Робърт Хайнлайн
Луната е наставница сурова (20)

20

Возилото ни беше совалка от типа „повърхност-орбита“. Използваха го за превоз до пилотираните спътници, за снабдяване на корабите на ФН, обикалящи в патрулни маршрути, и за пътешествия, свързани с удоволствия и хазарт. Товарът му се състоеше от трима пътници вместо четирийсет, нищо освен три скафандъра и изящно бронзово оръдие. Да, глупавата играчка летеше с нас, скафандрите и това бум-бум на Проф бяха попаднали в Австралия седмица преди ние да пристигнем. Хубавият кораб „Чайка“ бе оскубан — капитанът и един пилот киборг представляваха целия екипаж.

Беше натъпкан догоре с гориво.

Сближили сме се нормално (така ми казаха) със спътника Елизиум… После изведнъж сме скочили от орбитална скорост на втора космическа: още по-груба промяна от излитането.

Патрулите на Федерираните нации ни забелязали. Заповядали ни да спрем и да дадем обяснения. Научих всички подробности по-късно от Стю Лажуайе, докато се опомнях и наслаждавах на блаженството в безтегловност, закрепен само с един колан. Проф все още лежеше в несвяст.

— И така, искаха да знаят кои сме и какво си въобразяваме, че правим — кимна Стю. — Уведомих ги, че сме небесната каруца с китайска регистрация „Цъфналият лотос“, натоварена с милосърдна мисия, а именно: да спаси учените, заседнали на Луната.

— Ами предавателят?

— Мани, ако наистина съм получил онова, за което платих, той ни е идентифицирал като „Чайка“ допреди десетина минутки… оттук нататък вече се осланяме на поетичното име „Цъфналият лотос“. Скоро ще разберем. Само един кораб е в подходяща позиция да ни гръмне с ракета и туй трябва да се случи до… двадесет и седем минути според пълния с електроника господин, управляващ този варел. Иначе шансовете да ни улучат спадат от минимални до нула. Е, Господ да ни е на помощ! И ако се тревожиш, тоест ако искаш да си кажеш молитвите, да изпратиш съобщения или каквото там човек прави в подобен момент — сега му е времето.

— Мислиш ли, че трябва да събудим Проф?

— Остави го да спи. Идва ли ти наум по-добър начин да прескочиш прага: от спокоен сън мигновено към облак радиоактивен газ? Или считаш, че той има някакви религиозни нужди? Никога не ми е приличал на вярващ в тесния смисъл на думата.

— Не е. Но може би ти изпитваш такава потребност, не ми позволявай да ти хабя времето.

— Merci, обаче каквото сметнах за необходимо, го направих преди излитането. Ами ти, Мани? Не съм много подходящ за падре, ала ще сторя всичко според силите си, стига да ти помогна. Е, старо приятелче, тежат ли ти грехове на съвестта? Ако желаеш да се изповядаш, аз знам доста по тази тема.

Казах му, че нямам подобни нужди. Припомних си падения от най-любимите ми, разправих му версия, която горе-долу съответстваше на истината. Това му освежи паметта за някои от неговите, аз също се сетих за още… Фаталният миг дойде и отмина, преди да сме разнищили греховете си. Граф Стю Лажуайе е точно човекът, с когото да прекарате последните си минути. Дори да се окаже, че не са последни.

 

 

Имахме два дни и нищо за правене освен жестоки процедури, предпазващи от пренасяне на безброй зарази до Луната. Бях съгласен да заболея от насила предизвикани простуди и да горя в треска. Безтегловността беше такова облекчение и аз преливах от щастие, че си отивам у дома.

Ех, почти преливах… Де ла Пас попита какво ми тежи.

— Нищичко — въздъхнах. — Нямам търпение да дочакам връщането. Но… Истината е, че се срамувам да си покажа лицето след нашия провал. Проф, къде сбъркахме?

— Провал ли, момчето ми?

