Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moon is a Harsh Mistress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
NomaD (2009)
Разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Луната е наставница сурова

Водещ редактор: Наталия Петрова

Редактор и коректор: Кремена Бойнова

Технически редактор: Божидар Стоянов

Дизайн на корицата: Любомир Пенов

Сиела софт енд паблишинг, София, 2007

ISBN: 978–954–28–0141–2

История

  1. — Добавяне

28

Капитанът на първия кораб на ФН — „Есперанс“[1], беше от куражлиите. Късно в събота промени курса и се втурна право към целта. Явно проумял, че можем да опитаме радарни игрички, той, изглежда, решил да се доближи достатъчно, за да вижда нашите инсталации с „очичките“ на своя борд, вместо да разчита на насочване на лъчи.

Струва ми се, че е искал да пожертва себе си, кораба и екипажа, защото слязъл до хиляда километра преди стрелбата. Тогава пуснал залп към пет от шестте радара на Майк, без да обръща внимание на хаотичното им превключване.

Amigo очаквал да ослепее всеки момент и накарал момчетата на Броуди да изгорят зрението на врага. Оставил ги да правят това три секунди, преди да ги прехвърли към ракетния кошмар.

Резултатът — един разбит кръстосвач, два балистични радара, гръмнати от снаряди с термоядрени глави, три „убити“ ракети. Но и два артилерийски разчета мъртви, първият от атомен взрив, другият от повреден боеприпас, стоварил се точно върху него. Плюс тринайсет артилеристи с радиационно облъчване над 800-рентгеновата граница на смъртта (отчасти от експлозиите, отчасти от прекалено дългото стоене върху повърхността). Тук трябва да добавя, че четири жени от корпуса „Лизистрата“ загинаха с тях. Дамите решили да си сложат скафандрите и да се качат горе със своите мъже. Някои момичета също получиха сериозни лъчеви дози, но не близо до 800 рентгена.

Вторият кръстосвач продължи по елиптична орбита и мина зад Луната.

Научих повечето новини от Майк, когато рано в неделя пристигнахме при „Прашката на Давид“. Той мърмореше за загубата на две от очичките си и още по-горчиво оплакваше мъртвите артилеристи, сякаш придобил подобие на човешка съвест. Стори ми се, че обвинява себе си за неуспеха да надхитрят шест цели наведнъж. Напомних му, че бе принуден да се бие с импровизирани средства с малък обсег, а нямаше истински оръжия…

— Ами ти, Майк? Добре ли си?

— В най-съществените си части — да. Имам външни прекъсвания. Една оцеляла ракета удари по линиите ми към Нови Ленинград, но предадените през Луна Сити доклади ме осведомиха, че местната система за управление е поела работата. И то без никакви щети за градските съоръжения. Чувствам се обезсърчен от тези аварии, ала с тях можем да се заемем по-късно.

— Майк, гласът ти звучи уморено.

— Аз да се уморя? Ман, забравяш какво представлявам. Раздразнен съм, това е всичко.

— Вторият кораб кога ще се покаже отново?

— След около три часа, ако се движи по досегашния маршрут. Но няма да го направи — вероятността за промяна надхвърля 90 процента. Очаквам го подир шестдесет минути.

— Ниска орбита, а? Охо!

— Напусна зоната на наблюдение с азимут и курс изток — тридесет и две север. Ман, този факт да ти подсказва нещо?

Опитах да си представя картинката.

— Подсказва ми, че ще кацнат и ще искат да пленят тебе, mitarbeiter[2]. Съобщи ли на Фин? Тоест подсети ли Проф да предупреди Фин?

— Професорът знае. Обаче моят анализ сочи друго.

— Е? Както и да е, значи трябва да млъквам и да те оставя да си вършиш работата.

Така и сторих. Леноре ми донесе закуска, докато контролирах младшия компютър. Срамувам се да го кажа, ама никак не можех да тъжа за загубите ни, щом и тя, и Уайо бяха при мен. Мами изпрати Леноре „да готви на Грег“ след смъртта на Мила — това бе само повод. На катапулта бяха дошли достатъчно съпруги, за да осигурят домашна кухня на всекиго. Беше по-скоро опит за повдигане на духа.

