Робърт Хайнлайн
Луната е наставница сурова (19)

19

Цял ден мина, докато Стю прехвърли делото в съд на ФН, където го закриха. Неговите адвокати пискаха да бъде зарязано поради дипломатически имунитет, ала съдиите не паднаха в капана. Просто отбелязаха, че предполагаемите закононарушения са извършени извън юрисдикцията на по-нисшата инстанция, с изключение на евентуалното подстрекателство, за което не се намериха достатъчно доказателства. Няма закони на ФН относно брака, само правило, че всяка нация е длъжна „да зачита и взима под внимание“ брачните норми, възприети от другите страни членки.

От ония единайсет милиарда сигурно поне седем я караха при разрешена полигамия и манипулаторите на общественото мнение, работещи за Стю Лажуайе, разиграха картата с „гоненията“. Така спечелихме симпатиите на хора, които иначе не биха чули за нас, дори в Северна Америка и на още места, където полигамията е извън закона, но има граждани, изповядващи принципа „Остави и другите да живеят.“ Всичко стана за добро, защото винаги е гот да те забележат. За повечето от тези гъмжащи милиарди Луната не означаваше нищо и въобще не бяха научили за нашия бунт.

Мошениците на Стю бяха вложили много мисъл в планирането на нагласеното положение, довело до арестуването ми. Казаха ми чак след няколко седмици, дотогава се поохладих и видях ползата. Необходими били тъп съдия, нечестен шериф и варварски местен предразсъдък, на който подпалих фитила със своята мила снимка. Стю Лажуайе по-късно призна, че точно разнообразието на цветовете в семейство Дейвис разярило съдията достатъчно, та да стори глупост, надминаваща обичайните тукашни дарби да плещят безсмислици.

Единствената ми утеха, че Мами не можеше да зърне моето унижение, се оказа илюзия. Снимките, направени през решетките и показващи навъсената ми физиономия, се появили във всеки лунен вестник. Нашите писачи се възползвали от най-гнусните историйки, публикувани на Земята, а не от значително по-големия брой статии, които заклеймяваха несправедливостта. Трябвало е да имам повече доверие в Мами, тя не се засрамила, само искала да слезе долу и да накъса някои люде на мръвки.

И тук случката ни помогна, но най-много полза донесе на Луната. Хората ни се почувстваха по-обединени от тази пълна глупост, отколкото от всичко друго дотогава. Засегна ги лично, а пък Адам Селене и Смешника Саймън ги поощряваха. Лунатиците са сговорчиви освен за едно — жените. Всяка дама беше оскърбена от раздуханата на Земята история; затова мъжете, обръщали гръб на политиката до тоя момент, изведнъж откриха, че съм свой човек.

Още нещо непредвидено: старите кримки си вирнаха носа пред онези, които не са били депортирани. След време бившите осъдени почнаха да ме приветстват със „Здрасти, пандизчия!“. Поздрава на братството — приеха ме в него.

Но тогава не виждах нищо хубаво! Бутаха ме насам-натам, отнасяха се с мен, сякаш бях говедо, взеха ми отпечатъци от пръстите, снимаха ме, даваха ми храна, която ние и на свинете си не бихме предложили, подлагаха ме на безбройни унижения и само тежкото притегляне ме възпираше да убия някого. Ако бях с ръка номер шест, когато ме прибраха, може би щях да опитам.

Отправих си нервите, щом ме освободиха. Скоро вече пътувахме към Агра, комисията най-после ни повика. Беше ми приятно пак да попадна в двореца на махараджата, обаче прехвърлянето през единайсет часови пояса за по-малко от 180 минути не ми остави време за почивка. Отидохме на заседанието с мътни погледи и само лекарствата ни крепяха.

Това заседание бе всъщност монолог. Ние слушахме, а председателят приказваше. Почти цял час. Ще обобщя.

Нашите нелепи претенции бяха отхвърлени. Нямало да свалят от раменете си товара на свещения дълг, поверени на Лунната управа. Безредиците на притежаваната от Земята Луна били недопустими. Още повече, че неотдавнашните събития показали прекалената снизходителност на Управата. Сега пропуските щели да бъдат поправени чрез активно прилагане на петгодишна програма — тя щяла да промени изцяло живота под опеката на управниците. Подготвяли ни кодекс от закони. Щели да създадат граждански и главни съдилища за доброто на „поверените им служители“, които обхващат всички в района на съответното попечителство, а не само депортираните с изтекли присъди. Щели да отворят обществени училища, както и образователни институции за възрастните люде, нуждаещи се от тях. Образували планов комитет по икономическите, инженерните и селскостопанските въпроси, за да се постигне най-ефективно използване на лунните ресурси и труда на хората. Вече било поставено като близка цел учетворяването на зърнения урожай: нещо, лесно достижимо чрез научна планировка.

