Клифърд Саймък
Магистрала на вечността (4)

4

Шропшиър: 1745 година

— Най-важното, което трябва да осъзнаете — каза им Хорас, — е че никога няма да напуснете това място. Ако се появи някаква възможност за вашето заминаване, ще бъдем принудени да ви убием.

— Хорас е толкова суров — каза Инид. — Няма никакво чувство за приличие. Като чук е. Налага всичко като чук. Можеше да каже, че съжалява за невъзможността да ни напуснете, но да ви увери, че се радваме на вашето присъствие.

— Не съм уверен, че се радвам на присъствието им — каза Хорас. — Това е още един симптом, че положението излиза извън контрол. Мартин и Стела се разтварят във въздуха без следа, а и историята, която призракът…

— Хенри! — прекъсна го Инид. — Хенри, а не призрак!

— … историята, която Хенри ни разказа снощи за нещо слухтящо навсякъде около имението, долавящо нещо странно, което се опитва да разкрие. Казвам ви, те ни приближават. Сега тези двамата се появяват от Ню Йорк, без да разполагат с напълно приемливо обяснение как са успели да влязат в Машината на времето на Мартин, и на всичко отгоре са чували за Хопкинс Ейкър.

— Останахме тук твърде дълго — проплака Ема. — Трябваше да заличим следите си и да отидем някъде другаде. Не биваше да се задържаме на едно и също място век и половина.

— Самото преместване би било опасно до известна степен — каза Хорас. — Ние би трябвало да подготвим група специалисти, способни да извършат подобна операция. Но първо би трябвало да подберем и проучим новото място. Бихме могли да се справим с проучването сами, но не бихме могли, поне не без никаква помощ да извършим преместването си на друго място. Не притежаваме и половината от необходимото умение.

— Бях останал с впечатлението — неприязнено се обади Дейвид, — че ти можеш да се справиш с всякакъв вид работа без никаква помощ.

Хорас наведе глава като разярен бик.

— Престанете — намеси се с типичната си деликатност Тимъти. — Престанете и двамата. Вместо да спорим помежду си, ние би трябвало да се опитаме да обясним по най-добрия възможен начин ситуацията, в която тези посетители са попаднали като наши гости.

— Искрено бих се радвал, ако го направите — каза Коркорън. — Казвате, че никога няма да можем да заминем и въпреки това Дейвид… Вие бяхте Дейвид, нали?

— Да. Аз съм Дейвид и пътувам от време на време. Най-вече до Лондон и Париж. Веднъж и до Ню Йорк.

— Отиванията и връщанията, както ги нарекохте — обясни Тимъти, — се извършват чрез превозни средства, които ние наричаме Машини на времето. Машината, в която живееше Мартин, ви докара от Ню Йорк. Но това още не е всичко.

— Аз натиснах бутони — каза Коркорън.

— Можехте да си натискате бутони колкото ви се иска и въпреки това Машината да не помръдне. Това, което направихте, бе че натиснахте определени бутони, които свързаха Машината с контролния пулт в тази къща. И когато това бе извършено, Хорас можа да поеме управлението на Машината на Мартин.

— Искате да кажете, че само определени хора могат да управляват Машините на времето?

— Въпросът е — каза Хорас, — че сега се намираме в нещо като балон на времето — опростен термин, разбира се — през който никой не може да преминава, дори ние. Единственият начин да се мине през него е Машината на времето.

Всички замлъкнаха за момент.

— Забравих — продължи Хорас. — Призракът е единственият, който може да преминава без чужда помощ, но той е особен случай.

— Хенри — напомни му Инид. — Хенри. Не призракът.

— Струва ми се — каза Буун, — че трябва да приемем на добра воля това, което ни казахте. И както сами казвате, тук сме и нямаме възможност да заминем. Не разбирам много от това, което чух. Имам много въпроси, но вероятно по-късно ще остане време да ги задам.

— Радвам се, че виждате нещата по този начин — отвърна Тимъти. — Ние самите сме обвързани от някои ограничения, които не можем да пренебрегнем. Надявам се, че ще ви е възможно да живеете приятно с нас.

— Има само един последен въпрос, който ми се струва твърде важен, за да може да почака. Кои сте вие? — попита Буун.

— Ние сме бегълци — каза Дейвид. — Бегълци, криещи се в дълбините на времето.

