Клифърд Саймък
Магистрала на вечността (12)

12

Коркорън

Коркорън проследи дирята от поляната, където се беше приземила Машината, до полуразрушената стена, която някога бе опасвала един забравен сега град. Помисли си за вероятността да се е захванал с безнадеждно начинание. Когато беше излязъл от Машината, бе гледал дълго към развалините на билото на хълма, и не беше видял дърво там. Но пък беше сигурен, че не си въобразява за съществуването му.

Може би трябваше да застане на определено място, за да може да го види. Беше виждал Машината от външната страна на „Еверест“ едва когато беше застанал под определен ъгъл към нея. Може би с дървото беше същото. Вероятно трябваше да застане на определено място и да погледне под определен ъгъл, за да може да го види.

Докато се изкачваше, премести пушката от едната си ръка в другата. Достигна до портата, като почти очакваше да намери до нея стареца. Но там нямаше никой. Старият пътешественик сигурно обикаляше хълмовете наоколо и си говореше със своите дървета и скали.

Коркорън си проправи път сред отломките и влезе в града, като следваше пътечката, която бяха открили с Дейвид. Дървото все още не се виждаше.

Продължи да върви сред руините.

На върха на хълма забеляза леко раздвижване и когато направи още една крачка напред, видя дървото — невероятното, масивно дърво, чийто връх чезнеше в небето. Когато пристъпи още малко, видя и стълбата, която го обвиваше.

Леко изтощен от усилията си, той бързо се насочи към дървото. Стой там, молеше се мислено, стой там, недей да изчезваш!

То стоеше там, по-реално отвсякога. Най-сетне той достигна основата му, изцеден от физическото усилие, което бе положил, за да прекоси хълма. Протегна ръка и постави дланта си върху кората — твърда и груба като на всяко истинско дърво. То не беше по-различно от което и да е друго дърво, като се изключеха обиколката и височината му.

Видя, че стълбата бе направена от здрав метал и освен това бе оградена от парапет.

Стана и се насочи към стълбата, но после спря и отново седна. Не преди да си нормализирам дишането, каза си, не преди да съм готов. Сложи пушката на земята и свали раницата от раменете си. Отвори я и провери съдържанието й — храна, термос с вода, яке, одеяло и въже, с което можеше да се върже за стълбата, ако се наложеше да прекара нощта върху нея.

Сложи нещата обратно в раницата и отново погледна дървото. Не преди да съм готов, каза си. В подножието на хълма, под руините на града, се виждаше поляната, от която бяха тръгнали с Дейвид предишния път.

Петдесетина минути по-късно стана, нахлузи раницата на гърба си, вдигна пушката и започна да се изкачва по стълбата. Изкачването не беше трудно. Стъпалата бяха на равни интервали, а парапетът го подкрепяше и го караше да се чувства сигурен.

Не погледна надолу или назад, докато умората не го принуди да спре и да си почине. Тогава погледна през пръчките на парапета и остана удивен от разстоянието, което беше изминал. Трябваше да провре главата си през пръчките, за да може да види руините на хълма. От тази височина те изглеждаха просто като купчина сиви камъни. Полуразрушената стена около тях приличаше на тънка назъбена линия. Наоколо се простираха зелени хълмове и хребети, които бяха разделяни единствено от отделни проблясващи рекички, прорязващи падините между хълмовете. Като погледна нагоре, той не можа да види върха на дървото. Стволът се издигаше право нагоре и се губеше в небесната синева.

Отново започна да се изкачва. Когато спря за втората си почивка, с учудване откри, че вече не вижда руините в подножието на дървото. Хълмовете се простираха долу, без вече да изглеждат високи или ниски. Обиколката на дървото малко се беше стеснила, но все още бе значително по-голяма, отколкото дори на най-големите обикновени дървета.

