Клифърд Саймък
Магистрала на вечността (6)

6

Инид и Буун

Отново просветна — мигащи лампички по контролното табло и бледа слънчева светлина от малкия екран за наблюдение.

Буун се вдигна на колене и се опита да стане. Удари главата си в тавана доста болезнено.

— Тези превозни средства са малко тесни — обади се Инид със спокоен глас. — Трябва да пълзиш на ръце и колене.

— Къде сме?

— Не съм сигурна. Нямах възможност да избирам мястото или времето. Просто й казах „Тръгвай!“.

— Това се нарича скок в неизвестното, нали?

— Съгласна съм. Но нима предпочиташе да останем и да позволим на чудовището да повреди машината?

— Не, разбира се. Не исках да те критикувам.

— Появи се някакъв надпис — каза наведената над контролното табло Инид. — Това всъщност е указател за времето. Още не знам къде сме.

— А надписът?

— Изчислено от времето, в което потеглихме — повече от 50 000 години в миналото — 54100, за да бъда точна.

— 50 000 години преди новата ера?

— Точно така — отговори тя. — Открита местност. Равнина. Хълмове в далечината. Странно изглеждащи хълмове.

Той изпълзя напред, смести се до нея и погледна през екрана за наблюдение.

Буйна трева изпълваше погледа до почти голи, плоски хълмове. В далечината се различаваха точки, подобни на стадо тревопасни.

— Америка, предполагам — каза той. — Западните равнини. Повече от вероятно сме някъде из югозападната част на Съединените щати. Не мога да ти обясня как го разбрах. Просто го усещам. По мое време бе пустиня, но преди 50000 години е било плодородна тревиста местност.

— Хора?

— Не е сигурно. Най-точното предположение е, че хората са се появили за пръв път 40000 години преди моето време. Не по-рано. Естествено, учените може и да бъркат. Във всеки случай, това е Америка през ледниковия период. Трябва да има глетчери на север.

— Значи сравнително безопасно. Няма кръвожадни племена. Нито прегладнели хищници.

— Хищници има, но има и достатъчно храна за тях. Не би трябвало да се занимават с нас. Имаш ли някаква идея къде може да са останалите?

Тя сви рамене.

— Всеки решава за себе си.

— А Тимъти? Той каза, че няма да тръгне.

— Мисля, че замина с другите. Твоят приятел Коркорън се дърпаше назад и се караше, искайки да разбере какво ще стане с теб. Дейвид го хвана и го хвърли в другата малка Машина. Те всички потеглиха, без да ни чакат.

— Ти ме изчака.

— Не можех да те оставя на онова чудовище.

— Смяташ ли, че е същото, което е разрушило базата в Атина?

— Вероятно. Няма как да разберем. Познаваш ли мястото, където попаднахме?

— Ако е югозападната част на САЩ, то аз съм бил там. Прекарвал съм няколко пъти отпуска си в тази област. Изглежда ми познато, освен ако и по други места има подобни възвишения. Никъде не съм виждал местност, която да ми напомня на тази.

— Храната и всичко останало, което Хорас нахвърли в Машината, трябва да е някъде отзад. Той сложи провизии във всяка Машина, но бързаше и вероятно е обърнал по-малко внимание от необходимото на това, което слага. Мисля, че хвърли в нашата Машина карабината, която Дейвид донесе на Тимъти от Ню Йорк.

— Искаш ли да излезем?

— Мисля, че се налага. Тук е ужасно тясно. Да излезем навън, да протегнем краката си, да хвърлим един поглед и да помислим известно време какво ще правим занапред.

— Имаш ли някаква идея какво ще правим?

— Никаква. Но докато ни открият в подобно място, ще мине известно време, ако въобще е възможно да се случи.

Като пропълзя по дължината на машината, Буун откри карабината, една раница, връзка одеала и някакви пакети, натрупани безразборно. Събра ги всичките, докато Инид отваряше вратата.

Промъквайки се към вратата, той прегледа пушката. Имаше един патрон в цевта и пълнител с още пет. Надяваше се, че в пакета има други муниции.

— Постой тук за момент — обърна се към Инид. — Нека да погледна какво е положението навън.

Скочи от платформата, като се изправи рязко при допира със земята, с готова за стрелба карабина. Това е пълна глупост, каза си той. Нямаше абсолютно нищо. Ако това беше югозападната част на Северна Америка 50000 години преди новата ера, щеше да има само стада дивеч и преследващи ги хищници. А и хищниците едва ли щяха да дебнат евентуалните пришълци, които във всички случаи биха представлявали една твърде жалка плячка.

Оказа се прав. Нямаше нищо. Местността беше пуста, с изключение на тъмните точки, които бе забелязал по-рано и които бе разпознал като стадо тревопасни.

Машината на времето лежеше в подножието на едно от възвишенията, които се забелязваха тук-там из равнината. Малко под средата на склона имаше малка горичка от дребни дръвчета, най-вероятно — хвойнови. С изключение на групата дървета и безразборно пръснатите тревни площи, възвишението беше голо. На места от повърхността се издигаха пясъчници.

Инид мълчаливо се приближи към него.

— Сами сме сред всичко това — каза той. — Машината е знаела какво прави. Освен пустинна област е подбрала и най-отдалеченото възможно място.

— Машината няма нищо общо — отвърна тя. — Това е само въпрос на случайност.

Слънцето клонеше към залез — Буун прие, че отива на запад. Сам не знаеше защо реши, че е така.

Самотна птица се рееше над тях, без да размахва криле, и се спускаше към някаква точка: лешояд, търсещ храна. Малки бабуни се виждаха тук и там. Иззад една от тях изпълзя някакво влечуго. Извивайки се сред пясъка, то се отдалечи от тях.

— Това и подобните му са тези, от които трябва да се пазим — обади се Буун.

— Змия? Какъв вид?

— Гърмяща. Гърмяща змия.

— Никога не съм чувала за такъв вид. Познанството ми със змиите беше твърде ограничено. Не мисля, че съм виждала повече от една-две през живота си.

— Някои от тях могат да бъдат твърде опасни. Не непременно смъртоносни, но твърде опасни.

— А гърмящата змия?

— Опасна е. Понякога смъртоносна. Но те предупреждава, тракайки с хлопките по опашката си. Не винаги, но най-често.

— Ти попита какво ще правим. Казах, че нямам представа. Ами ти?

— Още е рано — каза Буун. — Току-що пристигнахме. Ти спечели малко време. Нека да го използваме.

— Имаш предвид да останем тук?

— Не за дълго. Няма какво да ни задържа на това място. Съвсем нищо. Но пък можем известно време да постоим на спокойствие, да съберем мислите си и да поприказваме. Междувременно, нека разгледаме наоколо.

Той започна от възвишението, на което се намираха. Инид скочи, за да го последва.

— Какво търсиш?

— Всъщност нищо. Просто разположението на ландшафта, за да добия представа къде сме и какво може да е това място. Възможно е да има поточе, извиращо от хълмчето. Това там на склона е пясъчник. Водата се прецежда през пясъчниците. Понякога, когато срещне по-плътен слой, извира навън.

— Знаеш много странни неща.

— Обикновено умение. Познание за механизмите на природата.

— Ти си варварин, Буун.

Той лекичко се засмя.

— Да, разбира се, че съм. Ти какво очакваше?

— Хората във времето, в което сме родени, също бяха варвари. Но не като теб. Бяхме загубили допира с това, което ти наричаш природа. Там, в нашето време, е останала твърде малко природа. Имам предвид дива природа.

От едната страна на хълмчето имаше ръбеста варовикова издатина. Докато я заобикаляха, едно сиво животно изскочи иззад нея, отдалечи се с бяг на около петдесет фута и се обърна, за да ги погледне.

Буун се засмя.

— Вълк — каза той. — Голям прериен вълк. Чуди се какви ли сме.

Вълкът наистина изглеждаше объркан. Той предпазливо отстъпи назад в смешна, почти танцова стъпка, а после, сякаш удовлетворен от това, че те не изглеждаха опасни, седна спокойно, увивайки покрай задните крака опашката си. Като ги наблюдаваше внимателно, повдигна горната си устна в подобие на озъбена гримаса, а сетне отново скри острите си зъби.

— Ще се появят и други наоколо — каза Буун. — Обикновено вълците не се движат поединично.

— Опасни ли са?

— Предполагам, че могат да бъдат опасни, ако са гладни. Този изглежда сит.

— Вълци и гърмящи змии — каза Инид. — Не съм сигурна, че харесвам това място.

Докато заобикаляха варовиковия къс, Буун спря така внезапно, че Инид, която го следваше плътно отзад, се блъсна в него.

Варовикът бе вдлъбнат в нещо като полукръг и образуваше каменен джоб. От вътрешната му страна стоеше масивен звяр.

Огромен, черен, с рунтава глава, увенчана с два големи рога, висок около шест стъпки, той бе право срещу тях. Дългата му брада докосваше земята.

