Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Public Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 86 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Нора Робъртс. Публични тайни

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)

Глава 4

При първия си трансатлантически полет Ема пътуваше в първа класа. Чувстваше се безкрайно зле в самолета. Бев от време на време я караше да погледне навън към пухкавите облаци или в някой от книжките с картинки, които носеше в чантата си, но тя не можеше. Дори празен, стомахът й се бунтуваше. Едва забелязваше безпомощните леки потупвания на Бев и успокоителния глас на стюардесата.

Беше забравила за новите си дрехи: къса, яркочервена пола и красива блузка на цветя и за обещанието да я качат на Емпайър Стейт Билдинг. Не бе в състояние да се вълнува дори от това, че ще види баща си.

Когато самолетът кацна на летище „Кенеди“, тя не можеше да стои изправена. Бев я носеше на ръце и толкова се умори, че почти се разплака, когато забеляза Пит.

Той се вгледа в детето с болнав вид и изнервената жена.

— Тежко пътуване?

Вместо в сълзи Бев избухна в смях.

— О, не. Отначало докрай беше удоволствие. Къде е Брайън?

— Искаше да дойде, но му забраних. — Пое чантата й и я хвана под ръка. — Момчетата не могат да отворят дори прозорците, без да предизвикат масова истерия.

— Но на теб ти харесва.

Той се усмихна, насочвайки я към изхода.

— Никога не съм очаквал подобно нещо, макар че по природа съм оптимист. Брайън ще стане много богат човек. Всички ще станем богати.

— Парите не са най-важното нещо за Бри.

— Не, но не вярвам да се откаже от тях. Хайде, колата ни чака.

Тя отпусна Ема, но детето само изстена и увисна в ръцете й.

— Багажът?

— Ще бъде донесен в хотела. — Повлече я навън. — В списанията има и много твои снимки.

Очакваше ги огромен бял мерцедес. Пред учудения й поглед Пит отново се засмя.

— Докато си омъжена за крал, сладурче, ще трябва и ти да пътуваш кралски.

Бев се облегна назад и запали цигара. Чувстваше се толкова не на място. Ема се сви на седалката между двамата и заспа дълбоко.

Пит бързо ги поведе през фоайето на „Уолдорф“ към асансьора. Дотук му вървеше, но той не знаеше дали трябва да се чувства доволен, или разочарован. Една сцена с възбудена тълпа почитатели на групата на летището или пред хотела щеше да създаде неприятности, но щеше да се появи в пресата. А шумът в пресата продава плочите.

— Взел съм апартамент с две спални. — Извънредните разходи не бяха по вкуса му, но присъствието на Бев би направило Брайън по-сговорчив и по-продуктивен. Щом не може да го рекламира като свободен привлекателен мъж, ще го представя като любящ баща и съпруг.

— Всички сме на този етаж — продължи той. — Охраната е недостатъчна. Във Вашингтон две момичета успяха да се вмъкнат в стаята на Стиви като камериерки.

— Звучи като изтъркан виц.

Той само сви рамене, припомняйки си, че Стиви беше твърде пиян, за да оцени предложенията на момичетата. После китаристът разправяше, че две шестнадесетгодишни са равни на една трийсет и две годишна.

— По програма момчетата имат днес интервю, а утре ще участват в голямо шоу.

— Брайън не ми е казвал накъде продължавате.

— Филаделфия, след това Детройт, Чикаго, Сент Луис…

— Няма значение. — Бев въздъхна с облекчение, когато вратите на асансьора се отвориха. По дяволите, какво значение има къде ще пътуват. Сега е тук. Забрави, че е безкрайно уморена или че ръцете я болят от носенето на Ема. Тя е тук и вече усещаше присъствието на Брайън.

— Толкова по-добре — каза Пит и измъкна ключа. — Имате два часа до интервюто на момчетата. За едно ново списание — „Ролинг Стоун“, чийто първи брой ще излезе по-късно тази година.

Взе ключа. Поне е тактичен и не се натрапва в двата часа, отпуснати й с Брайън.

— Благодаря, Пит. Ще дойда на интервюто.

Още с отварянето на вратата Брайън изхвърча от съседната спалня и ги притисна и двете до себе си.

— Благодаря на Бога — измърмори той, обсипвайки лицето на Бев с целувки. Пое отпуснатата Ема. — Зле ли е?

— Вече й няма нищо. — Прекара изтръпнали пръсти през косата си. — В самолета беше много зле. Почти не спа. Като се наспи, ще се оправи.

— Веднага ще я сложа. Не мърдай.

Той занесе Ема във втората спалня. Докато го слагаше в леглото, детето прошепна:

— Татко?

— Да? — Все още обръщението го вълнуваше. — Всичко е наред.

