Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moon is a Harsh Mistress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
NomaD (2009)
Разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Луната е наставница сурова

Водещ редактор: Наталия Петрова

Редактор и коректор: Кремена Бойнова

Технически редактор: Божидар Стоянов

Дизайн на корицата: Любомир Пенов

Сиела софт енд паблишинг, София, 2007

ISBN: 978–954–28–0141–2

История

  1. — Добавяне

8

Мина доста време, докато си набия в главата, че и Майк говореше сериозно, и планът би могъл да успее. Още по-дълго втълпявах на Уайо и Проф защо второто беше вярно. Макар че всичко ми се струваше очевидно.

Компютърът разсъждаваше така — какво е войната? Една от книгите я определяше като употреба на сила за постигане на политически резултати. Силата пък бе въздействието на едно тяло върху друго чрез някаква енергия.

При война това се прави с оръжия, каквито нямахме изобщо. Но оръжията, когато Майк ги изучаваше като клас предмети, се оказаха двигатели за манипулиране на енергията, а Луната имаше предостатъчно от нея. Та потоците слънчеви лъчи дават към един киловат на квадратен метър от повърхността по средата на лунния ден! Макар и на цикли, за лунатиците слънчевата щедрост е на практика неизчерпаем източник. Термоядреният синтез е почти толкова безграничен (пък и по-евтин), само да копаеш лед и да монтираш магнитните тръби. Да, тук бликаше енергия — въпросът е как да я използваме?

Освен това Луната разполагаше с енергийни запаси благодарение и на положението си. Настанила се е на ръба на гравитационна яма, дълбока единадесет километра в секунда, а от падане я задържа възвишението на орбитална скорост от само два и половина километра в секунда. Майк добре познаваше ръба и възвишението: нали всеки ден запращаше товарите зърно надолу по траектория към Синята планета.

Бе пресметнал какво щеше да се случи, ако кораб с маса сто тона (или скала със същата тежест) падне върху Земята, без да намалява скоростта си.

Кинетичната енергия в момента на дара ще бъде 6,25×10 на двадесета степен джаула — значи повече от шест трилиона джаула.

За мъничка частица от секундата това се превръща в топлина. Взрив, и то голям!

Трябваше да е очевидно. Погледнете Луната! Какво виждате? Хиляди и хиляди кратери — места, по които Някой си е играл да хвърля камъни.

Уайо каза:

— За мен джаулите не означават почти нищо. Как изглежда картинката в сравнение с водородните бомби?

— Ех…

Захванах се да пресметна наум. „Главата“ на Майк работеше по-бързо и той отговори:

— Ударът на маса от сто тона върху Земята се равнява на атомна бомба с мощност два килотона.

— Кило е хиляда — мърмореше Уайоминг, — а пък мега ще рече милион… Ами че това е само една петдесетхилядна от стомегатонна бомба! Нали навремето Съюзът е взривил такава?

— Уайо, сладурче — меко забелязах аз, — тези работи не стават така. Обърни го наопаки. Мощност от два килотона е все едно да гръмнеш два милиона килограма тротил… а дори килце от него дава доста прилична експлозия. Попитай някой миньор. Всъщност два милиона килограма ще попилеят немалък град. Вярно ли е, Майк?

— Да, Ман. Но, Уайо, единствена моя приятелко, има и друга страна на въпроса. Термоядрените бомби, включващи много мегатони мощност не са ефективни. Взривът обхваща твърде тясна площ и по-голяма част от него се губи напразно. Ех, бомба от сто мегатона се смята за петдесет хиляди пъти по-мощна от два килотона, ала разрушителното й въздействие е само хиляда и триста пъти по-силно.

— Но на мен ми се струва, че хиляда и триста звучи сериозно… ако те използват срещу нас подобни бомби.

— Вярно, приятелко Уайо… обаче на Луната има много камъни.

— О, намират се.

— Другари — вметна Проф, — това излиза от границите на личната ми компетентност. В моите по-млади години, тоест в бомбаджийските, опитът ми се свеждаше до взривяването на около килограм химически вещества, за които ти спомена, Мануел. И все пак смятам, че вие двамата знаете за какво говорите.

— Знаем — съгласи се Майк.

— Затова приемам вашите изчисления. Да преминем към нещо, което разбирам — този план изисква да превземем катапулта. Или не?

