Нора Робъртс
Публични тайни (14)

Глава 13

Девическо училище „Сейнт Кетрин“, 1977

„Още две седмици! — мислеше си Ема. — Още две дълги, скучни, отвратителни седмици!“ След това започва лятната ваканция. Ще се види с баща си, Джоно и останалите. Щеше да диша, без да й се напомня, че дишането е дар от Бога. Щеше да мисли, без да я предпазват от нечисти помисли. Доколкото можеше да разбере, монахините имаха твърде много нечисти помисли, защото иначе не биха били толкова сигурни, че всеки друг ги има.

За няколко безценни седмици щеше да се върне в реалния свят. Ню Йорк! Ема затвори очи и се опита да си представи от тихата си стая грохота и напрежението на този град. С въздишка се отпусна на бюрото. Ако я видеше сестра Мери Алис, би счупила линията на гърба й. Не залягаше над спреженията на френските глаголи, както би могло да се предположи, а гледаше към зелените поляни й високите каменни стени, които отделяха училището от грешния свят.

Помисли си, че частица от тоз грешен свят бе проникнала и тук. Тя беше грешна. Мариан Картър, с която деляха стаята, беше също такава грешница. Без Мариан дните й в „Сейнт Кетрин“ биха били истинско мъчение.

Като си помисли за своята забавна червенокоса съквартирантка и най-добра приятелка, Ема се засмя. Тя със сигурност беше грешница и дори в момента се покайваше за последното си прегрешение. Карикатурата, която Мариан беше нарисувала на игуменката, й струваше два часа чистене на баните.

Ако не беше това момиче, тя вероятно би избягала, въпреки че едва ли имаше къде да отиде.

Искаше й се да замине при баща си, но той веднага щеше да я върне обратно.

Не беше честно. Щеше да навърши тринадесет години, а бе затворена в това допотопно училище да спряга глаголи, да зубри катехизис и да прави дисекции на жаби. Отвратително.

Не мразеше монахините. Може би само надзирателката — сестра Имакюлита^[1]. Но коя от ученичките не я мразеше — заради синкавите устни, голямата брадавица й удоволствието, с което им възлагаше допълнителна работа и за най-дребното провинение. Обаче, когато сподели с татко за сестра Имакюлита, той само се засмя.

Тъгуваше за баща си. Липсваха й и останалите. Искаше да се прибере вкъщи. Но не знаеше къде точно е нейният дом. Често си спомняше за къщата в Лондон, където бе толкова щастлива. Мислеше си за Бев и не разбираше защо баща й никога не говори за нея. Щом толкова я мрази, защо не се разведат. Родителите на някои момичета в училището бяха разведени, но не драматизираха нещата.

Понякога си мислеше и за Дарън — сладкото малко братче. Едва си спомняше лицето и гласа му. Но в сънищата й той оживяваше.

Почти бе забравила преживяното през нощта, в която беше умрял. Монахините се стремяха да прогонят от главите на малките момичета разни езически глупости, като чудовищата. Но когато беше болна или разтревожена, отново имаше кошмари — припомняше си ужаса, който бе изпитала, докато вървеше по тъмния коридор, страшните звуци, черните чудовища, сграбчили Дарън.

Мариан бавно влезе в стаята и протегна напред ръцете си,

— Съсипани! — Отпусна се на леглото си. — Кой френски граф би ги целунал?

— Тежко ли беше? — попита Ема развеселена,

— Пет бани! От-вра-ти-тел-но. Уф! Когато напусна това заведение, ще си взема икономка. — Легна по корем на леглото.

Ема само се засмя, забавлявайки се от странния й американски акцент.

— Чух разговора на Мери Джейн Уитърспуун с Тереза О’Мали. Тя щяла да го направи с приятеля си това лято, когато се прибере вкъщи — продължи Мариан.

— Кой щял да го направи?

— Какво? Мери Джейн или Тереза?

— Мери Джейн, глупачке. Тя е на шестнадесет и е добре развита.

Ема погледна намръщено към плоските си гърди. Питаше се дали на шестнадесет щеше да има гърди като на Мери Джейн. И дали ще си има приятел, който да се интересува от тях.

— А ако забременее както Сюзън миналата пролет?

— О, родителите на Мери Джейн ще се погрижат. Те са страшно богати. Във всеки случай тя е взела предпазни средства. Диафрагма.

— Всеки има диафрагма.

— Не такава, глупаче. Противозачатъчна.

— О! — Както винаги, Ема беше впечатлена от големите познания на Мариан.

— Слагаш си я нали, вътре в онова място и тя убива сперматозоидите. От умрели сперматозоиди не се забременява. — Мариан се обърна и се прозя. — Чудя се дали сестра Имакюлита някога го е правила.

Това окончателно прогони тъжните мисли на Ема.

— Не вярвам. Сигурна съм, че се къпе в монашеските си одеяния.

— По дяволите, щях да забравя. — Мариан се претърколи отново, започна да рови в джоба на измачканата си униформа и измъкна половин пакет „Марлборо“. — Открих съкровището в клозета на втория етаж. — Бързо скочи, за да потърси кибрит в чекмеджето с бельо. — Някой ги беше скрил зад казанчето.

— Ти ги взе?

— Помогни си сам, за да ти помогне и Господ. Аз си помогнах. Заключи вратата, Ема.

Разменяха си запалената цигара и малки кълбенца дим заизлизаха от отворения прозорец. Вкусът не им харесваше особено, но продължиха упорито да пушат. Цигарите ги караха да се чувстват пораснали — нещо, за което копнееха.