Този младок сякаш се справяше добре. Занимаваше се с Южна Америка, товар след товар. Останах в радарната зала и гледах с максимално увеличение как заби един в устието между Монтевидео и Буенос Айрес. И Майк едва ли би уцелил по-точно. После проверих програмата му за Северна Америка, без да намеря нищо, което да критикувам. Спуснах капака и прибрах ключа. Младшата машина щеше да продължи самостоятелно, освен ако приятелчето не се отървеше от другите неприятности и решеше да поеме отново юздите.

Сетне започнах да прослушвам новините от ФН и от Луна Сити. Коаксиалният кабел от Л-Сити предаваше телефоните, връзката на Майк с неговото „дете-идиотче“, радиото и видеото. Мястото вече не бе изолирано. Плюс това имахме и антени, насочени към Земята. Можехме да приемаме пряко оттам всяка новинка, която получаваха и в комплекса. Не беше глупаво да разполагаме с тази допълнителна придобивка. Медиите на Синята планета бяха единственото ни забавление по време на строителството, а сега бяха и резерва при прекъснат кабел.

Официалният спътник ретранслатор на ФН твърдеше, че балистичните радари на Луната са унищожени и оттук нататък сме беззащитни. Чудех се какво ли мислят по въпроса хората от Монтевидео и Буенос Айрес. Вероятно си имаха прекалено много грижи, за да слушат вестите. Водните удари криеха и по-лоши страни от онези по открити земни пространства.

Видеоканалът на „Дневен лунатик“ показваше Шини. Той подробно разказваше за нашите люде какво станало при атаката на „Есперанс“ и повтаряше новините, предупреждавайки народа, че битката не е завършила. Боен кораб щял да се появи в небето ни всеки момент: да бъдат готви за всичко, да останат в скафандрите (Шини носеше своя с вдигнат шлем), да вземат максималните предпазни мерки за налягането. Отрядите — в пълна бойна готовност, а гражданите без определени задължения в момента да потърсят укритие на най-долните равнища, като изчакат там до второ нареждане. И така нататък.

Изрече тези неща няколко пъти, после внезапно мина на друго:

Мълния! Вражеският кръстосвач е засечен от радари, идва ниско и бързо. Може да се насочи към Луна Сити. Мълния! Изстрелял е ракети към изхода на…

Картината и звукът изчезнаха.

Сега ще кажа онова, което ние от „Прашката на Давид“ научихме по-късно. Вторият кръстосвач, движещ се в най-стегнатата орбита, допустима при лунното притегляне, успял да започне бомбардировка върху изхода на стария катапулт. Това беше на сто километра от входа и нашите стрелци. Врагът разбил много от магнитните пръстени за минутата, която имал, докато навлезе в обсега на лазерните сонди, скупчени около радарите там. Мисля, че се е чувствал в безопасност. Ама не бил. Момчетата на Броуди му изгорили „очичките“ и му отрязали „ушичките“. Направил още една обиколка, за да се разбие близо до Торичели — явно при опит за кацане, тъй като двигателите му се включили тъкмо преди края.

Но следващата вест за новия катапулт получихме от Земята. По онази тръбяща честота на ФН заявиха, че нашето устройство е разрушено (вярно) и с това е сложена точка на заплахата от Луната (грешка). После призоваха всички лунатици да арестуват самозваните си водачи и да се предадат в очакване на снизхождение от Федерираните нации (такова нещо няма — говоря за „снизхождението“).

Изслушах това, пак проверих програмите и влязох в тъмната радарна зала. Ако всичко вървеше по план, след малко щяхме да снесем още едно яйце в река Хъдзън, сетне три часа продължавахме по мишените, пръснати из континента — последователно, защото младокът не можеше да се справи с едновременни изстрели. Майк бе съобразил тактиката си с него.

Ударихме Хъдзън според графика. Питах се колко ли нюйоркчани гледаха новините, докато се взираха в мястото, откъдето дойде доказателството за лъжовността им.

120 минути по-късно станцията на ФН каза, че лунатиците са имали снаряди в орбита въпреки разрушения катапулт. Ала щом малкото бомби паднат, повече не се очакват. След като свършихме с третата атака на Северна Америка, изключих радара. Не работеше през цялото време. Младокът бе програмиран да надзърта само при необходимост, за по няколко секунди.