Успокоена от гласа му, заспа отново.

Машинално остави вратата на спалнята притворена и погледна към Бев. Беше пребледняла от умора, а от сенките очите й се открояваха огромни и тъмни. Любовта му беше по-силна от когато и да било. Мълчаливо се приближи до нея, вдигна я на ръце и я понесе към леглото.

За разлика от друг път му липсваха думи, въпреки че постоянно боравеше с тях: думите означаваха поезията, от поезията се раждаше песента. По-късно думите ще дойдат, вдъхновени от най-хубавия час, прекаран с нея.

В този миг тя беше изцяло негова.

Радиото и телевизорът до леглото досега му служеха да прогонва тишината. Когато я докосна, тя беше цялата необходима му музика.

Беше решен да й се наслаждава. Бавно я съблече, като я поглъщаше с поглед. Шумът от трафика навън — по-късно щеше да си го спомни като ниски и високи тонове. Кратките, меки звуци, които тя издаваше, оставаха отдолу като контрапункт. Чуваше пеещия шепот на ръцете си по кожата й.

През прозореца струеше светлина, а голямото меко легло се огъваше под тях.

Тялото й вече неуловимо се променяше заедно с новия живот, който растеше в нея. Протегна ръка към закръгления корем, учуден, поразен, покорен. Благоговейно сведе устни към него.

„Глупаво е“ — помисли си той, но се чувстваше като завърнал се воин, покрит с белези и медали. А може би не е толкова глупаво. Арената, на която се биеше и печелеше, не беше мястото, където можеше да я заведе. Тя винаги ще трябва да го чака. И това се виждаше в очите, в ръцете, които го обгръщаха. Обещанието и търпението бяха на устните й, когато ги разтвори за неговите. Страстта й винаги е била по-малко егоистична от неговите остри и опасни импулси. С нея се чувстваше по-мъжествен, а не идол.

Когато я облада, произнесе името й с дълбока въздишка на благодарност и надежда.

По-късно, когато тя заспиваше уморена, Брайън седна в долния край на леглото. Мислеше за толкова много неща. Всичко, за което някога бе мечтал, беше тук в ръцете му.

— Пит уреди да заснемат концерта в Атланта. Исусе, беше лудост, Бев! Не само от силните викове на феновете. Понякога от шума не можеше да се чуе как пееш. Нещо като, не знам, може би като на писта на излитащи самолети, но между тях има и хора, които наистина разбират, просто слушат. Понякога през прожекторите и димната завеса можеш да видиш такива лица. Иска ми се да пея само за тях. След това Стиви се намесва отново и всички подлудяват. Това е нещо и аз не знам, като величествен секс.

— Жалко, че не съм била, за да аплодирам.

Смеейки се, той я подръпна за глезена.

— Толкова се радвам, че си тук. Това лято е много особено. Можеш да го усетиш във въздуха, по лица на хората. А ние сме част от тях. Никога няма да се върне назад, Бев.

Погледна го напрегнато.

— В Лондон?

— Не. — Донякъде нетърпелив, донякъде развеселен от буквалния начин, по който го възприемаше, той продължи. — Не, към онова, което беше по-рано. Да се молим да свирим в някоя отвратителна кръчма, да сме доволни, ако ни дадат безплатно бира и чипс вместо заплащане. Господи, ние сме в Ню Йорк и от утре милиони хора ща знаят за нас. А това има значение. Ние сме вече от значение. Постигнах всичко, което някога съм искал.

Тя седна и взе ръцете му.

— Винаги си значел нещо, Бри.

— Не. Бях един от многото незначителни певци. Нищо повече! Но никога вече. Хората ме слушат. С парите сега ще можем и малко да експериментираме — да направим нещо повече от детинския рок. Има война, Бев. Цяло поколение преживява катаклизъм. Ние трябва да станем негови изразители.

Не разбираше големите мечти, но идеализмът му я беше привлякъл още от самото начало.

— Само не ме дръж настрана.

— Не мога. — Съвсем искрено си вярваше. — Ще ти дам най-хубавото, Бев. На теб и на бебето. Заклевам се. Трябва да се обличам: — Целуна двете й ръце и отметна назад разрешената си коса. — Пит много държи да сме в първия брой на това ново списание, което ще излезе през ноември. — Подаде й блузката.

— Хайде!

— Мислех, че ще остана тук.

— Бев… — И по-рано бяха спорили. — Ти си моя жена. Хората искат да знаят за теб, за нас двамата. — Опита се да потисне раздразнението си от нежеланието й да разбере. — Ако сега им дадем малко, те няма да ни преследват толкова много. — Казваше го и си вярваше. — Важно е и заради Ема. Искам всички да видят, че ни сме семейство.

— Семейството трябва да е личен проблем.