— Да! — в хор казахме аз и компютърът.

— Не е невъзможно. После трябва да я удържим и запазим в изправност. Майк, обмислял ли си как твоят катапулт може да бъде защитен от… да речем, едно малко торпедо с термоядрена бойна глава?

Обсъждането продължаваше. Прекъснахме, за да хапнем според златното правило на професора. Майк пускаше вицове и всеки караше Проф да се сеща за още един.

По времето, когато напуснахме „Рафълз“ — вечерта на 14 май 2075 година, — ние, по-точно Майк с помощта на Де ла Пас, бяхме измислили плана на революцията заедно с основните възможности на всички важни етапи.

Щом дойде моментът да си ходим — аз вкъщи, а Проф за вечните лекции (ако не го арестуваха), после у дома за една баня и да си вземе дрехи и лични вещи, в случай че реши да се върне за нощувка, — беше ни обяснено, че Уайо не желае да остане сама в този непознат хотел. Когато играта загрубееше, госпожата също действаше твърдо, но иначе бе чувствителна и уязвима.

Затова се обадих на Мами през „Шерлок“ и й казах, че ще доведа гост. Мами си изпълни ролята с истински стил. Всеки от съпрузите можеше да кани гости вкъщи — за обяд или за година; потомството ни имаше горе-долу същата свобода, само че трябваше да иска разрешение. Не знам как се оправят другите семейства, нашите обичаи са от почти цял век и са добри за нас.

Затуй и Мами не пожела да узнае името, възрастта, пола и семейното положение. Имах това право, а пък тя беше прекалено горда, за да пита. Само рече:

— Чудесно, скъпи. Двамата вечеряхте ли вече? Нали помниш, че днес е вторник?

Подсещаше ме, че фамилията ни е хапнала по-рано, защото всяка вечер във вторник Грег проповядваше. Но ако гостът бе гладен, щеше да бъде поднесена храна — заради него, а не заради мен, понеже с изключение на Дядко ядяхме, когато сварим да се завъртим край масата или направо се тъпчехме на крак в килера.

Уверих я, че сме си напълнили стомасите и ще се постараем да пристигнем, преди тя да излезе. Въпреки страхотния лунен миш-маш от мюсюлмани, юдаисти, християни, будисти и още двадесет и девет други разцветки неделята комай бе най-популярният ден за църковни служби. Ала Грег принадлежеше към секта, която изчислила, че според една от времевите зони долу периодът от вечерята на вторника до вечерта на срядата бил истинският Сабат[1]. Затова през летните месеци в северното полукълбо на Земята вечер хапвахме по-рано.

Мами винаги ходеше да слуша съответните проповеди и не беше уместно да я товаря със задължения, които да я спрат. Всички отивахме от време на време. И аз успявах няколко пъти в годината, защото съм ужасно привързан към Грег: той ме научи на един занаят и после ми помогна да се захвана с друг, когато бях принуден. Да, този човек с готовност би дал да му отрежат ръката вместо моята. Но Мами присъстваше всеки път — заради ритуала, а не заради религията. Както си говорехме една нощ в леглото, тя ми призна, че няма вероизповедание, което да следва, и ме предупреди да не се изтърва пред Грег. Помолих я за същото. Не знам точно Кой движи колелцата на машинката, обаче съм доволен, че Той още не е спрял.

Всъщност Грег бе момчето-мъж на Мами. Взели го (когато била съвсем млада) в първия брак след нейния и затова тя се отнасяше много сантиментално към него. Би отрекла свирепо, че го обича повече от другите си съпрузи, но щом го ръкоположиха, прие неговата вяра и не пропускаше нито един вторник.

Рече ми:

— Възможно ли е твоят гост да иска да присъства на църковната служба?

Уверих я, че ще попитам, но във всеки случай ще побързаме и й казах „довиждане“. Тупнах по вратата на банята, подвиквайки:

— Уайо, бавиш ни с тази твоя кожа! Текат ни минутите!

— Само още една! — извика тя.

Това момиче е цяло чудо — наистина цъфна след минутка.

— Как изглеждам? — запита. — Проф, ще се промъкна ли?

— Мила Уайоминг, изумен съм. Беше красива и преди, красива си и сега, ала никой не би те познал. Ти си в безопасност и аз съм спокоен.