Разполагах с девет часа до щурма срещу Велики Китай.

Но не и с девет часа за най-неотложното решение — да цапардосам ли пак жълтокожите долу. Липсваше ми информация. Като не броим земните новинарски канали, които може би лъжеха. Скапано. Не знаех бомбардирани ли са зайчарниците или не. И дали Проф е жив. Два пъти по-скапано. Бях ли в момента действащ министър-председател? Имах нужда от Бернардо де ла Пас. Държавен глава не е предпочитаното ми занимание. И преди всичко се нуждаех от Майк: да преценява фактите, да изчислява степените на несигурност, да прогнозира вероятностите на един или друг курс.

Ей Богу, даже не знаех дали нови нашественици са се насочили към нас и още по-лошо — не смеех да погледна. Ако включех радара и използвах „детето-идиотче“ за претърсване на небето, всеки боен краб, който той докоснеше с лъча, би го забелязал по-бързо, отколкото нашичкият него. Тези летящи крепости са приспособени да засичат радарното наблюдение. Така съм чувал. По дяволите, никакъв военен не бях, ами компютърен техник, напъхал се несръчно не където му е работата.

Някой звънна на вратата, станах и отключих. Беше Уайо, носеше кафе. И думичка не пророни, остави го и си отиде.

Сръбнах от горещата чаша. Ето какво се получи, момче — зарязаха те сам и чакат да измъкнеш някое чудо от ръкава си. Май не бях готов за такъв номер.

Чух Проф да казва отдавна, в юношеството ми:

— Мануел, когато се изправяш пред проблем, който не разбираш, разнищвай понятните за тебе части от него, после пак го огледай.

Бе ме обучавал на неща, дето и той не схващаше кой знае колко — да речем, математиката, но ме научи и на много по-важен акъл, на основен принцип.

Веднага проумях какво трябва да направя на първо място.

Отидох при младока и го накарах да ми разпечата предвидените моменти на удар за всички товари в орбита. Това беше лесно за него, щом нагласи предварително зададената система към реално време. Докато се занимаваше с поръчката, потърсих някои алтернативни програми в онзи голям куп, приготвен за мен от Майк.

После заложих нещичко от тях в машината; никакви проблеми, само внимавах да не сбъркам. Заставих компютъра да ми ги разпечата отново за проверка, преди да му дам сигнал за действие.

Щом свърших след около четирийсет минути, всички снаряди с траектория към мишени навътре в сушата бяха пренасочени към крайбрежни градове. Предварително се уверих, че моментът е отложен за по-отдалечените скали. Но ако не пожелаех да отменя програмата, младокът щеше веднага да ги пренареди при нужда.

Сега махнах ужасния натиск на недостигащото време, а можех и да отпратя в океана всеки товар, до последните минути преди удара. Вече имах възможност да помисля. Това и сторих.

Сетне свиках моя военновременен кабинет — Уайо, Стю и Грег (именно той беше моят главнокомандващ въоръжените сили), като избрах неговата стая. Позволихме на Леноре да влиза и излиза, носеше ни храна и кафе или просто сядаше, без да продумва. Тя е разумна жена и знае кога да замълчи.

Графът започна:

— Господин премиер-министър, смятам, че този път не бива да нанасяме удар по Велики Китай.

— Стю, остави гръмките титли. Може би имам пълномощията, може би не. Но нямаме време за официалности.

— Така да бъде. Мога ли да обоснова предложението си?

— След малко.

Обясних какви мерки съм взел, за да спечеля някое часче за нас. Той кимна и се умисли.

— Най-слабото ни място е липсата на комуникации с Луна Сити и Земята. Грег, какво става с хората от ремонтната група?

— Още не са се върнали.

— Ако прекъсването е близо до Л-Сити, могат дълго да се бавят. Затова сме принудени да приемем, че ще действаме самостоятелно. Грег, имаш ли електронен техник, който да ни скалъпи радио за разговори с ФН? По-точно с техните спътници, за целта не се иска голяма мощност при подходяща антена. Вероятно ще успея да му помогна, а и онзи компютърджия, дето ви го пратих, не е много вързан в ръцете.