— Може би, но историите за Ема са вече разгласени тук. — Беше чел десетина, в които я наричаха „дете на любовта“. Звучеше му твърде странно, тъй като тя не беше плод на нещо, поне малко приличащо на любов.

Бев се заоблича с ненавист към интервюто. Двадесет минути по-късно отвори на почукването.

— Джоно!

Той й се усмихна.

— Знаех си, че не можеш да стоиш далеч от мен.

Прегърна я и я целуна с преувеличена страст. Докато тя се смееше, той погледна над главата й към идващия Брайън.

— А така, разкрити сме. По-добре да си признаем.

— Откъде намери тази смешна шапка? — беше единственият коментар на Брайън.

Джоно остави Бев и оправи широкополата си мека бяла шапка.

— Харесва ли ти? За хепънинга е.

— Приличаш на сутеньор — заяви му той, преди да се отправи към барчето.

— Знаех си, че изборът ми е сполучлив. С риск за живота си успях да се измъкна и да пазарувам на Пето Авеню. Бих пийнал от това, сладур. Кимна към уискито, от което Брайън си наливаше.

— Излизал си? — Застана с бутилка в едната ръка и чаша в другата.

— С тъмни очила, с туника на цветя… — Сбърчи нос. — И разбира се, хипарско герданче. — Наля си в чашата, която Брайън държеше. С въздишка на задоволство се отпусна върху дивана. — Тук ми е мястото, моето момче. Аз съм луд по Ню Йорк.

— Пит ще ти откъсне главата, ако разбере, че си излизал на своя глава.

— Педераст — каза Джоно весело. — Макар че не е точно по вкуса ми. — Усмихнат, сложи чашата на пода. — Къде е малката?

— Спи. — Бев си взе цигара.

На следващото почукване отвори Брайън. Влезе Стиви, кимна разсеяно и се насочи към бара. Последва го П. М., леко пребледнял, и веднага се отпусна на един стол.

— Пит реши интервюто да бъде тук — съобщи той. — Репортерите ще дойдат с него. Откъде взе тази шапка, Джоно?

— Дълга и тъжна история, синко. — Забеляза Ема, която надничаше през открехнатата врата на спалнята. — Не поглеждайте нататък, имаме си компания. Здравей, личице!

Тя се засмя тихо, но не влезе. Очите й бяха приковани към Брайън.

Той отиде при нея и я потупа.

— Ема! Как се чувстващ като международен пътник?

Мислеше си, че е сънувала момента, когато я беше завил в леглото и целунал по бузката. Но не е било сън, защото беше тук, усмихваше й се, а от гласа му гаденето й премина.

— Гладна съм — заяви тя и му отправи щастлива усмивка.

— Не съм изненадан. — Целуна я точно по трапчинката. — Какво би казала за шоколадова торта?

— Супа — намеси се Бев.

— Торта и супа — съгласи се той. — И, разбира се, чай.

Сложи я на пода и позвъни на камериерката.

— Ела тук, Ема. Имам нещо за теб. — Джоно потупа възглавницата до себе си. Тя се поколеба. Често пъти и майка й казваше така. Но нещото се оказваше плесница. Обаче Джоно се усмихваше съвсем искрено. Когато седна до него, той извади малко прозрачно пластмасово яйце от джоба си. Вътре имаше пръстенче с евтин червен камък.

Ема леко ахна, когато го пое в ръка. Онемяла, обръщаше яйцето насам-натам, следейки удрянето на пръстенчето в стените.

Джоно си помисли, че става смешен, но беше развълнуван повече, отколкото искаше другите да забележат. Отвори яйцето и постави пръстена на пръста й.

— Ето. Ние сме сгодени.

Очите й засияха първо към пръстена, после към него.

— Можели да седна в теб?

— Дадено. — Наведе се към ухото й. — Но ако си намокриш гащите, годежът се разваля.

Седнала в скута му, тя се засмя и започна да си играе с пръстена.

— Първо жена ми, после дъщеря ми — закачи го Брайън.

— Би трябвало да се страхуваш само ако имаш син — Стиви изрече думите със същата лекота, с която глътна питието. Но веднага след това му се щеше да си отхапе езика. — Съжалявам — измърмори. В стаята всички млъкнаха. — От махмурлука е. В ужасно настроение съм.

На вратата се почука и Джоно само сви рамене.

— По-добре покажи прочутата си усмивка, синко. Шоуто започва.

Когато брадатият млад репортер седна между тях, Джоно все още беше ядосан, но не го показваше. Мислеше си, че те въобще не могат да си представят как се чувства. Никой освен Брайън, с когото бяха приятели от детинство. Наричаха го „педал“, „хомо“. Точно това го бе наранявало много повече от случайно получените удари. Ако не бяха верността и винаги готовите юмруци на Брайън, лицето му досега многократно да е станало на кайма.