Той изчисли, че е поне на три мили над земната повърхност. Беше невъзможно. Никой човек не можеше да изкачи подобна височина само с две почивки. Освен това не бе усетил никакъв спад в температурата или промяна в гъстотата на въздуха. Не само големината на дървото беше извън физичните закони, които той познаваше. Колебаеше се дали да продължи изкачването, като се чудеше какво се опитва да докаже и какво очаква да намери. Но мистериите около това дърво го убедиха. Трябваше да продължи. Някъде горе беше отговорът на загадката. Беше дошъл дотук и не можеше да се откаже: Ако не се качеше до края, щеше винаги да се чуди какво е пропуснал.

Когато отново започна да се качва, оставаше не повече от час до залеза, а земната повърхност долу бе потънала в мрак, с изключение само на един по-висок връх. Малко по-късно се сети, че е забравил пушката си на едно от стъпалата, когато бе почивал за последен път. Но нямаше нужда от оръжие и не смяташе да се връща заради нея. Продължи да се изкачва, като отбеляза, че без тежестта на пушката му е далеч по-леко. Докато се изкачваше, слънцето залезе и падна здрач — но не синкавия здрач, с който той бе свикнал, а някаква сивота. Знаеше, че скоро ще трябва да спре, да се върже здраво за стълбата с въжето, което носеше, да хапне нещо и да се опита да поспи. Беше сигурен, че няма да спи много.

Докато се изкачваше, се опитваше да разгадае загадката на дървото, на стълбата и на онези тайнствени сили, които го предпазваха от обичайната умора и не позволяваха атмосферата около него да се разреди. Здравият разсъдък му пречеше да повярва във факта, че съществува такова дърво и такава стълба, която в продължение на мили се вие около него в незнайна посока.

Но макар с помощта на особеното си зрение, придобито след смъртоносна катастрофа, той да беше единственият, който можеше да го види, Коркорън знаеше, че това дърво е тук. Дейвид не го беше видял, а и старецът, който говореше с камъни и дървета, не го беше споменал. А ако някой друг го беше видял, със сигурност щеше да тръгне мълва и да се разчуе из целия свят.

Докато мислеше за това, той отклони вниманието си от изкачването. Спъна се в ръба на едно от стъпалата и падна. Отчаяно протегна ръка, за да се хване за парапет…

Пламтяща светкавица проряза мозъка му. Светът стана черен. А после всичко изчезна…

Нямаше парапет. Обезумял, той протегна ръка, за да се хване за самата стълба. Но нямаше стълба. Той лежеше в равнина.

Удивен и изплашен, той се надигна, но всичко, което виждаше наоколо, беше равнина и сивота. Дървото го нямаше, а също и стълбата около него.

Той се надигна на колене, огледа се и отново не видя нищо друго освен равнина и сивота. Сива мъгла се стелеше над равна сива земя. Само дето нямаше мъгла. Той ясно виждаше къде е, но наоколо нямаше нищо друго за гледане.

Внимателно се изправи на крака. На известно разстояние пред него нещо като релси проряза сивотата. Приближи се и видя, че това наистина са релси, също като онези, които смътно помнеше от детството си. Сякаш за да потвърди това, един доста примитивен трамвай изплува от сивотата и мина пред него. Над седалките имаше брезентова тента. Трамваят се движеше съвсем безшумно. Малко след като го отмина, трамваят бавно намали, а после се върна назад. Когато достигна Коркорън, спря. Без дори да се замисли, той седна в него.

Без съмнение трамваят щеше да го отведе на непознато място, но, каза си той, това щеше да е по-добре, отколкото да стои тук, където нямаше нищо освен безкрайна сивота.

Дори движещ се с трамвая, той пак бе обграден от сивота. Първоначално не виждаше нищо друго, но след малко забеляза в далечината някакъв голям куб, около който се движеха човешки фигури. Между куба и релсите имаше маси и столове, някои от които бяха покрити от облак, пълен със странни светлинки.

Трамваят се движеше с непроменена скорост по релсите и когато се приближи, той видя, че двама от хората го бяха забелязали и го наблюдаваха. Единият от тях му изглеждаше познат и след миг Коркорън внезапно го разпозна. Без да изчака трамваят да спре, той скочи и се затича напред.

— Том! — извика той. — Слава на Бога, ти си! Какво правиш тук?