В първия етап служителите щели да бъдат освободени от непроизводителните занятия и прехвърлени на работа в пробиването на огромна мрежа от фермерски тунели. Там хидропонните процеси биха могли да започнат не по-късно от март 2078 година. Тези бъдещи гигантски ферми щели да се намират под контрола на Лунната управа, а не оставени на капризите на отделните стопани. Очаквали в края на петгодишния период тоя механизъм да доведе до съвсем различна зърнена квота. През това време щели да разрешат на служителите, отглеждащи жито на частни начала, да продължат работата си. Но когато отпадне нуждата от неефективните им методи, щели да ги включат в новата система.

Председателят вдигна поглед от листата пред себе си:

— Накратко, Лунните колонии ще бъдат модернизирани и управлението им ще бъде съгласувано с останалата част от цивилизацията. Колкото и да не ми допадаше подобна задача, смятам (говоря като гражданин, а не като шеф на тази комисия), че ви дължим благодарност. Да, вие ни обърнахте внимание върху нещо, което има крещяща нужда от подобряване.

Готов бях да му отрежа ушите. „Поверени служители“! Що за измислица, вместо да кажат „роби“! Ала Проф промълви унесено:

— Предложените планове ми се струват твърде интересни. Позволено ли ми е да задавам въпроси? Само за информация?

— Да, само за информация.

Северноамериканският представител се наведе напред:

— Но не си въобразявайте, че ще търпим дързости от пещерни типове като вас! Внимавайте как се държите. Да знаете, че още не ви се е разминало.

— Настоявам за ред — каза достопочтеният председател. — Продължавайте, професоре.

— Намирам за особено любопитен термина „поверени служители“. Може ли да бъде прието за вярно твърдението, че повечето хора на основния спътник на Земята не са изчерпали присъдите си престъпници, ами свободни индивиди?

— Безусловно — невъзмутимо кимна председателят. — Проучихме всички юридически аспекти на новата ни политика. С малки изключения около 91 процента от колонистите имат гражданство, пряко или наследствено, в някоя от държавите-членки на Федерираните нации. Който иска да се върне в своята родна страна, може да го стори. Ще ви бъде приятно да научите, че Управата обмисля план за предоставяне на заеми на желаещите да се преселят… вероятно под контрола на Международния Червен кръст и Червен полумесец. Ще добавя, че аз с цялото си сърце подкрепям този план, тъй като прави безсмислени всякакви приказки за „робски труд“.

Пусна тънка усмивчица.

— Разбирам — въздъхна Проф. — Изключително хуманно. Дали комисията (или пък Управата) е преценила факта, че лунатиците са физически неспособни да останат на вашата планета? Че са подложени на недоброволно вечно изгнание чрез необратими физиологични промени и не могат никога да живеят в доволство и здраве в гравитационното поле, шест пъти по-силно от онова, към което са се приспособили телата им?

Негодникът подви устни, сякаш умуваше над съвсем нова за него идея:

— Говорейки пак само от свое име, не съм готов да призная, че казаното от вас е непременно вярно. Може да важи за едни и да не засяга други. Човеците се различават твърде много помежду си. Вашето присъствие тук доказва, че не е невъзможно лунният жител да се върне на Земята. Както и да е, нямаме намерение никого да принуждаваме. Надяваме се, че всички ще пожелаят да останат; вярваме, че ще подтикнем и още хора към имиграция на Луната. Но това е въпрос на индивидуален избор в условията на свободните, гарантирани от Великата харта. Колкото до споменатото физиологично явление — то не е юридически проблем. Ако някой сметне, че е по-благоразумно да си седи горе или че така ще бъде по-щастлив, това е негово право.

— Разбирам, сър. Свободни сме. Свободни сме да живеем на Скалата и да работим в условия и със заплати, определени от вас… или свободни да се върнем на Земята, за да умрем.