Буун сграбчи Инид за рамото и леко отстъпи назад. Зачервените очи на звяра ги наблюдаваха измежду дебелата козина.

— Лекичко — предупреди Буун. — Без резки движения. Може да ни нападне. Вълците са му извадили душата. Той е стар и отчаян.

Като достигна ръба на варовиковия къс, откъдето бяха попаднали в каменната ниша, Буун спря. Пусна рамото на Инид и вдигна пушката с двете си ръце.

— Бизон — каза той. — Бивол. Американците са ги наричали бизони.

— Той е толкова голям!

— Стар бизон. Тежи около тон или повече. Не е като бизоните от двайсети век. По-ранен екземпляр. Латифрон, може би. Не знам.

— Но ти спомена вълците. Те не могат да му се мерят.

— Той е стар и вероятно болен. Накрая те ще го съборят. Вълците могат да чакат. А той се е опрял в стената и готви последния си ход.

— Има няколко вълка наоколо. Друг наполовина е изкачил възвишението.

— Казах ти — рече Буун, — че те ловуват на глутници.

— Старият бивол — каза тя. — Можем ли с нещо да му помогнем?

— Най-добре би било да го застрелям, но сега не мога да го направя. Може би все още има шанс да избяга, макар и да е съмнително. Виждаш ли онази птица там горе?

— Видях я как кръжи.

— Чака. Знае какъв ще е краят. Когато вълците свършат, ще остане нещо и за нея. Ела, ще потърсим вода.

Малко по-късно те намериха вода — малко изворче, което едва течеше изпод един от ръбовете на пясъчника. Водата не отиваше никъде, а се събираше върху жадната земя, образуваше малко мокро петънце и попиваше в почвата. Буун изкопа дупка, в която да се насъбере. Отидоха обратно до Машината, за да намерят нещо, което би могло да им послужи за ведро. Всичко, което намериха, бе малка тенджера. Когато се върнаха при ямата, която Буун бе изкопал, там се бе събрала достатъчно вода, за да напълни тенджерата. Буун видя, че е бил прав за слънцето. Беше на запад. Движеше се забележимо към хоризонта.

— В тази хвойнова горичка ще се намерят дърва за горене — отбеляза той. — Ще имаме нужда от огън.

— Иска ми се да имахме брадва — обади се Инид. — Прегледах нещата, които Хорас е нахвърлил в Машината. Храна, одеала, тази тенджера, друга за готвене, една запалка, но брадва няма.

— Ще се оправим някак — каза Буун.

Направиха два прехода до хвойните, като събраха повече дърва, отколкото бяха необходими за нощта. Междувременно слънцето се бе спуснало. Буун запали огън, докато Инид тършуваше в раницата, за да намери храна.

— Мисля, че най-доброто предложение е шунката — каза тя. — Има също и парче хляб. Как ти се струва?

— Изглежда отлично — отвърна Буун.

Седнали край огъня, те дъвчеха сандвичи, докато нощта се спускаше. Вълк виеше някъде наоколо, а от по-далеч се чуваха звуци, които Буун не можеше да определи. Мракът се сгъстяваше, появяваха се звезди и Буун се опита да установи дали в съзвездията има някакви промени. За момент помисли, че има, но тъй като не беше много наясно със съзвездията и в собственото си време, не успя да реши дали нещо е променено. На известно разстояние от огъня един до друг се появиха отблясъци.

— Това вълците ли са? — попита Инид.

— Най-вероятно. Възможно е те никога преди да не са виждали огън. И никога да не са виждали или помирисвали човек. Любопитни са, а може би и изплашени. Най-малкото имат някакви опасения. Ще се промъкват и ще ни наблюдават. Това е всичко, което ще правят.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — отговори той. — Бизонът е обграден. Когато огладнеят достатъчно, ще го нападнат. Сигурно един-два от тях ще умрат, но останалите ще се сдобият с храна. Чакат го да отслабне още малко и после ще си опитат силите.

— Ужасно — каза тя. — Да се ядат един друг.

— Като нас. Тази шунка…

— Знам, знам. Но с шунката е малко по-различно. Свинята е била отглеждана, за да бъде заклана накрая.

— Но ако се замислиш, нещо умира, за да може някой друг да живее.

— Ако се замислиш — каза тя, — никой от нас не е много цивилизован. Има нещо друго, което ме изненада. Когато се освободи от розовия храст и се втурна към Машината с дишащото във врата ти чудовище, очаквах да изчезнеш.

— Да изчезна? Защо пък да изчезна?

— Сам ни разказа, не си ли спомняш? Как можеш да преминаваш отвъд…

— А, това ли! Предполагам, че чудовището не бе реална опасност. Ти ме чакаше и вратата бе отворена. Преминаването отвъд явно е последната възможност.

— И нещо друго. В Ню Йорк ти си преминал отвъд, взимайки със себе си Коркорън, и си се озовал в Машината на Мартин. Къде си се озовавал другите пъти?

— Странно — отвърна той. — Всъщност не си спомням. Сигурно съм бил някъде за съвсем кратко. Миг или малко повече и отново обратно. В собствения си свят.

— Трябва да е било повече от един-два мига. Би трябвало да си отвъд, докато опасността премине.

— Да, права си, но никога не съм се опитвал да си го изясня. Предполагам, че просто не ми се е искало да си го представям. Беше толкова шокиращо, дяволски невероятно. Спомням си, веднъж си казах, че вероятно има някакъв фактор на времево несъответствие, но не го доизследвах. Беше доста обезпокоително.

— Но къде си бил? Сигурно имаш някакво впечатление?

— Всеки път беше ужасно неясно, сякаш стоях в плътна мъгла. Имаше предмети, но всъщност никога не ги видях. Просто усещах, че там има нещо и това ме плашеше. Защо държиш да знаеш?

— Времето, това е всичко, което държа да зная. Помислих си, че може би си се премествал във времето.

— Не мога да съм сигурен, че съм го правил. Мислех си, че е възможно. Това ми даваше лесно обяснение за процес, който иначе изглежда невъзможен. Всеки търси отговори, обикновено лесни, простички отговори. Дори когато простичките отговори са неразбираеми.

— Ние имаме Машина на времето — каза тя — и никой от нас, сигурна съм в това, не я разбира докрай. Откраднахме я от Неограничените. Да се открадне Машината на времето бе единственият начин да отвърнем на удара, да избягаме. Човешката раса можеше да пътува из космоса далеч преди да се появят Неограничените. Мисля, че именно тези далечни космически пътувания бяха причината Неограничените толкова да се заинтересуват от нас. Понякога се чудя дали някои от най-примитивните принципи на времето не са направили нашите много по-бързи от скоростта на светлината пътувания възможни. Времето е свързано по някакъв начин с пространството, ала никога не разбрах точно как.

— Откраднали сте тази Машина на времето, която имате сега, от Неограничените? И въпреки това се наричате варвари. По дяволите, всеки, който може да открадне времевите фактори и да ги накара да сработят…

— Имаше и други там, в бъдещето, които, сигурна съм, можеха да използват Машината на времето по-добре. Но тях това не ги интересуваше. Механизмите, дори най-сложните механизми на Машината на времето, вече не им бяха интересни. Те бяха с по-висши интереси.

— Това са били хора без мотивация — каза Буун. — Отказали са се от човечността си.

— Какво е човечността? — попита тя.

— Не можеш да разсъждаваш така. Ти си тук, не там, на милион години оттук.

— Знам. И въпреки това как може някой да бъде напълно сигурен? Хорас винаги е сигурен, че е прав, разбира се, но Хорас е фанатик. Ема пък е сигурна, че Хорас е прав. Това е нейната сляпа, глупава вяра. Не съм сигурна за Дейвид. Той витае в облаците. Не мисля, че изобщо го е грижа.

— Аз пък мисля, че го е грижа — каза Буун. — Когато ножът опре до кокала, ще се заинтересува.

— Има още толкова много неща, които човешката раса можеше да направи — каза тя. — Толкова много неща, които още могат да бъдат направени. И внезапно, ако в историята има нещо вярно, човечеството губи интерес да сътворява неща. Възможно ли е да се е намесила външна сила, която да го е тласкала към преосмисляне? Мислила съм за това и мисля все още. Въртя се в кръг. Проклятието ми е, че имам мозък, който разглежда всички страни на въпроса и всички решения, за които мога да се сетя.

— По-добре сега се успокой — каза Буун. — Няма да решиш това тази вечер. Трябва да поспиш малко, там — в Машината. Аз ще остана тук отвън и ще поддържам огъня.

— Вълците ще се промъкнат към теб.

— Спя леко. Ще ставам на определени интервали и ще подклаждам огъня. Докато има огън, вълците ще се държат на разстояние.

— По-добре да остана тук с теб. Ще се чувствам по-сигурна.

— Ти решаваш. Но в Машината ще си в безопасност.

