. Подпря се на стола и бързо се изправи. — Търся си нещо за хапване. — Чу се затварянето на задната врата.

Майка й влезе, като се оглеждаше.

— Да няма някой вътре? Какво беше това?

— Пуснах радиото.

— Ох. Трябваше да обиколя две аптеки, докато открия необходимите капки. Колко е хубаво, че в Невада всичко е отворено през нощта. — Огледа загрижено Ники. — Добре ли си?

Ники отвори хладилника и погледна вътре. Вратата я прикриваше от погледа на майка й.

— Добре съм. Смешното е, че ушите ми също са добре. След като си минала през всички тези перипетии. Не е ли странно?

Дария остави на масата торбичката с лекарства и ключовете на колата. Прозя се широко.

— Не, типично е. Все едно да закараш колата си на поправка. Ако по някакво чудо има кой да ти я оправи, можеш да се обзаложиш, че странният шум, който те е разтревожил, е изчезнал между гаража и монтьорската работилница.

Ники разкъса опаковката на парче сирене и отхапа.

— Искаш ли нещо друго с това? Не ядеш достатъчно.

— Не, благодаря. Май ще си лягам. Лека нощ.

— И няма целувка?

Тя лекичко целуна майка си по бузата и се качи по стълбите в стаята си, като разтриваше болезнените синини по ръцете. Нямаше да може да напусне къщата Бог знае докога. Беше като вързана.

Скот беше абсолютно извън играта. Вече гледаше по-трезво на него. Той беше просто поредният използвач като мъжете, които Дария влачеше вкъщи. Отнасяше се с нея като с парцал и ни най-малко не я уважаваше. Беше я повел по грешен път и дори по-лошо — беше я бутал натам. Ох, ако не се бе срещала с него, може би нямаше да попадне в това положение. Може би нямаше да отиде при чичо си… Тогава нямаше да види…

В гърлото й заседна буца. Дори не можеше да мисли за това.

Позволи си още веднъж да се ядоса на Скот. Никога нямаше да има група.

Трябваше й някой, който да свърши едно нещо за нея, без да иска друго в замяна.

Може би Боб?

 

 

Първото нещо, което направи Пол, след като го изписаха от болницата, бе да вземе под наем линкълн, за да има повече място за крака си. Можеше да кара и с левия си крак, но автомобилът все пак си оставаше проблем. Болката, която изпита, докато се наместваше в широкото купе, беше почти непоносима.

— Сигурен ли сте, че лекарите са ви позволили да карате в това състояние? — подозрително го попита агентът на фирмата, докато го наблюдаваше как се извива и кълчи, опитвайки се да намести патериците и гипсирания си крак. Огледа се за някого, върху когото да прехвърли отговорността и да откаже на този сакат шофьор, но наоколо не се виждаше никой.

— Определено ми разрешиха — излъга Пол.

Сключи допълнителна застраховка и внимателно подкара колата към летище „Джон Уейн“. Радиото му беше надуто докрай, сякаш се опитваше да заглуши болката, която се разливаше на вълни от болния му крайник.

Тъй като вече беше пропуснал изслушването, а и нямаше с какво да бъде особено полезен на Нина, реши да не се връща директно в Тахо. Междувременно беше разтревожен от внезапното изчезване на Дейв Льоблан от сцената и реши да проучи положението.

Докато едва се придвижваше сред задръстванията, извади клетъчния си телефон, който беше преживял без повреди катастрофата, и се обади на НСБТ. Оттам отговориха, че все още преценяват обстоятелствата. Не бяха открили нищо ново. В момента преглеждаха остатъците от самолета парченце по парченце. Пол си уреди среща с главния следовател след седмица. Дотогава трябваше да се върне в Тахо. Обади се на Сенди в ранчото и й каза да го чакат тогава.

— Какво стана с теб? По-добре е да си си счупил крак или нещо подобно, иначе Нина ще е бясна.

— Нищо не ми се е случило. Добре де, всъщност наистина си счупих крака.

— Много смешно. Нина се тревожеше за теб.

— А ти?

— Не е твоя работа.

— Сенди?

— Какво?

— Ще те видя в понеделник. Ще ме посрещнеш ли с усмивка?

— Какво ти става?

— Ще го направиш ли? Моля те!

— Ако ме помолиш много, мога да ти направя кафе.

Беше сигурен, че все пак го каза с усмивка. Изключи връзката. Хубаво е отново да си в акция.

Пристигна на летището по обяд и паркира на любимото си забранено място. Влезе в хангара, като тежко се облягаше на патериците си; чувстваше се твърде неуверено и което е по-лошо — слаб. Трябва да прочете нещо за връзката между тялото и ума. Откри, че гледа към стъпалата с омраза и избухва в ярост при вида на най-малката неравност по пода. Подобно четиво сигурно би повдигнало самочувствието му с няколко градуса. „Точно гневът ти те докара до това състояние, приятелче — рече си той. — Поеми си дълбоко въздух, преброй до десет и тогава действай. Бавно.“

Въздухът вибрираше от жегата, излъчвана от асфалта. Не можеше да се диша от дим и мирис на смазки. За щастие хангарът и офисът на Льоблан се намираха на нивото на земята. Вратата беше незаключена, но вътре нямаше и следа от механика. Нещо по-странно — никъде не се виждаха и лазерните му пушки.

