Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Highway of Eternity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2024)

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

МАГИСТРАЛА НА ВЕЧНОСТТА. 1993. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.1. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Александър ЖЕКОВ [Highway of Eternity, Clifford D. SIMAK (1986)]. Художник: Петър ХРИСТОВ. Печат: Абагар, Велико Търново. Формат: 21 см. Страници: 368. Офс. изд. Тираж: 3 000 бр. С меки и твърди корици и с подв. Цена: 30.00 лв. — без подвър.; 38.00 лв. — с подвър.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от hammster)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция на правописни грешки

8

Коркорън

Джей Коркорън излезе от Машината. Навън бе пролет, някъде в края на април. Машината лежеше на малка планинска полянка. Под нея се виждаше тясна долина, прорязана от сребриста водна линия. Над нея се издигаха заострени като с нож върхове. Дърветата бяха облечени с меките зелени дрехи на новия растеж, а поляната бе покрита с разцъфнали в пастелни тонове диви цветя.

Дейвид се изправи до него и каза:

— Отидохме малко по-далече, отколкото възнамерявах. Нямах време да наглася курса. Просто се разкарах от онова място.

— Колко далече? — попита Коркорън. — Не че има кой знае какво значение.

— Всъщност и аз не смятам, че има — отговори Дейвид. — Но при всички положения сме по-близо до времето, от което произлизаме ние. Сега сме, грубо казано, плюс-минус стотина години — 975 хиляди години от началото на вашето летоброене. А къде сме — вероятно някъде в това, което бихте нарекли колонията в Пенсилвания. Може би си чувал за нея.

— По мое време — каза Коркорън — нямаше колония.

— Дай ми малко време и ще мога да определя с точност до километър къде сме и с точност до година времето, в което сме.

Коркорън кимна. Посочи билото на склона, който се издигаше над полянката.

— Има нещо странно там. Нещо нередно. Може ли да са някакви руини?

— Възможно е — отвърна Дейвид. — По това време цялата Земя е отрупана със стари забравени места. Изоставени градове, надживели употребата си пътища, гробници и други свети места, напуснати при смяната на религиите. Искаш ли да се качим и погледнем?

— Не би било зле. Оттам ще можем и да огледаме местността.

Когато изминаха половината разстояние, стана ясно, че на върха наистина има руини.

— Не е останало много — каза Дейвид. — Още няколко века и ще останат само малки могили, намекващи за миналото. Има още много подобни места, пръснати са навсякъде. И никой никога няма да открие какво са били преди. Сега няма археолози. Човечеството е загубило интерес към миналото. Бремето на историята е твърде тежко. Някъде, предполагам, е скрит надпис, който би ни казал какво всъщност е това и би разказал историята му. Но никой няма да го прочете. Вече няма историци.

Вече почти на върха те наближиха една стена или поне това, което беше останало от нея. Беше порутена и никъде не се издигаше на повече от десетина стъпки. За да стигнат до нея, те внимателно подбраха пътя си през паднали каменни блокове, много от които бяха полузаровени в земята.

— Някъде трябва да има врата — каза Коркорън.

— По-голямо е, отколкото ми се стори от полянката.

Движейки се покрай стената, те достигнаха някаква врата. От едната й страна, на земята, седеше старец, облегнал се на стената. Износените му дрехи слабо се развяваха от лекия ветрец, духащ над билото. Бяла брада стигаше до гърдите му и бяла като брадата му коса се спускаше над раменете му. От лицето се виждаха само чело, нос и очи.

Те замръзнаха на място при вида му. Той се вгледа в тях, без да изглежда изненадан. Въобще не се раздвижи, само помръдна голите пръсти на краката си. После заговори:

— Отдалеч чух, че идвате. Вие сте тромави създания.

— Съжалявам, че ви обезпокоихме — каза Коркорън. — Не предполагахме, че може да има някой тук.

— Не ме безпокоите. Не допускам нищо да ме безпокои. Вече години нищо не ме безпокои. По едно време бях иманяр. Обикалях тия места с торба и лопата и търсех каквото и да е, съкровища. Намирах по нещо, макар и не много. Накрая разбрах, че съкровищата не струват нищо. Сега общувам с дървета и камъни — най-добрите приятели, които човек може да има. По света е пълно с ненужни хора. Те безцелно говорят помежду си единствено от любов към звука на гласа си. Роботите правят всичко за тях. Аз нямам робот и живея без неговите преимущества. Малкото разговори, които провеждам, са с дървета и камъни. Самият аз не говоря много. Не съм влюбен в гласа си, както мнозина други. Повече слушам дърветата и камъните, отколкото аз да им говоря.

Докато казваше това, тялото му се свличаше надолу по стената, на която се бе облегнал. Зае по-изправена позиция и смени темата на монолога си:

— По едно време обикалях звездите и общувах с извънземни, а общуването с извънземни, трябва да знаете, е пълна глупост. Откривахме с моя екипаж нови планети и пишехме дебели доклади, натъпкани с трудно добита информация, които трябваше да бъдат предадени, като се върнем на родната планета. Но когато се върнахме на Земята, бяха останали само неколцина, които се интересуваха от нашите открития. Хората ни бяха обърнали гръб. Там, в Космоса, аз срещах извънземни. Има хора, които ще ви кажат, че в същината си извънземните са наши братя. Но, казвам ви честно, повечето извънземни са отвратителна каша…

— По времето, когато сте били в Космоса или тук, на Земята — прекъсна го с въпрос Дейвид, — чували ли сте нещо за извънземни, наричани Неограничените?

— Не, не мога да кажа, че съм чувал нещо подобно, но пък и аз не съм срещал никого от години. Не съм това, което бихте нарекли представител на обществото…

— Има ли някой друг наоколо, който може да е чувал за Неограничените?

— Не съм сигурен — каза му старецът, — но ако питате дали има някой, който би разговарял с повече желание с вас, то ще намерите група древни любопитковци на около миля надолу по долината в подножието на тази планина. Питайте ги нещо и те ще отговорят. Те говорят непрестанно. Чуят ли веднъж въпрос и докопат ли се до някакво предложение, става невъзможно да бъдат спрени.

— И вие добре се справяте — каза Коркорън. После се обърна към Дейвид: — След като сме тук, може би няма да е зле да се разходим из руините, преди да потърсим хората в долината.

— Няма какво да се види — обади се старецът. — Просто купчина камъни и дялани блокове. Ако искате, вървете, но не си струва да се разглежда. Аз ще остана тук на припек. Дърветата и камъните са мои приятели, също и слънцето. Макар че с него не може да се разговаря. Но то дава топлина, радост и не иска нищо в замяна, а с това показва истинско приятелство.

— В такъв случай — каза Дейвид — благодарим ви за времето, което ни отделихте.

След като каза това, той се обърна и мина през вратата. Нямаше никаква следа от път, но сред бъркотията от паднали камъни се срещаха открити места. Старецът беше прав: нямаше много за гледане. Тук-там все още се издигаше по някоя стена, а скелети на древни постройки се крепяха в част от предишните си очертания, но никъде не се виждаше и намек за предишния вид на тези останки.

— Губим си времето — каза Дейвид. — Тук няма нищо за нас.

— Ако не си губехме времето — язвително попита Коркорън, — какво бихме правили с него?

— И това е вярно — съгласи се Дейвид.

— Едно нещо ме смущава. Намираме се на почти милион години от моето време. Има милион години разлика между мен и теб. За теб аз би трябвало да съм непохватно и грубо първобитно същество; за мен ти би трябвало да си оформен софист. Но никой от нас не намира другия за странен. Какво става? Човешката раса не се ли е развила през тези милион години?

— Трябва да имаш предвид, че ние бяхме изостанали — каза Дейвид. — Бяхме селяците на своето време. Отчаяно се придържахме към старите стойности и стария начин на живот. Може би дори прекалявахме, но пък това бе нашият протест и поради това може би сме минали границата. Но тук има софисти. Създадохме велика техническа цивилизация и изучавахме пространството. Постигнахме съгласие в политиката. Няма вече враждуващи националисти. Всеки притежава пълно обществено съзнание. Никой в света, в който се намираме в момента, не чувства липсата на жилище, храна, медицинска помощ, въпреки че сега от нея има малка нужда. Епидемиите, които са ви унищожавали с милиони, са премахнати. Продължителността на човешкия живот е удвоена в сравнение с твоето време. Ако добре се вгледаш в това общество, може би ще го наречеш „утопично“.