— Не е така — извика Хорас. — Продължаваш да дрънкаш, че сме бегълци. Ние сме революционери, казвам ви. Някой ден ще се завърнем.

Инид се обърна към Буун.

— Не обръщайте внимание на тези двамата. Винаги се хващат за гушите. Сигурна съм, че това, което ви интересува, е откъде сме дошли. Ние сме хора, които са живели на милиони години след вас. Ние сме от вашето най-далечно бъдеще.

Нора се обади от вратата към трапезарията:

— Обядът е сервиран.

Обядът беше цивилизован и приятен, без пререкания. Дейвид разказваше за няколкото дни, които бе прекарал в Ню Йорк през двайсети век и разпитваше Буун и Коркорън за града. Тимъти говореше за някои от книгите, които бе прочел. Инид не каза почти нищо, а Ема бе приветливо мълчалива. Хорас седеше приведен напред, зает със собствени мисли. Най-сетне нещо го накара да проговори:

— Чудя се какво се е случило с Геън. Трябваше вече да е тук.

— Геън е от Атина — каза Ема. — Носи някаква нова книга за Тимъти.

— Винаги казваме Атина — поясни Тимъти. — Но всъщност те не са в Атина, а близо до града.

— Имаме също една малка група и в Плейстоцена — каза Дейвид. — В Южна Франция. Ранните дни на последния ледников период.

— Неандерталци — каза Буун.

— Да, няколко от тях. Ранни неандерталци.

— Това, което не мога да разбера — рече Хорас, все още обзет от безпокойство, — е защо е трябвало Мартин да изчезне толкова внезапно. И Стела също. Очевидно той е имал някаква малка Машина на времето, скрита в някакъв малък склад и я е използвал, за да избяга, като предварително е предупредил Стела и тя се е присъединила към него. Трябвало е да използва Машината, в която живеел. Но не го е направил. Паникьосал се е. Проклетият му глупак се е паникьосал. Уплашил се и побягнал.

— Опасявал се е, че може да го заловят в хотела — намеси се Инид. — Това изглежда ясно. Може би не се е доверявал напълно на мистър Коркорън.

— Имал е причина — каза Дейвид. — Мистър Коркорън сам призна, че негови хора са наблюдавали Мартин и Стела. Те са били следени на всяка крачка.

— Той купи доверието ми и плати много добре за него — каза Коркорън. — Бих работил всеотдайно за всеки, който ми плаща. Никога, през целия си живот, не съм изменял на клиентите си.

— Ала в дадения случай не сте се доверили на клиента — продължи Дейвид.

— Не мога да отрека. Но той ми даде повод за това. Наблюдавах го не за да му навредя, а за да съм сигурен, че той няма да ми навреди. Беше интригуващо потаен. Не заслужаваше голямо доверие.

— Сигурно е знаел за разрушаването на хотела — каза Хорас. — Вероятно посетителите са били уведомени. И след като е знаел това, непростимо е да зареже Машината, в която е живеел и да допусне възможността присъствието му да бъде разкрито.

— Може би не е знаел за хотела — отвърна Коркорън. — Посетителите не се уведомяват до последния възможен момент. И дори тогава няма публични съобщения. Това е една от онези историйки, които биват покривани. Аз самият научих това дълго след като Мартин бе изчезнал. А твърде малко слухове ми се изплъзват.

— В такъв случай — предположи Дейвид, — е възможно да е заминал по спешност, като е смятал, че скоро ще се върне. Може би заради това е оставил голямата Машина.

Хорас изръмжа на Буун:

— Не ни обяснихте как вие двамата попаднахте в Машината. Не как сте я открили — това го разбирам, а как сте влезли вътре?

— Казах ви, че мога — отговори Буун. — Мога да минавам отвъд. Повече не мога да ви кажа. Сам не разбирам как го правя. Всичко, което зная, е че мога да го правя само при опасност.

— Това не е обяснение — каза Хорас. — Нима човек не знае какво прави, когато го прави?

— Съжалявам. Повече не мога да ви помогна.

— Щом стигнахме до подобни деликатни въпроси — обади се Коркорън, — бихте ли ми казали какво означаваше онази нечленоразделна смесица от звуци, която чух, когато се свързах с вас за пръв път?