— Ще се задуша вътре. Ще отида да взема няколко одеяла. Искаш одеяло, нали?

Той кимна.

— През нощта тук ще застудее.

Луната се издигаше — огромна, надута, жълта луна, изплуваща над голите прашни хълмове. Сякаш нямаше никой. Нищо не се движеше, не се чуваше никакъв звук. Дори вълците наблюдатели бяха изчезнали, блестящите им очи не се взираха отвъд огъня. Тогава изведнъж той видя леко движение на сянка под лунната светлина. Те още бяха тук, като многото носещи се сенки. Стори му се, че част от празнотата и самотата се отдръпва.

Инид се върна и му подаде одеяло.

— Едно ще ти стигне ли? — попита тя.

— Да. Ще го наметна върху раменете си.

— Искаш да кажеш, че ще спиш седнал?

— Няма да ми е за пръв път. Така човек запазва вниманието си. Можеш да задремеш, но ако задремеш, се събуждаш.

— Не съм чувала друга подобна глупост — каза тя. — Ти си истински варварин.

Той й се усмихна.

Половин час по-късно, когато се изправи, за да сложи още дърва в огъня, видя, че тя е заспала, увита в одеялото си.

Огънят се засили, той отново седна, уви одеялото си по-стегнато около раменете си и постави пушката в скута си.

Когато по-късно се събуди, луната вече бе високо в небето. Огънят бе позатихнал, но имаше още много за горене. Той отпусна главата си и беше почти заспал, когато, разбуден за момент, видя, че някой седи срещу него от другата страна на огъня. Седящият беше увит в някакво неясно покривало и на главата си имаше нещо като конусовидна шапка, която бе покрила лицето му. Буун седеше тихо, без да помръдва, все още замаян от съня. През полуспуснатите си клепачи той наблюдаваше онзи от другата страна на огъня, чудейки се дали наистина там имаше някой, или това бе само халюцинация от съня. Другият не помръдваше. Вълк толкова променен от съня, че да прилича на седящ човек — вълк, приятелски седящ от другата страна на огъня? Не беше вълк, в това Буун бе сигурен. Насилващ се да излезе от летаргията, той се опита да се изправи. Още при първото му движение нещото от другата страна на огъня изчезна. Там нямаше нищо, каза си той, просто част от съня.

Поразбута въглените с парче дърво, събра ги към полуизгорените дръвца и добави още в огъня. После се уви в одеялото и отново заспа.

Събуди се постепенно, както обикновено се събуждат хората, но и с едно нарастващо предупредително чувство отвътре. Противопоставяйки се на това чувство, той леко отвори очи и видя точно срещу себе си вълк, чиято муцуна едва не опираше носа му. Като отвори очите си малко по-широко, се взря отсреща в жълти, мътни очи без блясък.

Удивеният разсъдък му крещеше да действа, но той остана неподвижен. Ако направеше някое внезапно движение, тези здрави челюсти щяха да захапят лицето му.

Вълкът повдигна горната си устна, после я спусна. Усети, че го напушва нервен смях от тази гротескна ситуация в центъра на древната пустош — вълк и човек, седящи лице в лице. Той тихо каза едва помръдвайки устни:

— Здрасти, приятел.

Звукът накара вълка леко да се дръпне и да увеличи дистанцията между двамата на около стъпка и малко.

Буун видя, че огънят почти беше изгаснал. Будилникът в главата му беше изневерил и той се бе успал.

Вълкът помръдна с бърни, сякаш пак щеше да се озъби, но не го направи. Опънатите му назад уши се изправиха като на хрътка. Буун усети желание да протегне ръка и да погали главата, която изглеждаше приятелски настроена. Потисна импулса. Вълкът се отдръпна още малко, плъзгащ се на задницата си.

На известно разстояние от другата страна на огъня стояха още няколко вълци с наострени уши и чакаха да видят какво ще се случи.

Вълкът бавно се изправи на крака и отстъпи. Буун остана седнал, пръстите му обгърнаха по-здраво пушката, въпреки че усещаше, че от това няма нужда. Инцидентът бе приключил. Двамата с вълка се бяха държали хладнокръвно и опасността бе отминала, ако въобще бе имало опасност. По-вероятно беше вълкът да не бе искал да му причини нещо лошо. Огънят бе изгаснал и вълкът се беше приближил, заинтригуван от този нов вид животно, появило се из ловните му полета, и воден от кучешкото любопитство да провери що за нещо е това.

Вълкът се оттегляше спокойно и бавно, леко обърнат на една страна. Сетне с мило безгрижие обърна гръб на Буун и се отправи към останалите вълци.

Буун отхвърли одеялото и се изправи. Огънят все пак не бе съвсем изтлял. Той махна пепелта от повърхността, откри малки въгленчета и сложи тънки тресчици върху тях. Запламтя и той добави още дърва. Когато се отдръпна от пламъците, вълците бяха изчезнали.

Изследвайки раницата, той откри пакет овесена каша. В малката тенджера все още имаше вода, която наля в голямата. Изсипа и овесената каша, поля я с малко вода, намери лъжица и разбърка сместа. Когато Инид се събуди и се изправи, увита с одеялото си, той беше клекнал до огъня и приготвяше закуската. Небето на изток просветляваше, а въздухът бе студен.

Инид се приближи до огъня и приклекна до него, протегнала ръце, за да ги стопли.

— Какво си приготвил?

— Овесена каша. Надявам се, че обичаш.

— Обикновено я обичам. Но предполагам, че тук няма захар или мляко. Хорас не би помислил за това.

— Останала е малко шунка. А сигурно и други неща. След като намерих овесената каша, не търсих повече.

— Мога да я изгълтам — каза тя. — Поне ще е гореща.

Когато стана готова, двамата я изядоха. Беше се оказала права — нямаше нито захар, нито мляко.

Свършил със закуската, Буун каза:

— Ще отида до изворчето и ще измия съдовете, а после ще донеса още вода.

— Докато се занимаваш с това, аз ще прибера всичко обратно в Машината. Не можем да оставим нещата наоколо.

— Искаш ли да ти оставя пушката?

Тя направи гримаса.

— Нямам представа как да я използвам. Освен това се съмнявам, че нещо ме заплашва.

Той се поколеба, а после каза:

— И аз мисля така. В случай, че стане нещо, влез в Машината и затвори вратата.

При изворчето той срещна два вълка, които лочеха вода. Те внимателно се отдръпнаха и го оставиха да измие съдовете и да напълни тенджерката с вода. След като си тръгна, той хвърли поглед назад. Двойката се бе приближила отново до поточето и вълците съсредоточено лочеха.

Когато се върна в лагера, Инид се беше свила до огъня. Тя махна приветствено с ръка, като го видя. Застанал до нея край огъня, той попита:

— Имаш ли някаква идея какво да правим?

Тя поклати глава.

— Дори не съм мислила за това. Ако имах представа къде са останалите, можехме да отидем там. Но те вероятно са постъпили като нас — избягали са колкото се може по-бързо, само и само да се махнат.

— Имаме ужасно много време да се мотаем наоколо, ако не знаем къде да отидем — каза той.

— Няма смисъл да заминаваме, без да сме наясно къде отиваме.

— По-късно Хенри може да ни открие. Предполагам, че е с някоя от другите две Машини.

— По-късно може да означава много време — каза Буун. — Нямам желание да прекарам остатъка от дните си в един ненаселен континент. Сигурен съм, че и ти мислиш същото. Бихме могли да отидем някъде, където ще ни е по-добре.

— Да, бихме могли — отвърна тя. — Но не просто така. Ако сме оставили следа, която може да се проследи, не бива да я прекъсваме. По-добре да останем тук и да изчакаме Хенри да ни открие.

Той клекна срещу нея от другата страна на огъня.

— Може би има и по-лоши места — каза той.

— Тук сме в безопасност. Но подозирам, че след време ще стане малко скучно. Само равнини и хълмове, хищни птици в небето, вълци и бизон.

— Ще свършим храната — каза тя.

— Пълно е с храна. Бизонът и други животни — той потупа пушката. — Ще живеем дотогава, докато това действа. След последния патрон, можем да си направим копия, а вероятно и лъкове и стрели.

— Няма да се стигне дотам — каза тя. — Преди това да стане, ние ще сме си заминали.

Той пресегна към купчината дърва и сложи няколко трески в огъня.

— Трябва да вземем повече дърва. Запасите ни са на изчерпване.

— Нека направим по-голяма купчина — каза тя. — Не би ми се искало да ходим до онази горичка всеки ден за дърва.

Глухият тътен, който се разнесе някъде наблизо, ги изправи на крака. Тътенът заглъхна, а сетне се чу отново, този път променен в рев.

— Това е биволът — каза Буун. — В беда е.

— Вълците настъпват.

— Ще отида да видя — каза Буун.

Той тръгна и тя припна след него.

— Не — каза той. — Ти оставаш тук. Не знам какво ще открия.