Изчакахме Проф да се превърне пак в стара отрепка. Щеше да мине така до задния си коридор, после да се появи пред своя клас като известния учител, за да има свидетели, ако някой жълтодрешковец реши да го сграбчи.

Разполагахме с един миг да си поемем дъх и обясних на Уайо за Грег.

— Мани, добър ли ми е гримът? И ярко ли е осветлението там?

— Не е по-светло оттук. Хубава работа си свършила, хората ще повярват. Но ходи ли ти се на църква? Впрочем никой не те кара насила.

Тя размисли.

— Това ще зарадва твоята май… искам да кажа твоята най-старша съпруга, нали?

Отвърнах бавно:

— Уайо, вярата е преди всичко личен проблем. Обаче щом попита… Да, нищо няма да те въведе по-добре в семейство Дейвис от ходенето на църква с Мами. Ако ти дойдеш, ще дойда и аз.

— Уредихме го. Но нали фамилията ти всъщност е О’Кели?

— Е, добавям Дейвис с тиренце, когато се представям официално. Така се е казвал първият съпруг, умрял преди петдесетина години. Потомствено име ни е и всички наши съпруги са госпожи Дейвис, плюс всяка мъжка фамилия след него. Плюс нейната собствена. На практика Мами е само госпожа Дейвис — можеш да я наричаш тъй, а другите използват първите си имена и прибавят Дейвис, ако подписват чек или нещо подобно. Единствено Людмила е Дейвис-Дейвис и се гордее с двойната принадлежност на родена и избрана.

— Ясно. Значи ако мъжът е Джон Дейвис, той е от синовете, но ако има и друга фамилия, трябва да е някой от твоите съпрузи. Жената пък ще бъде Джени Дейвис и в двата случая, нали? Как да я различа? По възрастта? Не, това не помага. Обърках се! А си мислех, че клановите връзки са много сложни. Или полиандриите[2]… ама моята не беше. Поне съпрузите ми се наричат еднакво.

— Няма проблем. Ако чуеш жена към четирийсетте да се обръща към петнайсетгодишна с „мама Мила“, ще знаеш коя е съпругата и коя е дъщерята. Но не е толкова сложно, понеже вкъщи нямаме дъщери след възрастта за брак — избират ги. Ех, може и да има някоя на гости. Твоите съпрузи Нот ли се казваха?

— О, не, бяха Федосееви: Чой Лин и Чой Му. Върнах си рожденото име.

Проф излезе и се захили слабоумно (наглед беше още по-зле отпреди!), минахме през три различни изхода и се срещнахме в главния коридор. Уайо и аз не вървяхме заедно, защото можеха да ме следят. Обаче тя не познаваше Луна Сити — зайчарникът е толкоз заплетен, че и родените в него се губят. Тъй че аз поведох, а тя гледаше да не ме изтърве. Професорът крачеше най-отзад и внимаваше дамата да не се залута накъде.

Ако ме хванеха, Уайо щеше да намери обществен телефон, за да съобщи на Майк, после да се върне в хотела и да чака Проф. Но изобщо не се съмнявах, че всеки жълтодрешковец, доближил да ме арестува, ще усети ласката на ръка номер седем.

Не се наложи да изкукваме. Дръпнахме нагоре към пето равнище, по надлеза „Карвър“ през града, сетне надолу към трето равнище. Спрях на Западната станция да си прибера инструментите и ръцете, ала не и скафандъра — би се набило на очи, защото го съхранявах тук. На станцията мярнах жълта униформа, но онзи въобще не се интересуваше от мен. Хайде на юг по ярко осветените коридори, докато стигнахме изхода навън, за да минем през частен шлюз 13 по общия херметичен тунел, обслужващ тунелите „Дейвис“ и една дузина други форми. Предполагам, че Проф се отклони някъде там, обаче аз не поглеждах през рамо.

Изчаках Уайо да ме настигне, преди да драсна през нашия шлюз, и след малко вече произнасях:

— Мами, позволи ми да ти представя Уайма Бет Джонсън.

Мами я прегърна, целуна я по бузата и възкликна:

— Толкова се радвам, че ни посети, скъпа Уайма! Този дом е и твой!