— Аз мога да ви отговоря — каза Тимъти. — Както може би сте забелязали, ние сме доста потайни. Понякога като че ли твърде отдадени на мания за преследване. Смятаме, че в нашата система за свръзка не може да се проникне. Но срещу нас стоят сили, които са могъщи и удивително интелигентни. Не можем да сме убедени в безопасността си. Никога не можем да сме сигурни. И затова когато разговаряме помежду си чрез системата за свръзка, ние използваме един много древен език, език на един немногочислен народ. Надяваме се, че по тази причина дори и някой да е проникнал в системата ни за свръзка, вероятността да разшифрира какво си казваме е много малка.

— Това — каза Буун — е най-откачената ситуация, с която съм се сблъсквал.

— Още не знаете и половината — продължи Тимъти. — Вие не познавате Неограничените. Ако ги познавахте…

От кухнята долетя писък. Тимъти и Ема скочиха на крака. Нора се появи пищяща на кухненската врата. Шапката на главата й се бе накривила, а ръцете й мачкаха завързаната на кръста й престилка.

— Посетители! — изкрещя тя. — Имаме посетители! И нещо не е наред. Машината се приземи в цветната леха и се преобърна.

Столовете изскърцаха и всички се втурнаха в кухнята, устремени към външната врата. Коркорън погледна Буун.

— Може ли да е оня от Атина?

— Така предполагам — каза Буун. — Но по-добре да отидем да видим.

Те се спряха на верандата пред кухнята и се взряха в това, което ставаше в цветната леха. По нейната дължина зееше дълбока бразда, изорана от правоъгълен предмет, около дванайсет стъпки дълъг и шест широк, със забита в почвата предница. Дейвид, Хорас, Инид и Тимъти се опитваха да я побутнат или издърпат. Ема ридаеше отстрани.

— Трябва да им помогнем — каза Коркорън.

Двамата с Буун се втурнаха през градината.

— Какво искате да направите? — попита Буун запъхтения Хорас.

— Да го измъкнем от земята — изпъшка Хорас. — Да го обърнем с дясната му страна нагоре.

С усилията на всички, апаратът бе освободен и изправен.

Хорас и Дейвид скочиха към нещо подобно на люк в стената. Люкът бавно отстъпи под натиска на впитите им ръце, после изпука и се отвори. Дейвид се хвърли в отвора, пропълзя малко навътре, сетне отстъпи назад.

— Помогнете ми! — викна той. — Успях да хвана Геън.

Хорас се вмъкна до него и заопипва навътре, след което двамата запълзяха навън, теглейки едно отпуснато човешко тяло. Извлякоха го през лехата и го положиха на тревата.

Геън лежеше по гръб. Устата му кървеше. Едната му ръка висеше изкълчена, гърдите му бяха подгизнали от кръв. Хорас коленичи до него и го повдигна. Очите се отвориха и окървавената уста помръдна, но се чу само клокочещ звук.

Инид се втурна напред и коленичи до него.

— Всичко е наред, Геън. Ти си на сигурно място. Ти си в Хопкинс Ейкър.

— Какво се случи? — изкрещя Ема.

Думите излязоха с кръв.

— Няма я — изломоти той, после кръвта го задави.

— Коя я няма? Коя?

— Атина. — и това беше всичко.

Обади се Тимъти:

— По-добре да го пренесем в къщата. Той е тежко ранен.

— Как е могло да се случи? — извика Ема.

— По дяволите, катастрофирал е — каза Дейвид. — Бил е ранен и е изгубил контрол.

Раненият отново се опита да проговори. Хорас го повдигна още. Инид се опита да избърше кръвта около устата му с тънка носна кърпичка, но само я изцапа.

— Атина — долетя задавян от кръвта шепот. — Атинската база я няма. Унищожена е.

И той се отпусна в ръцете на Хорас. Буун се доближи до тях и опипа пулса на гърлото на Геън. Сетне дръпна ръката си.

— Този човек е мъртъв — каза той.

Хорас отдръпна ръце със страхопочитание и остави тялото на Геън да се спусне на тревата. После бавно се изправи сред мъртвешкото мълчание, обхванало групата. Те се гледаха един друг и не разбираха напълно какво се е случило.

— Не трябва да го оставяме навън. Ще ми помогнете ли да го пренесем? — обърна се Тимъти към Буун.

— Трябва да го погребем — каза Ема. — Да му изкопаем гроб.

— Първо да поговорим — намеси се Хорас.

— Най-напред, преди всичко друго, трябва да поговорим.