Израснаха заедно: две десетгодишни момчета с бащи пияници. Бедността не е необичайно явления в лондонския Ийст Енд, а и винаги е имало биячи, готови да счупят ръка заради няколко пенита. Но имаше и начини за измъкване. За него и Брайън спасението беше музиката.

Елвис, Чък Бери, Мъди Уотърс — с парите, които припечелваха или откраднеха, си купуваха скъпоценните плочи на 45 оборота. На дванадесет години съчиниха първата си песен — всъщност слаба, признаваше си Джоно сега: много рими от рода „очи лъчи“, построена само върху три акорда, които блъскаха по изкорубената китара. Бяха я получили срещу половин литър от джина на бащата на Брайън и той отнесе голям бой.

Джоно беше почти на шестнадесет, когато разбра какъв е. Потеше се, плачеше, нахвърляше се на всяко момиче, което поискаше.

Накрая пак Брайън му помогна да се примири. Късно една вечер те пиеха в мазето. Този път Джоно беше свил уиски от баща си. Боклукът вонеше наоколо, от стария грамофон се носеше гласът на Рой Орбисън с „Онли дъ лонли“. Изповедта на Джоно беше придружена с пиянски плач и заплахи за самоубийство.

— Аз съм нищожество и никога няма да бъда нещо повече. — Продължи да се налива с уиски. — Старецът увонява стаята, мама хленчи и се заяжда. Сестра ми е уличница, а малкият ми брат беше арестуван два пъти този месец.

— Трябва да решим как да излезем от това положение — каза Брайън с пиянска философия. — Слушаше Орбисън с притворени очи. Искаше му се да пее като него с меланхоличен глас. — Ще трябва да се променим самите ние, Джоно. Ще го направим.

— Да се променим! Не мога да се променя. Не! Може би трябва да се самоубия. Може би ще го направя. Може би точно това ще направя и ще се свърши.

— За какво, по дяволите, говориш? — Брайън порови в смачкания пакет „Пал Мал“ и намери цигара.

— Аз съм хомо. — Джоно отпусна глава върху скръстените си ръце и заплака.

— Хомо? — Задържа клечката на сантиметър от върха на цигарата. — Хайде, Джоно, не ставай глупак!

— Казах, че съм хомо. — Гласът му се усили, като вдигна отчаяното си, мокро от сълзи лице. — Харесвам момчета. Аз съм ненормален, педи.

Въпреки че Брайън беше потресен, пиенето го правеше по-толерантен.

— Сигурен ли си?

— Защо, по дяволите, бих го казал, ако не бях сигурен? Единствената причина, заради която можах да го направя с Алис Риждуей, беше, защото мислех за брат й.

„Ето това е отвратително“ — помисли Брайън, но не каза нищо. Повече от шест години бяха приятели, застъпваха се един за друг, лъжеха един за друг, споделяха мечти и тайни. Драсна друга клечка, запали цигарата и се замисли.

— Добре, предполагам, че ако си създаден такъв, значи си такъв. И няма защо да си прерязваш вените.

— Но ти не си хомо.

— Не. — Горещо се надяваше, че не е и се зарече да си го докаже с всяко момиче, което би могъл да накара да разтвори крака. „Не, не съм хомо“ — самоуспокояваше се той. Сексуалните акробатики с Джейн Палмър бяха свидетелство за неговите предпочитания. Като се сети за нея, той почувства, че се възбужда. Не беше време за това, трябваше да мисли за проблема на Джоно.

— Много хора са хомо — продължи той. — Известни писатели, художници и други. Ние сме музиканти, така че ти можеш да мислиш за това като част от творческата ни същност.

— Това е лъжа — промърмори Джоно, но избърса течащия си нос.

— Може би, но е по-добре, отколкото да си прерязваш вените. Тогава вече ще трябва да си търся друг партньор.

Джоно се усмихна и отново надигна бутилката.

— Оставаме ли партньори тогава?

— Разбира се. — Брайън подаде цигарата. — Дотогава, докато не ти стане неприятно.

И с това приключиха обсъждането на проблема.

Когато Джоно си намереше любовник, правеше го дискретно. Сексуалните му предпочитания бяха известни на целия състав, но заради собственото си достойнство и по настояване на Пит той се представяше за хетеросексуален. В повечето случаи това го забавляваше.

Понякога изпитваше съжаление. Почувства го и сега. Докато Ема седеше в него, си помисли, че никога нямаше да има собствено дете.

А като гледаше как Брайън прегръща Бев, със съжаление установи, че и единственият мъж, когото истински обича, никога нямаше да му бъде любовник.