Обикаляйки наоколо, той стигна до пясъчната издатина, заобиколи я и влезе в каменната ниша, където бяха открили бизона. Бизонът стоеше с гръб към острата издатина на скалата, притиснал здраво задница в камъка. Срещу него имаше дузина вълци, които го нападаха с кратки атаки, а после се обръщаха, отбягвайки острите му рога. Бизонът ревеше гневно, но гневът му бе примесен с отчаяние. Главата му беше наведена надолу, мученето му бе накъсано и тежко. Въртеше главата си настрани, за да може да отбива атаките на глутницата. Като клатеше главата си, брадата му удряше земята. Хълбоците му трепереха и бе очевидно, че няма да може дълго да се бори с враговете си.

Буун повдигна пушката, но спря за момент, преди да я опре в рамото си. Биволът извъртя глава, за да го погледне. Очите му се взираха през мръсната козина. Буун свали пушката.

— Не сега, старче — каза той. — Не още. Когато се приближат, ти ще събориш един-двама от тях и мисля, че ти дължа това.

Погледът на бивола бе помътнял. Мученето му премина в клокочене. Вълците, притеснени от намесата на Буун се отдръпнаха.

Буун лекичко отстъпи, а бизонът и вълците го наблюдаваха внимателно. Аз съм натрапникът, помисли си той. Аз съм непознат и неочакван фактор в тази среда. И нямам никаква работа тук, никакво право да се намесвам. Открай време старите бизони са били храна за вълците, когато силите ги напуснат и остареят. Тук вълците бяха унищожители, а бизоните — жертви. Това беше алгоритъмът на живота, нормалният път на нещата, за който нямаше нужда от арбитър.

— Буун!

При този вик Буун се обърна и се втурна от другата страна на издатината. Инид стоеше до огъня и сочеше хълма. Право към лагера по хълма бързо се спускаше невероятното чудовище, което ги беше прогонило от Хопкинс Ейкър. Паяжината проблясваше на утринното слънце. От върха й се взираше огромното блестящо око, а някакъв тъмен механизъм се очертаваше над нея.

Нямаше никакъв шанс да достигне до огъня и той знаеше това. Никакъв шанс да направи каквото и да е, за да възпре чудовището.

— Бягай! — извика той. — В Машината! Давай!

— Но, Буун…

— Спаси Машината! — изрева й той. — Спаси Машината!

Тя се втурна към Машината и скочи в нея. Чудовището беше близко — на не повече от стотина метра от нея.

Разтреперан, Буун вдигна пушката. Окото, помисли си той, голямото, кръгло, блестящо око. Вероятно това не беше начинът, но бе най-доброто, за което се сещаше.

Пръстът му притисна спусъка, но тъкмо когато започна да го дърпа, Машината изчезна — мястото, където се намираше, бе празно.

Буун отпусна пръста си и свали пушката. Чудовището обиколи мястото, където бе стояла Машината, а после бързо се обърна, така че да застане срещу Буун. Огромното око, сега издигнато нагоре, го наблюдаваше, а паяжината продължаваше да блести на слънчевата светлина. Механизмът се прибра отново в светлеещата паяжина.

— Добре — каза Буун. — Сега ще те оправя.

Имаше шест патрона, а можеше да изстреля поне четири от тях, преди онова да го докопа. Първо окото, после паяжината…

Чудовището обаче не се приближи към него. То въобще не помръдна. Той разбираше, че то осъзнава присъствието му, чувстваше, че го вижда.

Той го чакаше, а то не помръдна. То знаеше, че той е тук и знаеше какво представлява той. Но знаеше ли, запита се той, че не е един от онези, които то преследваше? Ако чудовището бе такова, каквото изглеждаше — робот-преследвач, бе много възможно да е програмирано специално за целите си. Сега, лице в лице с него, това не изглеждаше вероятно. Логичното предположение беше, че то ще включи към целите си всяко човешко същество, което може да асоциира с хората от бъдещето.

Буун бавно пристъпи напред, после изчака. Чудовището не помръдна. Дали си играеше на котка и мишка, помисли си той, и дали го изчаква да се приближи достатъчно, за да го сграбчи, преди той да може да реагира защитно?

Не бе нужно да се връща към лагерния огън, помисли той. Там нямаше нищо, освен тенджерката и съда за готвене. Докато бе при изворчето, Инид бе пакетирала останалите припаси в Машината — храната, одеялата, раницата, всичко, което имаха. Оставаха му пушката и патроните в нея.

Когато осъзна това, почувства се страшно гол. Беше сам. Инид може да направи всичко възможно да се върне, за да го прибере. Но дали щеше да успее? Той не знаеше нищо за възможностите на Машината или за начина за управлението й, или за опитността на Инид в подобна ситуация.

Чудовището се помести, но не към него. Движеше се бавно и опипващо към равнината, сякаш не бе сигурно какво трябва да направи. Буун си помисли, че то може би се тревожеше. Беше се провалило, поне това бе ясно. Беше сбъркало в Хопкинс Ейкър, тук също сбърка.

Чудовището се премести от другата страна на огъня по посока към равнината — един блестящ със слънчевото сияние обект над сивотата на земната повърхност и прашните хълмове.

Наблюдавайки го внимателно, Буун отиде до огъня и сложи още дърва в него. Не след дълго щеше да се наложи да изкачи хълмчето и да донесе дърва от хвойновата горичка. Можеше да намери по-подходящо място за нощуване, някъде наоколо, но не искаше да се отдалечава. Когато Инид се върнеше — ако се върнеше — щеше да дойде тук. Когато Машината отново се появеше, той трябваше да е тук, очаквайки.

Коленичи до огъня, постави пушката на земята и претърси джобовете си. Извади носна кърпа и я разстла, като поставяше върху нея нещата, с които разполагаше. Запалка, лула, полупълен пакет тютюн, джобно ножче, което носеше от години по сантиментални причини, малък бележник, химикалка, остатък от молив, няколко кламера, шепа монети, чекова книжка с няколко листа, кредитни карти, шофьорска книжка — това беше всичко. Когато с Коркорън отидоха в „Еверест“ той тръгна без нещата, които обикновено носеше. Другите вещи бе оставил в чекмеджето на нощното шкафче в стаята си. Все пак имаше два важни предмета: запалка, която можеше да използва пестеливо, и нож — малък, несигурен нож, но все пак нещо остро.

Той напъха вещите обратно по джобовете си, стана и изтупа панталоните си.

Видя, че чудовището е променило посоката си. Беше се извъртяло и сега се движеше право срещу него. Буун вдигна пушката, като се надяваше, че няма да има повод да я използва. Имаше едва шест патрона и нито един от тях не биваше да бъде пропилян. Но къде трябва да се уцели един робот, за да бъде поразен?

От другата страна на пясъчния ръб, покриващ каменната ниша, в която беше бизонът, се чу накъсано мучене. Вълците явно нападаха бизона за пореден път.

Това не може да е истина, помисли си Буун, нищо не е реално. Дори след като знаеше, че това наистина се случва, той усещаше някаква мисловна бариера да му повярва. Всеки момент това ще изчезне и той ще се озове в света, който познава, между приятели, без да си мисли за никакъв робот-убиец, борещ се за живота си бизон или вълк, стоящ лице в лице с него край гаснещ огън.

Чудовището вече бе значително по-близо и се приближаваше. Беше доста по-голямо, отколкото той си бе мислел и все още не бе съвсем за вярване. Чудовището сякаш не бързаше. Ревът откъм пясъчния ръб стана гръмотевичен, изпълнен с ярост и надигащо се отчаяние.

Буун пристъпи и застана стабилно. Повдигна пушката, но не я опря на рамото си. Помисли си, че вече е готов за каквото и да е. Първо голямото око, а после, ако е необходимо, центъра на паяжината.

Бизонът се появи в луд галоп иззад пясъчника. Вече не ревеше. Главата му бе вдигната високо, слънцето се отразяваше от рогата му. След него на големи подскоци идваха вълците, без да се опитват съвсем да го доближават. Знаеха, че сега им е сигурен: на откритото можеха да го обградят от всички страни и да го съборят.

Внезапно бизонът смени посоката си и главата му се приведе. Чудовището опита да се изплъзне, но движението му беше закъсняло. С цялата си мощ бизонът го подхвана изотдолу и го вдигна. Яростното движение на главата му проби чудовището с единия рог. То се завъртя във въздуха и главата на бизона се наклони на другата страна. Единият рог се освободи, а другият улучи чудовището, преди да се изплъзне. Блестящото око се спука и пръсна на малки части, а паяжината се разкъса. Чудовището падна на земята и бизонът мина през него, като копитата продължаваха да го тъпчат и разкъсват.