(Всъщност беше съвсем добър за по-обикновена електроника — същото нещастно човече, което навремето обвиних, че пускало мухи във вътрешностите на Майк. Аз му намерих тази работа.)

— Хари Бригз, шефът на силовата централа, може да направи какво ли не — замислено рече моят съсъпруг. — Стига да разполага с детайлите.

— Кажи му да започва. Щом избутаме нашите товари с катапулта, нека да разглобява всичко освен радара и компютъра. Колко още има да изстреляме?

— Двайсет и три, за други нямаме стомана.

— Значи са толкова, каквото ще да става. Искам ги готови на входа. Току-виж ни потрябвали и днес.

— Готови са, Ман. Ще ги зареждаме със скоростта, с която ги подава конвейерът.

— Хубаво, ама… Не знам дали в небето над нас виси кръстосвач на ФН, враговете може и да са повече. И ме е страх да надничам, тоест — с радар. Защото подобно претърсване ще им посочи къде сме. Но ние трябва да наблюдаваме внимателно. Би ли намерил доброволци за зрителен контрол, а ще успееш ли да отделиш и твои хора?

Леноре се обади:

— Аз съм доброволка!

— Благодаря, мила. Приета си.

— Ще намерим — каза Грег. — Няма защо да пращаме жените.

— Остави я да излезе, драги. Това засяга всички ни.

Обясних какво искам. В момента Mare Undarum беше в тъмната половина на лунния ден, защото слънцето залезе. Незримата граница между неговата светлина и сянката на Скалата се простираше над нас, положението й бе точно определено. Минаващите през нашето небе кораби биха се появили изведнъж, ако летят на запад, или внезапно биха изчезвали, ако летят на изток. Видимата част от орбитата им би продължавала от хоризонта до някоя точка в небосвода. Щом групата за зрително наблюдение отбележи двете точки (едната по географската посока, другата по звездите) и приблизителното време за минаване между тия обекти, като отброява секундите, младокът може да налучква маршрута. След два курса той би узнал периодичността плюс нещо за формата на орбитата. Тогава аз щях да имам представа кога е безопасно да използвам радара и радиото, а също и катапулта. Не исках да изстрелвам товар, когато вражески кораб кръжи над нашия хоризонт — би могъл да насочи „очичките“ си към нас.

Вероятно проявих прекомерна предпазливост. Ала бях принуден да смятам, че този катапулт, единственият ни радар и двете дузини снаряди са всичко, отделящо Луната от пълния разгром. Да, успехът на моя блъф зависеше от невежеството на ФН за ресурсите, с които разполагаме, и за местоположението ни. Трябваше да им изглеждаме способни да обстрелваме безкрайно дълго Земята от терен, който не подозират и никога не биха открили.

И тогава, както е сега, повечето лунатици нищичко не разбираха от астрономия — нали сме пещерни жители, излизаме на повърхността само по необходимост. Но имахме късмет, в екипа на Грег се оказа и астроном-любител. Това приятелче беше поработило в „Ричардсън“. Назначих го за отговорник и го оставих да си блъска главата за началното обучение на своята група как да разграничават една звезда от друга. Погрижих се за тези неща, преди да се върнем към приказките.

— Е, Стю? Защо не бива да ударим по Велики Китай?

— Все още очаквам отговор от доктор Чан. Наскоро получих послание от него, предадоха ми го по телефона малко преди прекъсването на линиите…

— За Бога, как така не си ми казал?

— Опитах, но ти се беше заключил и зная, че е по-умно да не ти досаждам, когато се занимаваш с балистика. Ето какво гласи преводът. Обикновено съобщение до компанията „ЛуНоХо“ с код, означаваш, че е до мен и е минало през парижкия ми агент. „Нашият търговски представител в Дарвин (това е Чан) ни информира, че вашата пратка от дата…“ Добре де, да оставим кода настрана. Докторът има предвид дните на атаката, макар че уж говори за юни 75-а — „… е била неправилно опакована, което е довело до неприемливи повреди. Ако пропускът не бъде коригиран, преговорите за дългосрочната спогодба ще бъдат изложени на сериозна опасност.“

Граф Стюарт вдигна очи от листа:

— От край до край двусмислици. Доколкото проумявам, Чан смята, че е подготвил своето правителство да споразумение относно условията… Обаче ние трябва да отменим бомбардировките на Велики Китай, иначе току-виж сме му обърнали каручката.