Стигна до Буун и го сграбчи в прегръдките си. После каза:

— Търсих те. Чух някои неща за теб и…

— Успокой се — каза Буун. — Всичко е наред. Помниш Инид, нали?

Коркорън погледна към жената, която стоеше до Буун.

— Ами да, разбира се.

— Радвам се, че ви виждам, мистър Коркорън — каза Инид и протегна ръка. — Доста сме далечко от Хопкинс Ейкър, нали?

— Определено — съгласи се Коркорън.

— А това е вълкът — каза Буун. — Май не се познавате.

Коркорън видя сивият вълк да му се озъбва в нещо като усмивка.

— Видях няколко от неговите другарчета на онова място, където си убил чудовището — каза Коркорън.

— Не аз убих чудовището — каза Буун. — Бизонът го уби. А после аз застрелях бизона.

Коркорън поклати глава.

— Изглежда, че съм пропуснал доста.

— Ние също не сме съвсем наясно какво става — каза Инид. — Все още се опитваме да си изясним обстоятелствата.

— Нека седнем на тази маса — предложи Буун. — Ако се вярва на шума, който идва от куба, явно роботът, който държи това ресторантче, приготвя храната.

Докато се разполагаха, Коня изскочи от мъгливата карта и се насочи към тях.

— Картата — каза той — се прибира обратно в сандъка без моя помощ. Което си е късмет, защото ако аз се бях опитал да го направя, със сигурност щях да оплескам всичко. Между другото кой, ако смея да запитам, е този човек, който се присъедини към нас?

Буун се обърна към Коркорън:

— Запознай се с нашия приятел Коня.

Коня пое инициативата:

— Радвам се да се запозная с вас, сър.

— Казвам се Джей Коркорън — каза Коркорън. — Стар приятел съм на Буун.

— Добре — каза Коня, — всички сме заедно на сигурно място. Ще кажа още, че съм приятно изненадан, че към нас се присъединява и този приятел на Буун. А тук е и вълкът. И Шапката също.

Шапката седеше на масата и вече нямаше отпуснат вид. Лицето му, ако имаше такова, бе покрито от голямата шапка.

Като го погледна по-внимателно, Буун видя, че тук-там конците бяха разнищени, явно от играта на вълка.

Роботът се приближи към масата с таблата върху главата си.

— Нямам какво да ви предложа — каза той, — освен свински пържоли и кисело зеле. Надявам се, че това ще ви стигне. За животното донесох чиния с месо без зеле. Реших, че зелето няма да му хареса.

— Той яде храни главно от животински произход — каза Буун. — Сигурен съм, че си прав относно зелето.

Инид, която бе седнала до Буун, го побутна с ръка.

— Обичаш ли кисело зеле? — попита тя.

— Ям го — отговори той. — Напоследък се научих да ям почти всичко.

— Хорас много обичаше пържола със зеле — каза Инид. — Когато имаше нещо такова за ядене, той се омазваше до веждите.

Коркорън смени темата:

— Може ли някой да ми каже къде сме? Какво е това място?

— Шапката каза, че това е Магистралата на Вечността — отвърна Буун.

— Сигурно се е шегувал.

— Не мисля така. Той като че ли знае това. Вярвам му.

— Ти отново ли премина отвъд, за да стигнеш дотук?

— Да. Подсъзнанието ми ме накара да го направя, като създаде един ужасяващ сън. Вълкът дойде с мен. А какво се случи с теб? Ти не си преминал отвъд.

— Не, аз изкачих едно дърво — огромно дърво, около което се виеше стълба. Не съм съвсем сигурен какво се случи след това.

— Това е нелепо — каза Буун.

— Не по-нелепо от твоето преминаване отвъд.

За момент продължиха да се хранят в тишина и най-сетне избутаха празните си чинии настрана. Вълкът отдавна беше изял всичко и сега лежеше в краката на Буун.

Инид се обърна към Коркорън.

— Дейвид скоро ли ще дойде? Вие бяхте заедно с едната Машина, нали?

Коркорън неловко се размърда.

— Имам лоши новини, мис Инид. Дейвид е мъртъв. Съжалявам. Аз… много съжалявам.