Коркорън изсумтя:

— Прекалено много утопия. Вашето време е постигнало утопията и сега отивате по дяволите. Чудя се дали вашата грешка не е именно утопията?

— Може би е така — меко отвърна Дейвид. — И не толкова самият факт, колкото приемането на утопията.

— Имаш предвид чувството, че всичко вече е направено и няма накъде повече да се върви?

— Може би, не съм сигурен.

Повървяха малко в мълчание, после Коркорън попита:

— А другите? Можем да направим много. Хорас е с Машината на Мартин, а тя има система за свръзка. Той може да опита. Но трябва да бъде много внимателен. Без съмнение съществуват, пръснати из времето, и други групи като нашата. И може никоя от тях да не е на по-сигурно място от нас. Който и да е пратил чудовището срещу нас, вероятно е направил същото и с тях. А ако има някои оцелели, те сигурно биха се пазили да отговарят на каквито и да е повиквания.

— Смяташ ли, че Неограничените са изпратили убийците?

— Подозирам, че е така. Не се сещам кой друг би могъл да го направи.

— Но защо? Неограничените са ви прогонили в безпорядък назад из времето. Не можете да бъдете голяма заплаха за тях.

— Възможно е — каза Дейвид, — или поне Неограничените може би го смятат за възможно, че всички ние ще успеем да се прегрупираме и да се завърнем по-късно, установявайки ново общество. Бихме могли да изчакаме Неограничените да си тръгнат, а в тази възможност те може би виждат голямата заплаха. Ако те оставят някой от нас след себе си, винаги би съществувала вероятността, поне в техните мисли, че след като си тръгнат, ние ще се опитаме да унищожим тяхното дело.

— Но те вече са си свършили работата.

— Не и докато последният човек не е мъртъв или не е приел нематериалното съществуване.

През цялото това време те изкачваха склона към билото. Гледката пак не бе нищо особено. Отвсякъде ги заобикаляха раздробени камъни, сред които растяха храсти и ниски дръвчета. В случайно непокритата от камъните почва растяха цветя. Повечето от тях бяха диви, но имаше и някои, оцелели от градините на порутения град — пръснати тук и там теменужки, лалета в един ъгъл, образувани от две що-годе здрави стени, и разклонен люляк, отрупан с приятно миришещи цветове.

Коркорън спря до люляковия храст. Светът се беше променил толкова много за милион години. Земята беше същата. Още съществуваха цветя и дървета, при това познати на вид. Хората бяха почти същите, ако не и съвсем. Макар и да изглеждат доста, милион години са твърде малко време за забележими физически изменения. Но поне интелектуални промени трябва да има. И може би има. Той бе видял малко хора от това далечно бъдеще — само стареца при портата, Дейвид и неговото семейство.

Отдалечи се от люляка и продължи покрай оскъдните останки от частично рухналата стена. Като стигна до нейния край, Коркорън видя, че разстоянието до билото вече е съвсем кратко. В това било имаше нещо особено — някаква мъглявина висеше над ясно очертаните на фона на небето руини. Той постепенно забави крачка, спря и се втренчи в мъглявината, която започваше да приема очертанията на гигантска, извита, свободно стояща стълба, виеща се нагоре в небето.

После видя, че греши. Стълбата не стоеше свободно, а се виеше около огромен дънер. А дървото — мили Боже, дървото! Мъглявината се разсейваше и сега той можеше да го види по-ясно. Дървото се издигаше от билото и се извисяваше в небето, докъдето стигаше поглед, без да му се вижда краят. Издигаше се все по-нагоре и нагоре, докато дънерът и стълбата не се превръщаха в една тънка, сякаш теглена с молив черта, и после изчезваха в синевата.

— Има ли нещо там горе? — попита го Дейвид.

Коркорън се върна в реалността, сепнат от думите. Беше забравил за Дейвид.

— Какво каза? Съжалявам, но не те чух добре.

— Попитах дали има нещо над билото. Беше се втренчил в небето.

— Нищо съществено — каза Коркорън. — Стори ми се, че видях ястреб. Изгубих го в отблясъка на слънцето.

Той погледна пак към билото. Дървото още беше там, а стълбата се виеше около него.

— Май е време да се връщаме — обади се Дейвид. — Тук няма какво повече да се види.

— Прав си. Идването ни тук беше само загуба на време.

Дори гледайки към върха, Дейвид не успя да види дървото със стълбата, помисли си Коркорън. А и аз не му казах. Защо, по дяволите, да не му кажа? От страх, че няма да ми повярва? Или понеже няма нужда да знае? Все същата стара, престара игра — никога не издавай нищо, пази знанията си само за себе си до мига, в който може би ще ти потрябват.

Това беше друг пример за изкривената му способност за виждане, позволила му да съзре и Машината на Мартин, без никой друг да може. Машината беше там; той знаеше, че и дървото беше там; но това беше специално, лично знание и трябваше да го запази за себе си.

Дейвид се спусна по склона. След като хвърли последен поглед, за да се увери, че дървото е там, Коркорън го последва. Старецът беше изчезнал, когато стигнаха до портата, и те продължиха надолу до полянката, където ги чакаше Машината.

— Какво ще кажеш — попита Дейвид — да потърсим онова село, за което ни каза старецът?

— Съгласен съм — отвърна Коркорън. — Трябва да направим нещо, за да разберем каква е тукашната ситуация. В момента сякаш действаме във вакуум.

— Искам да разбера дали Неограничените вече са се появили. Някъде по това време се показаха за пръв път, но не съм сигурен в точните дати.

— Мислиш ли, че хората в едно малко селце могат да знаят? Тази област изглежда доста изолирана.

— Ще има поне слухове. Всичко, което трябва да разберем, е дали Неограничените са се появили. И най-незначителните слухове ще ни го подскажат.

В края на полянката откриха пътека, която водеше в долината, през която клокочеше малка рекичка. Дейвид тръгна надолу пръв. Ходенето бе лесно. Долината беше полегата, а край реката минаваше добре утъпкана пътека.

— Можеш ли да ми дадеш някаква идея къде ще попаднем? — попита Коркорън. — Каква, например, е икономическата ситуация?

Дейвид се подсмихна.

— Отговорът ще те шокира напълно. Всъщност няма икономика. Роботите вършат всичко и няма пари. Ти, предполагам, би казал, че ако все пак малко икономика съществува, тя е в ръцете на роботите. Те са се заели с всичко, грижат се за всичко. Нито един човек не се чуди как да се оправя.

— С какво се занимават хората при подобна система?

— Размишляват. Размишляват дълго и правилно, и когато се стигне до разговор, говорят твърде убедително.

— В моето време — каза Коркорън — фермерите просто щяха да отидат в града и да се отбият в някое кафене на по чашка. Ще се навъртат също и дребни чиновници и всички те ще седнат да оправят световните съдбини, като всеки от тях ще е убеден, че знае какво говори. Разбира се, не е така, но това не променя нищо. В собствената си черупка всеки може да е философ.

Последва мълчание.

Коркорън продължи:

— Но не и вашите хора, не всички…

— Ние бяхме малцинството — каза Дейвид. — Глупаци, които не можеха да разберат и не искаха да продължават така. Ние бяхме смутителите на реда, бяхме трън в очите на достойните, вдигахме шум за нищо…

— Но, доколкото разбрах, вие не сте били наистина смутители на реда.

— Не. Просто давахме лош пример.

Изкачваха малко възвишение. Когато стигна върха му, Дейвид спря. Коркорън го доближи и той посочи с глава надолу.

— Ето го селото.

Беше малко, спретнато селце. Няколко от къщите бяха със значителни размери, но останалите бяха доста малки. Не бяха много, може би над дузина, но по-малко от двайсет. Тесен път оформяше главната селска улица. Над реката имаше мост, а отвъд нея пътят лъкатушеше из низина, осеяна с полета и градинки. Отвъд низината отново се издигаха хълмове и планини.

— Община, затворила се в себе си — каза Коркорън. — Изолирана. Предполагам, че роботите се грижат за храната и са поели стадата.

— Точно така. И въпреки това хората тук имат всичко необходимо.