— Изритаха го по задника — подхвърли един минаващ наблизо работник.

— Защо са го уволнили?

— Отдавна се канеха. Закъсняваше за работа, предизвикваше побои. Предполагам, решили са, че не си струва неприятностите.

— Да се сещаш за някаква причина за лошото му държане?

— Жени? — предположи мъжът.

— С кого се е бил?

— Няколко пъти беше по-шумен, отколкото му се полага, но първият побой беше с мен. Обвини ме, че съм му задигнал инструментите. После се успокои и даже ми се извини, след като го свалих на пода с едно-две крошета.

— А къде може да е отишъл?

Механикът сви рамене.

— Не знам. Сигурно е трудно да си намериш работа, след като си бил уволняван и имаш криминално досие.

— Да има някой добър приятел наоколо?

— Той е самотник. Великолепен механик по поддръжката, трябва да си го призная. Няколко пъти много ми помогна. Разбира от самолети. Сигурен съм, че няма да падне по гръб.

Когато успя да се добере до колата си, Пол вече се бе изпотил от напрежение. Захвърли патериците си на задната седалка, включи климатика и се облегна назад. Пое си дълбоко въздух. Не искаше да ходи до Нюпорт. Искаше да се прибере у дома. Искаше някой да го сложи в постелята с чаша в ръка, да включи телевизора — би гледал дори футбол, ако няма нищо друго, — да го съблече и да го подложи на съответните оздравителни процедури.

Льоблан живееше в пететажен блок на една от най-важните пътни артерии на Нюпорт. Въпреки че бе разположена на няколко километра от брега, сградата предоставяше класическа крайбрежна атмосфера с четири палмови дървета, водещи безнадеждна борба за оцеляване заедно с няколкото вечнозелени храста, които имаха лошия късмет да бъдат засети точно до булеварда. Пол още веднъж благослови късмета си. Апартаментът бе на първия етаж.

Пол почука на вратата, но никой не отговори. Звънна на домоуправителя на сградата.

— Здрасти — каза той. — Ти трябва да си Еди. Говорихме по телефона.

— Хей! Мислех си, че ще ме минеш — извика типът, който отвори вратата.

Изглеждаше като бивш член на гангстерска банда, който е пораснал и е започнал да прави пари. Татуировката на ръката му беше изтрита почти напълно, но все още носеше бейзболната си шапка обърната наопаки. Подаде му ръка.

Пол извади портфейла си от джоба, но не го разтвори.

— Трябва да погледна вътре.

— Ще ти струва още една петдесетачка.

Не беше толкова скъпо. Пол кимна. Еди откачи един комплект ключове и двамата отидоха до апартамента на Льоблан.

Горещ задушлив въздух. Дневната бе превърната в работилница. Навсякъде бяха разхвърляни инструменти и части. Пол разпозна няколко парчета от двигател и един самолетен филтър. На масата в ъгъла бяха събрани накуп по-малки джаджи — жички, болтове, клещи и дори готварски шприц. На стената висеше плакат от „Невидима заплаха“ с напудреното лице и неземната красота на принцеса Амидала. Еди вдигна една пластмасова кутия от пода.

— Петна от бензин — възкликна с отвращение. — Предишния път, когато влязох, трябваше по-добре да огледам помещението. Не знаех какви ги върши вътре. Вече е вънка.

Пол се бе преместил в спалнята. Стените бяха украсени с постери на девойки в странни одеяния, които държаха в ръце футуристични оръжия, огромна илюстрация от „Лунните каубойки“ и още една от Денят, в който „Земята спря“ с Горт, робота, прегърнал блондинка в червена рокля за коктейли. От устата на робота излизаше малко балонче, в което с маркер бе написано „Клаату барада никто“. Много пластмасови фазери. Навсякъде. Дървен гардероб, пълен с работни дрехи. Никакви белези за присъствие на наркотици. Нямаше компютър. Куфарите бяха в дрешника. На мивката лежеше четка за зъби.

Кухнята. Цяла лавица пълна с всякакви марки овесени ядки. Другата — с полупразни бутилки „Джим Бийм“ и „Гордънс“. Още чаркове и инструменти, пръснати сред безброй малки дреболии: нитове, гайки, бели стиропорени топки. Льоблан действително е обичал професията си.

— По дяволите! — възкликна Еди. — Какво е готвил на тази печка? Да не си е приготвял супа от самолетно гориво. Могъл е да ни взриви всичките, човече! Имам тригодишен син, за Бога!

Пол откри чекмедже, пълно със сметки и кореспонденция. Седна на един стол, за да ги разгледа, докато Еди оглеждаше помещението и не спираше да се оплаква.

Нямаше чекове или кредитни карти. Нямаше лични писма. Нашето момче е водило много простичък живот, помисли си Пол, или знае как да крие важните неща.