Председателят сви рамене:

— Вие твърдите, че сме злодеи, а ние не сме. Ами че и аз, стига да бях още млад, бих се преселил в Лунните колонии. Какви възможности, Боже мой! Все едно, не ме притеснява вашето изопачаване на фактите, историята ще ни оправдае.

Проф ме изненада, понеже не влизаше в бой. Тревожех се за него — седмици напрежение, отгоре на всичкото и лоша нощ. Каза само:

— Достопочтени председателю, предполагам, че полетите до Луната скоро ще бъдат възобновени. Можете ли да уредите места в първия кораб за мен и моя колега? Защото се налага да призная, че гравитационната слабост, за която споменах, в нашия случай е съвсем действителна. Трябва да се приберем у дома.

(Никаква думичка за зърнените товарачи. Нито за „мятането на камъни“, нито дори за това, колко е безсмислено да биеш кравата. Бернардо де ла Пас просто говореше като уморен човек.)

Председателят се наведе към нас и започна с мрачно удоволствие:

— Професоре, изправяте ни пред затруднения. Да го кажа направо — вие явно сте виновни в предателство спрямо Великата харта, всъщност спрямо цялото човечество… и обвинението се обмисля в момента. Съмнявам се дали ще има нещо повече от условна присъда срещу човек с вашата възраст и здравословно състояние. Смятате ли, че е логично да уредим транспорта ви до мястото, където сте извършили съответните деяния — за да предизвикате още смутове?

Проф въздъхна:

— Разбирам позицията ви. В такъв случай, сър, ще ме извините ли? Нуждая се от отдих.

— Естествено. Останете на разположение на комисията. Закривам заседанието. Полковник Дейвис…

— Сър?

Тъкмо завъртах количката, та да изтикам професора навън без бавене. Не бяха пуснали нашите придружители в залата.

— Моля ви за кратък разговор. В моя кабинет.

— Ъъъ…

Погледнах Де ла Пас: очите му бяха затворени, приличаше на човек в безсъзнание. Ала помръдна един пръст, за да отида по-наблизо.

— Достопочтени председателю, аз съм повече болногледач, отколкото дипломат. Трябва да се грижа за колегата си. Той е стар и наистина болен.

— Придружителите ви ще се оправят с него.

— Е, ами…

Доближих Проф максимално с количката и се наведох над главата му.

— Приятелю, добре ли си?

Той едва шепнеше:

— Виж какво иска. Съгласи се. Но протакай.

След малко останах насаме с председателя, звукоизолиращата врата се затвори. Което нищо не означаваше, защото в стаята биха могли да сложат десетина „ушички“, без да броим и това в лявата ми ръка. Домакинът попита:

— Питие? Кафе?

— Не, сър, благодаря. Тук трябва да внимавам с диетата.

— Предполагам. Действително ли сте прикован към тази количка? Изглеждате ми здрав.

— Ако се наложи — отвърнах му, — мога да стана и да прекося тоя кабинет. Може би ще припадна. Или нещо по-лошо. Предпочитам да не рискувам. Тежа шест пъти повече от нормалното. Сърцето ми не е свикнало.

— Аха. Полковник, доколкото съм осведомен, имали сте някакви глупави неприятности в Северна Америка. Съжалявам най-искрено. Мястото е варварско. Много мразя да ходя там. Сигурно се чудите защо поисках да говорим.

— Не, сър, ще ми кажете, когато вие решите. Но се питах защо още ме наричате полковник.

Той се разсмя като лаещо куче:

— Сигурно по навик, цял живот спазвам протокола. И все пак за вас може би е по-добре да си останете с това звание. Впрочем какво мислите за нашия петгодишен план?

Намирах, че вонеше.

— Струва ми се внимателно изпипан.

— Вложихме доста идеи в него. Господин полковник, изглеждате ми разумен човек… Зная, че сте такъв, зная не само произхода ви, но и практически всяка дума, едва ли не и всяка мисъл, откакто стъпихте на Земята. Роден сте горе. Считате ли се за патриот? На Луната?

— Да, точно така. Обаче съм склонен да смятам направеното от нас за обикновена необходимост.

— Между нас казано — вярно е. Онзи стар глупак Хобарт! Полковник, планът ви е добър… но му липсва ръководител. Ето вашия шанс да се проявите като истински патриот, а не като фалшив герой, оставил се да го убият за загубена кауза. Приемете това по следния начин. Мислите ли, че Лунните колонии ще издържат срещу цялата сила, която Федерираните нации могат да съберат? Разбирам, че всъщност не сте военен, и се радвам, че е така, ала вие сте техник, знам и тази подробност. Според честната ви оценка колко кораба и бомби са необходими, за да бъдат унищожени колониите на тъй наречената Скала?