— Хммм…

Станах и се заразхождах из стаята. Да поискам ли мнението на Уайо? Никой не познаваше достойнствата на блондинката по-точно от мен… Но тя се колебаеше между свирепостта и твърде човечното съчувствие, а аз вече знаех, че всеки държавен глава, дори и с временни пълномощия, не би трябвало да проявява нито едното, нито другото. Да попитам Грег? Той беше добър фермер, още по-добър механик, вдъхновяващ проповедник. Обичах го с цялата си душа… ала не желаех да науча позицията му. Стю? Хе, нали го чух.

Само че така ли беше наистина?

— Графе, ти как виждаш нещата? Не говоря за искането на Чан, а за твоето мнение.

Стю Лажуайе се позамисли.

— Трудно ми е, Мани. Не съм китаец, не съм прекарал много време в страната им и не мога да твърдя, че проумявам изтънко тяхната политика или психика. Ето защо съм принуден да се осланям на неговия подход.

— Уф… По дяволите, та Чан не е лунатик! Целите му не са и наши цели. Той какво очаква да спечели от всичко това?

— Мисля, че маневрира, за да получи монопол в търговията с Луната. Току-виж искат и бази тук, вероятно като екстериториална общност. Не че ние бихме се съгласили.

— Може и това да стане, ако ни припари.

— Но докторът не е казвал ясно нищо. Нали знаеш, никога не говори много. Повече слуша.

— Твърде добре ми е известно.

Тревожех се, с всяка изтекла минута бях все по-неспокоен. Новините от Синята планета жужаха като звуков фон. Помолих Уайоминг да ги следи, докато съм зает с Грег.

— Уайо, миличка, нещо прясно от ФН?

— Не. Същите заявления. Разбити сме напълно и всеки момент очакват нашата капитулация. О, има и предупреждение, че някои снаряди още се движат в орбита. Те били вече неуправляеми, но уверяват, че анализирали траекториите им и хората щели да бъдат известени навреме да напуснат точките на удар.

— Госпожо, нещо да подсказва, че Проф или който и да е в Л-Сити или другаде на Луната поддържа връзка със Земята?

— Абсолютно нищо.

— Проклятие! Новини от китайците?

— Не. Почти отвсякъде валят коментари. Ама не и от Велики Китай.

— Ъъъ… — Отидох до входа. — Грег!… Ей, приятел, виж дали можеш да намериш Грег Дейвис. Трябва ми.

Затворих вратата.

— Стю, няма да подминеш жълтокожите.

— Така ли?

— Аха, няма. Щеше да стане чудно, ако Велики Китай бе напуснал съюза срещу нас. Биха могли до си спестят някои загуби. Но ние стигнахме дотук само защото им доказвахме, че ги удряме, както си пожелаем, и унищожаваме всеки кораб, който изпратят горе. Поне се надявам, че сме изгорили последния, макар и без него да съсипахме осем от девет. Покажем ли колебание, нищо няма да постигнем — не и докато ФН разправят, че сме не слаби, ами довършени. Вместо това сме длъжни да им поднесем нови изненади. Започваме с тези китайци и щом доктор Чан много се разстрои, ще му дадем кърпичка да си изтрие сълзите. Успеем ли да демонстрираме още сила — когато ония шумят, че са ни пребили — тогава след време някой от миротворците с право на вето ще клекне. Ако не е Велики Китай, значи ще е друг.

Стю се поклони, без да отлепя от стола.

— Както решите, сър.

— Слушай, аз…

Влезе Грег.

— Мани, търсил ли си ме?

— Какво става с предавателя на Земята?

— Хари обеща, че можеш да го получиш утре. Добави, че джаджата ще бъде калпава, но пуснеш ли достатъчно ватове през нея, ще ни чуят.