— Къде да го сложим? — попита Тимъти Ема.

— В някоя спалня — отговори тя. — На горния етаж. Крайната спалня вдясно. Не можем да го сложим в салона. Кръвта ще изпоцапа мебелите.

— Какво ще кажеш за оръжейната? Това ще е по-лесно. Няма да има нужда да го носим нагоре по стълбите. Там има една кожена кушетка. После лесно ще избършем кожата.

— Добре. В оръжейната.

Буун и Тимъти вдигнаха тялото, като Буун го хвана за раменете, а Тимъти за краката. Минаха през кухнята и трапезарията, придружени от Дейвид, който разбутваше настрана столовете, за да освободи път. След като прекосиха салона, стигнаха до вратата на оръжейната.

— Ето там — каза Тимъти. — Там до стената.

Положиха мъртвия на кушетката и Тимъти се втренчи в него.

— Не зная — каза той. — Не зная как да приема това. В тази къща не е имало смърт от деня на пристигането ни. Това е ново преживяване и не сме готови за него. Както знаете, ние сме почти безсмъртни. Времевият механизъм го позволява.

— Не, не знаех — отвърна Буун.

— В балона на времето ние не остаряваме. Остаряваме само когато сме извън него.

Буун не отговори нищо.

— Тази случка е неприятна — продължи Тимъти. — Това е една от критичните ситуации, с които човек винаги може да се сблъска. Трябва да решим какво ще правим. И то — без да допускаме грешки. Това е най-важно — никакви грешки. Елате с мен. Другите сигурно вече разговарят.

Другите не разговаряха. Събрани в трапезарията, те викаха и крещяха.

— Знаех си — викаше Ема. — Знаех, че ще стане така. Просто знаех. Живеехме твърде спокойно. Смятахме, че така ще продължи вечно. Трябваше да гледаме напред, да кроим планове…

— Планове за какво? — изкрещя Дейвид. — Как можехме да знаем за какво да правим планове? Как можехме да знаем какво ще се случи?

— Недей да крещиш на жена ми! — изрева Хорас. — Никога повече не разговаряй със сестра си с подобен тон! Тя е права. Трябваше да предвидим всички възможни ситуации и да си изработим начин за реагиране на всяка една от тях. Не да висим тук, както в момента, и хванати неподготвени, да се опитваме да открием най-правилния изход.

— Мисля — каза Тимъти, намесвайки се в разправията, — че това, което трябва да направим, е просто да се успокоим и да разсъдим спокойно.

— Нямаме време за спокойни размишления — изкрещя Хорас. — Не и за ленивия размисъл, който имаш предвид. Познавам те добре, Тимъти. Само отлагаш нещата. Не си готов да постигнеш каквото и да е. И никога няма да можеш. Спомням си…

— Съгласен съм, че трябва да направим нещо — викна Дейвид. — Смятам, че подходът на Тимъти е неправилен. Нямаме време да седим и да чакаме нещо да се случи. Вероятно има мерки, които бихме могли да предприемем. Но не може всеки да продължава да вика какво смята за правилно и…

— Трябва да се махнем! — изпищя Ема. — Трябва да се махнем оттук!

— Няма полза — надвика я Дейвид — от паническо бягство. Бягство — да, ако се налага, но планирано.

— Аз няма да бягам — отново извиси глас Хорас. — Не възнамерявам да бягам. Бягството е за страхливци, а аз не бих казал…

— Но ние трябва да бягаме — чу се писъкът на Ема. — Трябва да се махнем. Не можем да чакаме каквото и да е. Трябва да намерим сигурно място.

— Няма да намериш сигурно място, като бягаш — избоботи Хорас. Трябва да използваме главите си.

— Все още смятам — каза Тимъти, — че реагирахме твърде прибързано. Няколко дни повече или по-малко не биха променили нещата.

— След няколко дни може да си мъртъв — викна му Хорас.

— Поне трябва да устроим на Геън подобаващо погребение — възрази Тимъти.

— Геън не влиза в сметките — продължи със същия тон Хорас. — Геън е мъртъв. Повече нищо не може да му се случи. Ние сме още живи и това, което ще стане, ни засяга и…

Буун стъпи на един стол и от него се качи на масата, като срита чиниите вляво и дясно.

— Млъкнете всички! — прогърмя гласът му. — Млъкнете и седнете!

Всички млъкнаха и се вторачиха в него.