Отвърнах бързо:

— Един кораб, шест бомби.

— Правилно! Боже мой, колко е хубаво да говориш с разумен мъж. Две от тях трябва да бъдат страхотно големи, може би специална изработка. Някои хора ще оцелеят още известно време — да речем, в по-малките селища извън районите на бомбардировките. М-да, едно корабче ще свърши работа за десет минути.

— Признавам това, сър, обаче професор Де ла Пас ви изтъкна, че не получавате мляко от кравата, като я биете. И несъмнено нищо не печелите, ако я застреляте.

— Ами според вас защо кротуваме и бездействаме повече от месец? Моят колега, онзи идиот (няма да споменавам имена), говореше за „дързости“. Не те ме тормозят, това са само приказки, а пък аз се интересувам от резултатите. О, не, драги ми полковнико, няма да застреляме кравата… Но ако ни принуди, ще й дадем да разбере, че можем да я гръмнем. Ракетите с термоядрени глави са скъпи играчки, ала бихме си позволили да изхабим няколко на голи скали като предупреждения. Хм, това е повече сила, отколкото би ни се щяло да покажем — току-виж уплашим животинката и вимето й пресъхне. — Той пак се изсмя, сякаш лаеше. — По-умно е да убедим старата симпатяга, та да дава мляко доброволно.

Чаках.

— Не искате ли да знаете как? — попита председателят.

— Добре де, как?

— Чрез вас. Не казвайте нищо, оставете ме да обясня…

Заведе ме на високата планина и ми предложи царствата земни. Или лунни. Да поема поста на Временен попечител, като се подразбира, че ще е вечно мой, стига да им изпълнявам желанията. Да втълпя на лунатиците, че не могат да победят. Да ги уверя, че новият ред е за тяхно благо, наблягайки върху предимствата — безплатни училища и болници, безплатно това и онова. Подробностите по-късно, но ще бъде начин на управление, какъвто цари вредом на Земята. Данъците тръгват от ниско равнище и се налагат безболезнено като удръжки от заплатата и с отчисляване на комисионни от зърнените доставки. И най-важното: този път Управата нямало да праща момчета да свършат мъжката работа — някакви си две подразделения полиция.

— Ония проклети драгуни бяха грешка — смигна ми домакинът, — ние няма да я повторим. Да си говорим откровено, мина цял месец, защото трябваше да убедим Комисията по опазването на мира, че шепа хора не могат да поддържат реда сред три милиона, пръснати в шест по-големи и петдесетина малки селища. Затова ще започнете с достатъчно военни полицаи, свикнали да усмиряват цивилното население с минимален шум. Към тях ще има женски спомагателни части, стандартните 10 процента — и повече никакви оплаквания за насилия. Е, сър? Ще се справите ли? След като знаете, че в перспектива така е по-добре за собствения ви народ?

Казах му, че трябва да анализирам всичко подробно, особено въпроса около квотите в петгодишния план, а не да излизам с прибързано решение.

— Разбира се, разбира се! — съгласи се той. — Ще ви подаря екземпляр от бялата книга, която подготвихме. Вземете го със себе си, проучете го, сложете го под възглавницата, ако искате. Утре пак ще се видим. Само ми дайте дума на джентълмен, че ще си държите езика зад зъбите. Не е кой знае каква тайна… но някои неща се уреждат по-гладко, преди да се разчуят. Като говорим за разгласа, нужна ви е помощ — и ще я получите. Ще си позволим разходите по изпращането горе на най-съвестните в професията, ще им платим колкото струват, ще ги натоварваме на центрофугите, както правят учените. Този път ще си свършим работата. Оня глупак Хобарт… всъщност той е мъртъв, нали?

— Не, сър. Обаче стана слабоумен.

— Трябваше да го убиете. Ето вашия екземпляр от плана.

— Сър? Заговорихме за старци… Професор Бернардо де ла Пас не може да останете тук. Няма да изкара и половин година.

— Така е най-добре, не смятате ли?

Опитах се да отвърна с нормален глас:

— Не ме разбрахте. Той се радва на голяма любов и уважение. За мен ще бъде чест, ако го убедя, че сериозно мислите за онези термоядрени ракети… и че негов патриотичен дълг е да спасява каквото може. Както и да е, върна ли се без колегата… не само няма да ми стигнат силите, ами просто няма да живея достатъчно дълго, за да направя нещо.