— Не виждам коя друга дума да избера. Поискахме да ни признаят. А не каквото откопчихме.

— Мануел, дължа ти извинение. Навярно си спомняш изчисленията на Адам Селене за нашите шансове точно преди да тръгнем.

Стю не можеше да ни чуе, ала ние никога не използвахме думичката „Майк“, винаги беше „Адам Селене“ за по-сигурно.

— Как да не си спомням! Едно от петдесет и три. Щом кацнахме на Земята, падна до един процент от смрадливите сто. Сега къде сме според тебе? Uno a mil?^[1]

— Синко, на всеки няколко дни получавах нови изчисления… и тъкмо затова ти дължа извинение. Последното, дошло малко преди отпътуването ни, включваше непровереното в този момент предложение, че ще успеем да избягаме от Земята и да се приберем здрави и читави вкъщи. Или че поне някой от нас тримката ще успее. Ето защо и другарят Стю бе повикан у дома, тъй като има земната поносимост към високи ускорения. Всъщност съществуваха осем варианта — от трима мъртъвци през различни комбинации кой ще остане жив до оцеляването на всички ни. Би ли искал да заложиш шепа долари, за да познаеш какво гласи изчислението за последния вариант? Разбира се, сам ще определиш степента на залога. Ще ти помогна с намек. Твърде песимистично си настроен.

— Ъъъ… не, по дяволите! Просто ми го пошушни.

— Вече имаме шанс едно срещу седемнадесет… и през целия месец той се променяше в наша полза. Е, това не можех да ти кажа.

Бях изумен и извън себе си от радост… и засегнат.

— Как така не си могъл да ми кажеш? Виж какво, Проф, щом ми нямаш доверие, изхвърли ме и вземи Стю в ръководната група.

— Моля те, синко. Лажуайе ще заеме мястото си там само ако се случи нещо с някого от нас — с тебе, с мен, с милата Уайоминг. Не ти го прошепнах на Земята не защото не ти вярвам, ами защото не си никакъв артист. Като смяташе, че целта ни е да постигнем признаване на нашата независимост, ти си изигра ролята по-успешно.

— Сега пък какви ми ги приказваш!

— Мануел, Мануел, всеки миг трябваше да се сражаваме до последно — и да загубим.

— Е, и? Пораснал ли към достатъчно, за да споделиш с мен?

— Успокой се, Мани. Оставяйки те временно в неведение, ние значително увеличихме своите шансове. Попитай Адам, ако искаш. Мога ли да добавя, че граф Стюарт прие повикването си на Луната най-безгрижно, без да любопитства. Друже мой, тази комисия беше твърде малобройна, а председателят й — прекалено интелигентен. Винаги съществуваше риск да предложат изгоден компромис, първия ден заплахата от това бе особено сериозна. Ако бяхме успели да си пробием пътя до общото събрание, нямаше опасност да срещнем разумни действия. Но знаеш, че осуетиха намеренията ни. И най-доброто, което бях в състояние да направя, бе да настроя комисията срещу нас. Даже изпаднах до лични обиди, за да осигуря поне едно препятствие пред здравия разум.

— Както виждам, никога няма да разбера мисленето по върховете.

— Възможно е. Обаче твоите и моите дарби се допълват. Мануел, ти искаш да видиш Луната свободна, нали?

— Естествено, че искам.

— Също така ти е известно, че земяните биха могли да ни победят?

— Без съмнение. Нито едно от изчисленията дори не се доближи до равните шансове. И не проумявам почему си се напъвал да ги настройваш враждебно…

— Моля те, човече. Щом те могат да ни наложат своята воля, единственият ни вариант е да отслабим този натиск. Ето защо бяхме длъжни да отидем на Земята. За да ги разделим. Да създадем многобройни мнения. Най-ловкият от великите пълководци на Китай казал веднъж, че съвършеното водене на война се състои в изцеждане волята на противника дотам, че той да се предаде без бой. В тая максима за нас се крият и върховната ни цел, и най-близката опасност. Да предположим (хм, това изглеждаше възможно през първия ден), че ни бяха спретнали примамлив компромис. Губернатор вместо Надзирател, може би избран от самите лунатици. Местно самоуправление. Делегат в общото събрание. По-висока цена на зърното при катапулта, плюс горница за увеличаване на доставките. Отхвърляне политиката на Хобарт Морт, съчетано с извинения за насилията и убийствата, както и подходящи парични компенсации за близките на жертвите. Щяха ли да го приемат хората? Вкъщи, искам да кажа.