Бизонът се спъна и подкоси крака. С голямо напрежение отново се изправи и се извъртя, ревейки със сляп страх. Зад него лежеше купчината разкъсани останки на чудовището. Той спря, люлеещ главата си наляво-надясно в опит да се съсредоточи върху своите мъчители. Вълците, отстъпили когато бизонът бе подхвърлил чудовището, сега стояха и чакаха с изплезени езици. Вече тържествуваха. Бизонът трепереше целият — слаб и готов да грохне. Единият му заден крак се подгъна и той едва не падна, ала успя да се оправи и задържи на крака.

Буун вдигна пушката, прицели се в сърцето му и натисна спусъка. Бизонът падна толкова тежко, че отскочи от земята. Напъха нов патрон в затвора и каза на бизона:

— Дължах ти този изстрел. Сега те няма да те изядат жив.

Вълците се суетяха, стреснати от звука на изстрела. След малко пак щяха да се доближат; тази вечер от другата страна на огъня щеше да има пиршество.

Буун бавно се приближи към чудовището, като разбута с крак счупените елементи, които лежаха на пътя му. Беше пълна каша. Като го гледаше, Буун дори не можеше да си спомни предишната му форма. Ударът на бизоновата глава и разкъсващите движения на роговете му бяха разпердушинили робота. Блестящото око бе изчезнало, а раздраната паяжина едвам се разпознаваше. Наоколо лежаха разпръснати парчета метал, които допреди малко бяха работещи елементи.

Чудовището проговори в мислите му.

Милост, каза то.

— Върви по дяволите! — каза Буун, преди изненадата да пресуши устата му.

Не ме изоставяй тук, помоли чудовището. Не в тази пустиня. Аз просто си вършех работата. Аз съм обикновен робот. Нямам зли помисли.

Буун се обърна и тръгна към огъня. Внезапно почувства, че е изтощен. Напрежението го бе ударило и сега той бе направо отпуснат. Чудовището беше мъртво и въпреки това му говореше. Той за момент нерешително остана край огъня, а сетне изкачи хълмчето по посока на хвойновата горичка. Направи три прехода и донесе достатъчно количество дърва. Начупи ги на нормални дължини и ги подреди в купчинка. Чак тогава клекна до огъня и внимателно обмисли трудното си положение.

Беше изоставен сам в първобитната Северна Америка, без да има друг човек наоколо освен в Азия, отделена с парче земя, което по-късно щеше да се превърне в Беринговия проток. Ако му бе писано да остане в това време, бе възможно да измине хиляди мили, докато открие други хора — но защо, запита се. Имаше две възможности: да бъде убит или да го вземат в плен.

Имаше и по-добър вариант — да изчака, докато някой от Хопкинс Ейкър го намери. Сигурен бе, че ако е възможно, Инид щеше да се върне. Джей би обърнал земята и небето, за да го спаси, но Джей имаше нужда и от помощта на останалите.

Обстоятелствата не бяха много обнадеждаващи, призна той. Като се замислеше, май не бе много важен за хората от бъдещето. Все пак той не беше нищо повече от натрапник, дори недобре посрещнат натрапник, който глупаво се беше намесил в работите им.

Чудовището отново му проговори с плах и далечен глас.

Буун! Буун, моля ти се, смили се над мен!

— Изчезвай! — каза Буун, мърморейки по-скоро на себе си, отколкото на чудовището, защото не вярваше в неговия глас. Може би това изобщо не беше глас, а думите не бяха нищо повече от продукт на собственото му объркано съзнание.

Вълците се бяха върнали при бизона — сега бяха седем, макар преди да не бе виждал повече от шест — и разкъсваха трупа му.

— Приятно ядене — каза той.

Сигурно и кожата, и месото на древното животно бяха твърди. Вероятно трябваха доста усилия, за да разкъсаш кожата и да достигнеш до месото, което от своя страна надали бе най-добрата възможна храна. Но пък за вълк това щеше да е храна, която да запълни празен стомах.

Преди залез Буун щеше да има нужда от това месо. Нямаше нищо друго за ядене.

Беше опасно да се приближи до трупа и да си откъсне малко месо, като разкара вълците. Единственият остър предмет в него бе джобното ножче, което при силен натиск сигурно щеше да се счупи. Трябваше да изчака, докато вълците се нахранят и станат по-малко алчни. По това време те щяха дотолкова да са разкъсали кожата, че да открият достъп до парчетата месо, от които той можеше да си отреже за собствена консумация. Реши, че ще е в ролята на чакал след вълците.

Надигна се от мястото си край огъня и започна да ходи, като образува пътечка от пясъчника до лагера. Крачейки, той се опита да създаде план за оцеляването си. Способността му да преминава отвъд действаше единствено при екстраординерни ситуации. Освен това след преминаването той щеше да се върне обратно във времето, в което бе сега. Беше само щастлива случайност, че неговата способност ги бе отвела с Джей в Машината на Мартин. Не можеше да разчита същото да се случи и сега.

Имаше шест куршума и с всеки от тях можеше да свали повече от необходимото му месо. Но щом убиеше нещо, той трябваше да го пази от чакалите и скоро то щеше да е непригодно за ядене. Разбира се, можеше да го опуши, но не беше много наясно с процедурата по опушването; можеше да го осоли, но нямаше сол. Не познаваше начините да се прехранва в тази пустош. Вероятно можеше да намери плодове или корени за ядене, но как щеше да знае кои от тях стават за храна и кои може да го отровят? И така, проблемът бе ясен — как ще може да намира всеки ден необходимия за правилното му функциониране протеин.

Това означаваше набавяне на оръжия. Тоест, той трябваше да си ги набави, преди да изстреля и последния патрон. Първата стъпка бе намирането на камък, който да е подходящ за обработка. Пясъчните ръбове нямаше да му свършат работа. Но имаше и други места, където да намери необходимото.

Най-сетне спря да крачи и се настани край огъня. Вълците пируваха и се ровеха във вътрешностите на бизона през разкъсаната му кожа. От време на време вдигаха окървавените си муцуни и го поглеждаха, а после пак се заемаха с ръфането. След няколко часа може би щеше да е възможно да се промъкне и да прибере своята порция от трупа. Слънцето клонеше към пладне. Лешоядите се събираха. Дузина от тях, ако не и повече, се въртяха високо в небето, като с всеки кръг се спускаха все по-ниско.

Чудовището проговори отново.

Буун, бъди разумен. Изслушай ме.

— Слушам — каза Буун.

Лишен съм от всичките си сензори. Не мога да виждам и да чувам. Всичко, което мога да разбера, е това, което ми казваш, а досега ти не беше много любезен към мен. Аз съм нищо. Аз съм нищо, оставено в нищото. И въпреки това осъзнавам съществуването си. Мога да престоя така безброй години, знаещ, че съм нищо и съм неспособен да го променя. Ти си единствената ми надежда. Ако не се смилиш към мен, аз ще съществувам в тази форма завинаги, покрит от пясъци и прах, без някой друг да знае, че съм тук. Ще бъда погребан жив.

— Красноречив си — каза Буун.

Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— Не мога да се сетя нищо друго.

Изкопай ме, помоли чудовището. Измъкни ме от останките, в които съм заровен и ме вземи с теб. Вземи ме където и да отиваш. Каквото и да е, само да не съм сам.

— Искаш да те спася?

Да, моля те, спаси ме.

— Това може да е само временно разрешение на проблема ти — каза Буун на чудовището. — Заради собствените ти действия, аз може би съм обречен да остана в тази пустиня, както я наричаш. Аз може и да умра тук и съдбата ти ще бъде такава, каквато е и сега.

Дори и така да е, поне за малко ще сме заедно. Няма да сме сами.

— Мисля — каза Буун, — че предпочитам да остана сам.

Но винаги има надежда. Може да се случи нещо, което да спаси и двама ни.

Буун не отговори.

Не ми отговаряш, каза чудовището.

— Няма какво повече да се каже. Няма да взема нищо от теб. Разбираш ли? Няма да прибера нищо от теб.

Да прояви милост към обикновен враг — да, това щеше да е благородно, по човешки. Но това не бе обикновен враг. Опитвайки се да си изясни какъв вид враг бе това, той усети, че няма име за него.

Това можеше да е капан, каза си и щом помисли за това, се почувства по-добре. Там някъде в купчината разпердушинени отломки, останали от чудовището, лежеше малък компонент, който вероятно бе мозъкът на чудовището или пък фантастичен компютър, който бе неговата същина. Ако се опиташе да разбута останките, за да достигне до същината, можеше и да стане жертва на чудовището, победен от някой все още опериращ негов елемент.

Не, много ти благодаря, каза сам на себе си. Прав съм, няма да взема нищо от него.

Вълците бяха привършили с хищническия си обяд. Няколко от тях седяха наоколо видимо удовлетворени, докато други все още ровеха в плътта, но вече без да бързат. Лешоядите се бяха спуснали доста по-ниско. Слънцето се бе преместило забележимо на запад.

Буун взе пушката и се приближи към трупа. Вълците наблюдаваха приближаването му с интерес. Когато той се приближи, те отстъпиха, после спряха и леко му изръмжаха. Той внимателно размаха пушката към тях и те отстъпиха още малко. Някои от тях седнаха, за да гледат.