— Още две седмици — каза Ема замечтано.

— Ти отиваш в Ню Йорк. Мен отново ме пращат на лагер.

— Щом сестра Имакюлита не е там, не може да е толкова лошо.

— И това е нещо. — Мариан се опита да държи цигарата като изтънчена дама. — Надявам се да прекарам две седмици при баба. Тя поне е от спокойните.

— Ще направя много снимки.

Мариан кимна, докато разсъждаваше за бъдещето.

— Когато завършим и напуснем това място, ще си намерим апартамент или в Гринидж Вилидж^[2], или в Лос Анжелес. Някакво спокойно място. Аз ще съм художник, а ти — фотографка.

— Ще даваме партита.

— Най-големите. Ще имаме страхотни дрехи. — Тя погледна униформата си. — И никакви карета.

— Да пукна, ако нося карета.

— Само още четири години.

Ема се загледа през прозореца. Трудно й беше да мисли за години, когато не знаеше как да издържи през следващите две седмици.

На хиляди мили от Ема, Майкъл Кесълринг се оглеждаше в тога и академична шапка. Не можеше да повярва. Беше свършил. Гимназията беше зад гърба му и животът започваше. Разбира се, след това идваше колежът. Но дотогава имаше цяло едно лято.

Вече бе възрастен, на осемнадесет години — може да пие, да гласува и благодарение на президента Картър, нямаше да получи повиквателна от военните, която да обърка плановете му. Каквито и да бяха те.

Все още нямаше никакви планове за бъдещето си. Работеше в магазина за тениски на Бъзард. Но, разбира се, нямаше намерение да прекара целия си живот там.

Страхуваше се от момента, когато щеше да съблече тогата и свали шапката. Сякаш се разделяше с детството. Подържа ги в ръка и отгледа стаята си. Цареше пълен хаос — нахвърлени дрехи, купища плочи. Откакто майка му се бе отказала да подрежда стаята, бе донесъл и списания „Плейбой“. Тук бяха и грамотите, спечелени на бейзбол и бягане. Спомни си, че точно те бяха убедили Роз Ан Марковиц да седне зад гърба му на старичкия мотоциклет и да му се отдаде на мелодията на Джо Кокър „Чувствам се добре“.

Имаше здраво, атлетично тяло, дълги крака и бързи рефлекси. Съвсем като баща си, както подчертаваше майка му. Той също мислеше, че в някои отношения прилича на стареца. С него често имаха разправии — заради дългите коси, дрехите, политиката, ученическия час. Капитан Кесълринг беше педант.

Майкъл предполагаше, че причината е в професията на баща му. Спомни си, че когато по невнимание внесе цигара с марихуана вкъщи, той цял месец не му позволи да излезе. А и няколкото квитанции за превишена скорост също му костваха скъпо.

Законът е закон, обичаше да повтаря стария Лу. Слава Богу, че той самият няма намерение да става полицай.

Измъкна пискюла от шапката, преди да я захвърли заедно с тогата в неоправеното си легло. Може да е твърде сантиментално да я запази, но нали никой нямаше да знае. Изрови от чекмеджето си за бельо стара кутия от пури, където пазеше някои от най-ценните си неща. Любовното писмо, което Лори Спайкър му беше написала още в първата година на гимназията, докато не го замени с татуиран велосипедист. Контролата от билета за концерта на „Ролинг Стоунс“: толкова ценна, защото едва успя да склони родителите си да го пуснат. Погледна с усмивка капачката на първата бира, която бе изпил тайно и стигна до снимката си с Брайън Макавой.

Малкото момиченце беше удържало думата си. Снимката беше пристигнала по пощата само две седмици след незабравимия ден, в който баща му го заведе на репетиция на „Девъстейшън“. Тогава получи и новия им албум — още топла от пресите плоча. Съучениците му завиждаха седмици наред.

Майкъл се върна мислено към този ден. Спомни си колко бе развълнуван и почти усети потта, която си стичаше под мишниците му. За пръв път се замисли, че за баща му това е било ужасно тежка задача. И нехарактерна за него. Не че старецът не би могъл да оцени такива върховни неща. Просто той трябваше да отиде в репетиционната зала по полицейска работа. А капитан Лу Кесълринг никога не смесваше полицейските и личните дела.

Но този ден го беше направил.

Той си представи как баща му седеше над досиетата нощ след нощ. Доколкото Майкъл можеше да си спомни, преди или след този случай баща му никога не беше носил работа вкъщи.

Малкото момче, момченцето на Брайън Макавой беше убито. Имаше го във всички вестници и от време на време все пишеха за случая, защото полицията не успя да открие убийците.

Убийството се разследваше от баща му.

Беше в годината, когато Майкъл получи МВП^[3] в своя отбор от малката лига^[4]. Тогава баща му пропусна повечето от мачовете, както и много от вечерите си.

Майкъл си помисли, че беше много отдавна. Все пак дали баща му понякога се сещаше за Брайън Макавой и за умрелия му син. Или за малкото момиче, направило снимката. Някои хора казваха, че тя е полудяла, когато е видяла какво се е случило с брат й. Но когато Майкъл се запозна с нея, тя не беше луда. Спомняше си я смътно: слабичко момиченце със светла коса, големи тъжни очи, мек глас и приятен акцент. Толкова приличаше на баща си.

Докато поставяше пискюла върху снимката, се запита какво ли е станало с нея.