Сега разбрахте ли защо тъй обичаме добрата мами? Със същите думи направо можеше да вледени Уайо, но казваше каквото мислеше и Уайо го усети.

Не предупредих госпожата за новия й псевдоним, защото ми хрумна по пътя. Някои от хлапетата ни бяха още малки и макар че с майчиното си мляко закусваха презрението към Надзирателя, нямаше смисъл да рискувам с приказки за „Нашата гостенка Уайоминг Нот“ — това име се намираше в специалния файл „Зебра“.

Да, личеше си, че бях новак в конспирацията, но другарката веднага засече подмятането и не се изтърва.

Грег беше облякъл церемониалните дрехи, готов да тръгва след броени минути. Мами не бързаше, запозна Уайо със съпрузите по старшинство — Дядко, Грег, Ханс, после със съпругите отзад напред — Людмила, Леноре, Сидрис, Ана, и всичко туй с величествена любезност. Накрая се захванаха с дечурлигата.

Казах:

— Мами? Прощавай, искам да си сменя ръцете.

Веждите й се вдигнаха с милиметър, което означаваше „Ще поговорим, само че не пред децата“, затова добавих:

— Знам, че е късно. Грег все си гледа крадешком часовника. Уайма и аз идваме в църквата. Извинете ме, моля.

Тя се отпусна:

— Разбира се, мили.

Когато се обърна, видях, че прегръща Уайо през талията, и се успокоих.

Смених си ръцете — вместо номер седем сложих онази за пред хората. Ама си търсех повод да се плъзна при шкафчето с телефона и да набера MYCROFTXXX.

— Майк, ние сме вкъщи, но след малко отиваме в църква. Не ми се вярва и там да можеш да слушаш, затова ще ти се обадя по-късно. Чухте ли се с Проф?

— Още не, Ман. Коя е църквата? Може би имам някоя мрежа в тази посока.

— Молитвен дом за покаяние „Огнен стълб“.

— Нямам данни за него.

— Дружке, намали до моята скорост. Събираме се в общинската зала „Запад-три“. Това е на юг от Кръговата станция, до номер…

— Ясно. Вътре има микрофони, а в коридора отвън — телефон. Ще внимавам и на двата поста.

— Майк, не мисля, че ще възникват неприятности.

— Професорът ми каза да постъпя така. Точно сега се обажда. Искаш ли да говориш с него?

— Нямам време. Чао!

Това беше началото на едно от правилата — винаги поддържай връзка с Майк, съобщавай му къде си и къде възнамеряваш да ходиш. Ако разполагаше с някое нервно разклонение там, компютърът слушаше. Сутринта бях открил, че той умее да подслушва изключен телефон и се притеснявах: не вярвам в магии. Но като си помислих, сетих се, че телефонът може да бъде включен от централата и без човешка намеса, стига централата да има желание. А Майк имаше большое желание.

Как узна за телефонния апарат до залата? Ех, трудно ми е да кажа, защото за него думата „пространство“ едва ли значеше същото, както за нас. Ала нашият приятел си гледкаше „карта“ — структурата на връзките на всички инженерни съоръжения в града, и туй, което ние казвахме, почти винаги можеше да отговаря на онова, което той знаеше като Луна Сити. Твърде рядко се случваше да се замотае някъде.

И така, от деня, когато забъркахме заговора, винаги поддържахме връзка с Майк чрез широко разклонената му нервна система. Няма повече да споменавам този факт, ако не е нужно.

Мами, Грег и Уайо ме чакаха до външната врата. Съпругата си хапеше устните от нетърпение, обаче се усмихваше. Видях, че е дала на Уайо един шал. Мами се отнасяше със свободна душа към голата кожа; като всеки лунатик у нея нямаше нищо предвзето, но в църквата беше друго.

Стигнахме навреме, макар че Грег се запъти направо към катедрата, а ние — към столовете си. Унесох се в топло спокойствие без мисли, участвайки в службата по навик. Само че Уайоминг наистина слушаше проповедта: или познаваше нашата книга с псалми, или много добре четеше през нечие рамо.