Спуснаха се по хълма и стигнаха до пътя, който оформяше улицата на селото. Един старец вървеше бавно и внимателно. Не се виждаше никой друг.

Един робот излезе от малка постройка на края на селото. Насочи се право към тях с целенасочена крачка. Когато наближи, той спря и застана с лице към тях. Беше обикновен, работен робот, без никакви украшения.

— Добре дошли в нашето село — каза той без каквото и да е встъпление, съответстващо на обществения етикет. — Радвам се, че ни посетихте. Имате ли нещо против да влезете с мен вътре, където можете да се насладите на чиния супа? Това е всичко, което имаме за днес освен ръчния хляб, който е в изобилие. От известно време нямаме кафе, но мога да ви предложа чаша от най-хубавата бира.

— Ще приемем вашето гостоприемство с дълбока благодарност — каза Дейвид с официален тон. — Жадуваме за компания. Ние сме на продължително пътешествие и срещахме малко събеседници. Когато чухме за вашето село, отбихме се от пътя си, за да ви посетим.

— Господата вътре — каза им роботът — биха били щастливи да поговорят с вас. Ние сме в малко затворено място, което ни дава много време за сериозни размисли. Тук има мислители които бихме противопоставили и на най-добрите в страната.

Той се обърна и ги поведе към малката постройка, от която беше излязъл. Задържа вратата, за да могат да влязат. Край една от стените имаше полица с наредени до нея столчета. В центъра на стаята имаше голяма кръгла маса с няколко запалени свещи. Около нея бяха насядали шестима души. Големите супени чинии бяха избутани настрани и заменени от халби бира. Въпреки свещите в стаята бе тъмно и задушно. В помещението имаше само два малки прозореца, през които проникваше светлина.

— Господа — каза роботът с глас, който прозвуча меланхолично, — имаме посетители. Ако обичате, моля, направете им малко място на масата.

Мъжете приближиха столовете си, за да освободят място на новодошлите.

За известно време, след като двамата седнаха, настъпи тишина. Другите около масата ги оглеждаха отблизо и може би малко подозрително. На свой ред и Коркорън изучаваше лицата около себе си. Повечето бяха старци и имаха бради. Но бяха чистоплътни, внушителни мъже. Той си помисли, че дори може да долови мириса на сапун: облеклото им бе чисто и изгладено, макар и тук-там с петна.

Един старец с рошава бяла коса и брада, навяваща мраз, най-накрая им проговори:

— Обсъждахме бягството на човечеството от мелницата, в която бяхме поставени от нашите предишни икономически и социални условия. Всички сме съгласни, че бягството едва ли е било навреме. Това е като че ли единственото нещо, с което сме съгласни, защото иначе всеки от нас си е създал различни схващания за това кога и как се е случило всичко. Светът е бил станал толкова изкуствен, съгласни сме с подобна отправна точка, толкова пречистен, стерилизиран и удобен, че човекът вече не е бил човек, а домашно животно, отглеждано от компютър. Някой от вас случайно разсъждавал ли е по тези въпроси?

О-па, помисли си Коркорън. Просто така. Без въведения, без въпроси като „кои сте?“ или „какво правите?“, без неща като „колко се радваме, че се случи да се отбиете“, без празни приказки, въобще — без подготовка. Тези хора са фанатици, каза си той, макар че липсват белези на фанатизъм — няма див блясък в очите им, нито напрегнатост в движенията им. Всъщност изглеждаха спокойни и уравновесени хора.

— Мислили сме, разбира се, от време на време — каза Дейвид по същия спокоен начин като стареца с мразовитата брада. — Но нашите размишления са насочени като изходна точка към това защо човечеството се е хванало в капан по този начин. Търсим причината, но има толкова много преплитащи се фактори, че верните преценки са трудно постижими. През последните няколко месеца чухме откъслечни слухове за нова мисловна школа, която сочи дематериализацията като крайно решение на всички човешки проблеми. Това е ново за нас. Тъй като бяхме изолирани за дълго, чак сега чуваме за идея, за която се говори от известно време. Трудно ни е да схванем същността й.

Останалите около масата се наведоха напред с явен интерес.

— Кажете ни какво знаете за това — рече мразовитата брада. — Какво сте чули?

— Почти нищо — отвърна Дейвид, — Само слухове тук и там. Без обяснения. Без подробности за това какво става. Останахме озадачени. Чухме да се споменава и странно наименование — Неограничените. Но не знаем какво се крие зад това определение.

Един мъж с напълно плешива глава, но с големи като на морж мустаци каза:

— Ние също чухме за това, може би не повече от вас. Скитници, минаващи оттук, донесоха мълвата. Един дори твърдеше, че дематериализацията най-после ще дари на човечеството безсмъртието, към което винаги се е стремяло.

Роботът внесе две големи чинии със супа и ги сервира пред Коркорън и Дейвид. Коркорън взе лъжица и опита супата. Беше топла и вкусна. Някакво месо, говеждо на вкус, фиде, моркови, картофи и лук. Глътна още една лъжица с истинско удоволствие.

Заговори и трети мъж, този път с тънка брадичка:

— Не е трудно да се разбере защо такава идея получава широко разпространение. Смъртта винаги е била нещо достойно за съжаление. Опитите да се удължи животът са били частичен протест срещу срамния край на съществуването.

— Доколкото разбирам, дематериализацията означава загуба на индивидуалността — обади се с неодобрение един забележимо по-млад мъж.

— Какво имаш против групирането? — попита тънката брадичка.

— Ние говорим — намеси се Мразовитата брада — за човешкия ум. Ако е възможно да се постигне дематериализация, ще оцелее именно човешкият ум, а тялото ще се разгради. Ако някой се замисли по-дълбоко, ще разбере, че умът, човешкият интелект, е всичко, което всъщност има значение.

Младият попита:

— Но какво ще представлява умът без тяло? Той се нуждае от посредник.

— Не съм убеден в това — отвърна Мразовитата брада. — Интелектът може да бъде нещо изцяло извън параметрите на физическата вселена. Успели сме, струва ми се, да си изясним всичко освен интелекта и времето. Сблъсквайки се с тези два проблема, човечеството губи почва под краката си.

Роботът донесе халби с бира за Дейвид и Коркорън. Постави дъска за рязане, нож и сложи самун черен хляб върху дъската.

— Яжте — каза той. — Това е добра и здравословна храна. Има още супа, ако желаете. Бира също.

Коркорън отряза дебела филия за Дейвид и друга за себе си. Топна хляба в супата и го опита. Беше превъзходен. Както и бирата. Отдаде се на насладата от храненето.

Дейвид заговори отново.

— А как стои въпросът с Неограничените? Чухме термина, но нищо за това какво всъщност представляват те.

Старецът с мразовитата брада отговори:

— И ние, като вас, сме чули само слухове. Звучи като някакъв култ, но има и предположения, че не е изцяло човешки. Носи се мълва за извънземни мисионери.

— Разполагаме с много доказателства за обширна дискусия по въпроса — каза Тънката брадичка. — От време на време се появяват нови учения, процъфтяват за кратък период и после изчезват. Казвате дематериализация, но как се постига тя?

— Смятам, че ако човечеството иска да се дематериализира, може да се намери начин — каза Моржовия мустак. — Има много случаи, когато човекът е постигал неща, с които е било по-добре да не се захваща.

— Всичко отново опира — заговори Мразовитата брада с глас на съдия — до човешката черта, която сме премисляли дълги дни и нощи — ненаситния стремеж на човечеството към състоянието на пълно щастие…

Коркорън остави разговора да се развива. Обра чинията с късче хляб, след което изпразни халбата си. Изправи се в стола си с препълнен стомах, на крачка от преяждането.

Огледа стаята и забеляза за пръв път, че сградата е нещо като хижа. Беше малка и сурова, без украса, без почти никакъв замисъл за удобство, такава каквато би била например идеята на един робот за място за живеене: просто част от пространството, оградена от влиянието на климата. Изработката бе добра, такава, каквато трябваше да бъде, ако бе извършена от роботи. Масата и столовете бяха от истинско, здраво дърво. Но освен истинското дърво нямаше нищо друго. Супените чинии и халбите бяха най-проста керамика, а свещите домашно направени. Дори лъжиците бяха оформени и издялани от дърво и загладени след това.