— Мощност имаме. И щом казва „утре“, ясно му е какви ги върши. Значи ще стане днес — да речем, след шест часа. Ще работя като негов подчинен. Уайо, сладурче, ще ми донесеш ли ръцете? Искам номер шест и номер три… Най-добре вземи и петорката. Ще стоиш при мен да ми ги сменяш. Стю, ти пък ще напишеш няколко гадни послания, ще ти дам общата идея, само ми сложи повечко отрова. Грег, няма да запратим всички онези камъни наведнъж. Скалите в Космоса ще ударят скоро. После, когато ФН обявят, че сме били дотук с нашите снаряди и заплахата от Луната е приключила… се намесваме в тяхното предаване, за да оповестим новите бомбардировки. По възможно най-късите орбити, Грег, десет часа или дори по-малко. Затова провери всичко на катапулта, в термоядрената централа и системите за управление. Тази допълнителна стрелба трябва да мине като по конец.

Уайо се върна с ръцете, поисках й номер пет и добавих:

— Грег, заведи ме при Хари да поговоря с него.

 

 

След шест часа предавателят беше готов за излъчване към Земята. Бе грозно творение, повечето му части изкормихме от геоложки резонансен проучвател, употребяван в ранните етапи на проекта. Но можеше да праща аудиосигнали на радиочестотите и беше мощен. Записахме гаднярските версии на Стю, а Хари се подготви да ги пусне като кратък писък. Всички земни спътници имаха възможности за приемане на високоскоростни предавания в съотношение до 60:1 и аз нямах никакво желание да издаваме нашия транслатор повече секунди от необходимото. Зрително наблюдение потвърди опасенията ми — поне два кораба обикаляха в орбита около Луната.

Съобщихме на Велики Китай, че всеки от големите му крайбрежни градове ще получи по един лунен подарък на десет километра навътре в океана — Пусан, Цинтао, Тайпе, Шанхай, Сайгон, Банкок, Сингапур, Джакарта, Дарвин и прочие, освен Стария Хонконг, който щеше да усети точно пляскането по далекоизточните служби на ФН. Затова бъдете добри, дръпнете оттам всичките си хора. Стю отбеляза, че определението „човешки същества“ не важи за персонала на Федерираните нации: него приканихме да остане до своите бюра.

На Индия също изпратихме подобни предупреждения, като им казахме, че планетарните канцеларии ще имат допълнителна обиколка живот — от пиетет към паметниците на културата в Агра и за да се евакуира народът. (Смятах после да отложа с още едно завъртане, когато наближи моментът. Просто от уважение към Проф. Сетне с още едно и така до безкрай. Дяволите да ги вземат, бяха си настанили службиците в съседство с най-пищно украсената гробница, строена някога. Нали тя беше съкровище за чичко Де ла Пас.)

На останалия свят съобщихме да седи по трибуните, в играта се предвиждат няколко нови хвърляния. Но да стоят по-далеч от която и да е служба на ФН, където и да е разположена. Излязла ни е пяна на устата, затова никоя подобна канцеларийка не е безопасно кътче. А най-добре да напуснат всеки град с регионална щабквартира на миротворците. Обаче големите клечки и копоите на ФН нека си кютат по местата.

Прекарах следващите дванайсет часа в уроци за младока — как да промъква радарното си надзъртане, когато в небето ни няма кораби или поне така смятаме. Щом можех, подремвах. Леноре беше при мен и ме будеше за другия урок. После камъните на Майк свършиха, обявихме тревога и хвърлихме първата скала на „детето-идиотче“ бързо и високо. Изчаках да се уверя, че е потеглила във вярна посока, след това казахме на земяните къде да я търсят и кога да я очакват, та да знаят всички, че твърденията на ФН за победа са същото като вековните им лъжи относно Луната. И всичко това с най-добрите, най-грубиянските, най-високомерните изречения на Стю, поднесени с неговия културен стил.

Първия камък трябваше да поеме Велики Китай, но с него можехме да достигнем тоже част от Северноамериканския директорат, по-точно тяхната скъпоценност, с която толкова се гордееха — Хаваите. Младокът стовари удар в триъгълника между Мауи, Молокаи и Ланаи. Не се занимавах с програмата, Майк бе предвидил всичко.