— Нямаше оферта за такава работа.

— Първия следобед председателят беше готов да подхвърли нещо подобно и тогава държеше в ръка юздите на своята комисия. Предлагаше начална цена, която стигаше да отпочне пазарлък. Да приемем, че в основни линии станеше описаното от мен. У дома щяха ли да го сметнат за разумно?

— Уф… може би.

— Повече от „може би“ според безстрастната прогноза, направена, преди да заминем. Та това трябваше да избегнем по всякакъв начин — споразумение, което би успокоило духовете, би сринало волята ни за съпротива, без да промени нищо съществено в дългосрочното предвиждане за настъпващото бедствие. Затова смених темата и смазах тази възможност, като се държах опърничаво и оскърбително вежливо. Мануел, ти и аз знаем (както и Адам), че трябва да сложим край на хранителните доставки. Нищо по-малко от това няма да предотврати катастрофата на Луната. Но представяш ли си някой фермер да се бори за прекратяване на пратките?

— Не. Чудя се, можем ли да уловим новини как вкъщи възприемат спирането?

— Няма да има новини. Ето как Адам разпредели задачите във времето — и на двете места спестяваме информацията, докато не се върнем. Все още изкупуваме зърно. Товарачите все още ще стигат Бомбай.

— Ти им каза, че доставките ще бъдат прекъснати незабавно.

— Хе, то си беше заплаха, не морално задължение. Няколко житни товара отгоре не играят роля, а ние се нуждаем от tiempo^[2]. Не всички са на наша страна, разполагаме само с малцинство. Разбира се, съществува мнозинство, което може да наклони везните и на двете страни — временно. Срещу себе си пък имаме друго малцинство… най-вече зърнените фермери, които изобщо не се интересуват от политика, ами единствено от цените на житото. Ръмжат, но приемат управленските, надяват се все някога да получат каквото им се полага. Ала щом им кажем, че спираме пратките, те най-активно ще застанат срещу нас. Адам смята да склони мнозинството в наша полза, преди да направи нужното съобщение.

— Колко ще се бавим? Година? Две?

— Два-три дни, може би четири. Внимателно редактирани откъси от този петгодишен план, извадки от записите, които ти спретна — особено предложението да станеш изменник, раздухване на ареста ти в Кентъки.

— Ей! Ще ми се да забравим това.

Проф се усмихна и вдигна едната си вежда.

— Уф… — изпъшках колебливо. — О’кей. Стига да помогне.

— Ще помогне повече от всякакви статистики за природните ресурси.

Натъпканият със схеми бивш човек, който пилотираше, не си направи труда да влиза в орбита и тръгна право надолу, раздрусвайки ни още по-зле. Корабът бе лек и капризен. Но поглъщаше скорост само два и половина километра в секунда, свърши за деветнайсет секунди и ние кацнахме в Джонсън Сити. Понесох го добре, ако изключим ужасната тежест в гърдите и усещането, че някакъв великан ми стиска сърцето. После ми мина и задъхано се върнах към нормалното състояние, доволен, че тежа колкото се полага. Ала едва не убихме горкия Проф.

По-късно Майк ми разправи, че пилотът отказал да му прехвърли управлението. Компютърът щял да ни свали с малко ускорение, без и яйце да счупи, като знаел, че Бернардо де ла Пас е в кораба. По дяволите, може би онзи киборг е съзнавал какво върши — кацането с подобна скорост прахосва доста реактивна маса, а „Чайката-Лотос“ се прилуни почти празна.