И все пак тези селяни седяха на грубата маса в хижа и обсъждаха неща, далеч надхвърлящи способностите или силите им, за да могат да им повлияят. Щастливо мънкаха съображения, без да имат достатъчно информация дори за основа на разговорите си. Макар че, каза си той, надали самият той бе подходящ техен събеседник. Помисли си, че нямаше на какво толкова да се учудва. Всичко ставаше в съответствие с древната традиция на цялата човешка история. В древна Атина незаети хора се събирали на агората, за да вземат участие в надути разговори. Векове по-късно други незаети са се събирали по входовете на универсалните магазини в Америка и досущ старите атиняни са говорели надуто за неща, които не разбират. В английските клубове други хора са седели над питиетата си и са дрънкали помежду си.

Незаетостта води към разговори, помисли си той, а хората са се поддавали на оригиналността на собствените си мисли. Тези мъже тук не бяха заети с нищо, докарани до това положение от роботизираното общество.

Дейвид се надигна от стола си и каза:

— Боя се, че е време да тръгваме. Ако беше възможно, бихме останали повече, но трябва да вървим. Благодарим ви за храната и питиетата и за целия разговор.

Мъжете около масата не се изправиха. Не подадоха и ръце за довиждане. Просто вдигнаха очи за миг, кимнаха, а после се върнаха към безконечната си дискусия.

Коркорън стана заедно с Дейвид и се насочи към вратата. Роботът учтиво я задържа отворена пред тях.

— Благодарим за супата и бирата — каза Дейвид.

— Моля — отговори роботът. — Винаги сте добре дошли.

После се озоваха навън, а вратата се затвори зад тях. Улицата беше пуста.

— Открихме това, за което дойдохме — каза Дейвид. — Сега знаем, че Неограничените са тук. Те са дошли и започват мисията си.

— Изпитвам съжаление към тези хора — каза Коркорън. — Жалки нещастници. Няма какво да правят, освен да седят около масата и да си приказват.

— Няма защо да ги съжаляваш. Може и да не го разбират, но те са постигнали щастието си. Те наистина са щастливи.

— Може и така да е, но такъв край е ужасен за човешката раса.

— Като че ли тя се е развивала именно в тази посока през цялото си съществувание. През цялата си история човекът непрестанно е търсел някакъв способ, чрез който да прехвърли своята работа другиму. Първо кучето, коня, вола. После машините, а накрая компютрите и роботите.

 

 

Когато стигнаха до полянката с Машината, мракът тъкмо пропълзяваше над долината.

Докато приближаваха Машината, някаква неясна мъглявина от светещи прашинки тръгна към тях. Коркорън я забеляза пръв и спря за миг. Усети, че в пристъп на първобитен страх по гърба му запълзяха мравки, докато не се усети какво става.

— Дейвид — заговори тихо той, — имаме посетител.

Дейвид рязко си пое дъх, после каза:

— Хенри, радваме се, че се появи. Надявах се, че ще ни намериш.

Хенри ги доближи, носейки се над тревата. Поведохте ме по дълъг път, каза той. Трябваше да вървя.

— Какво стана с другите? Ти в коя Машина беше?

В никоя, отвърна Хенри. Останах в Хопкинс Ейкър. Знаех, че ще тръгнете поотделно и ще трябва да ви търся.

— Значи си решил да почнеш от самото начало.

Да. И добре, че постъпих така. Имаше усложнения.

— Добре, ти ни намери. Това е началото. Но защо тръгна след нас? Сигурно си знаел, че сами можем да се погрижим за себе си. Трябваше да последваш Инид. Тя имаше най-малък опит и вероятно е била изложена на най-голям риск.

Така и направих, каза Хенри. Тя е изчезнала.

— Но как се е случило? Трябвало е да те изчака. Трябвало е да се сети, че ще я последваш.

Не е чакала. Стигнала е до първата си спирка, после е напуснала мястото. Боя се, че е побягнала от чудовището. На първото място, което е достигнала, лежи чудовището. Мъртво.

— Мъртво? Кой го е убил?

— Може би Буун — намеси се Коркорън. — Буун беше с нея. Тичаше към нейната Машина, а чудовището го следваше. Опитах се да му помогна, но ти ме сграбчи и ме хвърли в Машината.

Не ме оставяте да ви разкажа всичко, оплака се Хенри. Все ме прекъсвате с бърборенето си. Имам още да ви разказвам.

— Добре, говори тогава — нетърпеливо каза Дейвид.

Тя е тръгнала сама. Сигурен съм. Буун е останал сам.

— Не ми се струва вероятно. Тя не би го изоставила.

Не съм напълно сигурен, каза Хенри. Разполагам само с умозаключенията си. Стигнах до място далече в миналото преди Хопкинс Ейкър. 50000 години в миналото, в Югозападна Северна Америка. Машината беше изчезнала, но миризмата й още бе там. Тя е тръгнала около седмица преди мен.

— Миризма? — попита Коркорън. — Той проследява Машините по миризмата им, така ли?

— Не знам — каза Дейвид. — А предполагам, че и той не знае, тъй че няма смисъл да го питаме. Притежава нещо, което ние с теб нямаме, и аз дори не мога да предположа какво е то.

Просто мога да го правя, обади се Хенри. Не зная как, не се и питам. Ще ми позволите ли да продължа?

— Ако обичаш — каза Дейвид.

Огледах наоколо. Имаше относително скромен лагерен огън. На два или три дни, не повече от четири. До него имаше пирамида от камъни. С друг камък върху нея бе закрепено парче хартия. Не можех да вдигна камъка, нито пък да пъхна достатъчна част от мен, за да разбера какво е написано върху хартията, ако въобще е пишело нещо. Предположих, че е бележка, оставена за други, ако се появят. Малко по-надалече лежаха останките на унищоженото чудовище, а на няколко крачки от него беше и скелетът на някакъв голям звяр, който беше вол, ако съдя по това как изглеждаше. Имаше огромни рога.

— Някаква следа от Буун? — попита Коркорън.

Никаква. Огледах, но, честно да си призная, не за много дълго време. Бях твърде загрижен за Инид. Следата бе дълга и заплетена, но успях да открия и второто място, на което се е приземила Машината й.

— И Инид не беше там? — попита Дейвид.

Нито тя, нито Машината. Машината не е заминавала, била е откарана. Открих следи от буксуване по земята, както и белези от колела. Била е влачена и поставена на някакво превозно средство. Опитах се да проследя дирята, но не успях.

— Огледа ли се за Инид?

Проверих, като правех големи концентрични кръгове. Навирах се във всеки ъгъл. Надзъртах във всяка цепнатина. Въобще не я усетих. Ако се намираше в онази местност, щях да го знам.

— Значи наистина е изчезнала. И някой, който не би трябвало, притежава Машината на времето.

— Има голяма вероятност — каза Коркорън — да не знае какво притежава. Някой я е открил, бил е заинтригуван и я е отмъкнал, преди собственикът да се е върнал. Смятал е, предполагам, че по-късно ще има възможността да разбере какво е.

Дейвид поклати глава.

— Слушай — продължи Коркорън, — колко Машини на времето има по света, а? И колко души преди твоето време са знаели, че пътуване във времето е възможно?

Коркорън може да е прав, намеси се Хенри. Трябва да го послушаш, Дейвид. Той има глава на раменете си. И приема фактите такива, каквито са.

— В момента — каза Дейвид — няма смисъл да обсъждаме това. Засега не можем да открием Инид. Машината й е изчезнала, както и тя самата. Нямаме представа къде да ги търсим.

Предлагам да се върнем в предисторическото място, каза Хенри. Там ще можем да потърсим Буун. Той може да има някаква следа, която да ни помогне да намерим Инид. Може да му е казала нещо важно.

— Можеш ли да ни закараш там? Имаш ли координатите?

Да, почти. Имам точните координати на мястото. Отбелязах го внимателно, преди да тръгна. А темпоралните координати се разминават съвсем малко.

— Мисля, че си прав — каза Дейвид. — Там може да открием нещо, което да ни помогне. Иначе ще се щураме насам-натам, без някаква идея какво да правим.

Коркорън кимна и каза:

— Това е единственото, което можем да направим.

Дейвид се качи в Машината и подаде ръка на Коркорън, за да го издърпа вътре.

— Затвори вратата и се настанявай. Щом Хенри ми даде координатите, потегляме.