— Вас това не ви засяга — язвително каза Ема. — Не сте един от нас.

— Направихте ни с Коркорън част от групата си — отвърна Буун, — когато ни казахте, че никога няма да можем да напуснем това място. И двамата имаме право да говорим. Всички сме в едно положение. Тъй че млъквайте и сядайте!

Стреснати, те си намериха столове и тихо седнаха. Буун се обърна към Коркорън, който все още стоеше до стената.

— Джей, ако някой почне да вика или се изправи на крака, ще му запушиш ли устата?

— С удоволствие — отговори Коркорън.

— Разбирам — започна Буун, — че това е просто една дребна семейна разправия и че повечето от вас не мислят и половината на това, което казаха. Но вие не можете да отидете просто където и да е, и смятам, че трябва да обсъдите това. Аз ще играя ролята на арбитър, независимо дали ви харесва или не.

Хорас се изправи. Коркорън се отблъсна от стената и се насочи към него. Хорас седна.

— Има ли нещо, което искаш да кажеш? — попита го Буун.

— Това, което щях да кажа, е че никой от нас не би ви приел. Вие нямате знанията, необходими на един арбитър.

— В такъв случай ти ли ще ме просветлиш?

— Хорас не може да го направи — намеси се Инид. — Той ще го каже, както той го вижда. Ще намали значението…

Хорас се изправи. Коркорън се отлепи от стената. Хорас пак седна.

— Добре, мис Инид. Може би ще ни представите вашата безпристрастна версия — каза Буун. После се обърна към Хорас: — Ти ще имаш възможност за това по-късно. Но правилата си остават същите — никакви викове, никакви разправии.

— Ние сме група бегълци — започна Инид. — Ние сме…

— Не бегълци! — викна Хорас.

— Млъкни! — каза Буун. — Инид, моля ви, продължете.

— Както вече казах, ние идваме от милион години във вашето бъдеще. През тези години човешката раса се е променила.

— Бе подтикната към промяна — прекъсна я Хорас. — Сама тя никога не би се променила.

— Не можеш да си сигурен — обади се Дейвид. — Вземи например Хенри.

— Мога да съм сигурен. Неограничените…

Буун вдигна ръка. Хорас млъкна.

— Непрестанно споменавате тази дума — обърна се Буун към Тимъти. — Точно щях да ви запитам повече за нея и се появи Машината от Атина. Кажете ми какви са тези Неограничени?

— Неограничените са друг вид разумни същества — обясни Тимъти. — Те са някъде от центъра на галактиката. Не са с биологична структура. Може би някога са били, но по-късно са се превърнали в това, което са сега.

— Всъщност — каза Дейвид — ние знаем малко за тях.

— Не бих казал — възрази Хорас. — Знаем поне приблизително какво представляват.

— Добре — продължи Буун. — Отклонихме се от темата. Инид ни говореше за това как човешката раса се е променила за един милион години.

— От същества с телесна структура, с биологична структура, расата се промени в безтелесни, нематериални създания, в чисти интелекти. Сега са подредени в огромни общества върху кристални решетки. Те са…

Хорас избухна:

— Такава гадост! Безсмъртието…

— Млъкни! — изрева Буун. После се обърна към Инид: — Но вие сте човешки същества. Хората в базата до Атина са човешки същества. С биологична и…

— Имаше някои, които се разбунтуваха — каза Инид. — Някои, които побягнаха, за да се спасят от дематериализацията.

— Дематериализацията бе за голяма част от човешката раса нещо подобно на нова и вълнуваща религия — обясни Тимъти. — Имаше все пак някои, които въстанаха яростно срещу нея. Ние бяхме сред тях. Има и много други въстаници, които се крият в различни времеви отрязъци. Ние се защитаваме в малки, твърде отдалечени групи. Така сме по-трудни за откриване. Избягахме и сега Неограничените и техните агенти ни преследват. Смятам убеждението, че дематериализацията е религия, за напълно човешка идея. Убеден съм, че за самите Неограничени това не е религия, а план, вселенски план. Неограничените са сигурни, че едно-единствено нещо може да оцелее след гибелта на вселената. И това е интелектът. Така Неограничените са се заели да създадат общества от чист интелект. Вероятно не само от човешката раса, но и от много други разумни същества в галактиката, а може би и във вселената. Неограничените в тази галактика може да са само една обикновена мисия сред много мисии, разпратени по цялата вселена, за да обработват внимателно невежите, варварски народи.