Като достигна бизона, той наведе пушката и отвори джобното си ножче. Изглеждаше недостатъчно остро. Вътрешностите на бизона бяха изтърбушени, а кожата над бутовете бе раздрана. Месото от бутовете ще е твърдо, помисли си Буун. Но едва ли крехкото ножче щеше да успее да пробие по-навътре, за да достигне до по-добри парчета. Трябваше да вземе това, което може.

Той хвана кожата с две ръце и я издърпа с всички сили. Кожата се повдигна бавно. Той стъпи здраво и отново дръпна. Този път обели по-голяма част. Ножът, за негово учудване, вършеше по-добра работа, отколкото можеше да се предположи. Отряза голямо парче месо, остави го от едната си страна, после отряза друго — доста повече, отколкото можеше да изяде наведнъж, но пък това може би беше единственият му шанс. Други вълци щяха да се приближат, привлечени от миризмата на кръв, а и лешоядите щяха да се спуснат. Призори щеше да е останало твърде малко.

Огромен вълк, по-голям от останалите, се приближи към трупа, оголвайки зъби. Другите се изправиха на крака да го последват. Големият вълк спря, останалите също. Буун остави пушката, а после си отряза нов къс месо.

Без да сваля очите си от вълците, Буун събра месото и започна да отстъпва. Движеше се бавно. Каза си, че ако се движи бързо, вълците ще му се нахвърлят.

Вълците го гледаха, без да мърдат, заинтересувани от следващата му стъпка. Той продължи да отстъпва. Когато бе преминал половината път към огъня, те се втурнаха напред, заобиколиха мъртвия бизон, блъскайки се и зъбейки се един на друг. На него не му обърнаха повече внимание.

При огъня той намери чисто местенце и хвърли месото там. Десет пъти повече, отколкото можеше да изяде наведнъж. Стоеше и го гледаше, чудейки се какво да прави.

Не можеше да го запази. След ден-два щеше да е развалено. Трябваше да го сготви цялото, помисли си той. Да го сготви, да изяде необходимото и да завие останалото във фланелката си. Да изкопае яма в земята и сетне да седне върху дупката, където го е заровил. Ако не е защитено, вълците щяха да го изкопаят, щом свършеха с бизона. Но ако седеше върху него, то щеше да е на сигурно. Или поне се надяваше, че е така.

Хвана се на работа. Избра здрави клонки от купчината, която бе донесъл от горичката, начупи ги и заостри върховете им. Наряза месото на по-малки късове, проби ги с остриетата на клонките и на всяка наниза по няколко. Огънят бе изтлял. Той разрови пепелта, събра недоизгорелите клони встрани и ги използва, за да разпали нов. Заби под ъгъл в земята пръчките с късчетата месо, като внимаваше да останат над въглените.

Седна и започна да наблюдава готвенето, като от време на време нагласяше шишчетата. Устата му се навлажни при мириса на печеното месо. Но въпреки това то нямаше да е вкусно. Той нямаше сол, за да го подправи.

Вълците все още се занимаваха с трупа на бизона. Няколко лешояда бяха накацали долу, ала бяха прогонени от вълците. Сега бяха застанали на почетна дистанция, чакащи реда си. Слънцето беше над хоризонта. Задаваше се нощта.

Там, в равнината, лежеше трупът на бизон, познат във времето на Буун само като изкопаемо. Наоколо сигурно имаше и други изкопаеми мастодонти, мамути, първобитни коне и, вероятно, камили. Дори и вълците, наобиколили трупа на бизона, може би бяха изкопаеми.

Наведен над въглените, Буун се вгледа в месото, което готвеше. Гладът в него се обади. Освен безвкусната овесена каша сутринта, той не бе ял нищо. Бяха настъпили тежки времена.

Спомни си, че когато скочи в Машината заедно с Инид, една мисъл бе прерязала ума му — че ще отидат в бъдещето, а не при тези древни зверове и живи изкопаеми. После напрежението на тези последни секунди в Хопкинс Ейкър бе изтрило мисълта.

Може би в бъдещето щеше да има нещо, което да го заинтересува, но тук нямаше такова. Спомни си за това бъдеще, за което бе чувал в Хопкинс Ейкър — свят външно почти безлюден, макар и човечеството все още да го имало — безплътно, чист интелект, създаден от този инстинкт за самосъхранение, който бе превърнал господарите на планетата в нещо като купчина прах.

Промяна, помисли си той. Земята бе претърпяла промяна за близо пет милиарда години история. Това, което в началото бе изглеждало дребно, постепенно се бе оказало от голямо значение за един процес, който никакъв интелект не би могъл да спре, преди да е твърде късно за противодействие.

Дори с интелект, огромните влечуги не са можели да предположат какво ще им се случи преди шестдесет и пет милиона години. Другите форми на живот също са претърпели унищожение, което не е могло да бъде предвидено. Той бе чел, че първото голямо унищожение се бе случило преди два милиарда години, когато първите зелени растения бяха преработили въглеродния двуокис на кислород, вследствие на което земната атмосфера се бе променила и бе убила по-примитивните форми, за които кислородът е бил отрова.

Имало е много смърт; индивидите, които са умирали в миналото, са били доста по-многобройни от тези, които са оцелели. И накрая, там в бъдещето, изглежда, че човешката раса също умираше. Може би все още съществуваше, но във форма, която я изключваше като фактор за бъдещата еволюция на Земята.

Инид му беше казала, че дърветата ще заместят хората, че ще застанат на мястото на човека, когато той веднъж завинаги изчезне. Тази идея беше, разбира се, смешна. По какъв начин и с какви възможности дърветата биха заели мястото на човека? Макар че ако нещо трябваше да замести човечеството, това най-вероятно трябваше да са дърветата. През цялата история дърветата са били приятели на човека, а той им е бил едновременно приятел и враг. Хората са секли произволно големите гори, макар някои да са ги ценели и дори почитали.

Една от пръчките с нанизани късчета се наклони и падна в огъня. Буун изруга и я грабна от въглените. Държейки я с едната си ръка, с другата я изтупа от пепелта. Май беше готово за ядене. Предпазливо издърпа едно от парчетата, като го подхвърляше в дланта си. Когато изстина достатъчно, той го захапа. Липсата на сол го правеше безвкусно, но тъй като бе горещо и плътно, това му хареса. Сдъвка го. Трябваше да дъвче дълго, но пък стомахът му явно бе доволен. Щом изяде колкото можа, той остави месото върху една туфа трева и съблече първо якето, а после ризата и фланелката си. Разстла фланелката си на земята и събра всички късчета месо върху нея. После сложи суровите парчета месо върху въглените и седна да изчака, докато се опекат.

Падаше мрак. Той виждаше очертанията на вълците, които все още се мотаеха около мъртвия бизон. На изток небето светлееше в очакване да изгрее луната.

Той гледаше месото над въглените и когато стана готово, го постави във фланелката, уви го здраво в нея, изкопа с ножчето си дупка, постави месото в нея, запълни я с пръст, утъпка я и седна върху нея. Който и да иска това месо, каза си, ще трябва да мине през мен, за да го достигне.

Почувства се спокоен и горд от себе си. Каквото и да се случеше в идващите дни, досега той се бе справил добре. Имаше храна за няколко дни. Може би не трябваше да хаби единия патрон, но не можеше да спре. Беше осигурил на бизона бърза и достойна смърт. Ако не го бе направил, вълците вероятно щяха да съборят стария бивол и да започнат да го разкъсват, докато е още жив.

А може би загубата на патрона беше без значение. Инид щеше всеки момент да дойде и да го вземе. Той помисли за това известно време и се опита да си повярва, макар и без особен успех. Вероятността тя да се върне бе не малка, но точно толкова бе и шансът да не успее.

Той вдигна яката на якето си, за да се предпази от вечерния студ. Предишната нощ бе имал одеяло, но сега нямаше. Имаше само дрехите, с които бе облечен. Потръпна и стреснато се събуди. Нямаше причина да се стряска, всичко си бе на мястото. Отново заспа с пушката в скута си.

Разбуди се отново, полубуден-полузаспал. Не беше сам. От другата страна на огъня седеше, или изглеждаше, че седи, човек с покривало, което приличаше на мантия и конусовидна шапка, която скриваше лицето му. До него седеше вълкът — вълкът, защото Буун беше сигурен, че това е същият вълк, с когото бяха седели лице в лице при събуждането му предишната нощ. Вълкът му се усмихваше, а той никога не бе знаел, че един вълк може да се усмихва.

Погледна към шапката. Кой си ти? Какво е това?

Проговори наум, по-скоро на себе си, отколкото на шапката. Не бе казал нищо на глас, за да не стресне вълка.

Шапката отговори.

Става дума за братството на живота. Кой съм аз няма голямо значение. Аз съм тук просто за да играя ролята на преводач.