Коркорън затвори вратата и мина напред, гледайки как Дейвид записва дадените от Хенри координати в бордовия дневник. Дейвид протегна ръка към пулта за управление.

— Дръж се! — предупреди той, а после дойдоха ударът и мракът — дълбокият, всепоглъщащ мрак. И сякаш почти веднага се обади отново: — Пристигнахме.

Коркорън затърси пипнешком вратата. Най-сетне я отвори и скочи навън. Слънцето прежуряше от подобното на разтопен метал небе. Хълмовете се извисяваха на фона на топящата се синева. Пелиновите храсти блестяха с отразена от пясъка слънчева светлина. По-надалече в равнината лежеше побелелият скелет на някакъв огромен звяр.

Дейвид запита Хенри:

— Сигурен ли си, че това е мястото?

Това е. Минете малко напред и ще откриете пепелта от лагерния огън.

— Няма никаква пирамида — каза Коркорън. — Каза, че близо до огъня има някаква пирамида. Но камъните, от които бе направена, са пръснати по земята. Нещо ги е съборило.

Коркорън пристъпи напред. Камъните бяха разхвърляни и сред тях имаше изкопана дупка. Пепелта на лагерния огън се белееше върху пясъка.

— Вълци или лисици — реши той. — Пръснали са камъните, за да се доберат до земята под тях. Там нещо е било заровено.

— Месо — предположи Дейвид. — Буун сигурно е складирал месо в дупката и е построил пирамидата, за да го запази от вълците.

Коркорън кимна. Звучеше вероятно.

— Бележката трябва да е някъде наоколо — продължи Дейвид. — Всичко съвпада. Пепелта от огъня. Скелетът на голямото животно. А купчината боклуци там трябва да са останките на чудовището-убиец.

Потърсиха бележката, но не я намериха.

— Безнадеждно е — каза Дейвид. — Вятърът я е отвял. Няма начин да я открием.

Коркорън стоеше и гледаше към равнината. Доста далече като танцуваща змия се извисяваше облак. Съвсем на края на зрителния му обхват в маранята трептяха малки тъмни топчици. Бизони, каза си Коркорън. Но това бе само предположение. Не бе възможно с невъоръжено око да се установи с точност дали е така. Той знаеше, че скелетът е на праисторически бизон. Черепът лежеше на една страна, опрян на десния рог, а левият стърчеше във въздуха. Подобни рога, помисли си той, може да има единствено бизон, нищо друго.

Дали Буун го е убил? Ако е така, то той разполага с едрокалибрена пушка, защото само с такава би могъл да свали подобен едър звяр. А щом е имал пушка, дали е повалил и чудовището самият той? Коркорън поклати глава — нямаше как да разбере.

— Какво да правим сега? — попита Дейвид.

— Да огледаме наоколо — каза му Коркорън. — Можем да срещнем Буун да се връща оттам, където е отишъл. Може да го намерим мъртъв. Макар да е трудно за вярване, че нещо е способно да го убие. След всичките рискове, които е поемал, и всичките неприятности, в които се е замесвал, старият глупак трябваше да е умрял преди години. Но животът му е омагьосан.

— Ще се изкача на хълма. От върха може да видя нещо, което да ни насочи.

— Ще е още по-добре, ако вземеш бинокъл.

— Съмнявам се, че имаме такъв. Отивам да проверя.

И Дейвид се отправи обратно към Машината. Коркорън се насочи към купа отпадъци, представлявали някога чудовището. Спря на известно разстояние и тръгна в широк кръг около него, макар че едва ли бе останало нещо застрашително или опасно в разпръснатия метал. Все пак някаква предпазливост, сякаш идваща извън него, го предупреждаваше да стои по-далеч. Дейвид се върна и каза:

— Няма бинокъл. Хорас е нахвърлял нещата набързо, без въобще да мисли.

— Ако искаш, аз ще се изкача на хълма.

— Не, аз ще го направя. Бива ме в катеренето.

— Тогава аз ще обиколя подножието му — каза Коркорън. — Не очаквам да открия нещо. В цялата тази история има нещо странно. Чудя се дали Буун не е заминал с Инид.

— Хенри не мисли, че е така.

Коркорън премълча една не съвсем ласкателна забележка за блещукащия Хенри. Вместо това попита:

— А той къде е? Не се е обаждал от доста дълго време, а не мога и да го забележа.

— Сега, като спомена, се сетих че и аз не го виждам никъде. Но това не означава нищо. Той ще се върне. Може би разузнава наоколо.

Дейвид носеше двуцевка. Сигурно я бе взел, когато отиде да търси бинокъл. Подаде я на Коркорън, държейки я за приклада.

— Вземи я, на теб ще ти бъде по-полезна.

Коркорън поклати глава.

— Не очаквам нещо да ми се случи. Ще внимавам. А ти бъди сигурен, че се прицелваш добре. Тук наоколо има същества, за които една двуцевка не е никаква опасност.

Дейвид намести удобно оръжието под мишницата си. Изглеждаше доволен, че Коркорън не взе пушката.

— Никога не съм стрелял нито с тази, нито с която и да е друга пушка. Но при разходките си из Хопкинс Ейкър свикнах да нося оръжие. Специално това е станало част от мен. Чувствам се по-уверен, по-добре с тази пушка под мишница. Когато я нося, никога не я зареждам.

— Послушай ме — каза Коркорън с леко отвращение — и я зареди. Предполагам, че поне патрони носиш?

Дейвид потупа джоба на якето си.

— Тук са. Две шепи. Даже в Хопкинс Ейкър носех по два патрона. Изваждах ги от двуцевката, но Тимъти настояваше да я поставям на поставката заредена.

— Няма смисъл да носиш пушка, ако нямаш намерение да я използваш — каза Коркорън. — Каква е ползата от едно оръжие, ако не е заредено? Едно време, когато ми даде първия пистолет, моят старец ми каза: никога не насочвай оръжие към нещо, ако не възнамеряваш да го убиеш. Послушах съвета му и никога през живота си не съм вдигал оръжие, без да съм готов да убия.

— Аз също често насочвах тази пушка, но никога не съм убивал. Насочвал съм я към стотици птици, които кучето подплашваше, но никога не съм натискал спусъка.

— Какво се опитваш да докажеш — че най-после си се цивилизовал?

— Често и сам се чудя — отговори Дейвид.

Докато скиташе из подножието на хълма, Коркорън откри разровен подземен извор, който сега образуваше малък басейн от струящата вода. Неочаквано срещна един язовец, който му изсъска, преди да побегне. Усети, че един вълк го следва, но не му обърна внимание. Той се движеше след него, без да го приближава, но и без да изостава.

Нищо друго не се случи. Не откри нищо интересно. След известно време се обърна и пое обратно към Машината. Преди да се обърне, вълкът вече бе изчезнал.

Слънцето се доближаваше до западния хоризонт. С част от натрупаните дърва Коркорън запали малък огън. Отиде до извора и донесе кофа вода. Когато Дейвид слезе от хълма, той вече пържеше бекон в един цвърчащ тиган, а в друг правеше палачинки.

Дейвид седна на земята и сложи двуцевката в скута си.

— Нищо. Няколко стада тревопасни далеч в равнината и това е всичко. Най-усамотеното място, което някога съм виждал.

— Налей си кафе — каза му Коркорън. — Има достатъчно палачинки за начало. Вземи си и бекон. Чиниите и чашите са там, на одеялото.

След като хапна една палачинка, Дейвид попита:

— Хенри да се е появявал?

— Не съм го виждал.

— Странно е да тръгне, без да каже нищо. Или пък да се застои за дълго.

— Може би му е хрумнало нещо и е отишъл да провери.

— Надявам се, че е така. Понякога не съм сигурен, че го разбирам. Той е мой брат и така нататък, но не мога да приема, че е от плът и кръв; все пак, мой брат, но и твърде особено човешко същество. Той се остави Неограничените да го примамят с мазните си, предразполагащи приказки. Но капанът не щракна. Може би Хенри е много упорита и особена личност, за да го завладеят изцяло.

Коркорън се опита да го успокои:

— Не се притеснявай за него. Нищо не може да му се случи. Никой не може да го залови.

Дейвид не отговори веднага, но след няколко секунди попита:

— Какво мислиш да правим сега? Има ли смисъл да стоим тук?