— От колко време не си го виждал? — попита той Еди, който си играеше да натиска спусъка на някакъв пластмасов бластер, който изпускаше лъч оранжева светлина и бръмчеше.

— Четири дни, човече. Трябваше по-рано да вляза. Ще се обадя на собственика.

— А къде може да е?

— Откъде да знам? Не ме свързвай с него. Имам си собствен живот.

— Преди изчезвал ли е по такъв начин?

— Той никога не излиза.

— Колко време живя тук?

— Две години.

— Плаща ли си наема?

— Закъсня няколко пъти. Каза, че са забавили заплатата му. И на него не му е лесно, както на всички нас. Казваше, че му харесва тука. Имаме си хубав басейн, който привлича момичетата. Не е ли чудесна стаята — голям прозорец и хубави жени отдолу? — Еди посочи навън, където наистина се виждаха няколко красавици, плуващи в бистрата вода на малък басейн под ослепителните лъчи на слънцето.

— Някое специално момиче?

— Те не го харесваха и му се налагаше само да гледа.

Дали да не слезе и да си поговори с момичетата долу?

Но вече се потеше като прасе, а слънцето отвън му се струваше непоносимо. Със затруднение Пол успя да стане. Еди го гледаше изразително.

— Катастрофа, а?

— Как позна?

— Че какво друго в Лос Анджелис?

— Обади се в полицията да докладваш за изчезването на Льоблан, Еди — каза Пол. — Не вярвам да го видиш повече.

 

 

След безброй спирания, за да си почине и да успокои нервите си, Пол най-сетне се добра до мъгливия Кармел, но не и преди да стане един часът през нощта. Остави чантата си в колата и се забърза към апартамента си. Първото, което направи, бе да глътне няколко обезболяващи хапа, изключи отоплението и провери продуктите. Намери една консерва с риба тон и я изяде, подпирайки се на едната си патерица, загледан през прозореца в ярката светлина, заливаща улицата. Не се виждаше никой, дори птички не прелитаха. Чудеше се къде ли прекарват нощта. Дали се прикрепят с нокти или човки за дърветата или всички си имат гнезда, в които да се оттеглят. Сам в нощта той се дотътри до леглото.

Загаси светлината, положи глава на възглавницата и се опита да се намести, без да предизвиква нови болки в крака си. Метна си допълнително одеяло. Изрита го. Извика от болка.

Реши да стане за чаша вода, но видя, че една от патериците му е паднала далеч от леглото. Налагаше се да пропълзи, за да се добере до нея.

Отново затвори очи. Почувства как го обзема сънят. Смътно се виждаше сред снежни планини с пистолет в ръката. „Рапсодия в бурната нощ…“

Светна лампата, грабна телефона и избра дълга серия от цифри.

— Събуди се, сънливке — извика той.

— Кво?

— Хей, съкровище. Как си облечена?

— Кой… Пол?

— Кой друг?

— Какво има? — чу се някакъв шум от другата страна. — Почти два часът е.

— Събудих ли те? — попита злорадо.

— Какво има?

— Очевидно нищо интересно. Затова се и обаждам.

Гласът на Нина звучеше напълно разбудено. Наистина ли още не си е легнала?

— В Тахо ли си? — попита тя.

— Кармел.

— Какво стана с теб? Къде беше? Побърках се да ти звъня. В Лос Анджелис ли беше?

— Аха.

— Предполагам, че се е случило нещо особено важно, за да те държи толкова време далеч от телефона.

— Да, наистина нещо.

— Добре де, какво?

— Разговори, клюки, катастрофи.

— За какво говориш?

— Кажи ми, Нина, знаеш ли какво си мисля, докато лежа облечен в костюма, с който съм се родил, а кожата ми е галена от нежните завивки?

— Не мога да си представя.

Пипна я.

— Чудя се как малките птички стоят по клоните през нощта. Нали строят гнезда само през пролетта. Какво става през останалите сезони, когато падне нощта и те няма къде да приютят малките си телца? Защо не падат долу?

— Сериозно ли говориш? — чу прозявката й. — Затова ли размишляваш в тия късни доби? Какво се случва с мъртвите и призраците? Какъв е този носталгичен хленч?

— Някои сериозно ранени може да са изгубили своите… ох, каквото и да е — крака, пръсти… Нещото, за което висят по клоните.

— Думата е „нокти“. Предполагам, че имат шибан късмет.

Слушаше грубите й думи с перверзно удоволствие. Нина почти никога не си позволяваше подобен език.

— Благодаря за докладите, които ми изпрати по факса, но имаме много неща, за които трябва да поговорим. Къде беше досега? Кога идваш насам? Трябваш ми тук и веднага!

— Не ти се обадих, за да говорим по работа.

— Тогава мисля да поспя.

— Исках просто да ти кажа здрасти.

— Тогава чао.

— Исках и да те чуя как ръмжиш, благодаря.

Затвори. Да говори с Нина беше толкова разтоварващо. От друга страна, може би просто го удариха успокоителните, защото почти веднага заспа като младенец.