За момент тя остана вцепенена, неспособна да промълви нищо. Разтрепери се, а после се опита да се овладее.

— Кажете ми какво стана.

— Хенри ни откри. Беше проследил вас с Буун, но вие в един момент бяхте изчезнали. Ние тримата се върнахме в праисторическия период с надеждата, че…

— Но как…?

— Саблезъб — каза Коркорън. — Дейвид стреля по него с пушката си и го уби, но момент преди смъртта си саблезъбът го сграбчи.

— Дейвид е бил убит от саблезъб?

Коркорън смутено кимна.

— Той никога не би стрелял — каза тя. — Той ходеше на лов с празна пушка. Изваждаше патроните.

— Аз го бях накарал да я зареди — каза Коркорън. — Когато саблезъбът се приближи, Дейвид се опита да защити и двама ни. Ако не беше направил това, огромната котка щеше да ни убие.

— С него ли бяхте когато умря?

— За момент. Когато го приближих, беше почти мъртъв.

— Каза ли нещо?

Коркорън поклати глава.

— Нямаше време. Погребах го по възможно най-добрия начин. Оградих гроба му с камъни. Казах няколко думи над него. Не съм сигурен дали бяха най-правилните. Не ме бива в това.

— А Хенри?

— Хенри беше заминал, преди това да се случи. Беше тръгнал да проследява третата Машина.

Инид стана. После каза на Буун:

— Ще се поразходиш ли с мен?

— Разбира се — отвърна Буун. — Както желаеш.

Те тръгнаха, Инид се бе облегнала на рамото на Буун. Вълкът ги следеше на разстояние.

Когато се бяха отдалечили толкова, че не можеха да чуват, Коня се обърна към Коркорън:

— Имам чувството, че не им каза цялата истина. Като че ли промени фактите.

— Разбира се, че ги промених. Какво би направил ти на мое място? Спях, когато саблезъбът уби Дейвид. И го взе, за да се нахрани. Би ли казал това на сестра му?

— Не бих. Имаш чувствителна душа.

— Просто съм един глупав страхливец — каза Коркорън.

В това време на пътя Инид каза на Буун:

— Не бих искала да се разплача. Дейвид не би искал да се задушавам в сълзи.

— Поплачи си — каза Буун. — Понякога сълзите помагат. Аз самият се чувствам така сякаш плача. Харесвах Дейвид. През краткото време, докато бяхме заедно, го харесах.

— Той беше единственият, когото обичах в семейството — каза Инид. — Можехме да разговаряме помежду си, а имахме и свои си шегички. Дейвид изглеждаше нехранимайко, но не беше глупав. Умееше да се оправя с Машините и пътуваше насам-натам, за да ни доставя разни неща. Донасяше книги и оръжия за Тимъти, ликьор за Хорас и разни други неща за Ема. Никога не съм го молила да донесе нещо и за мен, но той винаги ми носеше подаръци — бижута, книги с поезия, парфюми.

— И сега той е мъртъв. Погребан в праисторическото минало. И освен това е стрелял с пушка. Никога не съм си помислял, че може да го направи. Беше толкова цивилизован, такъв джентълмен. Но когато е било въпрос на живот и смърт, го е направил.

— Сега ще се разплача. Не би трябвало и не искам, но ще го направя. Моля ти се, Том, прегърни ме, докато плача.

Тя плака известно време. После плачът затихна. Тя вдигна мокрото си от сълзи лице, а Буун нежно я целуна.

— Хайде да се връщаме — каза тя.

Когато се върнаха на масата, завариха Коркорън и Коня да си говорят.

— Обсъждахме следващите ходове — каза Коркорън. — Какво ще правим по-нататък? Не чух от никого идея за това.

— Тръгването е лесно — увери ги Коня, — защото мрежата може да ни отведе навсякъде, където пожелаем.

— Бихме могли да се върнем в Хопкинс Ейкър — предложи Буун.

После погледна към Инид:

— Това би ли ти харесало?

Тя твърдо поклати глава:

— Там няма нищо.

— Ами звездата, която видяхме? — продължи Буун. — Онази с хикса върху нея? Тя е обитаема. Телевизорът на Инид показа това.