— Рано е да се каже. Тук сме само от няколко часа. Нека изчакаме поне до утре. Може дотогава да ни хрумне нещо.

Някакъв беззвучен глас им заговори:

Вие търсите човек на име Буун, така ли?

След моментната уплаха Коркорън се обърна към Дейвид:

— Чу ли това?

— Да. Не е Хенри. Нещо друго е.

Аз съм разумът, каза гласът, на това, което вие наричате чудовище-убиец. Мога да ви помогна с този Буун.

— Можеш ли да ни кажеш къде е? — попита Коркорън.

Мога да ви кажа накъде отиде. Но преди това трябва да сключим малка сделка.

— Каква сделка, чудовище?

Престанете да ме наричате чудовище. Достатъчно неприятно е, че ме мислите за такова, а като го казвате, проявявате неучтивост.

— Щом не си чудовище, какво си?

Аз съм предан служител, който не изпълнява нищо повече от волята на господарите си. Не съм аз този, който преценява разумността на техните решения.

— Не се опитвай да се извиняваш — каза Дейвид. — Знаем кой си. Лежиш в купчината останки, които някога представляваха чудовище-убиец.

Ето че пак ме нарекохте чудовище. При това, не съм се опитвал да се извинявам.

— Така прозвуча — обади се Коркорън. — Но да се върнем на сделката.

Тя е много проста. Ясна и без уловки. Аз ще ви кажа къде да търсите Буун, но преди това трябва да ме извадите от останките на предишното ми тяло и да ми обещаете искрено, че ще ме вземете със себе си — където и да е, но далече от тази ужасяваща пустота.

— Защо не? — каза Дейвид. — Сделката изглежда проста.

— Не бъди сигурен — предупреди го Коркорън. — Защо не си зададеш въпроса доколко можеш да се довериш на този глас, идващ от боклука?

— Струва ми се лесно. Той знае къде е Буун и в замяна иска…

— Това имах предвид. Той не каза, че знае къде е Буун. Каза само, че ще ни посочи къде да го търсим. А това са две съвсем различни неща.

— Всъщност, да. Как ще обясните това, мистър? Колко точна ще бъде вашата информация?

Ще ви помагам по всякакъв начин. Помощта, която предлагам, няма да се ограничи с намирането на Буун.

— Какъв друг вид помощ? В каква насока би могъл да си ни от полза?

— Остави го! — изръмжа Коркорън. — Не му обръщай внимание. Той е натясно и ще обещае всичко, за да се отърве.

Но в името на човешкото милосърдие, зави чудовището, вие трябва да ме съжалите! Не можете да ме обречете на безкрайна самота! Не мога да виждам, а с изключение на този телепатичен разговор, не мога и да чувам. Не усещам топлина или студ. Дори времето ми е неясно. Не правя разлика между секунда и година.

— В ужасно състояние си — каза Коркорън.

Наистина е така. Любезни господине, моля ви, смилете се над мен.

— Няма да ти протегна ръка за помощ. Дори пръст няма да ти подам.

— Държиш се грубо с него — каза Дейвид.

— Не толкова, колкото той се е държал в Атина. И не по-грубо, отколкото би се отнесъл с нас, ако имаше тази възможност. Ако не беше сгрешил.

Не съм сгрешил. Аз съм прецизен механизъм. Просто не ми провървя.

— Сигурно. И продължава да не ти върви — каза Коркорън. — Вече не ни интересуваш.

Чудовището млъкна. Не го чуха повече. След известно време Дейвид се обади:

— Хенри не се върна. Ти и аз останахме сами. Мозъкът на чудовището каза, че разполага с информация. Мисля, че е разумно да му повярваме. Било е тук заедно с Буун. Може дори да е говорило с него.

Коркорън изръмжа:

— Опитваш се да си повярваш, че ще покажеш великодушие към паднал враг, че ще постъпиш достойно, като джентълмен. Ако искаш, рискувай. Аз се оттеглям. Прави каквото искаш, по дяволите!

Слънцето бе залязло и дълбок мрак се разстилаше над земята. Някъде из пустошта зави вълк, друг му отговори. Коркорън се нахрани и се обърна към Дейвид.

— Подай ми чинията си и другите съдове. Ще отида до извора да ги измия.

— Искаш ли да дойда за охрана?

— Не, ще бъда в безопасност. Само на няколко крачки е.

Клекнал до изкопания басейн, Коркорън изплакна съдовете. Луната бавно се вдигаше на изток. Някъде в далечината около половин дузина вълци обединиха воя си в оплакването на тежкото си и жалко съществувание.

Когато се върна при огъня, Дейвид вече беше извадил одеялата.

— Беше тежък ден и трябва да поспим. Пръв ще застана на пост. Предполагам, че трябва да се пазим.

— Мисля, че е редно.

— Безпокоя се за Хенри. Той знае, че в подобна ситуация не бива да разпиляваме силите си.

— Вероятно просто се е забавил. До сутринта ще се завърне и всичко ще е окей — каза Коркорън.

Той нави якето си на топка вместо възглавница и се зави с одеялото. След малко вече спеше.

Когато се събуди, лежеше по гръб. Над него небето просветляваше от първото докосване на зората, а Дейвид не го беше събудил да поеме своята смяна.

Глупак, помисли си Коркорън. Той си знае. Не трябва да доказва, че може да поеме и втората смяна, нито пък че е по-опитен от мен.

— Дейвид! — викна Коркорън. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Птици пееха на хълма и поздравяваха първото просветляване на изток. С изключение на тяхната песен, не се чуваше никакъв друг звук, а единственото движение наоколо беше пламъкът на гаснещия огън. В равнината белите кости на бизона отразяваха бледата мека светлина на зората, а малко по-надясно от тях се различаваха останките на чудовището.

Коркорън се изправи, като отхвърли одеялото, с което се беше завил. Приближи се до огъня, взе парче дърво, разбута и събра пръснатата жарава. Наведе се над нея и тогава чу звук, подобен на мляскане. Обля го вълна от страх. Не беше чувал такъв звук преди и не знаеше какъв е, но в звученето му имаше нещо, което го накара да застине. Чу се отново и този път той успя да завърти глава и да види откъде може да идва.

За момент всичко, което видя, беше светло петно, наведено над някаква тъмна маса на земята. Напрегна очи и когато светлото петно вдигна глава и се взря в него, той успя да го разпознае — плоска котешка муцуна, щръкнали космати уши, блясък на шестинчови зъби — саблезъб тигър, наведен над жертвата си и поглъщащ храната си с ужасяващ мляскащ звук.

Коркорън разбра коя е жертвата. В челюстите на саблезъба бе Дейвид!

Стиснал пръчката, която взе от купа дърва, той се изправи. Хвана дървото по-удобно. Смешно оръжие, но това беше единственото, което имаше.

Котката също се изправи. Бе по-голяма, отколкото предполагаше и внушаваше страх с размерите си. Прекрачи тъмната маса, в която се бе превърнал Дейвид, и направи няколко стъпки напред. После спря и изръмжа, а извитите й надолу зъби блестяха в настъпващата светлина. Предните крака на звяра бяха по-дълги от задните, гърбът му се спускаше надолу и така изглеждаше седнал. Вече беше достатъчно ясно и Коркорън различи пъстрата кожа — кафяви петна на светъл фон.

Той не помръдна. След първите си стъпки и котката спря на място. После бавно, без да бърза, сякаш още не бе решил, саблезъбът се извъртя обратно. Спокойно се върна при жертвата си, наведе се, захапа тъмната маса и разклати глава, за да я хване по-добре. Зъбите му потънаха в плячката, после я повдигнаха и тигърът започна да се отдалечава спокойно, обърнал гръб на човека край огъня.

Коркорън гледаше, неспособен да помръдне. Котката се затича в лек тръс. Държеше главата си високо, за да не може клатушкащата се плячка да опира земята. Но и така единият крак на жертвата падна, започна да се влачи и саблезъбият тигър спря един-два пъти, за да го захапе. Движеше се в подножието на склона, мина покрай издатината, от която хълмът преливаше в равнината, и изчезна.