После се прибрахме. Малките и повечето възрастни бяха легнали да спят. Ханс и Сидрис ни чакаха. Сидрис донесе какао и сладкиши, сетне решихме да си починем. Мами настани Уайо в стая по тунела, където живееха предимно хлапета — последния път, когато надникнах, там щръкнаха две от по-дребните момчета. Не я попитах как ги е размествала, явно даваше на моята гостенка най-хубавото, което имаше, иначе щеше да я сложи при някое от порасналите девойчета.

Онази нощ легнах при Мами отчасти защото нашата най-старша съпруга действа благотворно на нервите (а се случиха доста неща, от които моите се изопнаха), пък и да знае, че не съм прескочил при другарката, щом всичко затихне. Работилницата ми, където спях сам понякога, беше зад ъгъла до стаята на Уайо. Мами все едно ми бе написала черно на бяло: „Хайде, мили. Не ми казвай, ако си решил да играеш мръсно. Вмъкни се при нея зад гърба ми.“

Но нито аз, нито тя бяхме си признали. И така, оправихме леглото, поговорихме си, след като угасих лампите, и накрая се проснах.

Вместо да ми пожелае „лека нощ“, Мами забеляза:

— Мануел, защо твоята малка сладка гостенка се гримира като афро? Според мен нейните естествени цветове й отиват повече. Е, и сега не й липсва чар.

Извъртях се с лице към нея и започнах да обяснявам. Прозвуча ми доста тъничко, затова допълних още неща. В последна сметка се усетих, че казвам всичко освен едно: Майк. Споменах и него — не като компютър, а като човек, когото тя едва ли щеше да срещне заради сигурността.

Ала разкривайки на Мами положението, аз я включих в моята група и естествено на свой ред тя пък оглави друга. Това, че я въвлякох в конспирацията, не беше типичният случай, когато съпругът не се успокоява, докато не избълва всичко пред жена си. Да, може би прибързах, но ако въобще щях да й казвам, нямаше по-добро време.

Мами бе умна. И много способен началник — управлението на голямо семейство, без да си показва зъбите, изискваше точно тези дарби. Уважаваха я след фермерските среди и в цялата Луна Сити. Живееше тук по-дълго от всеки деветима на десет. Имаше с какво да помогне.

У дома тя бе просто незаменима. Без нейната подкрепа Уайо и аз щяхме да се видим натясно, когато използваме телефона заедно (трудничко бихме обяснили какво правим) или пречим на хлапетата да надушат нещо (невъзможно е!), но с Мами нямаше да имаме никакви проблеми вкъщи.

Тя ме изслуша, въздъхна и рече:

— Мили, струва ми се опасно.

— Аха — потвърдих. — Виж, Мими[3], ако не искаш да се забъркваш, кажи ми… И забрави за какво сме си говорили.

— Мануел! Не бива да мислиш такива неща. Ти си мой съпруг, скъпи, взех те, за да преживеем заедно и доброто, и лошото… и твоите желания са заповеди за мен.

(Леле, каква лъжа! Обаче Мами си вярваше.)

— Не бих те оставила сам срещу опасността — продължи тя, — а пък има и друго…

— Какво, Мими?

— Смятам, че всеки лунатик мечтае за деня, когато ще се освободим. Всички освен неколцина нещастни, безгръбначни плъхове. Никога не съм споменавала това. Струваше ми се, че няма смисъл, а човек трябва да внимава за утрешния ден, да си носи товара и да върви напред. Но сега благодаря на Бога, който ми позволи да доживея това време, ако то наистина идва. Нужно е да ми обясниш по-добре. Предстои ми да намеря още трима, нали? Трима, на които бихме могли да се облегнем.

— Не прибързвай. Опитвай почвата. Първо се увери.

— На Сидрис можем да гласуваме доверие. Тя си държи езика зад зъбите.

— Не мисля, че е наложително да ги подбираш от семейството. Трябва да се разпрострем. Не пришпорвай.

— Няма. Преди да направя нещо, ще говоря с тебе. Мануел, ако искаш да чуеш мнението ми… — тя млъкна.

— Винаги, Мими.

— Не споменавай нищо пред Дядко. Взе да забравя, а е станал приказлив. Сега заспивай, мили, и недей да мечтаеш.

Бележки

[1] Почивен ден при евреите.

[2] Бракове, при които жената има няколко съпрузи едновременно. — Б.ред.

[3] Понякога съпрузите на Мами я наричат и така. — Б.ред.