Коня изсумтя със съмнение.

— Ти си мислиш, че тя е нещо специално заради хикса. Това си помислих и аз първоначално, но вече не съм сигурен. Хиксът може да е начертан, за да ни предупреждава да се пазим от нея.

— Не се сетих за това — призна Буун. — Би могло и да е така. Като рисуваните кръстове по стените на къщите, в които имало чума през средните векове.

— Аз по-скоро бих искал да посетя центъра на галактиката — замечта се Коня. — Можем да скочим върху мрежата…

Буун внезапно се изправи. Нещо проблесна зад Коркорън и Коня, а после се чу силен глух удар. Една Машина се приземи точно до масата.

Всички, с изключение на Шапката, подскочиха. Шапката продължи да седи безмълвен.

— Това е моята Машина! — извика Инид. — Това е тази, която загубих.

— Тя е била открадната — обади се Коркорън. — Хенри ми разказа, че е открил, че Машината е била отнесена нанякъде.

— Но ако някой я е откраднал — попита Инид, — каква е причината тя сега да е тук?

Люкът се отвори и един човек излезе отвътре, като първо се огледа наоколо, а после се взря в тях. Коркорън пристъпи към него и каза:

— Мартин, странно е да те видя тук. Стела с теб ли е?

— Не, тя сега има други интереси — отвърна Мартин.

Изглеждаше леко объркан от това, което виждаше.

Инид тихо попита:

— Това ли е този Мартин, който ни беше преден пост в Ню Йорк?

— Същият — отвърна Коркорън. — Той избяга, когато му казах, че някой събира информация за място, наречено Хопкинс Ейкър.

— А сега е откраднал и Машината ми.

— Вие сте Инид, нали? — попита Мартин. — Да, сигурно сте вие. Не съм откраднал вашата Машина. Купих я от човека, който я беше откраднал. Беше пълен невежа. А също и изплашен. Ключът все още беше на пулта, но той се плашеше да го завърти. Нямаше представа какво може да му се случи и беше щастлив да получи няколко дребни монети срещу Машината. И тъй като аз вече имах две Машини, взех тази за себе си, а другата остана за Стела.

— Вие сте намерили Машината на Инид и сте се насочили насам — каза Буун. — Ще ни обясните ли как успяхте да дойдете?

Мартин отново се огледа, после сви рамене.

— Има си начини — отговори той неопределено.

— Готов съм да се обзаложа, че има — обади се Коркорън. — Както и че ти ги знаеш. За кого работиш сега?

— За никого. За себе си. Работя за самия себе си — отвърна Мартин.

— И се справяш добре, а?

— Нелошо. Коркорън, не мога да разбера на какво се дължи враждебността ти. Винаги съм ти плащал добре и ти намирах доста работа.

— Ти ме заблуди — каза Коркорън. — Както заблуди и всички останали.

Едно лице се показа от Машината.

— Неограничен! — изкрещя Инид. — Там вътре има Неограничен!

Мартин се обърна и извика на показалия се Неограничен:

— Всичко е наред! Казах ви да не се показвате, докато не ви кажа. Но вие не можехте, без да си подадете главите. Сега вече можете и да излезете.

Трима Неограничени изскочиха от Машината и застанаха в крива редичка. Бяха смахнато изглеждащи същества. Не бяха по-високи от четири стъпки и телцата им бяха обвити в неща, които приличаха на черни монашески раса с качулки. Изпод качулките се взираха смутени очички.

— Значи сега работиш за тях — каза Буун.

— За момента. Всички те са бегълци. Неограничените са подложени на някаква карантина от група, която нарича себе си Галактически Център. Този Център, без да има никакво право, ги принуждава да си стоят на планетата. Тези тримата успяха да избягат. Разбрах за какво става дума и се съгласих да им помогна.