До този момент Коркорън не бе помръднал. Сега се наведе и хвърли дърва в огъня. Огънят бързо ги обхвана и пламъците се вдигнаха високо. Още наведен, Коркорън се извъртя, за да се увери, че Машината е на мястото си — там, където се беше приземила. На малко повече от трийсет стъпки отвъд огъня лежеше двуцевката. Не беше я забелязал преди. Тогава беше доста тъмно, а освен това толкова съсредоточено наблюдаваше котката, че не можеше да види нищо друго. Не отиде да я вземе. Все още беше като парализиран от страх.

Постепенно целият ужас на случилото се го завладя с пълна сила. Убит от саблезъб тигър! Убит и изяден от саблезъб тигър. Убит не при самозащита, не дори от безсмислена жажда за убийства, а убит поради необходимостта от храна.

Дейвид беше мъртъв. Дейвид чий? Шокиран, Коркорън осъзна, че никога не бе знаел фамилното му име. Хората от Хопкинс Ейкър никога не го бяха споменавали и той никога не бе питал. Припомни си имената им: Дейвид, Инид, Тимъти, Ема и Хорас. Всъщност не беше точно така — фамилията на Хорас би трябвало да е различна.

Дейвид не го беше повикал, бе го оставил да спи. Ако ме беше извикал, помисли си Коркорън, можеше аз да съм на неговото място.

Опита се да си представи как се е случило всичко. Дейвид сигурно е чул нещо в мрака отвъд огъня и е отишъл да види какво е. Може да е бил изненадан, а може и да е видял котката навреме. Каквото и да се е случило, той не е стрелял.

Ако бях аз, помисли си Коркорън, щях да стрелям. Ако се бях отдалечил от огъня и се бях натъкнал на саблезъб тигър, щях да използвам пушката. Двуцевката не е най-подходящото оръжие срещу саблезъб. Но отблизо, дори и да не успее да го събори, една двуцевка определено би спряла охотата за убиване дори у такова голямо животно. Дейвид не я е употребил може би защото никога не е стрелял, а може би защото дори и да е имал възможност, се е чувствал твърде цивилизован, за да го направи. За него пушката не беше оръжие, а само бастун за разходки.

Нещастният проклет глупак, каза си Коркорън.

Остави огъня и отиде за пушката. Имаше два патрона в цевите — не беше стреляно. Постави я на лакътя си и продължи нататък. Един ботуш лежеше на земята, а в него бе и кракът. Костите бяха раздробени от хрускащите зъби на животното. Малко по-нататък вдигна разкъсано яке. Наоколо имаше пръснати патрони, лежащи там, където бяха паднали. Коркорън ги събра и ги пъхна в джоба си. Като че ли от Дейвид не бе останало нищо друго. Върна се при ботуша с крака вътре и се втренчи в него. Не се наведе да го докосне. Ще бъде гадно да го взема, каза си, и се отдръпна от него.

Клекна край огъня. Знаеше, че трябва да хапне нещо, но нямаше желание. В устата си усещаше неприятен накиселяващ вкус.

Сега какво да прави?

Предполагаше, че ще успее да управлява Машината. Знаеше, че Дейвид си е водил бордови дневник. Беше го наблюдавал как програмира контролния пулт за скока до това място.

Но къде да отиде? Дали да се върне в своя си 20-и век и да забрави тази история? Замисли се над това. Идеята беше привлекателна, но нещо го възпираше. Щеше да се чувства като дезертьор. Буун беше някъде из тая откачена бъркотия във времето и той не можеше да го изостави. Поне докато се убедеше, че не би могъл да помогне на приятеля си.

Сети се за саблезъба и за това, че може би бе сам в това забравено място. Тази мисъл не го зарадва. Но решението да остане и да изчака Буун да се завърне, където и да е отишъл, натежа. Трябваше също да изчака и Хенри, въпреки че Хенри не се нуждаеше от Машина, за да се придвижва из времето и пространството. Така че, реши той, Хенри въобще нямаше нужда от него.

Замисли се за тигъра и реши, че тази котка не е сериозен проблем и не бива да пречи на вземането на каквото и да е решение. Можеше и въобще да не се върне. А дори и да се върне, сега в ръцете на някой, който можеше да дръпне спусъка, имаше оръжие. С пушката в ръка, каза си той, няма да съм уязвим като Дейвид. Нощем можеше да спи в Машината, с плътно затворена за евентуалните нападения на хищниците врата. Имаше храна за известно време и вода от извора. Осъзна, че може да остане колкото му се иска.

Напълно се разсъмна и той се раздвижи. Отиде до извора за кофа вода и до Машината за храна. Клекна до огъня да приготви палачинки, да свари кафе и да опържи бекон. Страхотно, помисли си, също като на къмпинг.

Опита се да изпита съжаление за Дейвид, но изцеди съвсем малко жалост. Ужасът от смъртта — или по-скоро от обстоятелствата, при които бе настъпила — го накара да потрепери, но той събра сили да не се вживява в тази мисъл. Колкото по-скоро я изтриеше от ума си, толкова по-добре.

Чу някакво кикотене в ума си. Идваше нейде отстрани.

Ха-ха-ха, смееше се чудовището.

Обзе го гняв.

— Разкарай се! — кресна му той.

Ха-ха-ха, изсмя се пак чудовището. Приятелят ти е мъртъв, а аз съм още жив.

— Милиони пъти ще си пожелаваш да си мъртъв, преди всичко да е свършило.

Самият ти ще умреш, каза злорадо чудовището, доста преди мен. От теб ще останат само кости и прах.

Коркорън не отговори. Обхвана го съмнение. Възможно ли беше чудовището да е подмамило саблезъба към Дейвид?

Глупаво звучеше, като се замисли. Дори самата мисъл за това, каза си той, си беше чиста параноя. Изяде закуската си, после изми съдовете и ги избърса с крайчеца на ризата си. Като размисли отново, отиде до Машината и взе една лопата. Изкопа дупка и погреба ботуша с крака в него. От хигиенна гледна точка, каза си; действието нямаше ритуален характер.

Уви голямо парче хляб в носната си кърпа и го сложи в джоба си. После разрови нахвърляните в Машината предмети, търсейки манерка, каквато така и не намери. Поради липса на такава, той напълни кофата с вода до половината. Беше странна вещ за носене, но в случая бе най-добрия вариант.

Сетне тръгна през равнината, носейки пушката и кофата с вода. След няколко мили зави наляво и почна да върви в кръг, чийто център беше хълмът. Оглеждаше внимателно за какъвто и да е знак, че Буун е минал оттам.

Два пъти Коркорън откри нещо, което помисли за човешка следа. Проследи следите, но не можеше да е сигурен. И двете постепенно изчезваха. Безполезно е, каза си той. През цялото време бе знаел, че е безполезно, но дори и убеден в това, все пак трябваше да опита. Заедно с Буун бяха преживели доста и на няколко пъти бяха рискували главите си един за друг. Буун беше най-близкото до приятел същество, което някога бе имал. Нямаше много приятели.

От време на време срещаше вълци, които неохотно се отдръпваха от пътя му и клякаха да го наблюдават, докато отминеше. Подобно на сърна животно изскочи от един храсталак и се втурна напред.

Мина на около миля от малко стадо бизони. В далечината забеляза и същества, които приличаха на мастодонти, но бяха твърде далеч, за да е сигурен. Каза си, че е напълно възможно да има мастодонти на това място: беше точно тяхната епоха.

Когато слънцето застана точно над него, той спря и клекна под едно дърво. Задъвка хляба и отпи хладка вода от кофата.

Може би трябваше вече да се връща на хълма. Беше тръгнал с намерението да опише кръг около него. Беше изминал вече западната половина от кръга. На изток нямаше нищо освен равнината, простираща се широка, плоска и пуста, сливаща се в края си с небето. Ако Буун бе тръгнал нанякъде, той бе тръгнал на запад, където се издигаха хълмове. Не би тръгнал към пустошта на изток. Коркорън се замисли. Може би трябваше да се върне по стъпките си, да мине през почти същата местност като на идване, и да се огледа още по-внимателно за следи, които е пропуснал преди.

Дояде хляба и пийна още малко вода. Почувства нечие присъствие тъкмо когато се готвеше да стане. Замря и се заслуша. Не се чуваше нищо, но той чувстваше присъствието.

Заговори колебливо и несигурно:

— Хенри?

Да, аз съм, отговори Хенри.

— Разбра ли за Дейвид?

Да, разбрах. Разбрах веднага щом се върнах. А теб те нямаше. Тръгнах да те търся.