— Хммм… Утрото е по-мъдро от вечерта. Хайде, утре ще говорим. Да речем, в 14 часа.

Излязох и щом ме натовариха в колата, се разтреперих — нали ми липсва подходът на върхушката.

Стю чакаше при Проф.

— Е, какво? — попита Де ла Пас.

Завъртях очи и се тупнах по ухото. Събрахме глави над челото на професора, с две одеяла отгоре. Носилката и моята количка бяха „чисти“, проверявах ги всяка сутрин. В стаята обаче ми се струваше по-сигурно да си шепнем по този начин.

Започнах. Проф ме спря:

— После ще обсъждаме потеклото и наклонностите на председателя. Искам факти.

— Предложи ми да стана Надзирател.

— Вярвам, че си приел.

— Деветдесет на сто. Трябва да прочета тоя боклук и да дам отговор утре. Стю, колко бързо можем да осъществим плана „Бягство“?

— Вече работим по него. Само чакахме да се върнеш. Ако наистина те пуснат да се върнеш.

Следващите петдесетина минути бяха от доста натоварените. Лажуайе доведе стар индиец с доти^[1]. След половин час той беше… двойник на Проф, а пък Стю пренесе самия професор от носилката на един диван. Моята подмяна се получи по-лесно. Двойниците ни бяха откарани в дневната на апартамента по здрач. Скоро поднесоха вечерята. Няколко души влязоха и излязоха — сред тях възрастна тъмнокожа жена, облегната върху лакътя на граф Лажуайе. Дебел бабу^[2] вървеше подире им.

Най-зле беше, когато изчакахме Де ла Пас по стълбата към покрива. Никога не бе носил външни протези с моторчета, защото нямаше възможност да се упражнява, лежейки повече от месец.

Но ръката на Стю го крепеше здраво. Аз стиснах зъби и сам превзех онези страшни тринайсет стъпала. Щом се курдисах на покрива, сърцето ми щеше да се пръсне. С усилия се удържах да не изключа. Точно по график безшумен малък силует изскочи от мрака. След десет минути бяхме в чартърното самолетче, което използвахме тук, а след още две литнахме към Австралия. Не знам колко е струвало да се уреди този танц и всичко да е готово при нужда, ала мина гладко.

Проснах се до Проф и си поех дъх, после рекох:

— Друже, как си?

— О’кей. Малко уморен. Разочарован.

— Ja. Разочарован.

— Исках да кажа — понеже не видях Тадж Махал. Като млад изобщо не съм имал тая възможност, а ето че сега бях на километър от него, и то два пъти… Е, пак не го зърнах и никога няма да ми се случи.

— Това е само една гробница.

— И Елена от Спарта е била само една жена. Заспивай, момчето ми.

Кацнахме в китайската част на Австралия, мястото се наричаше Дарвин. Отнесоха ни направо в кораб, където ни настаниха в предпазните кресла. Проф се унесе. Аз тоже бях задрямал, когато Стю влезе ухилен и се пристегна с колана до нас. Зяпнах го:

— И ти ли? Кой ще върти магазина?

— Същите хора, които досега свършиха истинската работа. Добре е уредено, вече не съм нужен. Мани, старо приятелче, нямам мерак да заседна далеч от дома. Говоря за Луната, ако се съмняваш какво искам да кажа. Това ми прилича на последния влак от Шанхай.

— А нима Шанхай има нещо общо с нас?

— Забрави, че съм го споменавал. Мани, разорен съм до дупка. Дължа пари на кого ли не — и ще изплатя борчовете си само ако курсът на определени акции се движи в посоката, описана ми от Адам Селене след онзи исторически миг. Издирват ме (или скоро ще се сетят) за престъпления срещу реда и достойнството на обществото. Да го кажем така: спестявам им грижите по собственото ми депортиране. Как мислиш, на моите години мога ли да науча сондьорския занаят?

Всичко ми се замъгляваше, лекарството си взимаше своето.

— Стю, на Луната не си стар… едва започваш… все едно… яж на нашата маса во веки веков! Мими те харесва.

— Благодаря, приятелче. Може би ще приема. Светнаха предупреждението! Вдишай дълбоко!

Внезапно десет G се стовариха отгоре ми.