Нищо не ни интересуваше, защото ни се стори, че тая аварийна операция е погубила Проф. Стю го забеляза още докато аз се мъчих да поема въздух; след миг и двамата налетяхме: сърдечни стимулатори, изкуствено дишане, масажи. Най-сетне клепачите му трепнаха, погледна ни и се усмихна.

— Вкъщи сме — прошепна той.

Накарахме го да си почине двайсетина минути, преди да навлече скафандъра, за да излезем от возилото. Капитанът пълнеше резервоарите, нетърпелив да се отърве от нас и да качи пътниците — този холандски тип не ни продума през цялото пътуване. Според мен съжаляваше, че парите са го подмамили да направи курс, който можеше и да го разори, и да го убие.

По това време Уайо влезе в кораба да ни посрещне. Не ми се вярва Стю Лажуайе да я беше виждал със скафандър, нито пък блондинка — не я позна. Награбих я в обятията си, без да ме притеснява херметичната й коруба. Графът стоеше до мен и чакаше да го запозная. Тогава „странният“ посрещач прегърна и него. Естествено се учуди.

Чух приглушения глас на красавицата:

— О, небеса! Мани, шлема ми.

Отворих го и го вдигнах. Тя разтърси къдрици, после се ухили:

— Стю, не се ли радваш да ме видиш? Нима не ме помниш?

По лицето му бавно плъзна усмивка, като изгрев над лунна пустош.

— Здравствувайте, госпожа! Щастлив съм, че се срещаме отново.

— Госпожа, как ли пък не! За тебе съм Уайо, скъпи. Другарят Мани не ти ли каза, че пак съм руса?

— Да, каза ми. Ала да чуя и да видя не е едно и също.

— Ще свикнеш.

Спря над Проф, наведе се, целуна го звучно, закиска се. Сетне се изправи и ме приветства с „добре дошъл“ без шлем, от което и двамата се просълзихме въпреки досадния скафандър. За втори път се обърна към Лажуайе и го замляска.

Той леко се дръпна. Тя прихна:

— Драги Стю, пак ли трябва да си сложа мургавия грим, за да те поздравя?

Той ми хвърли един поглед и й върна целувките, Уайоминг Нот му отдели не по-малко време и старание, колкото на мен.

Чак по-късно проумях странното му поведение. Макар да се обвърза с нас, уважаемият граф още не беше лунатик. А докато го нямаше, Уайо се омъжи. Но какво от това? Е, на Земята има значение, нали Стю не бе засукал с майчиното си мляко, че лунните дами сами са си господарки? Горкото човече си мислеше, че ще ме обиди!

Пъхнахме Проф в скафандъра, после себе си и тръгнахме. Аз стисках бронзовото оръдие под мишница. Щом слязохме под повърхността и минахме през въздушния шлюз, махнахме корубите. Тогава бях поласкан, защото Уайо носеше червената рокля, която й купих преди цяла вечност. Беше се смачкала, обаче мадам я оглади с длан и полата се развя.

Имиграционната зала бе празна, без да броим около четиридесет мъже, строени до стената като депортирани новаци. Бяха се екипирали и стояха с шлемове в ръце. Групата включваше заседналите при нас туристи и някои от учените. Но скафандрите нямаше да заминат с тях, сваляха ги от кораба преди излитането. Както ги гледах, се сетих за пилота киборг. При облекчаването на „Чайка“ от излишна маса останаха само три предпазни кресла. Тези хора щяха да поемат ускорението, легнали върху голите стоманени плочи — и ако холандецът не внимаваше, щеше да достави смлени земяни в кървав сос.

Споменах това на Стю.

— Недей да го мислиш — отвърна. — Капитан Лорес има дунапренови дюшеци в кораба. Няма да позволи да пострадат: нали тия типове са му застраховката за оцеляване?