Преводач на кого?

На теб и вълка.

Но вълкът не говори.

Не, не говори. Но мисли. Той е страшно заинтригуван и зарадван.

Че е заинтригуван мога да разбера. Но зарадван?

Чувства същото като теб. Усеща нещо в теб, което му напомня за самия него. Заинтригуван е какво си ти.

Като мине време, каза Буун, той ще се присъедини към нас. Ще стане куче.

Дори и да знаеше това, каза Шапката, той нямаше да се впечатли. Той сега си мисли, че е като теб. Равен. Едно куче не ти е равно.

Понякога кучетата ни стават много близки.

Но не са като вас. Трябвало е още една стъпка, но тя никога не е била направена. Преди много време човекът е трябвало да я направи. Сега е твърде късно.

Виж, каза Буун, той не е като мен. Вълкът не е като мен.

Разликата, Буун, не е толкова голяма, колкото си мислиш.

Аз го харесвам, каза Буун. Уважавам го и го разбирам.

А също и той теб. Седял е лице в лице с теб, когато можеше просто да ти разкъса гърлото. Това бе, преди да убиеш бивола. Тогава той бе гладен. Месото ти можеше да напълни стомаха му.

Би ли предал, ако обичаш, благодарността ми, че не ми разкъса гърлото.

Мисля, че той го знае. Това бе неговият начин да ти каже, че иска да сте приятели.

Тогава му кажи, че приемам приятелството му и бих искал да съм му приятел.

Но Буун говореше на празнотата. Шапката вече не беше там. Мястото, където бе седял, бе празно.

Няма го, помисли си Буун, защото никога не е бил там. Всичко това беше само халюцинация. Нямало е никой, освен вълка.

Когато погледна, и вълкът бе изчезнал.

Буун се изправи. Беше измръзнал. Сложи още дърва в огъня и остана близо до него, поемайки топлината му. След малко се издигнаха нови пламъци, облизващи дървата.

Беше спал дълго. Луната се бе изместила далече на запад. Лунната светлина се отразяваше от разпръснатия скелет на чудовището. Беше минало доста време, откакто чудовището му бе проговорило, ако въобще му бе говорило. Като с шапката това просто можеше да е фантазиране.

Беше се променил, помисли си. Само преди часове той бе сериозен новинар, който работеше само със сигурни факти. А сега си фантазираше. Разговаряше си с една шапка, спореше с мъртво чудовище и бе видял приятел в един вълк. Самотата, помисли си той, може да докара човек до странности, но толкова скоро ли? Тук самотата може би беше по-различна от обикновената самота, защото беше допълнена от знанието, че той е единственото човешко същество сред два огромни континента. В неговото време мнозина учени предполагаха, че първият човек, стъпил на този континент, се е появил поне 10 000 години преди тези времена. Нейде из обширна Азия варварски племена бродеха из земите, а по на запад имаше други хора, които след 20 000 години щяха да надраскат първите рисунки на животни из пещерите на Източна Европа. Тук той беше не на място, сам сред зверовете.

Като се стопли, се отдръпна от огъня и започна да крачи около него. Опитваше се да мисли, но мислите му нямаха нито начало, нито край. Като обиколките му около огъня.

Вълците се караха за бизона, макар и караницата да беше вяла, защото не влагаха всичко от себе си в нея. Нейде далече някакво животно кряскаше — монотонно, постоянно оплакване. Над хълма, в хвойновата горичка, една птица тъжно изчурулика. Луната застана над западния хоризонт, а на изток небето просветля и се зазори нов ден.

Когато просветля, той изкопа фланелката и извади малко месо. Обикаляйки огъня, дъвчеше и дъвчеше, за да омекоти твърдото месо и да го преглътне. След като свърши, отиде до изворчето, за да напълни тенджерката с вода, а сетне изкачи хълма за нови дърва за огъня.

Осъзна, че трудно ще намери с какво да запълни деня си. Помисли си с какви задачи би могъл да се заеме. Не се сети за нищо, което да изглеждаше разумно. По-късно можеше да изследва околностите, но не виждаше особен смисъл в това. По-късно, може би, но сега щеше да остане тук, за да може Инид или който и да е, да го намери, когато се появи.

Отиде до каменната ниша, където преди бе притиснат бизонът и довлече камъни — най-тежките, които можеше да довлече — за да ги сложи над дупката, в която бе заровил месото. Огладнели чакали можеха да подушат месото и да поместят камъните, за да го достигнат. Но неговите вълци бяха твърде добре нахранени, за да го направят.

Напъна се да изкачи хълма откъм едната му страна. Най-сетне достигна върха и огледа земите наоколо. Нямаше много за гледане. На известно разстояние стадо тревопасни, вероятно бизони, пасяха. Групи от други животни скитаха като сенки. Кой знае защо, той ги оприличи на пронгхорни^[1].

Нещо, което приличаше на мечка, се поклащаше в коритото на пресъхнала река. Останалото, което видя, бе пуста земя, разкъсвана тук-там от потоци и осеяна с многобройни хълмове. Имаше и храсталаци и малки горички, разсеяни наоколо.

Когато се върна в лагера, вълците се бяха отдръпнали от трупа на бизона, който сега не бе нищо повече от кости и парчета кожа, развяващи се от вятъра. Дузина лешояди подскачаха наоколо, кълвейки се един друг, за да запазят територията, която всеки един от тях смяташе за своя, и кълвяха последните парченца месо, останали по скелета.

Буун се настани да чака по най-добрия възможен начин. Изминаха четири дни и все още нямаше никаква Машина. Той бе изпълнил задачите си. Няколко пъти обиколи разбитото чудовище, пазейки безопасна дистанция. Опита се да го реконструира наум и да свърже счупените елементи в едно цяло. Може би щеше да свърши тази работа по-добре, ако си бе позволил да се доближи по-плътно до него, да вземе някои части и да ги разгледа. Но той не го направи. Чудовището не проговаряше и той накрая се убеди, че то никога не му бе говорило и че споменът за подобен разговор бе само негово умствено отклонение.

В края на четвъртия ден оставаха няколко парчета от месото, което бе приготвил, но бяха вече развалени. А той все още беше твърде цивилизован, за да яде развалена храна.

На сутринта на петия ден откъсна лист от бележника, който носеше във вътрешния си джоб, и написа с парчето молив: „Отивам на лов. Връщам се веднага.“

Остави бележката върху купа камъни, които покриваха заритото месо и я покри с друг камък.

Чувстваше се отлично, когато тръгна с пушката. Най-сетне имаше какво да прави, имаше задача пред себе си, а не просто някаква работа за запълване на времето.

След около миля се показа вълкът, спуснал се от хълма, за да го последва. Движеше се от дясната му страна — на около стотина метра и леко отзад; изглеждаше настроен приятелски и щастлив отново да бъде с него. Той му проговори, но вълкът не обърна внимание на говора и продължи да върви с него.

Час и нещо по-късно, той забеляза малко стадо пронгхорни, които пасяха на известно разстояние. От лявата му страна имаше пресъхнало речно русло. Спусна се в него, като се движеше колкото се може по-тихо. Речното корито водеше наляво в посоката, която щеше да го доведе по-близо до плячката му. Вълкът се бе спуснал в сухото корито заедно с него и вървеше отзад. На два пъти Буун спря и погледна дали пронгхорните са на мястото си. Те още бяха там, където ги бе видял за пръв път, и се хранеха с туфи трева и бурени. Изглеждаха необезпокоени, но и дистанцията бе твърде голяма — трябваше да се приближи още. Отново се спусна в речното корито и продължи предпазливо, като внимаваше къде поставя краката си. Едно пропукване можеше да накара пронгхорните да побягнат. Като че усещайки дивеча, вълкът се промъкваше зад него. Десет минути по-късно Буун отново се показа над ръба на коритото. Пронгхорните бяха по-близо, отколкото очакваше. Той взе пушката, насочи я към животното, което искаше, прицели се и стреля. Пронгхорнът подскочи във въздуха и тежко падна. Останалата част от стадото препусна назад, на неколкостотин ярда спря, обърна се и погледна в неговата посока. Когато Буун се изкачи по ръба на коритото, те отново препуснаха.

Буун взе на рамо жертвата си и с вълка от едната си страна се насочи към лагера. Вълкът припкаше отстрани с доволно изражение от добре свършената работа.

В лагера Буун одра пронгхорна и разстла отстрани кожата, за да разположи върху нея парчетата месо. Като изкорми животното, той запази черния дроб, после изхвърли останалите вътрешности към скелета на бизона. Вълкът се захвана на работа. Буун разряза черния дроб, набучи го на една треска и го постави върху въглените. Сетне се зае да разчисти тялото. Запази филето и единия бут, а каквото остана, занесе извън лагера и изхвърли. Вълкът изостави вътрешностите и се насочи към по-приятната храна.