— Това е лудост! — кресна Хорас. — Казвам ви, това е лудост!

— Разбирате — каза Ема, — че ние никога не сме виждали Неограничените. Някои може би са, но ние не.

— Това, което Ема иска да каже — намеси се отново Хорас, — е че никой от нас, тук в тази стая, не ги е виждал. Други хора го направиха и бяха убедени, че цялата човешка раса трябва да позволи да бъде превърната в чист интелект. Това тяхно убеждение се превърна в безумна основа на една вяра. Тези, които се разбунтуваха срещу нея, се оказаха вън от закона.

— Трябва да разберете — меко каза Тимъти, — че нашата раса беше узряла за подобно развитие. Дори и преди появата на Неограничените човечеството се беше променило. До момента, в който избягахме, гледните точки и философските концепции бяха неимоверно коригирани. Расата бе уморена, отегчена. Беше постигнала невероятен прогрес, беше почти съвършена. Развитието вече не означаваше нищо. Дилетантството, повече или по-малко, бе станало закон.

— Но вие? — попита Буун.

— Ние не — продължи Тимъти. — Ние и някои други не. Не паднахме в капана. Бяхме като чужденци, скрити в горите особняци, живеещи далеч от бляскавото общество в каквото се бе превърнало човечеството. Ние искахме да останем хора. Не повярвахме на новите идеи. Затова се оказахме извън закона.

— А Машините на времето?

— Откраднахме идеята за Времето от Неограничените — каза Хорас. — Все още бяхме хора в такава степен, че да направим всичко възможно за спасението си. Неограничените не лъжат и не крадат. Те са велики и благородни.

— И глупави — добави Дейвид.

— Да, вярно. И глупави. Но сега са ни открили и ние отново трябва да бягаме.

— Не мога да замина — каза Тимъти. — Решил съм, че няма да тръгна. Не мога да оставя книгите или записките си, цялата работа, която съм извършил.

— Тимъти се опитва — поясни Инид на Буун — да открие някаква следа за това къде и как човешката раса е сгрешила, как е могла да стигне до положението хората от милион години в бъдещето да приемат начина на живот на Неограничените. Тимъти смята, че някъде в миналото, близо до корените на цивилизацията ни, може да открие нещичко чрез подробно изучаване на историята и философията.

— Близо съм до откритието — каза Тимъти. — Сигурен съм, че е така. Но не мога да продължа работата си без моите книги и записки.

— Няма да има място да вземем всичките ти записки, а какво остава за книгите — прекъсна го Хорас. — Възможностите на Машините ни са ограничени. Разполагаме с тази на Мартин и това ме радва. Разполагаме още и с нашата малка Машина и с тази на Геън, ако все още работи…

— Не мисля, че е повредена — каза Дейвид. — Геън просто загуби контрол над нея, това е всичко. Приземи се сравнително меко в цветната леха.

— Ще я прегледаме — добави Хорас.

— Сега вече постигнахме напредък — обобщи Буун. — Но трябва да се вземат важни решения. Ако сте убедени, че трябва да тръгнем, то има ли някой каквато и да е идея накъде да потеглим?

— Можем да се присъединим към групата в Плейстоцена — отговори Ема.

Хорас поклати глава.

— Не и това. Атина е унищожена, а Хенри каза, че нещо души около нас. Възможността хората в Плейстоцена да са открити е същата. В случай че не са, нашето отиване може да заведе преследвача ни и при тях. Предложението ми е да отидем назад във времето, преди Плейстоцена.

— На мен ми се струва, че трябва да отидем в бъдещето — предложи Дейвид — и да се опитаме да разберем какво става.

— Обратно в гнездото на осите — каза Ема.

— Ако се налага — продължи Дейвид. — Сигурно там има още хора като нас, такива, които не са избягали, които се крият някъде, борещи се, колкото могат, за оцеляването си.

— Мартин може би знае какво става — каза Хорас, — но къде, по дяволите, е Мартин?

— Трябва ни малко време да обмислим всичко — изказа мнението си Дейвид. — Не можем да вземем решение в такава напрегната обстановка.

— Два дни тогава — реши Хорас. — Два дни и тръгваме.

— Надявам се, че разбрахте — бавно и решително каза Тимъти, — че аз не възнамерявам да отивам никъде. Оставам тук.