После бързешком изстреляхме десет скали на къси интервали (наложи се да пропуснем една операция заради кораб в небето) и казахме на Велики Китай кога ще ги получи в крайбрежните градове, които дотогава сме пренебрегвали.

Оставаха ни дузина камъни, но реших, че е по-сигурно да ни свършат боеприпасите, отколкото да изглежда, че са свършили. Затова наградих със седем от тях индийски селища по брега, подбрахме нови мишени, а граф Стю мило попита дали са евакуирали Агра. Ако още не са, да ни уведомят незабавно. (Обаче не пратихме скала там.)

На Египет рекохме да махне корабите от Суецкия канал. Блъфирахме, защото кътах последните пет камъка. После изчакахме…

Удар в Лахайна Роудз, след това — мишената в Хаваите. Беше хубаво с голямо увеличение. Майк би могъл да се гордее с младока.

И пак почакахме.

Трийсет и седем минути преди следващия щурм върху китайския бряг Велики Китай заклейми действията на ФН, призна ни и предложи да преговаряме. Тук аз си изкълчих пръста, докато натисках бутоните за отклоняване на снарядите.

И ето че Индия едва не си потроши краката да последва примера.

Египет кандиса трети. Други държави също се сбутаха на вратата.

Стю съобщи на Синята планета, че отлагаме (само отлагаме, но не прекратяваме) бомбардировките. А сега разкарайте тия кораби от нашето небе — ВЕДНАГА! — и можем да поговорим. Ако нямат възможност да се приберат, без да си напълнят резервоарите, да кацнат на не по-малко от петдесет километра от нанесен върху картата зайчарник. После да потърпят, докато бъде приета капитулацията им. Обаче разчистете небето ни ВЕДНАГА!

Забавихме ултиматума с няколко минути, за да мине техен кораб оттатък хоризонта. Не рискувахме; една ракета — и лунатиците ставаха безпомощни.

И пак чакахме.

Върна се групата за ремонт на кабела. Хората й стигнали почти до Л-Сити, намерили прекъсването. Но хиляди тонове срутена скала затруднявали поправката, затова сторили, каквото могат. Добрали се до място, откъдето успели да излязат на повърхността. Там издигнали временен релеен предавател към предполагаемата посока на Луна Сити. Изстреляли дузина сигнални ракети през десет минути и се надявали някой да види, да разбере и да насочи към тях своя ответ…

Има ли връзка?

Нямаше. Чакахме.

Групата за наблюдение съобщи, че кораб, който курсирал деветнайсет пъти с точността на хронометър, сега не се появил. Скоро казаха, че и друг не минал.

Чакахме и слушахме.

Велики Китай от името на всички големи сили с право на вето прие примирието и заяви, че небето ни вече е чисто. Леноре се заля в сълзи, после разцелува всеки, до когото успя да стигне.

Щом се опомнихме малко (никой мъж не може да мисли ясно, когато го награбят жени, особено ако пет от тях не са негови съпруги), та значи след не знам колко минути главите ни се пооправиха и аз рекох:

— Стю, искам веднага да тръгнеш към Луна Сити. Подбери си хората. Никакви дами, последните километри ще вървите по повърхността. Разбери какво става, но първо ги накарай да се насочат към нашия релеен предавател и ми се обади.

— Ще бъде направено, сър.

Екипирахме ги за тежко пътуване — допълнителни бутилки въздух, аварийна палатка и прочие, — когато от Земята потърсиха мен… на честота, която прослушвахме. Защото това съобщение (научих го по-късно) се излъчваше на всички честоти отдолу.

„Частно послание от Проф за Майк — сигнали за удостоверяване «Превземането на Бастилията» и «Братът на Шерлок». Ела вкъщи веднага. Каретата те чака при твоята нова релейка. Частно послание от Проф за…“

Повтаряха непрекъснато.

— Хари!

— Да, шефе?

— Няколко думи за Земята, запиши ги и ги пусни на писък, още не бива да ни засичат. „Частно съобщение от Мани до Проф. «Бронзово оръдие». Тръгвам.“ Поискай да потвърдят приемането, обаче използвай сигнала само веднъж.

Бележки

[1] Надежда (фр.). — Б.пр.

[2] Сътруднико мой (нем.). — Б.пр.