— Съжалявам за Дейвид.

Аз също. Беше незаменим като брат. И прекрасен човек.

— Да, наистина беше прекрасен човек.

Някаква котка го е хванала, каза Хенри. Проследих я и я намерих да довършва останките му. Не беше останало почти нищо. Разкажи ми как се случи.

— Той беше на пост. Открих какво се е случило чак когато се събудих. Не бях чул нищо. Котката го отнесе.

Видях някакъв гроб. Много малък гроб.

— Един ботуш — обясни Коркорън. — С един крак в него. Аз го зарових.

Благодаря ти. Направил си това, което щеше да направи и семейството.

— Ти знаеш къде е тялото. Можех да взема лопата, да подплаша котката…

Щеше да е безсмислено. Просто един напразен жест. Виждам, че имаш пушка. Той не я ли е използвал?

— Сигурно е бил изненадан.

Той никога не би я употребил, каза Хенри. Беше твърде благороден за свят като този. Тази история отива на зле. За всички нас. Първо изчезна Инид, после Буун.

— Знаеш ли нещо за Буун? Научи ли нещо ново?

Открих къде е отишъл, но там го нямаше. Носил е една карабина и някакъв пакет и те лежаха там, но той бе изчезнал. Мисля, че с него е бил и един вълк. Съжалявам, Коркорън.

— Струва ми се, че знам какво се е случило с него — каза Коркорън. — Отново е преминал отвъд. Надявам се да остане там, където е отишъл и да не се връща обратно.

Какво възнамеряваш да правиш сега? Няма смисъл да стоиш тук.

Коркорън кимна. Вчера беше мислил какво би могъл да направи. Беше си помислил да се върне в Ню Йорк. Беше отхвърлил идеята — Буун бе изчезнал и трябваше да бъде намерен. Осъзна, че Буун все още го нямаше, а шансът да бъде открит бе минимален.

Пак помисли за двайсети век и отново отхвърли този вариант. През целия си живот никога не бе обръщал гръб на приключенията, преди да бяха завършили. А това приключение, припомни си той, все още беше далеч от своя завършек.

Можеше да се върне в Хопкинс Ейкър. Беше сигурен, че в бордовия дневник на Дейвид има координатите. Животът там щеше да е приятен. Слугите и живущите щяха да са си там. Щеше да е на сигурно място и можеше да премисли положението и вероятно да направи логичен план за по-нататъшните си действия. Също така бе възможно и някой от другите да се върне там.

Но съществуваше и другото място, където руините на някакъв град покриваха един връх, а едно гигантско дърво се издигаше над тях, пронизващо небето. И около това дърво се виеше спираловидна стълба. Там имаше нещо загадъчно, което се нуждаеше от проучване.

Хенри чакаше отговор. Коркорън с трудност съзираше блещукането му — облак, проблясващ на слънцето.

Вместо да отговори, на свой ред зададе въпрос:

— Доколкото разбрах, ти си бил на крачка от дематериализацията. Би ли ми разказал какво се случи?

В основата на всичко беше моята погрешна преценка, каза Хенри. Позволих на Неограничените да ме уговорят. Започнах да прекарвам времето си с тях. Предполагам, че беше от любопитство що за същества са всъщност. Както вече трябва да си разбрал, те са твърде особени. В общи линии са човекоподобни или поне в моментите, когато успявах да ги зърна, изглеждаха така. Те не могат да бъдат разгледани. Просто ги мяркаш от време на време. Носят се насам-натам като призраци. Но независимо дали ги виждаш или не, ти ги чуваш през цялото време. Проповядват, обясняват, доказват, молят. Показват ти пътеката към безсмъртието и ти изреждат безкрайните му удобства и преимущества. Казват, че интелектуалното безсмъртие е единственият изход. Всичко останало е грубо, позорно и грозно. А никой не иска да е грозен.

— И са успели да ти пробутат идеите си?

Да, пробутаха ми ги. Но го направиха в момент на моя слабост. Когато слабостта ме напусна, аз започнах да се боря с тях. Бяха поразени до мозъка на костите си от моята наглост и именно тогава сериозно се заеха с мен. Но колкото по-силно ми въздействаха, толкова по-упорит ставах. И им се измъкнах. А може би те се отказаха от отвращение. Може би им губех повече време, отколкото заслужавах, и те просто ме зарязаха. Но когато се отървах, процесът бе стигнал твърде далеч — бях преминал половината път към дематериализацията, бях по средата. Такъв какъвто и сега ме виждаш.

— Това май не ти пречи много-много?

Има си своите плюсове и минуси, а аз самият смятам, че плюсовете са повече от минусите. Поне така си казвам. Не мога да правя много от обикновените човешки неща, но притежавам способности, които са недостижими за обикновените хора и ги използвам максимално, като не мисля за това, което съм изгубил.

— И какво възнамеряваш да правиш сега?

Остана още една част от семейството, която трябва да издиря. Хорас, Ема и Тимъти, който бе хвърлен на борда именно от онзи невъобразим грубиян Хорас.

— Имаш ли представа къде са?

Съвсем никаква. Ще трябва да проследя дирята от самото начало.

— Машината ще ти бъде ли от полза? Мога да я насочвам вместо теб.

Не, трябва да тръгна сам. Трябва да се върна в Хопкинс Ейкър и да поема следата оттам. Ще е много тънка и недоловима, но все ще е останала. Казваш, че можеш да управляваш Машината?

— Да. Знам къде е бордовият дневник и наблюдавах как Дейвид въведе координатите, когато идвахме насам.

Може би ще е най-добре за теб да се върнеш в Хопкинс Ейкър. Смятам, че там в момента е най-безопасно. Някой от нас може да се върне да те вземе. Като знаем къде си, можем да го направим. Координатите ги има в бордовия дневник. Сигурен ли си, че можеш да се справиш с Машината?

— Убеден съм — отвърна Коркорън. — Но не мисля, че ще отида в Хопкинс Ейкър. Може би по-късно, но не и веднага. Искам да се върна там, където ти ни намери с Дейвид. Искам да проверя нещо на това място.

Хенри не зададе въпроса, който Коркорън очакваше. По-скоро сякаш сви рамене.

Добре, каза той. Знаеш къде отиваш, а и аз знам къде отивам. По-добре да тръгваме, всеки по своя път.

И изведнъж изчезна.

Коркорън се изправи на крака. Буун вече не беше на това място и в това време, така че нямаше причина да се задържа тук. Знаеше къде да отиде и, както каза Хенри, беше по-добре да тръгне колкото се може по-скоро.

Когато стигна до лагера, мястото бе съвсем пусто. Не се виждаха нито саблезъбът, нито вълците. Коркорън събра съдовете, пръснати около пепелта от огъня, и ги хвърли върху одеялото. После вдигна и него и го преметна през рамо.

Един глас му заговори.

Ха-ха-ха.

При този звук Коркорън се извъртя към купчината отпадъци.

Хихикането не спря.

Коркорън се отправи към останките.

— Спри да се хилиш така идиотски! — викна той.

Смехът спря и започнаха молби: Скъпи господине, вие си тръгвате. Събирате си нещата. Моля ви, вземете ме с вас. Няма да съжалявате. Мога да направя много за вас. Ще ви се отплатя за добрината. Завинаги ще ви бъда приятел. Ако ме вземете, това няма да попречи на заминаването ви. Аз съм съвсем лек и не заемам много място. Не е нужно и да ме търсите. Намирам се в задната част на останките от моето тяло. Аз съм мозъчна кутия — добре полирана сфера. Върху покривка бих изглеждал доста добре. Ще съм полезен за разговори. Ще съм полезен за всичко. Когато сте сам и се нуждаете от компания, двамата с вас бихме могли да водим поучителни и забавни разговори. Имам бърз и логичен ум. Бих могъл и да ви служа като съветник от време на време. Винаги ще бъда ваш приятел, изпълнен с преданост и благодарност…

— Не, благодаря — каза Коркорън, извърна се и тръгна към Машината.

Зад него чудовището продължи да вие, да умолява, да проси милост и да обещава. После плачевният глас бе заменен от гневна буря.

Тъпо копеле, аз няма да ти простя това! Най-накрая ще те докопам! Ще танцувам върху костите ти!

Коркорън невъзмутимо продължи към Машината на времето.