Един от Неограничените пристъпи напред и каза с угоднически тон:

— Молим за вашето разбиране. Вие сте представители на раса, на която ние служихме. Ние помогнахме на вашата раса да се избави от проблемите си и да стане в по-голямата си част безсмъртна. Ние сме хора с висок морал, които вършат добрини на другите и не искат нищо в замяна. А сега сме жертва на една несправедливост и търсим приятели, които да застанат до нас и да издигнат гласа си против тази жестока и неправилна карантина…

— Вие мислите, че сте жертви на несправедливост? — попита странно меко Инид.

— Да, така е, милейди.

— И искате ние да ви помогнем?

— Това е най-съкровеното ни желание.

— Вие ни превърнахте в изгнаници — извика Инид, — а когато избягахме, вие пратихте чудовища по петите ни…

— Ние тримата и въобще повечето от нас нямаме нищо общо с тези чудовища. Имаше определена групировка, която беше изпълнена с арогантност…

— Тези, изпълнените с арогантност, още ли са сред вас?

— Възможно е. Но ние нямаме нищо общо с тях. Те са отделен проблем. Ние тримата сме избягали посланици, които търсят разбиране и помощ.

Буун се обърна към Мартин:

— Каква е твоята връзка с това?

— Почти никаква — отвърна Мартин. — Аз просто бях нает като превозвач.

Стига с тези глупости, каза един глас в умовете им.

— Кой беше това? — стреснато попита Мартин.

— Шапката — каза Буун. — Той говори директно в теб, без да си губи времето да произнася думи на глас.

— Един момент — каза Инид. — Преди да сме продължили нататък, искам Мартин да ми върне ключовете от Машината.

— Мисля, че желанието е оправдано — каза Коркорън.

После погледна Мартин, който се огледа несигурно, а после измъкна ключовете от джоба си и ги подаде на Коркорън. Коркорън ги отнесе на Инид и й ги даде.

— Не бих си помислил да избягам — каза Мартин, опитвайки се да запази поне част от достойнството си.

— Разбира се, че не би — каза Буун. После се обърна към Шапката. — Съжалявам за прекъсването. Искаше нещо да ни кажеш ли?

Исках да ви кажа, каза Шапката, че за нас има само една логична посока. Не центърът на галактиката, нито пък звезда с хикс върху й, каквато и да е тя. Пък и кой някога е чувал за звезда, върху която е нарисуван хикс?

— Имаше я в картата — каза Коня. — Звезда с хикс.

— Добре де, а ти какво предлагаш? — попита Буун.

— Ако смятате да отивате някъде — намеси се роботът, приближаващ се откъм куба, — аз също идвам с вас. Аз стоях тук дълго и никой не идваше, освен може би Шапката, както го наричате, който никога не оставаше задълго. Ще си взема печката и механизма, който ме снабдява с храна за готвене. Ще имате нужда от мен, ако не искате да умрете от глад. Никой не може да каже къде ще ви заведе този ненормален, Шапката. Той никога не яде и не е наясно с нуждите на един човек. Той е…

— Достатъчно — каза Буун. — Убеди ни.

После се обърна към Коня и попита:

— Мрежата ще ни издържи ли всичките?

— Да — отвърна Коня. — Мрежата ще ни поеме.

— А какво ще правим с Машината? — попита Инид.

— Тук е на сигурно място — каза Коня. — Мрежата е далеч по-добро средство за придвижване.

— Но къде всъщност отиваме? — обади се Коркорън. — Това за Галактическия Център звучи примамливо, стига някой да знае как да стигнем дотам.

Отиваме на планетата на Хората-Дъги, каза Шапката. Неограничените търсят справедливост и ще я намерят там.

— Не ме интересува какво искат Неограничените — каза Буун. — Ние търсим място, където можем да получим някои отговори. Случиха се толкова много странни неща. Тази магистрала, дървото на Джей…

Объркан ли си? — попита Шапката.

— Съвсем.

Тогава ще отидем при Хората-Дъги, каза Шапката. Те могат да ти отговорят.

— Добре — измърмори Коня. — Отиваме при Хората-Дъги. Нека натоварим мрежата с багажа си и да се качим върху нея.

Нещо се допря до крака на Буун. Той погледна и видя вълка.

— Ти също идваш — каза Буун. — Ще те взема с нас, но се дръж близо до мен. Този път може да стане страшно.