Буун се зае да сготви това, което щеше да го храни през следващите няколко дни. Така не може да продължава, помисли си той. Живееше ден за ден и възможността това да продължи по същия начин бе ограничена от четирите патрона в пушката. Преди те да свършат, той трябваше да измисли начин да се изхранва. Имаше нужда от дърво за лък, сухожилия за тетива, прави пръчки за стрели, камък за острието на стрелите и за нож, защото джобното ножче нямаше да издържи още дълго.

Знанията му за това как се прави лък бяха почти равни на нула. Все пак имаше представа от основното и щеше да се оправи. Можеше да направи слаб лък, с който да действа, докато направеше по-добър след много нови опити и грешки.

Утре, реши той, ще потърси дърво и камък. За момент помисли, че може да потърси дърво в горичката, откъдето вземаше дърва за огъня. Почти веднага се отказа от идеята. И най-здравата хвойна не бе достатъчна и той се съмняваше, че ще намери там нещо, което да стане за лък.

Появиха се още два вълка. Буун ги гледаше и се опитваше да познае своя вълк, но не бе сигурен кой от трите бе той. Когато слънцето се спусна, всичкото месо, което бе оставил за вълците, бе изядено и те бяха изчезнали.

Но рано вечерта, малко след падането на нощта, вълкът се върна и седна от другата страна на огъня срещу него.

Буун му заговори.

— Утре — каза той — отивам на поход, за да намеря дърва и камъни. Ще се радвам, ако дойдеш с мен. Ще бъде трудно пътуване. Няма как да нося вода, но ще нося месо и ще го разделя с теб.

Това е смешно, помисли си той. Вълкът не може да разбере нито дума от казаното, но въпреки това да му говори го успокояваше. Беше хубаво да има на кого да говори; един вълк бе по-добър от нищото. Беше някой, който може да сподели огъня с него.

Той се събуди през нощта и вълкът все още бе с него. Наблюдаваше го внимателно и приятелски, докато той хвърли дърва в огъня. После заспа отново, а вълкът продължаваше да го гледа.

На сутринта написа нова бележка — този път по-дълга: „Отивам на поход, който може да продължи няколко дни, но ще се върна. Моля, почакай ме. Може би един вълк ще бъде с мен. Ако е с мен, моля те не го наранявай. Той ми е приятел.“

Затисна бележката върху купчината камъни и двамата с вълка тръгнаха. Движеха се на запад, по посока на тъмните петна, които Буун бе взел за група дървета. Те като че ли бяха на около един ден път.

Оказа се, че са на повече. Късно следобед Буун разбра, че няма да ги достигнат, преди да се стъмни. Беше изморен и жаден. Не бяха видели вода. Може би, каза си той, ще намерят вода на хълма. Можеше да издържи нощта без вода. Спускайки се в едно сухо речно корито, той тръгна по него, докато не стигна до някакво място, където бреговете се издигаха високо, образувайки закътано убежище.

Той събра съчки и стъкна огън. Отбра три парчета месо и ги даде на вълка. Докато вълкът ги поглъщаше, той седна да яде край огъня. Месото бе меко и не бе трудно за дъвчене. Вълкът свърши и очаквателно го погледна за още. Подхвърли му още едно парче.

— Това е всичко, което ще получиш — съобщи той. — Ако продължаваме да го разделяме по този начин, накрая за теб ще остане повече, отколкото за мен.

Изморен до мозъка на костите си, той заспа веднага след залез слънце, а вълкът се изтегна от другата страна на огъня. Събуди се на развиделяване. Огънят бе изгаснал, но не го запали отново. Даде на вълка малко месо и сам изяде малко. Потеглиха, преди още да се бе показало слънцето.

Достигнаха хълма преди пладне и започнаха да го изкачват. Възвишението бе доста по-високо от това, при което бяха лагерували с Инид. Изкачването бе дълго и трудно. Вълкът бе открил вода на половината път. Върна се с мокра муцуна, от която капеше вода.

— Вода — каза Буун. — Покажи ми.

Вълкът стоеше озадачен.

— Вода! — каза Буун. Опита се да наподоби движенията с уста, като че лочеше.

Вълкът се завъртя надясно, спря и погледна назад. Беше ли възможно, запита се Буун, да е разбрал? Бе лудост да мисли така, но, от друга страна, нали той бе разделил с него месото си — защо тогава вълкът да не раздели водата с него?

От часове бе жаден и се опитваше да не мисли за това, но сега, когато водата бе наблизо, жаждата му се усили. Устата и гърлото му бяха сухи и му бе трудно да преглъща.

Срещу него от възвишението се виждаше голяма купчина камъни. Опита се да побърза, но пътят бе стръмен и изсушената от слънцето трева се хлъзгаше. Тръгна нагоре, пълзейки на четири крака, ридаейки от жажда.

Видя, че се движи сред варовици, а не пясъчници. Варовикът може би лежеше върху пясъчен слой, идващ от другия хълм. Варовикът не вършеше работа като сечиво, но покрай него може би имаше кварц или мрамор.

Над него се издигаше каменна стена. Млади кедрови дървета се изпречваха пред лицето му. Той пълзеше по стръмния наклон към подножието на каменната стена. Откъртен камък се затъркаля под него. Беше загубил всякаква следа от вълка, но бе сигурен, че долавя звука на течаща вода.

Подхлъзна се, запази равновесие, а после пак се подхлъзна и внезапно спря. Нещо бе хванало десния му крак и агонизираща болка го разтърси — болка, толкова ужасна, че вътрешностите му се свиха, после плъзна надолу и навътре, така че му се повдигна.

Остана да лежи, докато болката бавно се разнесе, а после опита да седне. Не можеше. Каквото и да бе заклещило крака му, го държеше здраво към земята, прикован към склона на възвишението. Опита се да се извърти и да види какво не е наред с крака му, ала като се раздвижи, кракът му сякаш изкрещя. Отмалял от болката, той отново легна на земята. Когато отново събра част от силите си, опита пак, този път много внимателно. Успя да завърти глава така, че да види тялото си. Кракът му бе попаднал в тясна пукнатина. Отдолу под варовика лежаха откъснатите от каменната стена парчета. Десният му крак се бе заклещил и той се намираше в капан, потънал почти до коляното в процепа на пукнатината.

Колко глупаво, помисли той. Почувства, че го обзема паника и се опита да я превъзмогне. Всичко, което трябва да направи, реши той, е да размърда бавно крака си и да го освободи.

Опита се да го направи. Мускулите се подчиняваха. Можеше да го движи, макар че той се съпротивляваше. Може би бе изкълчен, но не изглеждаше счупен. Вероятно бе разсечен.

Вълкът се спусна по възвишението и застана с подвити крака, като го гледаше и виеше.

— Всичко е наред! — кресна Буун. — Ще се измъкна оттук след малко. Трябва да помисля как.

Но не успя да се освободи след малко. Независимо от усилията му, кракът оставаше заклещен. Начинът, по който се бе проснал на склона, затрудняваше работата. Когато се опитваше да извърти тялото си в по-изгодна позиция, болката в крака му го караше да спре, облян в пот. Накрая се предаде, твърде слаб и твърде изтощен от болката, за да продължи. Ще почина малко, каза си той.

Отпочинал, той опита пак. Сега вече бе почти тъмно. Вълкът бе тръгнал нанякъде и той бе останал сам. Още веднъж внимателно опита да освободи крака си и когато това не стана, отчаяно го дръпна. Взрив от болка го разтърси. Той стисна зъби и отново опита. Кракът не излизаше. Трети път не посмя. Лежеше изтощен. Сега ясно чу звука от течаща вода. Болката отново се обади, а изсушеното му гърло го задушаваше.

Опита се да прояви разум. Бе съставил план, но планът се бе провалил. Посегна към запаса месо, който носеше под мишница, но не го намери. Пушката също я нямаше.

Буун мрачно се усмихна. Бе попадал и на по-лоши места и бе оживявал. Освен всичко друго той можеше да преминава отвъд и да бъде свободен. Опита се да премине отвъд. Стисна очи, насили се и напрегна мозъка си.

— Отвъд! — изкрещя. — Отвъд! Къде, по дяволите, е това отвъд?!

Нямаше отвъд. Остана там, където бе. Отпусна се и се сви на земята.

Събуди се много по-късно. Звездите блестяха на небето. Студен вятър брулеше склона и той усети, че е наполовина замръзнал. За момент не можа да си спомни къде е, а после се осъзна. Беше заклещен на този хълм. Може би никога нямаше да се измъкне. Щеше да умре тук. Лежеше наранен и мръзнещ със свито от жажда гърло. Може би малко по-късно щеше да направи нещо за себе си, но не и сега.

Сива сянка помръдна под звездната светлина. Беше вълкът. Гледаше към него и виеше.

— Обещай ми само едно — каза му Буун. — Само за едно те моля. Бъди сигурен, че съм умрял, преди да започнеш да ме ядеш.